Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— В безсъзнание е — каза Крейн, докато измерваше пулса му. — Трябва веднага да извикаме доктор. Състоянието му е тежко.

Грейс се притесни. Всичко беше тръгнало наопаки. Елис й бе казал, „Ако извикаш доктор, загубени сме. Сама се оправяй. По-скоро бих умрял, отколкото да се оставя да ме хванат.“ Тя се бе опитала да се измъкне от Крейн, веднага щом се изгубиха от погледа на Уест и Малкълм, но той не искаше и да слуша оправданията й. Държеше се мило и съчувствено, но беше категоричен и на нея й се стори, че жалките й усилия да избегне въпросите му, просто го забавляваха, въпреки че не го показваше. Един директен въпрос я накара да си признае, че с нея има болен.

— Знаех си — каза Крейн, като й се усмихваше. — Не прави такава трагична физиономия. Знаех, че има някой с теб, защото ти взе онези дрехи. После видях, че носилката липсва, а видях и кърпичката на дървото. Той е там, нали? В гората?

Тя кимна унило.

— Хайде, по-бодро. Ако е болен, може би ще му помогна. Тя инстинктивно чувстваше, че той нямаше да ги предаде на полицията, а освен това не знаеше какво друго да прави, така че го заведе до мястото, където беше скрила Елис. Но сега той говореше за доктор — човекът, за когото Елис изрично я беше предупредил.

— Недейте — възкликна тя. — Той не би желал. Каза ми да не викам доктор.

Крейн се загледа в пламналото й лице, почуди се кой ли беше той и защо това странно, глухо момиче е толкова изплашено.

— Няма избор — напомни й той. — Не разбираш ли? Тежко е болен — може да умре.

Тя потръпна.

— Няма значение — каза тя упорито. — Той не би искал. Накара ме да му обещая.

След малко тя добави:

— Обещанието си е обещание.

— Но той може да умре — повтори Крейн търпеливо.

— Той знае това. Каза, че по-скоро би умрял, отколкото — тя спря навреме, ужасена, че щеше да издаде тайната.

— Отколкото какво?

— О, нищо. Няма значение. Но не трябва да викаш доктор. Аз ще се грижа за него. Аз, аз няма да го оставя да умре.

Крейн остана за миг коленичил край изгубилия съзнание Елис, после вдигна рамене и се изправи.

— Кой е той? — попита той изведнъж.

— Един приятел — отвърна тя отбранително. Почувства, че трябва да каже още нещо. — Беше добър към мен.

— Това нищо не ми говори. Кой е той? Какво се е случило с крака му?

— Падна. Счупи го, но аз го наместих. Мисля, че ще се оправи. — Тя замълча и отмести поглед, като гледаше упорито.

Крейн се намръщи.

— Искам да ти помогна — и докосна ръката й, за да разбере тя, че й говори.

Допирът до мекия кожен жакет предизвика лека приятна тръпка. Усещането беше странно и непознато и тя почувства как кръвта и нахлу в главата.

— Мога да ти помогна, ако ми кажеш истината — продължи той като че ли не бе забелязал смущението й. — Ти коя си? Какво правиш тук? Каква беда ви е сполетяла?

Искаше й се да му каже, да сподели с него отговорността, но знаеше как щеше да се ядоса Елис, ако го направеше и че щеше да го сметне за предателство.

— Моля те, остави ме — избухна тя изпадайки изведнъж в паника. — Нямам нужда от помощта ти. Искам да остана сама. Моля те, върви си. — Той поклати глава.

— Не се вълнувай — каза й той усмихнато. — Добре, няма да задавам повече въпроси, но няма да те оставя. Сама няма да се оправиш. Може би си мислиш, че можеш, но не е възможно. Ако не го подслониш някъде и не вземеш необходимите мерки, той ще умре. Струва ми се, че е болен от пневмония.

Зелените очи се втренчиха в нея.

— Нали не искаш да умре? Тя кимна веднага.

— Разбира се, той беше добър с мен — каза тя. — И аз му обещах, че няма да умре.

— И обещанието си е обещание — каза той подигравателно. После отново погледна Елис.

— Не бих си помислил, че този човек се е държал добре с някого — продължи той замислено. — На това лице са изписани жестокост и горчивина.

Тя много добре знаеше колко рязък и жесток можеше да бъде Елис, но сега това нямаше значение. Той й бе помогнал в голяма нужда, и знаеше, че ще дойде време, когато тя ще му се отплати. Това време беше дошло.

— Трябва да действаме — каза Крейн изведнъж. — Местният инспектор не е глупак. Пред него нямаше да мине историята, която разказа на Роджърс и щеше да забележи, че носилката е изчезнала. Той се наведе над Елис и го загледа замислено.

— Ако не внимаваме, този човек ще умре. Хвани долната част на носилката, а аз ще взема горната. Мисля, че няма да ти бъде много тежко.

Грейс се поколеба.

— Къде отиваме?

— У дома. Няма къде другаде. Поне аз не знам. А ти?

— Не — бавно каза тя.

— Хайде, тогава да тръгваме.

Тя все още се колебаеше. Какво щеше да й каже Елис, когато се възстановеше и откриеше, че е в дома на непознат. Тя потръпна като си спомни подигравателния му поглед и хапливия език.

— Няма друг изход — каза Крейн внимателно.

Беше търпелив и мил, сякаш осъзнаваше защо тя се колебае.

Тя изтощено кимна и стисна здраво дръжките на носилката. Тежеше, но за нея сега нищо не беше от значение. Не бе успяла да измъкне Елис от цялата тази бъркотия и сега беше смазана от този провал.

Тя тръгна по тясната пътека, изкачи се по лек наклон и после пак тръгна надолу през дърветата. Грейс се превиваше под тежестта на носилката, но не спираше, само се олюляваше леко. Искаше й се да чуе поне една окуражителна дума от Крейн и за втори път през този ден се чувстваше потисната от това, че беше глуха.

След няколко минути излязоха от гората и стигнаха до един тесен път. В края на пътя тя зърна червените керемиди на някакъв покрив и разбра, че това е домът на Крейн.

Тя го погледна въпросително през рамото си.

— Не се безпокой, — каза той. — Там няма никой. Върви право напред. Никого няма да срещнем.

Тя продължи по пътя и стигна до дървената врата, която водеше към къщата. После остави носилката на земята — ръцете я боляха, а колената й бяха отмаляли. Тя бутна вратата и Крейн дойде да й помогне.

— Трябва колкото се може по-скоро да го занесем в къщата — каза той, като оглеждаше пътя. — Малко хора минават насам, но не трябва да поемаме рискове.

Изведнъж Елис изстена и стресна Крейн, който рязко го погледна. Елис се надигна, замига и протегна ръка към главата си.

Грейс отиде при него. Тя подпря главата му и загрижено го загледа, но той не я позна, и след миг очите му се затвориха и се отпусна назад.

— Хайде да го вкараме вътре — каза Крейн, разтревожен.

Тръгнаха с носилката по криволичещата пътека. Живият плет и дърветата не пречеха вече и Грейс видя къщата. Беше голяма бяла едноетажна къща със стърчащ червен покрив и червени рамки на прозорците. В цялата постройка имаше нещо весело и това й хареса. Градината беше обсипана с цветове и плодове, а голямата морава, която се простираше до надвисналите дървета, приличаше на билярдна маса.

На входната врата тя се спря и отново остави носилката.

— Ето че пристигнахме — каза Крейн, като се доближи до нея. — Сега си на сигурно място. Никой не идва тук.

Тя нищо не каза, но зачака, чудейки се какъв ще бъде следващият ход.

Той извади връзка с ключове и отвори вратата.

— Нека да го вкараме — каза той, — после ще видим какво е положението му.

Внесоха Елис в обширното антре, което бе толкова луксозно обзаведено, че Грейс се спря и заоглежда учудено. Крейн, който се движеше напред, удари свивките на коленете й с носилката и тя се олюля.

Грейс се обърна и го погледна.

— Надясно — каза той. — Първата врата. Ще се оправиш ли?

Тя събра сили, отвори вратата и се промъкна в една светла стая, пълна с цветя и скъпи мебели. До прозореца имаше голям разтегателен диван с бродирано покривало в червено и синьо.

Най-после остави носилката, изправи се и разтри изтръпналите си ръце, докато оглеждаше стаята. Не можеше да приеме за реално това, което виждаше, мислеше, че удобствата и богатството съществуват само в списанията.

— Хайде — каза Крейн, като я наблюдаваше със забавна усмивка. — Ще го оставим за малко, за да те настаним и теб. Ела с мен.

— О, не — каза тя бързо. — Не трябва да го оставяме. Болен е.

— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за него. Докато го настанявам, предполагам, че ще искаш да се изкъпеш. Ела и не се противи, ще ти покажа твоята стая и после ще се погрижиш за себе си.

Неохотно тя го последва до една стая в другия край на коридора.

— Тази става ли — каза той, като се отмести.

Тя затаи дъх. Стаята бе много по-разкошно обзаведена от предишната, явно предназначена да задоволи вкусовете на някоя жена с изтънчен вкус.

— Дали става? — повтори тя, като го гледаше изумено. — Тя е разкошна. Да не искаш да кажеш, че е за мен?

— Защо не — подметна той. — Хубава е, но не е нищо особено. Твоя е, докато решим какво ще правим в бъдеще. Оттук има баня. Чувствай се като у дома си.

Той мина покрай нея и отвори вратата на голям вграден гардероб.

— Оттук можеш да вземеш всичко. Мисля, че ще са ти по мярка, но съм сигурен, че няма защо да се безпокоиш, ако не са.

Грейс не можеше да повярва на очите си, гардеробът беше претъпкан с рокли и костюми. Той сякаш не забеляза нейното удивление и отвори чекмеджетата.

— Има всичко, от което се нуждаеш… дори дълги копринени чорапи. Ще имаш достатъчно време да се нагласиш добре.

— Но, аз не мога… — започна Грейс, изчервявайки се.

— Тези неща ще ти харесат много повече от полата на Криси Тейлър — каза той като се усмихна, — при това ще ги носиш с разрешение.

Той внезапно се обърна и погледна през прозореца.

— Бяха на сестра ми. Тя е мъртва. Не съм пипал нищо в стаята. Някога беше нейна. Няма смисъл да пазя тези боклуци. По-добре ги използвай.

— Но — каза Грейс, като отстъпи. — Не бих могла. Прекалено са хубави за мен… не, не мога…

Някакво странно изражение се промъкна в зеления му поглед, но бързо изчезна. Въпреки че Грейс го долови само за миг, то я озадачи, но когато го погледна отново, тя видя само спокойното насмешливо изражение в очите му, на което бе свикнала и се успокои.

— Тя не би имала нищо против. Ти щеше да я харесаш. Беше готова да помогне на всяко нещастно същество. Тя би искала тези дрехи да бъдат твои, така че не се дръж глупаво. Ще те оставя да се изкъпеш и да си избереш нещо, което ще ти подхожда. Обичам гостите ми да изглеждат добре.

Той се обърна към вратата, но тя го спря.

— Но аз нищо не разбирам — каза тя задъхано. — Защо правиш всичко това? Ти нищо не знаеш за мен. Защо правиш всичко това за една непозната.

— Обичам да помагам на хората — вметна той между другото. — Освен това, мисля че си в беда. Самият аз съм изпадал в беда и знам какво е да ти подадат ръка, когато всички други са срещу теб — засмя се той. — Освен това се чувствам и по-благороден.

Той прекара пръсти през сламено-русата си коса.

— Той също е в беда, нали? Интересен ми е. Имам чувството, че е лош, а лошите хора ме привличат. Зная, че е ненормално, но те са толкова по-интересни от обикновените хора, които човек среща всеки ден. Кой е той? Бих искал да ми кажеш.

— Не зная — призна тя с неохота. — Аз самата се чудех кой е той.

— Е, ще открием — каза Крейн. — Сега ще го сложа в леглото. Ти се изкъпи. Не се безпокой за нищо. Когато го настаня удобно, ще те нахраня. Самият аз още не съм закусвал и огладнях от тези вълнения.

Той отиде до вратата, спря се и я погледна напрегнато. Отново й се стори, че долавя странно изражение в погледа му, но тъй като той стоеше с гръб към светлината, тя не беше сигурна.

— На вратата има резе — каза той. — Аз обичам резетата, а ти? Чувствам се сигурен.

Приятната усмивка озари лицето му и той излезе, като тихо затвори вратата зад гърба си.

Грейс остана загледана в таблата на вратата и изведнъж се почувства неспокойна. Протегна ръка и бързо пусна резето. То тихо се плъзна и тя видя, че съвсем скоро беше смазвано.