Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (28)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Голямата, пълна луна обливаше градината със светлина. Нямаше никакъв вятър, въздухът беше горещ и неподвижен: беше една тиха, прекрасна лятна нощ.

Грейс застана на стъпалата и огледа моравата, като се надяваше да зърне Крейн, но не го видя. Не забеляза и нещо да помръдва из огромното тревно пространство, нито в дългите, добре подредени цветни лехи, осеяни с летни цветя. Нощният въздух бе напоен с уханието на цветята, а в далечината, върху високата тухлена стена, която ограждаше градината, лаврите и рододендроните хвърляха черни потайни сенки. На ляво от къщата се намираше гъст шубрак от вечнозелени растения и ели. Ако Крейн наистина беше в градината, както казваше Елис, той трябваше да е някъде там, реши Грейс, след като огледа откритото пространство пред себе си. Тя се върна в антрето, отвори шкафа и взе едно леко палто, което бе забелязала там през деня. Наметна го, затвори входната врата и бързо прекоси ливадата в посока към шубрака.

Тя излезе да срещне Крейн не защото повярва на думите на Елис, а просто не желаеше да остава повече сама с него в къщата. Искаше да открие Крейн, да чуе успокоителните му думи, да му каже какво й бе казал Елис, да го помоли да се отърват от него, преди да е помрачил щастието им.

„Колко е зъл! — мислеше си тя с яд. — Как може да измисля подобни истории?“ Дълбоко в себе си, въпреки че не искаше открито да си го признае, тя бе най-вече изумена от думите на Елис, че Ричард щял да се жени за дъщерята на някакъв важен човек. Беше уверена, че това е една жестока лъжа, измислена, за да я нарани, но лъжа или не, тя се почувства нещастна. Ричард трябваше да се ожени за достойна за него жена — не крадла, престъпничка. Искаше да му каже, да го помоли да помисли още веднъж и, разбира се, се надяваше, че той ще й каже, че не желае никоя друга, освен нея.

Когато стигна до дървената порта, която водеше към шубрака, тя се спря. Там беше тъмно и тя съжали, че не беше взела електрическото фенерче. Следобеда бяха минали по този път с Крейн. През деня това бе едно прекрасно местенце — високи дървета ограждаха тесните пътеки, цветни храсти украсяваха голямото естествено езеро в средата на шубрака. Отвъд езерото имаше малка долчинка, която, по думите на Крейн, през пролетта е осеяна с диви зюмбюли и нарциси. Долчинката продължаваше в тясна, криволичеща пътека, която се губеше в гъста гора. Когато стигнаха до тази пътека, той се бе обърнал и бе казал, че са стигнали достатъчно далеч.

Тя се чудеше къде ли е той, надяваше се, че ще го открие по някаква светлина. Тъй като беше глуха, въобще не й дойде на ум да го вика.

Мина през портата и потъна в мрака. Краката й следваха добре утъпкания път и винаги, когато се отклонеше от него, тя се препъваше в дебелия килим от трева, спираше, връщаше се на пътя и продължаваше.

Вървя така известно време, сред пълен мрак, и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече започваше да се тревожи (Да не би да е изгубила пътя? Да не би да се въртеше в кръг?) Тя спря, наоколо цареше мрак и тишина. Погледна нагоре. Високо над дърветата видя бледата светлина на луната, която проникваше през гъстия листак. Погледна назад-видя само мрак, погледна напред, на дясно, на ляво — отново непроницаем мрак.

Изведнъж усети, че се задушава и изпада в паника, но успя да се съвземе и продължи. Ричард беше някъде напред мислеше си тя упорито. Скоро няма да бъда сама. После двамата лесно ще открием пътя за връщане.

След малко стигна до езерото, което на лунната светлина изглеждаше като блестящо огледало, застана край неподвижната вода и погледна към долчинката, с надежда да го види, но от него нямаше и следа.

Долчинката представляваше едно черно петно от дървета и храсти и тя се поколеба дали да продължи или не — може би трябваше да седне край езерото и да го изчака да се върне, но се сети, че една пътека заобикаляше край езерото и че той можеше да мине по дългия път и да я не види. Реши да продължи.

Изчака за миг, като се надяваше, че той може да се появи. Имаше нещо страшно в пътеката пред нея, като че ли нямаше връщане назад. Плашеше я. Чудеше се дали по дърветата не висяха прилепи, които можеха да паднат върху нея, дали насреща й нямаше да излети някой бухал, чиито огромни кръгли очи щяха да присветкат с раздразнение. Тя се загърна още по-добре в палтото и тръгна бавно към долчинката.

Земята потъваше под краката й и тя вървеше с усилие, като забиваше пети в покритата с мъх пътека. Сякаш някакви невидими ръце я бутаха напред. Два пъти тя спря, поколеба се и погледна назад към езерото, където искаше да се върне, но всеки път продължаваше напред, решена да открие Крейн. Освен това осъзнаваше, че няма да има смелост да посрещне мрака на връщане.

В долчинката тя отново спря. Лунната светлина проникваше през дърветата и осветяваше мекия килим от трева, виещите се рози, дивите орхидеи и рододендроните, които цъфтяха там.

Дори през нощта това място беше очарователно и то й вдъхна кураж да продължи. Тя мина през долчинката и стигна до криволичещия път, който водеше към гората. В началото на пътя тя спря, разтревожена. Може би той въобще не е там, помисли си тя. Заслужаваше ли си да продължи? Беше като дете от приказка, което току що щеше да навлезе в една гора, пълна със странни създания, вещици и дракони. Чувстваше се малка и беззащитна край високите дървета, но след кратко колебание реши да продължи, въпреки че вървеше много бавно, готова да отстъпи при всяко помръдване в храсталака.

Нищо не я стресна и тя продължи да върви, докато в един момент, след като погледна назад, разбра, че бе изцяло погълната от гъстата гора и изведнъж й дойде на ум, че може да е навлязла в дълбок тунел и да се намира на мили под земята. Тя изпадна в паника и се свлече на земята, вцепенена от ужас, с разтуптяно сърце.

Остана да лежи известно време върху меката, покрита с мъх земя, като се опитваше да се съвземе. Трябва да се върна, помисли си тя. Държеше очите си затворени, и й се струваше, че по този начин се изолира от ужаса, който я дебнеше наоколо. „Няма от какво да се страхувам — каза тя полугласно. — Трябва само да се върна по стъпките си при езерото и да остана там, докато Ричард дойде да ме потърси. Трябва да се върна при езерото.“

Но когато отвори очи и видя, че наоколо все още цари горещ мрак и тишина, отново я обзе страх. Тя се изправи с усилие, направи несигурна крачка напред и спря. В далечината, точно пред нея, видя слаб отблясък на светлина. Отначало не можеше да повярва на очите си, но след като погледна отново, разбра, че не се бе излъгала.

Моментално страхът я напусна. Ричард беше там. Добре бе постъпила, че дойде. Каква глупачка беше — да се страхува. Тя забърза напред и с всяка стъпка се приближаваше до светлината.

След като мина завоя, тя видя на стотина метра пред себе си, по средата на пътеката, един фенер, но никой не се виждаше наоколо — никакъв Ричард.

Отиде до фенера, вдигна го и се огледа — държеше го над главата си и се опитваше да види по-надалеч отколкото достигаха ярките му лъчи.

Усети някаква опасност — но вече не се страхуваше за себе си, а за Ричард. Сигурно нещо му се е случило, помисли си тя обезумяла. Може би се бе подхлъзнал и наранил и едва бе успял да допълзи до храсталака, преди да изгуби съзнание.

На светлината на фенера тя виждаше колко диво и самотно е това място. Гъсти храсти ограждаха пътеката, огромни чворести столетни дървета бяха надвиснали заплашително над нея, клоните им достигаха на сантиметри от главата й. Тревата беше висока и заплетена, бурени, коприва и бръшлян задушаваха храсталака.

Тъкмо се канеше да извика, когато видя нещо, което спря дъха й. От един храст се подаваше мъжки ботуш.

— Ричард! — изпищя тя и се втурна напред. — Ричард! Наранен ли си? — и тя коленичи и надникна под храста. Видя крачол и една ръка, протегна се и хвана ръката. Но в момента, в който допря до нея пръстите си, разбра, че се докосва до мъртва плът и бързо я отдръпна, тялото й рязко отскочи назад, сърцето й спря за миг.

В първия момент не можа да осъзнае ясно какво бе открила. Тя стоеше коленичила край ръката, вцепенена от ужас. Изведнъж й стана ясно, че Ричард е мъртъв, изпищя неистово, скочи на крака и се впусна обезумяла по пътеката, навътре в мрака.

Виковете й отекнаха в гората — объркаха птиците, стреснаха лисиците в дупките им, но тя дори не осъзнаваше, че пищи.

По средата на пътя се усети, че се бе втурнала сляпо в мрака, спря и погледна назад към отдалечената светлина на фенера. Трябва да го вземе и да потърси помощ. Ричард беше мъртъв! Сега нищо нямаше значение. Не можеше да го оста-ви там. Трябва да каже на някого. Трябва да намери някой, който да го занесе до къщата. Сафки! Разбира се! Сафки трябва да й помогне.

Като ридаеше като обезумяла, тя се върна по стъпките си, понечи да вдигне фенера и замря. Остана полуприведена над него, със свито сърце, скована от страх.

Точно пред нея нещо мръдна — една неясна сянка сякаш израстна от земята и се извиси над нея. Странни, котешки очи, проблеснаха на светлината.

Тя не смееше да помръдне или да издаде някакъв звук. Остана вкаменена — подобно фигура, издялана от камък.

Крейн излезе от храстите, хвана я за раменете, придърпа я към себе си и се загледа в безжизнените й очи.

— Боя се, че те изплаших — каза той нежно и се усмихна. — Толкова съжалявам, скъпа.

Тя сграбчи с две ръце палтото му, усети как вътре в нея нещо се надига и студена вълна от пот обля тялото й. Коленете й се подкосиха и ако той не я държеше здраво, тя щеше да се свлече. Изгуби съзнание и безчувствена пропадна в някаква тъмна пропаст.

Той все още я държеше, когато тя се съвзе. Лежеше на земята, главата й бе облегната на коленете му, а той държеше ръцете й.

Тя го погледна, видя познатото мило, весело изражение в очите и въздъхна с облекчение.

— Мислех, че си мъртъв — каза тя и се разплака. — О, Ричард, така се изплаших.

— Разбира се, че ще се изплашиш, скъпа — каза той, като галеше ръцете й. — Не трябваше да идваш в гората. Защо дойде?

— Имах нужда от теб. Елис говореше такива отвратителни неща… — Изведнъж тя рязко се надигна и сграбчи рамото му. — Този мъж! Той е мъртъв! Мислех си, че си ти!

Крейн я привлече към себе си.

— Не се плаши — каза той. — Не исках да знаеш.

Тя си спомни думите на Елис: „Крейн го забелязал, когато пълзял по тревата. Разбрал, че отива да извика помощ, за да ни арестува и го убил.“

— Това полицаят ли е? — попита тя, като го гледаше ужасена.

Крейн кимна.

— Убил си го? — каза Грейс, като го сграбчи за ръкава и го разтърси. — Убил си го?

Сега погледът му беше напрегнат.

— Елис ли каза това?

— Да. — Ръката й несъзнателно продължаваше да разтърсва ръкава му.

— Беше нещастен случай — каза Крейн. — Просто исках да те спася. Всъщност не го убих аз. Той гледаше в стаята на Елис. Ти също беше там. Видях, че ви разпозна и двамата. Допълзях до него и го ударих по главата. Но когато той падна — държеше нож в ръката си (може би искаше да отвори прозореца с него) — се намуши на него.

— Ти го удари? — ахна Грейс.

— Мислех, че ще имаме време да избягаме — каза Крейн. — Никога няма да си простя. Но го направих заради теб, скъпа. Не можех да понеса мисълта, че могат да ни разделят. Не го ударих силно…, но той падна върху ножа.

Тя веднага му повярва, обви ръцете си около него и го придърпа към себе си.

— Ти си толкова добър към мен — изхлипа тя. — Не знам как мога да ти се отплатя. Има ли нещо, което не би направил за мен?

Той се ухили зловещо в мрака, прокара пръсти през косата й, после вдигна лицето й за да може тя да види какво ще й каже.

— Ще го заровя. Тъкмо копаех гроб, когато чух писъците ти. Никога няма да го открият в тази гора. Единственото, което трябва да направим, е да удържим на позицията си. Утре ще се отърва от Елис, а после двамата с теб може да се махнем от страната — да отидем в Швейцария или Америка.

— Но, те ще го открият — каза тя, ужасена. — Винаги става така.

Той леко я отблъсна от себе си.

— Не се плаши. Довери ми се — каза той. — А сега чакай тук, докато го заровя. Няма да се бавя.

— Аз трябва да ти помогна — отвърна тя. Побиха я тръпки. — Аз съм виновна, не мога да те оставя да го направиш сам.

Той махна леко с досада, но тя не забеляза.

— Моля те, остани тук — каза той, с лека нотка на раздразнение. — Мога и сам и не искам ти да си наблизо.

Той тръгна, а тя остана с фенера и чака много дълго. Седеше на тревата, държеше в ръце главата си и не можеше да повярва, че се бе случило това ужасно нещо. Той бе убил човек! Бе го направил, за да я спаси. Тя беше виновна и сега той бе в опасност.

Тези мисли се въртяха в главата й, докато той се върна. Тя случайно вдигна поглед и го видя как излиза от мрака и върви по пътеката към нея. По обувките и панталоните му имаше кал. Ръцете му също бяха кални.

Тя скочи на крака, но се спря. Имаше нещо странно в погледа му, което я плашеше. Той се доближи до нея и я хвана. Тя бе изненадана от грубостта му и от тежкото му дишане. Той дръпна палтото й, почти го свлече от нея, после рязко я привлече към себе си, хвана брадичката й с калната си ръка и вдигна лицето й към своето.

Тя разбра от погледа му какво възнамеряваше да направи и извика:

— О, не! Моля те, не тук! — но той сякаш не чу и впи устни в нейните.