Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Съдията Такър започна заключителната си реч на третия ден от процеса. Той се обърна към съдебните заседатели с думите:

— И така, какво каза инспектор Хънт? Бил е полицейски следовател и познавал подсъдимия от 1934 година. Не е говорил лично с него, но е слушал политическите му речи от време на време и твърди, че познава гласа му. Каза също, че на 3 септември 1939 година бил изпратен във Фолкстоун и останал там до 10 декември 1939 година. Той заяви: „След това се върнах в Лондон. Докато бях във Фолкстоун, слушах едно предаване по радиото. Веднага разпознах гласа на подсъдимия…“

Няколко зрители, успели да влязат в претъпканата съдебна зала, бяха прекарали нощта върху каменните стъпала на Олд Бейли^[1]. Те бяха дошли да видят с очите си подсъдимия, който толкова време им се бе подигравал по германското радио, въобразявайки си, че е в пълна безопасност. Е, сега го бяха пипнали, и никакви юридически доводи, нито безкрайни цитати от стотиците правни книги, затрупали масата на адвоката, нямаше да го спасят.

Свидетелските показания през първия ден на процеса разкриваха колко лесно се бе хванал в капана.

„— Вечерта на 28 май т. г. Вие сте били заедно с някой си лейтенант Пери в една гора в Германия, близо до датската граница при Фленсбург?

— Да.

— И двамата сте събирали дърва за огън?

— Да, събирахме.

— Докато правехте това, видяхте ли някого?

— Срещнахме един човек, който като чели се разхождаше в гората.

— Кой беше този човек?

— Това беше подсъдимият.

— Какво направи той, каза ли ви нещо?

— Посочи няколко паднали клона и рече: «Ето още дърва».

— На какъв език ви заговори най-напред?

— Първо на френски, а после на английски.

— Познахте ли гласа му?

— Да, познах го.

— Чий глас беше?

— Гласът на говорителя от германското радио!“

Сега, в заключителната си реч, съдията отново спомена гласа на подсъдимия.

Една дебела жена, която седеше сред публиката и беше облечена с прашно палто и безформена шапка, украсена с проскубани пера, се наведе над един мъж с опърпано кафяво сако, притиснат до стената и изсумтя:

— Може ли да не му позная гласа — прошепна тя. — Аз бих познала този глас навсякъде. Колко пъти съм го слушала. Добре де, виках си непрекъснато, говори си, колкото щеш. Все тая. Няма да ме трогнеш с плоските си лъжи. Ама ще запееш друга песен кат’ те пипнем. И ето на — запя друга песен.

Мъжът, на когото говореше, се отдръпна от нея. Беше недъгав, смачкан, рус, с жълтеникав цвят на лицето. Синкавият белег, прорязващ дясната половина на лицето му от окото до брадичката, събуди любопитството у жената.

— Бил си във войната, а приятел? Бога ми, добре са ти подредили лицето.

Мъжът с белега (който наричаше себе си Дейвид Елис) кимна без да отмества поглед от съдията, който сега говореше за британската или американската националност на подсъдимия. Какъв шум бяха вдигнали за това! Никой не би се усъмнил в неговата националност, ако го пипнеха, помисли си той с тревога. Нямаше да има никакво съмнение за него, ако го изправеха на подсъдимата скамейка.

„Веднага разбрах, че това е гласът на подсъдимия.“

Е, той бе помислил за това. Нямаше да го хванат така лесно, както подсъдимия. Знаеше, че ще познаят гласа му, ако го чуят отново и затова бе взел предпазни мерки.

Онзи инспектор бе разпознал гласа на подсъдимия. Капитанът от разузнавателния полк също го бе разпознал и то в мига, в който го бе чул. Какъв глупак, да заговори и двамата офицери. За какво е мислел? Търсил си го е, така е било, сам си го е търсил.

Е, той не се оказа такъв глупак. Разбира се, превръзките помогнаха, но това беше само част от плана му. Когато най-накрая ги свалиха, той не си отвори устата, не пророни нито дума. Държаха се добре с него. Решиха, че е в шок. По-късно, когато дойде време за разпити и трябваше да говори, той бе подготвен. Изумително е до каква степен едно камъче под езика може да промени нечий глас. Неясната му реч, според тях, бе част от симптомите и те нито за миг не се усъмниха в него. Но той не можеше да говори с камъче в устата цял живот. Това го тревожеше. Англичаните имаха дълга памет. Една погрешна стъпка и можеше да бъде на мястото на подсъдимия. Толкова е лесно да забравиш, че хората познават гласа ти. Човек може да заговори без да мисли. Поискаш пакет цигари или вестник, поръчаш си ядене, а в следващия момент виждаш как хората те гледат изумени и съзнаваш, че си забравил да сложиш камъчето в устата си.

След като прекара два-три дни в Лондон и се усъмни, че на няколко пъти се е издал с гласа си, Елис реши, че не може повече да се излага на такива рискове. Докато измисли нещо по-сигурно трябваше да се преструва на глухоням. Стигна дотам, че научи азбуката на глухонемите. Но не можеш да ходиш насам — натам и да ръкомахаш пред тези, които не познават знаците. Така общуваше с определен кръг хора, но за останалите трябваше да използува камъчето. Налагаше се да промени гласа си завинаги, но не знаеше как. Не беше предвидил, колко лесно може да го издаде той и колко бдителни са хората. Ето например подсъдимият. Казал само: „Ето още дърва“, а те се нахвърлили върху него. Даже стреляли по него.

Елис бе дошъл на процеса, готов за неприятности. В Олд Бейли беше като в устата на вълка, ако изобщо можеше да си там. Наоколо беше пълно с полицаи и офицери от военното разузнаване. Не можеше да си позволи неволна грешка и затова държеше камъчето в устата си. Не го извади нито веднъж.

Дебелата жена му говореше отново.

— К’во се туткат тия. Що не свършват вече? Нали го знаят кой е. Гласът е достатъчен. Защо не карат по-бързо?

Елис се намръщи, направи опит да се измъкне, но дебелото й тяло го заклещи до стената и той не можа да помръдне.

— На ти един сандвич — каза тя великодушно. — Ще се мотаят целия следобед. Човек огладнява като слуша тая говорилня. К’во целят всъщност? Мислиш ли, че тоя щъ се измъкне?

Елис поклати отрицателно глава, протегна мръсната си ръка и взе един сандвич. Не беше обядвал и червата му къркореха, но не възнамеряваше да пропусне нито една дума от тази юридическа битка. Ако не беше толкова хитър, това съвсем спокойно можеше да бъде собственият му процес. Атмосферата в залата, думите, реакциите на говорящите го хипнотизираха. Сякаш присъстваше на собственото си погребение. Елис прие сандвича с благодарност и се обърна, за да изплюе камъчето в ръката си.

— Атака — прошепна жената, като кимаше и се усмихваше. Лицето и бе кръгло, червено и засмяно. Малките и кафяви очи светкаха. — Набивай. Имам предостатъчно. Обичам да си похапвам. Не че в това време можеш да си намериш храна: опашки… опашки, непрекъснато.

Елис кимна. Нямаше да си отваря устата, каквото и да му говореше тя. Захапа пресния хляб и бавно задъвка. Бедните знаят как да се грижат за себе си, помисли си той с горчивина. Сирене и туршия, докато един човек чакаше да умре.

Съдията четеше извадки от изявлението на подсъдимия:

„Възползвам се от възможността да направя предварително изявление относно причината да отида в Германия и да говоря по германското радио. Не съм се ръководил от желание за лични облаги, материални или някакви други, а само от политически убеждения.“

При тези думи Елис трепна. Неочаквано го жегна съвестта му. „Не съм се ръководил от желание за лични облаги…“

Не би могъл да каже това за себе си. Всичко бе правил за лична изгода. Щяха да го докажат много лесно, каквото и да измислеше той. Но можеше ли да очакваш нещо друго в тази страна, в, която не ти дават никакъв шанс. Или трябва да си завършил частно училище, или поне да имаш представителен вид, за да почнеш да печелиш повече от десет лири на седмица. Никой не гледа дали си умен и способен. Без значение е колко усилено работиш във вечерното училище, за да се усъвършенствуваш. Важното е кой е баща ти, какво училище си завършил, как си облечен.

Преди да стане член на Британския съюз на фашистите той печелеше по трийсет и пет шилинга на седмица, като служител в една малка посредническа кантора за недвижими имоти. Беше се опитал да си намери по-добра работа, но ония самодоволни прасета, седнали зад чиновническите си бюра, не го и поглеждаха. Фактът, че баща му излежава двайсетгодишна присъда за убийството на дъщеря си, винаги проваляше шансовете му. Нима беше негова вината, че баща му е помилван убиец? Тъй или иначе, ако не я бе убил старият, той сам щеше да и извие врата. Малка мръсна уличница! Беше я видял със собствените си очи да върви нагоре — надолу по „Пикадили“ с фенерче в ръка и съблазнително да се усмихва на всеки срещнат мъж, който я погледне. А се преструваше, че си е намерила прилична работа в дамската тоалетна на някакъв нощен бар! Нищо чудно, че пилееше толкова пари. Върна се право вкъщи и каза на стария, който бе тръгнал да я търси. И сега виждаше лицето му — бяло като платно, а в очите му имаше нещо хищническо. Старият я проследил до един луксозен апартамент на улица „Олд Бърлингтън“ и след като изхвърлил но стълбите говедото, дето било с нея, и счупил гръбнака в една маса. Така и се падаше на мръсницата. Съдията го съжали, съдебните заседатели — също, и министърът на вътрешните работи го помилва. Но историята не свърши дотук. „На тоя баща му е убиец — убил дъщеря си, да знаеш! Нищо чудно, той самият да утрепе някого!“ Така говореха, докато не сложи черната риза. Тогава млъкнаха. Страхуваха се от него. Знаеха, че само да свирне и Скрегър щеше да се погрижи за тях.

Сега, седнал в задушната съдебна зала, той се чудеше на тоя Скрегър. Мисълта му се стрелкаше и блъскаше из миналото като птичка в кафез. Добрият стар Скрегър! От никого не се страхуваше. Може би беше малко смахнат, но беше готов на всичко за човек, когото харесваше. „А той ме харесваше — помисли си Елис. Май веднага му допаднах. Навярно, защото беше толкова огромен и глупав, а аз — толкова хилав и умен.“

Внезапно гласът на съдията отново привлече вниманието му. Той все още четеше изявлението на подсъдимия:

„Реших да напусна страната, тъй като не желаех да играя ролята на човек, отказал да служи във войската поради убежденията си и защото предполагах, че в Германия ще имам възможност да изразявам и пропагандирам идеи, чието разпространение бе забранено в Англия във военно време. След като осъзнах обаче, че бях отказал да служа на Англия в критичен за нея момент, стигнах до логичното заключение, че нямам моралното право да се върна в тази страна по собствено желание, и че бе по-добре да подам молба за германско поданство и да се заселя в Германия постоянно. Въпреки това, непрекъснато се стремях да допринасям, с каквото мога, за постигането на помирение или поне на разбирателство между двете страни“.

Е, той въобще не се интересуваше дали ще има разбирателство между Англия и Германия. Да вървят по дяволите. Не го вълнуваше нито колко силна става Русия, нито пък колко евреи са се родили. Единственото, което го вълнуваше, бе да се грижи за себе си, да изкара малко пари, да има дом и малко спокойствие. Плащаха му по пет лири на седмица само за това, че носеше черна риза. Те оцениха неговите достойнства. Нямаше нищо против да работи, за да заслужи тези пари. Никой не можеше да го нарече мързелив. Би работил за всекиго, ако имаше тази възможност, но единствено в Британския съюз на фашистите не го осъдиха за престъплението на баща му. Приеха го нормално. Насърчиха го да продължи образованието си, научиха го да говори правилно — а това беше повече, отколкото проклетите капиталисти бяха направили.

Тъкмо вече се готвеше да замине, когато започна войната. Бяха го посъветвали да се махне, да отиде в Германия, но тази идея не му харесваше. Слушал бе твърде много за нацистите. Можеше да им се възхищава отдалече, но не беше толкова глупав, че да им се завре под носа. В Англия можеш да наругаеш правителството и да го наричаш с какви ли не обидни думи, а полицаят до теб само ще се хили крадешком. Можеш дори да набиеш някой комунист — поне това го вършеше не той, а Скрегър — и да ти се размине, но в нацистка Германия трябва да си държиш езика зад зъбите, ако не искаш да си навлечеш беля.

Не му се ходеше и в армията, но не смееше да изтъкне политически причини, като претекст за отказ. Така че отиде в армията — отново право в ръцете на капиталистите. Повишение? Малко вероятно! („На това момче баща му е убиец. Джорд Кушман… помниш ли? Убил дъщеря си… Ужас!… Аз не бих седнал в столовата до човек, чиито баща е направил такова нещо, а ти“?) Не го повишиха. Заставиха го да бели картофи в кухнята. Решиха, че става само за там — да бели картофи по цял ден, докато си разрани ръцете и изпочупи ноктите си. После го изпратиха заедно с хиляди чували картофи за Франция, където в отстъплението при Дюнкерк бе пленен.

Навярно вестниците бяха писали, че всеки един от отстъпващата армия се е бил до последния си дъх. Излиза, че сапьорите, щабният състав и готвачите са удържали германците с голи ръце. Можеше и да са се били, но не и той. Беше му дошло до гуша от английската армия. Изчака германците и се предаде. Каза им, че е член на Британския съюз на фашистите и номерът мина.

Какво го интересуваше какъв боклук му даваха да чете по микрофона. Получаваше по хиляда марки на ден плюс храна и квартира, а възможността да говори на милиони свои съотечественици го караше да се чувства могъщ. Не всеки може да постигне това, особено ако е син на помилван убиец.

— На ти още един сандвич — прошепна дебелата жена до него. — След малко съдебните заседатели ще излязат. Аз се наядох.

Елис взе сандвича и благодари с кимване. Бабчето не е чак толкова досадно, помисли си той. Щеше да си изкара акъла, ако узнаеше кой е. Елис се усмихна и захапа хляба.

— Явно, имаш нужда от повечко храна — каза жената, след като съдията се скри зад вратата. — Ще прощаваш, че ти се меся и го казвам направо, ама си същински скелет. Да не си бил военопленник?

Елис се поколеба, после се поддаде на изкушението да се похвали.

— Белсен — смотолеви той с пълна уста, изучавайки с поглед пълното й добродушно лице. Стана му приятно като видя, как по него се изписа ужас и страхопочитание.

— Божичко! — възкликна тя. — Белсен! Виждала съм го на снимки. И ти си бил там?

Той отхапа от сандвича с острите си малки зъби и кимна.

— Аз пък никога — каза тя и очевидно още не можеше да го проумее. — Като си представя, че си бил там. Горкичкият.

Елис сви рамене и отмести поглед. Може би бе неразумно да прекалява с приказките. Той огледа съдебната зала и се замисли колко време ще е необходимо на съдебните заседатели, за да вземат решение.

— Измъчваха ли те? — попита жената, дърпайки го за ръкава.

Той изведнъж я намрази за безкрайното й любопитство и се нахвърли срещу нея.

— Млъкни — озъби и се той. — Нямам намерение да говоря за това.

Тя изглеждаше разочарована, дори малко обидена. Елис усещаше, че го наблюдава, но гледаше право пред себе си.

В четири часа съдебните заседатели се върнаха в залата. Решението за присъдата им бе отнело двадесет минути.

Докато чакаше, Елис мислеше за подсъдимия, опитваше да се постави на негово място. С всяка изминала минута ставаше все по-напрегнат, докато накрая едва контролираше треперещите си крайници.

Вратата зад съдийското място се отвори, появиха се няколко съдебни заседатели и шерифът^[2], облечени в тоги, и застанаха встрани, за да се поклонят на съдията, който влезе, стиснал в ръце чифт бели ръкавици и парчето черен плат, известно като черната шапка.

Подсъдимият изкачи стълбите към подсъдимата скамейка. Елис не смееше да го погледне. Струваше му се, че ще види собственото си отражение.

Съдебният чиновник попита:

— Съдебни заседатели, единодушни ли сте за присъдата? Елис се наведе напред, капки пот избиха но челото му, зъбите му се оголиха.

— Виновен.

Двадесет минути за да изпратят един човек на смърт. Двадесет минути! Елис им се озъби. Червена пелена се спусна пред очите му. Можеше самият той да стои сега пред съдията. Дебеланата до него реши, че е разстроен и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

Съдията произнесе смъртната присъда.

— Така му се пада — каза жената със сподавен и развълнуван въпреки желанието и глас — Изменник такъв.

Свещеникът рече:

— Амин.

Елис изскърца със зъби. Ако го хванат и него ще го обесят. Но той не беше изменник! Бяха се отнасяли с него лошо и той им го бе върнал. Това беше всичко. Освен това, ако го бяха послушали, Лондон никога нямаше да бъде бомбардиран. Хиляди пъти им бе повтарял, че трябва да се отърват от Чърчил и да се сприятелят с Германия.

Но тези глупаци не го послушаха и сега Лондон бе в развалини, а него щяха да обявят за предател.

Залата започна да се изпразва и Елис се изправи.

Тълпата го повлече заедно с дебеланата към изхода.

Внезапно той загуби контрол.

— Това е убийство! — яростно извика той. — Не му дадоха никаква възможност.

Беше силно разярен и не усети, че говори с естествения си глас.

Дебеланата се втренчи в него изумена. Някъде тя бе чувала този глас преди.

Един полицай също чу гласа. Заоглежда се внимателно наоколо. Не откри нищо в морето от лица, стичащо се към изхода и все пак бе сигурен, че тези думи бяха изречени от Едуин Кушман. Докато той стоеше и се колебаеше без да знае какво да направи, мъжът в опърпаното кафяво сако се изниза през вратата, забърза по коридора и изчезна от погледите на всички.