Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Хейс Мюс беше успоредна на Чарлз стрийт. Мюс беше една от типичните задни улички в Мейфеър. От двете страни спокойно бяха наредени гаражи, над които имаше места за живеене — така наречените апартаменти. Калдъръмът и извитите комини правеха улицата още по-живописна. Трима-четирима шофьори, по ръкави, чистеха колите си и оживяваха малко това, иначе тихо и затънтено място.

Инспектор Джеймс закрачи по улицата и усети върху себе си погледите на шофьорите, които го гледаха с вял интерес. Той искаше бързо да свърши работата си и да се върне в Тейлъм, тъй като имаше за какво да поговори с дъщеря си и изгаряше от нетърпение да й го каже.

Номер 47 беше един гараж, с апартамент отгоре, както всички останали гаражи на улицата. Въпреки това се отличаваше. Вратата беше боядисана в яркочервено и бе обкована с лъскаво хромово покритие. Рамките на прозорците също бяха боядисани в яркочервено и две хубави сандъчета за цветя, обсипани с ярки цветове, придаваха на гаража все още по-весел вид.

Безспорно номер 47 беше най-добре поддържаният апартамент и Джеймс го погледна с уважение. Знаеше силата на парите и макар че изведнъж се сети, че изпълнява служебния си дълг, той първо позвъни.

Изчака търпеливо, като усещаше подигравателните погледи на шофьорите. След около минута позвъни отново, но пак никой не отвори. Той отстъпи назад и погледна към прозорците, но запердените стъкла не издадоха нищо.

— Малко е раничко за тая работа, приятел — подхвърли един от шофьорите. Той беше дребен, с малки страхливи очички, тънки устни и странно деформирани уши, завити навътре, без долна месеста част.

Джеймс се обърна хладно към него.

— На мен ли говориш момче? Шофьорът се ухили.

— Да не би да трябва да ти иска разрешение? — отвърна той с ръце на хълбок. — Казах, че е малко раничко за тая работа, а мога и да добавя, че мъж на твоите години трябва по-добре да го знае.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Джеймс, макар че започна леко да настръхва.

— Хайде, старче — отвърна подигравателно шофьорът. — Знаем за к’во си тук.

— О, така ли? — заяде се Джеймс, вече наистина ядосан. — Не знам за какво говориш, но ако не ми обясниш веднага, ще ти се стъжни.

Лицето на шофьора помръкна и доби застрашителен вид.

— Виж к’во, старче. Внимавай с кого говориш. Ако не беше вече готов за гробищата, щях да ти цапна един.

С ледена усмивка Джеймс извади служебната си карта.

— Погледни я добре — каза той спокойно, — може би ще се сетиш да се държиш прилично.

При вида на полицейската карта, шофьорът веднага промени поведението си.

— Дявол да го вземе, ченге! — възкликна той. — Що не каза по-рано. За пръв път виждам такова ченге. Взехте за някакъв скапан фермер, да пукна ако не е така.

— Няма значение за какъв си ме взел — каза Джеймс, като впи проницателните си сини очи в него. — Я по-добре ми кажи ти кой си, как се казваш?

— Сем Уайт — отвърна мъжът с уплашен поглед. — Не си търся белята, господине. Просто се помайтапих.

— Майтапите ти не са много удачни — отвърна рязко Джеймс. — По-добре обясни какво имаше предвид. Малко раничко за какво?

— Е, само се пошегувах — отвърна Уайт като тъпчеше с крака на едно място. Останалите шофьори размениха лукави погледи и се заслушаха. — Като те видях да звъниш, помислих, че си един от клиентите й.

— Така ли — отвърна Джеймс и му просветна. Той удържа усмивката си. — Значи тя е една от онези, така ли?

— Точно така, шефе — отвърна Уайт, като побърза да се докара.

— От много висока класа, но пак си е една от тях.

Джеймс погледна към апартамента.

— Можех да се досетя — промърморя той почти на себе си.

— Прави си добра реклама, а?

Уайт се ухили смутено.

— Е, сигурно си заслужава. Викат й Алената дама. Парчето си го бива, но няма и да те погледне, ако не можеш да й дадеш поне няколко стотака.

— Сигурно още не е станала — каза Джеймс.

— Нищо подобно, шефе, няма я. Повече от месец не съм я виждал.

Джеймс се намръщи. Да не би все пак да беше момичето, което живееше у Крейн? Съмняваше се. Не приличаше на професионална проститутка — по-скоро беше съвсем обикновено момиченце.

— Е, жалко. Исках да говоря с нея. Да знаеш случайно къде може да е отишла?

— Не, шефе, но една жена идва редовно да чисти, може би тя знае.

— И кога ще се появи?

— Всеки момент — Уайт огледа улицата. — Обикновено идва към десет часа.

Джеймс извади снимката на Грейс от джоба си.

— Това ли е тази Брюър?

Уайт погледна снимката и избухна в смях.

— Тая? Изключено! Тя прилича толкова на Джули, колкото аз на Еди Лармар.

Джеймс изсумтя и прибра снимката. Това като че ли изясняваше нещата. Значи момичето не беше Джули Брюър, въпреки че имаше нейната карта за самоличност. Явно и Крейн беше замесен в цялата работа. Той я бе представил като Джули Брюър, макар че тя можеше и да е откраднала картата и да се бе представила пред Крейн за Джули Брюър. Джеймс все повече се убеждаваше, че момичето е Грейс Кларк. Имаше ли смисъл да виси тук, за да разбере още подробности или направо да се връща в Тейлъм? След като се поколеба за миг, реши да проучи по-добре въпроса. Искаше, по възможност, да открие, как Грейс Кларк се бе добрала до картата на Джули. Да разбере дали случайно Крейн не познава Джули.

— Ето я — каза Уайт, като посочи палеца си към една жена, която идваше забързана към тях.

— Добре, сега отивай да си гледаш работата и стой настрана, — каза Джеймс, изведнъж влязъл в ролята на полицай. — И за в бъдеще си дръж езика зад зъбите.

— Разбрано, шефе — отвърна покорно Уайт и тръгна към старомодния „Даймлер“ и продължи да го чисти.

Джеймс погледна жената, която идваше към него. Беше мрачна, с груби черти и когато се приближи, погледна го с подозрение.

Джеймс кимна.

— Добро утро. Търся г-жа Брюър.

— Няма я — отвърна рязко жената.

— Тогава искам да говоря с вас — отвърна Джеймс, с остра нотка в гласа си.

Тя му хвърли един поглед.

— Полиция? — попита тя вече с каменно изражение.

— Точно така. Сега ще влезем вътре да поговорим, за да не слухтят тези маймуни.

— Не, няма — тросна му се жената. — Казвай каквото има да казваш и се махай. Нямам време за разговори с ченгета.

— Може да се окаже нещо много сериозно — опита се да я убеди той от позицията на поста, който заемаше. — Не може да говорим на улицата.

Жената се поколеба.

— Добре, влез тогава — тя отключи вратата. — Но само за малко. Имам много работа.

Въпреки студеното й и мнително поведение, личеше си, че е разтревожена и когато я последва по стръмните стъпала, които водеха към апартамента, Джеймс усети, че визитата му не бе чак толкова нежелана, колкото жената се опитваше да я изкара.

Тя го въведе в луксозно обзаведен хол и застана враждебно пред камината. След като хвърли един поглед наоколо Джеймс остана изумен от скъпото, направено с великолепен вкус обзавеждане. Цветовата гама беше подбрана много умело, а мебелите очевидно струваха хиляди лири.

— Господи! — възкликна изумено той. — Тази жена знае да си създава удобства!

Жената махна с досада.

— Какво искаш? — попита тя. — Хайде, казвай каквото има и изчезвай.

— Нека като начало да чуя името ти — каза Джеймс, като постави внимателно шапката си на един стол и извади бележника си.

— Г-жа Фаулър, въобще ако това те засяга.

— От колко време е изчезнала г-жа Брюър.

Жената отмести поглед.

— Не си спомням да съм казала, че е изчезнала? Няма я.

— Хайде да говорим откровено — каза Джеймс. — Много добре знаеш, че е изчезнала. Намерихме картата й за само личност.

Г-жа Фаулър си пое въздух.

— Картата й за самоличност? — повтори тя с ужас в очите.

— Къде? Как я открихте?

— Открихме я — отвърна Джеймс, решен да не издава нищо. — Така че можете да помогнете, ако нещо й се е случило.

Г-жа Фаулър изведнъж седна.

— Какво може да й се е случило? За какво намекваш?

— Не намеквам за нищо. Изчезнала е, картата й за самоличност е намерена и това означава, че може да е и нещастен случай.

Настъпи дълга пауза, после г-жа Фаулър каза тихо:

— Какво искаш да знаеш?

— От колко време е изчезнала?

— Около четири седмици.

— Може ли малко по-конкретно? Кога излезе оттук?

Г-жа Фаулър се замисли за миг, отиде да погледне някакъв календар.

— Събота. 10 юли.

— А сега сме 20 август. Хм, каза ли къде отива?

— Каза, че отива някъде в провинцията за две-три седмици.

— Сама?

— Е, не. От време на време излизаше със свои приятели, джентълмени. Предполагам, че е тръгнала с някой от тях.

— Може ли да си малко по-ясна. Все пак не съм вчерашен. Тя е проститутка, нали?

— Г-жа Фаулър се наежи.

— Не е някоя уличница, ако за това намекваш. Имаше приятели, джентълмени и ако ги забавляваше и те й подаряваха по нещо за това, няма нищо нередно, нали? И ако искаш да знаеш, тя се движи из най-висшите кръгове. Та само преди месец, лорд…

— Добре, добре — намеси се бързо Джеймс. Изпитваше ужас да се рови из кирливите ризи на аристокрацията. — Значи възнамерявала да прекара няколко седмици в провинцията?

Г-жа Фаулър кимна.

— Спомена ли къде отива?

— Тя не обсъжда плановете си с мен — отвърна малко рязко г-жа Фаулър.

— Но каза, че ще се върне след няколко седмици? Не е споменавала, че може да остане повече?

— Трябваше да се върне на 26 юли, тъй като се бе уговорила да прекара уикенда със сър Чарлз…

— Няма значение с кого е щяла да прекара уикенда — каза бързо Джеймс, като си помисли, че тази млада жена май че е развратила половината аристокрация. — Да е писала или да се е обаждала?

— Нямах никаква вест от нея. Изненадах се и малко се разтревожих, когато не се върна на 27. Сър Чарлз много се ядоса.

— Предполагам — каза сухо Джеймс. — Отсъствала ли е друг път толкова дълго?

— Никога, затова се безпокоя. Познавам Джули отдавна и не бих искала да си сменям работата, но ако не се върне, ще ми се наложи. Не мога да живея от нищо.

— Имаш ли представа с кого е излязла? Искам да кажа, видя ли я, когато тръгна? Зърна ли придружителя й?

— Излезе както обикновено. Бях в кухнята, когато „Буикът“ се появи и аз й пожелах приятно прекарване.

— „Буик“ — повтори Джеймс и целият настръхна.

— Точно така. Една голяма, черна кола, дълга колкото улицата. Никога не съм виждала джентълмена. Той никога не излизаше от колата, само натискаше клаксона и Джули слизаше. Много пъти съм поглеждала от прозореца, но никога не съм го виждала. А и прозорците са такива, вижда се само горната част на колата.

— Не се сети да запишеш номера? — попита Джеймс, като си мислеше за големия, черен „Буик“ на Крейн, в който Дафни се возеше.

— За какво, по дяволите? — отвърна г-жа Фаулър. — Нямам си друга работа, та ще записвам номерата на колите. Дори и през ум не ми е минавало.

— Значи този приятел — с „Буика“ — е идвал и преди?

— О, да. Идваше около два пъти на месец, Джули излизаше и прекарваше нощта с него. Никога не е казвала къде отсядат, но той беше щедър. Веднъж й подари кожено палто.

— Да си чувала името му?

— Джули го наричаше Дик. Чувала съм я да говори с него но телефона. Да не би да мислиш, че той й е сторил нещо лошо?

— Не знам — отвърна Джеймс, като се опитваше да прикрие надигащата се възбуда. Сигурно е Крейн. Същото малко име и същата кола. Той е. — Младите дами, с толкова много приятели, джентълмени — продължи той мрачно, — си търсят белята и понякога я намират. Г-жа Фаулър пребледня.

— Тогава направи нещо — каза тя, като се изправи. — Намери ги.

— Ще ги намеря — каза Джеймс и извади снимката на Грейс от джоба си. — Някъде да си виждала тази млада жена?

Г-жа Фаулър поклати глава.

— Коя е тя?

— Няма значение — отвърна Джеймс с облекчение. — Ако разбера нещо, ще те известя.

Той слезе по стръмните стълби и излезе на уличката.

Шофьорът Уайт, го погледна въпросително, но Джеймс не му обърна внимание. Тръгна бавно към Бъркли Скуеър, изцяло погълнат от мислите си. Изведнъж пред него изникна още един проблем.

Какво се бе случило с Джули Брюър?

Спря едно такси.

— Съмърсет Хаус, — каза той на шофьора и седна отзад. Лицето му беше мрачно, а в очите му се четеше тревога.