Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trusted Like The Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

A Panther Book

First published in Great Britain

by Jarrolds Publishers (London) Limited

PRINTING HISTORY

Jarrolds edition first published 1946

Panther edition first published August 1964

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Пионер Ананда“, София

Печат — ДФ „Балкан-Прес“

ISBN 954-8051-03-6

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Къде е той? — попита Елис, когато Грейс отвори вратата.

Светлината, която идваше от розовата настолна лампа, подчертаваше леко зачервеното й лице. Очите й блестяха и имаха някакво излъчване, което я променяше — правеше я по-красива.

— Допушва пурата си — в гласа й звучеше някаква непозната нотка, която подсказа на Елис, че Грейс беше дори по-щастлива, отколкото изглеждаше. — Искаш ли нещо? — продължи тя. — Или да изгася лампата? Трябва да спиш.

„Колко е щастлива — помисли си Елис с горчивина. — Като си представя, че само преди няколко часа беше една мърла, готова да приеме всичко, каквото й хвърлех, а виж я сега.“

— Няма ли да поговориш поне малко с мен? — попита я той с престорено покорство. — Цял ден съм сам. Не е много забавно. Но сега, разбира се, вие сте си двамата.

Тя влезе в стаята.

— Не мога да остана дълго — каза тя и затвори вратата. — За какво искаш да говорим?

Елис с мъка сдържаше гнева си. Нямаше смисъл да го излива, тя просто щеше да си излезе. Трябваше да говори с нея, да я убеди, да я спаси, ако може.

Преди около час Крейн бе казал: „Трябва да ме поздравиш. Грейс обеща да ми стане съпруга“ и бе оставил Елис сам и зашеметен. Той лежеше в леглото и слушаше гласовете им, докато вечеряха — чуваше жуженето им, внезапния лек смях, излитането на тапата от бутилката шампанско.

„Грейс обеща да ми стане съпруга.“ Тези думи го прорязаха като с нож. Какво искаше да каже той? Крейн няма да се ожени за момиче като Грейс. Елис бе сигурен в това. Той само я баламосваше, щеше да я прелъсти и с обещанието си за женитба искаше само да приспи бдителността й. А тя беше глупава, необразована и романтична и му вярваше — и вярваше, че той я обича и иска да се ожени за нея, макар че се бяха срещнали за първи път само преди няколко часа.

Но как да я предупреди, как да попречи на Крейн да я нарани? Елис и беше неприятен, нямаше му доверие вече. Крейн сигурно я бе настроил срещу него. Каквото и да й кажеше, щеше да е безполезно, но трябваше да опита.

Хайде, признай си, каза си той вбесен. Влюбен си в момичето. За първи път в живота си откри някой, който да те интересува. Не искаш никой да я нарани. Каква ирония, след като самият ти така я бе наранил — с грубите неща, които й наговори. А сега изведнъж си влюбен в нея и знаеш, че ако не действаш хитро, ще я изгубиш. Изпаднал си в паника. Би направил всичко, за да я запазиш за себе си. А иронията е, че тя пет пари не дава за теб. Тя те мрази. Нали виждаш безразличието в очите й. Тя обича Крейн. За него мисли сега. Няма да ти повярва, че искаш да я спасиш от Крейн, във всеки случай няма да повярва, че Крейн иска да я нарани.

— Щял да се жени за теб — каза бавно Елис, като я наблюдаваше.

Тя отмести поглед и цялата почервеня.

— Бих предпочела да не говоря за това — каза тя, като кършеше ръце. — Това е… това засяга само Ричард и мен…

Елис стисна юмруци под одеялото. Искаше му се да извика: „Млъкни уличнице!“, но се овладя и каза спокойно:

— Но аз нищо не разбирам. Та вие се запознахте едва днес.

Той сигурно се шегува. Не искаш да се омъжваш за него, нали?

Тя загадъчно се усмихна и тази усмивка изплаши Елис. Той разбра колко безсмислено беше да я убеждава, да се I опитва да й обясни, че всичко е един капан.

— О, да — каза тя. — Влюбил се в мен от пръв поглед. Така ми каза. Аз също го обичам.

На Елис наново му се прищя да избие сантименталните измишльотини от главата й, но пак се овладя.

— Но той не може да се ожени за теб — продължи да настоява той. — Не си от неговата класа. Трябва да разбереш това. Той е богат, образован, джентълмен. Ти каква си?

Тя отново се усмихна загадъчно.

— Той каза, че това няма значение. След вечеря говорихме дълго за нас двамата. Знаеш ли, той е самотен. Има нужда някой да се грижи за него и то точно човек като мен. — Тя погледна замислено Елис. — Отначало не можах да повярвам. Преди никой не ме е искал. Но сега му вярвам. Иска някой да се грижи за това място. Не някоя светска красавица, както ги нарича той. Аз бих могла да го правя. Ще върша всичко за него. Ще се науча а…, а освен това той ме обича.

— Но ти няма да бъдеш щастлива — каза Елис, като се опитваше да открие някаква пукнатина в идилията, която тя си бе изградила. — За година-две всичко може да върви добре, но после ще напълнееш, ще загрубееш. Знаеш, че е така. Представи си майка си. След няколко години ще бъдеш като нея — напълно изхабена. Тогава той как ще те харесва?

Говореше наслуки, но успя да я накара да се изчерви.

— Няма да бъда като майка — каза тя ядосано. — Не знаеш какво приказваш. Тя е била лоша, не е правила нищо за баща ми. А аз бих направила всичко за него — за Ричард.

— Ще развалиш репутацията му. Ти си крадла — каза Елис, като усети, че бе успял да я засегне и продължи да дълбае. — Приятелите му няма да искат да се срещат с теб. За какво им е? Няма с какво да ги впечатляваш, нито имаш маниери, нито си забавна. Та ти дори не можеш да говориш правилно.

Тя се обърна.

— Няма да остана повече, ако ще приказваш по този начин.

— Не си отивай — каза той разтревожено. Ако си тръгнеше сега, той нямаше да има възможност да я спаси. — Казах ти, че не му вярвам. Въобще. Той е обещал да се ожени за теб с някаква цел. Сигурен съм. Той те желае. Не разбираш ли? — за миг се почуди каква дума да използва, поколеба се и продължи: — Той иска да те прелъсти, малка глупачке, а после да те захвърли. Знам, че това е намерението му.

— Не мога повече да те слушам — избухна тя, като го гледаше право в очите. — Ти си зъл. Така каза той. Предупреди ме да не те слушам. Ние се обичаме и твоите думи не могат да променят нищо. По-добре се оправяй и се махай. Не виждаш ли, че ни пречиш? Не те искаме. И двамата те мразим!

Тя изтича от стаята и затръшна вратата след себе си.

Елис се отпусна върху възглавницата, отчаян и ядосан. Той искате да и каже да остави Крейн и да тръгне с него. Той можеше да й осигури дом, тя щеше да се грижи за него, да му помага. Но беше безсмислено — тя нямаше дори да го изслуша.

Затвори очи, докато мислеше как да постъпи. Може би беше по-добре да говори с Крейн, да го предупреди да не й причинява нищо лошо, да го заплаши. Но той знаеше, че Крейн само щеше да му се изсмее. Защо Скрегър не беше тук — той щеше да му запуши устата и да отведе Елис и Грейс. Ако Грейс се откъснеше от влиянието на Крейн, щеше да се вразуми. Но как да се добере до Скрегър? Дали беше на онзи телефон? Може би беше — малко вероятно, но възможно.

Къде ли беше телефонния указател? Как да го намери, без да събужда подозрение? И после как да се добере до телефона в хола? Само да се свърже със Скрегър, той ще…

Изведнъж му се стори, че някой го гледа и, без да обръща глава, погледна внимателно с крайчеца на окото си към прозореца. Единственото, което видя, беше отразената в стъклото на фона на нощта стая. Въпреки това беше сигурен, че някой наблюдаваше в стаята. Усети как му се изправя косата.

Не смееше да погледне към прозореца. На ум му дойде абсурдната идея, че ако не погледне натам, човекът, който надничаше, можеше да не го забележи. Полиция ли е? Кой можеше да бъде? Не бяха Грейс и Крейн. Чуваше ги как си говорят в другата стая.

Мигновено обхваналият го ужас парализира всичките му сетива. Можеше само да вижда. Навън, сред високите дървета се разнесе бухане на бухал, после отново настъпи тишина, но човекът отвън продължаваше да наднича, да се взира в него.

Елис понечи да извика Крейн, но нещо по-добро му дойде наум. Протегна треперещата си ръка и изгаси лампата. В стаята стана тъмно и той видя неясните очертания на дърветата и живия плет на фона на бледата луна. Видя и нещо друго. Нещо, което го вцепени, смрази кръвта му и спря дъха му. Навън, точно под прозореца, стоеше приведен човек, а главата и раменете му се очертаваха на фона на полумрака.

Елис нададе сподавен вик и се изправи като пружина в леглото. Видя две вперени очи и един сплескан към стъклото нос, но лицето беше безформено, сякаш не съществуваше. Гледката беше страшна, ужасяваща: две святкащи очи, един сплескан нос и глава без лице.

Изведнъж тишината в стаята потрепери от ужас при появата на звук — лек и краткотраен, подобен на тихото дращене на мишки.

Прозорецът внимателно се отвори.

Елис усети полъх на горещ нощен въздух, две неясно очертани ръце се появиха на перваза на прозореца, а главата и раменете на човека отвън се приближиха към него.

— Не вдигай шум — прошепна д-р Сафки. — Аз съм. Не исках да те плаша.

Все още вцепенен от ужас, Елис едвам успя да запали лампата. Още не можеше да се освободи от шока в резултат на странната поява на дребния индус, по-скоро го бе приел за видение на лунната светлина. Лежеше и го гледаше втренчено, усещаше страха дълбоко в себе си и му се чудеше.

Д-р Сафки провря глава и рамене през прозореца, но не се опита да се вмъкне по-навътре.

— Къде е той? — прошепна Сафки, като въртеше големите си, черни очи, а бялото около тях проблясваше.

— Да те вземат дяволите — озъби се Елис. — Изкара ми акъла. Какво искаш? Защо се промъкваш така към прозореца?

— Сссст! — изсъска Сафки уплашено. — Ще ни чуе. Говори тихо. Видях я. Чух го какво каза, затова се върнах да те предупредя.

Елис изведнъж настръхна и забрави собствения си страх.

— Какво имаш предвид? — запита той, като се наведе напред. Да ме предупредиш за какво?

— Него — каза д-р Сафки, като погледна към вратата. — Разбрах какво е намислил в момента, в който я представи като Джули Брюър. Трябва да я отведеш оттук. Разбираш ли? Каквото и да се случи, трябва да я отведеш оттук.

— Но защо? — попита Елис. — Ужасът, изписан на лицето на доктора се предаваше и на него. — Хайде, говори. Кажи ми. Какво ще направи той?

Пълното лице се изкриви в гримаса, едрите рамене се вдигнаха.

— Не мога да ти кажа — прошепна д-р Сафки. — Нищо но мога да ти кажа. Но те моля да я отведеш оттук. Каквото и да правиш, отведи я — той се наклони над перваза и махна с топчестите си ръце умолително към Елис. — Не ги оставяй сами довечера. Тази нощ е опасна — мрак, тишина, сън… там се крие опасността.

Елис го наруга.

— Казвай, хайде! Какво ще направи той?

Чуха леки стъпки пред вратата.

Елис и д-р Сафки се сковаха.

— Не го оставяй сам с нея тази нощ — прошепна д-р Сафки умолително и изчезна в момента, в който вратата се отвори.

— Сам ли си? — попита Крейн, щом влезе в стаята. — Стори ми се, че те чух да говориш.

— Сам съм — процеди Елис през зъби и зачака.

Крейн огледа стаята и се обърна към Елис полуусмихнат.

— Всъщност си сам вече цял ден, нали? — каза той. — Искаш ли малко компания?

Той отиде до отворения прозорец и погледна навън, със скръстени отзад ръце.

Елис се загледа в колосаните маншети на вечерната риза на Крейн, видя червено петно върху бялата, лъскава материя и изведнъж му се догади.