Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Предполагам, че сам си го направил? — каза Крейн, като посочи белега на лицето на Елис. — За това се иска смелост. Самият аз не мисля, че бих оценил толкова високо живота си, че да преживея такава болка и обезобразяване. Ти си доста странно човече, нали?

Елис му се озъби.

— Не разбирам за какво говориш — каза той. — Защо не ме оставиш на мира? Болен съм. Не виждаш ли?

Крейн се отдръпна от прозореца, издърпа един стол близо до леглото и седна.

— Когато служех в Кралските ВВС, слушах предаванията ти в столовата. Всички го правехме. Добре ни забавляваше-продължи той. — Говореше абсолютни безмислици. Предполагам, че те са ти давали всичко и ти само си го изпявал. Колко ти плащаха, Кушман? Разкажи ми. Интересно ми е.

— Не съм Кушман — повтори Елис и по челото му изби студена пот. — Защо мислиш така?

Крейн се усмихна.

— Гласът ти — каза той. — Не може да го сбърка човек. Защо се плашиш? Няма да те предам. Не вярвам в така наречената справедливост. В края на краищата, това е друга форма на отмъщение. Сега ти си безвреден, Кушман. Можеш само да избягаш и да се скриеш някъде. Ако те предам на полицията, ще те обесят. Какъв смисъл има в това? Писано ти е да живееш сивия си жалък живот. Не мисля, че осъзнаваш какво си правил. Не си бил достатъчно умен, за да измислиш нещо за себе си. Предполагам, че в армията ти е станало тъпо-немците ти предложили топло местенце, решил си, че те ще победят и си се хванал с тях. Всеки малоумен глупак без чувство за дълг към страната си би направил същото — изведнъж той се засмя и отхвърли назад главата си. — Най-малко аз би трябвало да говоря за чувство за дълг. Във всеки от нас се крие по един малък предател. Помниш ли какво каза Сафки? Не вярвам в закона и реда. Смятам, че всеки от нас трябва да има възможност да определи сам съдбата си. Смятам, че с опасно да попречиш на някаква емоция, да потиснеш така наречения криминален нагон. Смятам, че е вредно да се сублимират сексуалните импулси. Не вярвам в доброто и злото. Мисля, че са измислени от човека, за да управляват успешно скапаната ни социална система. Трябвало да бъдем свободни — добре, нека да бъдем. Ако някой ми открадне палтото, аз ще открадна палтото на някой друг. Ако някой убие брат ми, аз ще убия сестра му. Не си ли съгласен с мен?

— Какво искаш да ми кажеш? — каза Елис, като го гледаше яростно. — Не разбра ли, че не съм Кушман. Аз съм Дейвид Елис. Така че престани да дрънкаш глупости и ме остави на мира.

— Разочароваш ме — каза Крейн, като поклати глава. — Помислих си, че житейската ми философия ще те заинтригува. Повечето хора си мислят, че се шегувам, когато говоря така, но аз не се шегувам. Проблемът при теб е, че се страхуваш. Страхуваш се за жалкия си животец. Единственото, за което се безпокоиш, е как да си запазиш главата. Няма да те предам. Хайде, признай си. Ти си Кушман, нали?

— Не — отвърна злобно Елис, като се изправи в леглото и го погледна диво. — Казвам ти, че не съм.

— Сафки беше отвън преди малко, нали? — каза Крейн изведнъж. Видях го от другия прозорец как пресече тревата.

Елис се скова.

— Приказки… приказки… приказки… — каза той ядосано. Само приказваш. Първо — едно нещо, после — друго. Не мога да те слушам повече.

— Той ти каза да я измъкнеш оттук, нали? — продължи Крейн. Гледате го подигравателно. — Но как би могъл да го направиш? Ти себе си не можеш да измъкнеш, да не говорим за нея.

Елис яростно стисна юмруци. Искаше му се да впие ноктите си в дебелото ухилено лице.

— Остави я на мира — каза той, като се стараеше да говори спокойно. — Добре ще те наредя, ако я докоснеш.

— Не разигравай драми — каза Крейн, като извади табакерата си. — Нищо не можеш да направиш. Дори и да успееш да се задържиш на краката си, нямаш никакъв шанс да успееш. Ще ти счупя врата без да ми мигне окото. — Извади една цигара, предложи и на Елис.

Почервенял от гняв, Елис изби табакерата от ръката му. Тя изхвърча и цигарите се посипаха по килима.

— Имаш отвратителни обноски — каза Крейн с укор. Той запали цигара и изхвърли клечката през отворения прозорец.

— Защо не можеш да обсъждаш всичко това спокойно? Цял ден с нетърпение очаквам момента, в който ще си поговоря с теб. За бога, човече, успокой се и се дръж като нормален човек.

Елис се овладя.

— Намислил си някакъв гаден номер — каза той. — Но те предупреждавам, ако й сториш нещо, ще те накарам да си платиш за това.

— Нищо не можеш да направиш. Бедният Сафки също не може да направи нищо. Знам прекалено много и за двама ви — отвърна Крейн, като се облегна назад и се усмихна. — Ако той ме предаде, ще го предам и аз. Той знае какво ще се случи, но е безпомощен да го предотврати, защото иска да спаси кожата си. Ти ще бъдеш в подобно положение. Начинът, по който вървят нещата, ме забавлява. Знаеш ли, не ми пука какво ще се случи с мен. Знам, че рано или късно някой ще разбере какво става и ще си изпатя, но парите ми дават голяма свобода на действие и ще продължавам, докато ме пипнат. — Той изпусна кълбо дим към тавана и се ухили на Елис. — Аз не ценя живота си, за разлика от теб и Сафки. Ако ми кажат, че утре ще умра, въобще няма да ми мигне окото. Важно е само какво става в момента, бъдещето е прекалено несигурно. Винаги съм живял така и колкото повече остарявам, толкова по-малко ме е грижа какво ще се случи с мен.

Елис се смъкна още по-надолу в леглото. Беше объркан, изплашен и не знаеше как да се оправи с този човек.

— Не можеш ли да говориш ясно? — каза той най-накрая. — Стига с тия загадки. Какво си направил? Какво възнамеряваш да правиш?

Крейн се засмя.

— Най-после ти стана любопитно, а? Е, справедливо е, след като знам достатъчно за теб, за да те пратя на бесилото, и ти да знаеш толкова за мен. Не ми пука дали ще ме предадеш, Кушман, но ти доста ще се разтревожиш, ако те предам, нали?

— Не съм Кушман — каза упорито Елис. — Колко пъти ти го казах.

— Страхуваш се за подлия си, жалък животец. Сафки също. И на двамата ръцете са ви измърсени. Ти си предател, а непохватният Сафки прави неуспешни аборти. Четири живота му тежат на съвестта.

Сега Елис разбра защо Сафки се страхуваше да говори. Значи това било, помисли си той. Крейн го държеше в ръцете си, както държеше и Елис.

— Говориш прекалено много — каза той само. — Ако бях Кушман, а аз не съм, никога не бих ти казал. За луд ли ме смяташ?

— Ще ти вземат отпечатъците — каза Крейн, като вдигна огромните си рамене. — Само да извикам полицията и да кажа, че мисля, че си Кушман. Ще проверят веднага, щом чуят гласа ти. Искаш ли да го направя?

Елис му се озъби.

— Няма ли да ме оставиш на мира? Ако съм Кушман какво те засяга това?

— От морална гледна точка — абсолютно нищо — отвърна Крейн, като загаси цигарата си в перваза. — Но от материална — да. Знаеш ли, трябва да се уверя, че няма да усложниш нещата. Ако знам, че си Кушман, ще те държа в ръцете си. Ето какво ще направя: ще се обадя на генерал-майор Франк-лин Стюард. Той е началник на полицейския участък. Познавам го добре и мога да го попитам за описанието на Кушман. Дори мога да му намекна, че знам къде може да го пипне. Старият Франклин Стюард е ветеран от войната и няма да си поплюва. Мрази предателите и като стрела ще полети след теб. Представи си, че направя така — тогава ще видим кой какъв е.

— Добре — каза Елис, като гледаше през прозореца. Изведнъж му омръзна да се преструва. Така и така беше в ръцете му. След като беше решен да открие кой е, можеше да го направи. — Аз съм Кушман. — Призна го почти с облекчение. — И какво ще правиш сега?

— Май много време мина, докато се решиш, а? — каза Крейн. Погледът му беше лукав и пресметлив. — Казах ти, че няма да те предам. Въобще не ме интересува какво ще стане с теб, и ако се държиш както трябва, никой няма да разбере, че си тук.

Елис го погледна внимателно — Крейн явно мислеше, това, което говореше. Не можеше да разбере този човек. Имаше нещо потайно, хитро у него, а говореше и толкова странно.

— Е, след като призна, че си Кушман, мога да ти разкажа нещо за себе си — продължи той, като се облегна назад и кръстоса крака. — Интересно ми е да видя реакцията ти. Рядко ми се случва да говоря за себе си. Сафки беше последният, на когото говорих. Беше много интересен. Всякакви научни идеи за мен му дойдоха в главата. Разбира се, ти си различен. Не си много образован, не си пълен с идеи, но може би имаш средна интелигентност. Можеш да хвърлиш малко светлина по въпроса.

Елис махна нетърпеливо.

— Защо все го усукваш? Говори. Конкретно. Какво си намислил? — каза той ядосано.

— Интересувам се от смъртта — каза Крейн с усмивка. Погледът му стана мрачен и въпреки че се опитваше да изглежда равнодушен, изведнъж се възбуди, стана напрегнат и несигурен в себе си. — Странно ли ти се струва това?

— Собствената ти смърт? — попита Елис, настръхнал.

Крейн поклати отрицателно глава.

— О, не — каза той. — Собствената ми смърт въобще не ме интересува. Не ме интересува кога и как ще умра. Не, интересувам се от смъртта на жените.

Настъпи дълга пауза. Елис усети, че го побиват студени тръпки.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — каза той най-после.

Крейн се усмихна. Това беше изкривена усмивка, която придаваше на лицето му странен и страшен вид.

— Интригуващо е, нали? Смъртта на жените. Имам предвид точно това, което казвам. Най-голямо удоволствие ми доставя да убия една жена. Аз съм това, което вестниците наричат чудовище. Интересно, нали?

Елис, стреснат от изражението на Крейн и от думите му, смотолеви:

— Искаш да кажеш, че убиваш жени?

— О, стига — каза Крейн и запали друга цигара. — Използувай главата си. Не го правя като на конвейер. Нямам възможност. Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш момиче, без родители и роднини, които биха задавали неудобни въпроси. А освен това и полицията… Не, не на конвейер — все още. Но когато падне удобен случай, възползвам се от него-той изпрати струйка дим към Елис и махна небрежно с ръка. — Като начало съм убил само една жена: Нямам много с какво да се похваля, но до един-два дни се надявам да убия още една.

— Говориш за Грейс? — попита Елис, като усещаше ударите на сърцето си.

Крейн се загледа в него за няколко секунди, преди да отговори. Сега лицето му беше безжизнено, бледо, подобно на маска. Очите му бяха мрачни и сякаш дълбоко хлътнали навътре.

— Да, Грейс — каза той и се усмихна.