Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Белегът от раната, която сам си бе нанесъл, беше спасил живота му при Белсен. Но сега, като обвинителен пръст той го сочеше и издаваше на всеки, прочел описанието му във вестниците.

Преди го издаваше гласът му, а сега — белегът. Но с белега не можеше да се измъкне, беше по-опасен дори от издайническия тембър на гласа му.

Искаше единствено да избяга, да се скрие някъде, докато възстанови разбитите си нерви и намери изход.

Грейс и той се бяха измъкнали лесно от малката сива къща. Докато полицаят звънеше на предната врата, те се промъкнаха през задния вход, взеха такси до станцията Кингс Крос, а оттам — метрото до Бейкър стрийт.

Таксиметровият шофьор наблюдаваше с необикновен интерес белега на Елис. Елис знаеше, че той няма да го забрави и ако прочете вечерния вестник със сигурност щеше да информира полицията, че е закарал до Кингс Крос мъж и момиче, отговарящи на описанието на търсената двойка. Е, това не го безпокоеше. Точно за това беше взел такси до последната станция. Искаше да заблуди полицията, че ще пътува на север.

Накара Грейс да купи билети до станцията на Бейкър стрийт, а той се скри. И в метрото не забрави да придържа кърпичка към лицето си, като че ли имаше зъбобол.

Докато влакът тракаше из тунелите, той се опита да измисли някакъв план. Знаеше, че оставя следа след себе си и че полицията не беше далеч. Трябва да отиде някъде, където може да мисли. Трябва да се махне от Лондон. В този град имаше твърде много полицаи. Не можеш да бъдеш сигурен в кой момент ще ти се нахвърлят. Пренесе се в миналото и си спомни времето, когато умираше майка му. Тъй като пречеше, баща му го изпрати да живее при една възрастна жена в Истууд. В продължение на два месеца се разхождаше из полята, изследваше пътечките и играеше самотен в горите. Опозна добре района и сега, както си седеше свит във влака, с кърпичка на лицето, реши че Истууд е идеалното място, където можеше да се скрие, за да изготви някакъв план.

Когато стигнаха до станцията Бейкър стрийт, той пак изпрати Грейс да купи два билета до Истууд, само за отиване. Момичето беше изпаднало в някакъв транс. Трябваше само да й нареди нещо и тя незабавно го изпълняваше. Безизразният й поглед го дразнеше и озадачаваше. Не можеше да разбере, че шокът, който бе получила като го видя как удря госпожа Уилър, я бе лишил от сила и воля. Тя беше убедена, че госпожа Уилър е мъртва и че ако ги хванеха щяха да я обвинят, и двамата щяха да ги обесят. Тази мисъл парализираше мозъка й, превръщаше я в автомат. Въпреки че Елис я ужасяваше, тя му вярваше сляпо. Знаеше, че само той може да я измъкне от тази отвратителна бъркотия и затова реши да го следва неотлъчно.

Докато влакът минаваше през предградията на Лондон, на Елис също му дойде наум, че трябва да не се отделя от нея. Ако искаше да избяга, тя му бе много нужна. Никой нямаше да я разпознае по описанието във вестника. Бе твърде обикновена, нямаше отличителни белези. Сложи ръката си върху белега. Все едно, че името му беше изписано на лицето. Тя трябваше да бъде неговия глас, да прикрива издайническия белег. Бе постъпил правилно, като я отърва от жената с чантичката, като й даде храна. Сега тя му бе задължена, беше неин ред да му помогне.

Каза й го.

Тя го гледаше втренчено, безпомощно и уплашено докато четеше думите по устните му.

— Не трябваше да я удряш така — бе всичко, което можа да каже. В главата й беше само госпожа Уилър, просната на пода, с окървавено лице. — Защо го направи? — продължи тя, като кършеше ръце. — Можеше да й дадеш парите…

Елис вдигна рамене с досада и погледна през прозореца. Знаеше, че тя е права и се чувстваше неловко от факта, че не бе успял да овладее яростта си.

Сега препускаха през зелени поля и той си спомни игрището за голф при Теалъм, след около една спирка, на което той бе свикнал да наблюдава играчите и да гони топки в малката гора, близо до седмия изравнен участък. Изведнъж реши да прекара нощта там. Можеха да спят в голф-клуба и ако момичето имаше късмет можеше да си вземе дрехи от женските шкафчета.

Тази идея го оживи, той се наведе напред и потупа Грейс но коляното. Тя подскочи, изчервявайки се.

Каза й какво бе намислил.

— Ще ти намеря дрехи. Сега всеки би те разпознал, но с нови дрехи никой няма да те забележи.

Тя мълчаливо стискаше ръцете си, а очите й го молеха да я остави на мира.

— Стегни се — каза той намръщено. — До гуша си затънала в тая каша. Трябва да се поддържаме взаимно. Разбираш ли? Трябва да се поддържаме или отиваме по дяволите.

След няколко минути влакът спря в Теалъм, откъдето директно се отиваше до игрището за голф.

— Хайде — каза Елис, отваряйки вратата на вагона, — и по-бързо.

Осъзнаваше, че е опасно да слиза на толкова безлюдна гара. Лесно можеха да ги видят, да ги разпознаят, но той трябваше да поеме риска. Знаеше, че ако имат късмет и никой не забележи слизането им от влака, поне за около един ден щяха да бъдат в безопасност, скрити някьде на игрището за голф.

Прекосиха бързо перона и се отправиха към изхода на гарата. Никой не събираше билетите на входа. Погледът на Елис се спря на една бележка, умоляваща пътниците да предават билетите си на касиера. Един играч на голф, прехвърли през рамо тежката си чанта, наблъскана със стикове, чукаше нетърпеливо по малкото стъклено прозорче на гишето за билети. Погледна неспокойно към чакащия влак.

Касиерът се занимаваше с билетите. Елис сграбчи Грейс за ръката и я избута покрай прозорчето за билети в малкото дворче на гарата. Очаквате някой да извика след тях, но нищо не се случи. Касиерът бе твърде зает с издаването на билет на играча на голф, за да ги забележи.

Е, имаха поне късмет, помисли си Елис. Не ги видяха, а и те не дадоха билетите си. Сега следите бяха добре прикрити. Те се заизкачваха по стръмния, покрит с чакъл път, водещ към голф-клуба. Елис се почуди дали вече го бяха затворили или някои от членовете все още бяха там. Когато стигнаха до върха на хълма, той видя бялата тумбеста сграда, разположена срещу поляната около осемнадесетата дупка на игрището. През един от незапердените прозорци проблесна светлина, но в момента, в който я видя, светлината изгасна.

Той избута Грейс от чакълената пътека в храсталака. Уплашена, тя нададе лек вик и немощно започна да се съпротивлява и с ужасен поглед очакваше действията му. Елис я погледна с омраза.

— Нищо няма да ти направя, глупачке. Някой идва.

Те се свиха в храсталака и зачакаха. След няколко минути един висок, пълен мъж ги подмина. Шапката бе на тила му, а широкото му дебело лице беше червено и лъщящо. Подсвиркваше си тихо и Елис забеляза, че под мишницата си носи вечерен вестник.

Когато отмина, Елис и момичето приближиха съблекалните.

— Стой тук — каза й Елис. — И си отваряй очите. Ако видиш някой, ми кажи веднага. Ще се опитам да се вмъкна вътре.

Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— И без номера — каза й той, като я гледаше право в очите. — Стой тук и наблюдавай. Ще съжаляваш, ако се опиташ да ми изиграеш някой номер.

Той я остави край едни храсти, прикриващи я от пътеката и внимателно заобиколи сградата. Надникна в тъмните стаи. Вътре нямаше никой.

Провери предната и задната врата, но и двете бяха добре заключени. Избра един подходящ прозорец, счупи стъклото с камък, провря ръка през отвора и вдигна резето. Шмугна се през прозореца и падна на пода.

Като пресече стаята, която се оказа, че е офис на секретаря, той излезе в коридора, водещ към главния вход.

На предната врата имаше йелска брава и той лесно я отключи. Бързо се спусна до пътеката, където беше оставил Грейс. Беше шокиран като видя, че я няма там.

Той се заоглежда, с полуотворена уста, със студен блясък в очите. Не можеше да стигне далеч. Явно, не се бе върнала на гарата. Погледна песъчливата почва и видя отпечатъци от стъпките й. От тях заключи, че бе побягнала към горичката, която бе полускрита от редица препятствия по игрището, а той толкова често бе играл в нея като дете. Поглеждайки натам, той изведнъж я забеляза — един тъмен силует в пани чески бяг, далеч от него.

Сгромоляса се на дъното на един трап и удари лошо краката си. Уплахата и силата на удара го зашеметиха, и Елис загуби съзнание, но в следващия миг усети остра, пронизваща болка, която го накара да извика. Той стисна зъби, опита се да седне, но болката го прониза отново. Уплашен, той остана да лежи неподвижно, с обляно в пот лице. Изчакваше, опитвайки се да си поеме дъх, ужасен от мисълта, че нараняването може да е тежко. Загледа се в десния си крак. Беше необичайно изкривен и той разбра, че е счупен. Обзе го пълно отчаяние. Това беше краят. Свършено беше с него — вприм-чен като заек в капан, заклещен тук, докато не дойдат да го приберат. Изпсува с все сила — на английски, а после — на немски. Лицето му бе помрачено от гняв и страх, погледът — див, а вените по врата — изпъкнали. Той заудря със здраво стиснати юмруци песъчливата почва, после заби пръстите си в земята, докато малките песъчинки, забити под ноктите, не ги разкървавиха.

Да го хванат по този начин. Да стои прикован в този влажен трап, докато някой не се натъкне на него. Ще открият счупения прозорец и ще разберат, че това е негова работа. Ще извикат полиция и ще го разпознаят. И край с него!

След малко гневът му отмина и той възвърна самообладанието си. Надигна се и внимателно докосна крака си. Болеше го и беше започнал да се подува. След малко състоянието му съвсем щеше да се влоши. Мисълта, че може да изкара в този трап цялата нощ и усилващата се болка го хвърлиха в паника. Започна да вика за помощ, без да се интересува дали щяха да го хванат. Само да не останеше сам в мрака с нарастващата болка и оток.

Виковете му, губещи се в откритото пространство около него, бяха напразно разнасяни от надигащия се вятър. Никой не го чу.

Той хвана счупения си крак и се опита да го изправи. В момента в който го помръдна, извика от болка, която го преряза като зъбите на свирепо животно. Той се отпусна на стената на трапа и остана неподвижен, омаломощен от страх и болка, а избилата от напрежението пот застиваше по лицето и врата му. Сякаш го теглеха надолу, безпомощен, в някаква студена, мрачна и тиха бездна.

— Удари ли се? — обади се отгоре Грейс.

Чу гласа й и в първия миг не можа да повярва, че тя се бе върнала. Напрегна сетни сили, за да не изгуби съзнание и погледна нагоре. Видя я: малка, тъмна фигура, надвесена над него, на ръба на трапа, очертаваща се на тъмното небе. След всичко това, облекчението, че нямаше да остане сам, че тя щеше да му помогне, му дойде твърде много. Когато тя пропълзя в трапа, той я хвана за ръката и я издърпа до себе си.

— Не ме оставяй — примоли й се той, твърде разтревожен, за да осъзнае, че в тъмнината тя не можеше да разчита думите по устните му. — Счупил съм си крака. Трябва да ми помогнеш. Аз ти дадох храна. Аз те избавих от онази жена. Не можеш да ме изоставиш тук. Те ще ме хванат. — Не се отделяше от ръцете й. — Ако не ми помогнеш, ще им кажа, че ти си убила госпожа Уилър.