— Бедно мое момиче, аз не се отнасям добре с теб — рече той след една страстна нощ, недопринасяща с нищо за зачеването на сестра или брат на Цезарион.

По лицето й се изписа недоумение.

— Толкова ли съм се оплаквала в писмата си? — попита тревожно. — Стараех се да не те притеснявам.

— Ти никога не си ме притеснявала — успокои я той и целуна ръката й. — Имам други източници. Ти си спечелила една голяма приятелка.

— Сервилия — отгатна веднага тя.

— Да, Сервилия.

— Не се ли сърдиш, че сме приятелки?

— Защо да се сърдя? — Той се усмихна. — Всъщност ми беше ясно от самото начало, че ще се сприятелиш с нея.

— По-скоро тя се сприятели с мен.

— Както и да е. Тази жена е опасен враг дори за една царица. Изглежда обаче, че ти наистина си й допаднала и чуждестранните царици явно са й много по-интересни от съперничките й в Рим.

— Като царица Евноя от Мавритания ли? — попита разсеяно тя.

Той избухна в смях:

— Обожавам клюките! Как, в името на боговете, бих могъл да я вкарам в леглото си? Когато бях в Испания, дори не стигнах до Гадес, камо ли да прекося протока, за да посетя Богуд.

— Всъщност за това и сама се досетих. — Тя се намръщи и докосна ръката му. — Цезаре, опитвам да осмисля и нещо друго.

— Какво?

— Ти си много тайнствен човек и това се отнася за всичко, което правиш. Никога не разбирам кога свършваш твоята… партация. Успях да зачена Цезарион, затова знам, че сигурно достигаш до този момент. Бих искала обаче да усетя кога.

— Така, мила моя, ще се чувстваш много по-уверена.

— О, ти с твоето недоверие! — възкликна тя.

Този разговор можеше да премине в спор, но Цезарион спаси положението, като нахълта с широко разперени ръце.

— Тати!

Цезар го вдигна и го подхвърли във въздуха, сетне го целуна и го прегърна силно.

— Той расте като бурен, щастлива майко.

— Нали? Не виждам в него ни една моя черта и съм благодарна на Изида за това.

— Аз те харесвам такава, каквато си, фараонке, и те обичам въпреки цялата си тайнственост.

Тя въздъхна и изостави спорната тема.

— Кога смяташ да тръгнеш срещу партите? — попита.

— Тате, мога ли да дойда като твой адютант?

— Не сега, синко. Твоята задача ще е да закриляш майка си. — Цезар потърка момченцето по гърба и погледна Клеопатра. — Смятам да тръгна през мартенските иди на следващата година. И ти мислеше да тръгваш за Александрия тогава.

— В Александрия ще съм по-близо до теб.

— Така е.

— Ще остана тук, докато заминеш, Цезаре. Така ще сме заедно цели шест месеца. Аз вече свикнах и си създадох неколцина приятели, освен скъпата Сервилия. Имам такива планове! Искам Филострат да ни изнася лекции и наех любимия ти певец Марк Тигелий Хермоген. Кажи, че ще се забавляваме!

— С удоволствие.

Все още с Цезарион в ръце, той излезе под колонадата и се загледа в красивата градина, създадена от Гай Маций.

— Радвам се, че не издигна онзи зид, който замисляше, любов моя. Така щеше да разбиеш сърцето на Маций.

— Странна работа — отбеляза с недоумение тя. — Местните жители създаваха неприятности толкова дълго време, че бях твърдо решена да издигна стената. Сетне изведнъж изчезнаха. Толкова се боях за сина ни! Сервилия спомена ли ти, защото, кълна се, аз не съм ти писала?

— Да, каза ми. Няма от какво повече да се тревожиш. — Той се усмихна злобно. — Изпратих ги във владенията на Атик около Бутротум. Там могат да режат носовете и ушите на добитъка му.

Тъй като харесваше Атик, Клеопатра изгледа възмутено Цезар:

— О, справедливо ли е това?

— Напълно. Двамата с Цицерон вече идваха да ме молят да променя плановете си. Тъй като още преди няколко месеца разпоредих изпращането на транстиберийците, те трябва вече да са пристигнали.

— Какво каза на Атик?

— Че емигрантите само си мислят, че ще останат в Бутротум, но че скоро ще ги преместя — отвърна Цезар, като рошеше косата на Цезарион.

— Истина ли е?

— Ще останат в Бутротум. Следващия месец ще изпратя още две хиляди. Атик никак няма да се зарадва.

— Толкова ли те засегна публикуването на „Катон“?

— Дори повече, отколкото изглежда — отговори мрачно Цезар.

Испанският триумф се състоя на петия ден на октомври. Представителите на първата класа го осъдиха, останалите римляни го харесаха неимоверно много. Цезар не направи никакъв опит да скрие, че победените врагове са римски граждани, макар че не стигна до такива крайности като показването на Гней Помпеевата глава. Когато минаваше покрай новата си ростра в долната част на Форума, всички магистрати, седящи там, се изправиха на крака, за да поздравят триумфатора — освен Луций Понтий Аквила, който най-сетне намери начин да се изяви като народен трибун. Презрителният жест на Аквила много разгневи Цезар; а също и пиршеството, организирано пред храма на Юпитер.

Смрадливо и мизерно. Той направи друг пир на първия подходящ ден за своя сметка, но Аквила не беше поканен. Цезар даде ясно да се разбере, че любовникът на Сервилия не бива да се надява на по-нататъшно израстване в кариерата.

Гай Требоний незабавно посети Аквила и спечели още един член на клуба „Убийте Цезар“… ала го застави да се закълне, че няма да спомене и думичка пред Сервилия.

— За глупак ли ме мислиш, Требоний? — вдигна вежди Аквила. — Тя е страхотна в леглото, но все още обича Цезар.

Към заговорниците се присъединиха още доста мъже: Децим Турулий, към когото Цезар веднага изпита неприязън; братята Цецилий Метел и Цецилий Буциолан; братята Публий и Гай Сервилий Каска от плебейския клон на Сервилиите; Цезений Лентон, убиецът на Гней Помпей; и най-изненадващо, Луций Тилий Цимбер, тазгодишният претор, а също и неколцината други претори — Луций Минуций Базил, Децим Брут и Луций Стай Марк.

През октомври към заговорниците се присъедини още един член: Квинт Лигарий, когото Цезар толкова мразеше, че му бе забранил да се връща от Африка, въпреки че той със сълзи на очи го моли за прошка. Застъпничеството на много влиятелни приятели принуди диктатора да промени решението си и да го повика, но Лиганий си даваше сметка, че той също не може да се надява на израстване в обществената кариера.

Да, групата на бъдещите убийци постоянно растеше, но сред тях все още нямаше нито един мъж с истинско влияние, който да се ползва с пълното уважение на първата класа. Требоний нямаше друг избор, освен да чака. А и Марк Антоний не бързаше да нагласи нещата така, сякаш Цезар се стреми към монархия и обожествяване. Той отделяше твърде много време на сина си от Фулвия, Марк Антоний Младши, когото тези безумци наричаха Антил.

В деня след триумфа Цезар отстъпи от консулския пост, но без да се лишава от диктаторската си власт. За консули до края на годината (по-малко от три месеца) бяха назначени Квинт Фабий Максим и Гай Требоний. За целта не бяха нужни избори, само нареждане на сената.

Той обяви избора си за управители през следващата година: Требоний щеше да смени Вация Изаурик в провинция Азия; Децим Брут трябваше да отиде в Италийска Галия; друг заговорник, Стай Мурк, щеше да заеме мястото на Антистий Ветий в Сирия; а Тилий Цимбер — да управлява Витиния и Понт. От западните провинции Отвъдна Испания щеше да се управлява от Полион, Близка Испания и Нарбонска Галия — от Лепид, а Галия — от Луций Мунаций Планк.

— Все още обаче не мога да се откажа от диктаторството — обяви Цезар пред сената. — Затова трябва да сменя сегашния си началник на конницата Марк Емилий Лепид, който догодина ще управлява провинция. Назначавам Гней Домиций Калвин.

Антоний, който слушаше кротко и очакваше да чуе собственото си име (все пак напоследък се държеше съвсем прилично!), подскочи, сякаш го бяха облели със студена вода. Калвин! Той бе доста по-труден за сплашване и манипулиране от Лепид и не криеше неприязънта си към Антоний. Проклет да е Цезар! Нямаше ли най-после нещата да потръгнат по-лесно?

Явно не. Цезар обяви избора си за консули за следващата година. До заминаването си на изток той щеше да изпълнява ролята на първи консул с Марк Антоний като втори консул. След тръгването му главен консул ставаше Публий Корнелий Долабела.

— О, не, не може така! — изрева Антоний и скочи на крака. — Да се подчинявам на Долабела! По-скоро да умра!

— Да видим резултата от изборите, Антоний — отвърна спокойно Цезар. — Ако избирателите те предпочетат пред Долабела, добре. Иначе ще се наложи да се примириш.

Долабела, красив мъж, също толкова висок и почти толкова едър колкото Антоний, седеше спокойно със скръстени ръце и се усмихваше снизходително. Много добре знаеше, че злодеянията му в Рим са много по-трудни за доказване от убийството на осемстотин римляни по заповед на Антоний.

— Ще плащаш за делата си, Антоний — измърмори самодоволно той и си засвирука.

— Няма да стане! — процеди през зъби Антоний.

Касий слушаше внимателно. Той би подкрепил всеки, само не и Антоний. Цезар имаше поне частица здрав разум! Долабела беше продажен и понякога действаше като глупак, но през последната година му бе дошъл малко ум в главата и нямаше да се води по свирката на Антоний, това бе сигурно. Може би Рим щеше да оцелее. Освен това Касий бе получил известие, че е приет в колегията на авгурите.

Брут слушаше с все по-голяма надежда. Както сподели по-късно пред Цицерон, разпределението на постовете го завеждаше на мисълта, че в крайна сметка Цезар възнамерява да възстанови републиката.

— Понякога, Бруте, говориш пълни глупости! — тросна се Цицерон. — Цезар те направи градски претор и ти изведнъж започна да го смяташ за прекрасен човек. Е, той не е такъв. Той е зараза!

След това събиране на сената Цезар бе засипан от почести. Много от тях бяха затвърдени със сенатски укази. Статуята на Цезар, която щеше да стои в храма на Квирин, трябваше да носи плочка с надпис НА НЕПОБЕДИМИЯ БОГ. Тук, обяви Антоний на едно заседание на сената в отсъствие на диктатора, се имал предвид самият Квирин, не Цезар. На същото заседание бе взето решение на всички държавни шествия да се появява статуя на Цезар от слонова кост върху златна колесница. Друга негова статуя щеше да се издигне редом с тези на царете и на основателя на републиката Луций Юний Брут. Бяха отпуснати средства и за Цезаровия дворец на Квиринала.

В хода на военната подготовка Цезар нямаше много време да присъства на заседанията на сената, а в началото на декември се наложи да замине за Кампания за уреждане на някои проблеми със земята за ветераните. Антоний и Требоний не пропуснаха да използват отсъствието му, макар че бяха достатъчно хитри да оставят друг да направи предложението им. Занапред месец квинктил щеше да се нарича Юлий. Освен това се създаваше трийсет и шеста триба на римските граждани, носеща името трибус Юлия. Създаваше се трета колегия на жреците на Луперк, наречена луперци Юлии, с префект Марк Антоний. В чест на Цезаровото милосърдие щеше да се издигне храм и Марк Антоний да стане главен жрец на новосъздадения култ към Милосърдието на Цезар. Статуя от слонова кост на Цезар в златно курулно кресло и със златен венец, украсен със скъпоценни камъни, щеше да дефилира наравно с останалите статуи на парада на боговете. Всички тези укази щяха да бъдат гравирани върху сребърни плочки, за да напомнят как Цезар бе напълнил държавната хазна до пръсване.

— Възразявам! — изкрещя Касий, когато Требоний, сега консул — носител на фасциите, подложи предложението на гласуване. — Пак повтарям, не съм съгласен! Цезар не е бог, а вие се отнасяте с него като с такъв! Затова ли изчакахте да отиде в Кампания? Защото иначе щеше да сметне, че е длъжен да се възпротиви? На мен точно така ми изглежда! Откажи се от това предложение, консуле! Това е светотатство!

— Ако си против, Гай Касий, застани от лявата страна на курулния подиум — отвърна Требоний.

Разгневен, Касий отиде отляво, страната, за която имаше по-голяма вероятност да загуби — поради лоша поличба. В този ден се оказа точно така. От лявата страна застанаха само шепа хора, между тях Касий, Брут, Луций Цезар, Луций Пизон, Калвин и Филип. Почти всички останали обаче, начело с Антоний, се отделиха вдясно.

— Май не си струва да оставам претор, ако ще трябва да търпя това обожествяване — сподели Касий пред Брут, Порция и Тертула на вечеря.

— И аз така мисля! — изграчи в подкрепа Порция.

— Изчакай реакцията на Цезар, моля те! — намеси се Брут. — Не вярвам да одобри тези почести, още по-малко да ги е искал. Мисля, че ще е възмутен.

— Това е позор за него — рече Тертула, която едновременно се гордееше, че е дъщеря на Цезар, и страдаше, че нито веднъж не я е удостоил с внимание.

— Разбира се, че се предлагат по негово желание! — възкликна Порция и хвърли гневен поглед на Брут.

— Не, любов моя, грешиш — настоя той. — Предлагат ги хора, които се стремят да измъкнат някаква изгода от него и си мислят, че това ще му хареса. Две неща обаче са пределно ясни. Първо, в дъното на всичко това стои Марк Антоний и второ, авторите на тези предложения нарочно изчакаха Цезар да отиде в Кампания, за да не присъства.

Докато новината за сенатското решение стигне до ушите на Цезар, мина доста време поради една проста причина: той имаше толкова много работа, че не обръщаше внимание на записките от заседанията на сената. Клеопатра се дразнеше много, тъй като той четеше дори при посещенията си при нея и почти не се хранеше.

— Захващаш се с твърде много неща! — възропта веднъж тя. — Хапдефане ми каза, че забравяш да пиеш новия си сироп, защото не бил от плодов сок. Цезаре, дори да не ти харесва, трябва да го пиеш! Нали не искаш да получиш припадък на публично място?

— Ще се справя — отвърна той, без да вдига очи от свитъка, който четеше.

Тя дръпна хартията от ръцете му и поднесе чаша течност пред носа му.

— Пий!

Господарят на света се подчини безропотно, но сетне пак взе листа. Вдигна очи само когато Марк Тигелий Хермоген започна една песен, която бе композирал по думите на Сафо, като си акомпанираше с лира.

— Музиката е единственото, което може да отвлече вниманието му — прошепна Клеопатра на Луций Цезар.

Той стисна ръката й:

— Поне нещо го отвлича.

Почестите продължаваха да се сипят. Малкият брат на Марк Антоний, Луций, стана народен трибун на десетия ден на декември. Той предложи пред плебейското събрание на Цезар да се даде право да препоръчва половината от кандидатите за всеки избор на магистрати, освен този за консули и право да назначава всички магистрати, докато воюва на изток. Предложението влезе в сила още на първо четене, което бе противоконституционно, но Требоний го узакони.

— За Цезар нищо не е противоконституционно — заяви той.

Само някои мъже като Цицерон, който научи за това по-късно, намериха това изявление малко странно за такъв ревностен поддръжник на Цезар.

В средата на декември Цезар обяви консулите за последващата година: Авъл Хирций и Гай Вибий Панза; както и за по-последващата: Децим Юний Брут и Луций Мунаций Планк. Никой от тях не беше поддръжник на Антоний.

Сетне сенатът назначи Цезар за диктатор за четвърти път, макар че третият мандат още не беше изтекъл.

Народният трибун Луций Касий очевидно не познаваше много добре закона: той даде предложение пред плебейското събрание да се даде право на Цезар да обявява нови патриции. Крещящо беззаконие, тъй като патрициатът нямаше нищо общо с плебса. Цезар обяви един-единствен нов патриций, племенника си Гай Октавий, който усилено се готвеше да го придружи. Можеше вече да е патриций, но си оставаше адютант, не пропусна да му напомни Филип. Октавий не обърна особено внимание на този упрек. Отделяше много повече усилия, за да убеди майка си да не го товари с толкова багаж, който го правеше да изглежда мамино синче в очите на другарите си.

Новите консули и претори влязоха в правомощията си на първия ден на януари. Нощното бдение за небесни знамения не донесе нищо съществено, жертвените бели бикове бяха заклани според ритуала, а пирът в чест на Юпитер бе добър. Младшият консул се правеше, че не забелязва Долабела, който пък се усмихваше скришом, чакайки заминаването на Цезар, когато щеше да има повече правомощия от Антоний.

Едно от задълженията на първия консул в деня на Новата година бе да определи датата за Латинския фестивал, празник в чест на Юпитер Лациарис върху Албийските възвишения. Обикновено той се провеждаше през март, точно преди началото на активния военен сезон, но Цезар искаше да присъства лично и го насрочи за ноните на януари.

Юлиите бяха наследствени жреци на Алба Лонга, град, по-древен дори от Рим. Когато някой Юлий беше първи консул, той имаше право да се облече като цар на Алба Лонга и така да участва в Латинския фестивал. Разбира се, Алба Лонга нямаше цар още откакто Рим я бе изравнил завинаги със земята. Градът обаче бил основан от Юл, син на Еней, и Юлиите, негови преки потомци, оставаха царе и главни жреци на Алба.

Когато получи царските одежди на Алба Лонга, Цезар отвори тежката кедрова ракла и установи, че са в идеално състояние. За последен път бяха носени преди петнайсет години по време на първото му консулство. Тъй като бе висок мъж, той се беше принудил да си поръча нови яркочервени ботуши. Сега те изглеждаха малко свити. Той реши да ги пробва. Когато се поразходи из стаята, установи, че болката в прасците, която го мъчеше от известно време, като по чудо е изчезнала. Отиде да го обсъди с Хапдефане.

— Защо не се бях сетил за това? — възкликна лечителят.

— За какво?

— Цезаре, ти имаш разширени вени, а обикновените римски обувки са твърде ниски, за да им осигурят добра опора. Тези ботуши се стягат с връзки малко под коляното. Затова болката е преминала. Трябва да носиш високи ботуши.

— В името на Полукс! — засмя се Цезар. — Веднага ще повикам обущаря си, но тъй като съм върховен жрец на Алба Лонга, не виждам причина да не мога да нося тези, докато получа нов чифт в обичайния кафяв цвят. Браво, Хапдефане!

Този ден трябваше да председателства съдилището за финансови жалби.

Когато зае мястото си на новата Юлиева ростра, пред него се появи тържествена делегация, състояща се от втория консул Марк Антоний, бившия младши консул Требоний, бившите претори Луций Тилий Цимбер и Децим Брут и двайсетина отбрани педарии. Шестима от по-младите мъже носеха по една блестяща сребърна плочка с размерите на лист хартия. Раздразнен от прекъсването, Цезар понечи да ги отпрати, но Антоний го изпревари, като коленичи почтително.

— Цезаре — започна той, — носим ти още три свидетелства на почитта на верния ти сенат, документирани със златни букви върху тези сребърни листи.

От тълпата се чуха удивени възгласи.

Децим Турулий пристъпи напред и му представи плочката, документираща въвеждането на новия месец юлий.

Цецилий Метел му представи новата Юлиева триба.

Цецилий Буциолан му представи Юлиевите луперци.

Марк Рубрий Руга представи култа към Цезаровото милосърдие.

Касий Пармски му представи решението за златното курулно кресло и венеца.

Петроний разказа за статуята от слонова кост на шествието на боговете.

През цялото време пред погледите на увеличаващата се тълпа Цезар седеше занемял, зинал от удивление. Накрая, когато и шестте плочки бяха представени и изтъкнатите мъже се събраха около него с грейнали от гордост погледи, той успя да затвори уста. Колкото и да искаше, не можеше да се изправи, сякаш го бе налегнала внезапна слабост.

— Не мога да приема това — рече накрая. — С такава чест не може да се удостоява един обикновен простосмъртен. Отнесете ги, претопете ги и върнете среброто в Съкровищницата, където му е мястото.

Членовете на делегацията настръхнаха възмутени.

— Ти ни обиждаш! — извика Турулий.

Цезар не му обърна внимание. Погледна Антоний, който изглеждаше не по-малко възмутен от всички останали.

— Марк Антоний, не биваше да го правиш. Като главен консул свиквам сената след час в Хостилиевата курия.

Той кимна на роба, грижещ се за сиропа му, взе каната и я пресуши.

Хостилиевата курия бе доста по-скромна от Помпеевата на Марсово поле, но както изтъкваше Цицерон (със съжаление, че няма да може да седи повече там), бе обзаведена с превъзходен вкус. Имаше обикновени бели мраморни скамейки и курулен подиум, варосани стени, украсени със съвсем малко орнаменти, и под от черни и бели мраморни плочи. Покривът бе като при старата сграда, с голи кедрови греди, между които се виждаха керемидите. По всичко приличаше на старата Хостилиева курия, затова никой не възразяваше срещу това име.

При такова спешно свикване залата не беше пълна, но след като влезе след двайсет и четиримата си ликтори, Цезар преброи хората и установи, че има кворум. Тъй като в този ден заседаваха съдилищата, присъстваха всички претори, неколцина квестори, освен този червей Турулий, около двеста педарии, Долабела, Калвин, Лепид, Луций Цезар, Торкват, Пизон. Очевидно слухът за отказа му от шестте сребърни плочки се беше разпространил, защото с влизането му шумът се увеличи неимоверно.

„Остарявам — помисли си той. — Дори не мога да се ядосам както трябва. Просто съм уморен.“

Цезар остави новоизбрания жрец Брут да прочете молитвите и новоизбрания гадател Касий да разтълкува небесните знаци. Сетне излезе напред с дъбовия си венец на курулния подиум под ръкоплясканията на сенаторите. Изчака още трима бивши центуриони, носители на корона цивика, да бъдат аплодирани и заговори:

— Уважаеми младши консуле, бивши консули, претори, едили, народни трибуни и сенатори. Свиках ви да ви уведомя, че почестите, с които ме засипвате, трябва да спрат начаса. Уместно е диктаторът на Рим да получи някои почести, но само такива, каквито са подходящи за един човек. Човек! Обикновен син на човешкия род, не цар или бог. Днес вие дойдохте при мен с почести в пълен разрез с мос майорум, които намирам за отблъскващи. Нашите закони се записват върху бронз, не върху сребро. Златото и среброто са скъпи метали и имат по-добро приложение. Наредих плочките да бъдат претопени и да се върнат в Съкровищницата.

Той замълча и срещна погледа на Луций Цезар. Луций леко наклони глава към Антоний, който стоеше на подиума зад него. Цезар също кимна леко в знак, че е разбрал.

— Уважаеми сенатори, предупреждавам ви, че тези смешни ласкателства трябва да спрат. Не съм ги искал, не ги желая и няма да ги приема. Това е моята заповед и всички трябва да се подчинят. През този сенат няма да мине нито един указ, целящ короноването ми за цар на Рим! Тази титла е била отхвърлена със създаването на републиката и аз също я отхвърлям. Аз нямам нужда да бъда цар на Рим! Аз съм законният диктатор на Рим и това ми стига.

Квинт Лигарий се изправи, посочи към краката му и изкрещя:

— Ако не искаш да бъдеш цар на Рим, защо носиш тези алени ботуши?

Цезар стисна устни и се изчерви. Да признае, че има разширени вени? Никога!

— Като жрец на Юпитер Лациарис аз имам право да нося тези ботуши. Не си прави грешни изводи, Лигарий! Доволен ли си? А сега си сядай на мястото.

Лигарий се подчини намръщено.

— Това имам да ви кажа по отношение на почестите — продължи Цезар. — За да докажа обаче, че съм обикновен римлянин и нямам никакво желание да бъда нещо повече, веднага освобождавам двайсет и четиримата си ликтори. Царете имат лична стража, която при републиканските магистрати се олицетворява от ликторите. Затова, когато съм в границите на Рим, аз ще се движа без тяхната охрана. — Обърна се към Фабий, седнал заедно с колегите си на най-ниското стъпало на курулния подиум. — Връщайте се в колегията на ликторите, Фабий. Ще те уведомя, когато имам нужда от вас.

Ужасен, Фабий вдигна ръка да възрази, но после я отпусна. Ликторите се изправиха и мълчаливо напуснаха залата.

— Освобождаването на ликторите е съвсем законно — добави Цезар. — Не фасциите или техните носители символизират властта на курулния магистрат. Неговите правомощия са описани в куриатния закон. Тъй като днес всички имаме работа, вече можете да се разотивате. Аз нямам никакво желание да управлявам Рим като цар. На Цезар не му е нужно да е цар. Достатъчно е да е просто Цезар.

Не всички народни трибуни бяха поддръжници на Цезар. Един от тях, Гай Сервилий Каска, вече се беше присъединил към заговорниците. Други двама, Луций Цезеций Флав и Гай Епидий Марул, се проучваха от основателите на клуба. Требоний и Децим Брут обаче бяха решили да не канят Флав и Марул, колкото и да мразеха Цезар. Те бяха празнодумци и никой от двамата нямаше голямо влияние сред първата класа.

В деня, след като Цезар обяви пред сената какво мисли за коронясването си като цар на Рим, Флав и Марул случайно се срещнаха пред новата ростра, която, тъй като бе построена с лични средства на Цезар, имаше негов бюст на висок пиедестал. Въпреки студеното време обичайните посетители на Форума се мотаеха наоколо с надеждата да заварят някое интересно дело в Юлиевата базилика (какво удобство, че беше покрита!) или някой оратор с желание да изложи идеите си пред обществеността. С други думи, обичаен януарски ден.

Изведнъж Флав и Марул закрещяха и около тях бързо се събра голяма тълпа.

— Гледайте! Гледайте! — викаше Марул.

— Позор! Престъпление! — подкрепяше го Флав.

Двамата сочеха доста реалистичния бюст на Цезар. Някой бе завързал бяла лента на челото му.

— Той иска да бъде цар на Рим! — крещеше Марул.

— Диадема! Диадема! — викаше Флав.

След доста дълго перчене насред Форума двамата народни трибуни скъсаха лентата и я стъпкаха.

На следващия ден, ноните, на Албийските възвишения се проведе Латинският фестивал, председателстван от Цезар с древните одежди на албийските царе и жреци.

Празненството протече кратко, за да могат участниците да дойдат от Рим сутринта и да се върнат вечерта. Възседнал бойния си кон, Цезар поведе шествието на магистратите към града. В отсъствието на консули и претори младият Гай Октавий отново изпълняваше задълженията на градски префект. За обикновените римляни този празник бе интересно събитие. Живеещите близо до Алба Лонга отидоха да гледат на място, а останалите любопитни се задоволиха да наблюдават завръщащите се магистрати от двете страни на Апиевия път. При преминаването на Цезар от тълпата се чуха възгласи:

— Аве, рекс! Аве, рекс! Привет царю!

Той вдигна глава и се засмя:

— Не, не си научил добре името ми! Аз се казвам Цезар, не Рекс!

Марул и Флав препуснаха от задните редици на процесията към мястото на Цезар. Накараха конете си да се изправят на задни крака и закрещяха, сочейки към тълпата.

— Ликтори, отстранете онзи, който нарече Цезар цар! — извика неколкократно Марул.

Когато Антониевите ликтори понечиха да изпълнят заповедта, Цезар вдигна ръка и ги спря.

— Стойте — заповяда кратко. — Маруле, Флав, връщайте се на местата си.

— Той те нарече цар! Ако не сториш нещо, Цезаре, значи искаш да бъдеш цар! — продължи да крещи Марул.

Шествието беше спряло, конете цвилеха тревожно, ликторите и магистратите наблюдаваха сцената с интерес.

— Хванете този човек и го изправете на съд! — изкрещя Флав.

— Цезар иска да бъде цар! — не млъкваше Марул.

— Антоний, накарай ликторите си да върнат тези двамата, където им е мястото! — тросна се почервенелият от гняв Цезар.

Антоний не помръдваше.

— Подчинявай се, Антоний, или ще напуснеш сената!

— Чухте ли? Чухте ли? Цезар вече е цар! Командва консулите като слуги! — закрещя Марул, докато ликторите водеха коня му към задните редици.

— Рекс! Рекс! Рекс! Цезар Рекс! — пригласяше Флав.

— Свикай сената утре по разсъмване — нареди Цезар на Антоний, преди да се разделят при Домус Публика.

При това заседание гневът му бе достигнал крайната си точка.

Приветствията за носителите на венец за храброст бяха прекъснати безцеремонно.

— Луций Цезеций Флав, Гай Епидий Марул, излезте! — заповяда Цезар. — Слезте тук, в средата на залата, веднага!

Двамата народни трибуни станаха от трибунската скамейка и се изправиха с надменно вдигнати брадички пред диктатора.

— До гуша ми дойде от тези обвинения! Разбирате ли? До гуша ми дойде! Повече няма да търпя! Флаве, Маруле, вие позорите поста си!

— Рекс! Рекс! Рекс! Рекс! — занареждаха те.

— Мълчете, безумци!

Как го правеше, никой нямаше представа. Просто когато Цезар придобиеше определено изражение и изревеше по характерен начин, всички млъкваха. Той не беше цар. Той бе като самото възмездие. Изведнъж всички сенатори в залата си спомниха какво може да прави един диктатор, без да се налага да бъде цар. Да бичува. Да обезглавява.

— На какво е заприличал народният трибунат, след като двама като вас се държат като разглезени деца? — попита Цезар. — Ако някой върже бяла лента на бюста ми, свалете я! Това ще спечели одобрението ми! Ала не като крещите до боговете и съберете цяла тълпа зяпачи! Това е недопустимо за един римски магистрат! А ако някой в тълпата подхвърли шега, оставете го на мира! Шеговитият отговор ще го направи да звучи смешно! Вчера вие сторихте недопустимото! Превърнахте едно невинно подвикване от тълпата в истински цирк! За какво смятахте да го съдите? За държавна измяна? Безбожие? Убийство? Кражба? Измама? Подкуп? Изнудване? Насилие? Подстрекателство към насилие? Банкрут? Магьосничество? Светотатство? Доколкото знам, това са престъпленията, преследвани по римското законодателство! Не е престъпление да правиш провокативни забележки! Не е престъпление да злословиш по чужд адрес! Не е престъпление да угодничиш! Ако беше така, Марк Цицерон щеше да е вече в изгнание, задето между всичко друго нарече Луций Пизон „бездънна яма на алчността“! А заедно с него и всеки член на този сенат, който някога е наричал колегите си „мършояди“ или „развратници“! Как смеете да обявявате една обикновена случка за престъпление? Как смеете да ме злепоставяте, като правите от мухата слон? Аз ще сложа край на това! Чувате ли ме? Чувате ли? Ако някой дори намекне — камо ли да каже направо, — че се стремя да стана цар на Рим, да внимава! Рекс е една дума! Тя съществува в латинския език, но няма никакво значение в нашата действителност! Рекс ли? Дори да исках да управлявам вечно, защо да си правя труда да се зова рекс? Защо не просто Цезар? „Цезар“ също е дума! Със същата лекота тя може да означава „цар“, както и думата „рекс“! Като диктатор аз мога да лиша всеки от вас от гражданството и собствеността му! Мога да ви бичувам и обезглавявам! За това не се налага да бъда „Рекс“! И повярвайте ми, уважаеми сенатори, вие ме изкушавате да го направя! Изкушавате ме! Това е. Свободни сте. Вървете си!

Тишината беше пълна. Гай Хелвий Цина стана от трибунската скамейка и излезе така, че да вижда едновременно Цезар и двамата си треперещи колеги.

— Уважаеми сенатори, като председател на колегията на народните тибуни предлагам Луций Цезеций Флав и Гай Епидий Марул да бъдат лишени от трибунския си пост веднага — обяви той. — Освен това предлагам да бъдат изключени и от сената.

В залата настана глъчка, сенаторите размахаха юмруци:

— Вън! Вън!

— Не можеш да го направиш! — изкрещя Луций Цезеций Флав Старши, като скочи на крака. — Синът ми не заслужава такова наказание!

— Ако беше достатъчно разумен, Цезеций, щеше да лишиш сина си от наследство заради глупостта му! — изсъска Цезар. — Сега се махайте, всички! Вън! Вън! Не искам да виждам лицата ви, докато не започнете да се държите като достойни римляни!

Хелвий Цина незабавно свика плебейското събрание и разпореди изключването на Флав и Марул от колегията на народните трибуни и от сената. Сетне проведе бързи избори и Луций Децидий Сакса и Публий Хостилий Сазерна заеха местата на изгонените.

— Надявам се, че осъзнаваш, Цина, че днес беше най-лесно — напомни му Цезар. — Утре ще се наложи да отстояваш позицията си пред комициите. Все пак оценявам жеста. Ела да пийнеш вино у дома и да ми разкажеш за новите си стихове.

Кампанията за обявяване на Цезар за цар на Рим внезапно секна, сякаш никога не я е имало. Думите на диктатора, че няма причина „рекс“ и „Цезар“ да не означават едно и също, се разпространиха бързо. Както сподели Цицерон пред Атик (те все още безрезултатно се опитваха да отклонят емигрантите от Бутротум), проблемът бе, че хората забравяли какъв всъщност е Цезар, докато не го видят разгневен.

Може би като следствие от това паметно заседание на февруарските календи сенатът гласува пожизнено диктаторство за Гай Юлий Цезар. При гласуването никой не събра куража да застане от лявата страна на курулния подиум.

Указът бе приет единодушно.

В клуба „Убийте Цезар“ вече влизаха двайсет и един души: Гай Требоний, Децим Брут, Стай Мурк, Тилий Цимбер, Минуций Базил, Децим Турулий, Квинт Лигарий, Атистий Лабеон, братята Сервилий Каска, братята Цецилии, Попилий Лигурийски, Петроний, Понтий Аквила, Рубрий Руга, Отацилий Назон, Цезений Лентон, Касий Пармски, Спурий Мелий и Сервий Сулпиций Галба. Освен омразата си към Цезар Спурий Мелий имаше още една странна, макар и логична причина да желае смъртта на диктатора. Преди четиристотин години един от предците му, носещ същото име, бе опитал да стане цар на Рим. Убийството на Цезар беше сбъдване на една отколешна мечта на фамилията, която оттогава не бе в особен разцвет. Присъединяването на Галба беше зарадвало неимоверно много останалите заговорници. Той бе патриций и бивш претор и имаше огромно влияние. В началото на Цезаровата война в Галия Галба беше водил една кампания в Алпите, но се бе провалил толкова позорно, че Цезар бързо се лиши от услугите му. Освен това той беше сред мъжете, на които Цезар бе сложил рога.

Шестима от заговорниците имаха известно влияние, но за съжаление останалите, както Требоний сподели пред Децим Брут, бяха жалка сбирщина от неуспели нещастници и бивши величия.

— Поне умеят да си държат езика зад зъбите — призна той. — Досега не съм чул нито намек за съществуването на заговор.

— Нито пък аз — съгласи се Децим Брут. — Да можехме само да привлечем още двама с влиянието на Галба. Когато броят ни достигне двайсет и трима, борбата ще стане по-ожесточена от тази за главата на жертвения жребец през октомври.

— Цялата работа много прилича на ритуала с жертвения кон — отбеляза замислено Требоний. — Като се замислиш, то е същото. Ние възнамеряваме да убием най-добрия боен кон на Рим.

— Съгласен съм. Цезар е недостижим. Ако имаше друг изход, нямаше да се налага да го убиваме. Въпреки всички големи претенции на Антоний… пфу! Требоний, трябва да убием и него.

— Не съм съгласен. Ако искаме да се измъкнем чисти и да извлечем някаква полза, трябва да се представим като големи патриоти! Ако убием дори един от свитата на Цезар, ще ни обявят за метежници и изменници.

— Ще остане Долабела. С него можеш да се разбереш. Антоний е звяр.

Икономът на Децим Брут почука.

— Господарю, Гай Касий иска да те види.

Требоний и Децим се спогледаха.

— Покани го да влезе, Бокхе.

Касий влезе колебливо, което не беше никак характерно за него.

— Да не би да преча? — попита, сякаш бе надушил нещо.

— Не, не — увери го Децим Брут и придърпа трети стол до техните два. — Вино? Нещо за разхлаждане?

Касий седна вдървено и събра ръце.

— Благодаря, нищо не ми се пие.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Касий го наруши:

— Какво мислите за нашия диктатор?

— Че сами си сложихме юлара — отвърна Требоний.

— Никога вече няма да сме свободни — добави Децим Брут.

— Изказвате собствените ми мисли. И тези на Марк Брут, макар че той не смята, че положението може да се промени.

— А ти смяташ ли, Касий? — попита Требоний.

— Ако зависеше от мен, щях да го убия. — Той вдигна поглед към Требоний и онова, което видя в очите му, го накара да затаи дъх. — Да, щях да махна веднъж завинаги този воденичен камък от шиите ни.

— Да го убиеш сега? — направи се на озадачен Децим Брут.

— Не знам… не знам… не знам — заекна Касий. — Тази идея е нова за мен, разберете. Преди единодушното гласуване за доживотното му диктаторство някак си се примирявах с мисълта, че ще трябва да го търпя известно време. Той обаче е непоклатим! Ще е в състояние да посещава заседанията на сената и когато стане на деветдесет. Здрав е като бик.

Гласът му ставаше по-уверен. Двамата други мъже сякаш чуваха собствените си мисли. Той разбра, че е сред приятели, и се поотпусна.

— Сам ли съм в това отношение? — поинтересува се той.

— Ни най-малко — отвърна Требоний. — Всъщност ние сме цял клуб.

— Клуб ли?

— Клубът „Убийте Цезар“. Нарича се така, защото когато го създавахме, искахме името му да звучи като шега, в случай че ни разкрият. Да го представим като сдружение на хора, които не харесват диктатора и искат да го убият политически. Вече сме двайсет и един. Искаш ли да се присъединиш?

Касий обмисли въпроса със същата бързина, с която бе взел решението да изостави Марк Крас край река Билехас и да препусне към Сирия.

— Вътре съм — заяви той. — Сега бих пийнал малко вино.

Двамата основатели на заговора заразказваха за целите на клуба и защо са решили да убият октомврийския кон. Касий ги изслуша мълчаливо, докато не чу имената на останалите членове.

— Жалка сган — заяви.

— Прав си — съгласи се Децим, — но ни носят едно предимство. Много са. Достатъчно сме за политическа партия. За пример, добрите люде никога не са имали толкова привърженици. Поне са сенатори и са твърде много, за да ни обявят за заговорници. Само това определение не искаме да ни лепват.

— Твоето участие е предимството, от което отчаяно се нуждаехме, Касий — поде Требоний. — Защото ти имаш голямо политическо влияние. Ала дори един Касий и един Сулпиций Галба не са достатъчни, за да придадат на деянието ни облика на… на героична постъпка, какъвто трябва да има. Така де, ние премахваме един тиранин, не сме обикновени убийци! Такъв трябва да бъде обликът ни, когато извършим делото си. Ще излезем на рострата и ще заявим открито пред цял Рим, че сме премахнали тиранията от обичаната ни родина, че не смятаме да се извиняваме на никого и никой не би трябвало да търси възмездие. Мъжете, които спасяват родината си от тиранин, трябва да бъдат обсипани с почести. Рим е съборил не един потисник и хората, които са спомогнали за това, винаги са се ползвали с уважението на народа. Брут, който свали последния цар и екзекутира синовете му, когато се опитаха да върнат монархията! Сервилий Ахала, който уби Спурий Мелий, когато се опита да се провъзгласи за цар на Рим…

— Брут! — възкликна Касий. — Брут! Сега, след смъртта на Катон, трябва да привлечем и Брут! Той е пряк потомък на онзи Брут, а чрез майка си е наследник и на Сервилий Ахала! Ако го убедим да се присъедини към нас, успехът ни е в кърпа вързан. На никого и през ум няма да му мине да ни съди.

Децим Брут се наежи, очите му засвяткаха.

— Аз също съм пряк потомък на онзи Брут. Мислиш ли, че не се бяхме сетили?

— Така е, но ти не си потомък на Сервилий Ахала — отбеляза Требоний. — Марк Брут те надминава в това отношение, Дециме. Няма защо да се гневиш. Той е най-богатият мъж в Рим и има огромно влияние… Касий, трябва да го привлечем! С двама Брутовци няма начин да не успеем!

— Добре, разбирам — съгласи се Децим и гневът му понамаля. — Само че как ще го привлечем, Касий? Признавам, че не го познавам много добре, но дълбоко се съмнявам, че ще се съгласи да участва в заговор за убийство. Толкова е плах, толкова кротък, толкова флегматичен.

— Прав си, всичко това е вярно за него — мрачно измърмори Касий. — Майка му го командва… — Той изведнъж замълча, лицето му просветна. — Ала това беше, преди да се ожени за Порция. О, каква врява се вдигна! Без съмнение след сватбата си с Порция Брут е много по-решителен отпреди. И действията на доживотния диктатор го ужасяват. Ще се опитам да го убедя, че като потомък на Луций Брут и Сервилий Ахала е негово морално задължение да освободи Рим от тиранина.

— Безопасно ли е да се разкрием пред него? — попита разтревожено Децим. — Може да отиде направо при Цезар.

Касий го изгледа удивено:

— Брут ли? Никога! Дори да не се присъедини към нас, готов съм да заложа живота си, че няма да продума.

— Така наистина ще го заложиш — отбеляза Децим Брут. — Наистина ще го заложиш.

Когато доживотният диктатор събра центуриите на Марсово поле, за да „изберат“ Публий Корнелий Долабела за първи консул в отсъствието на Цезар, гласуването протече бързо и гладко. Нямаше причина да не стане така, защото имаше само един кандидат. Все пак гласовете трябваше да се преброят, поне тези от първата класа и толкова от втората, колкото да се осигури мнозинство. Центуриите се доминираха от първата класа, затова в „избори“ като днешния никой представител на третата и четвъртата не си правеше труда да идва.

И Цезар, и Антоний присъстваха, първият като наблюдаващ магистрат, вторият в ролята си на авгур. На младшия консул му бе нужно необичайно дълго време да завърши гаданията си. Първата овца беше отхвърлена като нечиста, втората имала твърде малко зъби. Едва третата задоволи изискванията му. Процедурата по оглеждането на черния дроб на жертвата бе записана ясно и пресъздадена на триизмерен бронзов модел. В римските гадания нямаше нищо мистично, затова не се налагаше авгурите да извършват някакви тайнствени ритуали.

Нетърпелив както винаги, Цезар нареди гласуването да започва, докато Антоний се суетеше и човъркаше из вътрешностите.

— Какво има? — попита диктаторът, когато се приближи до гадателя.

— Черният дроб. Изглежда ужасно.

Цезар погледна, обърна дроба с метална пръчка, преброи дяловете и провери формата им.

— Съвършен е, Антоний. Като върховен жрец и авгур обявявам, че предзнаменованието е добро.

Антоний вдигна рамене и се отдалечи. Чираците от гадателската колегия започнаха да разчистват. С усмивка Цезар отново се зае да наблюдава гласоподаването.

— Не се мръщи Антоний — рече. — За малко да успееш.

Когато около половината гласове от необходимите деветдесет и седем центурии бяха регистрирани, Антоний внезапно скокна, изкрещя и изтича от едната страна на наблюдателната куличка, откъдето се виждаха дълги редици облечени в бяло мъже, пускащи гласа си в урните.

— Огнено кълбо! Предзнаменованието е неблагоприятно! — изкрещя той с пълно гърло. — Като официален авгур при тези избори заповядвам на центуриите да се разотиват!

Ходът му беше блестящ. Цезар се оказа неподготвен и не успя да разпита кой друг е забелязал зловещия метеор. Гласоподавателите, които биха предпочели да бъдат, където и да било другаде, само не тук, бързо започнаха да се разотиват.

Долабела притича с почервеняло от гняв лице.

— Мръсник! — изрева в лицето на самодоволно ухиления Антоний.

— Твърде много си позволяваш, Антоний — изсъска Цезар.

— Видях огнено кълбо — настоя той. — Отляво, ниско над хоризонта.

— Предполагам, че това е начинът ти да ми кажеш, че няма смисъл да провеждам втори избори, така ли?

— Цезаре, просто ти казвам какво видях.

— Ти си пълен глупак! — заяви Цезар и заслиза по стълбите на куличката. — Знам и други начини.

— Няма къде да избягаш, мръсник! — изрева Долабела.

— Ликтори, задръжте го — нареди Антоний и последва Цезар.

Цицерон се приближи надуто, очите му блестяха.

— Това беше глупаво, Марк Антоний — заяви той. — Незаконно. Трябваше да гледаш небето като консул, не като авгур. На гадателя трябва официално да му се възложи да наблюдава небето, на консула няма нужда.

— Благодаря, че каза на Антоний как да провали и следващите избори, Цицероне! — изръмжа Цезар. — Трябва да ти напомня, че Публий Клодий постанови, че и на консулите трябва да се даде официално разрешение да наблюдават небето. Преди да поучаваш, прочети законите, които са приети, докато си бил в изгнание.

Цицерон подсмръкна и се отдалечи намусен.

— Съмнявам се — рече Цезар на Антоний, — че ще имаш куража да попречиш на назначаването на Долабела.

— Не, не бих го направил. Само че като назначен консул не може да бъде по-старши от мен.

— Антоний, Антоний, със законите си също толкова зле, колкото с аритметиката! Разбира се, че може, защото ще заеме мястото на първия консул. Защо мислиш, че си дадох труда да назначавам консул за няколко часа през миналия декември след смъртта на Фабий Максим, който бе първи консул? Закон не е само онова, което е написано на плочките, а и всеки неоспорен прецедент. И аз поставих такъв прецедент само преди месец. Никой не се възпротиви, дори ти. Може да си мислиш, че си ме изиграл, но трябва да знаеш, че винаги съм една крачка напред.

Цезар му се усмихна и се присъедини към Луций Цезар, който гледаше намръщено Антоний.

— Какво можем да направим с племенника ми? — попита отчаяно Луций.

— Докато ме няма ли? Дръж го под око, Луций. Той всъщност е с вързани ръце. След днешния случай не вярвам омразата на Долабела към него да намалее. Калвин е началник на конницата, а Съкровищницата е изцяло в ръцете на Балб Старши и Опий. Да, Антоний е с вързани ръце.

Антоний се прибра с пълното съзнание за абсолютната си безпомощност. Не беше справедливо! Хитрата стара лисица владееше всички политически и юридически номера, дори някои бе измислил сам. Скоро щеше да принуди сенаторите да се закълнат в живота си, че ще спазват всичките му закони и укази, докато го няма. Ритуалът сигурно щеше да се извърши под открито небе в храма на Семон и като върховен жрец старчето сигурно много добре знаеше изтърканите номера, като да държиш камък, за да обезсилиш клетвата. Цезар не се лъжеше от нищо.

Требоний. Трябваше да говори с Требоний. Не с Децим Брут. Само с Требоний. Лично.

Срещнаха се, след като сенатът назначи Долабела за първи консул в отсъствие на Цезар. Назначен, но старши.

— Конят ми дойде от Испания. Искаш ли да дойдеш на ампус Ланатариус да го видиш? — попита непринудено Антоний.

— Разбира се — прие Требоний.

— Кога?

— Защо не още сега?

— Къде е Децим Брут?

— Прави компания на Гай Касий.

— Странна дружба.

— Напоследък не е.

Продължиха в мълчание, докато не излязоха през Капенската врата, откъдето се насочиха към района с оборите и паниците на Рим.

Беше студено, духаше суров вятър. От вътрешната страна на Сервиевите стени не го усещаха, но навън зъбите им затракаха.

— Наблизо има хубава кръчма — обяви Антоний. — Милосърдие може да почака. Имам нужда от хубаво вино и буен огън.

— Милосърдие ли?

— Така се казва новият ми представителен кон. Все пак аз съм главен жрец на култа към Цезаровото милосърдие.

— О, как само се разлюти, когато му показахме плочките!

— Не ми напомняй. При първата ни среща след това така ми нарита задника, че не можех да седя цяла нундина.

Неколцината посетители на кръчмата погледнаха новодошлите и зинаха от изненада. Никога в историята на заведението през вратата му не бяха влизали мъже с пурпурни ивици на тогите! Съдържателят дойде да ги посрещне и ги настани на най-хубавата си маса. Изгони от там трима търгови, но те бяха твърде впечатлени, за да се възпротивят. Сетне кръчмарят дотича с амфора от най-доброто си вино и им остави чинийки с мариновани лукчета и сочни маслини.

— Тук ще сме в безопасност — обяви Требоний на гръцки. Съмнявам се някой да говори друг език, освен латински. — Отпи предпазливо от чашата си, вдигна удивено поглед и махна одобрително на собственика. — Какво си намислил, Антоний?

— Вашият малък заговор. Времето тече. Как върви?

— Ами, не толкова добре. Вече сме двайсет и двама, но ни липсват изтъкнати мъже, което ме тревожи. Няма смисъл да извършваме това дело, ако не можем да излезем като герои. Ние сме борци против тиранията, не убийци — произнесе Требоний любимото си изречение. — Гай Касий обаче също се присъедини към нас и ще се опита да убеди и Марк Брут да стане нашата представителна личност.

— В името на Полукс! Той е най-успешният избор.

— Не съм оптимист, че Касий ще успее.

— Какво ще кажеш за някои допълнителни гаранции, в случай че не намерите подходящо представително лице? — попита Антоний, докато белеше една лукова глава.

— Гаранции ли?

— Не забравяй, че аз ще бъда консул… и изобщо не си мисли, че Долабела ще създава проблеми, защото няма да го допусна. Ако нашият човек е мъртъв, той ще пълзи пред мен. Предлагам да загладя нещата за вас пред сената и народа на Рим. Брат ми Гай е претор, а другият, Луций — народен трибун. Мога да ви гарантирам, че никой от участниците няма да бъде съден и никой няма да бъде лишен от магистратура, провинции, имоти или титли. Не забравяй, че аз съм наследникът на Цезар. Аз ще командвам войската, която ме обича много повече от Лепид, Калвин или Долабела. Никой в сената или събранията не ще дръзне да ми се противопостави.

Лицето му придоби каменно изражение.

— Аз изобщо не съм такъв глупак, за какъвто ме смята Цезар, Требоний. Ако убиете него, защо не убиете и мен? И чичо Луций, и Калвин, и Педий? Моят живот също е заплашен. Затова ще сключа сделка с теб… само с теб! Планът е твой и ще се осъществи единствено благодарение на теб. Нека разговорът ни си остане между нас. Ти ще вземеш мерки да остана невредим и аз ще се погрижа никой от вас да не пострада.

Требоний се замисли. Предложението бе твърде привлекателно. Антоний беше мързеливец, не работохолик като Цезар. Щеше да остави държавата на самотек, стига да може да се нарича Първи мъж на Рим… и да разполага с невероятното богатство на Цезар.

— Дадено — отвърна Гай Требоний. — Остава между нас, Антоний. На другите не им е нужно да знаят.

— Това важи ли и за Децим? Помня го от времето на Клодий. Той не е толкова уравновесен, колкото може би изглежда.

— Няма да казвам на Децим, имаш думата ми.

В началото на февруари Цезар получи новини, които го принудиха да ускори подготовката за война. Антистий Вет, изпратен да замести Корнифиций, обсадил Бас в Апамея, като си мислел, че бързо ще се разправи с него. Бас обаче бил укрепил сирийската си „столица“ твърде добре и обсадата се проточила. Нещо по-лошо, Бас извикал партския цар Ород на помощ и той не се забавил. Партската войска начело с принц Пакор завзела Сирия. Антистий Вет се оказал обсаден в Антиохия.

Тъй като сега никой не можеше да оспорва партската заплаха или необходимостта от защита на Сирия, Цезар изтегли от Съкровищницата доста повече средства, отколкото възнамеряваше първоначално, и изпрати военната каса в Брундизиум, където да го чака. За по-сигурно средствата бяха заключени в хранилищата на банкера Гай Опий. Цезар издаде заповед за събиране на всички легиони в Македония. Пехотата трябваше да бъде прехвърлена с кораби от Брундизиум, а конницата — от Анкона, най-близкото пристанище до Равена, където бе на лагер. На легатите и щаба му беше наредено незабавно да се прехвърлят в Македония и той уведоми сената, че смята да се откаже от консулството през мартенските иди.

Гай Октавий получи кратка бележка от Публий Вентидий да се яви в Брундизиум, откъдето трябваше да отплава в края на февруари заедно с Агрипа и Салвидиен Руф. Заповедта дойде съвсем навреме, защото майка му не спираше да плаче и да нарежда, че никога повече нямало да види любимия си син. Благодарение на постоянните й натяквания Филип бе необичайно избухлив. Октавий остави две трети от приготвения от нея багаж и нае три колесници и две каруци с намерението да потегли веднага по Латинския път. Към свободата! Към приключенията! Към Цезар!

Самият диктатор го посети за кратко вечерта преди отпътуването.

— Очаквам да продължиш учението си, Октавий, тъй като съдбата ти явно не ще бъде свързана с военния живот — рече Великия мъж, който изглеждаше уморен и необичайно неспокоен.

— Ще ги продължа, Цезаре. Взимам Марк Епидий и Арий Александрийски, които ще ми помогнат да затвърдя уменията си по реторика и познанията си по право. Аполодор Пергамски пък продължава с усилията си да ме научи на гръцки. — Младежът се намуси. — Имам напредък, но е трудно. Все още не мога да мисля на този език.

— Аполодор е стар човек — намръщи се Цезар.

— Да, но ме увери, че е в достатъчно добра форма, за да предприеме това пътуване.

— Взимай го тогава. И започни да обучаваш Марк Агрипа. Този младеж трябва да изгради не само военна, но и блестяща политическа кариера. Филип уреди ли ти квартира в Брундизиум? Странноприемниците ще са препълнени.

— Да, ще остана у приятеля му Авъл Плавтий.

Цезар се засмя, лицето му изведнъж се оживи.

— Колко удобно! Можеш да държиш под око и военната каса, Октавий.

— Военната каса ли?

— За поддържането на войска са нужни милиони сестерции — обясни му той. — Разумният пълководец взима всички необходими средства със себе си. Ако се наложи да ги иска по-късно от Рим, сенатът може да създаде много затруднения. Затова военната каса с няколко милиона сестерции чака в хранилището на Опий, което е непосредствено до дома на Авъл Плавтий.

— Ще държа под око военната каса, Цезаре, обещавам.

След кратко ръкостискане и бърза целувка Цезар си тръгна. Октавий остана известно време на празния вход. Изпитваше някаква мъка, но не можеше да определи причината.

„Още една малка закачка с царя на Рим“ — помисли си Марк Антоний в деня преди Луперкалия. Тази година щяха да участват три групи жреци, като тази на Юлийските луперци щеше да бъде предвождана от самия Антоний.

Луперкалия бе един от най-старите и обичани празници в Рим. В древните му ритуали имаше много сексуалност и по-пуритански настроените представители на първата класа не обичаха да гледат.

В скалите на Палатина имаше малка пещера с извор, наречен Луперкал. Там под стар дъб (макар че по онова време било смокинова фиданка) свещената вълчица кърмила изоставените Ромул и Рем. Ромул беше основал първото селище на Палатина и бе екзекутирал брат си за измяна със странното обяснение „прескачане на стените“. Една от кръглите сламени колиби на Ромул още се пазеше на хълма, а римският народ още почиташе Луперкала и се молеше на духа закрилник на Рим, Гениус Лоци. Събитията се бяха случили преди шестстотин години, но споменът за тях не умираше и това се чувстваше най-добре в Луперкалия.

Жреците от трите колегии на луперците се събираха при пещерата чисто голи и там убиваха козли и едно мъжко куче. Тримата префекти, на Юлиевите, Фабиевите и Квинктилиевите луперци, наблюдаваха как подчинените им режат гърлата на животните и бършат кървавите ножове в челата си, като се кикотеха необуздано и налудничаво. Никой друг не можеше да се кикоти толкова необуздано и налудничаво като Марк Антоний, примигващ, за да пропъди кръвта от очите си, докато другите жреци я чистеха с вълна, натопена мляко. Козлите и кучето бяха одрани; сетне луперците раздраха кървавите им кожи на ленти и ги завързаха около бедрата си, като оставиха единия край достатъчно дълъг, за да могат да го въртят.

Малцина бяха щастливците сред многохилядното множество, които успяха да видят тази част от церемонията между къщите и от близките покриви. Палатина бе твърде плътно застроен. След като се облякоха, луперците дариха малки солени печива, наречени мола салса, на духовете пазители на римския народ. Соленките бяха приготвени от весталките от първите класове на последната латинска реколта и всъщност те бяха истинското жертвоприношение. Козлите и кучето само осигуряваха ритуалното облекло на жреците. Сетне трийсетината яки мъже се излегнаха на земята и започнаха да „пируват“. Всъщност менюто бе доста скромно, защото веднага след това луперците трябваше да пробягат три километра.

Водени от Антоний, те се спуснаха по Каковото стълбище от Луперкала и се врязаха в тълпата, въртейки бясно дългите краища на кожите си. Множеството им освободи път и те продължиха тичешком нагоре през Палатина, през широката Виа Триумфалис, надолу към Церолийските блата, сетне отново нагоре до Велията в най-горната част на Форума, надолу покрай рострите на Сакра Виа, докато не стигнаха до първия римски храм, малката стара Регия. Тичането им беше затруднено допълнително от това, че проходът сред тълпата бе широк само колкото да се промъкне един човек и хората постоянно се бутаха напред, за да получат удар от кървавите кожи.

Смяташе се, че който получи такъв удар, ще бъде дарен с плодовитост, затова много мъже и жени, отчаяни от бездетието си, молеха останалите да им отстъпят място в предните редици, за да получат поне по един удар от кървавите бичове на луперците. За Антоний този ритуал бе напълно оправдан. Семпрония, майката на Фулвия и дъщеря на Гай Гракх, беше навършила трийсет и девет години, без да зачене. Отчаяна, тя бе отишла на Луперкалия и беше получила удар с кожа. Девет месеца по-късно се бе родила Фулвия, единственото й дете. Затова Антоний размахваше въодушевено бича си и не пестеше ударите въпреки допълнителните усилия, които му струваше това. Превиваше се от смях, спираше от време на време да пийне вода, подадена му от някоя добра душа, и се забавляваше.

Той предостави на тълпата и нещо повече от обикновени удари. Веднага щом се появеше, хората изпадаха в екстаз и надаваха лудешки възгласи, защото единствен сред луперците, той не беше направил никакъв опит да прикрие гениталиите си с козята кожа. Най-страховитият пенис и най-големите тестиси на Рим се клатеха под погледите на всички; едно незабравимо зрелище. На всички им харесваше! „О, о, о, удряй! Удряй!“

Луперците наближаваха финала си, изсипаха се в ниската част на Форума, все още предвождани от Антоний. Отпред, седнал на курулното си кресло, ги посрещна Цезар Диктатора. Като по чудо не беше забил поглед в някой скучен документ, а се смееше и разменяше шеги с хората наоколо. При вида на Антоний той направи някаква забележка (най-вероятно по отношение на гениталиите на главния луперк) и гражданите около него буквално изпопадаха от смях. Остроумен мръсник бе този Цезар, нямаше спор. „Добре, Цезаре, поеми сега този удар!“

Когато стигна основата на рострите, Антоний протегна лявата си ръка и взе нещо от тълпата. Изведнъж изтича по стълбите и се изправи зад Цезар. Върза една бяла лента на главата му, която вече носеше дъбовия венец за храброст. Цезар реагира мълниеносно. Свали лентата за миг, без да размести дъбовия венец. Изправи се, вдигна бялата ивица плат и изкрещя гръмко:

— Юпитер Оптимус Максимус е единственият цар на Рим!

Тълпата нададе оглушителен радостен рев, но той вдигна ръце за тишина.

— Гражданино — обърна се към един младеж в бяла тога под него, — занеси това в храма на Юпитер и го остави в краката на статуята на великия бог като подарък от Цезар.

Тълпата отново нададе радостни викове, а младежът, очевидно поласкан от честта, бързо се изкачи на рострата, за да вземе диадемата. Цезар му се усмихна, каза му тихо няколко думи. Замаян, „гражданинът“ слезе и се запъти към храма на Капитолия.

— Тичането още не е свършило, Антоний — обърна се диктаторът към застаналия зад него мъж, задъхан и с леко възбуден член, събиращ погледите на всички жени наоколо. — Нали не искаш да стигнеш последен на Регията? След като се изкъпеш и се облечеш, те чака още една работа. Свикай сената утре по изгрев в Хостилиевата курия.

Сенаторите се събраха, разтреперани от страх, защото Цезар бе в обичайното си настроение.

— Нека бъде гравирано върху бронзова плочка — заговори сдържано той, — че в деня на Луперкалия през годината на консулството на Гай Юлий Цезар и Марк Антоний консулът Марк Антоний е предложил на Цезар диадема и че Цезар я отказал под бурните аплодисменти на тълпата.

— Браво, Цезаре! — рече му Антоний, когато сенатът се зае с други дела. — Сега целият Рим стана свидетел как отказа диадемата. Признай, че ти направих голяма услуга.

— Нека това да е последната ти подобна услуга, Антоний. Иначе една от главите ти ще се раздели с тялото. Още не съм решил коя от двете използваш за мислене.

Двайсет и две не беше голямо число, но събирането на двайсет и двамата членове на клуба „Убийте Цезар“ под един покрив се оказа доста трудно. Никой от членовете (те не мислеха за себе си като за заговорници) нямаше толкова голяма трапезария, за да събере всичките, а времето бе твърде студено за срещи на открито. Поради страха и гузната съвест те избягваха да се срещат, освен на заседанията на сената.

Ако Гай Требоний не беше изтъкнат народен трибун, клубът сигурно щеше да се разпадне заради липсата на подходящо място за събиране. За щастие Требоний се занимаваше със систематизиране на архивите на плебса, които се пазеха в храма на Церера на Авентинския хълм. Там, в един от най-красивите храмове на Рим, клубът можеше да се събира незабелязано след мръкване, стига това да не става много често, та някоя любопитна жена да се заинтересува от среднощните занимания на съпруга или зетя си.

Както повечето храмове, въпреки красивите фасади и колонадите, този на Церера нямаше ни един прозорец и се затваряше с тежки бронзови порти. Така навън не излизаше никаква светлина и нищо не издаваше, когато вътре има някой. Основното помещение бе огромно и по средата му се издигаше голяма статуя на богинята, с ръце, пълни със зрели класове, и пъстра дреха, обсипана с цветя. Златистата й коса беше увенчана с цветен венец, а в краката й бяха струпани препълнени с плодове кошници. Най-впечатляващата украса на храма обаче бе грамаден стенопис, изобразяващ Плутон, отнасящ Прозерпина, за да я затвори в Хадес и да задоволи половия си нагон с нея, докато облятата в сълзи и разрошена Церера скиташе из застинал зимен пейзаж в напразно търсене на обичаната си дъщеря.

Заговорниците се събраха на втората нощ след официалното отхвърляне на диадемата от Цезар. Бяха нервни и раздразнителни, някои дори бяха готови да изпаднат в паника. Като наблюдаваше лицата им, Требоний се почуди как ще съумее да ги задържи.

Касий заговори:

— Цезар заминава след по-малко от месец, а досега нищо не показва, че някой от вас приема задачата присърце. Стига празни приказки! Време е да действаме!

— А ти стигна ли донякъде с Марк Брут? — попита жлъчно Стай Мурк. — Залогът е твърде голям, Касий! Аз би трябвало да съм вече в Сирия и нашият господар ме гледа укорително, защото съм още в Рим. Същото важи и за приятеля ми Цимбер.

Касий не беше постигнал никакъв напредък. Освен със страстта си към Порция и с постоянната война между новата му съпруга и Сервилия Брут не се занимаваше почти с нищо друго. Дори финансовите му дела бяха в застой.

— Дайте ми още една нундина — рече Касий. — Ако дотогава не успея, смятайте, че няма да го привлечем. Не това обаче ме тревожи. Убийството на Цезар не е достатъчно. Ще се наложи да се отървем и от Антоний и Долабела. Също и от Калвин.

— Така ще ни обявят за изменници и ще ни изгонят от Рим без нито една сестерция в джоба — намеси се спокойно Требоний. — Разбира се, ако си запазим главите. Не е възможно да водим война, защото в Италийска Галия няма легиони, които Децим да използва. Цялата войска е струпана около Капуа и Брундизиум в очакване да се прехвърли в Македония. Това не е заговор за сваляне на римското правителство. Целта ни е избавянето на родината от един тиранин. Само ако се ограничим с Цезар, ще можем да твърдим, че постъпваме правилно и в съгласие с мос майорум. Ако убием консулите, ще ни обявят за изменници.

Марк Рубрий Руга беше мижитурка от фамилия, дала един управител на Македония, имал лошия късмет да управлява с младия Катон. Той бе лишен от всякакъв морал и принципи.

— Защо да си даваме целия този труд? — попита. — Защо не издебнем тайно Цезар и не го убием тихомълком?

Настъпи неловко мълчание, което бе прекъснато от Требоний:

— Ние сме достойни мъже, Марк Рубрий, затова. Кое е достойното в едно обикновено убийство? Да го извършим и да се скрием? Не! Никога!

Одобрителните възгласи на всички останали членове на клуба накараха Рубрий да се свие засрамено в най-отдалечения ъгъл на стаята.

— Мисля, че Касий е прав — рече Децим Брут, като хвърли презрителен поглед на Рубрий Руга. — Антоний и Долабела няма да ни оставят на мира. Прекалено са свързани с Цезар, за да си затворят очите.

— О, стига, Дециме. Как можеш да кажеш такова нещо за Антоний? Той се нахвърля върху Цезар при всяка възможност — възрази Требоний.

— Той преследва собствени цели, Гай, не нашите. Не забравяй, че даде клетва на Фулвия в името на предшественика си Херкулес, че няма да докосне Цезар дори с пръст — възрази Децим. — Това го прави особено опасен. Ако убием Цезар и оставим Антоний, той ще се запита дали и неговият ред не е дошъл.

— Децим е прав — заяви Касий.

Требоний въздъхна:

— Хайде, разотивайте се. Ще се срещнем пак тук след една нундина, с надеждата Касий да ни доведе и Марк Брут. Мислете над това, не за кървавата баня, която ще изпразни всички курулни кресла и ще тласне Рим към хаоса.

Тъй като ключът бе у него, Требоний остана последен. „Тази кауза е обречена — помисли си. — Обречена. Те са страхливи като зайци, подскачат при най-малкия шум, не отронват дори една окуражителна дума, нямат мнение, което да си заслужава да се чуе. Овце. Цимбер, Аквила, Галба, Базил. Стадо овце. Как е възможно двайсет и две овце да убият един лъв като Цезар?“

На следващата сутрин Касий отиде у Брут. Влезе в кабинета му, залости вратата и се изправи пред изненадания домакин.

— Сядай, приятелю — рече.

Брут седна.

— Какво има, Гай? Изглеждаш странно.

— Напълно обяснимо, като се има предвид състоянието на Рим! Бруте, не ти ли е хрумвало, че Цезар вече е цар на Рим?

Брут отпусна рамене, сведе поглед към ръцете си и въздъхна:

— Хрумвало ми е, разбира се, че ми е хрумвало. Той беше прав, че „рекс“ е само една дума.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Да предприема ли?

— Да, да предприемеш! Бруте, в името на великите ти предци, събуди се! В този момент Рим изпитва въпиеща нужда от човек като първия Брут и Сервилий Ахала! Защо си толкова сляп и не разбираш дълга си?

Брут го изгледа объркано:

— Дълг ли?

— Дълг, дълг, дълг! Твой дълг е да убиеш Цезар.

Брут зина ужасен:

— Дългът ми бил да убия Цезар? Цезар?

— Не можеш ли да измислиш друго, освен да обръщаш изреченията ми във въпроси? Ако Цезар не умре, Рим никога вече не ще бъде република. Той вече е цар, вече установи монархия! Ако бъде оставен, ще си избере наследник и ще му предаде диктатурата. Затова малка група мъже, в това число и аз, сме решили да се отървем от тиранията му.

— Касий, не!

— Да! Също другият Брут, Децим. Гай Требоний. Цимбер. Стай Мурк. Галба. Понтий Аквила. Двайсет и двама сме, Бруте! Трябва да станем двайсет и трима.

— О, Юпитере! Не мога, Касий! Не мога!

— Разбира се, че можеш! — изгърмя друг глас. Порция влезе през вратата откъм колонадата, лицето и очите й блестяха. — Касий, това е единственото правилно решение! И Брут ще стане двайсет и третият.

Двамата мъже се втренчиха удивено в нея. Касий започваше да се тревожи. Защо не се бе сетил за колонадата?

— Порция, закълни се в паметта на баща си, че няма да продумаш пред никого за това! — извика той.

— Кълна се! Аз не съм толкова глупава, Касий, и знам колко е опасно. О, това е най-правилното решение! Да убием царя и да върнем обичаната република на Катон! И кой е най-подходящ за това дело, ако не моят любим Брут? — Тя закрачи напред-назад, разтреперана от възбуда. — Да, това е справедливото възмездие! О, най-после мога да отмъстя за баща си и да върна републиката!

Брут се опомни:

— Порция, знаеш, че Катон никога не би одобрил такова нещо! Убийство? Катон да се замеси в убийство? Това не е справедливо възмездие! През всичките години на противопоставяне срещу Цезар Катон нито за миг не се е замислял за убийство! Това… това ще хвърли петно върху честта му, ще го изтрие от паметта на народа!

— Грешиш, грешиш, грешиш! — изкрещя тя заплашително и се надвеси над него. — Горчиво се лъжеш, Бруте! Баща ми щеше да одобри! Когато Катон беше жив, Цезар бе само заплаха за републиката, не неин палач! Сега обаче той я унищожи! Катон щеше да е на същото мнение като мен и Касий, както всички достойни люде!

Брут запуши уши и избяга от стаята.

— Не се тревожи, аз ще го принудя да приеме — рече Порция на Касий. — Той ще изпълни дълга си. — Тя стисна устни и присви очи. — Знам точно как да го постигна. Брут винаги премисля всичко. Трябва да го накарам да вземе решението веднага, да не му давам време за мислене. Ще сторя така, че да изпита по-голям ужас от бездействието си, отколкото от убийството. Ха-ха!

С тези думи тя възбудено излезе от стаята.

— Същински Катон — промълви удивено Касий.

— Какво, в името на боговете, става? — попита на следващия ден Сервилия. — Гледай! Отвратително!

Дървеният бюст на стария Брут бе покрит с надписи: БРУТЕ, ЗАЩО МЕ ЗАБРАВИ? АЗ СЪБОРИХ ПОСЛЕДНИЯ ЦАР НА РИМ!

С перодръжка в ръка Брут се появи от кабинета си, готов да помири за пореден път съпругата си и майка си. Първата обаче я нямаше, а втората кипеше от гняв. О, Юпитере!

— Боя! Боя! — възкликна ядосано Сервилия. — Ще ни трябва цяла кофа терпентин, за да го заличим, и пурпурната боя също ще се смъкне! Кой го е сторил? И какво означава това „защо ме забрави“? Дите! Дите!

Това обаче бе само началото. Когато отиде в съдилището на градския претор, съпроводен от тълпа клиенти, Брут завари стените на сградата покрити с подобни надписи: БРУТЕ, ЗАЩО СПИШ? БРУТЕ, ЗАЩО ПРЕДАВАШ РИМ? БРУТЕ, КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИШ? БРУТЕ, КЪДЕ ТИ Е ДОСТОЙНСТВОТО? БРУТЕ, СЪБУДИ СЕ!

Върху статуята на стария Брут, поставена редом с тези на римските царе, бе изписано: ЗАЩО МЕ ЗАБРАВИ? АЗ СЪБОРИХ ПОСЛЕДНИЯ ЦАР НА РИМ!, а тази на Сервилий Ахала носеше думите: БРУТЕ, НЕ МЕ ЛИ ПОМНИШ? АЗ УБИХ МЕЛИЙ, КОГАТО ПОИСКА ДА СТАНЕ ЦАР!

На главния пазар терпентинът свърши. Брут се принуди да разпрати слугите си из целия Рим, за да търсят още. Цената му изведнъж се покачи.

Той изпадна в паника, главно защото бе сигурен, че Цезар, който забелязваше всичко, щеше да се поинтересува за причината за тези надписи. За ужасения Брут изводът беше само един: някой го придумваше да убие диктатора.

На разсъмване на следващия ден, когато Епафродит въведе клиентите му, надписите отново стояха на избелелия и похабен бюст на стария Брут. На всичкото отгоре върху неговия се мъдреха думите: СЪБОРИ ГО, БРУТЕ! Върху бюста на Сервилий Ахала пък пищеше: АЗ УБИХ МЕЛИЙ! НИМА СЪМ ЕДИНСТВЕНИЯТ ПАТРИОТ В ТОЗИ ДОМ? В атриума бе изписано с изящни букви: НАРИЧАШ СЕБЕ СИ БРУТ? ДОКАТО НЕ ИЗПЪЛНИШ ДЪЛГА СИ, НЕ ЗАСЛУЖАВАШ ТОВА ГЕРОИЧНО ИМЕ!

Сервилия беснееше, Порция се превиваше от смях, клиентите се свиваха плахо в единия край на приемната, а Брут се чувстваше така, сякаш някой страховит лемур е избягал от подземния свят, за да го преследва, докато полудее.

Да не споменаваме постоянното натякване на Порция. През нощта вместо до прекрасното й тяло той се озова до гръмогласно кречетало, което не спираше да нарежда.

— Не, отказвам! — крещеше той. — Няма да извърша убийство!

Накрая тя буквално го завлече в салона, настани го на едно кресло и измъкна малък нож. Брут си помисли, че възнамерява да го използва срещу него, и се отдръпна уплашено, но тя вдигна роклята си и заби острието в бялата си плът. От раната шурна кръв.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Теб може да те е страх, Бруте, но мен не!

— Добре, добре, добре! — промълви пребледнял той. — Добре, Порция, печелиш! Ще го направя. Ще изпълня дълга си.

Тя припадна.

И така клубът „Убийте Цезар“ си спечели така необходимия си най-влиятелен член, Марк Юний Брут Сервилий Цепион. Той бе твърде уплашен, за да откаже, защото съзнаваше, че колкото повече надписи се появяват, толкова повече слухове ще плъзнат.

— Аз не съм нито сляпа, нито глуха, Бруте — рече Сервилия, след като лекарят се погрижи за Порция. — Не съм и глупава. Всичко това е свързано със заговор за убийството на Цезар, нали? Главният виновник се нуждае от авторитета ти, за да оправдае делото си. Искам да знам всички подробности. Говори, Бруте, или си мъртъв.

— Не знам за никакъв заговор, мамо — отвърна той, като дори успя да издържи погледа й, без да сведе очи. — Някой се опитва да разруши репутацията ми и да ме дискредитира в очите на Цезар. Някой зъл и безумен човек. Подозирам Матиний.

— Матиний ли? Твоя съдружник?

— Присвоявал си е пари. Уволних го преди няколко дни, но съм забравил да кажа на Епафродит да не го допуска повече вкъщи. — Той се усмихна глуповато: — Голяма бъркотия.

— Виждам. Продължавай.

— Сега Епафродит знае и мисля, че няма да има повече надписи.

Брут ставаше все по-уверен. Матиний наистина бе присвоявал незаконно средства и беше уволнен; щастливо съвпадение.

— Нещо повече — добави той. — Смятам да се видя с Цезар и да му обясня всичко. Наех бивши гладиатори да пазят денонощно съдилището и статуите. Това ще сложи край на Матиниевата кампания за дискредитирането ми пред Цезар.

— Има логика — измърмори бавно Сервилия.

— Това е самата истина. Така де… наистина ли смяташ, че съм способен да убия Цезар?

Тя вдигна глава и избухна в смях:

— Наистина! Плъх като теб? Страхлив като заек? Един червей? Безгръбначно под чехъла на това чудовище жена ти? Тя със сигурност е способна на убийство, но ти… По-скоро прасетата да полетят.

— Точно така е, мамо.

— Добре, стига ме зяпа глупаво! Тичай при Цезар, преди да те е изправил на съд за измяна.

Брут се подчини… е, не я ли слушаше винаги? В крайна сметка това бе най-добрата алтернатива.

— Така е станало, Цезаре — каза той на диктатора в кабинета му в Домус Публика. — Извинявай за тревогите, които сигурно ти е причинило това.

— Този случай ме заинтригува, Бруте, но не ме е разтревожил. За какво да се страхувам от смъртта? Малко са нещата, които не съм постигнал, и се надявам, че ще живея достатъчно дълго, за да завладея и Партското царство. Ако не го направя, рано или късно някой друг западен владетел ще го стори. Признавам, че не съжалявам, че ще напусна Рим. — Цезар се усмихна. — Не е много характерно за човек, който се стреми да става цар, а? О, Бруте, кой уважаващ себе си мъж ще иска да царува над тази егоистична, размирна, недостойна пасмина? Със сигурност не аз!

Очите на Брут изведнъж се насълзиха, той примигна и сведе очи:

— Това е добър въпрос, Цезаре. Аз също не бих искал да ставам цар. Проблемът е, че тези надписи породиха слухове за някакъв заговор срещу теб. Назначи отново ликторите си, моля те.

— Няма да го направя — отвърна Цезар, докато изпращаше посетителя си. — Ако го сторя, ще се заговори, че ме е страх, а такова нещо не мога да позволя. Най-лошото е, че Калпурния е чула слуховете и се страхува. Също и Клеопатра. — Той се засмя. — Жени! Ако ги оставиш, ще те държат под похлупак.

— Съвършено вярно — съгласи се Брут.

— Вярно ли е това, което говори Сервилия? — посрещна го гневно Порция.

— Не мога да ти кажа, докато не науча какво е то.

— Че си ходил при Цезар.

— След появата на подозрителни надписи на някои обществени места, Порция, не ми оставаше друго. Няма защо да се нахвърляш така върху мен, защото Фортуна гледа благосклонно на каузата ти. Хвърлих цялата вина върху Матиний. Ако това може да убеди мама, със сигурност ще убеди и нашия владетел. — Той хвана Порция за ръцете и ги стисна. — Мило момиче, трябва да се научиш на сдържаност! Ако не се владееш, начинанието ни ще се провали. Пристъпите на истерия и самонараняванията трябва да спрат, ясно ли е? Ако наистина ме обичаш, закриляй ме, не ме излагай на опасности. Сега, след срещата с Цезар, трябва да се видя с Касий, който сигурно се тревожи не по-малко от мен. Да не споменавам за останалите. Благодарение на теб за тайната ни мисия се говори навсякъде.

— Трябваше да го направя, за да те принудя.

— И успя. Ти си твърде непостоянна. Да не си забравила, че майка ми също живее тук? Тя беше любовница на Цезар и още го обича страстно. — Лицето му се изкриви. — Моля те, повярвай ми, скъпа моя, аз не изпитвам никаква привързаност към този човек. Всичките ми страдания се дължат на него. Ако бях Касий, убийството щеше да е най-лесното нещо на света. Ала да говориш за убийство и да го извършиш са две коренно различни неща. През целия си живот не съм отнемал живота на същество по-голямо от паяк. Да убия Цезар? — Той потрепери. — Все едно да нагазя доброволно в Огнените полета. От една страна, това е правилна постъпка, разбирам го, но, от друга… О, Порция, не мога да приема мисълта, че убийството му ще бъде за благото на Рим и ще върне републиката. Интуицията ми подсказва, че така нещата само ще се влошат. Защото убийството е намеса във волята на боговете. Всяко убийство е предизвикателство към боговете.

Тя чу част от думите му, но само това, което искаше да чуе.

— Мили Бруте, упреците ти към мен са справедливи. Аз съм непостоянна, настроенията ми се сменят бързо. Занапред ще внимавам, обещавам. Убийството на този човек обаче е най-правилната постъпка в цялата история на Рим!

На мартенските календи Цезар свика сената. Възнамеряваше това да е последното заседание преди отстъпването му от консулския пост на идите. Легионите продължаваха да се прехвърлят усилено през Адриатика. В Македония те се разполагаха на лагери между Дирахиум и Аполония, където бе и щабът на Цезар. Двата града се намираха съответно на северния и южния край на Игнациевия път, продължаващ на изток през Тракия към Хелеспонт. Това разстояние от хиляда и триста километра трябваше да бъде преодоляно за около месец.

На заседанието на календите Цезар изложи намеренията си за кампанията на Публий Ватиний и Марк Антоний срещу цар Буребистас в Дакия, необходима, защото Цезар възнамеряваше да основе римски колонии навсякъде около Евксинско море. В края на годината Публий Долабела трябваше да замине за Сирия като управител и оттам да снабдява войската на Цезар. Сенаторите, доста малко на това заседание, търпеливо изслушаха тези вече известни решения.

— На идите ще се съберем извън помериума, защото ще обсъждаме военни въпроси. В Помпеевата курия, не в храма на Белона. Храмът на Белона е твърде малък. На това заседание ще обявя и управителите за следващата година.

Същата нощ клубът „Убийте Цезар“ се събра в храма на Церера. Касий доведе Марк Брут. Останалите членове, включително Требоний, не вярваха на очите си.

— Не може да бъде! — възкликна Публий Каска. Като всички останали и той бе твърде разтревожен от слуховете за заговор против Цезар. — Издаде ли ни на Цезар, Бруте?

— Да, издаде ли ни? — попита брат му Гай Каска.

— Обсъждахме злоупотребите на един мой колега — отвърна спокойно той, докато се настаняваше до Касий под картината на Плутон.

Бе преодолял страха си, беше се примирил с онова, което щеше да се случи, макар че не получаваше никаква утеха, като наблюдаваше тези лица. Луций Минуций Базил! Коя справедлива кауза се нуждаеше от такъв боклук? Негодник, който твърдеше, че е потомък на Цинцинат Минуций, и измъчваше робите си! Цезений Лентон, вече убиец на един велик човек! И Аквила, любовникът на майка му, който бе по-млад от собствения й син! О, каква „отбрана“ компания!

— Тишина, тишина! — нареди Требоний, който също беше напрегнат. — Марк Бруте, добре дошъл.

Той излезе в средата на залата, застана под статуята на Церера и заоглежда двайсет и двете лица, разкривени и зловещи на бледата светлина на лампите.

— Днес трябва да вземем решение — продължи той. — До мартенските иди остават четиринайсет дни. Макар че Цезар твърди, че ще остане още три дни в Рим, ние не можем да разчитаме на това. Ако получи спешно послание от Брундизиум, може да замине неочаквано. До идите обаче е принуден да остане в Рим.

Требоний закрачи из помещението. Той беше обикновен, с нищо незабележителен мъж, слаб, среден на ръст, сив и безличен. И въпреки това, както съзнаваха всички присъстващи, беше изключително способен. Ако не беше направил нищо по време на консулството си, то бе, защото Цезар не му даде възможност да се прояви. Беше определен за управител на провинция Азия, цивилна служба, но твърде трудна поради тежкото финансово положение на провинцията. Бе надарен с необичаен интелект, прагматизъм, способност да улучва винаги най-правилния момент за действие и да надушва неприятности, притежаваше големи тактически умения. Затова те го слушаха внимателно и гласът му им вдъхваше доверие.

— Заради Марк Брут ще очертая набързо взетите вече решения, а именно за мястото, където трябва да извършим делото си. Липсата на ликтори около Цезар ни улеснява много, но той е обграден от безброй клиенти при всяко свое излизане из града. Това намалява възможностите ни за избор на място до дългата улица между двореца на Клеопатра и Виа Аврелия, защото когато ходи при нея, той взима само двама-трима писари. След изпращането на повечето жители на Транстиберия зад граница районът е обезлюден. Затова ще направим засадата там. Датата още не е определена.

— Засада ли? — изненада се Брут. — Не може да се устрои засада на Цезар. Така никой няма да разбере кой е извършителят!

— Това е единственият начин — отвърна спокойно Требоний. — За да докажем, че ние сме го извършили, ще занесем главата му на Форума. Там ще успокоим страстите с няколко убедителни речи, ще свикаме сената и ще поискаме да ни изкаже благодарности, задето сме избавили Рим от един тиранин. Ще закараме и Цицерон. Ако трябва и със сила. Той със сигурност ще ни подкрепи.

— Това е възмутително! — възкликна Брут. — Отвратително! Противно! Главата на Цезар! И защо още не сте привлекли Цицерон?

— Защото Цицерон е малодушен човек и не може да си държи устата затворена! — сопна се Децим Брут. — Ще го използваме впоследствие, не предварително или по време на убийството. Ти как смяташе да убиеш Цезар, Бруте? На обществено място ли?

— Да, на обществено място — отвърна без колебание той.

През събраните заговорници премина шепот на удивление.

— Тълпата ще ни разкъса на място — промълви ужасено Галба.

— Ние отстраняваме един тиранин, не сме обикновени убийци — възрази Брут. — Трябва да бъде сторено на публично място, пред очите на всички. Ако се крием, ще ни обявят за заговорници. Вие ме убедихте, че така повтарям делото на стария Брут и Ахала, освободителите. Подбудите ни са чисти, целите ни са благородни. Ние избавяме Рим от един тираничен деспот, делото ни е храбро. Не разбирате ли? — Той вдигна ръце като за молитва. — Никой няма да ни се възхити, ако го сторим тайно, с коварство!

— О, разбирам много добре! — изсумтя Базил. — Пресрещаме Цезар, да кажем, на Сакра Виа сред хилядите му клиенти, разпръсваме тълпата и казваме: „Аве, Цезаре, ние сме достойни мъже и смятаме да те убием. Сега, стой мирно, свали тогата от лявото си рамо и наведи глава да ти прережем гърлото.“ Това са пълни глупости! В какъв свят живееш бе, Бруте? Сред облаците на Олимп ли? В идеалната република на Платон?

— Не, но не измъчвам робите си с нажежени железа и клещи, Базиле! — изръмжа Брут, изненадан от собствения си гняв.

Може Порция да го бе подтикнала към това, но той не смяташе да мълчи пред хора като Базил дори в името на паметта на хиляда Катоновци! Макар привлечен не по собствена воля, той установи, че има значение как ще извърши убийството.

Брутовите думи оказаха неочаквано влияние върху Касий. Той престана да мисли за собственото си оцеляване, а изпита страстно желание дори да загине, за да помогне на приятеля си. Брут имаше право. Какъв по-добър начин да се отърват от Цезар от убийство пред очите на тълпата? Можеше всичките да се простят с живота си, но римският народ завинаги щеше да сложи статуите им наравно с тези на боговете. Имаше и по-лошо от това.

— Мълчете, безумци! — извика той. — Той е прав! Трябва да го сторим пред всички! Като съдя от опита си, тайните заговори се провалят по-лесно! Да го сторим на главната улица, не в някой тъмен сокак. Разбира се, че няма да излезем пред Цезар и да обявим намеренията си, Базиле, но ножът ще свърши работата сред тълпата не по-зле откъдето и да било другаде. Нещо повече, така ще имаме възможност да убием и тримата едновременно. Цезар има навика да се движи винаги с младшия си консул от едната страна и назначения си първи консул от другата. — Той удари с юмрук по дланта си. — Ще се отървем от Антоний и Долабела едновременно с Цезар.

— Не! — изкрещя Брут. — Не, не! Ние сме борци срещу тиранията, не касапи! Не искам да чуя за убийство на Антоний и Долабела! Ако случайно са около него, нека гледат. Ще убием царя и само царя! И още тогава ще разтръбим, че избавяме Рим от тиранина! Сетне ще хвърлим ножовете и ще се възкачим на рострите, ще говорим гордо, без срам, тържествено! Нашите най-добри оратори ще накарат планините да се движат, горгоните да плачат, имаме такива хора сред нас. Ще се наречем освободители на Рим и ще си сложим шапки на свободата, за да наблегнем на това.

„О, защо изобщо си помислих, че Марк Брут ще ни е от полза?“ — запита се Требоний, докато слушаше със свито сърце тези глупости. Срещна погледа на Децим Брут, който извъртя отчаяно очи. Планът им бе разбит на пух и прах, заплашен от пълен провал. Да извършат убийството тайно и после да признаят с подкрепата на Антоний, бе едно. Сега Брут предлагаше истинско самоубийство. Антоний щеше да се принуди да ги убие! Требоний трескаво затърси частичка от плана, която можеше да спаси.

— Чакай! Чакай! Сетих се! — извика той толкова силно, че всички млъкнаха. — Може да се направи на публично място и въпреки това да стане безопасно. На мартенските иди, в Помпеевата курия. Това достатъчно видно място ли е за теб, Бруте?

— Сенатската курия е най-подходяща за такова дело — възкликна той с изпотено чело. — Нямах предвид да го извършим насред тълпата на Форума, ала трябва да има достатъчно видни свидетели, мъже, които да се закълнат, че намеренията ни са били искрени и достойни. Заседанието на сената отговаря на всичките ми изисквания, Требоний.

— Това решава въпроса за времето и мястото — рече с облекчение Требоний. — Цезар винаги влиза направо, никога не спира да говори с когото и да било. Обикновено прекарва времето преди заседанието, като се занимава с книжата си. Ала никога не нарушава правилника на сената, като води писари, а сега няма и ликтори. Влезе ли в курията, той е абсолютно беззащитен. Напълно съм съгласен с теб, Бруте. Ще убием само Цезар. Затова ще се наложи да задържим останалите курулни магистрати навън, докато свършим, защото и те имат ликтори. Ликторите действат, без да мислят. Само някой да вдигне ръка срещу Цезар, веднага ще скочат да го защитят. Ще ни провалят. Затова е важно да задържим курулните магистрати навън.

Лицата на останалите започнаха да просветват. Новият план на Требоний веднага щеше да ги изкара на бял свят. Никой не харесваше идеята да извършат убийството и едва след това да си признават, носейки такъв зловещ трофей като Цезаровата глава. Някои вече се питаха дали всички ще са достатъчно смели, за да го сторят.

— Трябва да нанесем удара си внезапно — продължи Требоний. — В залата със сигурност ще има педарии, но ние ще се струпаме около Цезар и повечето от тях твърде късно ще осъзнаят какво става. Така ще имаме възможност веднага да започнем с речите си, шапките и така нататък. Отначало всички ще са парализирани от изненада. Докато Антоний си поеме дъх, Децим (мисля, че той е най-добрият ни оратор) вече ще се е развихрил. Ако не друго, Антоний е практичен човек. Ще се озове пред свършен факт. Той е братовчед на Цезар и останалите сенатори ще гледат неговата реакция, не тази на Долабела. Всеки знае, че Цезар и Антоний не се разбират. Сигурен съм, че Антоний ще е готов да ни изслуша и няма да действа прибързано.

„О, Требоний, Требоний! Какво е това, което знаеш, а не е известно на нас? — запита се Децим Брут. — Договорил си се с Антоний, нали? Колко си хитър! И колко хитро е постъпил Антоний! Той получава каквото иска, без да вдигне дори пръст срещу братовчед си Гай.“

— Продължавам да настоявам да убием и Антоний — заяви упорито Касий.

— Не — намеси се Децим. — Не е разумно. Требоний е прав. Ако се наречем освободители, Антоний има много причини да ни оправдае. Най-малкото, защото ще поведе лично войната срещу партите.

— Не означава ли това, че просто ще заеме мястото на Цезар? — попита мрачно Касий.

— Това е война, а Антоний обича да воюва. Ала да заеме мястото на Цезар… Никога няма да стане, той е твърде мързелив. Единствените спорове ще са между него и Долабела, който е първи консул — намеси се Стай Мурк. — Предлагам обаче някой веднага да отиде за Цицерон. Той не би стъпил в сената, ако Цезар е там, но с удоволствие ще прекрачи през трупа му.

— Има един по-сериозен проблем — рече Децим. — А именно как да задържим Антоний, Долабела и останалите курулни магистрати извън курията. Един от нас трябва да остане в градината на Помпей. Трябва да е в добри отношения с Антоний и да го заговори. Ако Антоний остане навън, никой от другите, включително Долабела, няма да влезе. — Той си пое дълбоко дъх. — Предлагам този човек да е Гай Требоний.

Требоний скочи. Децим Брут побърза да се приближи до него и го хвана за ръката.

— Онези, които сме участвали в Галската война, знаем, че не се боиш да използваш нож, така че никой не ще те нарече страхливец, Гай — заговори успокоително. — Мисля, че ти трябва да останеш навън, дори това да те лишава от възможността да нанесеш удара на освобождението.

Требоний стисна ръката му:

— Съгласен съм, стига всички да гласуват за мен и ти, Дециме, да нанесеш удари за мен. Двайсет и трима души, двайсет и три удара. Така никой няма да разбере от чий нож е умрял Цезар.

— С удоволствие ще го направя — обеща с блеснали очи Децим.

Гласуваха. Требоний бе избран единодушно да остане в двора и да задържи Марк Антоний.

— Нужно ли е да се срещаме отново преди идите? — попита Цецилий Буциолан.

— Не — отвърна с широка усмивка Требоний. — Само настоявам да се съберем в градината един час след съмване. Няма нужда да се държим настрана един от друг, защото скоро всички ще разберат защо сме се събрали. Ще обсъдим подробностите. Цезар няма да се появи много рано. Не забравяйте, че са идите, което означава, че като главен жрец на Юпитер той трябва да преведе жертвената овца по Сакра Виа и да я заколи ритуално на Аркс. Ще има и други занимания, свързани със скорошното му заминаване… ако остане жив.

Всички се засмяха, освен Касий и Брут.

— Предвиждам да имаме няколко часа за обсъждане преди появата на Цезар — продължи Требоний. — Дециме, няма да е зле да се появиш в Домус Публика на разсъмване и да го придружиш на церемонията в чест на Юпитер и където другаде отиде. Щом тръгне за Марсово поле, ще ни изпратиш предупреждение. Не се спотайвай. Кажи му направо, че тъй като е закъснял, не е зле да се известят сенаторите, че е на път.

— С червените ботуши — подсмихна се Квинт Лигарий.

На излизане всички се ръкуваха тържествено, сетне потънаха в мрака.

— Гай, иска ми се да извикаш отново ликторите си — рече Луций Цезар на братовчед си при една случайна среща пред Съкровищницата. — И не се прави, че не ме забелязваш с тези диктовки! Твоята пристрастеност към работата става смешна.

— С удоволствие бих си починал за час-два, Луций, но е невъзможно — оправда се той, но даде знак на писаря си да изостане зад тях. — Предстои ми да подпиша сто петдесет и три акта за прехвърляне на земя, още толкова са документите за задграничните колонии и благодарение на липсата на стройно законодателство се налага да се занимавам лично с всеки от тях. Като цензор имам безброй държавни договори за подготвяне, всеки ден получавам по трийсет-четирийсет жалби от граждани, всичките със сериозни оплаквания, и това е само върхът на цялата планина от работа, която ме чака. Моите сенатори и магистрати са или твърде мудни, или твърде незаинтересовани в държавните дела, а досега не успях да изградя добър бюрократичен апарат, който да поеме функциите ми, след като престана да бъда диктатор.

— Аз съм готов да ти помогна, но ти никога не си ме помолил за това — отбеляза малко обидено Луций.

Цезар се усмихна и стисна ръката му.

— Ти си уважаван и вече не особено млад държавен мъж, а и онова, което свърши за мен в Галия, е достатъчна причина, за да ти спестя тази досадна бумащина. Не, крайно време е педариите да получат малко по-съществени задачи от това да седят мълчаливо на задните редове по време на редките заседания на сената и да чакат да изпадне някое скандално криминално дело, което облагодетелства само тях, но не и Рим.

Луций се поуспокои и продължи да крачи до Цезар покрай храма на Ютурна, а после до скромното светилище на Веста сред тълпата от клиенти, които бяха сериозно затруднение за диктатора. Луций Цезар обаче приемаше компанията им с радост, след като Цезар отказа услугите на ликторите.

Макар че амбулантните търговци, освен продавачите на леки закуски бяха прогонени от Форума, в плочките със законите на Рим нямаше никаква забрана човек да се настани на главния римски площад и да се занимава с тайнствени ритуали. Римляните бяха извънредно суеверни и обожаваха всякакви астролози, ясновидци и източни гадатели. Срещу една сребърна монета човек можеше да научи какво му предстои на следващия ден, защо се е провалила някоя сделка или каква съдба очаква новородения му син.

Старият Спурина се радваше на най-голяма популярност сред тези пророци. Обикновено седеше близо до обществения вход на жилището на весталките в Домус Публика, откъдето минаваше всеки римлянин, решил да остави завещанието си на съхранение при тези девствени жрици. Мястото бе идеално за гадател, правещ предсказания по делови въпроси, защото хората, размишляващи за смъртта и със завещания в ръце, бяха по-склонни да спират, да дават на стареца по някой денарий и да се поинтересуват още колко им остава да живеят. Външният му вид вдъхваше доверие в пророческата му дарба, защото той бе хилав, мръсен, дрипав и грозен.

Когато двамата Цезари го подминаха, без да го забелязват (той бе част от пейзажа от десетилетия), Спурина се изправи и изкрещя:

— Цезаре!

Двамата спряха и се обърнаха.

— Кой Цезар? — попита с усмивка Луций.

— Има само един Цезар, върховни авгуре! Името му означава мъжа, който управлява Рим — изхриптя Спурина; тъмните му ириси, оградени с бели ореоли, свидетелстваха за близка смърт. — „Цезар“ означава „цар“!

— О, стига толкова — въздъхна Цезар. — Кой ти плати да говориш така, Спурина? Марк Антоний ли?

— Не това исках да ти кажа, Цезаре, и никой не ми е плащал.

— Добре тогава. Какво искаш да ми кажеш.

— Пази се на мартенските иди!

Цезар бръкна в кесията си, извади една златна монета и му я подхвърли.

— Какво ще стане на мартенските иди, старче?

— Животът ти ще е в опасност!

— Благодаря за предупреждението — каза той и отмина.

— Предсказанията му обикновено са изненадващо верни — рече Луций и потрепери. — Цезаре, моля те, извикай ликторите си!

— И целият Рим да научи, че вярвам в слухове и предсказания на изкуфели старци? Да призная, че ме е страх? Никога.

Хванат в собствения си капан, Цицерон нямаше друг избор, освен да наблюдава събитията отстрани. За да участва лично, бе достатъчно да отиде в курията, да накара роба си да разпъне курулното му кресло и да заеме мястото си сред останалите проконсули на долната скамейка. Гордостта, инатът и омразата му към Цезар обаче не му позволяваха да го стори. Още повече, че след публикуването на „Катон“ чувстваше открито неприязънта на диктатора. Атик също бе в немилост. Независимо от усилията им заселниците от най-бедните римски квартали продължаваха да се тълпят в колонията край Бутротум.

За пръв път слухът за заговора срещу Цезар стигна до ушите му чрез Долабела.

— Кой? Кога? — попита възбудено адвокатът.

— Това е само слух, никой нищо не знае. Не успях да науча нищо определено. Знам, че не можеш да го понасяш, но аз дължа всичко на Цезар, затова ще си отварям очите и ушите на четири. Ако нещо се случи с него, с мен е свършено. Антоний ще се развихри с пълна сила.

— Не се ли чуват имена, поне едно име? — попита Цицерон.

— Не.

— Ще навестя Брут — рече адвокатът и побърза да се отърве от бившия си зет.

Едва изчакал да получи чаша разредено вино в кабинета на приятеля си, той попита:

— Да си чувал някакви слухове за заговор срещу Цезар?

— О, това ли! — възкликна малко възмутено Брут.

— Значи има нещо, а?

— Не, нищо няма, точно това ме дразни. Доколкото знам, цялата работа започна, когато онзи безумец Матиний осея целия Рим с надписи, призоваващи ме да убия Цезар.

— О, надписите! Не съм ги виждал, но чух за тях. Това ли било? Разочарован съм.

— Нима?

— Доживотен диктатор. Надявах се в Рим да има достатъчно решителни мъже, за да ни избавят от това зло.

Брут го изгледа с лека насмешка:

— Защо ти не ни избавиш от това зло?

— Аз ли? — изненада се Цицерон и притисна ужасено ръце до гърдите си. — Скъпи ми Бруте, не е в мой стил. Аз убивам с перо и думи.

— Като страниш от сената, перото и думите ти не могат да убият никого, Цицероне, това е проблемът. Вече няма кой да забие ножа на словото в Цезар. Ти беше единствената ни надежда.

— Да вляза в сената, докато този човек е диктатор? По-скоро ще умра! — заяви пискливо той.

Настъпи кратко мълчание, но Брут скоро го наруши:

— По идите в Рим ли си?

— Определено. — Цицерон тактично се прокашля. — Порция добре ли е?

— Не много.

— В такъв случай предполагам, че майка ти е добре.

— О, тя е здрава, но в момента не е тук. Тертула е бременна и мама реши, че провинцията ще й се отрази добре. Отидоха в Тускулум.

Цицерон си тръгна, убеден, че го заблуждават, макар че причината му убягваше.

На Форума се натъкна на Марк Антоний и Гай Требоний, увлечени в разговор. За момент си помисли, че ще се направят, че не го забелязват, но Требоний му се усмихна:

— Цицероне, каква радостна среща! Надявам се, че ще се задържиш известно време в Рим.

Антоний просто измърмори нещо неразбираемо, потупа Требоний по гърба и се отдалечи към Карина.

— Ненавиждам този човек! — възкликна Цицерон.

— О, той повече лае, отколкото хапе — успокои го Требоний. — Проблемът му е в размера. Трудно е да мислиш за себе си като за обикновен човек, когато си толкова… надарен.

Известният с пуританските си разбирания Цицерон се изчерви:

— Отвратително! Колко противно!

— Луперкалия ли имаш предвид?

— Разбира се, че него! Да се показва така!

Требоний вдигна рамене:

— Антониеви му работи.

— И да предложи на Цезар диадема!

— Струва ми се, че са се наговорили за това. Така даде повод на Цезар да увековечи отказа си на бронзова плочка, която, както научих, ще бъде закачена на новата ростра. С текст на латински и гръцки.

Цицерон забеляза Атик, който излизаше от Аргилетума, взе си довиждане с Требоний и се забърза към стария си приятел.

„Готово — помисли си Требоний, радостен, че се е отървал от този любопитен бърборко, Цицерон. — Антоний вече знае времето и мястото.“

На тринайсетия ден на март Цезар най-сетне намери време за Клеопатра, която го посрещна с прегръдки, целувки и ласкави думи. Въпреки умората проклетият предател между краката му поиска своето. Затова те побързаха да се оттеглят в покоите на Клеопатра и се любиха почти до вечерта. След това Цезарион трябваше да поиграе с баща си, който все повече и повече го заобичваше. Галският му син от Рианон, изчезнал безследно, също приличаше много на баща си, но той си го спомняше като доста ограничено дете, неспособно да назове никой от петдесетината мъже в модела си на Троянския кон. Цезар беше поръчал друга подобна играчка за Цезарион и с радост установи, че момченцето е запомнило имената на всички мъже само след един урок. Това говореше добре за бъдещето му.

— Само едно ме тревожи — сподели Клеопатра след вечеря.

— Какво, любов моя?

— Все още не съм забременяла.

— Е, не успях да те посещавам толкова често, колкото се надявах, и явно не съм от мъжете, които оплождат жените с едно сваляне на тогата.

— С Цезарион забременях от първия път.

— Случайност.

— Сигурно е така, защото Тач’а не е с мен. Тя може да предсказва по чашка с цветни листа и да изчислява най-подходящите дни за правене на любов.

— Принеси някакъв дар на Юнона Соспита. Храмът й е извън свещената граница.

— Принесох дарове на Изида и Хатор, но предполагам, че те не обичат да се отдалечават толкова много от Нил.

— Няма значение, скоро ще си у дома.

Тя се изтегна на кушетката и го погледна с големите си златисти очи. Да, той бе ужасно уморен и понякога забравяше сиропа си. Веднъж беше припаднал на улицата, но за щастие Хапдефане се бе оказал наблизо и се бе намесил навреме. След като се свестил, Цезар отдал припадъка на умора и това като че задоволило околните. След това поне бе станал по-предпазлив, а и лечителят стоеше винаги нащрек.

— Толкова си красива — каза той и я погали по корема.

Бедното момиче, лишено от заветната си мечта, защото този римлянин, върховен жрец, не можеше да я дари със семето си. Тя измърка, протегна се, сведе дългите си клепки и докосна ръката му.

— Аз, с този голям нос и това хилаво тяло? Дори на шейсет Сервилия е по-красива.

— Сервилия е зла жена, имай го предвид. Навремето я смятах за красива, но не това ме привличаше в нея. Тя е умна, интересна и загадъчна.

— С мен се държи приятелски.

— Защото преследва някакви цели, повярвай ми.

Клеопатра вдигна рамене:

— Какво значение имат целите? Аз не съм римлянка и тя не може да ми стори нищо. Иначе си прав. Умна и интересна е. Благодарение на нея не умрях от скука, докато беше в Испания. Покрай нея се запознах и с няколко римлянки. Тази Клодия! — Тя се засмя. — Истински скелет, но е изключително забавна. И Хортензия, също много интелигентна жена.

— Нямах представа. След смъртта на Цепион преди двайсетина години тя отхвърля всеки ухажор. Изненадан съм, че се е сдушила с Клодия.

— Сигурно си прав. Хортензия предпочита да има любовници. Може би двете с Клодия седят и си избират между голите млади плувци в Тригария.

— Ето нещо характерно за Клавдиите, те никога не са държали на доброто си име. Още ли те посещават Клодия и Хортензия?

— Често идват. Всъщност по-често от теб.

— Това упрек ли беше?

— Не, разбирам те, но това не ми помага да понасям по-леко отсъствието ти. Макар че след завръщането ти ме посещават и повече римски мъже. Луций Пизон и Филип например.

— А Цицерон?

— С Цицерон не се разбираме много — намуси се Клеопатра. — Чудя се дали не можеш да ме запознаеш с още от известните римски мъже. Като Марк Антоний например. Изгарям от любопитство да го видя, но той не се отзовава на поканите ми.

— С такава съпруга като Фулвия просто не смее да приеме — обясни с усмивка Цезар. — Тя е много властна жена.

— Ами да не й казва, че е идвал. — След кратка пауза тя добави с надежда: — Няма ли да те видя преди идите? Надявах се да дойдеш и утре.

— Тази нощ ще преспя в леглото ти, мила, но на сутринта трябва да се връщам в града. Имам твърде много работа.

— Ами утре вечер? — настоя тя.

— Не мога. Лепид дава вечеря, която не смея да пропусна. Ще се наложи да работя и тогава, но поне ще имам възможността да се срещна насаме с няколко души. Няма да е учтиво Марк Брут и Касий да научат бъдещите си провинции на заседанието на сената.

— Още двама известни мъже, с които не съм се запознала.

— Фараонке, ти си на двайсет и пет, достатъчно голяма, за да разбереш защо много от известните римски мъже и жени не желаят да се срещат с теб. Наричат те Царицата на зверовете и те обвиняват, че заради теб искам да стана цар на Рим. Смятат, че имаш пагубно влияние върху мен.

— Какви глупаци! — възмути се тя. — Никой на света не може да упражни каквото и да било влияние върху теб.

Марк Емилий Лепид се справяше много добре след обявяването на Цезар за диктатор. Той бе най-младият от тримата братя Лепиди, които заедно с бащата на Брут бяха въстанали срещу Сула. Носеше огромно рождено петно на лицето си — признак за късмет. Със сигурност имаше късмет да е твърде млад по време на въстанието на баща си. Най-големият брат бе загинал още тогава, а средният беше прекарал много години в изгнание. Родът му бе патрициански и изключително благороден, но след смъртта на Лепид Стари от сърдечен удар надали щеше да заеме отново мястото си сред най-изтъкнатите римски фамилии. Сетне Цезар с помощта на подкупи беше осигурил избирането на средния брат Паул за консул с надеждата, че той ще му помогне да се кандидатира за същия пост, без да прекосява помериума. За съжаление Паул се оказа твърде ленив и не заслужи огромната сума, похарчена за него. Курион, купен за много по-малко, помогна неизмеримо повече на Цезар.

Никой от Цезаровите планове за избягване на съдебно преследване обаче не проработи. Прекосяването на Рубикон се оказа единствената му алтернатива. И Марк Лепид, най-малкият от тримата братя, веднага видя своя шанс. Без да се замисля, той се съюзи с Цезар. Иначе беше добродушен и наивен, търсеше винаги най-лесния начин да си свърши работата и, общо взето, бе известен като несериозен човек. За Цезар обаче притежаваше две големи достойнства: беше цезарианец до мозъка на костите си и имаше достатъчно благородно потекло, за да внесе престиж сред поддръжниците на диктатора.

Първата му жена бе Корнелия Долабела, която нямаше зестра, но умря рано при раждане. Следващата му съпруга му донесе петстотин таланта. Тя беше средната дъщеря на Сервилия от втория й съпруг Сулан. Той се ожени за Юнила няколко години преди прекосяването на Рубикон от Цезар и през това време парите й позволяваха на Лепид да живее достатъчно охолно. През гражданската война тъща му с радост прие присъединяването му към Цезар заедно с Вация Изаурик, тъй като Брут и Тертула бяха в лагера на Помпей. За Сервилия нямаше значение кой ще победи — тя не можеше да загуби.

Лепид беше най-малко обичаният й зет, най-вече защото потеклото му бе толкова благородно, че той никога не си даваше труда да я ласкае. Него обаче никак не го беше грижа за мнението на тъща му. Нито пък Юнила, която много го обичаше. Имаха двама сина и една дъщеря, всичките все още деца.

Лепид се беше обогатил доста покрай Цезар и си бе купил голяма къща на Палатина точно срещу Форума. В трапезарията му се побираха шест кушетки. Готвачите му не отстъпваха на тези на Клеопатра, а избата му бе истинска съкровищница.

Съзнавайки, че Цезар може да замине веднага след заседанието на сената, Лепид бе побързал да организира вечеря в негова чест през вечерта точно преди идите. Беше поканил също Антоний, Долабела, Брут, Касий, Децим Брут, Требоний, Луций Пизон, Луций Цезар, Калвин и Филип. Много искаше да покани и Цицерон, но той отказа „поради разклатеното му здраве“.

За негова изненада Цезар пристигна пръв.

— Скъпи ми Цезаре, очаквах да дойдеш последен и да си тръгнеш пръв — призна домакинът, след като го посрещна в огромния атриум.

— Тази вечер не ще пропусна да покажа лудостта си, началнико на конницата ми — успокои го диктаторът и посочи свитата си, включваща и египетския му лечител. — Ще се проявя непростимо грубо, като работя по време на цялата вечеря. Дойдох по-рано, за да ме настаниш сам на най-отдалечената кушетка. Сложи на почетното място, когото искаш. На мен ми дай кушетка, където ще мога да чета, пиша и диктувам, без да смущавам останалите гости.

Лепид прие тази новина спокойно:

— Както пожелаеш, Цезаре. Ще накарам да внесат пета кушетка и ще те оставя сам да избереш мястото си.

— Колко ще бъдем?

— Дванайсет заедно с теб и мен.

— Полуксе! Така на една от кушетките ще седнат само двама души.

— Не се тревожи, Цезаре. Ще сложа Антоний на почетното място до мен. Той е такъв великан, че дори ще се наложи да се свивам.

— Това място ми харесва — рече Цезар, когато слугите донесоха пета кушетка и я сложиха малко встрани от тази на домакина, която се намираше по средата на останалите, подредени П-образно. — Има достатъчно място за документите ми, а отзад може да се сложи стол за писаря. Ще диктувам само на един човек, останалите могат да чакат навън.

— Ще се погрижа да има удобни кресла и достатъчно храна — заяви Лепид и излезе да даде нареждания на иконома си.

— Бедният Лепид! — възкликна Луций Цезар. — Най-добре да ни сложи с Калвин и Филип срещу този невъзможно груб гост. Никой от нас не е толкова скромен, че да го остави на мира. Пък и кой знае? Може да го прилъжем и да проговори.

Когато донесоха първото блюдо, Марк Антоний и Лепид седяха сами на средната кушетка. Долабела, Луций Пизон и Требоний се настаниха непосредствено отдясно, а Филип, Луций Цезар и Калвин точно зад тях. Отляво седнаха Брут, Касий и Децим Брут, а зад тях — Цезар.

Разбира се, поведението на диктатора не изненада никого. Разговорът течеше непринудено, улеснен от прекрасното фалернско бяло вино, съпътстващо рибата, превъзходното хиоско червено, което вървеше с печеното месо, и сладникавото, леко газирано бяло вино от Алба Фуценция, служещо за добавка към десертите и сирената.

Филип изпадна във възторг от новия десерт, измислен от Лепидовите готвачи — желирана сметана с мед, ранни ягоди, яйчен жълтък и белтъци на сняг. Сместа бе оформена като паун и с украса от бита сметана, оцветена в розово, зелено, синьо, жълто и лилаво със сок от цветни листенца.

— Когато ям това — призна известният епикуреец, — моята амброзия от Фисцелус ми се струва блудкава. Това е съвършено! Божествено! Цезаре, опитай!

Цезар вдигна поглед, опита една лъжичка и на лицето му се изписа изненада.

— Прав си, Филипе, истинска амброзия. Параграф десет: забранява се продажба, даване на заем, подаряване или друго използване на безплатното зърно под страх от наказание — петдесет нундини принудителен труд на варовите ями в некропола. — Той си взе още една лъжичка от десерта. — Много добре! Моят лечител ще го одобри. Параграф единайсет: при смърт на ползвател на безплатно зърно то трябва да се върне на плебейските едили заедно с доказателство за смъртта…

— Мислех — прекъсна го Децим Брут, — че законодателството за безплатното зърно вече е прието, Цезаре.

— Да, така е, но като го препрочетох, установих някои пропуски. Добрите закони, Дециме, нямат вратички за заобикаляне.

— Харесва ми наказанието — отбеляза Долабела. — Копаенето на вар от смрадливите масови гробове ще спре всеки нарушител.

— Е, трудно е да се измисли достатъчно ефективно средство за възпиране, когато хората нямат никакви пари и имоти за конфискуване. Ползвателите на безплатно зърно са най-бедните граждани на Рим — обясни Цезар.

— Би ли вдигнал глава от документите, за да отговориш на някои въпроси? — подкани го Долабела. — Забелязах, че за всеки легион в партската кампания си предвидил по сто метателни установки. Знам, че си голям любител на артилерията, Цезаре, но това не е ли твърде много?

— Заради катафрактите са.

— Катафракти ли? — Намръщи се Долабела.

— Партската конница — обясни Касий, който я беше виждал лично край река Билехас. — Облечени са с железни брони от глава до пети. Яздят огромни бронирани коне.

— Да, спомням си доклада ти до сената, Касий, където казваш, че не могат да препускат в пълен галоп. Хрумна ми, че ще понесат тежки загуби от артилерията в ранните етапи на битката — рече замислено Цезар. — Възможно е също така да обстрелваме камилските кервани, които носят резервни стрели за леката партска конница. Ако греша, ще върна част от артилерията, но не вярвам да се наложи.

— Нито пък аз — призна Касий.

Антоний, който мразеше всички вечери, на които присъстват само мъже, наблюдаваше разсеяно тримата гости на кушетката вляво — Брут, Касий и Децим Брут, — а също и Цезар. „Утре, скъпи ми братовчеде, утре! Утре ще бъдеш убит от същите тези трима мъже и онзи неоценим гений срещу тях, Требоний. Той дава всичко от себе си и ще успее. Виждал ли си някога толкова жално изражение като това на Брут? Защо се е захванал, като толкова се страхува? Готов съм да се обзаложа, че няма да посмее да те прободе!“

— Като заговорихме за варови ями, некрополи и смърт — обади се Антоний, — кой е най-добрият начин да умреш?

Брут подскочи, пребледня и бързо остави лъжицата си.

— В битка — отвърна веднага Касий.

— В съня си — каза Лепид, мислейки за баща си, изтлял бавно от мъка по жена си, с която бе принуден да се разведе.

— От старост — рече с усмивка Долабела.

— С хубав вкус в устата — вметна Филип и облиза с блажено изражение лъжицата си.

— Заобиколен от децата си — въздъхна Луций Цезар, чийто син го бе разочаровал жестоко; нямаше по-тежка съдба от това да надживееш децата си.

— С чувство, че си отмъстен — измърмори Требоний и хвърли мрачен поглед на Антоний; дали този празноглавец не смяташе да ги издаде?

— Докато четеш ново стихотворение, по-добро от тези на Катул — рече Луций Пизон. — Мисля, че един ден Хелвий Цина ще напише такова.

Цезар вдигна вежди:

— Няма значение, стига да е внезапно.

Калвин се сгърчи болезнено, хвана се за гърдите и изстена:

— Лошо ми е! Боли! Боли!

Цезар веднага извика Хапдефане от преддверието. Гостите се скупчиха около Калвин.

— Сърдечен спазъм — обяви лечителят. — Не мисля обаче, че ще умре. Трябва да го отнесат у дома и да се лекува.

Цезар се погрижи Калвин да бъде сложен на носилка.

— Пак ни докара лоша поличба! — сопна се диктаторът на Антоний.

„По-лоша, отколкото можеш да си представиш“ — помисли си братовчед му.

Брут и Касий се прибраха мълчаливо.

— Утре ще се съберем половин час след съмване пред Каковите стълби — каза Касий, когато спряха пред дома му. — Така ще имаме достатъчно време до Марсово поле. Ще те чакам там.

— Не — рече Брут, — не ме чакай. Предпочитам да отида сам. Ликторите ми са достатъчни.

Касий се намръщи и се вгледа в бледото му лице.

— Надявам се, че не си се отказал.

— Разбира се, че не. — Той си пое дълбоко дъх. — Просто бедната Порция е в такова състояние… тя знае…

Касий изскърца със зъби:

— Тази жена е заплаха за каузата! — Удари с юмрук по вратата. — Само не се отказвай, разбра ли?

Брут продължи до къщата си, влезе и запристъпя към спалнята с надежда Порция да е заспала.

Тя беше будна. При появата му скочи и се вкопчи отчаяно в него.

— Какво става, какво става? — зашепна трескаво. — Подранил си. Да не ви разкриха?

— Шшш, шшш! — Той затвори вратата. — Не, не са ни разкрили. Калвин получи пристъп, затова си тръгнахме. — Смъкна тогата и туниката и разкопча обувките си. — Порция, заспивай.

— Не мога да спя.

— Пийни малко сироп от мак.

— От него получавам запек.

— Иначе ми действаш по обратния начин. Моля те, легни и се престори, че спиш! Имам нужда от спокойствие.

Тя въздъхна, но се подчини. Брут усети, че вътрешностите му се бунтуват, сложи туниката и пантофите си.

— Какво става, какво става?

— Нищо, само ме боли стомахът.

Той взе лампата и отиде в нужника. Остана там, докато се увери, че е изпразнил напълно червата си. Сетне, разтреперан, остана под колонадата, докато студът не го принуди да се върне в спалнята. По пътя си мина покрай вратите на Стратон Епирски, Волумний и Статил. Последната бе открехната и през процепа се виждаше бледа светлина. Той почука леко и в следващия момент Статил отвори и буквално го издърпа в стаята.

Очакваше след сватбата им Порция да покани Статил да живее у тях. Тя обаче не го бе направила. Освен това настоя да раздели Луций Катон от философа. На Брут му беше приятно домашният философ на Катон да живее у тях. Най-вече сега.

— Мога ли да се настаня на кушетката ти? — попита Брут с тракащи зъби.

— Разбира се.

— Страх ме е да отида при Порция.

— Лошо, лошо.

— Изпаднала е в истерия.

— Лошо, лошо. Легни. Ще извадя одеяла.

Никой от тримата философи не знаеше за заговора срещу Цезар, макар всички да усещаха, че нещо не е наред. Бяха стигнали до извода, че Порция полудява. Е, кой можеше да обвинява Катоновата дъщеря, толкова чувствителна, при тези словесни атаки от страна на Сервилия? Статил обаче бе станал свидетел на израстването на Порция. Когато осъзна, че е влюбена в Брут, той се опита да осуети това сближаване. От една страна, изпитваше ревност, но най-вече се страхуваше, че със своенравието си тя ще съсипе Брут. Не се беше досетил за реакцията на Сервилия, макар тя да бе логична — как само мразеше Катон тази жена! И ето сега бедният Брут беше при него, твърде уплашен, за да отиде при съпругата си. Затова Статил се засуети, настани го на кушетката и седна до него.

Брут заспа неспокоен сън, стенеше, мяташе се, а когато сънят му за убийството на Цезар достигна кървавата си кулминация, се събуди. Статил бе задрямал на стола до него, но когато Брут скочи на крака, той се сепна.

— Опитай се пак да заспиш — предложи дребничкият философ.

— Не, сенатът има заседание и вече чувам петли. До съмване сигурно остава не повече от час. — Брут се изправи. — Благодаря ти, Статиле, много ми помогна. — Той въздъхна и взе лампата си. — По-добре да видя как е Порция. — На вратата спря и се изсмя странно. — Слава на боговете, че майка ми се връща от Тускулум чак следобед.

Порция също бе успяла да заспи. Лежеше по гръб с изпънати ръце, по лицето й се виждаха следи от сълзи. Ваната му бе готова. Брут се отпусна в топлата вода и остана така известно време. Когато се почувства по-добре, облече чиста туника, сложи си курулните обувки и отиде в кабинета си да почете Платон.

Порция нахлу в стаята с разрошена коса и с развлечена рокля.

— Бруте, Бруте! Бруте, днес е денят!

— Мила моя, ти не си добре — рече той и се изправи. — Връщай се в леглото, а аз ще извикам Атилий Стилон.

— Не ми трябва лекар! Нищо ми няма!

Без да осъзнава, че всеки неин жест и изражението й противоречат на твърдението й, тя закрачи нервно из стаята, бръкна разсеяно в няколко празни кутии за писма, взе перодръжка, седна на един стол и започна да пронизва невидим нападател с оръжието си.

— На ти, чудовище! Ето, убиецо на републиката!

— Дите! Дите! — провикна се Брут.

Икономът се появи веднага.

— Дите, намери прислужничките на господарката Порция и ги изпрати веднага тук. Тя не е добре, затова повикай и Атий Стилон.

— Много съм си добре! На ти! Умри, Цезаре! Умри!

Епафродит я изгледа ужасено и се оттегли. Върна се подозрително бързо с четири прислужнички.

— Ела, господарке — подкани я Силвия, която служеше на Порция от детството й. — Ела си легни, докато дойде Атилий.

Наложи се двама яки роби да я обуздаят.

— Заключи я в стаята й, Дите — нареди Брут, — но изнеси всички остри предмети. Боя се, че губи разсъдъка си.

— Много лошо — рече Епафродит, разтревожен повече за господаря си, отколкото за Порция. — Нека ти донеса нещо за хапване.

— Съмна ли се вече?

— Да, господарю, тъкмо просветлява. Слънцето още не е изгряло.

— Донеси ми тогава малко хляб, мед и билков чай. Имам стомашни смущения.

Когато Брут, облечен със сенаторската си тога и с речта си в ръка, излизаше, Атилий Стилон, един от известните римски медици, вече бе пристигнал.

— Моля те, Стилоне, дай на жена ми някакво успокоително — заръча Брут и се присъедини към шестимата си ликтори, които чакаха отвън.

Слънчевите лъчи тъкмо огряваха позлатените статуи върху храма на Магна Матер. Брут заслиза бързо по Каковите стълби, излезе на Форум Боариум и се насочи към Флументанската порта, водеща към Зеленчуковия пазар, където търговците вече бяха подредили сергиите си за ранобудните клиенти. Това бе най-краткият път от Палатина за огромния театър на Помпей Велики на Марсово поле — не повече от четвърт час.

Брут стъпваше предпазливо, защото дългият кинжал на кръста му можеше да прониже бедрото му — той никога не беше слагал нож под тогата си. Съзнаваше, че каквото е писано, ще се случи, но бъдещето продължаваше да му се струва някакво нереално пророчество. Докато си проправяше път между сергиите със зеле, репи, лук и целина, Брут с изненада установи, че е разкаляно. Нима бе валяло? Какви мъже бяха тези ликтори! Вървяха, без да обръщат внимание на нищо.

— Ужасна буря! — говореше някакъв градинар на една клиентка, която си избираше репички.

— Струваше ми се, че е дошъл краят на света — съгласи се тя.

Буря ли? Нима е имало буря? Той не беше чул дори далечен грохот, не бе видял дори най-слаб отблясък от мълния. Нима бурята в сърцето му беше толкова силна, че да заглуши природната стихия?

След Фламиниевия цирк огромният мраморен комплекс на Помпей изпъкваше над зеленината на Марсово поле, полукръглият театър се виждаше от западната му страна. Непосредствено до него, на изток, се намираше прекрасният правоъгълен перистил, обграден от всички страни с колонада, съдържаща точно сто боядисани в синьо колони с позлатени коринтски капители. По стените бяха изрисувани различни митологични сцени. От едната страна на градината се намираше входът към сцената на театъра, от другата се влизаше в курията, построена от Помпей специално за заседанията на сената.

Брут влезе под колонадата от южния й край, спря и се огледа в полумрака за останалите освободители. Той отчаяно се държеше за тази дума — не убийци, а освободители. Освободителите! Ето! Бяха се събрали на едно слънчево място до богато украсения фонтан. Касий му махна и се отдели от останалите, за да го посрещне.

— Как е Порция? — попита.

— Никак не е добре. Повиках Атилий Стилон.

— Добре. Ела да чуеш плана на Гай Требоний. Само теб чакахме.

Цезар беше чул бурята, първата за този сезон, и бе излязъл в градината си, за да се наслади на фантастичните рисунки на мълниите сред облаците, на оглушителните гръмотевици. Когато заваля проливен дъжд, той се върна в спалнята, легна и за четири часа потъна в дълбок, безпаметен сън. Два часа преди разсъмване отново бе буден и готов да посрещне писарите от сутрешната смяна. На зазоряване Трог му донесе обичайното топло питие — в този сезон беше приготвено от лимонов сок, не от оцет, и по настояване на Хапдефане бе подсладено с мед.

Чувстваше се добре, доволен, че най-после ще се махне от Рим.

Калпурния дойде след закуска. Под очите й имаше тъмни сенки от умора. Той стана и я целуна, сетне се вгледа загрижено в лицето й.

— Скъпа моя, какво ти е? Бурята ли те уплаши?

— Не, Цезаре, сънят ми — отвърна тя и стисна ръката му.

— Кошмар?

Тя потрепери:

— Ужасен! Група мъже те бяха наобиколили и забиваха ножове в тялото ти.

— Полуксе! — възкликна той; как да успокои тази разтревожена жена? — Това е само сън, Калпурния.

— Изглеждаше толкова истински! — проплака тя. — В сената, но не в Хостилиевата курия. В Помпеевата, защото се случи близо до статуята му. Моля те, Цезаре, не ходи на това заседание!

Той се освободи от прегръдките й и я хвана за ръцете.

— Трябва да отида, мила моя. Днес ще отстъпя от поста си на консул и ще сложа край на официалните си задължения в Рим.

— Недей! Моля те! Толкова беше истинско!

— В такъв случай ти благодаря за предупреждението и обещавам да внимавам да не ме наръгат с нож в Помпеевата курия.

Трог донесе трабеята му. Вече с туниката си на алени и пурпурни ивици и високите си червени ботуши, Цезар изчака икономът да го загърне с голямата тържествена дреха и да я закрепи на лявото му рамо.

„Колко е прекрасен — помисли си Калпурния. — Аленото и пурпурът му отиват повече от бялото.“

— Какво занимание имаш като върховен жрец? — попита тя. — Не можеш ли да използваш тези си задължения като извинение?

— Не, не мога — отвърна той малко раздразнено. — Сега са идите, жертвоприношението е кратко.

И така, Цезар излезе и се присъедини към процесията, очакваща го на Сакра Виа. Провери набързо жертвената овца и закрачи към Форума.

След час отново бе вкъщи, за да се преоблече. Завари приемната си пълна с клиенти, с някои от които трябваше да разговаря, преди да тръгне за сената. Децим Брут беше в кабинета му и разговаряше с Калпурния.

— Надявам се — рече Цезар, след като се появи със сенаторската си тога, — че си успял да убедиш жена ми, че точно днес няма опасност да бъда убит.

— Опитвам се, но не съм сигурен, че съм успял — отвърна той, облегнат небрежно с кръстосани крака на малахитовото бюро на Цезар.

— Трябва да изслушам петдесетина клиенти, но това няма да ми отнеме много време. Работата ми с никого не е поверителна, затова можеш да останеш. Какво те води тук в този ранен час?

— Реших, че може би ще посетиш Калвин на път към сената, и дойдох, защото и аз искам да го видя. Ако се появя сам, вероятно ще ме отпратят, но в твоята компания това няма да стане.

— Умно — подсмихна се Цезар. Сетне се обърна към Калпурния и вдигна вежди: — Благодаря ти, скъпа, но сега имам малко работа.

— Дециме, пази го! — заръча тя от вратата.

Той се усмихна широко, толкова успокоително!

— Не се тревожи, Калпурния. Ще се погрижа за него.

След два часа двамата излязоха от Домус Публика и се насочиха към стълбището на весталките на Палатина, следвани от цяла тълпа клиенти. Когато завиха покрай храма на Веста, подминаха стария Спурина, клекнал до хранилището на завещанията.

— Цезаре! Внимавай на мартенските иди! — извика той.

— Мартенските иди са днес, Спурина, и както виждаш, аз съм в отлично здраве — подхвърли с усмивка Цезар.

— Мартенските иди са днес наистина, но още не са минали.

— Изкуфял дъртак — измърмори Децим.

— Може да е всякакъв, Дециме, но не е изкуфял — поправи го Цезар.

В основата на стълбите тълпата ги заобиколи от всички страни. Някаква ръка подаде бележка на Цезар. Децим избърза и взе листчето, пъхна го в гънките на тогата си.

— Да продължаваме — рече. — По-късно ще ти я дам.

На вратата на Гней Домиций Калвин никой не направи опит да ги отпрати. Калвин лежеше на кушетка в кабинета си.

— Твоят египетски лечител е истински чудотворец, Цезаре — рече той, когато влязоха. — Дециме, каква приятна изненада!

— Изглеждаш много по-добре от снощи — отбеляза Цезар.

— Да, наистина се чувствам по-добре.

— Исках да се уверя лично, приятелю, но няма да се задържаме. Луций и Пизон казаха, че ще пропуснат заседанието, за да ти направят компания, но ако те изморяват, не се колебай да ги отпратиш. Какво ти беше?

— Сърдечен спазъм. Хапдефане ми даде отвара от напръстник и състоянието ми се подобри почти веднага. Каза, че сърцето ми било много чувствително. Явно около него се е събрала някаква течност.

— Надявам се да се възстановиш навреме, за да поемеш задълженията си като началник на конницата. Лепид заминава за Нарбонска Галия, така че и той няма да е на заседанието. Нито пък Филип. Вчера бил преял. Той и неговите амброзии! Боя се, че предните редове ще са доста празни. — Цезар се наведе и за изненада на Калвин го целуна по бузата. — Пази се.

Двамата с Децим Брут излязоха.

Калвин се намръщи, сетне задряма.

Докато вървяха между локвите около Фламиниевия цирк, Децим спря.

— Цезаре, мога ли да изпратя някого да предупреди, че идваме?

— Разбира се.

Един от Децимовите слуги избърза напред.

Когато влязоха под колонадата, в градината вече се бяха събрали около четиристотин сенатори; някои четяха, други диктуваха на писарите си, трети дремеха изтегнати на тревата, четвърти разговаряха и се смееха.

Марк Антоний се приближи и стисна ръката на Цезар.

— Аве, Цезаре. Почти се бяхме отказали да те чакаме, но вестоносецът на Децим дотича тъкмо навреме.

Цезар пусна ръката на Антоний, изгледа го хладно и отбеляза, че никой не може да държи сметка на диктатора за закъсненията му. Заизкачва се по стъпалата на курията, следван от двама слуги, единият с курулното му кресло и сгъваема масичка, другият с няколко восъчни плочки и торба със свитъци. Разпънаха креслото и масичката пред курулния подиум и се оттеглиха. Цезар наизвади свитъците и започна да ги подрежда върху масичката, сетне положи восъчните плочки и един метален писец от лявата си страна, в случай че реши да си води някакви бележки.

— Вече се захвана за работа — рече Децим Брут на останалите в основата на стълбището. — Вътре има четирийсетина педарии, но никой не е твърде близо до подиума. Требоний, време е да действаме.

Требоний веднага се отдалечи при Антоний, който бе решил, че най-добрият начин да държи Долабела настрана е, като се опита да разговаря културно с него. Ликторите им, по дванайсет за всеки, стояха на известно разстояние с отпуснати на земята фасции (които за този месец се падаха на Долабела). Макар и извън града, заседанието се провеждаше до свещената граница, затова ликторите бяха с тоги и във фасциите нямаше брадви.

През нощта на Требоний му беше хрумнало едно подобрение на плана и той го въведе още при появата на Децим Брут и шестимата му ликтори. А именно, че е редно в знак на солидарност с Цезар, който се беше отказал от ликторите си, всички претори и едили да освободят своите на влизане в курията. Никой не възрази и телохранителите с радост побързаха да се върнат в колегията си, разположена зад кръчмата на Орбиевия хълм.

— Остани малко с мен — обърна се Требоний към Антоний. — Искам да обсъдим нещо.

Долабела беше забелязал трима сенатори, които играеха на зарове, кимна на ликторите си, че имат още време, и се приближи да наблюдава играта. Днес се чувстваше в особено добро настроение.

Докато Требоний и Антоний разговаряха разпалено в основата на стълбището, Децим въведе останалите освободители в залата. Ако някой от другите сенатори ги бе погледнал в този момент, сигурно щеше да се почуди защо са толкова сериозни лицата им и защо пристъпят така крадешком. Никой обаче не им обърна внимание.

Останал последен, Брут почувства, че някой го дърпа за тогата. Обърна се и видя един уплашен роб.

— Да, какво има? — попита, доволен, че има повод да се забави.

— Господарю, господарката Порция! — изпелтечи задъхано робът.

— Какво й има?

— Мъртва е!

Той не повярва:

— Глупости.

— Господарю, мъртва е, кълна се!

— Разкажи какво се случи — нареди спокойно Брут.

— Ами, беше ужасно; тичаше като полудяла, крещеше, че Цезар бил убит.

— Атилий Стилон не й ли даде лекарство?

— Даде й, господарю, но се ядоса и си тръгна, тъй като тя отказваше да изпие лекарството.

— И после?

— Тя падна мъртва на място. Епафродит не успя да долови нито един признак на живот, нищо! Мъртва е! Мъртва! Върни се у дома, моля те, господарю!

— Кажи на Епафродит, че ще се върна при първа възможност — рече Брут и сложи крак на първото стъпало. — Не е мъртва, сигурен съм. Познавам я. Само е припаднала.

И продължи по стълбите, оставяйки роба с отворена уста в двора.

Залата, достатъчно голяма, за да побере шестстотин човека, изглеждаше празна, въпреки че някои педарии вече бяха заели местата си; образовани мъже, които използваха времето, за да четат. Никой не беше сложил курулното си кресло близо до подиума, защото там нямаше много светлина, но четящите се бяха разпределили равномерно от двете страни. „Много добре — помисли си Децим, въвеждайки стадото си; хвърли бърз поглед на Брут. — Този май вече умира от страх.“

Цезар седеше свел глава над един свитък. Изведнъж се размърда, но не за да погледне групичката, която влизаше в залата. Взе най-горната плочка, хвана писеца и започна да пише нещо върху восъка.

На десетина стъпки от подиума групичката спря смутено. Не изглеждаше нормално Цезар да не забележи убийците си. Децим вдигна очи към статуята на Помпей високо в нишата на голямата платформа, която можеше да побере двайсетина души с курулни кресла. Непохватно опипа кинжала си, измъкна го от ножницата, но не го показа от тогата си. Почувства, че и другите правят същото. С крайчеца на окото си забеляза Брут да влиза — все пак бе намерил кураж.

Луций Тилий Цимбер се приближи до местата за ликторите отстрани на подиума, без да крие ножа си.

— Чакай, нетърпелив глупако, чакай! — извика раздразнено Цезар, без да вдига глава от плочата и без да престава да пише.

Цимбер стисна гневно устни, хвърли яростен поглед на останалите освободители, направи още две крачки и дръпна силно тогата от лявото рамо на Цезар. Гай Сервилий Каска обаче го изпревари и замахна към гърлото на диктатора. Ножът му се плъзна по ключицата на жертвата и нанесе само повърхностна рана. Цезар скочи мълниеносно, инстинктивно замахна с металния писец. Заби го в ръката на Гай Каска, но останалите вече го бяха наобиколили с ножовете си.

Той се съпротивляваше ожесточено, но не издаваше нито звук. Масичката се прекатури, свитъците се разпиляха, креслото от слонова кост също се преобърна, опръскано с кръв. Някои от сенаторите на горните редове забелязаха сцената и надаваха ужасени викове, но никой не се притича на помощ на Цезар. Диктаторът отстъпи и се блъсна в статуята на Помпей. Точно в този момент Касий заби ножа си в лицето му, извади едното му око и завинаги унищожи красотата му. Освободителите се събраха в още по-тесен кръг и продължиха да сипят удари с ножовете си, навсякъде пръскаше кръв. Изведнъж Цезар престана да се съпротивлява, явно прие неизбежното. Насочи усилията единствено към запазване на достойнството си. С лявата ръка вдигна тогата, за да закрие лицето си, с дясната зави горната част на краката си. Никой от убийците не биваше да види изражението на Цезар, докато умира, нито голите му крака.

Цецилий Буциолан заби ножа си в гърба му, Цезений Лентон — в рамото. Въпреки шуртящата кръв Цезар все още стоеше прав. Предпоследен, хладнокръвният и кален в много битки Децим Брут нанесе първия от ударите си дълбоко в гърдите на диктатора. Кинжалът улучи право сърцето и Цезар се свлече. Децим нанесе удара за Требоний. Последният удар остана за Брут. Заслепен от пот и страх, той коленичи и замахна с ножа си към гениталиите, които майка му така бе обожавала. Кинжалът проби многото гънки на тогата, защото съвсем случайно Брут беше замахнал вертикално. Той чу стържене на метал и хрущене на кости, започна да му се повдига. Усети силна болка в ръката си и се изправи рязко — някой го беше порязал.

Делото бе извършено. Всеки от двайсет и двамата беше ранил Цезар някъде, Децим Брут — два пъти. Цезар лежеше под статуята на Помпей с покрити лице и крака, с разрязана на ивици тога на гърдите и гърба. Върху мраморната платформа се образува огромна локва кръв, сякаш щеше да залее всичко. Всичко. Някои отстъпиха, за да не ги изцапа, но Децим Брут я забеляза едва когато намокри обувките му. Той изстена, сякаш го пареше.

Освободителите се спогледаха задъхани и с разширени от страх очи. Брут бе зает с кървящата си ръка. Сякаш по сигнал всичките се втурнаха панически навън; Децим бе не по-малко изплашен от останалите. Педариите, станали свидетели на убийството, вече бяха вън и крещяха, че Цезар е мъртъв. Когато освободителите се появиха с кървави тоги и ножове, паниката стана пълна.

Хората се втурнаха във всички посоки, освен към курията: сенатори, ликтори и роби тичаха и крещяха, че Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв!

Забравили великите планове за гръмки речи, освободителите също се разбягаха. Кой можеше да подозира, че реалността ще се окаже толкова различна от фантазиите, че смъртта на Цезар ще сложи толкова ужасен край на идеите, мечтите, амбициите им? Едва след убийството си дадоха сметка за неговото значение. Титанът бе паднал, но светът беше толкова променен, че никаква република не можеше да се роди от кръвта му. Смъртта на Цезар наистина бе освобождение, но освобождение на хаоса.

Освободителите потърсиха убежище в храма на Юпитер. Там, задъхани и разтреперани, двайсет и двамата се свлякоха на земята. Над тях се издигаше на петдесет стъпки високата статуя на най-великия сред боговете. Беше изработена от злато и слонова кост и с яркочервено лице от печена глина, на което стоеше широка, глуповата усмивка.

Щом първият педарий изскочи от Помпеевата курия и закрещя, че Цезар е убит, Марк Антоний изрева кански и също побягна към града! Изненадан от реакцията му, Требоний се втурна след него, крещейки му да спре, да се върне и да събере сената. Долабела и ликторите му заедно с всички сенатори и робите им… и освободителите също избягаха. На Требоний не му оставаше друго, освен да продължи след Антоний.

В курията се възцари абсолютна тишина. Неспособна да сведе поглед към онова, което лежеше в краката й, статуята на Помпей продължаваше да гледа втренчено с ясносините си очи към вратата. Кръвта на Цезар най-сетне престана да изтича в малкия водопад през ръба на подиума. По едно време някаква птичка влетя в залата, попърха около изображенията на цветя под куполообразния таван, сетне отново намери пътя към светлината и свободата. Времето течеше, но никой не посмя да влезе. Цезар и Помпей стояха неподвижни.

Късно следобед икономът на Калвин влезе в кабинета на господаря си, където болният, вече много по-добре, разговаряше с Луций Цезар и Пизон. След слугата влезе и египетският лечител Хапдефане.

— Пак ли прегледи! — възкликна пациентът, който се чувстваше вече достатъчно добре, за да се възпротиви срещу намесата на лекаря.

— Не, господарю. Помолих Хапдефане да присъства за всеки случай.

— За всеки случай за какво, Хекторе?

— Из града се носи ужасен слух. — Хектор се поколеба, сетне каза: — Говори се, че Цезар е убит.

— Юпитере! — възкликна Пизон.

Калвин скочи от кушетката.

— Къде? Как? Говори, човече, говори! — изкрещя Луций Цезар.

— Легни, господарю Калвине, моля те, легни.

Хапдефане се опита да успокои домакина, докато Хектор отговаряше на въпроса на Луций:

— Никой не знае, господарю. Просто казват, че Цезар е мъртъв.

— Лягай на кушетката, Калвине, и никакви възражения. С Пизон ще разучим — нареди Луций Цезар, преди да излезе.

— Дръжте ме в течение! — изкрещя след тях той.

— Не е възможно, не е възможно — занарежда Луций Цезар, докато прекрачваше стъпалата на весталките по пет наведнъж; Пизон едва го догонваше.

Нахълтаха в приемната на върховния жрец и завариха Квинктилия и Корнелия Мерула да крачат из помещението. Калпурния седеше неподвижно на една скамейка, опряна на рамото на Юния. При влизането на двамата мъже и четирите жени се скупчиха около тях.

— Къде е? — попита Луций Цезар.

— Никой не знае, върховни авгуре — отвърна главната весталка Квинктилия, пълна и червендалеста жена. — Просто из Форума се носи слух, че е убит.

— Връщал ли се е у дома след заседанието в Помпеевата курия?

— Не.

— Някоя по-важна личност явявала ли се е тук?

— Не, никой.

— Пизоне, пази жените — нареди Луций Цезар. — Аз ще отида в Помпеевата курия.

— Вземи няколко ликтори — извика след него Пизон.

— Не, Трог и неколцина от синовете му стигат.

Луций се втурна през Велабрума, следван от Гай Юлий Трог и трима от синовете му. Навсякъде се събираха хора, някои кършеха ръце, други плачеха, но никой не знаеше друго, освен че Цезар е убит. Четиримата изтичаха покрай Фламиниевия цирк, стигнаха театъра и нахълтаха през колонадата в перистила. Луций Цезар спря, за да си поеме въздух. Тук нямаше никого, но личеше, че много мъже са напуснали трескаво сградата.

— Стойте тук — нареди той на Трог и изкачи стълбите към курията.

Надуши я още от входа, познатата за всеки опитен войник миризма — на стара, съсирена кръв. Креслото от слонова кост бе разбито на парчета. Една масичка се беше катурнала до най-долната скамейка, наоколо бяха разхвърляни свитъци, а трупът лежеше върху подиума. Цезар очевидно бе мъртъв от доста време, но въпреки това той се наведе и отметна тогата от лицето му. Гледката накара дъха му да секне. Лявата страна на лицето бе превърната в кървава маса, показваха се кости, окото липсваше. „О, Цезаре!“

— Трог! — изкрещя Луций.

Прислужникът притича и застена като дете.

— Няма време за това, човече! Изпрати двама от синовете си на зеленчуковия пазар за ръчна количка. Хайде, човече, бързо! После ще плачеш.

Двамата младежи се втурнаха навън. Трог и третият му син влязоха, но Луций им махна да останат в двора.

— Изчакайте навън.

Отпусна се на ръба на курулния подиум до обичания си братовчед, проснат сред море от кръв. За да има толкова много, раната, сложила край на живота му, явно е била сред последните.

— О, Гай, защо трябваше да се стига до това! Какво ще правим сега? Как ще продължи да съществува светът без теб? По-лесно щяхме да приемем загубата на боговете си.

По лицето му потекоха сълзи. Той плачеше за годините, за спомените, за радостта, за гордостта, за жестоката загуба на този бляскав, несравним римлянин. Цезар караше всички други да се чувстват жалки. Именно затова го бяха убили.

Когато Трог обяви, че количката е дошла, Луций Цезар се изправи и очите му бяха съвършено сухи.

— Докарайте я — нареди той.

Внесоха я — очукана, стара дървена количка с колела и две ръкохватки, много тясна, но достатъчно дълга, за да побере човешко тяло. Луций разсеяно изтръска няколко листа и остатъци от почва. После се увери, че обезобразеното лице на братовчед му е покрито.

— Вдигнете го внимателно и го сложете отгоре.

Вкочаняването още не беше започнало. Едната ръка не се побираше върху платформата, все провисваше отстрани. Луций свали тогата си и уви Цезар с нея, ала остави ръката да виси. Нека всички видят какъв е товарът им.

— Да го закараме у дома.

Требоний продължи да тича след Антоний и да му крещи отчаяно да се успокои, да му помогне да излязат от трудното положение, да свика отново сената. Той обаче се движеше като вятъра, излезе на Форума и продължи да тича, следван от ликторите си.

Ядосан и смутен, Требоний се отказа да го гони. Нареди на роба, който носеше курулното му кресло, да се върне в Помпеевата курия и да види какво става там, сетне да го намери при Цицерон и да му докладва. След това се качи на Палатина и потропа на вратата на известния адвокат.

Цицерон не беше вкъщи, но се очакваше да дойде всеки момент. Требоний седна в атриума, взе чаша разредено вино от иконома и се приготви да чака. Робът му дойде пръв. Съобщи, че Помпеевата курия била празна, а освободителите потърсили убежище в храма на Юпитер.

Удивен, Требоний се хвана за главата и се опита да разбере къде са се провалили. Защо търсеха убежище, като трябваше да са на рострата и гордо да тръбят какво са извършили?

— Скъпи ми Требоний, какво има? — прозвуча меденият глас на Цицерон.

Той идваше от среща с жената на Квинт, Помпония, и още нищо не беше чул. Единственото, което го разтревожи, бе видът на Требоний, хванал с две ръце главата си.

— Ще ти кажа насаме — отвърна той и се изправи.

Цицерон го заведе в кабинета си и затвори вратата.

— Е?

— Група сенатори убиха Цезар в Помпеевата курия преди четири часа — обяви спокойно Требоний. — Аз не участвах лично, но планът и организацията бяха мои.

Набръчканото лице на стария адвокат грейна като Александрийския фар. Цицерон нададе радостен възглас, заръкопляска въодушевено, разтърси горещо ръката му.

— Требоний! О, каква прекрасна вест! Къде са? На рострите ли? Все още произнасят речи в курията?

Той издърпа ръката си и изръмжа:

— Де да беше така! Не, не са в курията! Нито на рострите! Първо, този малоумник Антоний изпадна в паника и побягна, към Карина, предполагам, но със сигурност не спря на Форума! Той трябваше да оглави кампанията за оправдаване на Цезаровите убийци, а не да тича към дома си, сякаш бяга от фурните!

— Антоний е участвал? — не повярва Цицерон.

Като си спомни с кого говори, Требоний отвърна:

— Не, не, разбира се, че не! Знам обаче, че не обичаше много Цезар, затова реших, че може да поуспокои духовете след убийството. Тъй като не успях да го догоня, дойдох при теб. Така и така смятах да го направя. Надявам се да ни окажеш подкрепа.

— С удоволствие, с удоволствие!

— Прекалено късно е! — изкрещя отчаяно Требоний. — Знаеш ли какво направиха? Уплашиха се! Изпаднаха в паника! Хора като Децим Брут и Тилий Цимбер изпаднаха в паника! Храбрите ми борци срещу тиранията си плюха на петите и са се сврели в храма на Юпитер, разтреперани като пребити псета! Оставиха четиристотин педарии да се разбягат из цял Рим и да тръбят, че Цезар е убит! Народът се сбира на Форума и няма ни един изтъкнат мъж, който да им каже какво е станало.

— Децим Брут ли? Не, той никога не изпада в паника! — прошепна Цицерон.

— Казвам ти, изпадна в паника! Всички треперят от страх! Касий, Галба, Стай Мурк, Базил, Квинт Лигарий… двайсет и двама мъже, които сега се крият на Капитолия и се молят пред статуята на Юпитер! Всичко отиде на вятъра, Цицероне. Мислех, че най-трудното ще е да ги накарам да го извършат. Не съм се замислял за реакцията им след това. Да се уплашат! Планът ми е провален, сега никой не може да ни оправдае. Те извършиха великото дело, но не успяха да запазят самообладание. Глупаци, глупаци!

Цицерон го потупа по гърба и заговори бързо:

— Може да не е толкова късно. Веднага тръгвам към Капитолия, но те съветвам да докараш някои от гладиаторите на Децим Брут. Те са в града за някакви заупокойни игри, или поне той така ми каза онзи ден. — Протегна ръка към Требоний. — Хайде, приятелю, горе главата! Осигури охрана на хората си, а аз ще ги изведа на рострите. — Адвокатът отново нададе възторжен възглас и радостно се засмя. — Цезар е мъртъв! О, най-после свобода! Те трябва да бъдат оправдани, славата им да се носи до небесата!

Късно следобед Цицерон, придружаван от любимия си прислужник Тирон, влезе в храма на Юпитер.

— Поздравления! — изрева. — Уважаеми сенатори, каква радост! Каква победа за републиката!

Гръмкият му глас ги накара да подскочат, да се разбягат, да се изпокрият в ъглите на залата. Когато очите му свикнаха с мрака, Цицерон ги огледа удивено. Марк Брут! О, богове! Как бяха успели да го придумат? Ала колко уплашени изглеждаха! Убийството на Цезар ги бе превърнало в страхливи мижитурки, дори Касий, дори Децим Брут, дори този звяр Минуций Базил.

Затова той се зае да разсее тревогите им, ала установи, че за нищо на света не може да ги придума да напуснат храма и да излязат на рострите. Накрая изпрати Тирон да купи вино. Когато слугата се върна с двайсетина груби глинени чаши, осигурени от продавача, те започнаха да се наливат толкова жадно, че упойващата течност скоро свърши.

Когато Требоний се появи, Цицерон още ги увещаваше.

— Гладиаторите са навън — обяви Требоний, сетне изсумтя презрително: — Както се опасявах, Антоний е избягал у дома си и се е залостил. Също Долабела и всички сенатори. — Той се обърна гневно към освободителите: — Защо не сте на рострите? Хората се събират като мухи на леш, ала няма кой да им разкаже за случилото се.

— Беше толкова ужасно! — изстена Брут, като се клатеше напред-назад. — Как е възможно един толкова жизнен човек да е мъртъв? Ужасно, ужасно!

— Хайде — извика внезапно Цицерон и издърпа Брут. Сетне се приближи до Касий, който беше хванал главата си с две ръце, и накара и него да се изправи. — Тримата отиваме на рострите, не искам да чувам възражения. Някой трябва да говори пред народа и тъй като Антоний и Долабела се крият, вие сте най-известните сред нас. Движение! Хайде!

Стиснал с една ръка Брут, а с другата Касий, Цицерон ги измъкна от храма и ги повлече към рострите. Там се беше събрала тълпа, но не твърде голяма, кротка, ужасена. Когато я съзря, Брут възвърна част от самообладанието си и осъзна, че Цицерон имаше право, че някой трябва да каже нещо. С шапка, символизираща свободата, и без тога, той се изправи пред рострата.

— Братя римляни — започна плахо, — Цезар наистина е мъртъв. Игото му стана непоносимо за свободолюбивите хора. Затова някои от нас, включително аз, решихме да освободим Рим от неговата тирания.

Той вдигна кинжала с окървавената си ръка, червеното изпъкваше на фона на бялата му превръзка. От тълпата се чу ропот, но тя остана спокойна — най-после някой говореше от рострата.

— Цезар вече няма да отнема земята на хора, чиито семейства са я притежавали с векове, за да заселва ветераните си в Италия — продължи все така плахо Брут. — Ние, освободителите, които убихме диктатора и царя на Рим, разбираме, че войниците ни трябва да получат земя, на която да се заселят. Ние обичаме римските войници не по-малко от Цезар. Ала обичаме и римските земевладелци. Какво можехме да сторим, питам ви аз? Цезар изпадна в една крайност, затова се наложи да бъде отстранен. Рим не е само за ветераните, макар че ние, които освободихме Рим от Цезар, обичаме римските ветерани…

Той продължи да бръщолеви все за римските ветерани, което не означаваше нищо за градското население на Рим. Така тълпата на практика не научаваше нищо за причината или начина на убийство на Цезар. Никой от слушателите на Брут не получи ясна представа какви са тези освободители или кой кого от какво е освободил. Цицерон слушаше със свито сърце. Той не можеше да вземе думата, докато Брут не свършеше, но колкото повече продължаваха безсмислените приказки на Брут, толкова повече намаляваше желанието му да говори. В ума му се въртяха понятия като „словесно самоубийство“. Проблемът бе, че тук не беше неговият форум. На него му бе нужна голяма зала, където гласът му да кънти, усилен от акустиката… и слушателите му да са интелигентни мъже, не проста сган.

Брут спря рязко. Тълпата запази пълно мълчание.

Изведнъж силен вик откъм Велабрума разцепи тишината. Последва го друг, по-близо, от сенките под Юлиевата базилика. Сетне трети, четвърти. От росурата Брут видя какво се приближава през една пролука в тълпата — количка за зеленчуци, бутана от двама много високи и яки младежи с вид на гали. Върху нея лежеше нещо, покрито със сенаторска тога, а отстрани се поклащаше безжизнена, бяла като тебешир ръка. Зад двамата гали пристъпваха още двама, а зад тях — Луций Цезар по туника.

Брут запищя. Сетне, преди Цицерон да успее да го задържи, побягна към храма на Юпитер. Касий го последва. Тъй като не се сещаше какво друго да направи, Цицерон се затича след тях.

— Той е на Форума! Мъртъв, мъртъв, мъртъв! Видях го! — закрещя Брут, когато нахълта в храма.

Хвърли се на земята и заплака като обезумял. Касий пропълзя в своя ъгъл и се обля в сълзи. В следващия момент всички заговорници избухнаха в плач.

— Отказвам се — рече Цицерон на Требоний. — Ще им изпратя храна и някакво по-добро вино. Ти остани тук, Требоний. Рано или късно ще възвърнат разсъдъка си, но се съмнявам да е преди утре заран. Ще изпратя и одеяла, тук е студено. — На вратата той изгледа мрачно Требоний. — Чуваш ли? Плачат, вместо да ликуват. Явно тълпата предпочита Цезар пред свободата.

Занесоха Цезар най-напред в банята на върховния жрец. Хапдефане, който се беше върнал от дома на Калвин, възвърна самообладанието си и смъкна разкъсаната тога и туниката. Когато носеше тога, никой не слагаше бедрена препаска. Докато Трог смъкваше ботушите на албийски цар, египтянинът започна да мие кръвта под погледа на Луций. Хубав мъж беше този Цезар въпреки петдесет и петте си години. Сега кожата му бе съвършено бяла.

— Двайсет и три рани — обяви Хапдефане, — но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че само тази тук е смъртоносна. — Той посочи най-професионалното пробождане, не много голямо, но точно в сърцето. — Умрял е мигновено, когато е била нанесена. Няма нужда да го режа, за да кажа, че острието е пронизало сърцето му. Двама от убийците са имали много лични причини да го мразят. Тук и тук. — Той посочи лицето и гениталиите. — Те са го познавали много по-добре от останалите. Завиждали са за красотата и мъжествеността му.

— Можеш ли да го зашиеш достатъчно, за да изложим тялото му на показ? — попита Луций Цезар, чудейки се кои са тези двамата, които са мразели толкова дълбоко Цезар, тъй като още не знаеше имената на нападателите.

— Аз имам голям опит в мумифицирането, господарю Луций. Знам, че не е нужно за народ, който изгаря мъртвите си, но съм в състояние да възстановя дори лицето му. — Египтянинът го изгледа колебливо, сетне попита: — Фараонът… знае ли?

— О, Юпитере! Сигурно не. — Той въздъхна: — Да, Хапдефане, веднага отивам при нея. Такова щеше да е желанието на Цезар.

— Бедните жени — прошепна Хапдефане и се залови за работа.

И така, увит в една от тогите на братовчед си и придружен от двама от синовете на Трог, Луций Цезар тръгна към двореца на Клеопатра. Не използва лодка, за да се прехвърли през реката, а заобиколи по Емилиевия мост и Аврелиевия път, доволен да остане известно време сам с мислите си. „Гай, Гай, Гай… Ти беше уморен, толкова уморен. Наблюдавах как умората те обгръща като гъста мъгла, откакто те принудиха да прекосиш Рубикон. Ти не го желаеше. Искаше да получиш само онова, което ти се полагаше. Мъжете, които те лишиха от това, бяха низки, посредствени, подли, безумни. Те се ръководеха от чувствата си, не от разума. Затова никога не можаха да те разберат. Твоята трезвост граничеше с лудост. О, как ще ми липсваш!“

Клеопатра бе научила. Посрещна го цялата в черно.

— Цезар е мъртъв — рече със спокоен глас, гордо вдигната брадичка и без следа от сълзи в очите.

— Слухът чак дотук ли стигна?

— Не. Пуемре го видя в пясъка в тавата си. Направи гаданието, защото Амон Ра се обърна на запад, а Озирис падна на пода и се строши на парчета.

— Имало е земен трус. От другата страна на реката не сме усетили нищо.

— Когато умират, боговете преместват земята, Луций. Аз скърбя за него с тялото, но не и с душата си, защото той не е мъртъв. Върнал се е на запад, откъдето е дошъл. Цезар ще бъде бог дори в Рим. Пуемре го видя в пясъка, видя храма му на Форума. Дивус Юлиус. Убиха го, нали?

— Да, пасмина мижитурки, които не можеха да търпят величието му.

— Защото си мислеха, че иска да бъде цар. Ала не го познаваха достатъчно, нали? Ужасно деяние, Луций. След убийството му светът ще тръгне в съвсем различна посока. Едно е да убиеш обикновен човек, друго е да убиеш един бог. Те ще платят за престъплението си, но народите на целия свят ще плащат много по-тежка цена. Те се изправиха срещу волята на Амон Ра, който е също Юпитер Оптимус Максимус и Зевс. Решиха, че могат да си играят с боговете.

— Как ще кажеш на сина му?

— Направо. Той е фараон. Щом се върна в Египет, ще прогоня брат си като долен чакал и ще отгледам Цезарион на трона до себе си. Един ден той ще наследи света на Цезар.

— Ала той не може да бъде наследник на Цезар.

Тя го изгледа презрително:

— О, наследникът на Цезар трябва да е римлянин, знам. Ала Цезарион носи кръвта на Цезар и ще наследи самата му същност.

— Не мога да остана повече — извини се Луций, — ала те съветвам да потеглиш към Египет колкото се може по-скоро. Убийците на Цезар може би са жадни за още кръв.

— О, точно това възнамерявам да сторя. Какво ме задържа тук? — Очите й се наляха със сълзи. — Дори не успях да си взема сбогом с него.

— Никой не успя. Ако се нуждаеш от нещо, обърни се към мен.

Тя го изпрати в хладната нощ и му даде неколцина роби с факли. Те носеха и резервни, защото макар и натопени във финия асфалт на Асфалтовото езеро в Юдея, факлите не издържаха много време. Също както човешкият живот не продължава дълго. Само боговете живееха вечно, а дори и те можеха да потънат в забрава.

„Колко е спокойна! — помисли си Луций. — Може би монарсите са различни от останалите хора. Цезар беше такъв, роден да властва. Не заради диадемата, а заради духа му.“

На Емилиевия мост той срещна най-стария приятел на Цезар, конника Гай Маций, чието семейство живееше в другия приземен апартамент в голямата къща на Аврелия в Субура.

Те се прегърнаха и заплакаха.

— Знаеш ли вече кой го извърши, Маций? — попита Луций, като избърса очи и сложи ръка на рамото на другия мъж.

— Дочух някои имена. Точно затова Пизон ме изпрати да те търся. Марк Брут, Гай Касий… и двама от собствените му военачалници в Галия: Децим Брут и Гай Требоний. Пфу! Постигнали са всичко благодарение на него, а ето как му се отблагодариха.

— Завистта е най-лошият съветник, Маций.

— Идеята била на Требоний — продължи Маций, — ала той не го е пробол. Неговата задача била да държи Антоний навън, докато останалите извършат престъплението си. Вътре нямало никакви ликтори. Планът бил много хитър, но после се провалил. Те изпаднали в паника и избягали в храма на Юпитер.

Сърцето на Луций сякаш се бе превърнало в ледена буца.

— Антоний участвал ли е в заговора?

— Някои твърдят, че е бил, други отричат, но Луций Пизон не смята, също и Филип. Няма причина да се мисли така, Луций, иначе Требоний нямаше да остане в двора с него. — Маций изхълца, сетне отново се обля в сълзи. — О, Луций, какво ще правим? Ако Цезар с цялата си гениалност не намери изход, какво остава за нас? Обречени сме!

Сервилия имаше отвратителен ден. Тертула бе все така зле и местната акушерка предупреди, че имало опасност да пометне, ако отново предприеме тежкото пътуване до Рим. Затова Сервилия тръгна сама и пристигна в града по здрач.

Подмина пазача на портата, без да забележи, че отваря уста да й каже нещо. Мина от страната на женските покои под колонадата. От другия край се чуваха весели викове и смях — явно онези паразити философите пак се бяха напили. Ако зависеше от нея, щяха да гният на бунището до варовите ями. Или още по-добре, да висят на дървени кръстове в розовата градина в перистила.

Следвана от отчаяно стараещите се да я догонят камериерки, тя влезе в покоите си и хвърли тежкото си наметало на пода. Мехурът й бе пълен до спукване и тя сериозно се замисли дали да не отиде най-напред в нужника. Сетне обаче вдигна рамене и се запъти към кабинета на Брут. Всички лампи бяха запалени. Епафродит я посрещна, кършейки ръце.

— Нека отгатна! — изръмжа тя. — Какво е направила пак тази мръсница?

— Тази сутрин помислихме, че е умряла, господарке, и уведомихме господаря в Помпеевата курия, но той се оказа прав. Каза, че само е припаднала, и така беше.

— Сигурно седи до леглото й цял ден, вместо да отиде в сената, така ли?

— Не, господарке! Само казал на слугата, който изпратихме, че е припаднала… Не се е връщал! — Епафродит избухна в плач. — О, о, о, и сега не може да се прибере!

— Какво искаш да кажеш с това „не може“?

— Иска да каже, че Цезар е мъртъв! — изкрещя притичалата в този момент Порция. — И моят Брут… моят Брут го уби!

Сервилия застина. Между краката й потече топла урина. Остана като вцепенена с изцъклени очи и зинала уста; дъхът й секна.

— Цезар е мъртъв, баща ми е отмъстен! Любовникът ти е мъртъв, защото синът ти го уби! И аз накарах Брут да го направи! Аз го накарах!

Сервилия възвърна силите си. Скочи върху Порция и я удари с юмрук. Тя се просна на пода. Тъща й я хвана за косата, издърпа я към локвата с урина и навря лицето й вътре. Младата жена се свести, задави се.

— Развратница! Курва! Лигава змия!

Порция скочи и се нахвърли върху Сервилия със зъби и нокти. Двете жени се залюляха, вкопчени в мълчалива жестока схватка. Епафродит закрещя за помощ. Нужни бяха шестима мъже, за да ги разтърват.

— Затворете я в стаята й! — нареди Сервилия, доволна, защото бе нанесла повече поражения на противничката си.

Порция бе цялата в кръв, издрана, нахапана, с разкъсани дрехи.

— Хайде, веднага! — закрещя свекърва й. — Изпълнявайте или ще наредя да ви разпънат!

Тримата домашни философи се бяха показали на вратите си, за да наблюдават, но никой не смееше да се приближи и никой не възрази, когато пищящата Порция бе завлечена в стаята си и заключена там.

— Какво гледате, бе? — попита господарката на дома. — И вие ли искате да увиснете на кръста, наквасени с вино пиявици такива?

Те се скриха отново в стаите си, но Епафродит остана. Когато Сервилия изпаднеше в такова настроение, по-добре бе да е на разположение.

— Вярно ли е това, което каза тя, Дите?

— Страхувам се, че да, господарке. Господарят Брут и останалите са се скрили в храма на Юпитер.

— Останалите ли?

— Неколцина души, доколкото разбрах. Гай Касий също е сред тях.

Тя се олюля и се вкопчи в иконома си.

— Помогни ми да стигна до стаята и накарай някого да почисти тук. Дръж ме в течение, Дите.

— Да, господарке. А господарката Порция?

— Да стои там. Без храна и вода. Нека изгние.

Сервилия изгони личната си прислужница, затръшна вратата и се отпусна на една кушетка. Цезар — мъртъв? Не, не беше възможно! Ала беше. „Катоне, Катоне, Катоне, дано цяла вечност да мъкнеш канари в Тартар за това деяние! Ти си виновникът, никой друг. Ти даде живот на това изчадие, ти пусна мухата на Брут да се ожени за него, ти и мръсникът, от чието семе се пръкна, почернихте живота ми! Цезаре, Цезаре! Колко те обичах. Винаги ще те обичам, не мога да престана.“

Тя се отпусна назад пребледняла и затвори очи. Започна да крои планове как ще убие Порция… о, какво забавление щеше да си направи! Сетне отвори очи и се замисли над по-неотложния проблем — как да измъкне Брут от това катастрофално положение, как да направи така, че фамилиите на Сервилиите Цепиони и на Юниите Брути да запазят имуществото и репутацията си. Цезар беше мъртъв, но съсипването на семейството нямаше да го върне.

— Вече два часа, откакто се е стъмнило — каза Антоний на жена си. — Би трябвало вече да съм в безопасност.

— В безопасност от какво? — разтревожи се Фулвия. — Марк, какво ще правиш?

— Ще отида в Домус Публика.

— Защо?

— Да се убедя лично, че наистина е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв! Иначе някой щеше да дойде да ти каже. Остани, моля те! Не ме оставяй сама!

— Нищо няма да ти се случи.

Той излезе, загърнат с тежко зимно наметало. Карина бе богат квартал с големи къщи в подножието на Есквилинския хълм на път за Форума. Няколко храма и една дъбова горичка отделяха квартала от бедните предградия. Затова на Антоний не му се наложи да върви дълго. По Санкта Вия проблясваха фенери; по главната улица се тълпяха хора, възбудени от вестта за смъртта на Цезар. Със закрито лице той се промъкваше между тях. Някои отиваха към Форума, но районът около Домус Публика също беше пълен с народ. Той се принуди да си проправи път сред тълпата и да потропа на вратата на върховния жрец по-смирено, отколкото възнамеряваше. Никой обаче не направи опит да го спре. Повечето хора плачеха неутешимо. Всички бяха обикновени граждани. Около дома на Цезар не се виждаше ни един сенатор.

Трог отвори вратата само толкова, колкото Антоний да успее да се промъкне вътре, сетне бързо я затвори. Луций Пизон стоеше зад него бял като платно.

— Тук ли е? — попита Антоний, като хвърли наметалото си на Трог.

— Да, в храма. Ела — отвърна Пизон.

— А Калпурния?

— Дъщеря ми си легна. Онзи странен египетски знахар й приготви сънотворно.

Храмът се намираше в задната част на Домус Публика и представляваше голяма зала без никакви статуи, защото принадлежеше на римските нумини, безплътни божества без лица и тела, предшестващи гръцките представи за боговете с няколко века. Те представляваха ядрото на римските религиозни вярвания. Това бяха сили, управляващи различни явления, действия и обекти, като зимниците, хамбарите, кладенците, кръстопътищата. Стаята бе ярко осветена с големи свещници, двойните й бронзови порти в двата края (едната към перистила, другата към тайнственото преддверие на царете) бяха отворени. Покрито с мозайка стълбище водеше към трета врата. Покрай стените стояха бюстовете на главните весталки от времето на първата Емилия, реалистични восъчни фигури, поставени върху скъпи пиедестали в малки ниши.

Цезар седеше на черна носилка точно по средата и изглеждаше така, сякаш спеше. Само Хапдефане знаеше, че лявата страна на лицето му е изработена от оцветен восък, внимателно прикрепен върху основа от плат. Очите и устата бяха затворени. По-уплашен, отколкото бе очаквал, че ще бъде, Антоний се взря в спокойното лице. Тогата и туниката бяха с алени и пурпурни ивици, както подхождаше за върховен жрец; на главата на Цезар бе поставен венецът му от дъбови клонки. Единственото украшение, което бе носил приживе, беше пръстенът с печата му, но него сега го нямаше. Пръстите му бяха събрани в скута, с изрязани и изпилени нокти.

Изведнъж тази гледка му дойде твърде много. Антоний се извърна, излезе от помещението и отиде в кабинета на Цезар, следван от Пизон.

— Има ли някакви пари тук? — попита рязко.

Пизон го изгледа озадачено:

— Откъде да знам?

— Калпурния сигурно знае. Събуди я.

— Моля?

— Събуди Калпурния! Тя знае къде държи парите.

Той отвори едно чекмедже и започна да рови в него.

— Антоний, спри веднага!

— Аз съм наследникът на Цезар и това вече е мое. Какво значение има дали ще си го взема сега, или по-късно? Останал съм без пукната пара. Трябва да намеря пари, за да платя на лихварите.

Когато се ядосаше, Пизон ставаше страшен. Лицето му по принцип имаше зловещ вид, а ако оголеше гнилите си зъби, заприличваше на истински звяр. Разярен, той издърпа ръката на Антоний от чекмеджето и го затвори.

— Престани, казах! И изобщо няма да будя бедната си дъщеря!

— Казвам ти, аз съм наследникът на Цезар!

— Аз пък съм изпълнителят на Цезаровото завещание! Няма да пипнеш нищо тук, докато не видя документа!

— Добре, това може да се уреди веднага.

Антоний се върна в храма, където Квинктилия, главната весталка, бдеше до трупа на Цезар.

— Ти! — извика Антоний и я издърпа грубо от стола. — Донеси завещанието на Цезар!

— Ама…

— Казах, донеси завещанието на Цезар… веднага!

— Не смей да се държиш така с носителките на късмета на Рим! — изрева Пизон.

— Ей сегичка — промълви уплашено весталката.

— Не се бави! Намери го и го донеси в кабинета на Цезар! Хайде, дебела, глупава свиньо!

— Антоний! — изрева Пизон.

— Той е мъртъв, какво го интересува? — попита Антоний и посочи трупа. — Къде е печатът му?

— При мен — изсъска Пизон, твърде ядосан, за да крещи.

— Дай ми го! Аз съм негов наследник!

— Не и докато не се уверя, че е така.

— Сигурно има документи, удостоверения за собственост, такива неща — измърмори Антоний и започна да рови из кутиите за писма.

— Има, но не тук, надут, алчен глупако! Всичко се пази при банкерите му! Той не е Брут да има собствено хранилище! — Пизон се настани на бюрото, преди Антоний да успее да се намести там, и изсъска: — Желая ти да умреш много бавно и мъчително.

Квинктилия се появи със свитък в ръка, запечатан с восък. Антоний посегна да го вземе, но тя се промъкна покрай него и подаде документа на Пизон. Той взе свитъка, приближи го до лампата и огледа печата.

— Благодаря, Квинктилия — рече. — Моля те, извикай Корнелия и Юлия за свидетелки при разпечатването. Този негодник настоява да го отворя веднага.

Трите весталки, облечени в бяло, се скупчиха около бюрото. Пизон разпечата и разви документа.

Прегледа набързо краткия текст, написан в лаконичния стил на Цезар, като нарочно го закриваше от погледа на Антоний. Внезапно отметна глава и избухна в смях.

— Какво? Какво?

— Ти не си наследник на Цезар, Антоний! Всъщност името ти изобщо не се споменава! — успя да продума, като бършеше сълзите си. — Браво, Цезаре! О, хитър ход!

— Не ти вярвам! Дай го!

— Има три весталки за свидетелки, Антоний! — предупреди Пизон, докато му връчваше завещанието. — Не се опитвай да го унищожиш.

С треперещи ръце Антоний прочете само толкова, колкото да стигне до омразното име. Не продължи с клаузата за осиновяване.

— Гай Октавий? Това превзето, женствено сукалче? Не може да бъде! Цезар не е бил с всичкия си, когато го е писал. Оспорвам го!

— Нищо не ти пречи да опиташ — отвърна Пизон и дръпна завещанието от ръцете му; усмихна се на трите весталки, които изглеждаха не по-малко доволни от това малко отмъщение. — Всичко е напълно законно, Антоний, знаеш го добре. Седем осми се падат на Гай Октавий, а останалата част се разделя между Квинт Педий, Луций Пинарий, Децим Брут… това няма да стане, той е един от убийците… и дъщеря ми Калпурния.

Пизон се облегна назад и затвори очи. Антоний разгневен напусна стаята. „Състоянието му възлиза вероятно на петдесетина хиляди таланта — размишляваше Пизон. — Една осма е шест хиляди двеста и петдесет таланта… Ако изключим Децим Брут, който не може да наследи нищо, понеже е убиец, за Калпурния остават малко повече от две хиляди таланта. Виж ти, виж ти! И ги оставя лично на нея, както би сторил всеки достоен съпруг. Аз не мога да пипна и една сестерция без нейно позволение.“

Той отвори очи и установи, че е сам. Весталките без съмнение се бяха върнали на поста си при мъртвеца. Пизон пъхна завещанието в гънките на тогата си и се изправи. Две хиляди таланта! Това правеше Калпурния много богата жена. Щом официалният й траурен период от десет месеца изтечеше, можеше да се ожени за някой наистина високопоставен мъж. Рутилия много щеше да се зарадва.

Интересно, че Цезар не беше споменал нищо за дете от Калпурния. Това означаваше, че такова няма да има… или че ако има, няма да е негово. Напоследък бе твърде зает с Клеопатра. Гай Октавий ставаше най-богатият мъж в Рим.

Лепид бе научил вестта за убийството на минаване през Вей, град северно от Рим. Появи се в дома на Антоний на разсъмване. Пребледнял от тревога и умора, той взе чаша вино и се вгледа в домакина.

— Изглеждаш много зле, Антоний.

— Още по-зле се чувствам.

— Странно, не съм предполагал, че смъртта на Цезар толкова ще те покруси. Помисли за богатството, което наследяваш.

При тези думи Антоний избухна в безумен смях, запляска с ръце по бедрата си, затропа с крака.

— Аз не наследявам Цезар! — изкрещя.

Лепид зяпна:

— Шегуваш се.

— Не се шегувам!

— Ама на кого другиго може да остави всичко?

— Сети се за най-малко вероятния кандидат.

Лепид преглътна тежко.

— Гай Октавий?

— Гай Октавий Курварий. Всичко отива у едно момиче с мъжка тога.

— Юпитере!

Антоний се отпусна на едно кресло и промълви:

— Толкова бях сигурен.

— Гай Октавий? Няма логика, Антоний! На колко е той, на осемнайсет или на деветнайсет?

— На осемнайсет. Сега е на брега на Адриатика в Аполония. Чудя се дали Цезар му е казал. В Испания не се разделяха. Не прочетох всичко, но не се съмнявам, че го е осиновил.

— Още по-важно е какво ще се случи сега. Не трябва ли да се замислиш за Долабела? Той е първи консул.

— Ще се погрижим за това — отвърна мрачно Антоний. — Водиш ли някакви войски?

— Да, две хиляди души. На Марсово поле са.

— В такъв случай първата ни задача е да окупираме Форума.

— Съгласен съм.

Точно в този момент влезе Долабела.

— Спокойно, спокойно! — извика той и вдигна ръце. — Дойдох да ти кажа, Антоний, че сега, след смъртта на Цезар, смятам, че ти трябва да си първи консул. Това нещастие променя всичко. Ако не се съюзим, само боговете знаят какво може да се случи.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал!

— Хайде, хайде, ти си наследникът на Цезар!

— О, и ти ли? — изръмжа Антоний.

— Той не наследява Цезар — обясни Лепид. — Гай Октавий е наследникът. Нали го знаеш, племенникът му. Онова женствено момченце.

— Юпитере! — възкликна Долабела. — Какво ще правим?

— Ще затворим кръвопийците и ще издействаме малко пари от сената. Сега, след като Цезар е мъртъв, правилата му за теглене на пари от Съкровищницата, трябва да се променят. Надявам се, че си съгласен, Долабела.

— Определено — с готовност отвърна той. — Аз също имам дългове.

— Ами аз? — попита заплашително Лепид.

— За начало ставаш върховен жрец — обяви Антоний.

— О, това ще хареса на Юнила! Мога да продам къщата си.

— Какво ще правим с убийците? Не знаем още колко са? — поинтересува се Долабела.

— Двайсет и трима, ако включваме Требоний.

— Требоний? Ама той…

— Остана навън, за да ме държи настрана, а заедно с мен и теб. За да няма ликтори в залата. Нарязали са стареца на парчета. Защо не знаеш нищо за това? Лепид идва от Вей, а вече му е известно.

— Защото се заключих вкъщи!

— Аз също, но въпреки това знам!

— О, стига сте спорили! — прекъсна ги Лепид. — Като познавам Цицерон, сигурно вече те е посетил, прав ли съм?

— Прав си. Сега той е най-щастливият човек на света! Иска амнистия за всички, разбира се.

— Не, хиляди пъти не! — изкрещя Долабела. — Няма да позволя да се измъкнат!

— Спокойно, Публий — рече Лепид. — Помисли логично! Ако не подходим по най-внимателния възможен начин, ще избухне гражданска война, а това никой не го иска. Трябва да организираме погребението на Цезар, което означава да съберем сената. Ще се наложи да го изгорим с най-големи почести. Видя ли тълпата на Форума? Не е разгневена, но постоянно се увеличава. — Той стана. — Я аз да отида на Марсово поле и да вдигна хората си. Кога да направим заседанието на сената? Къде?

— Утре призори. В храма на Телус. Там ще сме в безопасност — отвърна Антоний.

— Върховен жрец! — подсмихна се самодоволно Лепид. — Не е ли странно. Спомнете си разговора за най-добрия начин да умреш, когато бяхме у нас. „Няма значение, стига да е внезапно“, каза той. Радвам се, че желанието му се сбъдна. Можете ли да си представите Цезар да умира бавно?

— По-скоро да се самоубие — съгласи се Долабела и примигна, за да пропъди сълзите. — О, ще ми липсва!

— Цицерон ми каза, че убийците (наричат себе си „освободители“, моля ви се!) били уплашени до смърт — рече Антоний. — Затова трябва да се отнесем по-меко с тях. Колкото повече ги притискаме, толкова повече ще се ожесточат, особено хора като Децим Брут. Той е способен пълководец. Затова по-спокойно, Долабела.

— Засега — отвърна уклончиво Долабела. — При първия удобен случай, Антоний, ще трябва да си платят.

Цицерон се радваше на всичко, с изключение на представянето на освободителите пред тълпата. На два пъти бе успял да убеди Брут да говори — веднъж от рострите и веднъж от стълбището на храма. Жалки, глупави, неубедителни слова! Когато не бръщолевеше безсмислици за частните земи, отнети в полза на ветераните, и любовта си към войниците, Брут разправяше как освободителите не се били заклели във вярност към Цезар, защото тези клетви били невалидни. О, Бруте, Бруте! Цицерон искаше да вземе думата, но инстинктът му за самосъхранение бе по-силен и той се сдържаше. Освен това беше обиден, че не са го посветили в плановете си. Ако му бяха разказали всичко, сега тази бъркотия нямаше да я има и най-знатните римляни нямаше да се крият по домовете си на Палатина.

Той разговаря надълго и нашироко с Антоний, Долабела и Лепид, постепенно ги убеди, че убийството на диктатора не е най-тежкото престъпление на света.

Когато сенатът се събра в храма на Телус в Карина на сутринта на втория ден след убийството, освободителите не бяха там. Те все още се криеха в храма на Юпитер, все още отказваха да се покажат навън. Повечето останали сенатори присъстваха, но без Луций Цезар, Калвин и Филип. Тиберий Клавдий Нерон откри заседанието, като поиска на освободителите да бъдат оказани специални почести, задето са избавили Рим от тиранина, но това възбуди вълна на възмущение сред педариите.

— Сядай си, Нероне, никой не ти е искал мнението за нищо — скастри го Антоний.

Сетне започна много разумна реч с изящни фрази, за да уведоми уважаемите сенатори как ще се води политиката занапред. Стореното не можеше да се промени, то бе неправилно наистина, но извършителите без съмнение били достойни мъже, подтиквани само от патриотични чувства. И най-важното, някой трябваше да управлява Рим. Това беше той, старшият консул Марк Антоний. Някои изгледаха изненадано Долабела, но той кимна в съгласие.

— Това искам и за това настоявам — заяви той. — Освен това сенатът трябва да утвърди всички закони на Цезар, включително онези, които е възнамерявал да прокара, но не е успял.

Много от сенаторите схванаха скрития смисъл на тези думи: че занапред, ако иска да постигне нещо, Антоний просто ще твърди, че Цезар е възнамерявал да го направи, но не е имал възможност. О, как само му се искаше на Цицерон да оспори това! Ала той съсредоточи усилията си върху оправдателна реч за освободителите; опита се да убеди сената, че те са действали с благородни намерения, и затова трябва да им бъде простено. Жизненоважно бе да им простят! Единственото му възражение за невнесените за обсъждане закони на Цезар дойде накрая.

В крайна сметка се реши управлението да остане в ръцете на Марк Антоний, Публий Корнелий Долабела и преторите — и че освободителите, всичките достойни мъже, не бива да бъдат наказвани.

От храма на Телус висшите магистрати заедно с Авъл Хирций, Цицерон и трийсетина други отидоха в храма на Юпитер. Там Антоний уведоми мръсните и небръснати освободители, че сенатът е гласувал пълната им амнистия. О, какво облекчение! Сетне всички се качиха на рострите и официално си стиснаха ръцете пред очите на мрачната, но бездейна тълпа.

— За да скрепим договора си — рече Антоний, след като напуснаха рострите, — предлагам днес всеки от нас да покани по един освободител на вечеря.

— Не мога да повярвам! — възкликна весело Касий, докато с Брут се изкачваха по Стълбището на весталките. — Отново сме свободни!

— Да — отвърна разсеяно той.

Точно в този момент си спомни, че Порция може би е мъртва. Сещаше се за нея за пръв път, откакто робът му бе дошъл с тревожната вест пред Помпеевата курия. Ако беше мъртва, Цицерон със сигурност щеше да го уведоми.

Сервилия го посрещна на входа, застанала като Клитемнестра след убийството на Агамемнон. Липсваше й само брадвата. „Клитемнестра! Ето коя е майка ми.“

— Заключих жена ти в стаята й — съобщи му тя.

— Мамо, не можеш да го направиш! Това е моят дом.

— Това е моят дом, Бруте, и ще остане такъв до смъртта ми. Това чудовищно изчадие вече не ме интересува. Тя те принуди да убиеш Цезар.

— Аз освободих Рим от един тиранин — заяви той с надеждата да я омилостиви. — Сенатът гласува амнистия за освободителите и аз съм все още градски претор. Запазвам си всичките имоти.

Тя се засмя:

— Не ми казвай, че наистина вярваш в това.

— То е факт, мамо.

— Убийството на Цезар е факт, синко. Сенатските решения не струват пукната пара.

Мислите на Децим Брут бяха в такъв безпорядък, че той се почуди дали не се е побъркал. Бе изпаднал в паника! Този факт сам по себе си говореше, че в главата му става нещо нередно. Да се уплаши! Той, Децим Юний Брут, да се уплаши? Той, ветеранът от толкова битки, преживял толкова опасни ситуации, бе изпаднал в паника при вида на един труп. Той, Децим Юний Брут, бе избягал.

Сега щеше да вечеря у един друг ветеран от Галия, воина писател и най-верен привърженик на Цезар, Авъл Хирций, който си служеше с перото не по-зле отколкото с меча. Ако нарежданията на Цезар се спазят, следващата година Хирций щеше да бъде консул заедно с Вибий Панза. „Ала Хирций е един селянин, един никой. Аз съм Юний Брут, Семпроний Тудитан. Преди всеки друг аз съм верен на себе си и на Рим, разбира се. Това се подразбира. Убих Цезар, защото той щеше да унищожи Рим на моите деди. Искаше да изгради един Рим, който никой от нас не желаеше. Дециме, стига се заблуждава! Ще полудееш! Ти уби Цезар, защото той те засенчваше, защото единственият начин името ти да остане в историята бе, като го убиеш. Това е истината. Ти ще влезеш в аналите на историята благодарение на Цезар.“

Трудно бе да погледне Хирций в очите, синкаво сивкави, спокойни, но строги. Домакинът обаче стисна приятелски ръката му и го покани в красивия си дом — купен, както и този на Децим, с дела от плячката след Галската война. За голямо облекчение на Децим щяха да вечерят сами; той нямаше да издържи присъствието на някой друг.

Накрая десертът бе отнесен и слугите се оттеглиха, оставяйки само виното и водата. Хирций се намести на кушетката си така, че да вижда по-добре госта.

— В голяма каша се забърка — рече, докато си наливаше разредено вино.

— Защо говориш така, Авле? Освободителите бяха оправдани. Всичко ще си тече постарому.

— Страхувам се, че няма. Вие променихте нещата драстично. Нищо няма да продължи постарому.

Изненадан, Децим разля малко вино.

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Ела и ще ти покажа — подкани го Хирций, стана и обу черните си пантофи.

Децим го последва през атриума на терасата, откъдето се откриваше прекрасна гледка към ниската част на Форума. Слънцето бе още високо и отдолу се виждаше море от хора. Безброй мъже и жени; почти неподвижни, мълчаливи.

— Е, и? — попита Децим.

— Има доста жени, но погледни мъжете. Разгледай ги внимателно! Какво виждаш?

— Мъже — отвърна той още по-озадачен.

— Дециме, наистина ли е минало толкова много време? Погледни ги! Половината от мъжете в тълпата са бивши войници. Бивши войници на Цезар. Освободени от служба, но не са остарели. На двайсет и пет, трийсет, не повече от трийсет и пет години. Стари и в същото време млади. Вестта за смъртта на Цезар се разпространява из цяла Италия. И те се сбират в Рим за погребението му. Хиляди мъже. Сенатът още не е обсъждал дата за погребението, но виж вече колко са се събрали. До деня на изгарянето на Цезар хората на Лепид ще са капка в морето. — Хирций потрепери и се обърна. — Студено е. Да се прибираме.

Когато отново се настани на кушетката, Децим изгълта половин чаша вино на един дъх и изпитателно погледна домакина си:

— Кръвта ми ли искаш, Авле?

— Аз скърбя неутешимо за Цезар. Той беше не само мой благодетел, а и най-близък приятел. Стореното обаче не може да се промени. Ако тези, които сме останали, не се държим заедно, гражданската война е сигурна. Рим не може да го допусне. Ние — продължи с въздишка Хирций — сме образовани, богати, привилегировани и до известна степен ни е все едно. От ветераните трябва да се боиш, Дециме, не от хора като мен и Панза, колкото и да обичахме Цезар. Аз не искам кръвта ти, но ветераните ще я пожелаят. А когато ветераните поискат нещо, властниците ще се принудят да им го дадат. В момента, в който бившите Цезарови войници поискат живота ти, Марк Антоний ще се постарае да ги задоволи.

Студена пот обля Децим.

— Преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Ти си служил при Цезар. Знаеш колко го обичаха войниците. Това беше истинска любов, чиста и обикновена. Дори метежниците. След погребението нещата ще загрубеят. Антоний също няма да мирува. Ако не Антоний, някой друг властен мъж ще вземе нещата в свои ръце. Долабела. Или онзи лигав червей Лепид. Или някой, за когото не можеш да се сетиш, защото стои настрани.

Децим изгълта още една чаша вино и се почувства по-добре.

— В Рим ще съм в безопасност — промърмори сякаш на себе си.

— Съмнявам се. Сенатът ще отмени амнистията, защото народът и ветераните ще настояват за това. Обикновените хора също го обичаха, той бе един от тях. И дори когато се издигна, не ги забрави; винаги намираше благи думи за тях и постоянно се интересуваше от проблемите им. Какво означава свободата за един човек от Субура, Дециме, кажи ми. Техните гласове нямат никаква тежест дори при изборите за центуриатно, народно и плебейско събрание. Цезар бе един от тях. Никой от нас не ще заеме мястото му.

— Ако напусна Рим, значи да призная, че съм сгрешил.

— Така е.

— Антоний е силен. Той се държа невероятно почтено към нас.

— Дециме, не се доверявай на Марк Антоний!

— Имам добра причина да му се доверя — отвърна Децим, знаейки, че Хирций няма откъде да знае, че Антоний е бил посветен в заговора.

— Вярвам, че има желание да ви защити. Ала народът и ветераните няма да му позволят. Освен това той се стреми към властта на Цезар и всеки, който заплашва да го измести, рискува да сподели съдбата на диктатора. Това убийство създаде прецедент. Антоний ще се уплаши, че той е следващият в списъка. — Хирций прочисти гърлото си. — Не знам какво ще предприеме, но имай думата ми, то няма да е в полза на освободителите.

— Намекваш, че освободителите трябва да си намерят основателни поводи да напуснат града. За мен е лесно. Мога веднага да тръгна за провинцията си.

— Можеш, ала не се застоявай в Италийска Галия.

— Глупости! Сенатът гласува законите и постановленията на Цезар да се изпълняват. А Цезар ме назначи за управител на Италийска Галия.

— Повярвай ми, Дециме, ще задържиш провинцията си само толкова, колкото е изгодно на Антоний и Долабела.

Още щом се прибра, Децим Брут бързо написа бележки до Брут и Касий, за да ги уведоми за казаното от Хирций, сетне, отново обзет от паника, обяви, че смята да напусне Рим и Италия и да замине за провинцията си.

Колкото повече пишеше, толкова по-объркани ставаха мислите му и той започна да прави безумни планове за масово преселване на освободителите в Кипър или Кантабрия, най-отдалечения район на Испания. Какво друго им оставаше, освен да избягат? Не разполагаха с пълководец като Помпей Велики, който да ги поведе, и никой от тях нямаше достатъчно влияние върху легионите или чуждестранните владетели. Рано или късно щяха да ги обявят за обществени врагове и така щяха да загубят гражданството и главите си, а в най-добрия случай — да бъдат прогонени завинаги от страната без пукната пара. Умоляваше ги да поговорят сериозно с Антоний и да го уверят, че никой от освободителите не се домогва до властта и няма намерение да убива консули.

Накрая поиска тримата да се срещнат около петия час на нощта на удобно за тях място.

Събраха се у Касий и заговориха шепнешком при затворени врати, в случай че някой слуга стане много любопитен. Брут и Касий останаха удивени от маниакалния страх на Децим и затова решиха, че той сам не знае за какво говори. Може би, предположи Касий, Хирций нарочно се опитваше да ги сплаши за някакви свои цели. В момента, в който напуснеха Рим, те все едно признаваха, че са извършили престъпление. Затова Касий и Брут нямаше да напуснат града и нямаше да започнат да изтеглят парите си.

— Както искате — рече Децим и се изправи. — Правете каквото щете, не ме интересува. Аз тръгвам за провинцията си веднага щом уредя всичко тук. Ако се скрия в Италийска Галия, Антоний и Долабела може да решат да ме оставят на мира. Макар че няма да е зле да се подсигуря допълнително, като събера малка войска сред тамошните ветерани. За всеки случай.

— О, това е ужасно! — възкликна Брут, след като вманиаченият Децим си тръгна. — Майка ми ме прокле, Порция се е побъркала… Касий, късметът ни изостави!

— Децим греши — успокои го той. — Аз вечерях с Антоний, затова мога да те уверя, че страховете му са напълно безпочвени. Той с радост приема кончината на Цезар. — Показа зъбите си в широка усмивка. — Само завещанието не му харесва.

— Ще ходиш ли на утрешното заседание на сената? — попита Брут.

— Определено. Всички трябва да отидем. Не се притеснявай, Децим също ще е там. Сигурен съм.

Луций Пизон бе свикал заседанието, за да обсъдят погребението на Цезар. Освободителите влязоха плахо в храма на Телус, но не срещнаха никаква открита неприязън, въпреки че педариите ги избягваха, сякаш се опасяваха да не се докоснат случайно до някого от тях. Погребението бе насрочено за след два дни, на двайсетия ден на март.

— Така да бъде — рече Пизон и погледна Лепид. — Марк Лепиде, градът охранява ли се добре?

— Градът се охранява добре, Луций Пизоне.

— В такъв случай не е ли време да прочетем публично завещанието на Цезар, Пизоне? — попита Долабела.

— Да отидем на рострата още сега — отвърна Пизон.

Сенаторите се изправиха като по сигнал и излязоха сред морето от хора. Разтреперан, Децим забеляза колко прав беше Авъл Хирций. Много от тези люде бяха ветерани на Цезар и бяха повече от предния ден. Присъстваха също много от редовните посетители на Форума, хора, които познаваха по лице всеки изтъкнат мъж от първата класа. Когато Брут и Касий се покачиха на рострата заедно с Антоний и Долабела, тези люде зашушукаха трескаво с по-незапознатите от присъстващите. Настъпи заплашителна глъчка. Долабела, Антоний и Лепид ясно изразиха приятелското си отношение към Брут, Касий и Децим Брут, докато ропотът заглъхна.

Луций Калпурний Лепид прочете цялото завещание на Цезар. Гай Октавий не само че бе определен за наследник, но и беше осиновен официално от диктатора, така че отсега нататък трябваше да носи името Гай Юлий Цезар. Сред тълпата премина възбуден шепот. Никой не знаеше кой е този Гай Октавий; редовните посетители на Форума познаваха родословното му дърво, но не можеха да опишат как изглежда. Когато името на Децим Брут бе споменато като един от по-скромните наследници, през тълпата премина ропот, но Луций Пизон бързо премина към една доста по-интересна точка — всеки римски гражданин получаваше по триста сестерции и градините на Цезар на другия бряг на Тибър бяха обявени за обществен парк. Новината беше посрещната с обезпокоително мълчание. Никой не ликуваше, никой не хвърляше нищо във въздуха, никой не ръкопляскаше. Сетне Пизон обяви датата на погребението и сенатът побърза да напусне квартала около рострите, като всеки негов член бе придружен от шестима от войниците на Лепид.

Сякаш целият свят чакаше погребението на Цезар; сякаш никой римлянин не бе готов да вземе решение, докато ритуалът по изпращането на диктатора не премине. Когато на следващия ден Антоний обяви пред сената, че отменя завинаги поста диктатор от римската конституция, само Долабела реагира с ентусиазъм. Цареше апатия! А тълпата постоянно се увеличаваше. След мръкване целият Форум и околните улици бяха озарени от фенери и огньове. Жителите на околните къщи не можеха да мигнат от страх от пожари.

Денят на погребението донесе облекчение.

Близо до Домус Публика бе издигнато малко светилище. То представляваше копие на храма на Венера в Цезаровия форум, дървено, но боядисано така, че да изглежда от мрамор. На покрива му имаше поддържана от колони платформа, до която от всички страни водеха стъпала. След дълго обсъждане в сената двамата натоварени с организацията, Луций Цезар и Луций Пизон, решиха, че рострите са твърде опасно място за провеждане на погребална церемония. Този район на Форума бе по-безопасен. Погребалното шествие можеше да тръгне направо към Тускулския хълм и Велабрума, без да навлиза сред тълпата. Сетне процесията щеше да излезе по средата на Фламиниевия цирк. Тъй като тази постройка имаше петдесет хиляди места, много римляни щяха да получат възможност да се сбогуват с най-великия син на града си именно там. След това шествието щеше да излезе на Марсово поле, където да се състои и самото изгаряне. За кладата бяха осигурени неколкостотин носилки с благовонни треви, взети на държавни разноски.

Шествието тръгна от покрайнините на Церолийските блата, където имаше място да се съберат всички участници. Носилката с Цезар щеше да се присъедини към процесията при Домус Публика. Войниците на Лепид бяха разчистили Сакра Виа и един район, достатъчно голям, за да побере всички участници в прощалния ритуал.

Петдесет позлатени черни колесници, теглени от по два черни коня, караха актьорите, носещи восъчни маски на Цезаровите предци: от Венера, Еней, Марс, Юл и Ромул до чичовците му Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Те се наредиха в троен полукръг пред дървеното светилище. Стотина от носилките, натоварени с тамян, мирт, нард и други скъпи ароматни треви, бяха натрупани като стена между колесниците и тълпата и се охраняваха от войници. Между колесниците бяха разпръснати облечени в черно професионални оплаквачки, които се биеха по гърдите, скубеха косите си и издаваха сърцераздирателни писъци и вопли.

Тълпата бе огромна, толкова хора не се бяха стичали в Рим от знаменитото събрание на Сатурнин. Когато Цезар бе изнесен от вратите към галерията на царете, хиляди гърла нададоха жални стонове. Носилката се крепеше от Луций Цезар, Пизон, Антоний, Долабела, Калвин и Лепид, облечени с черни туники и тоги. Зад тях тълпата се събра. Войниците, облегнати на стената от носилки, започнаха да се споглеждат, защото масите напираха отзад. Безпокойството им се предаде на конете, впрегнати в колесниците, които пък накараха актьорите да затреперят.

Цезар седеше подпрян на черните възглавнички върху носилката, облечен в бляскавите си жречески одежди, с венец от дъбови листа на главата, със спокойно лице и затворени очи. Извисяваше се като истински цар, защото и шестимата му носачи бяха доста високи, с благородна осанка.

Те се изкачиха плавно по стълбите; Цезар почти не помръдваше при това издигане. Оставиха носилката на платформата.

Марк Антоний излезе напред и огледа неспокойно тълпата. С тревога забеляза колко много евреи с черни къдрици и бради бяха дошли, колко много чужденци от всякаква народност… и колко много ветерани, които бяха решили да закачат по една лаврова клонка на черните си тоги. По традиция бялата тълпа сега бе черна. Съвсем уместно в случая, помисли си Антоний, който се канеше да произнесе най-великата реч в кариерата си пред аудитория, на каквато никой оратор след Сатурнин не се беше радвал.

Ала така и не успя да я произнесе. Изрече само встъпителните си думи, с които призоваваше Рим да скърби за Цезар. От хиляди гърла се изтръгнаха стонове на безгранична мъка и тълпата се раздвижи като бурно море. Онези, които стояха най-отпред, се нахвърлиха върху носилките с ароматни треви, конете от колесниците заподскачаха уплашени, актьорите се разбягаха на всички страни, за да се спасят. Изведнъж върху платформата се изсипа дъжд от пръчки, кора и смола. Носачите на мъртвия, включително Антоний, побягнаха и се скриха в Домус Публика.

Някой хвърли факла и дървеното светилище избухна в пламъци. Също като дъщеря си преди него, Цезар бе изгорен по волята на народа, не съгласно решението на сената.

След толкова дни на мълчание тълпата закрещя:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Ала не започна метеж. Крещейки, хората стояха и гледаха как платформата, носилката и светилището се разпадат в пламъците и не се разотидоха, докато огънят не угасна и целият Рим не се изпълни с благовонен дим.

Едва тогава гневът народен прерасна в насилие. Без да обръщат внимание на Лепидовите войници, хората се втурнаха във всички посоки да търсят жертвите си. Освободителите! Къде бяха тези освободители? Смърт за освободителите! Много от тях се изляха на Палатина между заключените врати, ала никой не знаеше зад коя от тях се крие някой от виновниците. Един постоянен посетител на Форума забеляза поета Гай Хелвий Цина, който бягаше като подгонен от демони, и го взе за Луций Корнелий Цина, някогашен баджанак на Цезар, за когото се говореше, че е сред убийците. Невинният Хелвий Цина буквално бе разкъсан на парченца.

С падането на нощта, след като не успяха да намерят никоя друга жертва, плачещите, покрусени тълпи се разпръснаха.

Римският форум опустя, покрит с благовонен дим.

На сутринта погребалните агенти разровиха пепелта и прибраха малкото овъглени кости, които намериха, в украсена със скъпоценни камъни златна урна.

На следващата сутрин почернелите плочи на мястото на кладата осъмнаха покрити с ранни пролетни цветя, вълнени кукли и вълнени кълбета. Скоро тези скромни дарове се натрупаха на купчина, стигаща до кръста. Жените оставяха цветя, свободните мъже — кукли, а робите — вълнени кълба. Тези дарове имаха огромно религиозно значение и показваха колко голяма е любовта към Цезар сред всички жители на града. От петте класи само първата не го обичаше изцяло. А безимотните, твърде нисши, за да имат собствена класа, го обичаха най-много. Робите нямаха никакви права и затова оставяха само вълнени кълбета, но техният брой бе не по-малък от този на вълнените кукли.

Какво определяше, че едни мъже ще се ползват с цялата народна любов, а други — не? За ядосания Марк Антоний това бе пълна мистерия, която нямаше шанс да разгадае, макар че ако бе попитал Хирций, щеше да научи, че притежава някакво излъчване, че всеки, който го погледне, вижда в него нещо от Цезар. Може би Антоний беше някакво въплъщение на легендарния народен герой.

Ядосан, той нареди цветята, куклите и кълбата да бъдат махнати, но това се оказа напълно безсмислено. След всяко разчистване на мястото на кладата се появяваха два пъти повече дарове. Накрая той се отказа. Хиляди хора продължаваха да се тълпят на мястото, където бе изгорен Цезар, и да му се молят като на бог.

На третия ден след погребението на мястото на кладата се издигаше прекрасен мраморен олтар, а цветята, куклите и кълбата покриваха целия Форум до рострите.

На осмия ден зад олтара се издигаше двайсет стъпки висока колона от чист проконезийски мрамор. Беше построена за една нощ. Войниците на Лепид твърдяха, че не са забелязали нищо. Те също обичаха Цезар. Вече почти цял Рим почиташе Цезар като бог.

Луций Цезар не остана в Рим, за да стане свидетел на тези събития. Един ден се събуди със силни болки в ставите и затова тръгна към вилата си край Неапол. На път за там се отби при Клеопатра.

Дворецът се беше превърнал в пуста мраморна постройка, пълна с дървени сандъци.

— Толкова ли си болен, Луций? — загрижи се тя.

— Духът ми е болен, Клеопатра. Просто не мога да издържа повече в град, който позволява на двама нагли убийци да си вършат спокойно преторските задължения.

— Брут и Касий. Макар че не вярвам още да имат куража да изпълняват преторските си задължения.

— Няма да посмеят, докато ветераните не напуснат Рим. Нали чу за убийството на бедния Хелвий Цина? Пизон е потресен.

— Вместо другия Цина, да. Другият Цина наистина ли е участвал в убийството?

— Този нещастник ли? Не. Просто хвърли преторските си атрибути на публично място, защото Цезар му ги бил дал. Така му се отблагодари, задето го върна от изгнание.

— Това е краят, нали? — попита тя.

— Или краят, или начало на нещо.

— Цезар е осиновил Гай Октавий. — Тя потрепери. — Това беше много хитро от негова страна, Луций. Гай Октавий е много опасен.

Луций се засмя:

— Това осемнайсетгодишно хлапе ли? Не мисля.

— Дори да беше на осем. Или на осемдесет.

„Бледа е, но напълно спокойна — помисли си Луций. — Е, тя е израсла в истинско гнездо на оси. Ще оцелее.“

— Къде е Цезарион? — попита той.

— Замина с бавачките си и Хапдефане. Не е разумно двама Птолемеи да пътуват с един кораб, дори с една флотилия. Ще се прехвърлим в Египет на две групи. Аз ще изчакам още две нундини. Хармиан и Ира ми правят компания. Сервилия също ме посещава. О, Луций, как само страда! Обвинява Порция за участието на Брут, вероятно справедливо. Ала смъртта на Цезар я съсипва. Тя го е обичала повече от всяка друга.

— Повече отколкото го обичаше ти?

— Минало време ли използваш? Не, аз винаги ще го обичам. Ала нейната любов е различна от моята. Аз имам страна, за която да се грижа, и сина на Цезар.

— Ще се омъжиш ли отново?

— Налага се, Луций. Аз съм фараон. От мен зависи плодородието на Нил и добруването на народа ми.

Така Луций тръгна към Неапол и сега скръбта му по Цезар бе още по-силна.

„Маций е прав. Ако Цезар с цялата си гениалност не можа да се справи, кой ще успее? Това хлапе ли? Никога. Вълците от първата класа на Рим ще разкъсат Гай Октавий на по-дребни парчета от тези, на които бе разкъсан Хелвий Цина. Най-страшните ни врагове сме самите ние.“

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Жертвеният жребец (9)

Метаданни

Данни

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Информация

История

Сваляне / Връзки

8Падането на един титан(Октомври 45 — март 44 г. пр.Хр.)

Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (9)

8
Падането на един титан
(Октомври 45 — март 44 г. пр.Хр.)