Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дребничкият дебел индус влезе така тихо в стаята, че Елис го усети чак когато го видя край леглото.

За миг му се стори, че малкият, тъжен мъж е някаква халюцинация, но осъзнавайки, че не е, изведнъж се сепна и на лицето му се изписа уплаха.

— Аз съм д-р Сафки, — каза дребният мъж с тих и съскащ глас. — Съжалявам, ако съм те стреснал.

Но мислите на Елис бяха насочени към Крейн. Ако тази чернилка беше докторът, значи Крейн се беше върнал и сигурно бе хванал Грейс да рови из нещата му. В този момент Крейн влезе в стаята. Изглеждаше съвсем спокоен, въпреки че беше малко пребледнял (или това беше от слънчевата светлина). Доближи се до леглото и се усмихна на Елис.

— Д-р Сафки ще се погрижи за теб. Можеш да му се довериш. Много е способен.

Елис погледна индуса. Големите влажни, зачервени очи изглеждаха тъжни, малките месести устни бяха отпуснати надолу, дебелата топчеста брадичка придаваше нерешителност — човек, който не вдъхва доверие, помисли си Елис, но се чувстваше твърде отпаднал, за да се безпокои за такива дреболии. Изпитваше вътрешно задоволство от факта, че този човек е черен. Чувстваше превъзходството си над него. В края на краищата тези чернилки не си бяха спечелили правото да живеят в цивилизацията. Бяха като папагалите, които просто имитират белите хора, нито една идея не можеше да се роди в дебелите им глави.

Д-р Сафки хвана китката на Елис и притисна малките си пръстчета към пулса му. От доктора се носеше остра кисела миризма, която отблъскваше Елис. След малко д-р Сафки пусна китката, извади стетоскоп от един вътрешен джоб и го окачи на врата си.

— Би ли разгърдил малко пижамата си — прошепна индусът.

Елис се разкопча. Къде ли беше Грейс? Какво се бе случило с нея? Крейн беше ли я заварил в стаята? Затова ли беше толкова бледен? Докторът постави малката, студена фунийка на стетоскопа върху слабите му гърди, помести го, спря, помести го отново.

Мазната кръгла глава, ухаеща на отвратителен парфюм, беше на няколко сантиметра от носа на Елис. Косата му имаше пърхот.

„Докторе, излекувай се“, помисли си Елис и изведнъж се захили.

Неочакваният звук стресна Крейн. Д-р Сафки въздъхна и каза вежливо.

— Моля те, не се дръж така, пречиш ми да ти поставя диагноза.

Елис почервеня от яд, но се овладя. Какво му ставаше? Сигурно беше побъркан — а може би по-лошо от това, което си мислеше. Погледна с омраза мазната черна коса, дощя му се да я отблъсне от себе си, да ги изпсува и двамата, да се отърве от тях.

Д-р Сафки се изправи, кръглото му лице беше безизразно. Той сгъна стетоскопа и го остави настрана. Колосаните маншети изшумоляваха при всяко негово движение.

— Сега ми се струва, че трябва да погледна крака ти — каза той и дръпна одеялото, като разкри хилавото тяло на Елис, облечено в хубава пижама в черно и златисто.

Крейн стоеше край прозореца, полуобърнат и гледаше към градината. Елис погледна огромните рамене — опасен тип, помисли си той и си спомни за Скрегър. Той също имаше раменете на Крейн, но можеше да го пребори. Знаеше всички хватки — беше научен от суровата школа на живота, а не като това конте, което се разлагаше сред лукс и ароматизирана вода.

Внимателно го завиха отново.

— Кракът изглежда чудесно — промърмори д-р Сафки. — Много добре е наместен. Въобще няма да го пипам.

Изведнъж Елис се развълнува — момичето беше умно. Бе направила много за него. Не можеше да я вини, че се е влюбила в този богат плейбой. Момичета от нейната среда и без образования бяха лесна плячка за мъже като Крейн.

— Много си издръжлив — каза д-р Сафки — Досега положението ти трябваше да е безнадеждно. Но не си мисли, че си вън от всякаква опасност, просто нещата вървят много добре. Отвори черната чанта от марокен, която бе взел със себе си и постави едно шишенце с таблетки на масичката до леглото.

— Взимай по едно от тези на всеки два часа. Утре ще си по-добре. Ще се видим отново.

Елис кимна навъсено и погледна Крейн, който се отдръпна от прозореца.

— Добре свършена работа — каза той. — Много ти благодаря. Той тръгна с дребния индус към вратата.

Д-р Сафки се спря и погледна Елис.

— Много си мълчалив, млади човече — каза той. — Няма ли да кажеш нещо за себе си?

Елис сви тънките си устни и отмести поглед.

— Стеснителен е — каза Крейн и изведнъж се засмя. — Сигурно има силен комплекс за малоценност.

Д-р Сафки кимна:

— О, разбирам го. Всеки от нас крие в себе си някакъв малък предател. Моят предател е екстравагантността.

— А знаеш и моя — каза Крейн и изведнъж погледът му стана странен.

— Да, знам го — отвърна д-р Сафки и за миг на лицето му се изписа отвращение. Елис го наблюдаваше и забеляза тази промяна. Той знае, помисли си Елис. Има нещо скрито и този индус го знае.

Крейн леко се засмя. Не беше съвсем спокоен.

— Е, не трябва да те задържаме, докторе, сигурно имаш работа. Ела да го видиш утре. Може би тогава ще каже нещо. Има забележителен глас — и той отново се засмя.

Елис скръцна със зъби. В гърдите му се надигна дива омраза към този огромен, красив мъж.

Д-р Сафки кимна.

— Ще дойда — каза той и се обърна към Елис. — Не трябва да се вълнуваш за нищо. Ако искаш да се оправиш бързо, трябва да се успокоиш и да не се вълнуваш.

— Трудничко ще му е да изпълни съвета ти — каза Крейн, като погледна Елис с дружелюбна усмивка. — Но всички доктори са еднакви. Така лесно раздават съвети, въпреки че не мисля, че очакват да ги изпълниш. Просто успокояват съвестта си — потупа Сафки по пълното му рамо. — А някои доктори имат особен вид съвест, нали приятелю?

— Вероятно — отвърна докторът, отново натъжен и излезе от стаята, последван от Крейн.

Грейс чакаше в антрето. Тя хвърли бърз поглед към двамата мъже, които се приближаваха към нея и отмести очи, когато срещна спокойният поглед на Крейн.

— Това ли е младата дама, която е наместила крака му? — измърмори д-р Сафки.

— Да — отвърна Крейн. — Запознай се с д-р Сафки — обърна се той към Грейс. — Ще те зарадвам, че нашият приятел не е толкова зле, колкото си мислехме. Докторът смята, че ще се оправи и се възхищава от начина, по който си се справила с крака му. — Той докосна д-р Сафки по рамото. — Това е Джули Брюър.

До този момент д-р Сафки гледаше Грейс мило и с любопитство. Така й се възхищаваше, че Грейс, въпреки тревогата си, се почувства поласкана, но когато Крейн каза: „Това е Джули Брюър“ дребничкият мъж рязко отстъпи назад и шоколадовата му кожа пребледня. Погледна Грейс, после Крейн, промърмори нещо под носа си, отиде до входната врата, отвори я и без да се обръща, забърза надолу по пътечката.

Грейс и Крейн останаха за миг загледани след него, после Крейн вдигна рамене.

— Странно човече… Май че не си пада по жените — и той отиде до Грейс, застана пред нея и я погледна в очите.

— Време е да си поговорим — каза той. — Да отидем във всекидневната.

Тя тръгна пред него и двамата се настаниха в кресла един срещу друг.

— Той ти каза да претърсиш стаята ми, нали? — попита Крейн.

Побиха я тръпки.

— Не трябваше да го правя — каза тя. — О, как ми се иска да не го бях правила…

— Но нали той те накара да го направиш? — попита той отново, като че ли държеше да чуе нейното оправдание.

— Да.

— Е, не се безпокой. Не мисли, че ти се сърдя. Някои хора много държат да не се ровят из личните им вещи, но не и аз. Е, донякъде. Не бих искал всички да разберат какво откри в онова чекмедже.

Грейс се сви от ужас.

— Моля те, не говори за това…

— Искам да говоря за това. След като си го видяла, трябва да ти обясня. Иначе можеш да си помислиш, че съм убиец или нещо друго, също толкова ужасно.

— Разбира се, че не си мисля такова нещо — побърза да каже Грейс, като стискаше ръцете си от притеснение. — Нямах работа там…

— Ти не знаеш нищо за мен, нали? — каза Крейн, като се облегна назад и кръстоса краката си — и все пак чувствам, че не съм ти неприятен.

— Аз, аз съм ти благодарна… — започна да заеква Грейс.

— Само благодарна? — очите му й се усмихнаха окуражително. — Нищо повече от благодарност? Знаеш ли, мразя благодарността — като състраданието е.

— Ти беше толкова добър към мен — каза тя, цялата зачервена. — Аз, аз… разбира се, че те харесвам.

— Но само защото се държах мило към теб? Не заради самия мен? — той стана, приближи се до нея и й протегна ръката си.

Тя остана неподвижна, загледана в голямата, пълна ръка, напрегната и въпреки това отмаляла от физическа възбуда.

— Искам да ме харесваш — каза той нежно. — Защото аз те харесвам. Смела си и освен това си хубава. Харесва ми начина по който вървиш, по който държиш главата си, по който ме гледаш. Необикновен е. В момента, в който те видях — изплашена… сама в клуба… ти ме заинтересова.

Грейс сложи ръката си в неговата. Почти не съзнаваше какво прави. Случи се това, на което тя се бе надявала. Той й се обясняваше в любов.

— О, аз наистина те харесвам — каза тя.

Топлата и силна ръка стисна нейната, после той се отдръпна от нея.

— Радвам се да чуя това — каза той, като се облегна на камината. — Сега мога да ти говоря като приятел, а не като чужд човек. — Знам, че този нож те изплаши — сестра ми се самоуби с него.

— О — възкликна Грейс, настръхнала цялата и сграбчи облегалката на креслото. — Колко ужасно… колко мъчително е било за теб.

Той направи неспокойно движение.

— Наистина беше ужасно. Разбираш ли, ние значехме много един за друг. Израснахме заедно, живяхме тук заедно, деляхме всичко помежду си. Тя беше част от живота ми — той внезапно се обърна и тръгна към прозореца. Тя го наблюдаваше, но няколко минути той остана с гръб към нея, после пак така внезапно се върна. — Още не мога да се съвзема — каза той и прокара пръсти през сламенорусата си коса. — Извинявай, че съм така развълнуван. Но тя беше чудесен човек и единственият ми истински приятел — гласът му секна и той се загледа в Грейс. — Напомни ми за нея. В момента, в който те видях…

Грейс не можеше да намери думи да изрази чувствата си. Искаше й се да заплаче, да отиде при него и да го прегърне, да му каже колко съжалява за случилото се, да изрази готовността си да направи всичко, за да му помогне, но просто си беше глътнала езика и не можа да каже нищо.

— Тя се омъжи за един, който се оказа абсолютна свиня — продължи той. — Няма да се впускам в подробности, прекалено са отвратителни, за да ги споменавам. Напусна го в първата брачна нощ и дойде да живее при мен, но нещастието вече беше станало. Тя не можеше да освободи съзнанието си от зверското му поведение и горкото момиче се побърка. Стоя тук един месец, за което знаеше само Сафки. Той се държа чудесно, непрекъснато ми помагаше и ние се надявахме, че тя ще се оправи. Но не се оправи… самоуби се — той си пое въздух и удари с юмрук по камината. — Беше ужасно. Можеш ли да ме виниш, че се опитах да прикрия всичко? Тя имаше много приятели, а не можех да понеса и мисълта за клюките, които щяха да тръгнат, ако бях съобщил за смъртта й в полицията. Сафки извади смъртен акт — естествена смърт, и никой не знае истината. Съжалявам, че видя ножа. От месеци лежи там. И досега не съм събрал сили да го пипам, а и не съм се приближавал до това чекмедже, откакто се случи всичко това — той бръкна в джоба си, извади оттам една златна табакера, запали цигара и хвърли клечката в камината. — Е, вече знаеш. Освен мен, ти и Сафки сте единствените, които знаете. Ще запазиш ли тайната ми?

— О, да — каза Грейс с насълзени очи. — Разбира се. Наистина много съжалявам. Никога няма да си простя, че влязох в стаята ти, но той толкова настояваше…

— Той не ме харесва, нали? — попита Крейн, като я наблюдаваше внимателно.

— Не. Казва, че в теб има нещо… няма ти доверие.

— Но ти имаш, нали?

— Да. Знаех, че няма нищо…

— Аз съм самотен — прекъсна я изведнъж Крейн. — Не можещ да си представиш колко съм самотен. Сега дори няма с кого да поговоря. Някой, който наистина ме разбира. Тя винаги беше до мен, а сега… — той вдигна рамене. — Радвам се, че си в нейната стая. Не можеш да си представиш колко ми напомняш за нея.

— Радвам се — отвърна Грейс, без да е уверена, че казва истината.

Само за това ли я харесваше той, защото му напомняше за сестра му? Не харесваше ли нещо в самата нея?

— Хайде — каза той и тръгна към вратата. — Нека да поговорим с Елис. Имам да ти казвам и други неща, а той също трябва да ги знае. Имах малко работа.

Когато тя се приближи до вратата, той я прегърна през рамо.

— Ти дори не попита за часовника. Май че не мислиш за себе си?

— Коя съм аз? — отвърна Грейс. — Аз нищо не представлявам. Винаги съм била едно нищо…

— А не би ли искала да се промениш? — каза Крейн и й се усмихна. — Мечтала ли си някога да имаш такъв дом? Да имаш пари, които да харчиш, да се почувстваш поне малко щастлива?

Тя го погледна с радост и изумление.

— О, да — отвърна тя.

— Е, понякога и мечтите се сбъдват — каза той мило, — но нека сега да отидем при Елис.