Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trusted Like The Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

A Panther Book

First published in Great Britain

by Jarrolds Publishers (London) Limited

PRINTING HISTORY

Jarrolds edition first published 1946

Panther edition first published August 1964

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Пионер Ананда“, София

Печат — ДФ „Балкан-Прес“

ISBN 954-8051-03-6

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

Тя седеше на ръба на леглото му и плачеше. Компрометиращата малка шапка все още беше на главата и. Лицето и беше бяло и подпухнало, със зачервени от сълзи очи.

Елис стоеше край прозореца и гледаше надолу към улицата през мръсните муселинови пердета. Устните му бяха пресъхнали и това го дразнеше, а сърцето му биеше ускорено. От време на време поглеждаше към момичето, но веднага отново обръщаше поглед към улицата. Очакваше, че пред малката сива къща ще спре полицейска кола и от там ще наизскачат полицаи, тръгнали по петите му.

— Млъкни — каза и той. — Няма ли да престанеш да хленчиш? — Но тя не го гледаше и не можеше да разбере, че той и говори. Беше обградена от тишина. По-късно се научи да я докосва преди да започне да говори, за да може тя да разчита думите по устните му. Тя продължи да плаче с отпуснати в скута ръце, с разтворени колене и обърнати навътре малки овехтели обувки. От мястото си Елис виждаше триъгълника на голите и бедра под полата, но това не го развълнува. Бялото и подпухнало лице под ужасната шапка го отблъскваше и той съжали за налудничавия подтик, заради който така се бе насадил с нея.

— Не можеш ли да млъкнеш? — процеди през зъби той. — Някой може да те чуе.

После добави вбесен:

— Какъв глупак съм, че те доведох тук!

Нападките му не намериха отзвук в глухите и тъпанчета. Тя нито помръдна, нито го погледна. Внезапно той се сети, че тя не можеше да го чуе и направи отчаян жест. Достатъчно му беше, че я бе довел тук, че бе станал свидетел на окаяното и положение, но фактът, че до нея не достигаше никакъв звук го караше да я чувства още по ненужна и отблъскваща.

Обърна се към прозореца. Докато чакаше нещо да стане, премисли случилото се през изминалия час и изпита ужас при мисълта за риска, който бе поел. Защо го бе направил? Защо се бе поддал на този налудничав импулс? Беше самотен, имаше нужда от близък човек, ето защо и бе помогнал, а сега се беше насадил с една уличница. Ако беше откраднала парите и избягала с него без въобще да й мигне окото, щеше да й прости за посредствеността, но цивренето й убиваше у него всякакво желание да бъде с нея.

Отгоре на всичко за малко щяха да ги хванат. Онова ченге беше бързо. Беше се нахвърлил върху тях докато тичаха като две изплашени деца по кея. Елис сграбчи полицая за ръкава, коленичи и след миг хвърли по гръб огромния мъж. Падането беше тежко и той и момичето успяха са спечелят около петдесет метра преднина. Колите спряха, хората им крещяха. С тях щеше да е свършено, ако Елис не беше бутнал момичето в един трамвай, тъкмо влизащ в тунела за Кингсуей. По това време кондукторът беше на горния етаж, а долният беше празен. Въпреки че полицаят извика, кондукторът не го чу. Трамваят вдигаше ужасен шум, докато се движеше с грохот и трясък през тунела.

Те слязоха на Саутхамптън Роу, минаха бързо през Ръсъл Скуеър и се отправиха към задните улички, където живееше Елис.

Не продумаха нито дума. И двамата бяха сковани от страха на преследването. Момичето се движеше като автомат. Всеки момент щеше да рухне. Хората ги гледаха с любопитство, но Елис продължаваше да бърза, горящ от желание да се добере до квартирата си, да се скрие от втренчените погледи. Хазайката му, госпожа Уилър, беше в мазето, когато те пристигнаха и Елис успя да вкара момичето на горния етаж, без никой да ги види или чуе.

Момичето се свлече на леглото и започна да плаче. Като че ли никога нямаше да престане.

На улицата минаваше полицай, спря се да размени няколко думи с пощальона, който събираше писмата от пощенската кутия срещу малката сива къща. Когато Елис видя полицая усети буца в гърлото си. Дали Уиткъм и жената с чантичката щяха да отидат в полицията? Сигурно. Скоро всяко ченге в Лондон щеше да разполага с описанието му, ако вече не бе станало това. Той стисна юмруци. Ако го пипнеха нямаше да им отнеме много време да открият кой е в действителност и тогава вместо да го затворят за един месец, щяха да го обесят. Изведнъж момичето продума с безизразния си глас:

— Гладна съм. Имаш ли нещо за ядене?

Елис с нежелание се дръпна от прозореца и застана до нея.

— Нещо за ядене? — каза той. — Сега не е време да се говори за храна.

Тя се сви на кълбо и зарови главата в ръцете си.

— Толкова съм гладна — изстена тя. — Не можеш да си представиш колко съм гладна…

— Стегни се — рече Елис ядосано. — Трябва да се махаш оттук. Не мога да те оставя в тази стая.

Но като видя, че тя е погълната изцяло от собственото си нещастие, той я хвана и я изправи. Пръстите му обхванаха ръката й.

— Хайде. Стегни се — повтори той, след като бе сигурен, че тя го гледа.

Тя се изскубна от него и като сви ръце на стомаха си, се залюля напред — назад, хлипайки истерично.

— Толкова съм гладна — избухна тя. — С дни не съм яла нищо. — Той се отдръпна вбесен.

— Не ми пука — каза той, като му се искаше да й изкрещи и с усилие сдържаше гласа си. — Трябва да се махаш оттук.

Тя продължи да ридае истерично.

— Нямаше да взема парите, ако не бях толкова гладна — проплака тя. — Моля те, дай ми нещо за ядене… каквото и да е. Не мога повече. Не издържам вече.

Той я сграбчи и я изправи на крака.

— Тук нямам нищо за ядене, глупачке, — каза той безжалостно. — А сега изчезвай. Имаш пари. Вземи си нещо за ядене, а мен ме остави на мира.

Обезумяла тя се втренчи в жестоките му, свирепи очи, после лицето й се изопна и й премаля. Елис не се опита да й помогне. Той стоеше настрана и я видя как се свлече тежко върху стария килим. Шапката й падна, а ръцете и краката й се разпериха като на кукла от стърготини, захвърлена в някои ъгъл.

Той се поколеба. Бе изпадал в такова състояние и знаеше, че тя не се преструва. Знаеше, че не може да я накара да направи нищо преди да е яла и като я проклинаше под носа си отиде до един шкаф и извади оттам чифт сиви фланелени панталони и едно износено спортно палто. Ако трябваше да излиза щеше да е по-сигурно да смени костюма, който носеше сега. Полицаите действаха бързо. Можеше вече да са разпространили описанието му.

Той се преоблече, отново погледна момичето с отвращение и излезе от стаята. За момент се спря в началото на стълбите, после се спусна бързо надолу към входната врата.

Вървеше със скована походка по улицата, беше нащрек, напрегнат, готов всеки момент да побегне. Полицаят все още се разхождаше наоколо петдесет метра пред него. Елис пресече улицата и влезе в едно кафене. Момичето, което му даде три пирожки с месо, кифли и пита с мармалад, като че ли беше впечатлено от неговия белег. Усети погледа й върху лицето си и се намръщи, като сграбчи двата хартиени плика и тръсна парите на тезгяха. Тя промърмори нещо като отиваше до касата и на свой ред хвърли рестото пред него.

Той се обърна обзет от омраза към нея и отново излезе на улицата. Полицаят стоеше на ъгъла и гледаше в неговата посока. Елис се поколеба за миг, после се върна в малката сива къща, с прегърбени рамене, без да откъсва поглед от неподвижната фигура в синьо.

Като отвори входната врата, той погледна назад. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, беше излязло на вратата и го наблюдаваше. Той направи неприличен жест, насочен към нея, отвори вратата и влезе в къщата.

Чуваше пеенето на госпожа Уилър от мазето. Пискливият й глас стържеше по нервите му. Пееше някакъв химн:

Вековна скала, разтворена за мен

Позволи ми да се скрия в теб.

Устата му се изкриви в горчива гримаса докато се изкачваше по стълбите. „Позволи ми да се скрия в теб.“ Трябваше да направи нещо по-добро от това, ако искаше да спаси главата си, помисли той, като бутна вратата на спалнята и влезе вътре.

Момичето все още лежеше проснато на пода, с отметната назад глава, с разперени крака и ръце.

Той се надвеси над нея, намръщен. Толкова лесно можеше да се отърве от нея в трамвая, помисли си той, но трябваше да се държи като побъркан и да я доведе тук. Сега добре се беше наредил. Подсъзнателно усещаше, че я бе довел тук с цел. Можеше и да е обикновена, но беше жена, би могла да бъде полезна, ако я подхванеше както трябва, а и фактът, че беше глуха го караше да се чувства по-сигурен. Признанието, че ще я задържи, нараняваше честолюбието му, но именно това възнамеряваше да направи.

Той започна да я рита. Тя изстена, опита се да се помръдне. Силните болезнени удари я разтърсиха и най-накрая тя се надигна като отблъсна с ръка крака му.

Когато се увери, че тя няма отново да се строполи, той изсипа съдържанието на един от пликовете върху нея. То се посипа по скута, по главата й, а едно парче се търколи в краката му. От чиста злоба той го настъпи, обра остатъка от горната част на обувката си и го захвърли в скута й.

— Хайде, яж — каза той, — щом си толкова гладна.

Отвърна се с отвращение, когато тя натъпка смачканата пита в устата си.

По време на престоя си в Белсен той бе наблюдавал зверското поведение на толкова много хора, че новата му тактика да я тормози не доведе до желания ефект. Отново отиде до прозореца и погледна навън. Стоя така, докато се сети, че все още държеше плика с мармаладовата пита. В изблик на ярост при мислите, че си бе направил труда да купи храна за това циврещо същество, той нарочно сплеска плика. Усети как мармалада потече по вътрешната страна на плика, а крехкия сладкиш се смачка. С отвращение той захвърли плика към момичето, като я удари по лицето.

Обърна се към прозореца, доволен, че й бе дал да разбере, че е суров и безмилостен. Колкото по-бързо разбереше това, толкова по-добре. В края на улицата той видя да пристига някакъв жълт фургон с вестници и вестникарят, чакащ последното нощно издание, взе една купчина от тях.

Искаше му се да се втурне натам и да купи един вестник, но се страхуваше да се появи повторно на улицата. Наблюдаваше как вестникарят, забързан надолу по улицата, пъха вестници под външните врати. Той пресече улицата и момичето, което бе обслужило Елис в кафенето, излезе на вратата и взе един вестник от него. Тя каза нещо, което го накара да се засмее и все още беше ухилен, когато остави вестника на стъпалата на малката сива къща.

Елис бързо се обърна към вратата, после се спря. Момичето се опитваше да яде кашата от мармалад и трохи, залепнала от вътрешната страна на плика. Тя вдигна поглед, с лице скрито наполовина от лепкавата торба, а очите й трепнаха, когато срещнаха неговите.

Той я подмина и отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Тъкмо се канеше да слезе по стълбите, когато видя госпожа Уилър с вестник в ръка.

Като я напсува под носа си, той се отдръпна така, че тя да не може да го вижда, но той да я наблюдава.

Госпожа Уилър беше висока, суха жена с изморени очи и рядка посивяваща коса. Между палеца и показалеца си държеше монокъл и надничаше през него във вестника.

Елис се отказа от намерението си. Насочи се към стаята си, отвори вратата с ритник и влезе вътре.

Момичето се бе съвзело и сега седеше на ръба на леглото. Очите им се срещнаха.

— Коя си ти? — понита той грубо. — Как се казваш?

— Грейс Кларк — каза тя уплашено. — Благодаря ти за…

— Я млъквай — рече той злобно. — Нищо не бих ти дал. Абсолютно нищо. Направих го, защото ми дойде до гуша от теб. Къде ще ходиш сега?

Доплака й се.

— Не знам.

— Къде живееш?

— Кампдън Таун.

— Току-що излизаш от затвора, нали?

Тя кимна отчаяно.

— Май ще е по-добре да се върнеш там.

Той отиде до прозореца вбесен, после се обърна и срещна погледа й.

— Какъв глупак съм, че ти помогнах. Защо те изпратиха в затвора?

— Не бях направила нищо. Баща ми беше убит…

— Не ми дрънкай глупости. Прибраха те, защото крадеш, нали?

— Нямах избор — каза тя малко окуражена. — Опитах се да си намеря работа, но никой не взима глухи.

Тя сви ръцете си в юмруци.

— Все опитвах, но безрезултатно. Трябваше да живея.

— Лъжеш — каза той. — Трябва да си получавала някаква парична помощ. Не ми ги приказвай на мен тия.

— Избягах от Женската помощна бойна авиация. Бяха по петите ми. Но баща ми… Беше болен. Нямаше кой да се грижи за него… и аз дезертирах. После падна бомбата…

— Добре, добре — прекъсна я Елис нетърпеливо. — Казах ти, че не ми се слушат трагични истории. Стига ми моята. Значи си крадла, така е, нали? Крадла.

Тя бавно и несигурно се изправи на крака.

— Тръгвам си — каза тя с треперещи устни. — Наричай ме, както си щеш…

Някой почука на вратата. Елис скочи до вратата, избута оттам момичето, като й направи знак да мълчи, отвори леко вратата.

Госпожа Уилър стоеше в коридора.

— Добър вечер — каза тя.

— Какво има? — попита Елис с преправения си глас, който използваше, когато говореше с нея.

Тя се усмихна. Очите й светеха, но бяха строги.

— Видя ли вечерния вестник?

Той поклати глава.

— Май ще е добре да го направиш — каза тя и му бутна вестника. — Погледни последните новини.

Елис прочете малкия параграф като усещаше ударите на сърцето си.

„Свършено е, помисли си той, какво ще правя сега?“

Бяха само няколко реда, но достатъчни. Описанията на двамата бяха съвсем подробни. Дори бяха открили името й. Полицията ги търсеше, за да ги арестува за кражба.

Той върна вестника мълчаливо.

— Е, и какво? — попита той намръщено. — Мен какво ме интересува това?

— Това може да си ти — каза госпожа Уилър, сочейки описанието с дълъг мръсен пръст. — Нали?

— Внимавай какво говориш! — отвърна той. — Човек може да си изпати с такава грешка.

— Тя е тук, нали? Чух ви да говорите — каза ухилено госпожа Уилър. — Е, ще ти струва седем лири. Толкова е откраднала, нали? Айде, дай ми парите и изчезвай. Ще си държа устата затворена.

Елис й се озъби.

— Добре — каза той, отваряйки широко вратата. — Мислиш се за умна, нали? Е, ето я. Погледни я. Ето я крадлата.

Госпожа Уилър погледна момичето със сурова усмивка.

— Не е много за гледане. Но ти подхожда. И ти не си красавец. Айде, вади парите и изчезвай. Не ми трябват такива като теб в къщата.

Момичето го погледна с умоляващ поглед да направи нещо.

— Дай й парите — каза й Елис. — Всичките и се махай. В ръцете им си.

Госпожа Уилър добави неразумно:

— И ти също, млади човече!

Неописуем гняв обхвана Елис. Обладан от убийствен импулс да смаже старата жена чу как Грейс Кларк отваря ръчната си чанта. Сграбчи една ваза в златно и синьо от полицата на камината и се обърна. Госпожа Уилър протягаше ръка за парите. Тя вдиша поглед и понечи да изпищи, но Елис разби вазата в главата й преди да успее да издаде звук. Вазата се натроши в ръката му. Жената, се свлече тромаво, с обляно в кръв лице.

Една безкрайна секунда Елис остана надвесен, втренчил поглед в нея, после изтича до вратата. Грейс го сграбчи за ръката.

— Не я оставяй така… наранил си я — каза тя с безизразния си глас, но с ужасен поглед.

Той се обърна раздразнено към нея, но замря. Вниманието му бе привлечено от нечии стъпки по улицата. Погледна през прозореца. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, идваше от там с вестник в ръка. Заедно с един полицай. Със светнало от възбуда лице то сочете към малката сива къща. Дори самият полицай изглеждате заинтригуван и бе ускорил крачка.

Елис сграби момичето.

— Сега и двамата я загазихме — каза той, разтърсвайки я. — В един и същи кюп сме. Разбираш ли? Ние двамата… заедно. Айде. Да се омитаме.

Той я повлече по стълбите, по тъмния коридор, към зад ната врата.