Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (14)

Четиринадесета глава

Едуин Инглиш беше висок, як мъж, с кръгло месесто лице, синкавобяла коса и студени рибешки очи. Той седеше зад грамадно като самолетоносач бюро, с лениво тлееща пура между късите бели пръсти, и съзерцаваше с празен поглед Дъфи.

Седеше така от може би двадесет минути и го слушаше как говори. Разгледа без никакъв видим интерес бележника, който Уилям подхвърли на писалището. След това отново захапа пурата си и полупритвори очи. Остана в тази поза известно време, загледан през Дъфи в нещо, което висеше на стената зад главата му.

Уилям бе доволен, че му разказа всичко сбито и ясно. Помисли си, че е свършил добра работа. Инглиш извади пурата от устата си и почука върху плота на бюрото с грижливо поддържания си нокът.

— Струва ми се, че бих могъл да ви обвиня в убийство — каза той.

Дъфи се усмихна мрачно.

— А не разглеждате ли нещата от неподходящ ъгъл? — възрази му. — Няма нужда да се тревожите за мене. Проблемът, върху който трябва да се концентрирате, е вашата дъщеря.

— Не съм преставал да се „концентрирам“ върху нея — рече Инглиш.

Дъфи кимна.

— Разбира се, но със сериозност, дето не е и на половината на тази, с която се налага да подходите в момента. Вижте, защо не ме оставите да реша проблема?

— Полицията ще ви задържи — каза Инглиш. — Не, не мисля, че от вас би имало някаква полза.

Уилям се изправи. Тънката усмивка все още не беше слязла от устните му.

— Добре, добре — отвърна той. — Предположих, че ще реагирате по този начин. Ако смятате, че ще поема удара вместо нея, напълно се заблуждавате. Ще отида директно в полицейското управление и ще изчуруликам толкова силно, че ще се чуе чак дотук.

— Нямате никакви доказателства — възпротиви се Инглиш.

Дъфи сви рамене.

— Така смятате вие — рече му. — Разполагам с достатъчно улики, за да кача девойчето три пъти подред на електрическия пържилник.

Другият вдигна ръка.

— Почакайте — каза. — Вероятно ще успеем да измъдрим нещо…

Дъфи се върна при бюрото. Наведе се напред и впери суров поглед в очите на Инглиш.

— Зле водите играта. Нима не осъзнавате, че противниците ви ще си счупят краката от бързане да подведат Анабел под отговорност за предумишлено убийство? Те вече душат около вас и вие го знаете, Инглиш. Един погрешен ход от ваша страна, и се превръщате в аутсайдер. Политиката ви е непопулярна. Нека отбележа, че е дяволски трудна политика при наличието на подобна дъщеричка.

Инглиш бутна назад стола си и се изправи. Дъфи зърна за секунда как рибешките очи добиха тревожно изражение, сетне отново станаха любезни. Усмихна се вътрешно. Разбра, че беше бръкнал в раната.

— Какво предлагате? — попита го другият.

— За начало поохладете ентусиазма на ченгетата. В състояние сте да го направите. Сдобия ли се веднъж с протекция, ще мога да се заема с Морган и да го изкарам от играта. Ще намеря Анабел и ще я настаня в лудница… Мястото й е там.

Инглиш се замисли.

— Ще ви е нужно нещо повече от закрила. Ще ви трябват пари и помощници.

— Бандата на Гилрой е зад гърба ми — отвърна Дъфи.

— Гилрой ли? Да, познавам го. Бива си го, но не е достатъчно „голям“.

Уилям приседна на ръба на бюрото.

— С моя помощ ще стане.

— Ами пари?

— Защо да не предположим, че ще отпуснете малко сухо? Нима не си струва да бъде оправена тази бъркотия?

Инглиш се отправи към вратата.

— Ще видим — рече той. — Предлагам ви да отидем до полицейското управление и да обсъдим нещата с когото трябва.

Дъфи студено го изгледа, като поклати глава.

— Ще го уредите сам — заяви му. — Случаят е прекалено важен за мене, за да рискувам да ме изиграят. Бих изглеждал като невероятен балама, влизайки в полицията, ако изведнъж загубите своята „решителност“.

Политикът сви рамене.

— Имате странен начин на изразяване — отбеляза той. — Но да бъде както искате. Ще ви позвъня.

Дъфи хвърли поглед към часовника на бюрото. Минаваше седем часа.

— Аз ще се обадя. Ще се чуем след един часа. Надявам се, че дотогава ще сте се поразшетали.

Инглиш кимна, после сякаш му хрумна някаква мисъл и каза:

— Къде е Анабел сега?

Уилям сви рамене.

— Последният път, когато я срещнах, призоваваше един недорасъл хомосексуалист да ми надупчи карантиите. Страхотна щерка си имате, нали?

Като се сбогува с Инглиш, Дъфи се качи на „Буика“ и спокойно подкара към клуб „Бронкс“. Остави колата в гаража и се прибра в стаята си.

Изпрати мършавия тип да донесе вестници. Докато го чакаше, си забърка едно силно уиски и запали цигара. Мисълта му свободно се рееше, но непрекъснато се връщаше на Олга. Продължаваше да си я представя как лежи разсъблечена, с кама в гърдите. Опита се да мисли за други неща, но съзнанието му безспирно се въртеше около тази картина.

Зарадва се когато недохраненият влезе и стовари няколко булевардни издания на масата. Дъфи му даде малко дребни пари. След това се зае внимателно да преглежда вестниците. Когато приключи, се облегна назад и запали втора цигара. В тях нямаше нищо за смъртта на Глисън.

Стана, отиде до телефона и набра номера на Анабел. Прекара повече от минута в слушане на сигнала, сетне затвори. Е, значи беше успяла да се измъкне.

После започна да кръжи из помещението, размишлявайки. Недоумяваше дали шайката на Морган й беше видяла сметката и се беше отървала от двата трупа. Мина му през ума, че идеята е добра, но нямаше как да я провери в момента.

Непосредствено преди един часа се появи Гилрой с още двамина мъже.

— Това е Шеп — представи той единия на Дъфи.

Уилям погледна към него и кимна. Помисли си, че Шеп е човек с необикновена външност. Той имаше съвсем малка глава, курдисана на дълга шия, а останалата част от тялото му беше скандално тлъста. Главата просто не съответстваше с трупа. Хрумна му, че творецът на Шеп, изглежда, беше нарушил правилната пропорция и направо бе плеснал първата, попаднала му под ръка. Шулц беше висок, жилест екземпляр с гъста и къдрава черна коса, твърда като телена четка.

— Седнете, момчета. Да пийнем… — покани ги Дъфи.

Те се настаниха смутено, стрелнаха с очи празната маса и накрая него. Мършавият надзърна през вратата и Уилям му рече:

— Донеси ни малко скоч.

Гилрой остана до прозореца.

— Изложих им основната идея — каза той. — Те я харесаха.

— Не си ли ти оня юнак, дето го търсят ченгетата? — попита Шеп с решителен глас.

Дъфи хвърли бърз поглед към Гилрой, който кимна. Тогава отвърна:

— Така е, но няма да е задълго. — Той се надигна, приближи се до телефона и набра някакъв номер. Докато чакаше да се свърже, слабият мъж влезе с уискито. Шулц протегна костеливата си ръка и започна да приготвя питиетата.

— Инглиш ли е? — изрече в слушалката. После запита: — Уредихте ли вече въпроса?

— Не беше лесно, но в момента сте чист. Трябва да припишете този удар някому, но да не бъде… знаете кой! — поясни Инглиш.

— Това е добре — ухили се Дъфи. — Ще ми трябват само един-два трупа и сме готови с извършителите.

Другият изсумтя.

— Първо ще се наложи да си ги набавите — каза.

— Ако можехте да видите командата, която се е разположила край мене, не бихте се притеснявали за това. Бях споменал нещо за пари, нали?

— Ако премахнете Морган и изолирате Анабел някъде, където да не става нужда да я срещам повече, ще получите много — обеща Инглиш.

— Измислете нещо по-добро. Искам пари, които може да се пипнат.

Онзи замълча за момент.

— Ще открия на ваше име сметка в „Нешънъл бенк“. Ще можете да теглите до пет хиляди долара.

— Направете го — съгласи се Дъфи и затвори.

Гилрой се отмести от прозореца и пое чашата си от Шулц.

— Да започваме — рече.

Дъфи седна.

— Инглиш ще ме прикрива. Временно е неутрализирал опасността. Ще ни подпре и с мангизи, ако действаме активно. Смятам, че можем да дадем старта още сега.

— Какъв ще е моят дял? — запита Шулц.

— Всеки ще получи по пет бона — уточни Уилям, като пресмяташе наум.

Шеп кимна.

— Ще ми влязат в работа — каза.

— Първата ви задача ще бъде да откриете Анабел Инглиш — рече Дъфи и скръсти ръце, подпирайки лакти на масата. — Тази мацка е опасна и трябва да бъде вкарана там, където няма да застрашава никого.

— Да я пречукаме ли? — обади се Гилрой. Говореше с отвращение.

— Не желая никакви убийства — поклати глава Уилям. — Аз съм в състояние да се справя с нея. Тя е луда за връзване.

— Ще я намерим — заяви Шеп. — Но смахнатите девици не са по нашата част.

— Вие свършете това, останалото е моя грижа — рече Дъфи.

— Откъде да започнем?

— Последния път, когато я видях, беше с бандата на Морган. Все ще знаят какво е станало с нея.

Шеп с мъка стана на крака.

— Лесна работа — каза. — Познавам тази дружина. Остави я на мене.

Дъфи изчака, докато излезе тромаво навън, след което погледна към Гилрой.

— Ще ми дадеш ли подробности за Морган?

— Държи три клуба — поде той. — Притежава офиси на Трензвърс Авеню край реката. Оттам върти бизнеса си.

— Какъв бизнес?

— Всевъзможен рекет. Нарекъл е мястото „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“. Това е неговата главна квартира за управление на порока, контрабандата, прехвърлянето на момичета от Куба и каквото още се сетиш.

Дъфи отиде до телефонния указател и отгърна на „Морган Навигейшън Къмпани“. Набра номера и зачака. После попита:

— Там ли е мистър Морган?

— За какво се касае? — отвърна един нахакан глас.

— Ще го помоля да ви каже, ако прецени, че трябва да знаете — грубо рече Дъфи.

Жената го свърза. Преди да превключи линията, той я чу да казва:

— Някой ден тези язвителни боклуци ще се порежат от собственото си остроумие!

Уилям се ухили.

— Да? — обади се Морган.

— Слушай, Морган, твоята сган те остави на сухо… — каза му.

— Последния път успя да се измъкнеш, Дъфи, но внимавай — произнесе онзи с напълно безстрастен тон.

— Глисън отпадна от наддаването — рече Уилям, вперил празен поглед в стената пред себе си. — Въпросното малко тефтерче ще ти струва петдесет бона.

Долови как Морган си пое дъх, преди да му отвърне:

— Моите момчета ще ми го набавят безплатно. Предупреден си. Те са по петите ти.

— Премислих — каза Дъфи. — Ще предам бележника на щатската управа.

— Аз не бих го направил — думите бяха произнесени с едва осезаема припряност. Заплахата беше без покритие.

— Ще го предам, все ми едно. Тогава ще видим какво ще стане. Получих двадесет и пет бона от Глисън, така че не ми пука.

— Почакай! — повиши тон Морган. — Ще ти дам пет хиляди.

— Нека бъдат двадесет и пет и бележникът е твой! — склони Дъфи.

— О’кей — гласът оттатък стана много мазен. — Донеси книжлето тук, а аз ще съм приготвил парите.

— Не съм толкова изкуфял — възрази Уилям. — Ще ми ги връчиш на открито. Ще бъда във фоайето на „Белмънт Плаза“ довечера в шест часа. Там ще направим размяната.

Последва кратка пауза. Накрая Морган каза „Добре!“ и затвори.

Гилрой беше слушал, без да сваля очи от гърба на Дъфи.

— Хубавичко ще се позабавляваш, докато домъкнеш мангизите у дома… — обади се той.

Уилям си взе шапката.

— Хайде да вървим — отвърна.

Те го последваха до гаража.

— Можеш ли да се справиш с тази трошка? — попита той Шулц.

Онзи кимна.

— Разбира се — рече, леко учуден.

— Добре, тогава карай ти. Ние с Гилрой искаме да поговорим.

Двамата се качиха отзад, а Шулц се настани зад волана.

— Накъде? — попита той, завъртайки стартера.

Дъфи му даде адреса на банката и Шулц внимателно подкара по пряката, която се вливаше в главната улица.

— Веднага ще изиграем двоен номер на този негодник! — заговори Уилям на Гилрой. — Ще предам списъка на Инглиш и той ще може да се заеме с него. Прекалено голям е за нашата уста. След това ще пробутаме копието на Морган и ще приберем мангизите. После ще се погрижим за Анабел и накрая ще „посетим“ офиса на Морган, за да съберем евентуални доказателства и да го изгоним от града.

Гилрой се облегна на тапицерията и затвори очи.

— Хич не ти е бедна програмата, а? — сънливо каза той.

— Искам да сложа точка на тази история и тогава вие, момчета, ще можете да си харчите онова, което сте заработили — рече Дъфи.

Шулц спря колата до бордюра и Уилям влезе в банката.

Другите двама останаха да го чакат в автомобила. Когато излезе, той хвърли поглед нагоре и надолу по улицата, след което бързо се качи. Шулц моментално потегли.

Дъфи назова адреса на Инглиш и каза:

— Дай газ!

Мъжът зад волана го стрелна с очи в огледалото за обратно виждане, кимна и отби из страничните улици.

— Струва ми се, че е жалко да подаряваме списъка на ченгетата — обади се Гилрой.

Дъфи сви рамене.

— Да не възнамеряваш да завъртиш такава огромна далавера? — попита го.

Негърът поклати глава.

— Аз не търгувам с наркотици — отвърна той. — Просто ми е неприятно, че ще оставя онези боклуци да си поемат дъх.

— Това ще види сметката на Морган, така че какво значение има, по дяволите?! — засмя се Уилям.

Инглиш се изненада, че го среща. Той взе бележника от него, погледна го и рече:

— Значи тази е първата крачка, а?

Дъфи кимна!

— Предайте го в отдела за наркотиците. Не представлява улика, но може да обърне в паническо бягство някои от клиентите. Във всеки случай ще попречи на Морган да играе старата игра.

Инглиш кимна.

— Намерихте ли вече Анабел?

— Скоро и това ще стане. — Дъфи се отправи към вратата. — Ще ви се обадя.

Озовал се отново на улицата, той прекоси разстоянието до „Буика“.

— Не е ли време да похапнем? — подметна Гилрой.

Дъфи се качи вътре.

— Давай — съгласи се той. — До шест часа е още далече.

Шулц описа полукръг с колата, върна назад, после нави волана докрай, обърна я окончателно и бързо се понесе на изток.