Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (11)

Единадесета глава

Веднага щом се върнаха във вилата на Олга, Дъфи набра номера на Анабел. Докато чакаше да се свърже, тя започна да си прибира багажа. Чуваше се как снове из спалнята — въодушевена, тананикаща с дрезгава монотонност, но изпълнена с много решителност.

По линията се разнесе тихо щракване.

— Здрасти! — каза той.

До ухото му достигна задъханият глас на Анабел.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Там ли е гаджето ти? На телефона е Дъфи — представи се той.

— Съвсем скоро ще стъпиш накриво — грубо рече тя, — а аз здравата ще се посмея, щом се сгромолясаш!

— Точно сега нямам време за разговори с тебе, мераклийке. Повикай Глисън! — отвърна Уилям.

— Остроумни типове като тебе ги слагат във вана с бензин и им хвърлят вътре клечка кибрит — съвсем безстрастно произнесе Анабел.

Глисън, изглежда, изтръгна слушалката от нея, защото Дъфи го чу да казва: „Млъкни, за Бога!“

— Глисън ли е? — попита той.

— Да. Готов ли си за сделка?

— Разбира се. Готов съм да се спазарим. Търгът не беше особено разгорещен. Предложиха ми четиридесет бона — нито повече, нито по-малко. Срещу петдесет хилядарки списъкът е твой.

— Откъде, по дяволите, да ти ги събера? — побесня онзи.

Устните на Дъфи се разтегнаха в усмивка, но очите му си оставаха тъжни.

— Първата ми работа за утре е, че заминавам — рече той. — Не ми пука кой ще притежава списъка, но тази вечер искам „сухото“ от съответния човек. Петдесет хиляди не са чак толкова много за организация като твоята.

— Ще си платиш за това, кучи сине! — извика Глисън.

— Не и преди да съм си получил мангизите, а пък ти своя бележник. После всички ще трябва да бъдем нащрек.

Глисън замълча за момент, сетне рече:

— Невъзможно ми е да ги донеса в брой. Ще ти дам чек.

— В брой! — Тонът на Дъфи беше непреклонен. — Довечера около осем и половина ще хапна в „Ред Рибън“. Не се ли появиш там, докато свърша, край на сделката. И цялата сума да бъде в брой! — Той тръшна слушалката и се изкачи по стълбите.

Олга беше коленичила пред един огромен куфар. Подът бе осеян с нейни дрехи.

— Мили Боже… — каза Уилям.

Тя изви, глава и му се усмихна.

— Ела и помогни! — подкани го.

Той хвърли поглед към малкия часовник върху полицата над камината. От мястото, където стоеше, тънките му стрелки едвам се различаваха. Беше шест и тридесет. Хвана Олга за лактите и я издърпа на крака.

— Слушай, бебчо — търпеливо заговори той. — Пътуването ще бъде кратко. Остави всички тези партакеши. Просто си вземи една чанта. Когато се измъкнем от аферата, ще ти купя целия свят.

— Толкова са красиви… — нацупи се леко Олга. Обърна се и разходи очи по разпилените наоколо неща.

— Хайде! — настоя Дъфи. — Времето напредва.

Двамата заедно опаковаха две обемисти дамски чанти. След това той слезе на долния етаж. Влезе в кухнята и откри пълна бутилка скоч. Взе две чаши и отново се качи горе. Сложи алкохола на масичката до леглото и каза:

— Да пийнем по чашка!

Олга се приближи, разкъса тънката опаковка на шишето и перна с пръст винтовата запушалка. Наля във всяка чаша по четири пръста уиски.

— За нас! — вдигна тост Уилям и те отпиха. — Тази вечер ще се натъпчем в „Ред Рибън“.

Тя добави малко джинджифилова сода в питието си.

— А после?

— Глисън може би ще донесе парите. Така мисля… Ако го направи, ще се качим на „Буика“ и бързо ще се изпарим от града.

— Ами списъците?

Дъфи кимна.

— Естествено, че не съм забравил за тях. Веднага отивам да ги прибера. Ще отсъствам около половин час. Ти се преоблечи. Сложи си нещо, с което ще ти бъде удобно да пътуваш.

Олга пристъпи към него и плътно обви с ръце врата му.

— Какво значи това? — запита я той.

Тя се надигна на пръсти и припряно зашепна в ухото му. Дъфи погледна към часовника, после поклати глава.

— Не сега — прозвуча тихият му отказ.

Нейните хладни ръце се напрегнаха, придърпвайки главата му надолу.

— Моля те… — едва чуто прошепна Олга. — Сега!

Уилям нежно залепи устни върху нейните и я притисна към себе си, но умът му блуждаеше другаде. Мислеше за Глисън, за Морган, за начина, по който щеше да се измъкне от града. Беше изненадан от нея. Каза си, че моментът е дяволски неподходящ за такива неща.

Тогава вдигна ръце, разкъса прегръдката й около шията си и я отдалечи от себе си, без да я пуска.

— Довечера! — твърдо каза той. — Виж колко е часът. Трябва да успея за банката.

По лицето на Олга плъзна лека червенина и тя се извърна, без да го погледне.

— Банката няма ли да бъде затворена? — отвърна му, като продължаваше да стои с гръб към него. Направи му впечатление, колко безжизнен беше станал гласът й.

— Да, но аз съм уредил въпроса. Има финансова ревизия, която ги задържа до късно. Касиерът ми е приятел. Предупредил съм го, че списъкът може да ми потрябва по никое време.

Дъфи се приближи до нея.

— Нали не ми се сърдиш? — гальовно рече той, вземайки я в прегръдките си.

Олга изви глава. Лицето й още руменееше.

— Не, не се сърдя. — После възкликна пламенно: — Само да свърши всичко! Само да успеем да се изплъзнем здрави и читави с парите!

— Не се тревожи — каза Уилям. — Сделката ще мине гладко, ще видиш.

— Но ти не разбираш — рече тя, а гърдите й силно се повдигаха и отпускаха. — Не разбираш, Бил! Преживяла съм толкова много… и… и сега намерих тебе. Боя се, че няма да има добър край.

— Ей! Не бива да се вълнуваш — успокои я Дъфи. — Казвам ти, че ще се справим с тази афера. Очаква ни прекрасен живот. Ще се заринем в пари. Ти и аз. Ще имаме толкова, че ще си палим камината с тях… само почакай.

— Предчувствам, че ще се случи нещо ужасно — съвсем тихо промълви Олга.

— Престани, скъпа! — рече Дъфи. — Уискито те хвана. — Целуна я и му беше необходимо известно усилие, за да я отдели от себе си. След това се насочи към вратата. — Няма да се бавя — подхвърли през рамо и затвори зад себе си.

Тя стоеше като вкаменена на мястото, където беше я оставил. После неочаквано произнесе с приглушен глас:

— Върни се, страх ме е! Върни се, Бил!…

Отвън на улицата Дъфи се спря, за да запали цигара. Хвърли кибритената клечка и се качи в „Буика“. Докато палеше мотора, забеляза в огледалото за обратно виждане как един огромен „Пакард“ зави по нея и започна бавно да се приближава към него. Той го стрелна с очи и включи на скорост. Мозъкът му продължаваше да обмисля планове за бъдещето.

Натисна педала и рязко подкара „Буика“. „Пакардът“ изчезна от огледалото и Дъфи съвсем забрави за него.

В банката го забавиха за кратко. Срещна затруднение, докато убеди пазача, че има уговорка да се види с касиера. Онзи беше упорит ирландец с едро месесто лице и не особено много сиво вещество. Уилям бавно му повтори своите обяснения.

— Ясно — закима с глава пазачът. — Но учреждението е затворено, разбирате ли? — Произнесе последната си дума с осезаем триумф.

— Слушай, боклук такъв, върви да кажеш на Енскуум, че съм тука, или ще накарам да те уволнят! — мрачно отвърна Дъфи.

Ирландецът примигна насреща му, след което, решавайки че не би му навредило да попита, с мърморене остави Уилям да чака нетърпеливо на улицата. Върна се със закъснение, което вбеси Дъфи и отвори обкованата с железни гвоздеи врата.

— Влезте! — каза нелюбезно. — Крайно необичайно е…

Той прекрачи прага и застина в очакване. Един шашардисан чиновник се приближи до него и Уилям му кимна за поздрав.

— Искам бележника, който оставих на съхранение! — заяви лаконично.

— Разбира се — отвърна чиновникът. — Мистър Енскуум ще ви го донесе.

Касиерът се появи от канцеларията си в дъното на фоайето и му махна. Понесе се към Дъфи с пружинираща походка. Бележникът беше в ръката му.

— Това ти трябва, нали? — попита той. — Приготвих го веднага, щом портиерът ми съобщи името ти. Вземи го и ми дай разписката. Правя ти услуга. Не сме длъжни да работим в такъв късен час.

Уилям пое бележника, хвърли му един поглед, прибра го в джоба си и се разписа на листа хартия, който Енскуум му поднесе.

— Безкрайно съм ти задължен — благодари той. — Необходим ми е спешно и не е никак евтин…

Касиерът го изпрати до вратата. Явно бързаше да се отърве от него. Дъфи излезе на улицата. Въздухът беше много задушен. Погледна към небето.

— Като че ли иде буря — рече.

Енскуум се съгласи, че е така, сетне му пожела лека вечер и затвори вратата. Дъфи се подсмихна. Установи, че се е изпотил, и попи лицето си с носната кърпа. После пресече и се качи на „Буика“. Натисна пружината на арматурното табло, където бяха пистолетите, извади единия, провери пълнителя и го затъкна в колана на панталона си. Прибра бележника в тайника. След това притвори капака и го щракна. „Там ще е на сигурно място“ — си каза.

Часовникът на таблото показваше седем и двадесет и пет, когато спря отново пред вилата на Олга. Слезе от колата и му направи впечатление, че лампата в нейната спалня още свети.

„Обзалагам се, че продължава да се измъчва заради онези рокли“ — промърмори Дъфи. Тръгна по алеята, усещайки дребния чакъл през тънките си подметки. Отключи вратата с ключа, който тя му беше дала, и я хлопна зад себе си.

— Облечена ли си вече? — прокънтя гласът му. Не дочака отговора й, а влезе в хола, за да си вземе цигара. Закова се на прага, изведнъж усещайки как се смръзва. — За Бога!… — изтръгна се от устата му.

Стаята беше обърната наопаки по същия начин, както и неговият апартамент. Дъфи хвърли само един бърз поглед и хукна непохватно нагоре по стълбите със странно премалели крака. В горния край на стълбището се поколеба, сетне извика:

— Скъпа!

Изуми се напълно от звученето на собствения си глас. Беше пресипнал и разтреперан. „Само да са я докоснали тези негодници!“ — каза си. Направи една крачка и отново спря.

— Скъпа, тук ли си? — изкрещя той.

Тишината в къщата беше измамна. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и го изтегли. След това започна да се промъква предпазливо напред, местейки безшумно крака по килима. Стигна до вратата на спалнята и улови дръжката. Внимателно я завъртя, като държеше оръжието на височината на кръста си, и прекрачи вътре.

Олга лежеше на пода с нож в лявата гръд. Ножът беше забит толкова силно, че плътно затваряше раната. Тя изобщо не беше прокървила. Халатът, който беше облякла непосредствено преди Дъфи да излезе, беше разкъсан и лежеше захвърлен в отсрещния край на стаята. Нейните големи очи бяха отворени, а устните й бяха раздалечени, откривайки част от ситните й бели зъби. Не изглеждаше уплашена, а само изненадана.

Дъфи остана загледан в нея дълго време. Единственият шум в стаята идеше от отсеченото, натрапчиво тиктакане на часовника. Нямаше нужда да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

За секунда се оказа, че е в състояние да мисли само за това, че тя му се беше предложила преди по-малко от час и той беше отказал.

Изпод шапката му се проточи тънка струйка пот и по носа му се стече чак до брадичката. Продължаваше да съзерцава Олга. На долния етаж телефонът започна да звъни настойчиво. Дъфи изправи глава и се ослуша. Сетне се обърна и се спусна, в хола. Придърпа телефона към себе си и рече:

— Да?

— Чакаме списъка — прозвуча сухият, крехък гласец на джуджето. — До единадесет нула нула! После ще дойдем и ще си го вземем!

— Вървете на майната си! — процеди през зъби Уилям и затвори.

Качи се пак по стълбите и отиде в спалнята. Вдигна халата от пода и покри Олга с него. Ръцете му се разтрепериха, когато допря тялото й.

— Съжалявам, скъпа — каза така, сякаш тя би могла да го чуе. Взе я на ръце и я пренесе на леглото. След това съвсем нежно погали косата й с върха на пръстите си, полека плъзгайки ги надолу по лицето й. — Случиха ти се всички възможни нещастия, нали? — Дъфи се наведе и целуна нейните пълни устни, усети хладината им. Тогава се изправи, провери дрехите си за петна от кръв, увери се, че няма и се запъти към вратата.

— По-спокойно, приятелче! — обади се суров глас.

Дъфи вдигна очи. Не се шокира ни най-малко. Един полицай стоеше на вратата, стиснал револвер. Точно зад гърба му се виждаше още една фуражка.

— Радвам се, че дойдохте — рече Уилям. — Убили са приятелката ми…

— Не прави никакви движения с ръце! — нареди първото ченге. Вторият полицай го заобиколи и бавно тръгна към Дъфи, наблюдавайки го съсредоточено.

— Какво означава това? — попита ги той.

— Претърси го! — каза първият. — Сигурно има патлак.

— Грешите — отвърна Дъфи. Беше оставил пистолета си на канапето, докато пренасяше Олга към леглото. Сега беше там, полуприкрит зад една възглавница.

Другият полицай предпазливо мина покрай него, като че ли Уилям беше някакъв див звяр, който би могъл всеки момент да се нахвърли. Щом се озова зад гърба му, той прокара ръце надолу по дрехите му, като го потупваше силно. Накрая отстъпи назад и поклати глава:

— Не носи оръжие — заяви.

— Слушайте, само си губите времето — каза Дъфи.

— Момент — рече първото ченге. — Ти си Дъфи, нали?

— Да — потвърди Уилям.

Двамата го зяпнаха така, сякаш бяха учудени, че си го признава. После второто ченге пристъпи към леглото, за да огледа Олга. Дръпна пеньоара и се втренчи в нея.

— Покрий я, мръсник такъв! — яростно извика Дъфи.

Онзи подскочи.

— Дръж си човката затворена, боклук! — изръмжа той. — Още една остроумна забележка и ще те пребия!

— Мъртва ли е? — попита колегата му и хвърли поглед към кревата.

— Да, този тип е използвал нож.

— Прибрах се и така я заварих — обади се Уилям.

— Чу ли? Прибрал се и така я заварил! — ухили се първият полицай. — Ще дойдеш с нас… Хайде!

— Да не би да ме обвинявате, че съм я убил? — Дъфи не можеше да повярва.

— Бъди благоразумен! — Първото ченге беше влюбено в собствения си глас. — Бяхме предупредени.

Дъфи почувства как някакъв обръч стяга гърдите му.

— Не разбирам — тихо каза той.

— Тази жена е държала пачка спестени пари скрита в дома си и ти си го знаел. Дошъл си при нея и си се опитал да задигнеш балата, но не се е получило. Тогава си й видял сметката и си обърнал къщата с краката нагоре. Сега парите са у тебе. Нали така, Джъс?

Вторият полицай кимна. Той направи крачка към Уилям и пъхна ръка във вътрешния му джоб. Измъкна снопче банкноти.

— Инсценировка, а? — Гласът на Дъфи беше напълно безизразен.

Джъс погледна към него и се засмя.

— Между нас казано, си прав. Зле си избрал на кого да се опъваш, глупако.

— Няма да направите този удар — отвърна Дъфи.

Първият полицай сви рамене.

— Още нищо не знаеш. Сега те чака малка разходка.

— Тук някъде имаше бутилка уиски — рече Дъфи, оглеждайки помещението. — Ще възразите ли, ако се поободря леко?

Джъс прекара върха на своя дебел пръст по вътрешната страна на яката си.

— Ние също ще се поободрим!

Дъфи прекоси стаята, чувствайки строгата, непоколебима бдителност на ченгето с револвера. Умът му беше кристално бистър. Щом бяха готови да го изработят по толкова груб начин, като му пробутат скрити в ръкава пари, биха могли дори да го очистят за „оказване на съпротива“ при ареста. Той взе уискито и напълни до половината двете чаши, които бяха използвали с Олга.

Когато се обърна, засече едно бързо споглеждане между двойката полицаи. Усети как го полазиха студени тръпки. Подозренията му се потвърждаваха. Подаде едната чаша на Джъс, след което се приближи до колегата му.

— Аз пък ще се обслужа с бутилката — небрежно рече той.

Револверът приличаше на огромно оръдие, насочено към гърдите му, но Дъфи не показа никакви признаци на нервност, докато протягаше питието. Намираше се на около пет фута от ченгето. Тогава направи неимоверно рязко движение. Стъпи мълниеносно встрани и в същото време плисна уискито в лицето на полицая.

Онзи нададе рев, притисна с длан очите си, отмести се крачка назад и дръпна напосоки спусъка. Револверът изтрещя. Уилям скочи напред, хвърли се върху въоръжената ръка на ченгето и го изтръгна.

Следващият шум, който сетивата му доловиха, беше от разбиващо се стъкло. Полицаят се държеше като ужилен, опитвайки се да махне уискито от очите си. Дъфи нямаше време. Уловил револвера за цевта, той прасна мъжа между веждите. После се завъртя в очакване на изстрел от втория полицай.

Джъс стоеше с ръце на корема, втренчен в идеално лъснатите си обувки. Дъфи забеляза, че между пръстите му се процеждаше кръв. Мъжът се свлече на колене, като колебливо наклони тялото си. Сетне се просна по лице.

— Надявам се, че ти е харесало — каза Уилям.

Отиде бързо при натрупания върху пода багаж, избра един дълъг ремък от куфар и здраво върза ръцете на първия полицай. След това се запъти към Олга. Вдигна халата и я покри с него.

Движеше се безшумно и бързо. През цялото време дълбоко в своето подсъзнание той си даваше сметка в каква каша се бе забъркал. Върна се при ченгето, което идваше на себе си. Завлече го до канапето, прибра пистолета си изпод възглавницата и го пъхна в колана на панталона. Накрая зашлеви полицая два пъти през физиономията.

Онзи отвори очи, простена и се опита да седне.

— Кой стои зад тази нагласена история? — попита Дъфи.

Ченгето го изгледа свирепо, но не каза нищо.

Уилям извади пистолета и го завря под носа му.

— Бързам — каза той с леден поглед. — Изплюй по-живо камъчето, или ще ти изкарам очите с мушката!

Полицаят изведнъж омекна и започна да се поти.

— Мис Инглиш ни се обади — изломоти. — Даде ни по една тлъста сумичка, за да те пречукаме при опит за съпротива по време на задържане. Работили сме за нея и по-рано.

— Баща й замесен ли е в това мошеничество? — рече Дъфи.

— Той нищо не знае — поклати глава ченгето.

Уилям пристъпи към Джъс, обърна го с крак, претърси джобовете му и намери пачката банкноти. Преброи ги внимателно, сетне вдигна поглед.

— Тук са десет бона — каза. — Това ли ви беше наградата?

Онзи направи отрицателен знак.

— Това беше уликата срещу тебе… — отвърна. — Дамата наистина желае да те премахне от пътя си.

Дъфи чу как на улицата спря кола. Притича до прозореца тъкмо навреме, за да види четиримата униформени полицаи, които изхвръкнаха от нея. С два скока стигна до вратата. После се плъзна надолу по парапета на стълбите и влетя в кухнята точно когато входната врата се отвори с гръм. Изниза се безшумно през задния изход. До слуха му достигнаха крясъците на ченгето от втория етаж. Каза си, че трябва да стигне до „Буика“. Заобиколи на бегом през малката градина. Щом стигна предната й част, се спря и предпазливо надзърна иззад ъгъла на къщата. Виждаше се полицейската кола, а малко по-нататък беше „Буикът“. Затича се с все сили, без да го е грижа колко шум ще се вдигне. Когато се добра до колата и отвори тежката врата, се разнесе вик, но той не спря. Качи се вътре, като псуваше тихо и без прекъсване. По лицето му се стичаше студена пот. Очакваше да изпита разкъсващата, пареща болка от куршум, който се забива в тялото му. Докато затръшваше вратата, от прозореца на спалнята изтрещя револвер.

Дъфи запали мотора, форсира го силно, включи на скорост и изстреля „Буика“ по протежение на улицата. Преди да се скрие зад ъгъла, върху задницата на автомобила се чуха няколко отчетливи тъпи удара. „Очертава се величествен финал!“ — каза си той. Лицето му се превърна в непроницаема маска, докато вземаше завоя с тресящата се кола.