Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (3)

Трета глава

Жената изобщо не бързаше да отваря. Единствено това, че Дъфи залепи палеца си за звънеца в продължение на няколко протяжни минути, я накара да се появи. Беше сложила осигурителната верига на вратата. Уилям си помисли, че моментът е дяволски неподходящ, за да започва флирт през разни запънати синджири, но остави нещата да се развиват от само себе си.

Анабел понечи да затвори вратата, щом видя кой е, но Дъфи я изпревари и пъхна върха на обувката си.

— Слушай, веселячке — каза й, — отвори и се дръж като възрастен човек. До самия ти праг има труп.

— Най-искрено вярвам, че или си изпечен хитрец, или си много, много пиян — отвърна тя, дишайки тежко.

Дъфи се облегна с цялата си тежест на вратата и притисна лице към тесния процеп.

— Кетли е на покрива на асансьора. На пръв поглед човек би казал, че го е взел направо от партера.

Видя как очите й се облещиха, веднага след което тя се закиска. Би й простил, ако беше изпищяла, дори ако беше припаднала, но нейният смях го влуди. Той отстъпи крачка назад.

— За мене е удобно и така, щом искаш да е по този начин.

Тя бутна вратата, откачи веригата, сетне отвори и излезе в коридора.

— Почакай — каза му и го улови за ръкава. Ръката й изглеждаше съвсем бяла на фона на неговия тъмен костюм.

— След секунда някой ще повика асансьора и тогава ще бъде късно.

— Той наистина ли е… Искам да кажа, нали не целиш просто да ме изплашиш?

Дъфи се качи в кабината, дръпна решетката и натисна бутона за слизане. Остави я да пропадне до средата, след което прекрати спускането, като отвори решетката. Измъкна се навън с усилие, оставяйки клетката между етажите.

— Това прилича ли ти на детска приказка?

Анабел се взря в Кетли без да помръдне, но шията й леко се издължи. Едната й ръка се повдигна към устата.

— Мъртъв ли е?

— А ти да не мислиш, че е задрямал? Разгледай го, бебчо, виж му ръцете и краката. Нима може да се спи в подобна поза?

Тя се обърна към него ядосана.

— Добре де, направи нещо!

Той бутна шапката на тила си.

— Започвам да се питам дали наистина си толкова тъпа, колкото изглеждаш. Като гледам как работи мозъчето ти, май си по-завеяна и от някой наркоман. Да направя нещо ли? Добре, какво искаш да направя? Да се обадя на ченгетата ли? Да повикам линейка ли? Какво?

Анабел посегна с две ръце и прибра косата си зад ушите. Извърши го несъзнателно.

— Но ти сигурно знаеш какво да предприемеш — отвърна.

Известно време Дъфи остана загледан в Кетли с нерешителна физиономия, после се приближи и го сграбчи. Дръпна го за ръката и за рамото. Доста се шокира, когато ръката се обърна наопаки в лакътя. На този тип почти не му бяха останали здрави кости. Смъкна Кетли с теглене от покрива и колкото се можеше „по-нежно“ го положи на пода. Краката на трупа се подгънаха, но не в коленете, а по средата на пищялите. Уилям почувства как се изпотява. Пъхна ръце под мишниците на мъртвеца, завлече го в апартамента и го просна в антрето.

— Защо го внасяш тук? — Гласът й беше станал с половин тон по-висок.

— Стига си дрънкала — рече той, оглеждайки с отвращение кръвта по ръцете си. — Този юнак ще ти пооплеска бърлогата, но по-добре така, отколкото да загазиш самата ти.

Върна се при асансьора и внимателно провери покрива. Дървенията беше изцапана с кръв.

— Дай мокър пешкир — каза Дъфи.

Тя влезе в жилището, като предпазливо заобиколи Кетли. Уилям стоеше до асансьора и я наблюдаваше. Рече си, че нервите й си ги бива. Анабел се появи отново с навлажнена кърпа за ръце. Той я взе от нея и старателно избърса кървавите петна. След това си изтри ръцете в кърпата и грижливо я сгъна. Влезе в апартамента и остави пешкира върху гърдите на трупа. Жената го последва, като отново мина на разстояние от Кетли, прибирайки плътно до себе си полите на зеления халат.

— Би ли надникнал дали парите са все още у него? — помоли тя.

Дъфи я изгледа строго.

— Кое те кара да мислиш, че вече не са там?

— Казах го просто така. Имах предвид дали не би взел парите от Кетли.

Той се намръщи.

— Противно ми е да се занимавам с тази особа. Трошлива е.

Тя се приближи до него и се взря в мъртвия.

— Няма ли скоро да се вкочани? — попита. — Май ще е по-добре да го поизопнеш малко, преди това да е станало.

— За Бога! — възкликна Дъфи, но коленичи и внимателно издърпа краката на Кетли. Единият от пищялите му щръкна през крачола на панталона. Дъфи се изправи и хвърли поглед наоколо. Отиде до стенната закачалка и избра един бастун. Сетне се върна при трупа, постави върха на бастуна върху костта и натисна. Крайникът се изпъна. Направи същото и с другия крак.

Лицето на Дъфи беше леко прежълтяло, а горната му устна лъщеше от пот. Усещаше как започва да му се повдига от Кетли. Закачи ръката му с дръжката на бастуна, настъпи с крак тялото и дръпна внимателно. Ръката се измъкна изпод мъртвия Кетли, отпусната като буксирно въже.

Главата беше клюмнала върху дясното рамо. Кожата около врата беше цепната. Уилям оправи и нея с помощта на бастуна.

— Да му скръстя ли ръцете? — попита, колкото да каже нещо. През цялото време, докато се занимаваше с Кетли, Анабел беше стояла отстрани и беше наблюдавала.

— Вземи парите! — настоя тя.

Дъфи я погледна, присвил очи.

— Остави ги, където са, и ми дай нещо за пиене — рязко отвърна той.

Тя се запъти към хола и Уилям я последва. Внезапно си даде сметка, че продължава да стиска бастуна. По него имаше петна кръв. Отиде и го сложи до Кетли. После се върна във всекидневната.

Анабел беше застанала до масата и приготвяше доза скоч. Той пое чашата от нея, преди да беше успяла да добави содата, и изля течността в гърлото си. Уискито беше хубаво. Меко, стопроцентово, без остра, парлива жилка. Почувства го в корема си като малко топло възелче. Вдигна шишето от масата и си наля още.

— Ти ли го уби? — рече Дъфи, хвърляйки към нея поглед над ръба на чашата.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си, онемяла за секунда, след което каза:

— Убит ли е?

Дъфи отпи от уискито.

— Помисли само — отвърна грубо. — Как би могъл да падне в шахтата? Не беше пиян, нали? Представи си за момент. Той излиза от апартамента ти. Асансьорът е на партера. Отваря решетката, за да надникне, и тогава му се завива свят и пада долу. Никой не би повярвал на тая измишльотина.

Червенокосата жена пребледня отново и се подпря на ръба на масата. Халатът й се разтвори, излагайки на показ нейните колене, но това не притесни никого.

— Ето как е станало. Кетли е излязъл, запътил се е към асансьора и са го халосали по главата. После са го хвърлили в шахтата. Звучи логично. — Дъфи остави чашата върху масата и запали цигара. — Не отговори на въпроса ми. Ти ли го уби?

— Не — каза тя.

— Има само един човек, който би се хванал на думите ти, и това си ти — рече Дъфи.

Анабел вдигна глава. Големите й очи гледаха уплашено.

— Нали не си мислиш, че съм го убила аз? — попита. Сричките направо се сливаха.

— Не разбираш ли в какво неприятно положение се намираш? — кротко каза Дъфи. — Добре, ще ти обясня. Кетли ти се е обадил, за да ти продаде нещо. Твърдиш, че било материал за някаква книга. О’кей, така да бъде. Изпращаш го до вратата и изведнъж хоп! — ето ти го размазан на покрива на асансьора.

— Това не доказва, че съм го убила аз — възрази тя, като дишаше тежко.

Дъфи вдигна рамене.

— Но внася яснота — отвърна й. — Дай да хвърля едно око на информацията, която ти е продал.

Анабел се отдели от масата и отиде в спалнята. Дъфи седна в едно от креслата. Чака в продължение на няколко минути, след което подвикна:

— Да не би убиецът да я е задигнал…

Тя излезе от спалнята с пребледняло лице. Застана на прага, притиснала шията си с ръка. Другата й ръка се беше впила в дръжката на вратата.

— Не мога… не мога да намеря пакетчето — промълви.

Дъфи сви устни.

— Обзалагам се, че няма да можеш — отвърна й. После се изправи. Приближи се до нея и като улови лактите й с ръце, я притегли към себе си. — Ти си една невероятно наивна малка глупачка — спокойно каза той. — Въобразяваш си, че ще успееш да довършиш представлението съвсем сама. Но грешиш. Постави най-плитко скроената пиеса, която някога съм гледал. Тази история с писането на книгата за престъпния свят е стара като Библията. Няма ли да се вразумиш, Червенокоске?!

Тя се отскубна от него.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита с безизразен и леко приглушен глас.

Дъфи се почеса по главата.

— Ама че дяволска нощ… — каза. След това остана съвсем безмълвен за миг, заровил пръсти в косата си. — Чудя се… — наруши мълчанието той, поглеждайки към Анабел. — Струва ми се, че онзи тип Морган цели да се стоварят върху тебе последствията от смъртта на Кетли — изрече като в скоропоговорка. — Пасва си, за Бога! — Възбудата беше на път да го завладее изцяло. — Слушай, бебчо, как ти звучи една такава хипотеза? Морган ме наема да фотографирам тебе и Кетли. Някой от шайката му го поваля с удар току пред вратата ти и го пуска в шахтата. На мене ми щипват апарата заедно с лентата. Всичко, което Морган трябва да направи, е да те заплаши, че ще предаде снимките на ченгетата, за да те накара да бръкнеш в банковата си сметка и да снесеш една прилична сума.

Анабел едва дишаше.

— Ще ми помогнеш ли?

— А на мене кой ще помогне, а? — рече той.

— Нима не искаш повече да си добър?

— Добър, по дяволите! Аз направих снимките, нали? Значи пак аз трябва да сторя нещо, за да пресека тази афера.

Тя се отпусна в креслото и закри очите си с ръка. Дъфи й хвърли един поглед и взе втора чаша от количката с напитките. Наля вътре три пръста скоч, после напълни и своята. Приближи се до нея.

— В състояние ли си да изпиеш това? — попита я.

Анабел пое чашата от него.

— Не изпитвам нужда — отвърна.

— По-добре ще е да си малко на градус — каза Уилям. — Чака те мръсна работа.

Тя го стрелна с очи и той посочи с глава към вратата.

— Предполагам, че ще трябва да се отървем от Кетли.

— Не може ли да го направиш ти? — каза му.

Дъфи тъжно се усмихна.

— Ти също си замесена, сестро — рече той. — Ще ти помогна, но нямам никакво намерение да опера пешкира сам.

Тя изпи уискито на екс и Дъфи й поднесе цигара.

— След няколко часа това пиленце ще се вкорави като дъска. Предполагам, че в такъв вид няма да е много приятен за манипулации. Сега бихме могли да го опаковаме в някоя чанта без излишно суетене.

Анабел потрепери.

— Чудя се къде да го заровим, дявол да го вземе! — Дъфи започна да снове по пода. — Трябва да си остане под земята и да не бъде намерен никога. В момента, в който някой го извади, проклетите фотографии ще бъдат пуснати в „оборот“. Това е единственият начин да провалим играта им.

Погледна към нея.

— Върви да се облечеш — рече й.

Тя се надигна от креслото и се запъти към спалнята.

— Дай ми някой куфар, ако имаш — каза Уилям.

Анабел се спря.

— Тука има един.

Той я последва. Тя посочи огромния стенен шкаф и Дъфи отвори вратата. В ъгъла видя неголям, продълговат черен куфар. Беше покрит с етикети. Сякаш нямаше хотел по света, за чиято рекламна лепенка да не беше се намерило място по неговите черни лъскави стени. Огледа го и рече:

— Доста си обикаляла.

Тя не отговори. Дъфи издърпа куфара и го замъкна във всекидневната.

— Намира ли ти се някакво парче мушама, което да постеля отвътре? — извика той.

— Мушама ли? — показа се червенокосата на вратата.

— Иначе ще се оплеска целият куфар.

Тя отиде до отсрещната стая и изчезна вътре. Чу се шум от ровичкане, след което Анабел се появи с широко покривало за багаж.

— Това ще свърши ли работа?

— Аха! — Той взе гумираната материя от нея.

— Не ми отговаряй с „аха“ — каза Анабел.

Дъфи спря с мушамата в ръка.

— Какво ти става?

— Просташко е.

Той стоеше и я зяпаше.

— Дори и така да е — каза, — моментът е дяволски неподходящ за подобни неуместни забележки.

— Толкова ли си сигурен?

Покривалото се изплъзна от ръката му и падна на пода. Забеляза, че очите й бяха абсолютно празни. Тя тихичко съскаше през зъби. Започна да се бори с колана около талията си и го развърза. Зеленият халат зейна и Дъфи зърна голотата й. Беше се наклонила едва доловимо напред, с ръце опрени отстрани.

— Вземи ме — рече Анабел с наподобяващ въздишка глас. — Вземи ме, вземи ме, вземи ме!

Дъфи я зашлеви през лицето. Видя как пръстите му оставиха следи върху нейната бяла кожа. След това я удари пак. Тя примигна два пъти. Очите й възвърнаха човешкото си изражение отново и тя остана загледана в него с изненадана и уплашена физиономия.

— Облечи се — каза Уилям пресипнало. Беше в състояние да мисли единствено за Кетли.

Анабел му обърна гръб, влезе с отпусната походка в спалнята и затвори вратата.

Той попи лицето си с носната кърпа. Вдигна парчето мушама и отиде в хола. През цялото време не спираше да си повтаря в каква противна история се е забъркал. Това, че трябваше да обработва Кетли в неговото състояние, не беше малко изпитание, но женище, смахнато като Анабел, направо го угнетяваше. Погледна с отвращение към трупа.

— Ако вдървяването ти не беше записано в моята сметка, сега щях здравата да се позабавлявам — процеди злобно.

Дъфи разстла покривалото отстрани на Кетли, след което улови бастуна и го закачи за подмишничната ямка. Не му достигнаха сили, за да си наложи да го докосне с ръце. С известно маневриране успя да го претъркаля върху плата. Сетне коленичи и превърна мъртвеца в спретнат денк.

Междувременно се почувства толкова зле, че се върна в хола и си наля още един скоч. Усети краката си лишени от тежест и през ума му мина, че май порядъчно е подпийнал. Главата му беше бистра и продължи да действа просто защото бе достатъчно дързък.

Ливна една яка доза в чашата на Анабел и се запъти към спалнята. Когато прекрачи в стаята, насмалко не изтърва уискито. Тя беше в леглото, легнала на хълбок. Носеше същото одеяние, с което се беше пръкнала на белия свят, и него наистина си го биваше.

Дъфи остави чашата на масичката до леглото, после заднишком излезе от помещението. В съзнанието му имаше една-единствена водеща мисъл. Трябваше да скрие Кетли, преди мускулите му да бяха станали корави като камък. Знаеше, че ако това се случи, с него щеше да бъде свършено.

Отиде в кухнята и щракна осветлението. Тя беше просторна, стените бяха облицовани с бели плочки до средата, а нагоре боядисани в жълто. Подът беше на големи черно-бели карета. „Превъзходна кухничка!“ — помисли си той. Разтършува се наоколо, докато не намери парче връв, и се върна при Кетли, който удобно си лежеше в своя „повой“. Смъкна се на колене и стегна вързопа с канапа. След това мина през хола, дотътри куфара в антрето и натъпка трупа в него.

Наполовина готов, на Дъфи му се наложи да спре и да поседне. „Колетът“ не оказа никаква съпротива. Кетли беше като желе. Дъфи остана известно време зазяпан в куфара и в издутата мушама, която се подаваше над стените му. После стана и сръчка с бастуна изпъкналите места. Капакът не можеше да се затвори съвсем плътно и затова го натисна с тяло. От това му призля, но някак си успя да щракне ключалките.

Извади носната си кърпа и избърса дланите и лицето си. В това време Анабел се появи от спалнята. Беше облечена в черна пола, бяла копринена блуза и черно три четвърти сако. В ръката си държеше чифт ръкавици в бяло и черно. Движеше се бавно, със съвсем леко залитане. Дъфи разбра, че уискито я беше хванало.

Тя примижа насреща му.

— Опакован е — каза той дрезгаво.

Жената не отвърна, но го изненада колко много омраза имаше в погледа й. Уилям се замисли за момент и се съгласи вътрешно, че имаше основание да бъде кисела.

— Никога не съм се представял добре, когато наблизо се мотае някой труп — подхвърли.

Анабел се направи, че не го чува, и спря при масата, извила глава настрани.

— Сега какво? — го попита.

— Можеш ли да вземеш колата си?

— Гаражът е в сутерена.

Дъфи излезе навън и натисна бутона на асансьора. Той пое нагоре с умерено темпо и Уилям осъзна, че се оглежда за още трупове. Такива нямаше. Дръпна решетката, сетне влезе в апартамента. Тя не направи никакво движение, за да му помогне да завлече куфара в кабината. Беше тежък, но той успя да се справи.

Анабел се качи след него и те застанаха от двете му страни. И двамата гледаха в друга посока. Дъфи натисна бутона за сутерена и клетката започна да пропада. Той броеше етажите, покрай които минаваха. Докато стигнаха до долу, изброи дванадесет. Помисли си, че Кетли е късметлия, щом въобще е останало нещо от него.

Обслужващият гаража дойде на бегом. Беше дребен завързак с остра черна коса. Щом зърна Анабел, той едва не падна. Изглеждаше като възбудено кутре.

— Ще изкарвате ли „автобуса“ тази вечер? — попита, бършейки омаслените си ръце с парцал.

Тя успя да се престори на съвсем весела и да каже любезно „Да, моля!“, но това й струваше много.

Дъфи продължаваше да стои в асансьора и да наблюдава. Джуджето се втурна в тъмнината и двамата чуха как запали някакъв мотор. Рече си, че двигателят не страда от липса на мощност. След минута гаражистът докара един огромен „Кадилак“ с включени габарити. Описа с колата завой и я закова точно пред мястото, където беше застанала Анабел. „Майсторско каране!“ — помисли Дъфи. Така си и беше.

Измъкна се от седалката и задържа вратата отворена за Анабел. На Дъфи му се прииска да бъде някъде другаде. Онзи започна да лъска стъклото.

Анабел се качи и хлопна вратата. Уилям хвана куфара и погледна към гаражиста.

— Ще ми услужиш ли с някой и друг мускул? — попита го.

Дребосъкът имаше достатъчно желание, но не му достигаха сили. Дъфи се изпоти, докато привързаха опакования Кетли към скарата на външния багажник.

— Заминава ли? — полюбопитства джуджето.

— Не — отвърна Уилям, проверявайки ремъците. — Просто се отървава от някои книги.

— Доста късно е.

Дъфи го изгледа сърдито. Май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Да не би да имаш нещо против? — попита го рязко.

Гаражистът примигна.

— Нищо не казвам — припряно отвърна той.

Дъфи му даде няколко долара, след което заобиколи автомобила и се настани до Анабел. Тя включи на скорост и „Кадилакът“ се заизкачва по наклона към изхода.

— Къде ще ходим? — попита.

Той вече беше измислил къде.

— Има едно малко гробище в Източната част, зад Гринидж Вилидж — каза. — Отиваме там.

Червенокосата го стрелна с бърз поглед.

— Хитро — съгласи се тя.

Дъфи се отпусна назад в кожената тапицерия.

— Ти си чудесно момиче — спокойно рече той. — Не ми върви днес.

Тя не отговори.

— Знам, че няма да върна нищо, но не мога да оставя нещата така — каза Дъфи. — Искам да разбереш, че оценявам онова, което ми предложи, но този юнак щеше съвсем да се втвърди, докато свършим, така че се наложи да пропусна случая. Имаш пълното основание да си ми обидена.

Анабел продължи да мълчи още няколко секунди.

— Не ти се сърдя — рече най-сетне. — Мисля, че си достатъчно умен, за да ме отхвърлиш заради това, което съм.

Това беше самата истина. Дъфи въздъхна и пипнешком потърси цигара.

— Хайде да не се караме — каза й. — И на двама ни се събра предостатъчно.

— Аз не се карам — беше всичко, което отвърна тя.

Следващите няколко преки пропътуваха в тишина, после Дъфи каза:

— Тук завий вдясно.

Анабел завъртя волана. Той си помисли, че управляваше големия „Кадилак“ като че ли беше част от самата нея. Преценяваше дистанцията с точност една броня и колата се провираше в уличното движение, без изобщо да губи скорост. Повечето пъти нейното свръхестествено предугаждане на пътната ситуация бе по-бързо от светкавица. Под капака на „Кадилака“ бяха събрани много конски сили и едно докосване на педала беше достатъчно, за да го накара да полети напред като стрела.

Когато пристигнаха на гробището удари два часът. Дъфи се наведе напред.

— Спокойно — рече й. — Мястото е пусто, но може да има някой.

Тя спря автомобила пред железните порти. Дъфи отвори вратата и слезе. Никъде в гробището не се виждаше светлинка. Беше дяволски тъмна нощ.

Уилям се радваше, че не е ирландец. Наоколо беше злокобно. Той се извърна към колата.

— Изчакай тук — каза. — Ще отида само да поогледам.

Анабел отвори вратата и застана на пътя.

— Нямам намерение да оставам сама — заяви тя.

Дъфи не се изненада. Приближи се до железния портал и натисна. Двете му крила се поддадоха и зейнаха.

— По-добре вкарай автомобила на заден ход — предложи той. — После ще сме готови за потегляне.

Тя отново се качи в „Кадилака“ и запали мотора. Дъфи я остави да откара колата доста навътре по централната алея на гробището и едва тогава й даде знак да спре. След това затвори портите.

Когато излезе от автомобила, Анабел държеше малко джобно фенерче. Нощният въздух беше задушен и Дъфи с пръст разхлаби яката си. Обгърна с поглед мрачното място. То никак не му харесваше. Тя стоеше съвсем близо до него и той долови потреперването й, когато я докосна. Високо над тях луната висеше като мъртвешко лице, едва прозираща през леката мъгла. „Сякаш всеки момент ще завали“ — мина му през ума.

— Искам да намеря някоя стара гробница — рече. — Ако успеем да настаним Кетли в нещо подобно, известно време никой няма да го „безпокои“. Пък може би и завинаги…

Той бавно тръгна по алеята. Анабел вървеше плътно до него. Белите надгробни камъни от двете им страни изглеждаха призрачни. „Доста неприятно е да си отдолу!“ — каза си.

Колкото по-навътре навлизаха в територията на гробището, толкова по-тъмно ставаше. Короните на дърветата започнаха да се сгъстяват все повече.

— Приятно местенце, нали? — обади се Дъфи.

Тежкият мирис на гробарски цветя тегнеше във въздуха. Сгурията хруптеше под краката им и на него му се струваше, че гърмят бомбички.

— Копнея да се махнем оттук — нервно каза Анабел. — Страх ме е.

— И мене. Целият треперя! — отвърна Уилям. — Мисля, че сме достатъчно далече от пътя, за да рискуваме с малко светлина.

Той завъртя лъча на електрическото фенерче. Плъзна го по надгробните паметници, които изглеждаха поразително бели в мрака.

— Това май ще свърши работа. — Дъфи спря и насочи светлината.

От лявата им страна се намираше мавзолей от черен мрамор. Беше почти невидим, преди лъчът да го открои. Те се приближиха и го огледаха внимателно. Мраморната врата беше заключена. Ето новия дом на Кетли — каза Дъфи, като прокара ръка по гладката, хладна повърхност. — Но как ли ще го вкараме вътре, дявол да го вземе?

Опря рамо на вратата и натисна. Заболя го, но тя си остана непоклатима.

— Какъв е този номер тук? — запита Анабел. Беше взела фенерчето, за да може той да насили вратата.

Дъфи проследи погледа й. Отстрани на входа имаше малка табела с отпечатана отгоре цифра „7“. Отговори й, че не знае.

— Смяташ ли, че държат ключовете от всички гробници в портиерната? — подсети го тя.

Той се ухили насреща й.

— Страхотна идея! — рече. — Ще идем да проверим.

Къщичката на портиера, която се намираше до портала, беше заключена и запустяла, но Дъфи без особени мъчнотии успя да отвори един прозорец и я претърси. До входната врата се натъкна на табло с ключове, към всеки от които имаше прикачена дървена топка с пирографиран номер. Потърси с очи седмицата и я откри.

— Май го докопахме — оповести той. — Предлагам ти да закараш колата до гробницата, докато аз прескоча да пробвам ключа.

Анабел се качи в „Кадилака“ и потегли на заден ход по алеята. Наложи му се да се върне и да й помогне с фенерчето, тъй като един-два пъти излезе извън нея. Най-сетне се върнаха при мавзолея и Дъфи опита ключа. Резето послушно се върна с малко по-силен натиск от негова страна и той бутна вратата назад. Лошият въздух в подземието го накара да се отдръпне от прага.

— Този тип ще си има добра компания! — изчерпа се целият му коментар.

Уилям отиде при задницата на автомобила и поведе борба с каишите, които придържаха куфара. Анабел стоеше, здраво стиснала фенера. Той отвърза ремъците и смъкна товара на земята. Беше тежък, но успя да го свали, без да вдигне никакъв шум. След това се изправи и избърса длани в носната си кърпа.

— Мисля, че едно питие ще ми дойде добре — рече запъхтян.

— В джоба на шофьорската врата има плоска половинка.

Дъфи енергично се спусна натам. Сграбчи шишето с ожесточение. Сети се, че би било по-безопасно да не дава на червенокосата нито капка. Изглежда, уискито я отклоняваше от правия път. Не му се щеше отново да умува как да й отказва.

— Струва ми се, че сега мога да се справя с всичко — подхвърли, като пъхаше бутилката в задния си джоб.

Съблече сакото си и откопча яката, разхлабвайки вратовръзката. После се запъти към куфара и го повлече навътре в гробницата. Анабел остана на прага, светейки с фенера. Лъчът подскачаше насам-натам. Ръката й трепереше като на барман, който няма право да пие по време на работа.

Дъфи вкара куфара и спря.

— За Бога, дай ми този фенер! — настоя.

Тя го стори с видима радост.

— Ще повърна — каза му.

— Не! Не бива! — сопна й се той. — Бързо върви да седнеш в колата.

Когато Анабел се отдалечи, Уилям отвори куфара и го обърна на едната му страна. Мушаменият вързоп беше плътно натъпкан и се наложи да го издърпа. Парче от материята изненадващо се откъсна от ръката му и той падна назад. Приземи се върху нещо ръбесто, а дланта му усети някаква хладна метална шина. Опипа я с пръсти и се дръпна като попарен. Беше дръжка на ковчег. По лицето му потече вода, като че ли го бяха изстискали.

Отиде до вратата и дълбоко вдъхна влажния въздух, след което се върна при куфара. Яростно изтегли Кетли навън, изхлузи връвта и с рязко движение махна гумирания плат. Мъртвецът се изпружи в краката му. Дъфи не го погледна. Хвърли покривалото в куфара и го изнесе навън.

Уискито вече съвсем го беше хванало и той се движеше със залитане. Направи още един обратен курс, за да прибере фенерчето, но и този път не удостои Кетли с внимание. Затвори вратата на мавзолея и я заключи.

Ризата се беше залепила за гърдите му, а краката му леко трепереха.

— Добре ли си? — извика Анабел от колата.

Дъфи отговори, че е добре, но го каза само защото беше пиян. Далеч не се чувстваше така. Точно в този момент би предпочел да е толкова наквасен, че сънят да заличи споменът за цялата вечер. За една нощ беше преживял повече от достатъчно.

Тя излезе от автомобила и застана до него.

— Какво ще стане с куфара? — попита го.

— Зад къщичката на портиера има кран с маркуч. Забелязах го, когато прескачах. Ще занеса нещата да ги измия и после можем да си ходим.

Анабел седна върху стъпалото на колата и запуши. През цялото време остана с плътно затворени очи. Толкова се страхуваше да бъде сама, че ако не беше цигарата върху устните й, нямаше да спре да пищи.

На връщане Дъфи й подвикна, щом наближи. Не искаше да я стресне.

— Всичко е наред — каза, докато качваше куфара отново на багажника. — Вече няма никакви петна. Кетли е добре подслонен, така че, надявам се, това ти развързва ръцете.

Тя се настани в „Кадилака“ и бавно подкара към портала. Уилям вървеше отстрани. След като отвори вратите, Дъфи предпазливо огледа пътя в двете посоки, но той беше тъмен и безлюден. Той затвори портите, щом колата стъпи на платното, и седна до Анабел.

Тя шофираше с бясна скорост, без да обели дума. Очите й бяха приковани в шосето отпред. Дъфи се облегна, дишайки с усилие, с очи натежали за сън.

Когато движението започна да става по-интензивно, той вдигна глава.

— Можеш да ме оставиш тук — каза й. — Прибирам се.

— Ще те закарам — отвърна му тя.

— Не!

Анабел спря.

— Извинявай, аз… — поде тя.

— Отивам си у дома — твърдо рече той. Беше му дошло до гуша. — Навярно утре. Тази вечер не!

Отвори вратата и със залитане се изниза на улицата. Спря и се хвана за колата.

— Трябва да си взема обратно снимките — каза. — Ще се видим след това.

Дъфи силно затръшна вратата. Зърна за миг големите очи на Анабел, разширени от омраза, блестящите й в мрака бели зъби, сетне „Кадилакът“ полетя като куршум.

Той се огледа за такси. „Струва ми се, че това пиленце ме ненавижда до смърт“ — рече си, докато една жълта кола плавно спираше пред него.