Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Полицаят Джордж Роджърс се подготви, отметна глава назад и спринтира по тревата. Гордееше се със способностите си на добър бегач. За последните три години беше спечелил местните състезания по надбягване на сто и хиляда и петстотин метра и с гордост беше приел двете малки купи, които сега украсяваха полицата над камината в ергейската му квартира.

По-малката му сестра, Емили Роджърс (тя работеше в полицейския участък) твърдеше, че купите са от излъскан калай, а не от сребро, както Джордж Роджърс наивно се заблуждаваше. Освен това тя смяташе, че ако в състезанията можеха да участвуват всички дошли, а не само няколко местни безделници, които се задъхваха от прекомерно пушене или бяха сакати като Джордж, ще получи купите и с два вързани крака. (Доста преувеличено, разбира се, но Емили обичаше да преувеличава.)

Въпреки че Роджърс никога не би го признал открито, той знаеше, че Емили може да го бие при чисто надбягване. В игрите беше по-добра от него и това го измъчваше.

И сега, когато хукна след Грейс, почувства голямо задоволство. За него това отново беше борба между половете и той беше твърдо решен да отмъсти за минали унижения. Той настигаше момичето и при скъсяването на разстоянието успя да различи скъпата кройка на полата и хубавия кожен жакет. Тези две неща веднага оказаха въздействие върху простия ум на Джордж. Той беше възпитан да уважава по-висшата класа. Целият си живот бе прекарал в провинцията, където класовите различия са рязко очертани. От една страна са собствениците, които притежават земята, от другата страна — тези, които я обработват. Джордж се занимаваше с втората класа, неговият шеф, инспекторът, се занимаваше с първата. И докато тези неща минаваха през главата му, крачките му загубиха своята увереност. Тази млада жена, очевидно от висшата класа, ако се съдеше по дрехите й (а по какво друго можеше да съди човек в тези дни?), въпреки че се държеше подозрително, не нарушаваше закона. Нито един закон не забраняваше да тичаш по игрище за голф и изведнъж Джордж се почуди дали не се спускаше стремглаво в една опасна ситуация, която за него можеше да приключи със строго мъмрене. Той си имаше правило никога да не предприема действия срещу някого, който носи риза и вратовръзка или вдъхващ респект костюм, преди да се посъветва с инспектора. Беше амбициозен и много добре знаеше колко лесно един полицейски служител може да провали повишението си, ако се престарае много.

Той продължи да бяга, но хъсът му се беше изпарил. Грейс набра няколко метра преднина, а двамата играчи на голф, които пуфтяха най-отзад, постепенно скъсиха разстоянието между тях и Роджърс.

Колкото повече Роджърс мислеше, че ще си навлече беля, толкова повече му се искаше на хоризонта да се появи високата, величествена фигура на неговия шеф. Само да му бяха заповядали да настигне тази млада жена, щеше да скочи и да я хване за един миг, но мисълта, че поема отговорността да преследва момиче със скъпа пола и снежнобял жакет го обезкуражаваше.

Момичето се олюля и за негов ужас разстоянието помеж-ду им рязко се скъси. Той инстинктивно забави хода си и с облекчение видя как момичето се съвзема и напредва отново. Като я видя как се спъна, хрумна му една идея. Самият той се препъна, тромаво полетя напред с протегнати ръце и се търколи на земята.

Когато двамата играчи, секретарят на клуба и капитанът на отбора, се приближиха, той бавно се надигна.

— Изкълчих си глезена — оправда се той и леко докосна ботуша си. — Ще ми мине след малко.

— По дяволите, тя се измъква — изпуфтя капитанът на отбора, едва поемайки си дъх.

Секретарят на клуба, дебел мъж, който наближаваше шейсетте, нямаше сили да говори, но размаха развълнувано ръцете си след Грейс, когато тя изчезна зад един склон на игрището, като че ли подканваше Роджърс да продължи да я гони.

Роджърс бавно се изправи на крака.

— Ей сега ще ми мине, господа — каза той, разтривайки крака си и отбягвайки укорителните погледи на двамата мъ-же. — Мисля, че няма нищо нередно в това да тръгна след младата дама? — продължи той като ги погледна разтревожено. — Зная, че се държи странно, господа, но няма смисъл да плашим един от членовете на клуба, нали господа?

Секретарят на клуба отново изпуфтя.

— Тя не е член, по дяволите, — каза той, едва поемайки си дъх. — И за какво по дяволите бяга?

— Според мен тя е откраднала тези дрехи — каза мрачно капитанът на клуба. — Тръгни след нея Роджърс. Ние поемаме цялата отговорност.

— Ще я поемете ли господа? — топчестото му лице светна. — Ако има някаква грешка, вие поемате отговорността?

— Разбира се — отвърна секретарят на клуба. — Тръгвай след нея, човече. Ако не внимаваме, ще ни се изплъзне.

— Не се безпокойте, господа — отвърна Роджърс уверено. Това беше съвсем друга работа. Беше получил заповед и вече много добре си знаеше работата. Отговорността не беше негова и ако тази млада госпожица си мислеше, че ще му се изплъзне, жестоко се лъжеше. Не можеше да си представи, че друго момиче може да бяга бързо като Емили. Наистина, тази млада жена беше набрала преднина, но той щеше да я хване.

— Ще я настигна, господа. Следвайте ме колкото можете по-бързо.

Затича се в посоката, която бе поела Грейс, краката му почти не стъпваха по земята.

Но забавянето му струваше скъпо. Загуби Грейс от погледа си. Наляво се извисяваше склон, който завършваше с редица от препятствия. Надясно се откриваше обширно тревно пространство. Явно момичето беше тръгнало наляво и Роджърс уверено се насочи към препятствията.

Междувременно Грейс бе продължила да бяга без да се обръща назад. Тя всеки момент очакваше да усети дългата ръка на закона върху рамото си, но не спираше и продължи да тича с наведена глава, и свити лакти, дишайки тежко. Тя стигна до стръмния склон с препятствията, заобиколи ги и продължи. За нея не съществуваше нищо, освен мисълта, че трябва да бяга и за малко щеше да се бутне във флагчето и едва успя да го заобиколи.

Останала без дъх, тя погледна през рамо. Виждаше само редицата от препятствия, но полицаят можеше да се покаже всеки момент и тя напрегна всичките си сили, за да продължи да бяга.

Когато стигна до върха на следващия склон, тя се спря объркана. Пред нея се намираше открито, голо пространство. На другия край червено флагче, което й махаше предупредително, сигнализираше за наличието на площадка с дупка. Отчаяно се огледа наляво и надясно, но не видя нищо друго освен същото голо пространство. Щяха да я хванат. Ако тръгнеше да бяга по откритата площ, полицаят щеше да я хване и тя изведнъж се предаде и отчаяно се отпусна на мократа трева.

Удължена сянка на мъж се появи върху тревата в краката й. Тя с ужас погледна нагоре, твърде изтощена, за да се опитва да избяга. Над нея стоеше младият мъж в светложълтия пуловер. Беше метнал чантата си за голф през рамо и гледаше Грейс съчувствено с изключителните си зелени очи.

— Май че си забъркала някаква каша — каза той. — Идва един полицай. Видя ли те?

Тя кимна, прекалено изморена и уплашена, за да говори.

— И какво ще правиш сега? Ще се предадеш покорно? Тя го погледна. Да не би да искаше да й помогне?

— Какво мога да направя? — каза тя, като се изправи на крака с усилие.

— Почти нищо, но аз бих могъл…

Младият мъж погледна назад през рамо. Полицаят все още не се виждаше.

— Мисля, че ще направя нещо. Няма да казваш нищо когато дойдат. Остави всичко на мен.

Той я погледна замислено.

— Глуха си, нали?

Грейс усети, че се изчервява.

— Да — каза тя.

— Така си и мислех. Добре, остави всичко на мен. — Отново погледна през рамото си. — Няма да е лошо да знаеш кой съм. Казвам се Ричард Крейн. Живея ей там. — Махна с ръка в далечината към гората, в която Елис беше скрит. — Играеш ли голф?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Ще те науча. Играта не е лоша. Нека отидем до площадката с дупката. Ще поставя и една топка, ако ченгето се усъмни нещо.

Той пусна една топка върху игрището, избра един железен стик и удари топката, като я изпрати към площадката.

— Изглежда лесно, нали? Но не е. Ето, опитай. Пусна друга топка на тревата.

— Не удряй силно, просто завърти стика. Главата му ще свърши останалото.

— Не — запротестира тя, изумено. — Всеки миг ще дойдат. През главата й мина, че този млад мъж може да е луд.

Но зелените очи я принудиха и тя взе стика, усещайки ръцете си отмаляли.

— Застани над топката и когато замахнеш със стика, опитай се да не сгъваш лявата си ръка. Ще удариш топката, ако не поглеждаш нагоре.

С крайчеца на окото си, Грейс видя полицая, който се появи на върха на склона. Поиска да захвърли стика и да побегне, но ръцете на Крейн внезапно стиснаха нейните. Ръцете му бяха хладни, месести, здрави и гъвкави. Тя го погледна умолително.

— Това е единственият ти шанс — каза той. — Завърти стика, дръж главата си надолу и ще удариш топката. Не обръщай внимание на ченгето. Аз ще се оправя с него.

Той отстъпи и нетърпеливо махна на Роджърс да стои настрана.

Без да мисли, тя замахна и удари топката. Топката се издигна, задържа се за малко и падна на петнадесетина метра от площадката.

Крейн се обърна и се усмихна на Роджърс, който го гледаше със зяпнала уста.

— Добър удар за начинаещ, нали? — каза той тихо. — Играеш ли голф, Роджърс?

Роджърс беше смаян. Той погледна изумено Крейн, после Грейс и измърмори, че не играе голф.

— Не знаеш какво си изпуснал — продължи Крейн спокойно. — Това е великолепна игра.

Изведнъж рязко погледна Роджърс, който се почувства още по-неловко.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Роджърс, бракониери ли гониш, какво?

— Не, господине — отвърна той смутено, погдеждайки Грейс. — Младата дама, господине.

Той се огледа и видя секретарят на клуба и капитана на отбора да тичат към тях.

— Тези господа ще обяснят всичко.

Крейн хвана Грейс за ръката.

— Да видим какво става тук — каза той, когато тя срещна погледа му. — Предполагам, че всичко това не е защото забравих да ти платя таксата за игра — и той се засмя, за да покаже, че се шегува. Той изглеждаше спокоен и Грейс се опита да му подражава, въпреки че краката й така трепереха, че едвам стоеше на тях. Те се приближиха към двамата мъже, които рязко спряха, когато видяха Крейн. Роджърс ги последва.

— Добро утро — каза Крейн бодро на секретаря на клуба. — Май тая сутрин си захванал доста трудничко упражнение. Мога ли да ви представя сестра си, госпожа Брюър, която ми е дошла на гости.

Секретарят на клуба, почервенял и задъхан, отвори уста и после рязко я затвори. Опулено погледна Грейс.

— Сестра ти — повтори озадачено капитанът на отбора.

— На гости?

— Не се учудвайте толкова — отвърна Крейн усмихнато. — Не правя нищо нередно като забавлявам сестра си, нали?

— Разбира се — побърза да каже капитанът на отбора. („Сестра му, друг път, помисли си той. Толкова му е сестра, колкото е и на мене. Та тя по-скоро е някоя продавачка и е почти дете. Боже господи. Май попаднахме на деликатно положение. Сигурно е някоя бройка за една нощ. Дали Уест е схванал ситуацията?“)

— Джули — каза Крейн на Грейс. — Това е г-н Малкълм, капитанът на клубния отбор, а онзи господин, който не може да си поеме дъх, е г-н Уест, секретарят на клуба. Господинът в синьо е Джордж Роджърс, който играе в местния отбор по крикет, когато не задържа заслужено някой работник, задигнал заблудил се заек.

Грейс успя да изпише усмивка на скованото си лице. Тримата мъже я гледаха със смесени чувства. Нищо не казаха.

— Госпожа Брюър е глуха — продължи спокойно Крейн. — Чете по устните, но не разбира всичко, което се говори, така че ще ви извини за това, че не я посрещнахте с добре дошла при първото й посещение в клуба.

Уест, секретарят на клуба, се почувства неудобно и промърмори, че се радва да се запознае с госпожа Брюър.

— Въпросът е там, че някой е разбил клуба и е влязъл — каза Малкълм, решен да накара Крейн да се почувства неудобно. (Какъв нахалник, да доведе бройката си на игрището), — и липсват някои неща. Ние видяхме г-жа Брюър на игрището, разбрахме, че не е член и я извикахме. Тя побегна и ние казахме на Роджърс да я последва.

Крейн вдигна вежди.

— Казахте на Роджърс да я последва! — повтори той. — Защо, по дяволите. — Внезапно се намръщи. — Да не искате да кажете, че сестра ми има нещо общо с вашата кражба?

Малкълм, адвокат по професия, изведнъж осъзна, че трябва да се държи внимателно.

— Скъпи приятелю, разбира се, че не — каза той и се засмя. — Просто ни се стори странно, че г-жа Брюър побягна така.

— Не знаех, че е странно човек да тича по игрището — отвърна сухо Крейн и погледна Уест.

— Не си спомням в клубния правилник да има нещо срещу бягане.

— Помисли малко, моля ти се — каза Уест смутено. — Роджърс извика на г-жа Брюър и тя побягна. Не я познаваме и естествено ни се стори подозрителна…

— Вече ви казах, че сестра ми е глуха — отвърна спокойно Крейн. — Въпросът е болезнен. Не е чула Роджърс и е побягнала, защото е искала да ме настигне. Обещах да й дам урок по голф, а тя закъсня. Сега доволни ли сте или ще продължите още да се ровите в тази глупава история?

Роджър реши, че вече е време да каже нещо.

— Напълно сте прав, господине — каза той загрижено. — Явно е станала грешка и се надявам, че не съм обидил младата дама. — Най-вече се тревожеше Крейн да не се оплаче на инспектора.

— Ще се върнем в клуба. Този явно е офейкал в гората.

Грейс трепна незабелязано. Само Крейн, който я държеше за ръката, усети внезапната й възбуда.

— Няма смисъл да го търсите в гората, каза той спокойно. — Стори ми се, че го видях, като идвах към игрището. Беше тръгнал към гората, но се обърна и се насочи към железопътната линия.

— Видяли сте го, господине? — попита Роджърс и светна.

Крейн кимна, усещайки погледа на Грейс.

— Явно той е бил. Носеше голям вързоп под мишница. Сигурно искате да ви го опиша?

Роджърс бе извадил бележника си и вече мокреше с език тъпия молив.

— Ако обичате, господине — каза той.

— Беше младо момче, сигурно около деветнадесет — каза Крейн без да се замисля. — Висок с тъмна коса, син костюм и кафяви обувки. Беше със зелена риза и черна вратовръзка. Носеше шапка и леко куцаше. Ако побързате лесно ще го откриете.

— Прав сте, господине — отвърна Роджърс, сияейки. — Е, аз тръгвам. Много ви благодаря за помощта, господине и отново се извинявам, ако нещо…

— Няма нищо, Роджърс — каза Крейн, като кимна. — Надявам се, че ще го пипнеш.

Той погледна Уест и Малкълм.

— Сега можем ли да си продължим играта, която прекъснахте?

— Разбира се, — отвърна рязко Уест. — Ще платиш таксата на г-жа Брюър, когато дойдеш в клуба?

— Не бих си и помислил да пропусна — каза Крейн подигравателно. — Съжалявам, че тичахте толкова за нищо.

Докосна Грейс по ръката и те тръгнаха заедно към отдалечената площадка, оставяйки Уест и Малкълм да зяпат след тях.