Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Към шест часа лъчите на силното вечерно слънце обгърнаха градината в мараня. От леглото си Елис виждаше тъмните, ясно очертани и неподвижни сенки на дърветата върху моравата. Цветята изглеждаха по-ярки, а небето беше безоблачно и приличаше на лазурен чадър.

Елис беше сам вече три часа. От време на време той чуваше гласовете на Грейс и Крейн в градината и два пъти бе успял да ги зърне как се разхождат из моравата, близо един до друг и как тя го поглежда, за да разчете думите по устните му. Но откакто ги видя за последен път, бе изминал повече от час и той се питаше къде бяха и какво правеха.

Хапчетата на д-р Сафки успокоиха треската му и сега разсъдъка му беше по-ясен, бе и с изострено чувство за самосъхранение. Съвсем ясно осъзнаваше положението си — несигурно и опасно, зависимо от бъдещите действия на Крейн.

Елис беше доволен от възможността, която имаше — да лежи спокойно и да крои планове, да прецени кой е най-добрият начин за действие.

Крейн се бе справил с отпечатъците смело и блестящо. Въпреки че само им бе загатнал за това, което бе направил, Елис разбра, че Крейн е близък с дъщерята на инспектор Джеймс. Очевидно имаше голямо влияние върху нея и бе успял да я убеди да се добере до часовника, да изтрие отпечатъците на Грейс и да ги замени с нейните. Очевидно тя бе направила това, без да иска обяснение, а Крейн не бе споменал с какво я бе възнаградил за риска й. Той просто каза, може би малко загадъчно: „Тя ми е длъжна и знам, че мога да разчитам на нея. Наистина беше много просто. Така че и двамата няма за какво да се безпокоите. Познавам Джеймс. Когато получи отговор от полицията, че отпечатъците върху часовника не са регистрирани, той ще забрави цялата история. Той е човек с установени принципи и приема сериозно докладните записки. И двамата ще можете да останете тук колкото пожелаете.“

Поне изглеждаше, че близката опасност е предотвратена, но Елис не беше доволен. Крейн не бе споменал нищо за неговото бъдеще, нито пък бе подметнал нещо за Кушман. Държеше се настрана от Елис и говореше с него само в присъствието на Грейс. Елис усещаше, че Крейн крои нещо и само изчаква удобен случай. Това чувство го безпокоеше.

Знаеше едно със сигурност — Крейн бе хитър. Доказваше го и начинът, по който се бе справил с дъщерята на инспектора. Дори Елис не беше способен да извърши нещо с такъв финес и хитрост, а се гордееше, че притежава тези умения.

А и Грейс. Промяната й за един ден беше просто фантастична. Изведнъж бе станала хубава, в угасналия й поглед сега се четеше блясък. Новите дрехи много я променяха и Елис не можеше да си избие от главата мисълта как, стисната за гърлото, лежи прикована до него на леглото. Искаше да я види отново, поглеждаше нетърпеливо часовника и се чудеше колко ли време ще мине преди тя да дойде и да го попита дали иска нещо.

Несъмнено бе положила големи грижи за него. Малко момичета можеха да се справят с крака му като нея, та дори този дебел, дребен, мургав доктор беше впечатлен.

Елис си спомни момента, в който реши да я спаси от затвора — когато крадеше от чантата на жената и тя я видя, Тогава той почувства, че нейната съдба щеше да бъде свързана с неговата. Инстинктивно беше разбрал, че си заслужава да й помогне и че тя стократно ще му се отплати. Беше самотен, имаше нужда от някого, но отначало сметна, че се е натъкнал на една страхлива, цивреща малка уличница. После се оказа, че е сбъркал в преценката си. Гъсеницата се бе преобразила в пеперуда — от тази промяна целият настръхваше.

Елис направи гримаса. Да не би да се влюбваше в момичето? Винаги анализираше трезво чувствата си и затова и сега се замисли над въпроса. Възможно беше. Казват, че омразата се превръща в любов, а той доста грубо се бе държал с нея, дори я бе мразил. Сега чувствата му се променяха, Странно беше за един толкова груб и безчувствен мъж като него да се влюби в такава сополанка, като Грейс, и въпреки това — беше факт. Не можеше да го отрече. Нямаше да е лошо, ако сега тя влезе и бъде мила с него. Не искаше сантиментални сцени, не понасяше подобни неща, но не би имал нищо против тя да седи до прозореца и да му говори. Беше му все едно какво ще каже — тя бе толкова неграмотна, че с нищо не можеше да го заинтересува, но той искаше да слуша гласа й, да я гледа, да я чувства близо до себе си.

Размърда се с безпокойство. Тя бе влюбена в Крейн. Виждаше се от пръв поглед. Той беше хубав, богат, с изискани маниери — точно в такъв тип мъж би се влюбило момиче като Грейс. Беше естествено. Тя е млада, глупава, без собствени критерии, повлияна от филмите — какво можеше да се очаква от нея? Но всичко това няма значение, стига Крейн да не прояви интерес към нея. Това вече бе опасно. Ако Крейн се държи както подобава, скоро щеше да я постави на мястото й. Но ако си пада по жените (както всеки огромен и пълен мъж, какъвто е, помисли си Елис с горчивина), тогава ставаше опасно, макар че, помисли си Елис в желанието да отхвърли по-вероятното предположение, мъж като Крейн би си избрал някоя модна красавица като фотомоделите по страниците на „Воуг“. Крейн можеше да си избере някоя изискана танцьорка от Лондон, някоя мадама от онези по хотелите в Уест Енд, които се продаваха просто за приятно прекарване на времето — истинските жени, тези, които не бяха вчерашни, знаеха как да се обличат, как да доставят удоволствие на мъжете, а не глухи малки глупачки като Грейс.

Грейс подхождаше на Елис. Колкото и да е странно, той реши, че тя е неговият тип. Преди никога не бе помислил дори да си търси момиче, но сега, след като се съсредоточи, реши, че Грейс е точно за него.

А Крейн? Крейн не излизаше от главата му. Естествено, мъж като него не би се занимавал с Грейс. Ами ако станеше обратното? Ами ако той беше една от онези свини, които обичаха да се забавляват с невинни и наивни момичета като Грейс? Имаше такива мъже. Ако Крейн беше един от тях? Ако сега се опитваше да й направи нещо? По лицето му изби пот. Ще го убие! Елис се надигна, замахна яростно с ръка и отново легна. Хубаво си решил да убиеш Крейн, но как ще го направиш? Беше на половината на Крейн, а освен това бе и прикован към леглото. Няма да е лесно. Трябва да го измисли добре.

А пък можеше и да не се налага да го убива. Няма за какво да се напряга, ако Крейн не прояви интерес към Грейс. Безсмислено е. Ще изчака и ще види. Ще го наблюдава.

Вече минаваше седем, когато Грейс и Крейн се върнаха в къщата. Входната врата се затвори и той чу Крейн да казва нещо с тих глас. Грейс се засмя. Този смях бодна Елис право в сърцето. Той започна да се върти в леглото, цялата му нечиста душица се измъчваше от ревност. Изчакваше и се ослушваше с надежда, че ще дойдат при него, но те не идваха. След малко чу затварянето на друга врата, след което в къщата настъпи дълго мълчание.

Лежеше без да мърда, нещастен, самотен, не сваляше очи от часовника и ги чакаше да дойдат. „Болен съм, мислеше си той, и се мъча, а на тях не им пука. Въобще не са се сетили за мен през целия следобед. Може и да имам нужда от нещо, но те са толкова погълнати един от друг, че въобще не ги е грижа за мен. Чвек не би се отнесъл и към едно болно куче така, както те се отнасят към мен.“

Когато наближи седем и половина, той чу леките стъпки на Грейс и после вратата се отвори.

Тъкмо се канеше да се оплаче, да я наругае, че го бе забравила, но сърдитите и остри думи застинаха в гърлото му. Той почти не можа да я познае, когато тя застана на прага със зачервено лице и светнали от възбуда очи. Беше облечена във виненочервена рокля, долната част на която свободно и елегантно се спускаше до земята, горната част бе изрязана около рамената и разкриваше меката й, бяла кожа, която го влуди повече от всякога. Косата й бе прибрана нагоре, а по врата й блестеше огърлица от диаманти.

Това беше друга Грейс — една очарователна жена, при вида на която Елис изпита дива ревност и изпадна в ужас. Той разбра, че облечена по този начин, с този външен вид, тя беше жена, която Крейн щеше да хареса. Тя не бе същата наивна, глупава сополанка, която той бе видял преди двадесет и четири часа. Тя вече бе нещо — истинска жена. Жената, която можеше да възбуди най-низките страсти у всеки мъж.

— Харесваш ли ме? — каза тя развълнувано и се захили. — Той ме накара да се облека така. Толкова е мил. Погледни тези диаманти. Истински са. Честна дума! Това са истински диаманти. Нали са прекрасни?

Елис все още не можеше да продума. Той я гледаше втренчено и я желаеше, изпитваше огромна нужда да я запази за себе си.

— Знаех, че ще се изненадаш — продължи тя, радостна, че е предизвикала изумлението, изписано на лицето му. — Не повярвах на очите си, когато се видях в огледалото.

В този момент, под цялото това очарование, той прозря нейната невинност и инстинктивно почувства, че тя бе в опасност. Крейн бе намислил нещо. Беше съвсем ясно. Нямаше да я наконти по този начин, да й даде диаманти, ако не иска да й стори нещо лошо.

Той с отчаяние си помисли, че може да я загуби и забрави себе си, болката и вероятността да го обесят, ако полицията го хване — мислеше само за нея. Трабваше да й отвори очите за опасността, да я убеди, че Крейн не е добър, а хитър и опасен. (А Крейн се бе осмелил да го нарече лисица! Измяната е като да повярваш на лисица. Той бе казал това, а за него не се ли отнасяше? На него човек не можеше да вярва дори и толкова.)

— Приближи се — каза Елис, като се мъчеше да говори спокойно. — Не мога да повярвам, че си същото момиче.

Грейс тръгна към него. Дългата й рокля й придаваше самоувереност и тя се движеше плавно, сякаш я дърпаха на колела. Тя застана до леглото и го погледна. Той разбра с горчивина, че тя не мисли за него. Когато се приближаваше към него, тя мислеше само за себе си, защото нямаше на кого друг в къщата да се покаже.

— Значи той ти даде диамантите? — каза той бавно, като и гледаше внимателно и с болка.

— Много е мил, нали? — каза тя радостно. — Разбира се, даде ми ги само за малко. На сестра му са, Джули, която е умряла.

Без да знае защо, Елис усети, че го побиват тръпки от ужас. Която е умрял а… Защо тези думи го плашеха? Сякаш изведнъж той видя бъдещето и видя, че я грози опасност. За миг му се стори, че вижда някаква сянка между тях нещо — осезаемо, черно и страшно и той се надигна с мъка и махна предупредително с пръст към Грейс.

— Внимавай да не умреш и ти — каза той. — Той не ти желае доброто. Знам го. Ти си ненормална, че приемаш неща от него. — После изведнъж, без да мисли за себе си, рязко й каза — Махай се! Остави ме. Махни се от това място преди да е станало твърде късно. Чуваш ли? Захвърли тези неща и се махай!

Тя се втренчи в него, изумена от уплахата и отчаянието, които бяха изписани на лицето му.

— Какво си ме зяпнала? — възкликна той, като удряше с юмруци по юргана. — Изчезвай и се спасявай! Той ще ти стори нещо лошо. Сигурен съм. Има нещо в него. Нещо сатанинско… — той млъкна, защото видя Крейн, който стоеше усмихващ се на вратата, но с мрачен поглед.

— Колко странна дума използва — сатанинско — каза той и погледна Елис, който му отвърна с поглед, изпълнен с омраза. — Не плаша бедното момиче — той закрачи из стаята и застана до Грейс, която го погледна с безпокойство, леко пребледняла. — Нали изглежда чудесно? — продължи той, като й се усмихна. Елис ги наблюдаваше и видя как лицето на Грейс светна и безпокойството изчезна от погледа й, когато Крейн й се усмихна.

Елис нямаше какво да каже, а и не можеше повече да ги гледа. Погледна отчаяно през прозореца, като стисна юмруците си.

— Е, как е, оправяш ли се? — попита Крейн весело. — Искаш ли нещо да ти донеса… може би една книга?

— Разкарай се — озъби се Елис. — Остави ме на мира.

— Странен човек — обърна се Крейн към Грейс и я поведе към вратата. — Ще му донесем нещо за вечеря. Може би това ще го успокои — той постави ръка върху голото рамо на Грейс. — Да му кажем ли? — продължи той, като я придърпа към себе си.

Грейс се отскубна и бързо излезе от стаята. Елис не видя лицето й, но разбра, че беше смутена и засрамена. Но бе забелязал с ужас интимната милувка на Крейн.

Крейн изведнъж погледна Елис някак потайно.

— Тази вечер ще празнуваме — каза той и добави, преди да излезе от стаята: — Ще отворя бутилка шампанско. Можеш да ме поздравиш. Грейс обеща да ми стане съпруга.