Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като се изключеше боядисаната в синьо лампа над входа и синьобелия надпис на вратата: „Полиция“, полицейският участък в Тейлъм приличаше на това, което всъщност беше — обикновена стара къща.

Предната стая беше превърната в канцелария (въпреки желанието на г-жа Джеймс), а останалата част от къщата бе предоставена за живеене на инспектора, съпругата му и дъщеря му Дафни.

Полицаят Джордж Роджърс седеше на твърдото дървено кресло пред бюрото на инспектора. След половин час той трябваше да тръгне на вечерната си обиколка. Не изгаряше от желание да я извърши с велосипед по горещите, прашни улици, задача, която трябваше да изпълнява зиме и лете, в дъжд и слънце, по два пъти на ден. Никога нищо не му се случваше и той отдавна се бе отказал от въодушевените си амбиции да арестува някого, да хване някой бракониер или дори да спаси от нападения някоя красива млада дама. Единственото, което искаше, бе да свърши обиколката и да се върне в участъка. Вече две години (откакто имаше късмета да го изпратят в Тейлъм) Роджърс се възхищаваше на Дафни Джеймс отдалеч. Пред по-близките си приятели беше готов да признае, че се страхува от нея, но това не му пречеше да бъде побъркан по нея. В най-песимистичните си моменти той осъзнаваше, че тя никога няма да бъде негова. Знаеше, че не е от нейната класа. Ако ставаше въпрос за това, никой от селото не беше от нейната класа, с, изключение, разбира се, на богатите. В Тейлъм тя беше като орхидея сред бурени. Мястото й не беше да живее на село и това тя винаги му го казваше. Имаше външен вид и тяло за сцената, за филмите на Холивуд.

Роджърс знаеше, че са приятели с Крейн. Точно с тип като Крейн можеше да се очаква Дафни да се държи благосклонно, мислеше си непрестанно Роджърс. Крейн имаше огромен „Буик“, 38 конски сили, луксозно обзаведен дом, обличаше се добре, имаше изискани обноски и много пари.

Но това не пречеше на Роджърс да обича Дафни и в този момент той слушаше звученето на гласа й, докато тя говореше на майка си в кухнята.

Тежкият тропот на ботушите на инспектора по коридора, извади Роджърс от унеса му и го накара бързо да се премести на собственото си малко бюро, което се намираше в най-ветровития ъгъл на стаята.

Вратата се отвори и влезе Джеймс. Носеше малка куриерска чанта, която току-що му беше предадена от Главния полицейски участък.

— Тези момчета действат доста бързо — каза той недоволно, като седна на бюрото си. — По-бързо отколкото когато бях млад. Разбира се, работата е малко претупана, както може да се очаква. Тези дни всичко се върши през куп за грош.

Роджърс измърмори нещо. Всичко това бе чувал и преди и не му беше интересно.

— Получихте ли си обратно часовника, господине? — попита той.

— Да, получих го — каза Джеймс. Засука мустак и се намръщи. — Отпечатъците не са регистрирани. За първи път ми се случва да не успея с този малък трик. Е, поне да се учиш. — Той впери проницателните си сини очи в Роджърс. — Нека ти бъде за урок, момчето ми. Никога не си пъхай носа в работите на богатите и следващия път, когато си помислиш, че някоя млада дама, приятелка на г-н Крейн, е сгрешила нещо, ще съм ти благодарен, ако запазиш информацията за себе си.

— Разбрано, сър — каза Роджърс, като прикри доволната си усмивка. Знаеше, че Джеймс също бе заподозрял Грейс и бе разочарован, че нищо не излезе от уловката му.

Джеймс разрови съдържанието на куриерското куфарче.

— Сега пък какво ли са сложили, за да ми създадат работа? — промърмори той и извади един напечатан лист хартия, към който беше прикачела снимка. Загледа се внимателно в листа за известно време, после замислено го остави на бюрото. — Има едно странно съвпадение, много странно съвпадение, така да се каже — продължи той, като извади лулата си и я погледна печално. Улови погледа на Роджърс. — Ще те помоля за малко тютюн. Един млад човек като теб не бива да пуши толкова много. — По-добре почакай да станеш на моите години и тогава си създавай проблеми с дишането. Никога не знаеш кога ще ти потрябва.

Роджърс беше свикнал да му подава торбичката си с тютюн. Бутна я по бюрото му. — Какво е странното съвпадение, господине? — попита той.

— Това тук — каза Джеймс и потупа напечатания лист. Взе торбичката и започна да пълни лулата си. — Това само идва да ти покаже колко трябва да внимаваш. Лондонската полиция търси една млада жена, двадесет и две годишна, средно висока, с кафява коса и очи, глуха, но добре разчита по устните, лежала е десет дена за кражба, а сега я търсят за друга кражба и като съучастник в опит за убийство.

Роджърс почеса дебелия си нос.

— Глуха и разбира по устните, а? Снимката й там ли е, господине?

Джеймс му я подаде мълчаливо и също така мълчаливо Роджърс я разгледа.

— Знам какво мислиш, момчето ми, но грешиш — каза Джеймс спокойно. — Мислиш, че тази г-жа Брюър и Грейс Кларк са едно и също лице. Хайде, признай си. Нали това е хода на мислите ти?

— Не бих казал това, сър — каза Роджърс предпазливо, — но както и на вас, ми се струва, че съвпадението е много странно.

— И наистина е така — отвърна Джеймс. — Какво мислиш за снимката?

— Щях да кажа, че е същото момиче, ако вие не бяхте доказали обратното — отвърна Роджърс. — Сигурен ли сте за този часовник?

— Единственото нещо, за което съм сигурен в тези сложни времена, е че искам да чуя обръщението „сър“, когато млад полицейски служител се обръща към своите началници — отвърна Джеймс язвително и взе снимката от Роджърс, за да я разгледа отново.

— Слушам, сър — отвърна Роджърс невъзмутимо. Беше работил с Джеймс около две години и знаеше, че повече лае отколкото хапе. Всъщност той харесваше Джеймс, възхищаваше му се, с удоволствие би го приел за тъст, въпреки че беше достатъчно дискретен, за да му позволи да се досети за което и да е от тези неща.

— Да, сигурен съм за часовника — каза бавно Джеймс, — и освен това, аз самият бих казал, че това е същото момиче, ако не знаех тези подробности. Това само доказва, колко внимателен трябва да бъде един полицай.

— Но абсолютно ли сте сигурен за отпечатъците, сър? — настоя Роджърс.

— Сигурен съм, че младата дама държа часовника — каза Джеймс със сарказъм. — Това означава, че си е оставила отпечатъците. Сигурен съм, че го сложих в кутия и го предадох в Главния участък. Също така съм сигурен, че в Главния участък са открили върху часовника три женски отпечатъка и че те не са регистрирани — той се почеса но брадичката и продължи: — Ако младата дама у г-н Крейн е Грейс Кларк, тогава как така в Ярд нямат отпечатъци от нейните пръсти. Отговори ми на това и аз ще повярвам, че тя е Грейс Кларк, но не и преди това.

— Предавам се, сър — каза Роджърс, като почесваше кръглата си глава и се пулеше на снимката. — Приликата е невероятна.

Докато той говореше, Джеймс бе разпечатал големия червен печат на гърба на илика с надпис: „Секретно“. Извади някаква бележка и махна на Роджърс да мълчи, докато той чете.

Роджърс го наблюдаваше с голям интерес. Преди известно време бяха получили „Секретен“ плик от Главния участък, това беше по време на войната, във връзка с някаква информация за шпионаж.

— Дяволите да ме вземат! — каза рязко Джеймс, остави бележката и погледна изумено Роджърс. — Сега, внимавай, момчето ми, трябва да ти предам информацията, но ще мълчиш! Знам ви аз младите. Винаги се опитвате да впечатлите приятелките си и да си придадете важност, но тук работата е секретна, разбрано? И не трябва да се разпространява.

— Ясно, сър — каза Роджърс, като започна да се стяга.

— Тази млада жена, Грейс Кларк, е видяна за последен път в компанията на мъж, познат като Дейвид Елис — каза Джеймс, като размахваше бележката. — Тук дават описани-ето и гледай добре да го научиш. Но ето секретната информация. Този Дейвид Елис по всяка вероятност е Едвин Кушман, ренегатът, за когото е известно, че е избягал от Германия и се смята, че се намира в тази страна. Разбра ли нещо от това?

Роджърс беше изумен.

— Кушман? Този, който предаваше по ефира за немците?

— Точно този — отвърна мрачно Джеймс. — Ще е добре за Тейлъм, ако успеем да го пипнем, нали?

— Да, наистина, сър — каза Роджърс и в главата му почна да се върти мисълта за повишение. Дори може да го прехвър лят в Ярд, ако хване Кушман и тогава може да се ожени за Дафни.

— Мога ли да видя листа, господине?

— Всичко с времето си, момчето ми — отвърна Джеймс, докато бавно разглеждаше бележката. Роджър видя, че лицето му се помрачи от по-нататъшния текст. — Хм, като че ли не може да е в нашия район. За последен път е видян на Кингс Крос и се смята, че е заминал на север.

— Но нали е бил с Грейс Кларк, сър?

— Така казват. Разпознал ги е един шофьор на такси. Явно са ударили хазяйката по главата — малко останало да я убият, след като офейкали.

Роджърс се приближи до бюрото на инспектора и прочете бележката през рамото му.

— Странно, момичето да е тук, а той да е на север, нали, сър? — каза замислено той.

— Кой е казал, че тя е тук — сопна му се Джеймс. — Внимавай, момчето ми. Вече ти доказах, че тя не е тук. — Двамата мъже размениха погледи — в очите им се четеше съмнение. — Ако не бяха тези проклети отпечатъци… — продължи Джеймс, като въртеше мустака си. Отново взе снимката. — Прилича на нея, но на тия снимки въобще не може да се разчита. Ако не беше глуха…

— Момент, сър — каза развълнувано Роджърс. — Г-н Крейн е видял някакъв човек да се навърта около клуба. Имам описанието му в бележника си. — Извади оръфания си бележник и го запрелиства. — Ето, сър. Млад, около деветнадесетгодишен, висок с тъмна коса, син костюм, кафяви обувки, зелена риза и черна вратовръзка. Бил е без шапка и леко е накуцвал. Това прилича ли на описанието на Кушман?

— Съвсем не — отвърна Джеймс малко кисело. — Кушман е под един и шейсет, слаб, тридесет и пет годишен, с жълтеникавочервена коса, предполага се, че сам си е направил белег с нож от дясното око до брадичката, за последен път е видян с кафяво сако, бяла риза и синя вратовръзка.

— Дали г-н Крейн е забелязал белега — почуди се Роджърс, опитвайки се да не изпусне тази следа.

— Ти по-добре изчезвай на обиколка, момчето ми — каза кратко Джеймс. Усети, че Роджър вече прекалява с идеите. — С тези разсъждения ще направиш някоя беля. — Той прибра листовете в чекмеджето на бюрото си и ги заключи. — Г-н Крейн е човек с голямо влияние. Не трябва да го засягаме. Остави тази работа на мен. Трябва да се подходи с такт, а тактът, позволи ми да ти кажа, е моята силна страна. Просто остави всичко в мои ръце.

— Добре, сър — каза Роджърс, твърдо решен да направи обратното. — Тогава, ако нямаш нищо друго, господине, аз ще тръгвам.

Джеймс се почеса по брадичката и се загледа в ботушите си.

— Чудя се, коя ли е тази г-жа Джули Брюър — каза той замислено. — Не знаех, че г-н Крейн има омъжена сестра, а ти?

— Не, сър, но това не означава, че няма. Не знаем много за него, нали?

— За сега не — тихо каза Джеймс, — но няма да ни навреди ако си отваряме очите.

— Предполагам, че няма, сър — каза Роджърс малко объркан.

Джеймс взе лондонския телефонен указател, погледна една от колонките с имена, изсумтя и затвори книгата.

— Тук е, същият адрес, като в картата й за самоличност. 47. Хейс Мюс, Бъркли Скуеър, Мейфеър. Бива си го адреса. Трябва да сме внимателни, Роджърс, но мисля, че можем да направим няколко дискретни запитвания.

— Да, сър — каза Роджърс и кръглото му, червено лице светна.

— Не мисля, че трябва да действаме чрез Ярд. Няма смисъл да започваме нещо, което няма да можем да свършим — каза Джеймс и стана. — Утре имам свободен ден. Може би ще отскоча до Лондон. Да, ще се поразходя, дори може да отида до Съмърсет Хаус. Бил ли си някога в Съмърсет Хаус, Роджърс?

— Не бих казал, сър — отвърна Роджърс. — Там регистрират раждания, смърт и завещания, нали?

— Бракове също. Бих искал да науча нещо за г-н Брюър, както и за г-жа Брюър — каза Джеймс. — Хайде, изчезвай, момчето ми и остави това на мен.

— Разбрано, сър — каза Роджърс, докато в главата му се въртяха собствените му планове. — Значи няма да ви видя до утре вечер.

— Точно така. Оглеждай се наоколо, не закъснявай сутринта и слушай, Роджърс, не се навъртай около къщата на Крейн докато ме няма, ясно ли е? Това е заповед.

Роджърс кимна, но лицето му помръкна.

— Добре, сър — каза той, но докато караше по селската улица Хай стрийт реши, че веднага щом свърши с обиколката ще хвърли един поглед на къщата на Крейн.

„Кой знае, мислеше си той ухилено. Дори мога да открия Кушман там. Бога ми! Каква изненада за бедния стар Джеймс — за него и неговия Съмърсет Хаус“.