Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Откакто водя съзнателен живот — каза Крейн, като наля доста голямо количество уиски в една кристална чаша — винаги съм се възхищавал на смъртта. — Той вдигна бутилката и погледна въпросително Елис. Поне една капка? Няма да ти навреди.

— Не — каза кратко Елис. Главата му беше пламнала, а кракът го болеше. Чувстваше някаква лекота в стомаха си. Той не преставаше да си задава въпроса: „Подиграва ли се с мен или говори сериозно? Ако говори сериозно (а ми се струва, че е така) значи не е нормален. Дали наистина мисли да убие Грейс или по този начин иска само да ме тормози?“ Човек трудно можеше да приеме спокойния и сух тон на Крейн за сериозен.

Крейн бе излязъл за малко от стаята, за да донесе бутилка с уиски, сифон и две чаши. Докато го нямаше, Елис направи отчаян опит да стане от леглото. Трябваше да се добере до прозореца и да види дали Сафки още беше в градината, за да го помоли да не си отива, но тези усилия бяха непосилни за него. Той се надяваше, че ще успее да се довлече до прозореца, но откри, че дори не може да помръдне крака си от леглото.

Когато се върна, Крейн забеляза потта и изписаната на лицето му болка, разместените одеяла и се усмихна подигравателно, но не каза нищо.

Седеше край отворения прозорец, с чаша уиски в ръка, с цигара между дебелите пръсти и с кръстосани крака. Изглеждаше съвсем спокоен и говореше тихо и свободно, без да се колебае за нито една дума, сякаш многократно бе репетирал, като актьор, който учи ролята си.

— Като дете — може би съм бил на шест години — баща ми ме взе на лов — започна той, като се настани още по-удобно върху стола. — Спомням си колко интересно ми беше да наблюдавам как един чудесен фазан излетя от прикритието си, насочи се бързо към гората и падна като камък, когато баща ми го застреля. Аз взех в ръка птицата, усетих я топла и безжизнена и бях щастлив, че най-накрая успях да я докосна. Бях виждал толкова много фазани в полята и винаги изпитвах желание да ги докосна, но никога не успявах и да се доближа до тях, а сега смъртта на птицата ми бе дала тази възможност. Чудиш ли се сега защо се интересувам от смъртта?

Елис нищо не каза. Той гледаше втренчено огромното, пълно лице, гледаше го объркано и с недоверие и се надяваше, че ако има търпение ще забележи в Крейн проявата на някакъв ясен и сигурен признак на лудост.

— Мислиш, че съм побъркан, нали? — попита Крейн, четейки мислите му. — Може би, но не чак дотам. Имам си своите чудатости. Сафки казва, че съм психопат. Един бог знае какво значи това, но не съм готов да ме прибере — във всеки случай, все още не.

Елис махна нетърпеливо с ръка.

— О, хайде по-живо — каза той раздразнено. — Мислиш ли, че ще те слушам да ми разказваш за себе си цяла нощ?

— Не мога да го претупам — каза Крейн почти с извинителен тон. — Няма да е честно. Сафки казва, че събитията от детството ми оказват важно влияние върху сегашното ми поведение. Той разбира от тези неща. Предполагам, че е изследвал такива случаи.

Елис прокара пръсти през рядката си, жълтеникаво — червена коса. Беше мокра. Вратът и гърдите му също бяха мокри. За последните няколко минути целият бе облян в пот.

— Когато пораснах малко — продължи Крейн, — ми дойде наум, че ако пожелая нещо, което не съм в състояние да постигна, трябва само да го унищожа, за да го притежавам. — Той спря и погледна внимателно Елис. — Това е важно. Поне така казва Сафки. Това детско разсъждение е пряката причина за сегашното ми поведение. Всяко живо същество извън обсега ми трябваше само да умре, за да стане мое. Разбираш ли? Принципът е съвсем прост и даваше своите резултати. Например, имаше една ангорска котка, която живееше до нас. Винаги ми се искаше да я погаля, но тя беше едно враждебно животно, нервно и аз никога не успявах да се доближа до нея. Един ден, вбесен от тази глупава котка, аз взех един остър нож и зачаках да излезе да се припича — нещо, което правеше редовно. Когато се беше излегнала на тревата, аз се приближих на няколко метра от нея и тъкмо когато тя понечи да побегне се прицелих с ножа. Нямах представа, че една котка можеше да се убие толкова лесно и след това прекарах един великолепен час, през който я прегръщах и галех чудесната й козина. После котката изстина, вдърви се и ме изплаши. Никой не помисли, че съм я убил аз, въпреки че суматохата, която се вдигна при откриването й ме предупреди, че трябва да внимавам за в бъдеще.

Навън в тъмнината избуха бухал. Елис чу пърхане на криле, когато птицата прелетя през дърветата.

— Тези птици не се ловят лесно — каза Крейн, като погледна през прозореца. — Откакто съм тук успях да хвана само една. Ужасно грозни са, но пък интересни. — Той изхвърли наполовина изпушената цигара през прозореца, замисли се за миг и продължи.

— Учудвам се колко много животни съм убил преди да тръгна на училище. Научих се да чакам търпеливо и неподвижно да лежа в гората с часове, докато изчакам най-подходящия момент да скоча. Станах незаменим в дебненето на дивеч. Можех да убивам дори птици с ножа си, докато те подскачаха по земята и търсеха червеи. Имах чувството, че ножът ми бе символ на сила. Никога не се разделях с него и когато тръгнах на училище в един пансион, го взех със себе си. — Той отпи малко уиски и остави чашата. — В училище един-два пъти едвам успях да се измъкна. Открих, че с ножа си можех не само да се доближавам до животните, но и да се отървавам от хората, които ми досаждат. Имаше едно момче, което особено ме ненавиждаше и се опитваше да направи живота ми черен. Е, не успя. Предупредих го и след като той не се промени, аз го издебнах през една тъмна нощ и го промуших. — Крейн се усмихна. — Беше много забавно. Да можеше да видиш лицето му, когато той се втурна с рев към надзирателката. Нямаше представа кой го бе намушил, но кървеше като прасе. Дотогава нямах опит в намушкването и естествено, опитът ми излезе неуспешен. Острието на ножа се плъзна по едно ребро и просто нанесе една противна повърхностна рана. — Изведнъж лицето му се стегна и той добави злобно: — Жалко, че не го убих.

— Не искам да слушам всичко това — каза Елис. Болката в крака го тормозеше, а думите на Крейн бяха като капки студена вода, които падаха отмерено върху главата му.

— Но това вече ще ти е интересно — каза Крейн, като напълни отново чашата си. — Пряко е свързано със сегашната ситуация. Ще прескоча детството си, щом те отегчава. Дотук мисля, че ги разкрих мотива с ножа. Виждаш как всичко започна, нали? По-късно се появи интересът ми към момичетата. Като ме гледаш сега, не би повярвал, но аз се страхувах от тях. За мен те бяха недостъпни и аз отново бях объркан. Разбираш ли до какво води това сега? Започнах да се питам дали щях да се страхувам, ако са мъртви. — Той спря, наведе се напред и се втренчи в Елис. Настъпи конфузно мълчание, после той продължи. — Една нощ се случи нещо, което стана, причина за всичките ми сегашни планове. Поне Сафки каза така. — Той взе нова цигара, запали я и изхвърли клечката през прозореца. Елис забеляза, че ръката му трепери. — Бях на шестнайсет. С баща ми бяхме ходили на гости у едни приятели. Прибрахме се с колата, беше тъмно, а ние закъснявахме. Баща ми караше бързо — прекалено бързо. На един остър завой се сблъскахме с една кола. Катастрофата беше ужасна. Баща ми беше убит. Аз изхвърчах от колата, но нямах дори една драскотина по себе си. Шофьорът от другата кола също изхвърча. Беше жена и си счупи врата. — Той се размърда неспокойно и погледът му потъмня. — Отидох до нея, за да се уверя, че е мъртва. Само тя ме интересуваше. Смъртта на баща ми не означаваше нищо за мен. Аз я докоснах и тогава разбрах, че една мъртва жена не може да ме уплаши. — Той се опита да се усмихне, но нещо не се получи. Елис си помисли, че Крейн изглежда ужасно. Правеше гримаси и се опитваше да изглежда безразличен, но ръцете му трепереха, а очите му шареха. — Тя беше едно малко, хубаво създание: около двадесетгодишна, руса, добре облечена, изискана. По нея нямаше никакви следи от кръв. Изглеждаше като заспала.

— Стига — каза рязко Елис. — Не ми се слушат подробности. Не ме интересуват.

— Както искаш — каза Крейн. — Няма да те отегчавам. Но тази случка ми подсказа някои идеи. Те не излизаха от главата ми, но с години не направих нищо, за да ги осъществя. От една страна се страхувах от полицията. Освен това, като че ли никога не се откриваше подходяща възможност. Винаги нещо ме спираше: или момичето имаше родители, или хората знаеха, че е излязла с мен, или тя не се съгласяваше да дойде там, където аз исках да я заведа. Не ми беше лесно, Кушман, но най-накрая успях. Джули се появи като по поръчка. Аз я убих.

— Лъжеш — каза Елис и за миг дъхът му секна — въобще не ти вярвам. Само се опитваш да ме тормозиш.

— Скъпи приятелю — каза Крейн намръщено, — не бъди такъв егоист. Разбира се, че не се опитвам да те тормозя. Просто след като знаеш истината, ме интересуват реакциите ти. Аз убих Джули Брюър и никой не знае за това, освен Сафки и ти.

— Сафки? — попита Елис.

— Сафки имаше лош късмет — каза Крейн, с леко зачервено лице и светнали очи. Уискито започваше да го хваща. — Двамата играехме заедно голф. Той ми беше забавен. Знаех какъв е и направих няколко проучвания. Разбрах достатъчно, за да го държа в ръцете си. Веднъж дойде да ме види и се изтърси точно в момента, в който Джули току-що бе издъхнала в една голяма локва кръв. (Не можеш да си представиш колко кръв изтече. Като я погледнеше човек, би си помислил, че е анемична, а направи такова отвратително петно върху килима ми.) Бедният Сафки! Отначало искаше да ме предаде, да извика полицията, но накрая успях да го убедя, че няма да е разумно. А като разбра, че знам достатъчно за него, веднага охладня и дори ми помогна да се отърва от тялото.

— А Грейс? — попита Елис, вече без да може да прикрива тревогата си.

— Грейс? — повтори Крейн и се изсмя. — Скъпи Кушман, та тя е уникална. Никога не съм срещал подобно момиче. Невероятна е. Явно е прекалила с евтините романчета и филмите. Направо е фантастичен начинът, по който разсъждава, (ако въобще може да се нарече разсъждаване.) Вярва, че съм се влюбил в нея от пръв поглед. Наистина го вярва. Чувал ли си друг път нещо толкова абсурдно? — Той се преви от смях и за малко не обърна чашата си.

Елис се размърда в леглото, очите му светнаха гневно.

— Свиня такава! — извика той. — Ти я подведе — накара я да мисли, че аз… че аз бих искал…

— О, я по-спокойно — каза Крейн изведнъж раздразнено. — Не ме заплашвай, нищожество. Това момиче е побъркано. Даже не съм си направил труда и да я погледна. Вярно, че я подведох, но въобще не съм си помислил, че ще лапне въдицата. Искала да се грижи за мен. За мен! Как ще се грижи тя за мен? Та тая малка глупачка не може да се грижи за себе си.

— Значи нямаш намерение да се жениш за нея? — попита Елис, като не знаеше да се радва ли, да се ядосва ли.

— Да се оженя за нея? — отвърна Крейн. — За мърла като нея? Боже господи, не! За каква се мисли, по дяволите? Ще ти кажа нещо — и той се наведе напред, за да съобщи нещо поверително.

— Гласят ме да се женя за дъщерята на генерал-майор Хю Франклин Стюард, рицар на орден, награждаван за бойни заслуги и т.н. — той се ухили. — Тя е истинска светска красавица, студена, потисната и тъпа като гьон. Сигурно ще е забавно да забия в нея ножа си, въпреки че тя ще бъда последната убита от мен жена. Старият доста ще се понапрегне, за да ме пипне, а когато е раздразнел, той е като истински разярен лъв-поклати глава и се ухили. — Въпреки това идеята ме привлича. По-скоро бих я убил, отколкото да се оженя за нея. Казах ти, че въобще не ми пука какво ще стане с мен накрая, но преди това искам да се позабавлявам.

— А Грейс? — попита Елис, като почти не можеше да повярва, че Крейн говори сериозно. — Нека да поговорим за нея.

— Добре, хайде. Тя е най-трогателната малка глупачка, която някога съм срещал. Не можах да устоя да не си направя майтапа. Тя буквално погълна всичко, което й казах, повярва ми и като връх на всичко, аз паднах на колене край леглото и поисках ръката й. — Той отново се изсмя. — Всяко друго момиче би разбрало, че го занасям, но не и тя. Само да ни беше видял. Не знам как сдържах смеха си. А най-големият майтап беше, че тя… тя прие — и отново избухна в такъв смях, че очите му се насълзиха.

Елис лежеше неподвижно и го наблюдаваше.

Ще те убия за това — мислеше си той, пламнал от гняв. — Ще бъда безмилостен. Не ме интересува какво ще стане с мен, но ще те накарам да си платиш, ще те подредя преди тя да разбере.

Крейн избърса сълзите си, остави празната чаша на прозореца и се облегна на стола.

— Никога не съм се забавлявам толкова — призна той. — Наистина надхвърли всичките ми очаквания. Особено ми доставя удоволствие това, че никой не може да ме спре. Ти не можеш. Ако сега тя влезе и й разкажеш каквото чу, няма да ти повярва. Мисли ме за светец, за най-романтичния влюбен. Няма да те изслуша — ако искаш, можеш да опиташ. Ще умра от смях, като чуя отговора й.

Елис нищо не каза. Знаеше, че Крейн е прав. Грейс нямаше да му повярва.

— Ще се позабавлявам с нея един-два дни и после… — Крейн стана. — После ще се отърва от нея. Предполагам, че ще трябва да се отърва и от теб, но не по същия начин. Ще те изпратя при Сафки. Той ще се грижи за теб. Хубавичко ще си поговорите за мен. Той ще ти разкаже за Джули, а ти можеш да му разкажеш за Грейс. И двамата няма да направите нищо, освен ако не се предадете. А не мога да си представя да го направите. — Той протегна огромното си туловище и се ухили на Елис. — Трябва да признаеш, че действах доста хитро. Реших да експериментирам с Грейс веднага щом разбрах, че е изпаднала в беда. Но не мислех, че е регистрирана в полицията. Това за малко да провали плановете ми. Разбира се, и двамата можех да ви предам на Джеймс, но тогава пък нямаше да се забавлявам. Е, добре изиграх стария Джеймс. Дафни — дъщеря му — веднъж беше пациентка на Сафки и знае, че това ми е известно, така, че прави каквото й кажа. Доста умело подмених отпечатъците на Грейс с тези на Дафни, нали? Старият Джеймс никога няма да се досети. Лесно можеш да изиграеш полицията, ако имаш здрави нерви и акъл в главата си. — Той погледна през прозореца, за миг се загледа в мрака, после се обърна. — Един полицай слухтеше наоколо тази вечер — Роджърс. Играех с него крикет — един безвреден малоумник. Видя ме. Хванах го да наднича през прозореца ти. — Крейн погледна маншета си и забеляза червеното петно. — Нямах избор. Трябваше да се отърва от него. Трябва да си ми благодарен, Кушман. Спасих кожата ти.

Елис — пребледнял, настръхнал — не продума. Проследи с поглед Крейн до вратата.

— Не трябва да я карам да ме чака толкова — продължи той. — Тя се преоблича. Обзалагам се, че ще се опита да ме съблазни с някоя по-разголена рокля. Предоставих й целия гардероб на Джули. Малката глупачка облече роклята, с която Джули беше вечерта, когато я убих. Доста ме поизплаши. Не знаех, че съм толкова чувствителен. Но я съблече, когато й казах, че не ми харесва, а сега се приготвя за голямата любовна сцена. Обзалагам се, че сърчицето й се е разтуптяло и че в момента си представя, че е Джоун Бенет или някое друго, също толкова великолепно създание, готово да ми се отдаде изцяло. — Крейн отвори вратата и се усмихна подигравателно на Елис. — Е, вече знаеш нещо за мен. Помисли върху това, което ти казах. Утре също ще си поприказваме. — Помота се още малко на прага, докато наблюдаваше Елис, който лежеше като вцепенен. — Спи спокойно, Кушман. И не ни безпокой за около час. Не трябва да я карам да ме чака. Рицарите не постъпват така, нали? — Той отново се изсмя. — Утре всичко ще ти разкажа. — Спря се отново, погледна назад и добави: — Стига да не вижда лицето ми, мога да я наричам с всяко име, което ми дойде на ум. Доставя ми адско удоволствие. Тя обича да си слага главата на рамото ми и тогава й говоря, само дето тя не разбира. Трябва да си там, за да ме чуеш.

Елис долавяше леките му стъпки по коридора. После го чу да отваря някаква врата, да я затваря. След това къщата замря и настъпи странна тишина.