Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше пълнолуние и голямата луна, която спокойно се носеше по чистото небе, превръщаше нощта в ден. Белият, прашен път, който се виеше през Тейлъм и се отправяше към хълмовете, се открояваше на лунната светлина, като фосфоресцираща лента.

Полицаят Роджърс изкара колелото от дървения навес зад къщата и го забута но градинската пътечка към пътя. Съдържателят на местната кръчма, Кейзи, мина случайно.

— Излизаш ли? — попита той с изненада. — И без униформа, а?

Роджърс му се ухили, наведе се над лампата и оправи димящия фитил.

— Ще направя едно посещение — смигна той.

— Как ми се иска да дойда с теб — каза мрачно Кейзи. — Но май вече ми е минало времето да ухажвам. Внимавай, Джордж. Ако могат, ще те пипнат.

— Ще внимавам — отвърна Джордж, преметна крак през колелото и се настани на твърдата седалка. — До скоро, Кейзи — и той започна да върти педалите по криволичещия път.

До къщата на Крейн имаше около три километра и Роджърс не бързаше. Познаваше добре района и искаше да изчака лупата да се издигне малко по-високо над горския пояс, обграждащ мястото, където живееше Крейн. Нямаше намерение да опипва пътя си в тъмното, нито да използва електрическо фенерче. Ако стигнеше до къщата след половин час, светлината щеше да бъде точно подходяща за него.

Той мина покрай къщата на инспектор Джеймс и със задоволство забеляза, че във всекидневната свети. Значи инспекторът слуша новините в девет часа. Сега нямаше вероятност да излезе някъде, тъй като Роджърс добре познаваше навиците му — обичаше да си ляга рано.

Когато стигна до края на градината, Роджърс забави ход, слезе от колелото и надникна през прозореца на Дафни. Светеше, но жълтите транспаранти бяха спуснати. Той почака малко, с надеждата, че ще види поне сянката й върху транспаранта, но тя не се появи. Въздъхна разочаровано, качи се отново на колелото и продължи.

Въпреки че беше спокоен и уравновесен по характер, Роджърс усети лека възбуда, когато излезе от селото. Много неща зависеха от това, какво щеше да открие в дома на. Крейн, Откакто бе разбрал, че Дафни се среща скришом с Крейн, без да казва на баща си, че се вози в големия „Буик“, Джордж намрази този огромен, пълен мъж. Не беше негова работа да казва на Джеймс какво прави дъщеря му, въпреки че един или два пъти се беше изкушил, но в последния момент се отказа, тъй като не знаеше как инспектора ще приеме клюки за дъщеря си.

Имаше нещо в Крейн, което Роджърс не харесваше. Не знаеше какво точно. Външно изглеждаше съвсем почтен човек. Той участваше в отбора по крикет и на игрището се отнасяше с Роджърс като с равен. Играеше добре и бавните му отбивания бяха спечелили много мачове, докато яростни-те подавания на Роджърс губеха. Но имаше нещо в този човек — може би две лица. Беше малко вероятно, че се държи любезно, защото те харесва, по-скоро — защото можеше да има някаква полза от това. С такова чувство бе останал Роджърс от няколкото срещи, които бе имал с този човек.

Освен това се държеше доста свободно с жените. По едно време в къщата често идваха момичета в луксозни коли с лондонски номера и стояха до късно, дори повечето оставаха през цялата нощ. Роджърс бе виждал тези коли, паркирани на пътеката пред къщата, докато правеше вечерните си обиколки. Един — два пъти той бе виждал момичетата в градината — елегантни, недостъпни, привлекателни. Роджърс се разтревожи, когато Дафни се сприятели с Крейн. Бяха се срещнали на местната танцова забава и Роджърс няколко пъти я бе мернал в „Буика“, беше я виждал и в местното кино с Крейн. Това не му харесваше.

Но можеше ли Крейн съзнателно да дава подслон на изменник, като Кушман? Малко вероятно. Крейн имаше добра репутация от времето на войната. Бил е един от пилотите в битката за Англия, награден е с два ордена за специални бойни заслуги — свалил единадесет вражески самолета, самият той е свалян два пъти. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. От тези богати безразсъдни типове човек може всичко да очаква. Можеше да подслони Кушман само за идеята, а освен това може и да не знае, че това е Кушман.

Роджърс зави по стръмната пътека, която водеше към Крейн. Слезе от колелото, изгаси лампата и започна тихо да го бута нагоре, като се придържаше към тревната площ.

Луната, която напомняше лицето на старец, тъкмо бе започнала да се издига над дърветата. Хвърляше различни тъмни и светли сенки. Роджърс, който някога беше скаут и знаеше как да се движи дебнешком, беше уверен, че ще стигне до къщата, без да го забележат.

Подпря колелото на живия плет, на няколко метра от големите дървени порти, внимателно ги отвори, влезе и сви в шубрака, който ограждаше пътечката, водеща към къщата.

Лунната светлина проникваше през дърветата и Роджърс добре виждаше пътя пред себе си. За човек с неговите размери (беше едър и мускулест) той се движеше изненадващо тихо и бързо и когато се доближи до къщата, изпита силно вълнение и желание да приключи с тази задача. На границата на храсталака и обширната морава спря и погледна към осветените прозорци. Нямаше транспаранти или пердета, които да му пречат и от мястото си виждаше какво става в трапезарията на Крейн.

Крейн и Грейс седяха на една маса, която се намираше в нишата край издадения навън прозорец. Два абажура бяха поставени от двете страни на масата и в тяхната светлина Роджърс виждаше отблясъци от сребърни прибори и кристални чаши.

Крейн беше облечен официално. Беше наклонен напред, бе облегнал лакти на масата и подпираше брадичката си с ръка. Очевидно говореше на Грейс, която седеше на другия край и бе отпуснала ръце върху гравираните облегалки на стола.

Роджърс ги наблюдаваше със завист. Точно такава стая искаше да предложи на Дафни. Тя щеше да бъде очарована от кристалните чаши, среброто, цветята и абажурите. Край лакътя на Крейн имаше кана с червено вино, което блещукаше като рубин на светлината и Роджърс видя как Крейн я вдигна и наля вино в чашата си. Той вдигна каната и се усмихна на Грейс, която поклати глава, сложи ръка върху чашата си и също му се усмихна.

Роджърс си промърмори нещо. Чудесна картинка, но що се отнася до него, само си губеше времето. Съжаляваше, че не бе взел бинокъл. Искаше да разгледа Грейс отблизо.

Той клекна и пропълзя през моравата, като не сваляше очи от прозореца. Движеше се бързо и тихо и стигна под прозореца точно когато Крейн се изправи и отмести стола си. Грейс вече беше тръгнала към вратата и когато Роджърс се надигна внимателно, за да надникне вътре, той видя само гърба й и как Крейн й отваря вратата и я пуска да мине.

Когато тя излезе от стаята, Крейн се обърна, отиде до бюфета и извади пура от една златна кутия.

Роджърс видя как той откъсна парче от пурата, запали я и замислено загледа тлеещия й край. Ясно виждаше Крейн — имаше някакво странно изражение на лицето му, което Роджърс не харесваше. Забавно, цинично и подигравателно изражение, жестоко и неприятно за гледане. Крейн погледна към вратата, усмихна се отново и си наля още една чаша червено вино. Седна на масата, отпусна се и дългите му, дебели пръсти започнаха да си играят със столчето на чашата.

Роджърс го наблюдава няколко секунди, после се почуди къде ли беше отишла Грейс. Трябваше да надникне в другите осветени прозорци и той бавно се обърна и започна да пълзи назад към сенчестите прикрития. По средата на моравата усети инстинктивно опасност и погледна назад. Моментално той се просна на мократа трева и замръзна на мястото си. Крейн стоеше на прозореца и гледаше в неговата посока. Очевидно бе станал в момента, в който Роджърс бе тръгнал и сега Роджърс не смееше да мръдне, сърцето му туптеше силно и той се чудеше дали Крейн го вижда.

За щастие той лежеше под сянката на две дървета, които се намираха в средата на моравата. Усещаше, че Крейн няма да го забележи. Беше облечен в тъмен костюм, с тъмносиня риза и вратовръзка. Трудно можеше да го забележи човек. Затова остана да лежи там неподвижно и да наблюдава Крейн. След миг започна да диша по-спокойно. Явно Крейн не го бе видял, тъй като той просто изхвърли пепел през отворения прозорец, върна се отново на масата и седна.

Роджърс въздъхна с облекчение. Малко оставаше да го пипнат — наистина много малко, и за в бъдеще трябваше да избягва подобни ситуации. Постъпи лекомислено и ако го бяха пипнали щеше да си го е заслужил.

Без да се отдалечава от сенките, той пропълзя към най-близкия прозорец. Коленете на панталоните му се намокриха от росата по тревата, но той не обръщаше внимание на това, изцяло погълнат от желанието да направи някакво разкритие.

Надникна и с изненада видя Грейс, застанала близо до прозореца. Той беше само на няколко сантиметра от нея и веднага се наведе, но следващият поглед, който й хвърли, го окуражи. Тя не гледаше през прозореца, а стоеше с профил към него и говореше с някого, който не се виждаше.

Роджърс я разгледа внимателно. Светлината осветяваше лицето й и за миг той се поколеба. Наистина, приличаше на момичето от снимката, но той не можеше да се закълне, че това е Грейс Кларк. Разбира се, роклята и прическата може би я променяха и той се опита да си спомни чертите на момичето от снимката и да ги сравни с тези, които виждаше в момента. Не можа да го направи.

„С кого говореше тя?“ — запита се той и усети ударите на сърцето си. Той се надигна, за да види по-добре в стаята. Погледът му се спря на едно легло и той се изправи, за да види кой лежи в него, въпреки че рискуваше да го забележат.

В момента, в който Роджърс видя Елис, разбра кой е. Белият, на места посинял белег от дясното око до брадичката, жълтеникаво-червената коса и суровото, подло личице не можеха да се сбъркат.

Роджърс остана втренчен в Елис, устата му бе пресъхнала от вълнение, сърцето му туптеше силно. Ето го предателят, помисли си той, в ръцете му беше. Трябваше само да го арестува и повишението му беше сигурно. Джеймс щеше да се отнесе великодушно към него. Щеше да забрави, че Роджърс бе нарушил заповедта. Това щеше да бъде голямо събитие за Тейлъм. Щяха да дойдат репортери от всички вестници. Щяха да завалят интервюта, снимката на Роджърс щеше да се появи по вестниците. Хората от секретните служби щяха да го потупат по рамото, Ярд щеше да поиска да си поговори с него, дори можеше да го вземат в цивилния отдел. А после и Дафни. Щеше да гледа с друго око на него — човек, известен в цялата страна. Той изпъчи гърди. Мъжът, който арестува Кушман, предателя. Та той ще стане герой!

Коленичи отново и се подпря на ръцете си, но остана с вдигната глава, за да вижда какво става в стаята. Следващата стъпка беше малко деликатна. Трябва ли да потърси помощ или направо да го арестува? Беше достатъчно едър и уверен в себе си, за да се справи сам със задачата. Ако извикаше Джеймс по телефона, трябваше да раздели с него заслугите. По-добре направо да влезе и да го арестува. Крейн нямаше да му създаде проблеми. Не можеше да си позволи в положението, в което се намира. А явно и самият той не знаеше, кой е този човек. Може би Роджърс трябваше първо да се срещне с Крейн, да му обясни всичко и да му предложи помощта си. После, след арестуването на Кушман, щеше да помоли Крейн да извика Джеймс по телефона. Роджърс се ухили доволно, като си представи изражението на инспектора.

„Заслужава си човек да види лицето на стария вълк — помисли си той, докато наблюдаваше Грейс, която ходеше из стаята. — А и момичето. Нея също я търсят. Това е най-големият късмет в живота ми.“

В този момент той чу изшумоляване зад гърба си и изведнъж, без да знае защо, за първи път изпита невероятен ужас. Беше толкова изплашен, че дори не посмя да се огледа наоколо, сви се и зачака, а сърцето му заседна в гърлото като буца. Усети допир до гърба си и разбра, че ще се случи нещо ужасно. Понечи да извика от ужас, но преди да успее, преди да се втурне сляпо към осветения прозорец и безопасността, той получи тежък удар между раменете. Пареща болка прониза тялото му.

Той падна по очи върху мократа трева и пръстите му се забиха в наторената цветна леха.

Знаеше, че ще умре и се опита да извика, но само някакъв дрезгав стон достигна до ушите му и той разбра, че с него е свършено. Устата му се напълни с кръв и той се почувства като удавник, после ярко осветеният прозорец сякаш се втурна към него с невероятна скорост и експлодира в лицето му.