Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (2)

1
Цезар в Египет
(Октомври 48 — юни 47 г. пр.Хр.)

— Знаех си, че съм прав. Било е земетресение — рече Цезар и остави свитъците на масата.

Калвин и Брут изненадано го изгледаха.

— Какво значение има това? — попита Калвин.

— Признаците за моята божественост, Гней! Въртящата се статуя на Виктория в онзи храм в Елиада, трясъкът като от далечни битки в Антиохия и Птоломеида, тътенът под храма на Афродита в Пергам, не помниш ли? Като съдя от опита си, боговете не се месят в делата на смъртните, поне не се наложи, за да победя Великия при Фарсал. Направих някои справки за божествените явления в Гърция, провинция Азия и Сирия. Всички те са се случили по едно и също време в един и същи ден. Било е леко земетресение. Погледнете дневниците на нашите жреци в Италия, всички пишат за тътен изпод земята и статуи, извършващи странни движения. А то било просто земетресение.

— Ти отнемаш илюзиите ни, Цезаре — усмихна се Калвин. — Тъкмо започвах да си мисля, че работя за истински бог. — Обърна се към Брут: — Не си ли разочарован и ти, Бруте?

Големите му, тъжни черни очи под тежките клепачи не проблеснаха развеселено; взряха се замислено в Калвин.

— Не съм разочарован, Гней Калвине, макар че не се бях замислял за природно обяснение. Приемах тези послания като чисто ласкателство.

Цезар присви очи:

— По-лошо е, ако са ласкателство.

Тримата мъже седяха в стаята, осигурена им от родоския етнарх за работно помещение. От прозореца се виждаше кипящото от живот пристанище, намиращо се на главния търговски път от Егейско море към Кипър, Киликия и Сирия. Дълбоките сини води между многобройните кораби и високите планини на Ликия представляваха красива гледка, но никой не й обръщаше внимание.

Цезар счупи печата на поредното писмо, прочете го набързо и изръмжа:

— От Кипър е. Младият Клавдий съобщава, че Помпей Велики заминал за Египет.

— Бях готов да се закълна, че ще се присъедини към братовчед си Хир в двора на партския цар. Какво ще търси в Египет? — недоумяваше Калвин.

— Вода и провизии. Движи се със скоростта на охлюв. Летните пасати ще задухат, преди да е отплавал от Александрия. Помпей явно е решил да се присъедини към останалите бегълци в провинция Африка — отвърна с известно разочарование Цезар.

— Значи, войната още не е свършила — въздъхна Брут.

— Готов съм да я прекратя веднага щом Великия и неговият „сенат“ дадат съгласието си да се кандидатирам за консул ин абсенция, скъпи ми Бруте!

— О, за това на хората на Катон ще е нужен твърде много здрав разум, какъвто не притежават — отбеляза Калвин, но Брут нищо не каза. — Докато Катон е жив, няма да получиш разрешение от Великия и неговия сенат.

— Това ми е пределно ясно.

 

 

Цезар беше преминал в провинция Азия през Хелеспонт преди три нундини. След това бе обиколил егейското крайбрежие, за да види резултатите от безчинствата на републиканците при трескавото им търсене на пари и кораби. Плутократите и публиканите, събиращи данъци, бяха лишили храмовете от най-ценните им богатства. Съкровищниците на банките бяха разбити и изпразнени. Управителят на Сирия Метел Сципион бе останал в Азия по пътя си към войските на Помпей в Тесалия и беше наложил незаконни данъци за всичко: прозорци, колони, врати, роби, безимотни, зърно, добитък, оръжия, обсадни оръдия и прехвърляния на имоти. Когато това се оказало недостатъчно, той наложил и събрал данъци за десет години напред, а ако някой се противопоставел, го екзекутирал.

Макар че вестите, достигащи в Рим, засягаха повече темата за божествения произход на Цезар, отколкото тези събития, сегашният поход на Великия мъж имаше за цел както установяването на фактите, така и финансовото облекчаване на ограбената провинция. Той разговаряше с градски управници и изтъкнати търговци, прогонваше публикани, отменяше всякакви данъци и такси за пет години напред, издаваше заповеди за връщане на намерените в противниковия лагер при Фарсал съкровища на храмовете, от които бяха иззети, и даваше обещания за конкретни мерки за подпомагане на мизерстващата провинция Азия веднага щом установи стабилна власт в Рим.

Точно затова, мислеше си Гней Домиций Калвин, докато го гледаше как чете документите, затрупали бюрото му в Родос, жителите на провинция Азия смятаха Цезар за бог. Последният управител на Азия, който бе имал представа от търговия, бе Сула, чиято изключително справедлива система за облагане бе отменена преди петнайсет години не от друг, а от самия Помпей Велики. „Може би — размишляваше Калвин — човек трябва да има много древен патрициански произход, за да си даде сметка за задълженията на Рим към провинциите му. Останалите не сме свързани толкова здраво с миналото, затова живеем в настоящето, без да се замисляме за бъдещето.“

Великият мъж изглеждаше много уморен. О, беше стегнат и бодър както винаги, но определено изглеждаше състарен. Тъй като никога не докосваше вино или изтънчени лакомства, той бе лишен от порока на чревоугодничеството. Нужни му бяха само няколко часа сън, за да се чувства бодър. За съжаление имаше твърде много за вършене, а не се доверяваше достатъчно на помощниците си, за да им прехвърли някои от задълженията си.

„Брут — мислеше мрачно Калвин, който ненавиждаше този човек — напълно оправдава това отношение. Може да е корифей на търговските дела, но цялата му енергия е насочена към частната му лихварска фирма и съдружниците му Матиний и Скапций. Би трябвало да я нарекат «Брут и Брут»! Всеки жител на провинция Азия, който се ползва с някакво обществено положение, дължи на Матиний и Скапций милиони. Царете Дейотар на Галатия и Ариобарзан на Кападокия също са затънали. Брут не престава да го изтъква, а Цезар мрази да му се натяква.“

— Десет процента лихва просто не е човешко — мърмореше Брут. — Как можеш да поставяш такъв праг и да ощетяваш честните римски търговци?

— Римски търговци, които дават заеми при по-големи лихви, са безскрупулни използвачи — отговаряше Цезар. — Четирийсет и пет процента лихва, Бруте, е престъпление! Точно такава са поискали твоите храненици Матиний и Скапций от саламинийците в Кипър; после са ги оставили да мрат от глад, тъй като не били в състояние да се издължат! Ако искаме провинциите ни да допринасят за благосъстоянието на Рим, трябва да направим така, че и те да просперират.

— Лихварите не са виновни, хората, които искат заеми, доброволно се съгласяват на по-големи лихви — продължаваше да настоява Брут с обичайната си упоритост, която проявяваше винаги щом станеше дума за финансови дела. — Дългът си е дълг и трябва да се изплати според договорените условия. А ти искаш да изкараш това незаконно!

— Отдавна трябваше да е обявено за незаконно. Ти си известен със съкратените си съчинения, Бруте. Кой Друг е в състояние да събере целия Тукидид в две страници? Опитвал ли си да резюмираш дванайсетте плочки в една? Ако подкрепата ти за чичо ти Катон е подтикната от толкова голямо уважение към мос майорум спомни си, че конституцията, записана на дванайсетте плочки, изрично забранява взимането на каквато и да било лихва при даване на заем.

— Те са писани преди шестстотин години — изтъкваше Брут.

— Ако заемоискателите са съгласни на грабителските ви условия, значи не са достатъчно надеждни, за да им се отпусне заем, знаеш го. Основната ти болка, Бруте, всъщност е, че забраних на римските лихвари да използват войската и ликторите за насилствено събиране на заемите.

Този разговор се повтаряше поне по веднъж на ден.

Брут създаваше доста ядове На Цезар, който го беше взел под крилото си след Фарсал заради привързаността си към майка му, Сервилия, и от чувство за вина за разтрогването на годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за Помпей — това бе разбило сърцето на Брут и той много добре го знаеше. Ала при помилването му при Фарсал Великия мъж нямаше ни най-малка представа какъв човек е Брут. Той познаваше един младеж отпреди дванайсет години. Нямаше представа, че онзи пъпчив момък, сега пъпчив трийсет и шест годишен мъж, бе страхливец на бойното поле, но лъв, щом трябваше да защитава богатството си. Никой не бе посмял да каже на Цезар онова, което знаеха всички — че Брут беше хвърлил меча си при Фарсал, без да го изцапа и с капка кръв, а след това се бе крил в блатата, за да се появи в Лариса и да моли за прошка заедно с първата група Помпееви „републиканци“. „Не — мислеше си Калвин, — този проклет Брут никак не ми се нрави и с удоволствие бих се отървал от него. Да се нарича «републиканец», какво безочие! Това е просто едно гръмко име, с което той и съучастниците му оправдават гражданската война, към която тласнаха Рим.“

Брут се изправи:

— Цезаре, имам ангажимент.

— Ами, върви тогава — отвърна спокойно Великия мъж.

— Да не би да има среща с онзи долен червей Матиний, който ни следва дотук? — попита Калвин, след като Брут излезе.

— Страхувам се, че да. — Цезар присви лукаво сините си очи. — Бъди спокоен, Калвине! Скоро ще се отървем от Брут.

Калвин се усмихна:

— Какво смяташ да правиш с него?

— Да го оставя при управителя в Тарс, където е следващата ни и последна спирка. Не се сещам за по-тежко наказание за Брут от това да го оставя да работи за Сестий, който никога няма да му прости, че отне два от киликийските му легиони и ги изпрати на Помпей.

 

 

Цезар даде заповед за заминаване и събитията се развиха съвсем бързо. На следващия ден той отплава от Родос за Тарс с два легиона и около три хиляди и двеста ветерани, събрани от остатъците на най-старите му легиони, най-вече от Шести. Водеше и осемстотин германски конници с любимите им ремски коне и малък отряд уби, които се сражаваха с копия редом с германите.

Съсипан от своеволията на Метел Сципион, Тарс се справяше едва-едва под управлението на Квинт Марций Филип. Той беше малкият син на Цезаровия племенник и тъст на Катон, Луций Марций Филип, вечно неутрален в политиката и известен епикуреец. След като похвали младия Филип за добрата работа, Цезар върна Публий Сестий на курулното кресло като управител и назначи Брут за негов легат, а Филип за проквестор.

— Трийсет и седми и Трийсет и осми се нуждаят от почивка — рече той на Калвин. — Издигни лагер сред хълмовете над Киликийската порта за шест нундини, след това ми ги прати в Александрия с бойна флотилия. Ще ги изчакам там, сетне продължавам на запад, за да изхвърля републиканците от провинция Африка, преди да са се разположили твърде удобно.

Калвин беше висок, русокос мъж със сиви очи. Наближаваше петдесетте. Той не коментира заповедта, тъй като всяко решение на Цезар в крайна сметка се оказваше правилно. От присъединяването си към Великия мъж преди година той бе видял достатъчно, за да разбере, че ако човек има поне малко ум в главата и иска да благоденства, трябва да се държи здраво за този човек. Макар че беше консервативен политик и смяташе да подкрепи Помпей, той бе предпочел Цезар, защото сляпата омраза на Катон и Цицерон го отблъскваше. Затова в Брундизиум беше помолил Марк Антоний да бъде прехвърлен при Великия мъж. Антоний съзнаваше, че Цезар ще приветства горещо подкрепата на един бивш консул от ранга на Калвин, и затова склони веднага.

— В Тарс ли да остана, докато ме повикаш, Цезаре?

— Изборът е твой, Калвине. Ти си моят „див проконсул“, ако може да съществува такъв звяр. Като диктатор аз имам власт да давам империум, затова сега ще събера трийсетте ликтори за свидетели и ще издам закон, който ти дава неограничена власт във всички земи на изток от Гърция. Така ще разполагаш с по-големи правомощия от управителите в собствените им провинции и ще можеш да командваш всички войски в района.

— Да не би да имаш някакво предчувствие, Цезаре? — намръщи се той.

— Аз не гледам на предчувствията като на някакво вътрешно глождене или нещо подобно, ако това имаш предвид. Предпочитам да ги схващам като… ъ… породени от неуловими мисловни процеси, които не осъзнавам, но въпреки това протичат. Искам просто да те предупредя да държиш очите си отворени за летящи свине и да се ослушваш за пеещи прасета. Ако видиш или чуеш нещо подобно или също толкова необичайно, знай, че нещо не е наред и имаш пълната власт да се заемеш с него в мое отсъствие.

На следващия ден, предпоследния на септември, Гай Юлий Цезар отплава с попътен вятър по река Кинд към Нашето море и после на югозапад. Три хиляди и двестате му ветерани и осемстотинте германски конници бяха натъпкани в трийсет и пет товарни плавателни съда. Бойните си кораби той остави за поправка.

 

 

Две нундини по-късно, точно когато дивият проконсул Калвин, ползващ се с неограничена власт, смяташе да отпътува за Антиохия, за да види на какво е заприличала Сирия след управлението на Метел Сципион, в Тарс пристигна вестоносец с почти издъхнал от препускане кон.

— Цар Фарнак се прехвърли от Кимерия със стохилядна войска и нахлу в Понт при Амис — съобщи човекът, когато възвърна способността си да говори. — Амис гори, а царят заяви, че смята да си върне всички земи на баща си от Малка Армения до Хелеспонт.

Калвин, Сестий, Брут и Квинт Филип бяха потресени.

— Поредният Митридат Велики — измърмори мрачно Сестий.

— Съмнявам се — възрази Калвин, след като се отърси от изненадата. — Сестий, ние с теб потегляме начело на войската. Ще вземе Квинт Филип, а Марк Брут ще остане в Тарс да управлява. — Той се обърна към Брут с такова заплашително изражение, че другият мъж отстъпи. — Колкото до теб, Марк Бруте, слушай ме добре: никакво събиране на дългове в наше отсъствие, ясно ли е? Може да имаш пропреторски империум, но ако използваш услугите дори само на един ликтор, за да заставиш някого да връща заеми, кълна се, че ще те обеся за топките.

— Освен това — добави Сестий — в момента Киликия не разполага с опитна войска именно по твоя вина, затова основното ти задължение ще е събирането и обучението на войници, чуваш ли? — Обърна се към Калвин: — Ами Цезар?

— Той поиска да му изпратя Трийсет и седми и Трийсет и осми, но аз не смея, Сестий. А и не съм сигурен, че ще одобри, ако лишим Анатолия от всички опитни легиони. Затова ще му изпратя Трийсет и седми, а Трийсет и осми ще вземем на север. Ще тръгнем направо от Киликийската порта, след това ще отидем в Евзебия Мазака при цар Ариобарзан и ще го накараме да ни осигури още войници, независимо колко е обедняла Кападокия. Ще изпратя вестоносец при цар Дейотар в Галатия със заповед да събере всеки, който е способен да държи копие, след това да ни изпрати войската при река Халис под Евзебия Мазака. Двама пратеници ще тръгнат към Пергам и Никомедия. Квинте Филипе, намери писари, бързо!

Макар че вече бе взел твърдо решение, Калвин се тревожеше за Цезар. Великия мъж го беше предупредил за очакваната опасност от Анатолия, но сигурно подобни предчувствия го караха да иска и двата легиона в Александрия. Ако получи само единия, това може да провали плановете му за бързо настъпление към провинция Африка. Затова Калвин изпрати писмо в Пергам на друг от синовете на Митридат Велики, който не приличаше на Фарнак.

Този Митридат се беше съюзил с римляните по време на Помпеевата кампания за прочистване на Анатолия след трийсетгодишната война на Рим с баща му. Помпей го бе възнаградил с плодородните земи около Пергам, столицата на провинция Азия. Този Митридат не беше цар, но в границите на сатрапията си не се подчиняваше на римските закони. Така бе станал клиент на Помпей и по силата на тази връзка му беше помагал във войната срещу Цезар. След битката край Фарсал обаче той бе изпратил учтиво писмо до Великия мъж със смирена молба за прошка и за привилегията да бъде вече Цезаров клиент. Това развесели, но и очарова Цезар. Той отвърна в същия изтънчен стил и уведоми Митридат Пергамски, че вече му е простено и че има осигурено място сред клиентите на Великия мъж — но също и че трябва да е готов да служи на новия си покровител, когато се наложи.

Сега Калвин написа:

„Ето ти възможност да служиш на покровителя си, Митридате. Не се съмнявам, че и ти не по-малко от нас си разтревожен от нахлуването на твоя полубрат в Понт и жестокостите, извършени от него в Амис. Това е недостойно и обидно за човешкия род. Войната е необходимост и понякога е неизбежна, но всеки цивилизован пълководец е длъжен да не замесва мирни граждани във военните действия и да не допуска извършването на физическо насилие върху тях. Цивилните може да гладуват или да загубят домовете си — това е едно от последствията на войната, ала съвсем различно е да изнасилваш жени и момичета, докато умрат, да изтезаваш и да осакатяваш невинни мъже само за удоволствие. Фарнак е варварин.

Нашествието на Фарнак ме сварва с вързани ръце, приятелю Митридате, но току-що ми хрумна, че в твое лице имам изключително способен заместник по силата на съюза ти със сената и народа на Рим. Знам, че този договор ти забранява да събираш както войска, така и градска стража, но при сегашните обстоятелства се налага да заобиколим тази клауза. Аз съм упълномощен да го сторя на основание на неограничената си проконсулска власт, дадена ми от диктатора.

Ти сигурно не знаеш, че Цезар отплава за Египет с твърде малобройна войска. Помоли ме да му изпратя още два легиона и военна флотилия колкото се може по-скоро. Сега се оказва, че мога да му осигуря само един легион и флотилията.

С това писмо ти давам право да събереш войска и да я изпратиш на Цезар в Александрия. Нямам представа къде ще намериш войници, тъй като Анатолия е съсипана. Оставил съм обаче Марк Юний Брут в Тарс със заповеди да започне събиране и обучение на войска, така че ти би трябвало да се сдобиеш поне с един легион, когато пълководецът ти стигне Киликия. Съветвам те, освен това да потърсиш по-внимателно в Сирия, и по-точно в южния й край. Там има прекрасни мъже, едни от най-способните бойци на света. Опитай при евреите.“

 

 

Когато получи писмото на Калвин, Митридат Пергамски въздъхна с облекчение. Сега най-после имаше възможност да се докаже пред новия господар на света като лоялен клиент!

— Аз лично ще водя войската — рече той на жена си Вереника.

— Разумно ли е? Защо не синът ни Архелай?

— Архелай може да управлява тук. Винаги ме е блазнила мисълта, че може би съм наследил от бойните способности на великия си баща, затова искам да командвам войската лично. Освен това съм живял известно време сред римляните и съм усвоил малко от техните организационни умения. На баща ми, Великия, те липсваха и това беше големият му недостатък.

 

 

„О, какво блаженство!“ — това си помисли Цезар, щом задълженията по управлението на провинция Азия и Киликия паднаха от плещите му… и когато се измъкна от неизбежното си обкръжение от легати, чиновници, плутократи и местни етнарси. Единственият човек с по-високо обществено положение, когото бе взел при това пътуване към Александрия, беше един от най-способните му главни центуриони от Галската война — Публий Руфрий, когото бе повишил на преторски легат за заслугите му в битката край Фарсал. А мълчаливият Руфрий никога не би посмял да досажда на Великия мъж.

Решителните мъже обикновено са и мъдри мислители, но човек може да мисли и докато е на път, затова Цезар, който ненавиждаше безделието, използваше всеки миг. Когато пътуваше стотици, понякога и хиляди километри между провинциите си, той водеше поне един писар и диктуваше на злощастния човечец без почивка. Единствените моменти, когато не работеше, бяха тези, в които беше с жена или слушаше музика; той обожаваше музиката.

При това четиридневно плаване от Тарс за Александрия обаче той нямаше нито писар, нито музиканти, които да занимават мисълта му. Цезар беше много изморен. Осъзнаваше, че този път трябва да си почине — да мисли за други неща, не за поредната война или за следващата неприятност.

В последните години му бе станало навик да мисли за себе си от трето лице — това беше израз за пълното му себеотрицание и ужасното нежелание да облекчи болката си. Да мисли от първо лице означаваше да приеме мъката с цялата й жестокост и неизбежност. Затова той мислеше за себе си като за „Цезар“, не като „аз“. Сякаш ставаше дума за някакъв чужд човек. Ако „азът“ го няма, няма болка.

 

 

Докато работеше, за да превърне Галия на дългокосите в нормална римска провинция, ставаше все по-ясно, че въпреки огромния си принос за Рим той няма да може да почива спокойно върху лаврите си. Онова, на което се радваше Помпей Велики, не беше позволено на Цезар заради група сенатори, наричащи себе си „добрите люде“. Те се бяха зарекли да се противопоставят за всичко на Цезар — да го разкъсат и да го стъпчат, да отменят всички предложени от него закони и да го прокудят завинаги. Начело с Бибул и устатия Катон, който стягаше редиците им винаги когато някой покажеше неувереност, те бяха превърнали живота на Великия мъж в една непрестанна борба за оцеляване.

Естествено, той много добре разбираше подтиците им; не можеше обаче да схване причината за безумния им инат. Цезар напразно се опитваше да си внуши, че ако бе забавил съвсем малко действията си, с които показваше пълната им некадърност, те може би нямаше да го мразят толкова ожесточено. Той обаче имаше силен характер и не търпеше глупците.

Бибул. С него се започна, с обсадата на Митилен от Лукул на остров Лесбос преди трийсет и три години. Бибул. Толкова дребен и толкова злобен, че Цезар го беше вдигнал върху един шкаф и го бе направил за посмешище пред всички.

Лукул. Той водеше обсадата на Митилен. Бе пуснал слуха, че Цезар измъкнал цяла флотилия от развратния стар цар на Витиния, като лично задоволил половия му нагон — слух, който добрите люде използваха години по-късно в кампанията си за злепоставяне на Великия мъж във Форума на Рим. Нищо, че други мъже ядяха изпражнения и изнасилваха дъщерите си — Цезар бил продал ануса си на цар Никомед за една флотилия. Тези обвинения отпаднаха поради липса на доказателства и благодарение на няколко разумни съвета от майка му. Тъкмо Лукул да измисли това — човек с толкова отвратителни пороци. Лукул, любовникът на Луций Корнелий Сула.

Сула, който като диктатор освободи Цезар от ужасната длъжност на жрец, наложена му на тринайсетгодишна възраст от Гай Марий — длъжност, която не му даваше право да докосва оръжие и да става свидетел на убийства по време на война.

Сула го освободи въпреки волята на мъртвия вече Марий, след това го изпрати с едно муле да помага на Лукул в Митилен. Деветнайсетгодишният Цезар не спечели симпатията на пълководеца си. Когато се стигна до битка, Лукул го остави незащитен под вражеските стрели. Цезар обаче излезе от това положение увенчан с корона цивика — венец от дъбови клонки, давана като награда за изключително храбри постъпки по време на битка. Тя се присъждаше толкова рядко, че отличеният с нея я носеше до края на живота си при официални събития и всички присъстващи трябваше да стават и да го аплодират. Как само мразеше Бибул това аплодиране всеки път, когато Цезар влезеше в сената! Дъбовият венец даде на Цезар и правото да стане член на сената, макар че тогава той бе едва на двайсет години. Другите мъже трябваше да чакат до трийсетата си годишнина. Цезар обаче и без това беше сенатор — главният жрец на Юпитер автоматично получаваше тази привилегия, а той бе такъв до момента на освобождаването му от Сула. Това означаваше, че Цезар е бил сенатор по време на трийсет и осем от петдесет и двете години на живота си.

Амбицията му бе да спечели всеки държавен пост, когато достигне необходимата възраст, винаги с абсолютно мнозинство на гласовете — и без подкупи. Е, той и нямаше как да дава подкупи, защото добрите люде бяха готови да се нахвърлят върху му при най-малкия повод. Постигна амбицията си, както се полагаше за един мъж от Юлиите, преки потомци на Венера по линия на сина й Еней. Още повече, когато този мъж бе и потомък на Марс по линия на сина му Ромул, основателя на Рим. Марс и Венера — Арес и Афродита.

Макар че вече бяха минали шест нундини оттогава, Цезар все още си представяше ясно онази своя статуя, издигната на главния площад в Ефес, и надписа й: ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР, СИН НА ГАЙ, ПОНТИФЕКС МАКСИМУС, ИМПЕРАТОР, ДВА ПЪТИ КОНСУЛ, ПОТОМЪК НА АРЕС И АФРОДИТА, БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД. Разбира се, на площада на всеки град между Олисипон и Дамаск бе стояла статуя на Помпей Велики (всичките сринати след поражението му при Фарсал), но той не можеше да претендира за никакъв божествен произход, още по-малко, че е потомък на Арес и Афродита. О, под всяка статуя на римски завоевател пишеше неща като БОГОИЗБРАН И СПАСИТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ РОД! За жителите на Изтока тези ласкателства бяха нещо напълно нормално. Важното тук бе произходът на Цезар, произход, с какъвто Помпей, пиценският гал, никога нямаше да може да се похвали. Единственият му по-значим предшественик бе Пик, богът, превърнат в кълвач. А произходът на Цезар беше описан върху статуята му, изложена пред цял Ефес. Това вече имаше значение.

Цезар почти не си спомняше баща си; той все беше зает с изпълнението на една или друга заповед на Гай Марий. Беше издъхнал, докато се навеждал да си завърже обувката. Странен начин да умреш — като си връзваш обувките. Така на петнайсет години Цезар бе станал глава на семейството. Отгледала го беше майка му — Аврелия Кота, строга, критична, сериозна, сдържана, но винаги готова да даде разумен съвет. Откъм сенатори родът на Юлиите бе доста беден, те едва намираха пари да задоволят изискванията на цензорите. Зестрата на Аврелия беше многоетажна къща в Субура, един от най-бедните квартали на Рим, и семейството бе живяло там до избирането на Цезар за върховен жрец и преместването му в Домус Публика, малък дворец, собственост на държавата.

Как само се ядосваше Аврелия за невероятното му безгрижие, за равнодушието му към трупащите се дългове! И до какви страшни беди го беше докарала немотията! Сетне, след като завладя Галия на дългокосите, Цезар стана по-богат дори от Помпей Велики, а може би и от Брут. Нямаше по-богат римлянин от Брут, защото благодарение на родството си със Сервилий Цепион той беше станал наследник на златото от Толоза. Това го правеше много желана партия за Юлия, докато Помпей Велики не се влюби в нея. Цезар имаше по-голяма нужда от политическото влияние на Помпей, отколкото от парите на Брут.

 

 

„Юлия. Всичките ми любими жени са мъртви, две от тях, докато се опитваха да родят синове. Прекрасната малка Цинила, скъпата ми Юлия, и двете — едва на прага на зрелостта. Нито една от тях не ми е причинила дори най-малка тревога, освен със смъртта си. Каква несправедливост, каква несправедливост! Затварям очи и те идват: Цинила, жената на младостта ми; Юлия, единствената ми дъщеря. Другата Юлия, леля Юлия, съпругата на онова ужасно дърто чудовище Гай Марий. Нейният парфюм все още ме докарва до сълзи. Детството ми би било лишено от любов без нейните целувки и прегръдки. Майка ми, съвършеният политик, бе неспособна на такава нежност от страх, че любовта й може да ме развали. Тя ме смяташе за твърде горд, за твърде уверен в превъзходството си, страхуваше се, че ще бъда заслепен от властта.

Ала тях вече ги няма, моите любими жени. Сега съм сам.

Нищо чудно, че годините започват да ми тежат.“

 

 

Само боговете можеха да преценят кой е постигнал с по-голям труд успехите си, Цезар или Сула. Разликата вероятно бе нищожна. И на двамата се беше наложило да бранят своята дигнитас — личния си принос за славата на народа си, честта и общественото си положение, навлизайки с войските си в Рим. И двамата бяха станали диктатори — единственият пост в държавата, стоящ над демократичните принципи и закона. Разликата беше в това как са се държали след провъзгласяването им за такива. Сула бе обявил много достойни люде извън закона с прословутите си проскрипции, беше напълнил празната хазна благодарение на убийствата на богати сенатори и търговци от конническото съсловие и конфискуването на имуществата им. Цезар беше снизходителен, прощаваше на враговете си и позволяваше на повечето от тях да запазят собствеността си.

Добрите люде го бяха заставили да влезе в Рим. Съзнателно, нарочно — дори със задоволство! — бяха хвърлили Рим в гражданска война, само и само да не отстъпят на Цезар онова, което бяха дали щедро на Помпей. И най-вече правото да се кандидатира за консул, без да се явява лично в града. Щом някой мъж, притежаващ империум, пресечеше свещената граница на Рим, той губеше тази си власт и можеше да бъде съден. Добрите люде бяха готови да обвинят Цезар в измяна в момента, в който се лиши от империума си на управител на провинция, за да постави кандидатурата си за второ, напълно законно консулство. Той бе помолил да му разрешат да се кандидатира им абсенция, задочно. Желанието му беше съвсем разумно, но добрите люде блокираха обсъжданията на това предложение, както и постигането на каквото и да било взаимно съгласие. Когато всички възможности се изчерпиха, той последва примера на Сула и вкара войските си в Рим. Ала не за да запази главата си; животът му никога не се беше намирал в опасност. Присъдата на съда, управляван от марионетки на добрите люде, щеше да е много по-жестока — изгнание за вечни времена от Рим.

Измяна ли? Прокарването на закони за по-справедливо разпределяне на обществените земи на Рим? Измяна? Прокарването на закони, забраняващи на римските управители да ограбват провинциите си? Измяна? Разширяването на границите на Рим до естествената преграда по река Рейн и запазването по този начин на Италия и Нашето море от германите? Тези ли постъпки бяха държавна измяна? С тези закони и с тези действия ли бе предал страната си Цезар?

За добрите люде отговорът беше положителен. Защо? Как бе възможно? Защото според добрите люде тези закони и действия бяха обида към мос майорум — обичаите и традициите на предците. Тези закони и действия променяха завинаги Рим. Какво значение имаше, че промените ще са в името на общото благо, на сигурността на Рим, на щастието и просперитета не само на римляните, а и на поданиците в провинциите? Тези закони и действия се разминаваха силно със старите порядки, с начина на управление, оказал се добър за един малък град на средата на пътищата на солта в Централна Италия преди шестстотин години. Защо добрите люде не искаха да видят, че старите порядки вече не са подходящи за единствената велика сила на запад от Ефрат? Рим бе завладял целия Запад, но въпреки това много от управниците му като че ли все още живееха в недоразвития град — държава.

За добрите люде промените бяха най-големият враг, а Цезар бе най-способният слуга на този враг. Както обичаше да крещи Катон от рострите на Форума, Цезар бе въплъщение на самото зло. И всичко това само защото беше достатъчно прозорлив, за да разбере, че без необходимите промени Рим ще загине, ще се свие в нищожните си смърдящи дрипи като прокажен просяк.

И така, Цезар, диктаторът, господарят на света, пътуваше на този кораб. Той, който никога не беше ламтял за повече, отколкото му се полагаше — да бъде законно избран за консул за втори път десет години след първото му консулство, както изискваше законът. След това второ консулство той искаше да си остане един застаряващ държавник, по-благоразумен и способен от онзи припрян, плашлив плъх Цицерон. От време на време щеше да приема някоя мисия от сената и да поведе някоя римска войска, както само Цезар умееше. Ала да срещне края си, докато управлява света? Това бе истинска трагедия, достойна за перото на Есхил или Софокъл.

 

 

По-голямата част от живота си Цезар бе прекарал в западния край на Родното море — в Испания, Галия. Мисиите му на изток се ограничаваха с провинция Азия и Киликия. Никога не беше стъпвал в Сирия или Египет, нито в суровите земи на Централна Анатолия.

Най-много се бе доближавал до Египет при пътуването си до Кипър година преди Катон да анексира острова. Тогава там царуваше Птолемей Кипъреца, по-малък брат на тогавашния владетел на Египет, Птолемей Авлет. В Кипър Цезар флиртува с дъщерята на Митридат Велики и се къпа в морската пяна, от която се бе родила неговата предшественица Венера, или Афродита. Голямата сестра на тази потомка на Митридат беше Клеопатра Трифена, първата жена на Птолемей Авлет и майка на сегашната царица Клеопатра.

Цезар се беше срещнал с Птолемей Авлет като главен консул преди единайсет години и сега мислите за египетския цар го караха да се усмихва тъжно. Авлет отчаяно се нуждаеше Рим да затвърди мястото му на трона и искаше да бъде обявен за приятел и съюзник на римския народ. Като първи консул тогава Цезар с удоволствие му оказа и двете услуги срещу шест хиляди златни таланта^[1]. Хиляда от тези таланти отидоха при Помпей, други хиляда — при Марк Крас. Четири хиляди обаче останаха за Цезар и му помогнаха да направи онова, за което сенатът отказваше да отпусне каквито и да било средства — да събере и въоръжи достатъчно легиони, за да завладее Галия и да обуздае германите.

О, Марк Красе! Каква алчност изпитваше той към Египет! Смяташе го за най-богатата страна на света, затрупана със злато и скъпоценни камъни. Ненаситен за богатства, Крас бе неизчерпаем извор на знания за Египет. Той мечтаеше да анексира царството към Рим. Възпряха го само най-висшите представители на римската търговска класа, които прозряха, че от такова анексиране би се облагодетелствал само Крас. Сенатът можеше да се залъгва, че управлява Рим, но властта всъщност бе в ръцете на конниците от осемнайсетте центурии. Рим беше първата държава в света, подчиняваща се главно на икономически интереси.

Затова накрая Крас тръгна да търси златните си планини и хълмовете от скъпоценни камъни в Месопотамия и беше убит край Кари. Партският цар все още притежаваше седем римски орела, пленени в тази битка. Един ден Цезар щеше да влезе в Екбатана и да си ги върне. Това би довело до друга огромна промяна — ако погълне Партското царство, Рим щеше да управлява не само Запада, но и Изтока.

 

 

Далечната ослепително бяла кула го извади от дълбоките размисли и той впери поглед в нея. Това беше известният фар на Фарос, острова, заграждащ двете пристанища на Александрия. Кулата бе направена от три шестостенни части, всяка от които беше с по-малък диаметър от лежащата под нея. Фарът бе облицован с бял мрамор, издигаше се на сто стъпки над земята и беше едно от чудесата на света. На върха му гореше вечен огън, чиято светлина се отразяваше с помощта на сложна система от идеално изгладени мраморни плочи и се виждаше далеч навътре в морето от всички посоки, но денем почти не се забелязваше. Цезар бе чел всичко за това човешко творение, знаеше, че тези мраморни плочи пазят пламъците от вятъра, но пак гореше от желание да изкачи шестстотинте стъпала и да види лично.

— Времето е подходящо за акостиране в Голямото пристанище — каза капитанът, гръцки моряк, пътувал неведнъж до Александрия. — Без проблем ще виждаме насочващите шамандури. Това са закотвени на дъното парчета корк, боядисани в червено от едната страна и в жълто от другата.

Цезар го знаеше много добре, но погледна съсредоточено капитана, сякаш чуваше това за пръв път.

— Има три канала: Стеганос, Посейдеос и Таврос, броени отдясно наляво, като идваш откъм морето. Стеганос е наречен на скалите Свински гръб, разположени на края на нос Лохиас, където са дворците; Посейдеос се казва така, защото е разположен точно срещу храма на Посейдон; а Таврос носи името на скалите на Бичия рог на края на остров Фарос. По време на буря (за щастие тук това е рядкост) влизането в пристанищата е невъзможно. Ние, чуждестранните капитани, избягваме Евностското пристанище, там е пълно с плитчини и наноси. Както виждаш — продължаваше да обяснява капитанът, като разпери ръка, — подводните скали навлизат навътре в морето. Фарът е огромно облекчение за чуждестранните кораби и казват, че издигането му е струвало осемстотин златни таланта.

Цезар караше легионерите си да гребат; така хората му се упражняваха добре, не скучаеха и нямаха време за кавги. Никой римски легионер не обичаше да се отделя от тера фирма, твърдата земя, и повечето предпочитаха изобщо да не поглеждат зад борда на кораба през цялото пътуване. Кой знае какво дебнеше в дълбините?

Капитанът реши да влязат през протока Посейдеос, тъй като този ден водите там бяха най-спокойни. Застанал сам на носа, Цезар оглеждаше града. Той блестеше в ярки цветове, със златни статуи и колесници върху ослепителнобелите сгради, растяха палми и други дървета; ала беше разочароващо равен, ако не се смята зелен коничен хълм с височина около сто стъпки и скалист полукръг, висок само колкото да побере трибуните на голям театър. Цезар знаеше, че в по-стари времена този театър е бил крепост — Акрон, което означаваше „скала“.

Кварталите наляво от театъра изглеждаха значително по-богати от останалата част на града; това бе вътрешният град, реши Цезар — огромен комплекс от дворци, издигнати върху високи постаменти с тесни стълбища, градини и палмови горички. От другата страна на театъра — цитадела започваха кейовете и складовете на пристанището, разположени в полукръг чак до Хептастадиона — дълъг вълнолом от бял мрамор, свързващ острова със сушата. Представляваше непрекъсната стена само с два високи свода по средата, позволяващи преминаването на малки кораби между двете пристанища: Голямото и Евностското. В Евност ли бяха корабите на Помпей? От тази страна на Хептастадиона нямаше и следа от тях.

Поради равнинността на терена бе невъзможно да се преценят размерите на Александрия, но Цезар знаеше, че ако се смятат кварталите извън стените на стария град, тя наброява три милиона жители и е най-големият град в света. Между Сервиевите стени в Рим живееха един милион души, Антиохия имаше повече, но никой не можеше да се мери с Александрия, основана едва преди триста години.

Внезапно на брега закипя трескава дейност, изневиделица се появиха четирийсетина кораба, пълни с въоръжени мъже. „О, браво! — помисли си Цезар. — От мир към война за петнайсет минути.“ Някои от корабите бяха масивни квинквереми с издадени напред бронзови носове, порещи водата, имаше квадриреми и триреми^[2], също с пригодени за морски битки носове, но около половината бяха по-малки, твърде ниски за плаване в открито море — корабчетата на бреговата стража, патрулиращи в седемте ръкава на река Нил, предположи Цезар. Докато се приближаваха към Александрия, не видяха нито едно от тях, но римската флотилия сигурно беше забелязана от зорък съгледвач. Това обаче все още не обясняваше бързата реакция при появата им.

Хм! Голямо посрещане. Цезар накара тръбача на кораба да свири сбор, сетне нареди да се дадат сигнали с флагчета, указващи на другите капитани да чакат следващи заповеди. Поиска от прислужниците си да му донесат официалната тога претекста, сложи дъбовия венец върху оредяващата си златисторуса коса и обу кафявите си сенаторски обувки със сребърни катарами, атрибут на висш курулен магистрат. Застана на средата на кораба до перилата на борда и изчака бързото приближаване на една лодка, на чийто нос стоеше едър грубоват мъж.

— С какво право влизаш в Александрия, римлянино? — изкрещя той, без да се приближава твърде много.

— С правото на всеки мирен мореплавател, който иска да купи вода и провизии! — извика в отговор Цезар.

— На седем мили на запад от Евност има извор, там можеш да вземеш вода! Нямаме излишни провизии за продан, върви си по пътя, римлянино!

— Страхувам се, че не мога да го сторя, добри човече.

— Да не искаш да се биеш? Ние вече имаме числено превъзходство, а това е само една десета от хората, с които разполагаме!

— Водил съм предостатъчно битки, но ако настояваш, ще приема още една. Може да се перчите колкото си искате, но сега се сещам поне за петдесет начина да ви победя дори без бойни кораби. Аз съм Гай Юлий Цезар, диктаторът.

Грубият мъж прехапа устни:

— Добре, който и да си, можеш да слезеш на брега, но корабите ти ще останат тук, ясно?

— Имам нужда от ладия за двайсет и пет човека. И по-добре да дойде веднага, защото иначе ще си имаш сериозни главоболия, човече.

Грубият мъж даде някаква заповед на гребците си и лодката бързо се отдалечи.

Публий Руфрий се приближи до Цезар, изглеждаше много разтревожен.

— Флотата им явно е доста многобройна — рече, — но съгледвачите ни не могат да видят войници на брега. Има малоброен отряд младежи зад стените на дворцовия комплекс; предполагам, че това е царската гвардия. Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?

— Да сляза на брега с ликторите си с лодката, която ще ми осигурят.

— Нека да спусна нашите лодки и да ти изпратя войници.

— В никакъв случай. Твоята задача ще е да пазиш корабите ни… и да се грижиш някой некадърник като Тиберий Нерон да не си отсече крака с меча си.

Не след дълго се приближи голяма ладия с шестнайсет гребци. Цезар огледа облеклото на ликторите си, все още командвани от верния Фабий, докато заемаха местата си на лодката. Да, всички медни катарами на черните им кожени колани блестяха, всички червени туники бяха чисти, всяка алена кожена обувка бе изящно вързана. Те държаха фасциите си с повече нежност от котка, когато носи малките си. Кръстосаните червени ленти бяха точно в необходимото положение, брадвите, по една във всеки сноп от по трийсет боядисани в червено пръчки, блестяха заплашително. Доволен, Цезар скочи леко като момче в лодката и се настани на кърмата.

Ладията се насочи към кей близо до театъра, но извън стените на дворцовия комплекс. Там се беше сбрала тълпа цивилни, които размахваха юмруци и крещяха заплахи на гръцки с македонски акцент. Когато лодката бе завързана за един кол и двайсет и четиримата ликтори се подредиха в две колони, гражданите се поотдръпнаха, явно смутени от това спокойствие, от това чуждо за тях, но впечатляващо величие. Когато ликторите се строиха, Цезар се надигна важно, сетне бавно намести тогата си. Вдигна вежди и изгледа високомерно тълпата, все още крещяща заплахи.

— Кой е главният тук? — попита той.

Явно нямаше такъв.

— Хайде, Фабий, тръгвайте!

Ликторите навлязоха сред тълпата, Цезар вървеше между тях. „Явно заплахите са само на думи — помисли си, докато се усмихваше. — Слуховете са верни: александрийците не обичат римляни. Ала къде е Помпей Велики?“

Портата към дворцовия комплекс бе великолепна, пилоните й бяха свързани с хоризонтален каменен блок; беше позлатена и боядисана в ярки цветове, украсена със странни стенописи и символи. Тук пътят им бе преграден от отряд от царската гвардия. Руфрий беше прав — те изглеждаха много красиви с гръцките си ризници от сребристи метални плочки, пришити върху ленен плат, с ярките си пурпурни туники, с високите си кафяви обувки, със сребристите шлемове с предпазители над носа и пурпурни гребени от конски косми. Освен това, прецени Цезар, изглеждаха по-подготвени да участват в улични сбивания, отколкото в битка. Като се имаше предвид историята на царската фамилия на Птолемеите, това вероятно беше вярно. В Александрия винаги имаше банди, готови да свалят един или друг монарх, независимо от пола му.

— Стой! — заповяда началникът на стражата с ръка върху дръжката на меча.

Цезар се приближи с ликторите си и послушно се спря.

— Бих искал да видя царя или царицата — рече.

— Не е възможно да видиш нито цар, нито царица, римлянино. Връщай се на кораба и се махай.

— Предай на техни величества, че аз съм Гай Юлий Цезар.

Началникът на стражата грубо се изсмя:

— Ха, ха, ха! Ако ти си Цезар, аз съм Таурт, богинята — хипопотам!

— Не споменавай имената на боговете си напразно.

Началникът на стражата примигна:

— Аз не съм кирлив египтянин, аз съм александриец! Моят бог е Серапис. Хайде, махай се!

— Аз съм Цезар.

— Цезар е в Мала Азия, в Анатолия или някъде там.

— Цезар е в Александрия и моли много учтиво да бъде приет от царя или царицата.

— Ъ… не ти вярвам.

— Ъ… по-добре да ми повярваш, войниче, защото иначе целият гняв на Рим ще се излее върху Александрия и ти ще останеш без работа. Както и царят и царицата. Виж ликторите ми, глупако! Ако можеш да броиш, преброй ги! Двайсет и четири, нали? Кой римски курулен магистрат ходи с двайсет и четирима ликтори? Само един, диктаторът. Пусни ме сега и ме заведи в залата за аудиенции — завърши любезно Цезар.

Въпреки перченето си началникът на стражата се боеше. Ама че положение! Никой не знаеше по-добре от него, че в двореца нямаше кой да приеме великия гост — нито цар, нито царица, нито главен шамбелан. Никой, достоен да посрещне този римлянин, водещ наистина двайсет и четирима ликтори. Възможно ли бе да е Цезар? В никакъв случай! Какво ще прави Цезар в Александрия? Въпреки това пред него определено стоеше римлянин с двайсет и четирима ликтори, облечен с ослепително бял чаршаф с пурпурна ивица по края, с някаква шума на главата и пръчка от слонова кост, опряна на дясната му ръка между китката и лакътя. Без меч, без броня, без нито един войник наблизо.

Началникът на стражата дължеше поста си на македонското си потекло и богатството на баща си, но острият ум очевидно не вървеше с първите две. И все пак, и все пак… той облиза устни и рече с въздишка:

— Добре, римлянино, към залата за аудиенции, щом искаш. Само не знам какво ще правиш там, защото в двореца няма никого.

— Нима? — изненада се Цезар и отново тръгна заедно с ликторите си, като принуди началника на стражата да изпрати един от хората си напред, за да ги води. — Къде са всички?

— В Пелузиум.

— Ясно.

Макар че беше лято, денят бе прекрасен: духаше хладен ветрец и ухаеше на разцъфнали дървета. Алеята бе покрита със сив мрамор с кафяви жилки, изгладен до съвършенство — хлъзгав като лед, когато се намокри. Валеше ли изобщо в Александрия? Може би не.

— Прекрасен климат — отбеляза Цезар.

— Най-хубавият в целия свят — съгласи се началникът на стражата.

— Аз ли съм първият римлянин, когото виждаш в последно време?

— Първият, който се представя за по-висш от управител на провинция. Последните римляни, които видяхме тук, дойдоха миналата година с Гней Помпей, за да измъкне бойни кораби и жито от царицата. — Стражът се подсмихна при спомена за това. — Грубоват младеж. Не желаеше да приеме отрицателен отговор, макар че господарката му обясни, че народът гладува. О, как само го изигра! Прати му шейсет товарни кораба с фурми.

— Фурми?

— Да. Той си мислеше, че трюмовете са пълни с жито.

— Бедният млад Гней Помпей. Предполагам, че баща му никак не е бил доволен, макар че Лентул Крус сигурно се е зарадвал — епикурейците обожават сладките деликатеси.

Залата за аудиенции се намираше в отделна постройка заради внушителните размери. Имаше преддверия, подходящи за почивка на един-двама чужди посланици, но не и за живеене. Това бе същото място, където беше приет Гней Помпей: огромно голо помещение с полирани мраморни подове със сложни многоцветни шарки. Стените бяха украсени със същите ярки двуизмерни рисунки на хора и растения или покрити с позлатени плоскости. Имаше постамент от розов мрамор с два трона отгоре, единият — на най-горното стъпало, от резбована слонова кост и позлатен; вторият — едно стъпало по-долу, подобен, но по-малък. Освен тях не се виждаха други мебели.

Началникът на стражата остави Цезар и ликторите му сами и бързо излезе, вероятно да търси някого, който да ги приеме.

Цезар срещна погледа на Фабий и се усмихна:

— Каква ситуация само.

— И в по-лоши сме попадали, Цезаре.

— Не предизвиквай Фортуна, Фабий. Чудя се как е да седиш на трон.

Цезар се качи на подиума и внимателно седна във великолепното кресло сред странни украшения от злато и скъпоценни камъни. Око с удължен и оформен като триъгълна сълза край; глава на кобра; свещен скарабей; леопардови лапи; човешки крака; странен ключ; подобни на пръчки символи.

— Удобно ли е, Цезаре?

— Столът с облегалка не може да бъде удобен за човек в тога, точно затова ние седим на курулни кресла. — Цезар се отпусна и затвори очи. След малко рече: — Разполагайте се на пода; явно ще чакаме дълго.

Двама от по-младите ликтори въздъхнаха с облекчение, но Фабий възмутено поклати глава:

— В никакъв случай, Цезаре. Ще направим лошо впечатление, ако някой дойде неочаквано и ни види.

Тъй като нямаше воден часовник, времето се преценяваше трудно, но на младите ликтори им се стори, че са стояли с часове подредени в полукръг и с фасции, опрени внимателно на пода. Цезар продължи да дреме — той бе известен със способността си да спи навсякъде.

— Хей, слизай от трона! — прозвуча глас на млада жена.

Цезар отвори очи, но не помръдна.

— Казах, марш от трона!

— Коя си ти, че ми заповядваш? — попита той.

— Принцеса Арсиноя от рода на Птолемеите!

Това го накара да изправи гръб, макар че не стана. Той изпитателно изгледа момичето, застанало в подножието на подиума. Зад него стояха едно момче и двама мъже.

Около петнайсетгодишна, прецени я Цезар: наперено, едро момиче с буйна златисторуса коса, сини очи и лице, което не беше особено красиво въпреки съвършените си пропорции. Заради изражението й, реши Цезар — надменно, гневно, властно. Тя бе облечена в гръцки стил, но наметалото й беше от истински тирски пурпур, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, но при най-малкото движение проблясваше със синкави и червеникави оттенъци. На главата си носеше украсена със скъпоценни камъни диадема, на врата си имаше бляскава огърлица, на китките — многобройни гривни. Ушите й бяха неестествено издължени, вероятно под тежестта на масивните обици.

Момчето изглеждаше девет-десетгодишно и много приличаше на принцесата — лице, тен, фигура. То също бе облечено с тирски пурпур, туника и гръцко наметало.

Двамата мъже явно бяха прислужници, но изправеният с изражение на закрилник до момчето беше хилав, докато другият, застанал по-близо до Арсиноя, имаше вид на човек с характер. Бе висок и як, рус като децата, с интелигентна физиономия, умни очи и стиснати устни.

— Къде ще ме заведеш сега? — попита спокойно Цезар.

— Никъде, докато не паднеш на колене пред мен! В отсъствието на царя аз управлявам Александрия и сега ти заповядвам да слезеш и да коленичиш пред мен! — настоя Арсиноя и злобно погледна ликторите: — Всички, на колене!

— Нито Цезар, нито ликторите му се подчиняват на посредствени величия — рече спокойно Цезар. — В отсъствието на цар аз управлявам в Александрия по силата на завещанията на Птолемей Александър и твоя баща Авлет. — Той се наведе напред. — Сега, принцеске, да пристъпим към същественото… и не се дръж като дете, което си проси боя, защото мога да заповядам на някой от ликторите си да извади една пръчка от снопа си и да те вразуми. — Той премести поглед към стоящия безстрастно прислужник на Арсиноя: — Кой си ти?

— Ганимед, евнух, възпитател и пазач на принцесата.

— Така, Ганимеде, ти ми приличаш на разумен човек, затова ще разговарям с теб.

— Ще разговаряш с мен! — изкрещя Арсиноя и лицето й почервеня. — И слизай от трона! На колене!

— Млък! — сряза я Цезар. — Ганимеде, искам аз и висшите ми служители да бъдем настанени по подобаващ начин в дворцовия комплекс, а на войниците ми, които засега ще останат на борда на корабите, да се осигурят достатъчно пресен хляб, зеленчуци, зехтин, вино, яйца и вода. И искам да разбера какво става тук, защото не е нормално един диктатор на Рим да бъде посрещан, в която и да е част на света с безсмислена враждебност и негостоприемство. Ясно ли е?

— Да, велики Цезарю.

— Добре! — Той се изправи и слезе от подиума. — За начало можеш да махнеш тези разглезени деца оттук.

— Не е възможно, Цезаре, ако искаш да остана тук.

— Защо?

— Долихос е пълноценен мъж. Той може да отведе принц Птолемей Филаделф, но принцеса Арсиноя не може да остава в компанията на мъж без придружител.

— Има ли още кастрирани като теб? — попита с лека усмивка Цезар; в Александрия се оказваше забавно.

— Разбира се.

— Върви тогава с децата, остави принцеса Арсиноя на някой друг евнух и тогава се върни.

Принцесата, временно стъписана от тона на Цезар, когато я накара да замълчи, бе готова отново да закрещи, но Ганимед я стисна силно за рамото и я отведе. Малкият Филаделф и неговият възпитател ги последваха.

— Каква ситуация! — повтори Цезар.

— Ръката ме сърбеше да извадя някоя пръчка — сподели Фабий.

— И моята — въздъхна Великия мъж. — От това, което се чува, семейството на Птолемеите е доста странно. Ганимед поне изглежда разумен, но за жалост няма знатен произход.

— Мислех, че евнусите са дебели и женствени.

— Вероятно онези, които са кастрирани като малки, са такива, но ако тестисите се отстранят след пубертета, това не е задължително.

Ганимед се върна бързо и с усмивка изрече:

— На твоите заповеди, велики Цезаре.

— Само „Цезаре“ е достатъчно, благодаря. Кажи сега, защо дворът е в Пелузиум?

Евнухът го изгледа изненадано:

— Заради войната.

— Каква война?

— Между царя и царицата, Цезаре, защото тази година цените на храните се вдигнаха поради оскъдната реколта. Александрия обвини царицата и въстана (царят е едва на тринайсет). — Лицето на Ганимед помръкна. — Както виждаш, тук нямаме мир. Царят е под влиянието на възпитателя му Теодот и главния шамбелан Потин. Те са мъже с амбиции. Виждат в царица Клеопатра пречка за осъществяването им.

— Да разбирам ли, че е избягала?

— Да, но на юг в Мемфис при египетските жреци. Царицата е и фараон.

— Не е ли всеки Птолемей фараон?

— Не, Цезаре, в никакъв случай. Авлет никога не е бил. Той отказваше да се съобразява с египетските жреци, които имат голямо влияние върху местното население покрай Нил. Царица Клеопатра пък прекара част от детството си в Мемфис при жреците. Когато се възкачи на трона, те я провъзгласиха за фараон. Цар и царица са александрийски титли, те не се зачитат по поречието на Нил, което е същинският Египет.

— Значи царица Клеопатра, която е също и фараон, е избягала в Мемфис при жреците. Защо не по море като баща си, когато го свалиха от трона?

— Когато един Птолемей бяга по море от Александрия, той трябва да тръгне без пукната пара. В Александрия няма големи богатства. Съкровищниците са в Мемфис и се пазят от жреците. Затова, ако царят не е и фараон, не получава никакви пари. Царица Клеопатра взе средства от Мемфис и отиде в Сирия, за да събере войска. Наскоро се върна и стъпи на египетска земя от северния край на планината Казиус край Пелузиум.

Цезар се намръщи:

— Планина край Пелузиум? Не мислех, че има подобно нещо преди Синай.

— Всъщност това е една голяма пясъчна дюна, Цезаре.

— Аха! Продължавай.

— Генерал Ахил се установи от южната страна на хълма с войските на царя. Неотдавна Потин и Теодот тръгнаха с младия цар и военната флота натам. Според последните новини сражение още не е започнало.

— Значи Египет, или по-скоро Александрия, е в гражданска война — рече Цезар и закрачи из залата. — Гней Помпей Велики да се е появявал наблизо?

— Доколкото знам, не, Цезаре. Със сигурност не е в Александрия. Вярно ли е, че си го сразил в Тесалия?

— О, да. Определено. Преди няколко дни е тръгнал от Кипър и реших, че се е насочил към Египет.

„Не — мислеше Цезар, докато наблюдаваше Ганимед, — този човек със сигурност не знае местонахождението на стария ми приятел и съперник. Тогава къде е Помпей? Дали не е използвал онзи извор близо до Евностското пристанище и не е продължил направо за Киренайка?“

Той спря да крачи.

— Много добре, явно ще трябва да търпя тези две разглезени деца и кавгите им. Затова ще изпратя двама вестоносци до Пелузиум, един до царя и един до царица Клеопатра. Ще наредя и на двамата монарси да ми се представят тук, в собствения им дворец. Ясно ли е?

Ганимед се смути:

— Не виждам някакви трудности за царя, но на царицата може би няма да й бъде възможно да дойде в Александрия. Само да се появи, тълпата ще я разкъса. — Той се озъби презрително. — Любимото занимание на александрийците е да разкъсват с голи ръце изпадналите си в немилост управници. На централния площад, който е много просторен. — Изкашля се. — Трябва да добавя, Цезаре, че за твое собствено добро ще е по-добре ти и висшите ти служители да не излизате от дворцовия комплекс. В момента властта е в ръцете на тълпата.

— Направи каквото можеш, Ганимеде. Сега, ако нямаш нищо против, бих искал да се оттегля в покоите си. Ти се погрижи войниците ми да получат достатъчно храна и вода. Разбира се, аз ще платя. Дори на завишените цени във време на недоимък.

 

 

— Така — рече Цезар на Руфрий, докато вечеряха в новото си жилище, — все още нямам никаква вест за бедния Помпей, но се боя за него. Ганимед наистина не знаеше, но аз му нямам доверие. Ако другият евнух, Потин, може да определя действията на младия Птолемей, защо и Ганимед да не контролира Арсиноя?

— Те без съмнение се отнасят с нас негостоприемно — отбеляза Руфрий и се огледа. — Настаниха ни в обора си. — Той се усмихна. — Държа Тиберий Нерон настрана от теб, Цезаре, но той е много недоволен, че трябва да живее в една стая с друг военен трибун. Да не споменавам, че искаше да вечеря с теб.

— Защо, в името на боговете, ще иска да вечеря с най-чуждия на епикурейството римски благородник? О, боговете да ме закрилят от тези непоносими аристократи!

„Сякаш той не е непоносим и аристократ — помисли си с усмивка Руфрий. — Само че непоносимото в него не е свързано с древния му род. Само за да не ме засегне, не иска да ми каже, че е взел този некадърник Нерон единствено защото е патриций от Клавдиите. Знатният произход води след себе си известни задължения.“

 

 

Римската пехота остана на корабите още два дни; градският тълкувател беше принуден да разреши на германските конници да слязат на брега и да се установят на лагер в подходящия за паша район между полуразрушените градски стени и Марейското езеро. Местните посрещнаха тези странни варвари с голямо страхопочитание — те бяха полуголи, татуирани и носеха дългите си коси сплетени в странна система от възли. Освен това не знаеха и дума гръцки.

Без да се съобразява с предупреждението на Ганимед да не излиза от дворцовия комплекс, Цезар обикаляше навсякъде, придружаван от ликторите си, безразличен към опасностите. В Александрия се криеха чудеса, достойни за вниманието му — фарът, Хептастадионът, водопроводът и канализацията, корабостроителниците, сградите, хората.

Градът се разполагаше върху тясна ивица от варовикова скала между морето и голямо езеро със сладка вода, годна за пиене дори в този горещ сезон. След като поразпита, той разбра, че Марейското езеро се подхранва чрез канали от най-западния ръкав на нилската делта, Канопския. Тъй като тук Нил излизаше от коритото си в разгара на лятото, а не в ранна пролет, езерото не пресъхваше като другите сладководни водоеми и тук не се развъждаха комари. Един канал осигуряваше място за преминаването на ладии и малки кораби в двете посоки и винаги гъмжеше от плавателни съдове.

Друг канал свързваше Марейското езеро с морето през града близо до Лунната порта. Той излизаше в западния край на пристанището, но водите му никога не се смесваха с морските, затова течението му беше постоянно и не се влияеше от приливите и отливите. В стените му бяха монтирани големи бронзови шлюзи, вдигани или спускани чрез система от лостове, задвижвани с волска тяга. Питейната вода за града се черпеше от канала и се разпределяше по леко наклонени тръби. Водопроводът на всеки квартал започваше с отделен шлюз. Други шлюзи в двата края на канала позволяваха източването му за почистване на тинята от дъното му.

 

 

Цезар изкачи зеления конусовиден хълм, наречен Панеум — изкуствено възвишение от камъни, уплътнени с пръст, покрито с китни градини. До върха му стигаше павиран спираловиден път, а по склоновете му се спускаха изкуствени поточета и водопади. От върха му се виждаше на километри разстояние, всичко тук бе толкова плоско.

Градът беше изграден по схемата на решетка и нямаше затънтени и криви сокаци. Всички улици бяха широки, но две се отличаваха с размерите си от всички видени досега от Цезар — между страничните им канавки имаше по сто крачки. Канопската улица преминаваше от Слънчевата порта в източния край на града до Лунната в западния. Дворцовата улица свързваше портата на дворцовия комплекс със старата градска стена на юг. Най-известната библиотека в света се намираше във вътрешния град, но другите важни обществени сгради се разполагаха на кръстовището на двете главни улици: агората, гимназията, съдът и Панеумът — Хълмът на Пан.

Отделните квартали в Рим се разграничаваха ясно един от друг поради разнообразния релеф и носеха имената на хълмовете или долините, които заемаха. Плоската Александрия беше произволно разделена на пет правилно разчертани района: Алфа, Бета, Гама, Делта и Епсилон. Дворцовият комплекс се разполагаше в район Бета. На изток от него стоеше не Гама, а Делта, кварталът, населен със стотици хиляди евреи, които в Епсилон съжителстваха с хиляди метици — чужденци с права за пребиваване, но без гражданство. Алфа беше търговският район около двете пристанища, а Гама, разположен на югозапад, бе известен още като Ракотис, по името на намиралото се там селище преди основаването на Александрия.

Повечето жители в границите на старите градски стени бяха средно заможни. Най-богатите, всичките с чисто македонско потекло, живееха извън стените, в красиви квартали сред големи градини на запад от Лунната порта. Богатите чужденци, като римските търговци, живееха извън градските стени на изток от Слънчевата порта. „Разслоение — мислеше си Цезар. — Накъдето погледна, разслоение.“

Социалното разделение беше пълно — Александрия не търпеше пришълци!

В този град с три милиона жители само триста хиляди имаха александрийско гражданство — те бяха наследници на първите македонски заселници и ревниво пазеха привилегиите си. Тълкувателят, най-висшият сановник в града, трябваше да е с чиста македонска кръв; такива бяха и хроникьорът, главният съдия, ковчежникът, началникът на нощната стража. Всъщност всички високи постове, както търговски, така и обществени, се заемаха от македонци. Следващите също се раздаваха според йерархията: мъже със смесен македонско — гръцки произход, гърци, след това евреи и метици и най-долу — тези със смесено гръкоегипетско потекло (те бяха кастата на прислужниците). Една от причините за това, както научи Цезар, се коренеше в разпределението на храната. Александрия не раздаваше безплатен хляб на бедните, както Рим бе правил винаги, а напоследък все по-често. Нищо чудно, че александрийците бяха толкова враждебно настроени и че тълпата беше такава страшна сила. „Хляб и зрелища“ е превъзходна политика. Ако бедният е нахранен и се забавлява, и през ум няма да му мине да се бунтува. Колко заблудени бяха тези източни управници!

Два факта обаче правеха най-голямо впечатление на Цезар. Първо, на местните египтяни бе забранено да живеят в Александрия. Другото беше още по-странно. Всеки македонски благородник можеше да скопи най-умния си и най-способен син и да го изпрати на служба в двореца, където момчето имаше възможност да се издигне до най-висшия държавен пост, главен шамбелан. Твой роднина да е в двореца, бе все едно да имаш ухо в покоите на царя и царицата. „Колкото и да презират египтяните — мислеше си Цезар, — александрийците са усвоили толкова много от техните обичаи, че това общество се е превърнало в най-странния хибрид между източна и западна култура в света.“

 

 

Без да обръща внимание на грубостите и заплашителните погледи, Цезар обикаляше защитните съоръжение на града и запомняше всяка подробност. Не знаеше кога могат да му послужат тези факти. Отбраната бе предвидена за морско нападение. Съвременна Александрия очевидно не беше изправена пред опасност от нахлуване по суша. Враговете без съмнение щяха да дойдат по море и с римски кораби.

В източния край на западното, Евностското пристанище се намираше Кивотът (Кутията) — силно укрепено вътрешно пристанище със стени, дебели като родоските, и преграден с дебели вериги вход. Беше обградено от корабни хангари и артилерийски съоръжения. По преценката на Цезар в хангарите имаше място за петдесет-шейсет големи бойни галери. А и тези хангари не бяха единствените — имаше много покрай цялото Евностско пристанище.

Всичко това правеше Александрия единствена в света, с неповторима красота и гениално устройство. Дори тя обаче не беше съвършена. И тук имаше немалко мизерия и престъпност, широките улици в бедните райони Гама и Делта бяха затрупани с боклуци и животински трупове, а встрани от двете главни улици обществените чешми и нужници не достигаха. И нямаше нито една баня.

Някои странности граничеха с пълна лудост. Птици! Ибиси. Те бяха два вида, бели и черни, и бяха свещени. Да убиеш някой от тях бе немислимо. Ако някой чужденец го стореше поради незнание, биваше завличан незабавно на централния площад, агората, и разкъсан на парченца. Ибисите се възползваха безсрамно от неприкосновеността си.

По време на идването на Цезар те бяха в града, защото бягаха от дъждовния сезон в далечна Етиопия. Това означаваше, че можеха да летят отлично. Веднъж пристигнали в Александрия обаче, те не го правеха. Разхождаха се из тези прекрасни широки улици и задръстваха толкова плътно основните кръстовища, че приличаха на втори слой настилка. Обилните им полутечни екскременти покриваха всяка свободна повърхност и въпреки цялата си гордост на световен културен център Александрия явно не плащаше на никого да отмива тези изпражнения. Вероятно, когато птиците отлетят за Етиопия, градът провеждаше масово почистване, но дотогава… Движението бе крайно затруднено; на собствениците на каруци им се налагаше да наемат специални хора, които да вървят отпред и да отместват ибисите. В дворцовия комплекс цяла армия роби събираха внимателно птиците, затваряха ги в клетки, след което ги освобождаваха на улиците извън стените.

Единствената полза от тях бе, че поглъщаха ненаситно хлебарки, паяци, скорпиони, бръмбари и плужеци и изяждаха отпадъците, изхвърляни на улицата от рибари, месари и сладкари. Иначе, мислеше си Цезар с усмивка, докато ликторите му си пробиваха път сред ибисите, те бяха най-досадните от всички същества на света.

 

 

На третия ден самотна „ладия“ навлезе в Голямото пристанище и спря на Царския пристан, малък ограден район близо до нос Лохиас. Руфрий доложи за появата й и Цезар зае добро място, за да наблюдава акостирането на плавателния съд, без да привлича вниманието. Ладията представляваше огромен плаващ палат, целият в злато и пурпур. До мачтата се намираше кабина с размерите и външния вид на храм с крепящ се на колони портик.

На кея бяха свалени няколко носилки, всяка от тях — носена от шестима мъже, еднакви по височина и външност. Тази на царя беше позлатена, украсена със скъпоценни камъни, завеси от тирски пурпур и снопове от пухкави пурпурни пера на всеки ъгъл на покрития с фаянсови плочки покрив. Негово величество бе изнесен на ръце от храмоподобната кабина до носилката и положен вътре с изключително внимание. Той беше русо, нацупено, хубаво момче. След царя излезе висок мъж с кестеняви къдрави коси и правилни черти. Цезар реши, че това е Потин, главният шамбелан, защото дрехите му бяха в пурпур, наподобяващ тирския и този на царската гвардия, и носеше някаква странна златна огърлица. След него се появи хилав, женствен по-възрастен мъж с пурпурни дрехи, не толкова впечатляващи като тези на Потин. Начервените му устни и бузи привличаха вниманието. Това беше Теодот, възпитателят. Никога не е зле да огледаш противника, преди той да те види.

Цезар се върна в скромната си квартира и зачака да го повикат.

Чакането продължи доста. Когато отиде в залата за аудиенции с ликторите си, царят вече бе там, но седеше не на горния трон, а на по-долния. Беше облечен като македонските царе: с туника от тирски пурпур, наметало и пурпурна шапка с широка периферия с привързана с бяла лента диадема.

Срещата бе изключително тържествена и много кратка. Царят говореше сякаш наизуст, без да сваля поглед от Теодот, след което Цезар беше отпратен без възможност да говори по същество.

Потин го последва.

— Няколко думи насаме, велики Цезаре?

— Само „Цезаре“ е достатъчно. При теб или при мен?

— По-добре при мен. Трябва да ти се извиня за условията, при които са те настанили — продължи шамбеланът с угоднически глас. — Това е глупава обида. Онзи малоумник Ганимед трябваше да те настани в палата за гости.

— Ганимед — малоумник? Не мисля.

— Той се смята за нещо повече, отколкото е.

— Аха.

Потин имаше собствен дворец между многобройните сгради, разположен на самия нос Лохиас и с прекрасна гледка към Голямото пристанище, но не към открито море. Ако пожелаеше, главният шамбелан можеше да слезе от задния си вход до малко заливче и да си потопи краката във водата.

— Чудесно — рече Цезар, след като се настани на твърд стол без облегалка.

— Какво вино предпочиташ, самоско или хиоско?

— Никакво, благодаря?

— Изворна вода тогава? Билков чай?

— Не.

Потин се настани срещу госта и впери загадъчните си сиви очи в Цезар.

„Може да не е цар, но се държи като такъв. Лицето му вече носи белега на годините, но все още е красиво, а очите му са обезпокоителни. Има невероятно интелигентно изражение, по-хладно и от моето. Той напълно владее чувствата си и разбира от политика. Ако е необходимо, ще седи тук цял ден и ще ме чака да заговоря. Това ме устройва. Нямам нищо против да започна пръв, това е преимущество.“

— Какво те води в Александрия, Цезаре?

— Гней Помпей Велики. Търся го.

Потин примигна искрено изненадан:

— Търсиш лично победения си враг? Със сигурност легатите ти ще се справят и без теб.

— Така е, ала аз искам да засвидетелствам почит на съперника си, а това не може да бъде сторено от обикновен легат, Потине. С Помпей Велики сме приятели и колеги от двайсет и три години, а през известен период от това време той ми беше и зет. Това, че сме на различни страни в гражданската война, не може да промени отношенията ни.

Потин пребледня. Той вдигна безценната си чаша и отпи, сякаш устата му бе пресъхнала.

— Може да сте били приятели, но сега Помпей е твой враг.

— Враговете идват от чужди страни, главни шамбелане, не от собствения ни народ. Съперник е по-правилна дума, тя описва по-точно състоянието на нещата. Не, аз не преследвам Помпей Велики за отмъщение — продължи Цезар спокойно, въпреки че в сърцето му започваше да се образува ледена буца. — Моята политика се основава на милосърдието и снизходителността. Трябва да намеря Помпей Велики лично, за да му подам ръка в знак на истинско приятелство. Не искам да вляза в един сенат, съставен единствено от блюдолизци.

— Не разбирам — измънка Потин, бял като платно.

„Не — помисли си, — не мога да кажа на този човек какво сторихме край Пелузиум! Не сме разбрали нищо и извършихме най-ужасното. Съдбата на Помпей Велики трябва да остане в тайна. Теодот! Трябва да прекратя час по-скоро този разговор и да го спра.“

Ала беше твърде късно. Теодот влезе припряно като жена, следван от двама пременени роби, понесли голямо глинено гърне. Оставиха товара си на пода и застанаха вдървено.

Цялото внимание на Теодот бе насочено към Цезар, той не сваляше почтителния си поглед от него.

— Велики Гай Юлий Цезаре! — запелтечи. — О, каква чест! Аз съм Теодот, възпитателят на негово величество, и ти нося подарък, велики Цезаре. Всъщност, два подаръка!

Цезар мълчеше и седеше съвършено изправен, подпрял на дясната си ръка жезъла от слонова кост, символизиращ империума му. С лявата започна да оправя гънките на тогата си. Бе стиснал толкова силно устни, че те почти не се виждаха, очите му приличаха на парченца лед.

Нищо неподозиращият Теодот пристъпи напред и протегна ръка. Цезар остави жезъла в скута си и пое предложения му пръстен. Пръстен с гравирана лъвска глава и наредени в полукръг над нея букви: ГН ПОМП МАГН. Той не погледна подаръка, просто го стисна в юмрука си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха.

Един от робите вдигна капака на гърнето, другият бръкна вътре, заопипва, сетне извади главата на Помпей, хванал я за русата му коса, потъмняла от содата; течността закапа шумно в съда.

Лицето изглеждаше изключително спокойно, клепачите закриваха онези будни сини очи, които бяха гледали сената така невинно, както би гледало някое разглезено дете. Чипият нос, тънките устни, трапчинката на брадичката, кръглото галско лице. Всичко се беше запазило съвършено, макар че осеяната с лунички кожа бе посивяла и загрубяла.

— Кой стори това? — обърна се Цезар към Потин.

— Ами, ние, кой друг! — извика самодоволно Теодот. — Както казах на Потин, мъртвите не хапят. Ние унищожихме врага ти, велики Цезаре. Всъщност унищожихме двама твои врагове! В деня след идването на този, ни посети и великият Лентул Крус, така че убихме и него. Ала решихме, че няма да се заинтересуваш много от неговата глава.

Цезар стана, приближи се до вратата, отвори я и извика:

— Фабий! Корнелий!

Двамата ликтори влязоха веднага. Само изключителната дисциплина им позволи да запазят спокойно изражение при вида на Помпеевото лице и капещата от него сода.

— Кърпа! — нареди Цезар на Теодот и взе главата от роба, който я държеше. — Донеси ми кърпа! Пурпурна!

Потин реагира пръв. Щракна с пръсти и се обърна към стъписания роб:

— Нали чу. Пурпурна кърпа. Веднага.

Когато най-сетне си даде сметка, че великият Цезар не е очарован, Теодот го зяпна удивено:

— Ама, Цезаре, ние те избавихме от врага ти! Мъртвите не хапят.

Цезар бързо заговори:

— Дръж си езика зад зъбите, нещастнико! Какво знаеш ти за Рим и римляните? Какви хора сте, щом вършите такива неща? — Погледна капещата глава: — О, Велики, а можеше съдбите ни да са разменени! — Обърна се към Потин: — Къде е трупът?

Най-лошото се беше случило; Потин реши да отрича.

— Нямам представа. Оставихме го на брега край Пелузиум.

— Намери го тогава, скопен нещастнико, или ще срина Александрия до основи! Нищо чудно, че това място е в такъв упадък, щом се управлява от хора като теб! Вие двамата не заслужавате да живеете, нито онова пурпурно парче! Внимавайте какво ще правите сега, защото дните ви са преброени.

— Трябва да ти напомня, Цезаре, че ти си наш гост и нямаш достатъчно войска, за да ни нападнеш.

— Не съм ви никакъв гост, аз съм вашият господар. В Рим весталките още пазят завещанието на последния законен египетски цар Птолемей Единайсети, а това на покойния Птолемей Дванайсети е у мен. Затова сега аз поемам управлението и ще реша как да постъпя в сегашното положение. И решението ми ще бъде закон. Преместете вещите ми в палата за гости и свалете войниците ми на брега. Искам да им се осигури добро място за лагер в рамките на градските стени. Наистина ли мислиш, че не мога да срина Александрия с хората, с които разполагам? Помисли отново!

Кърпата бе донесена. Беше тирски пурпур. Фабий я взе и я разпъна. Цезар целуна Помпей по челото, сетне постави главата в кърпата и я зави. Когато Фабий понечи да я вземе, той му връчи жезъла си от слонова кост.

— Не, аз ще го нося.

На вратата се обърна и нареди:

— Искам пред палата за гости да се издигне малка клада. Искам да има тамян и смирна. И намерете тялото!

 

 

Той плака с часове, прегърнал пурпурния вързоп, и никой не смееше да го прекъсне. Накрая Руфрий влезе с една лампа (беше се стъмнило), за да му каже, че всичко вече е преместено в палата за гости, и да го помоли да се присъедини към останалите. Наложи се да помогне на Цезар да се изправи, сякаш бе старец, и да го преведе през градините под светлината на маслените лампи в глобуси от александрийско стъкло.

— О, Руфрий! Какво нещастие!

— Така е, Цезаре. Все пак има една добра вест. От Пелузиум дойде човек, Филип, освободеният роб на Помпей Велики. Донесе пепелта на тялото, което е изгорил на брега, след като убийците са си отишли. Успял е да се придвижи дотук бързо, тъй като кесията на Помпей е била у него.

Така от Филип Цезар научи за случилото се при Пелузиум. Изгориха главата на Помпей и прибавиха пепелта към останалата, затвориха я в масивна златна урна с червени скъпоценни камъни и океански перли. Сетне Цезар качи Филип и злощастния му роб на търговски кораб, плаващ на запад, за да занесе праха на Помпей Велики у дома при вдовицата му. Пръстенът, също поверен на Филип, трябваше да бъде предаден на младия Гней Помпей, големия син на Великия.

 

 

След като изпълни всичко това, Цезар изпрати прислужник да наеме двайсет и шест коня и отиде да нагледа войските си. Завари ги в незавидно положение. Потин бе настанил три хиляди и двестате му легионери в Ракотис, на някаква пустееща земя, където бе пълно с котки (също свещени животни), които преследваха неизброими пълчища мишки и плъхове, и, разбира се, вече населена от ибиси. Местните жители, бедняци със смесено египетско — гръцко потекло, не харесваха нито присъствието на римския лагер в средата на квартала им, нито факта, че във време на глад се налагаше да хранят още три хиляди усти. Римляните си купуваха всичко, независимо от цената, но така храната още повече поскъпваше.

— Добре, ще построим временна стена и укрепления около този лагер, но нека изглежда като постоянен. Местните са озверели. Защо? Защото са гладни! С приходи от дванайсет хиляди златни таланта на година управителите не дават пукната пара за изхранването им. Това място е красноречив пример за причините Рим да отхвърли царете си! — изсумтя Цезар. — Руфрий, постави часови на всеки няколко стъпки и кажи на войниците да добавят и печени ибиси към менюто си. Пикая на тези свещени птици!

„О, ядосан е! — помисли си мрачно Руфрий. — Как е възможно тези хора в двореца да убият Помпей Велики и да си помислят, че това ще хареса на Цезар? Той страда и малко му трябва, за да причини тук по-големи ужаси, отколкото в Укселодунум и Ценабум. И още по-лошото е, че хората ни не са били на брега и един ден, а вече изгарят от желание да избиват местните. Положението става сериозно, назрява катастрофа.“

Тъй като не беше негова работа да изказва тези мисли, той просто яздеше с великия мъж и го наблюдаваше как кипи от гняв. Онези глупци в двореца му бяха отнели възможността да прояви милосърдие, да върне Великия под крилото на Рим. Помпей щеше да приеме. Катон — никога. Великия обаче непременно щеше да приеме.

Посещението в лагера на конницата още повече разгневи Цезар. Убите не бяха настанени в бедняшки квартал и конете им имаха добра паша и езеро с хубава вода, но Цезар не можеше да ги използва за поддръжка на пехотата заради непроходимите блата, отделящи лагера им от западния край на града, където се разполагаше другата част на войската. Потин, Ганимед и тълкувателят бяха хитри.

„Защо — не спираше да се пита Руфрий — го дразнят? Всяко препятствие, което поставят на пътя му, го амбицира още повече; наистина ли си въобразяват, че са по-умни от Цезар? През всичките години в Галия той натрупа изключителен боен опит. Засега обаче дръж си езика зад зъбите, Руфрий, придружавай го и наблюдавай как се подготвя за битка, която може никога да не се наложи да води. Ако трябва обаче, ще бъде готов.“

Цезар освободи ликторите си и изпрати Руфрий в лагера на пехотата в Ракотис с точни заповеди, сетне бавно подкара коня си из улиците, за да даде възможност на ибисите да се измъкват изпод копитата му. Наблюдаваше внимателно. На пресечката на Канопската и Дворцовата улица излезе на агората, обширен площад, ограден от всички страни с аркади с червени стени и сини дорийски колони отпред. След това посети гимназията, също толкова голяма, с подобни аркади, но без баня, без пътека за надбягвания, без тепихи за спортни упражнения. Навсякъде караше коня си да коленичи пред погледите на хора и ибиси, сетне слизаше и оглеждаше таваните на покритите аркади и коридори. Влезе в съдилището и остана очарован от просторните помещения. Оттам отиде в храма на Посейдон, после в Серапеума в Ракотис, светилище на Серапис с един огромен храм и няколко по-малки сред просторни градини. После слезе на пристанището и разгледа търговските складове; посети емпориума, огромен търговски център; отдели му голямо внимание, както и на кейовете. Другите храмове и големите обществени сгради по Канопската улица също го заинтересуваха, най-вече с таваните си, които се поддържаха от масивни греди. Накрая се върна по Дворцовата улица до лагера на германите и даде заповед за издигане на укрепления.

— Изпращам ви две хиляди войници като допълнителна работна ръка за разграждането на старата градска стена — рече на легата си. — С камъните ще издигнете два зида, започващи от първите къщи на Дворцовата улица, раздалечаващи се един от друг под формата на ветрило и завършващи на брега на езерото. При Дворцовата улица широчината на заграждението ще е четиристотин стъпки, при езерото — четири хиляди. На запад ще достигнете блатата, а на изток стената ще пресече пътя към плавателния канал между езерото и Канопския ръкав на Нил. Западната стена направете трийсет стъпки висока, там блатото ще осигурява допълнителна защита. Източната да е двайсет стъпки с петнайсет стъпки дълбок ров от външната страна, зареден със стимули, и друг пред него, пълен с вода. Оставете пролука в източната стена, за да може да се минава към плавателния канал, но подгответе камъни да я запушите веднага щом ви заповядам. На всеки сто стъпки да има кули, ще ви изпратя и балисти да ги сложите върху тях от източната страна.

Легатът го изслуша с безизразно лице, сетне отиде при Арминий, вожда на убите. Германите нямаше да са от голяма полза при строежа, но тяхната задача щеше да е събирането на сено за конете. Освен това щяха да осигуряват материал за заякчените на пламък, заострени колове, наречени стимули, и да подготвят плетовете за брустверите — отлични плетачи бяха тези германи!

Цезар отново отиде в дворцовия комплекс и огледа двайсет стъпки високата му стена, простираща се между скалите над театъра и нос Лохиас. Никъде не се виждаше отбранителна кула; александрийците явно не разбираха истинското предназначение на защитните зидове, много повече усилия бяха хвърлили в украсата. Нищо чудно, че тълпата нахлуваше толкова често в царския дворец! Това тъй наречено укрепление нямаше да възпре дори джудже.

Време, време! Щеше да му отнеме време, а се налагаше да издига лъжливи стени и да се перчи, докато стане напълно готов. Освен укрепяването на лагера на конницата не биваше да се извършва никаква дейност, която да подскаже на противника, че се готви нещо друго. Потин и марионетките му в градската управа, като тълкувателя например, трябваше да останат с убеждението, че Цезар подготвя лагера си, за да избяга там, ако се наложи. Добре. Нека си мислят така.

 

 

На следващия ден той повика цар Птолемей, Потин, Теодот и Ганимед в двореца за гости. Настани ги на столове на земята, а самият той седна в курулното си кресло от слонова кост върху един подиум. Това никак не се хареса на младия цар, но Теодот успя да го успокои. „Този вече е започнал с половото обучение — помисли си Цезар. — Какво може да се очаква от момче с такъв съветник? Ако оцелее, няма да бъде по-способен управник от баща си.“

— Извиках ви да поговорим по темата, която споменах онзи ден — започна Цезар и постави един свитък на скута си. — А именно, кой ще заеме египетския трон в Александрия, който, както научавам, е съвсем различен от египетския трон на Нил. Очевидно вторият, царю, се заема от сестра ти, която в момента отсъства. За да властва над Египет на Нил, монархът трябва да бъде и фараон, каквато е царица Клеопатра. Защо, царю, твоята равностойна в управлението сестра в изгнание води армия от наемници срещу собствените си поданици?

Отговори Потин; всъщност Цезар не беше очаквал друго. Малкият цар правеше, каквото му кажеха, не притежаваше достатъчно ум да мисли.

— Защото поданиците й въстанаха срещу нея и я прогониха, Цезаре.

— Защо?

— Заради глада — обясни главният шамбелан. — Нил не излиза от коритото си вече две години. Миналата година нилометрите показаха най-ниските стойности, откакто жреците са започнали да отчитат нивото им преди три хиляди години. Нил се вдигна само с осем римски стъпки.

— Обясни.

— Има три вида разливи, Цезаре: разлив на смъртта, разлив на доволството и разлив на излишъка. За да излезе от коритото си и да залее долината, Нил трябва да се вдигне с осемнайсет римски стъпки. Всяка стойност под това е разлив на смъртта: по брега няма да се отложи плодородна тиня и нищо не може да бъде засадено. В Египет никога не вали. Ние съществуваме единствено благодарение на Нил. Стойности между осемнайсет и трийсет и две стъпки водят до разлив на доволството. Нил се вдига достатъчно, за да напои земята и да я обогати с тиня за изобилна реколта. Наводнения над трийсет и две стъпки заливат долината така, че отнасят цели села и водата не се оттича навреме за засяване.

Потин явно не за пръв път обясняваше цикъла на разливите на незапознат с това чужденец.

— Какво е нилометър? — поинтересува се Цезар.

— Устройството, с чиято помощ се отчита нивото на Нил. Представлява кладенец близо до брега, на чиято стена са маркирани различните нива на разлива. Има няколко нилометъра, но най-важният се намира на стотици километри на юг, край остров Елефантина при Първия праг. Там Нил започва да се вдига един месец преди да се вдигне в Мемфис, в началото на делтата. Така предварително научаваме какъв разлив да очакваме през годината. Новината се предава с вестоносец по реката.

— Разбирам. Във всеки случай, Потине, доходите на царя са огромни. Не купувате ли зърно, когато реколтата е слаба?

— Цезаре, със сигурност знаеш, че навсякъде около вашето Наше море, от Испания до Сирия, е суша. Ние купуваме, но цените са убийствени и, разбира се, парите трябва да се вземат от данъкоплатците.

— Нима? Колко логично — рече с престорена изненада Цезар; сетне вдигна свитъка. — Намерих това в палатката на Гней Помпей Велики край Фарсал. Това е завещанието на дванайсетия Птолемей, твоя баща — обърна се той към отегченото дете, което вече дремеше, — и в него ясно се казва, че Александрия и Египет трябва да се управляват съвместно от най-голямата му жива дъщеря, Клеопатра, и най-големия му син, Птолемей Евергет, като съпруг и съпруга.

При тези думи Потин скочи и властно протегна ръка:

— Дай да видя! Ако е истинско и законно завещание, би трябвало да се пази или тук, при хроникьора на Александрия, или при весталките в Рим.

Теодот бе застанал зад младия цар и го ощипа, за да го събуди. Ганимед седеше с безизразно лице.

„Ти — обърна се мислено към него Цезар — си най-способният от всички тук. Колко ли ти е неприятно, че трябва да се подчиняваш на Потин! И мога да се обзаложа, че предпочиташ да гледаш на трона твоя малък Птолемей и принцеса Арсиноя. Всички мразят Клеопатра, но защо?“

— Не, главни шамбелане, не може да го видиш. В него Птолемей Дванайсети, известен още като Авлет, изрично казва, че завещанието не бива да стои нито в Александрия, нито в Рим поради… ъ… „проблеми в държавата“. Тъй като по време на написването на документа нашата гражданска война е била далечно бъдеще, Авлет вероятно е имал предвид събитията тук, в Александрия. — Цезар се изправи, лицето му бе сериозно. — Крайно време е нещата в Александрия да се сложат в ред и управниците й да станат по-щедри към бедните. Аз нямам намерение да си тръгна от този град, докато в него не се осигурят по-човешки условия за всичките му жители, а не само за гражданите с македонско потекло. Няма да позволя под римска власт да съществуват такива помийни ями, нито в някоя страна да продължават да тлеят огнища на съпротива срещу Рим. Примирете се с факта, уважаеми, че диктаторът Цезар ще остане в Александрия и ще сложи нещата в ред; да излекува цирея, ако мога така да се изразя. Затова искрено се надявам, че ще изпратите вестоносец на царица Клеопатра, та до няколко дни да мога да видя и нея.

„И с това трябва добре да сте разбрали, че диктаторът Цезар не желае Александрия да се използва за база на републиканците. Те трябва да бъдат прогонени в провинция Африка, където ще ги смачкам.“

Той се изправи.

— Свободни сте.

Четиримата се оттеглиха с мрачни лица.

 

 

— Изпрати ли вестоносец на Клеопатра? — обърна се Ганимед към шамбелана, когато излязоха в розовата градина.

— Не един, а двама — отвърна с усмивка Потин, — но с много бавна ладия. Изпратих с бърза лодка и трети при Ахил, разбира се. Когато двамата бавни вестоносци излязат от делтата при Пелузийския ръкав, хората на Ахил ще ги чакат. Опасявам се — въздъхна той, — че Клеопатра няма да получи писмото на Цезар. Накрая той ще се откаже от нея, защото ще я сметне за твърде надменна, за да се подчини на Рим.

— Тя има шпиони в двореца — отбеляза Ганимед, загледан в Теодот и малкия цар, които бързаха пред тях. — Ще се опита да се срещне с Цезар, в неин интерес е.

— Това ми е добре известно, ала началникът на стражата Агатакъл и хората му оглеждат всяка педя от стената и всяка вълничка около нос Лохиас. Тя няма да успее да се промъкне. — Главният шамбелан замълча и се вгледа в лицето на другия евнух, не по-нисък и не по-грозен от него. — Да разбирам ли, Ганимеде, че предпочиташ Арсиноя да стане царица?

— Много хора предпочитат Арсиноя за царица. Например самата Арсиноя. И брат й, царят. Клеопатра е покварена от Египет, тя носи зараза.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да работим за тази цел. Ти не можеш да имаш моя пост, но ако възпитаничката ти заеме трона, това няма да ти се отрази зле, нали?

— Не — усмихна се Ганимед. — Какво е намислил Цезар?

— Намислил ли?

— Той крои нещо, чувствам го. В лагера на конницата кипи усилена дейност и честно да си кажа, изненадвам се, че укрепва лагера на пехотата в Ракотис.

— Мен ме дразни повече арогантността му! — изсъска Потин. — Когато приключи с укрепването на лагера, няма да е останал камък върху камък от старата градска стена.

— Защо ми се струва, че всичко е само за заблуда? — подхвърли Ганимед.

 

 

На следващия ден Цезар извика Потин:

— Искам да поговорим за един стар приятел.

— Така ли?

— Може би помниш Гай Рабирий Постум.

Главният шамбелан се намръщи:

— Рабирий Постум… смътно.

— Дойде в Александрия след връщането на Авлет на престола. Задачата му бе да събере четирийсет милиона сестерции, които Авлет дължеше на група римски банкери, водени от Постум. Изглежда обаче, че ковчежникът и блестящите му македонски помощници са докарали финансите на града до плачевно състояние. Затова Авлет казал на приятеля ми Рабирий да си заслужи парите, като отново напълни царската и обществената съкровищница. Рабирий изпълнил задача, като работил ден и нощ облечен в македонски дрехи, които намира за грозни и неудобни. В края на годината александрийските финанси били организирани по блестящ начин. Когато обаче моят приятел си поискал четирийсетте милиона сестерции, Авлет и твоят предшественик наредили да го съблекат гол, както го е майка родила, и го натоварили на кораб за Рим. Казали му да се радва, че все още е жив. Рабирий пристигна в Рим без пукната пара. За един банкер, Потине, това е жестока съдба.

Сивите очи на Цезар пронизваха Потин, но шамбеланът не отмести поглед. Сърцето му обаче биеше лудо.

— За щастие — продължи спокойно римлянинът — аз помогнах на приятеля си Постум и го изправих на крака. Днес той заедно с двамата Балби и Гай Опий е един от най-изтъкнатите плутократи. Дългът обаче не се губи и една от причините да дойда в Александрия е свързана именно с него. Можеш да ме приемеш, главни шамбелане, като бирник на Рабирий Постум. Плащай четирийсетте милиона сестерции веднага. В международни валутни единици те се равняват на хиляда и шестстотин сребърни таланта. Би трябвало да поискам и лихва върху сумата на определената от мен стойност от десет процента, но няма да го направя. Главницата ми стига.

— Аз не съм упълномощен да плащам задълженията на покойния цар.

— Не, но сегашният цар е.

— Царят е непълнолетен.

— Точно затова се обръщам към теб, приятелю. Плащай.

— Трябва да представиш доказателства.

— Секретарят ми Фаберий с удоволствие ще ти ги даде.

— Това ли е всичко, Цезаре? — попита Потин и се изправи.

— За момента. — Той учтиво изпрати госта до вратата. — Някакви вести от Клеопатра?

— Никакви, Цезаре.

 

 

Теодот се срещна с Потин в главния дворец и въодушевено обяви:

— Новини от Ахил!

— Слава на Серапис! Какво казва?

— Че вестоносците са мъртви и Клеопатра все още е с войските си край Касиус. Ахил е сигурен, че тя дори не подозира за присъствието на Цезар в Александрия, макар че не може да се предвиди как ще реагира на следващите действия на Ахил. Той смята да прехвърли двайсет хиляди пехотинци и десет хиляди конници от Пелузиум тук. Задухаха пасатите, така че ще пристигнат след два дни. — Теодот весело се засмя. — О, какво не бих дал да видя лицето на Цезар, когато пристигне Ахил! Смята да използва и двете пристанища, но ще устрои лагер пред Лунната порта.

Теодот не се отличаваше с особена наблюдателност, затова изненадано изгледа мрачното лице на събеседника си:

— Не си ли доволен, Потине?

— Доволен съм, доволен съм, но не това ме тревожи! — тросна се шамбеланът. — Току-що бях при Цезар. Той иска да му изплатим от царската хазна дълга на Авлет към римския банкер Рабирий Постум. Какво кожодерство! Каква наглост! А не мога да искам от тълкувателя да плаща частните дългове на покойния цар!

— О, богове!

— Е — изсъска през зъби Потин, — ще дам парите на Цезар, но той ще прокълне деня, в който ми ги поиска!

 

 

— Имаме неприятности — рече Руфрий на Цезар на следващия ден, осмия след пристигането им в Александрия.

— Какви?

— Взе ли парите на Рабирий Постум?

— Да.

— Хората на Потин разгласяват наляво и надясно, че си ограбил царската съкровищница, претопил си всички златни кюлчета и си присвоил съдържанието на хамбарите за войската си.

Цезар избухна в смях:

— Циреят май скоро ще се пукне, Руфрий! Пратеникът ми се върна от лагера на царица Клеопатра. Не го изпратих по прехвалените канали през делтата, а с кон, който често е сменял. Разбира се, никакъв вестоносец от Потин не е пристигал там. Предполагам, че е убит. Царицата ми изпраща много любезно писмо, в което ме предупреждава, че Ахил и войската му се канят да се върнат в Александрия, където ще се установят на лагер около Лунната порта.

Руфрий го изгледа изпитателно:

— Ще започваме ли?

— Едва когато се преместя в главния дворец и се погрижа за царя. Ако Потин и Теодот могат да използват бедното момче като маша, значи и на мен ще ми се удаде. Нека обаче хората ми да са в пълна готовност. Когато настъпи моментът, ще има много работа за вършене, и то за твърде кратко време. — Цезар блажено се протегна: — О, колко е хубаво да имаш външен враг!

 

 

На десетия ден от престоя на Цезар в Александрия една малка лодка навлезе в Главното пристанище заедно с пристигащата флота на Ахил. Тя незабелязано си проправи път между тромавите кораби и накрая бе завързана за един кей в Царския пристан. Стражите там проследиха внимателно приближаването й и се увериха, че никой не плува тайно във водата около нея. В лодката имаше само двама мъже — египетски жреци — боси, с бръснати глави, облечени в бели ленени роби, стегнати под гърдите и достигащи до средата на прасците. И двамата бяха обикновени жреци без право да носят златни украшения.

— Къде отивате? — попита началникът на стражата.

Жрецът, който стоеше на носа, слезе и събра смирено ръце пред слабините си.

— Искаме да се видим с Цезар — отговори на развален гръцки.

— Защо?

— Носим му подарък от У-еб.

— Кой?

— Сем на Птах, Неб-нотру, уер-хереп-хем, Секер-хабау, Птах-мосе, Хаем-уесе — изрецитира напевно жрецът.

— Не разбирам тези глупости, жрецо, и започвам да губя търпение.

— Носим подарък на Цезар от У-еб, висшия жрец на Птах в Мемфис. Преди малко ти казах пълното му име.

— Какъв подарък?

— Ето.

Жрецът се върна на лодката и стражът го последва. На дъното лежеше навита тръстикова рогозка, вехтория в очите на един александриец от македонски произход. Рогозката беше с избелели цветове и прости шарки. На най-бедния пазар на Ракотис можеше да се намери по-добра. Сигурно беше пълна с паразити.

— Това ли ще дадете на Цезар?

— Да, царски служителю.

Стражът извади меча си и побутна рогозката.

— Не бих я пипал на твое място — рече тихо жрецът.

— Защо?

Жрецът впери поглед в очите на стража, сетне направи някакво движение с главата и врата си и това накара войника да отстъпи ужасено. Изведнъж пред него сякаш стоеше не египетски жрец, а кобра.

— Ссссс! — изсъска жрецът и изплези език.

С един скок стражът се озова на кея, беше пребледнял като платно. Преглътна тежко и едва възвърна способността си да говори:

— Птах не обича ли Цезар?

— Птах създаде Серапис, както и всички други богове, но в неговите очи Юпитер Оптимус Максимус е заплаха за Египет.

Стражът се ухили; привидя му се тежка кесия злато от Потин.

— Носете подаръка на Цезар — рече — и нека Птах да постигне онова, което е решил. И внимавайте.

— Ще внимаваме, о, царски служителю.

Двамата жреци се наведоха, хванаха рогозката от двата края и я свалиха на брега.

— Накъде? — попита по-главният от двамата.

— Следвайте алеята през розовата градина, първия дворец вляво след малкия обелиск.

Двамата тръгнаха бързо. Явно рогозката не беше особено тежка.

„Добре — помисли си началникът на стражата, — сега остава само да чуя, че неканеният ни гост е умрял от ухапване на змия. Скоро ще си получа наградата.“

 

 

Трътлестият лакомник Гай Требаций Теста довлече намръщено телесата си. Нямаше нужда да убеждава Цезар, че би застанал на негова страна в гражданската война, въпреки че официално бе подчинен на Марк Тулий Цицерон. Защо бе избрал да дойде точно в Александрия, самият той не знаеше, освен че е търсил непознати лакомства. В Александрия обаче нямаше такива.

— Цезаре — рече той, — от Мемфис за теб пристигна доста странен предмет, подарък от върховния жрец на Птах. Не е писмо!

— Колко интересно — каза Цезар и вдигна поглед от книжата си. — Предметът в добро състояние ли е? Да не го е пипал някой?

— Съмнявам се някога да е бил в добро състояние — отвърна неодобрително Требаций. — Проскубана стара рогозка. Дори не е черга.

— Нареди да ми я донесат в същото състояние, в което е пристигнала.

— Ще трябва да го направят ликторите ти, Цезаре. Робите от двореца само погледнаха приносителите и станаха по-бледи от северни германи.

— Просто някой да я донесе, Требаций.

Двама младши ликтори донесоха рогозката.

— Благодаря. Свободни сте — каза Цезар.

Манлий смутено се размърда:

— Цезаре, може ли да останем? Това… ъ… нещо бе донесено от най-странните хора, които някога сме виждали. В момента, в който я оставиха, побягнаха, сякаш ги преследваха фурии. Фабий и Корнелий искаха да я развият, но Гай Требаций забрани.

— Чудесно! Излизайте сега, Манлий. Вън, вън!

Когато остана сам, Цезар се усмихна, коленичи и надникна от единия край.

— Можеш ли да дишаш там? — попита.

Отвътре се чу глас. Цезар забеляза, че в двата края на рогозката са завити допълнителни ивици от тръстикови стебла, за да изглежда еднакво по цялата си дължина. Колко находчиво! Той издърпа подплънките и разопакова много внимателно подаръка на Птах.

Нищо чудно, че можеше да се скрие в рогозка. Тя бе само кожа и кости. Къде бяха едрите кокали на Митридатовия род? Цезар седна на един стол и я заоглежда. Тя нямаше и пет римски стъпки и надали тежеше повече от талант и половина.

Цезар нямаше навика да си представя как изглежда някой непознат, дори този непознат да беше изтъкната личност. Със сигурност обаче не беше очаквал това хилаво дребно създание, лишено от всякаква царственост! А и тя явно изобщо не се интересуваше от външния си вид, защото изскочи от рогозката като маймунка, без дори да провери дали в стаята има огледало, за да се пооправи. „О, харесва ми! — помисли си той. — Напомня ми за мама; има същото делово държание.“ Майка му обаче някога беше най-красивата жена в Рим, докато Клеопатра изобщо не можеше да се нарече хубава.

За гърди и ханш не можеше да се говори, тя бе равна от горе до долу, ръцете й приличаха на пръчки, вратът й бе дълъг и хилав, а главата й напомняше за тази на Цицерон — прекалено голяма за тялото.

Лицето й беше грозно, защото носът й бе твърде дълъг и закривен. За сметка на това останалите черти на лицето й бяха доста изящни: пълни устни, добре оформени скули, овално лице и добре очертана брадичка. Очите й бяха красиви, много големи, с черни мигли и вежди и с ириси с цвета на лъвска козина, златистожълти. „Къде съм виждал очи с подобен цвят? Сред потомците на Митридат Велики, разбира се! Е, тя е негова внучка, но освен с очите не напомня по нищо друго за дядо си. Техният род са едри, високи хора с германски носове и руси коси.“ Косата й беше светлокестенява и не особено гъста, разделена на път и вързана зад тила. Имаше прекрасна кожа, маслиненокафява и гладка. Клеопатра носеше диадема с бяла панделка и това бе единственият признак, че е царска особа. Бе облечена с проста рокля и не носеше никакви скъпоценности.

Тя също го оглеждаше внимателно и с нескрита изненада.

— Какво виждаш? — попита сериозно той.

— Голяма красота, Цезаре, макар че очаквах да си мургав.

— Има руси, кестеняви и тъмнокоси римляни, има също червенокоси и луничави.

— Оттам идват и прякорите ви: Албин, Флав, Руф, Нигер.

О, какъв прекрасен глас! Нисък и толкова мелодичен.

— Говориш ли латински? — попита изненадан той.

— Не, не съм имала възможност да го науча. Говоря осем езика, но всичките са източни: гръцки, староегипетски, народен египетски, еврейски, арамейски, арабски, мидийски и персийски. — Котешките й очи проблеснаха. — Може би ти ще ме научиш, а? Много бързо схващам.

— Няма да имам достатъчно време, дете, но ако искаш, ще ти изпратя учител от Рим. На колко си години?

— На двайсет и една. Седя на трона от четири.

— Изживяла си една пета от живота си. Заповядай, седни.

— Не, така няма да мога да те виждам добре. Много си висок.

— Да, като галите и германите. Мога да мина за един от тях, като Сула. Защо си толкова ниска? Братята и сестра ти са високи.

— От една страна, ниският ми ръст е наследствен. Майката на баща ми беше набатейска принцеса, но не чистокръвна арабка. Майка й е била партската принцеса Родогуна, още една връзка с Митридатите. Говори се, че партите били ниски. Майка ми обаче твърдеше, че причината е в някаква болест, която съм прекарала като дете. Затова винаги съм си представяла, че Хипопотам и Крокодил са всмукали височината ми с ноздрите си, както правят с реката.

Цезар се усмихна:

— Реката ли?

— Да, при разлива на смъртта. Нил не се покачва, когато Таурт, Хипопотама, Себек и Крокодила всмучат водата през ноздрите си.

— След като си фараон, защо са ти толкова сърдити? Нил не излиза от коритото си вече две години.

По лицето й се изписа несигурност; тя се обърна, направи няколко крачки, рязко се извърна към него и прехапа устни:

— Проблемът е изключително спешен, затова няма смисъл да те съблазнявам. Надявах се да си грозник, все пак си стар, и така да се поддаваш на изкушение от некрасиви жени като мен. Виждам обаче, че слуховете са верни, че можеш да плениш сърцето на една жена въпреки напредналата си възраст.

Той наклони глава и хладните му очи придобиха топло изражение, макар в тях да не личеше полово влечение. Те сякаш я изпиваха, докато умът му я преценяваше. Тя се беше измъкнала от доста трудни ситуации: убийството на Бибуловите синове, въстанието на Александрия и други. Въпреки това говореше като дете. Разбира се, че беше девствена. Нейният брат и съпруг очевидно не беше консумирал брака си с нея, а тя бе равна с боговете, не можеше да се съвкупява със смъртни. Винаги се движеше заобиколена от евнуси, не й бе позволено да бъде в компанията на некастрирани мъже. „Положението наистина явно е много спешно — помисли си Цезар. — Иначе нямаше да бъде сега с мен, един некастриран смъртен мъж.“

— Продължавай — подкани я той.

— Аз не изпълних задължението си като фараон.

— И кое е то?

— Да бъда плодовита. Да раждам деца. Първото наводнение след качването ми на престола бе на границата на доволството, защото Нил ми даваше възможност да докажа плодовитостта си. Сега, две години по-късно, аз все още съм ялова. Египет гладува. След пет дни жреците на Изида ще отчетат нивото на нилометъра при остров Елефантина. Времето за разлива идва, защото пасатите вече задухаха. Ако не зачена обаче, пролетните дъждове няма да паднат над Етиопия и Нил няма да излезе от коритото си.

— Пролетни дъждове, а не топящи се снегове, така ли? Знаеш ли със сигурност откъде черпи водите си Нил?

„Нека говори още, така ще имам време да осмисля онова, което казва. Напредналата ми възраст, а!“

— Хроникьори като Ератостен са пращали експедиции в търсене на източниците на Нил, но са намирали само притоци и самата река. Установили обаче, че през лятото в Етиопия падат обилни дъждове. Това е записано, Цезаре.

— Да, надявам се да имам свободно време, за да прочета някоя и друга книга в библиотеката, преди да си тръгна. Продължавай, фараоне.

Клеопатра вдигна рамене:

— Това е. Трябва да се съвкупя с бог, а брат ми не ме ще. Иска Теодот за удоволствие и Арсиноя за жена.

— Защо нея?

— Кръвта й е по-чиста от моята, тя е негова сестра от една майка. Тяхната е от Птолемеите, а моята от Митридатите.

— Все още не виждам отговор за проблема ти, не и преди това наводнение. Съчувствам ти, бедно момиче, но не знам с какво мога да ти помогна. Аз не съм бог.

Лицето й се озари.

— Напротив! — извика тя.

Цезар примигна:

— В Ефес има статуя, на която пише, но това е само… ласкателство. Вярно е, че съм потомък на двама богове, но имам само две капки божествена кръв, тя не изпълва цялото ми тяло.

— Ти си Богът от Запада.

— Бог от запада ли?

— Ти си Озирис, върнал се от Царството на мъртвите, за да дари Изида със син, Хор.

— И ти вярваш в това?

— Аз не вярвам, Цезаре, това е факт!

— Доколкото разбирам, искаш да се съвкупиш с мен, така ли?

— Да, да! Защо иначе ще съм тук? Бъди мой съпруг, дари ме със син! Нил ще излезе от коритото си.

Каква ситуация! Все пак беше забавна и интересна. Докъде бе стигнал Цезар, та семето му да причинява дъждове, наводнения и да дава живот на цели народи?

— Би било грубо да откажа — рече той, — но не си ли закъсняла? До отчитането на нилометъра има само пет дни, не мога да ти гарантирам, че ще забременееш. Дори да стане, ще го разбереш най-рано след пет-шест нундини.

— Амон Ра ще разбере, също както и аз, неговата дъщеря. Аз съм Нил, Цезаре! Аз съм живото олицетворение на реката. Аз съм Господ на земята и имам само една цел: да осигуря благоденствие на народа си и да продължа величието на Египет. Ако Нил остане под нивото на смъртта още една година, освен глад ще има чума и скакалци. Египет ще загине.

— В замяна искам услуга.

— Съвкупи се с мен и я имаш.

— Да говорим по същество! Искам пълното ти съдействие във всичко, което ще реша да направя на Александрия.

Тя го изгледа подозрително:

— Да направиш на Александрия ли? Странен начин на изразяване, Цезаре.

— О, наблюдателна си! Започвам да вярвам, че ще имаме умен син.

— Казват, че никога не си имал син.

„Напротив, имам син — помисли си той. — Красиво момче някъде в Галия, което Литавик ми открадна, след като уби майка му. Нямам обаче представа какво се е случило с него и никога няма да разбера.“

— Така е — рече хладно. — За един римлянин обаче да имаш собствен син не е толкова важно. Законът ни разрешава да осиновим кое да е момче, някое от нашия род, племенник или братовчед. Приживе или по силата на завещание след смъртта ни. Ако с теб имаме син, фараоне, той няма да е римлянин, защото ти не си римлянка. Следователно той не може да наследи нито името, нито имуществото ми. Не се надявай да имаш син римлянин; нашите закони не го позволяват. Мога да се бракосъчетая по някакъв начин с теб, но това няма да е валидно според римските закони. Аз вече имам жена в Рим.

— Която няма дете, макар че сте съпрузи отдавна.

— Никога не се застоявам у дома. — Той се усмихна, отпусна се и я изгледа с вдигнати вежди. — Мисля, че е време да се заема с големия ти брат, скъпа моя. Довечера вече ще спим в главния дворец, тогава ще видим какво мога да направя по твоя въпрос. — Той стана, приближи се до вратата и се провикна: — Фаберий! Требаций!

Писарят и личният му легат влязоха и зяпнаха от удивление.

— Това е царица Клеопатра. След като вече е тук, можем да започваме. Веднага извикайте Руфрий и се приготвяйте.

След това излезе заедно с подчинените си, оставяйки Клеопатра сама. Тя се беше влюбила от пръв поглед, защото беше твърде влюбчива. Беше се примирила да преспи със старец, по-грозен от нея самата, а бе заварила човек, изглеждащ като бог, който я изпълни с радост, силни чувства и истинска любов. Тач’а бе хвърлила лотосовите листчета в чашата на Хатор и й беше казала, че тази и следващата нощи са най-плодовитите в цикъла й, че със сигурност ще зачене, ако намери Цезар и го сметне за достоен. Е, тя бе намерила една мечта, Бога от Запада. Висок и красив като самия Озирис; дори бръчките по лицето му бяха изящни, защото се говореше, че е страдал много, също като Озирис.

Устните й потрепериха и тя примигна, за да прогони неочакваните сълзи. Беше влюбена, но Цезар не я харесваше и тя се съмняваше, че някога ще я заобича. Не поради липсата на красота или чар; по-скоро защото между тях лежеше пропаст от разликата в годините, културите, опита им.

 

 

Преди мръкване вече бяха в големия дворец, огромна сграда с лабиринт от зали, коридори, стаи, вътрешни дворчета и басейни, достатъчно големи, за да се плува в тях.

През целия следобед градът и дворцовият комплекс кипяха от усилена дейност. Петстотин от легионерите на Цезар бяха заобиколили царската гвардия и я бяха изпратили в строящия се лагер на Ахил на запад от Лунната порта с искрените благопожелания на великия римлянин. След това петстотинте войници се заеха с укрепването на дворцовата стена с бойна платформа, истински бруствери и многобройни стражеви кули.

Случваха се и други неща. Руфрий се изнесе от лагера в Ракотис и изгони всички живеещи в големите здания от двете страни на Дворцовата улица, за да настани там войниците си. Докато прогонените хора тичаха с плач и вопли по улиците и се кълняха да отмъстят на римляните, стотици войници нахлуха в големите храмове, гимназията, съда и Серапеума в Ракотис. Под ужасените погледи на александрийците те откъртиха всички подпорни греди на таваните и ги изнесоха на улицата. След това се заеха със сградите покрай пристанището — кейовете, складовете, емпориума — и свалиха от тях всяко полезно парче дърво.

До здрач повечето обществени сгради в Александрия бяха разрушени, всички по-големи дървени греди бяха занесени на Дворцовата улица.

 

 

— Това е безобразие! Безобразие! — изкрещя Потин, когато неканеният гост влезе заедно с една центурия войници, щаба си и самодоволната царица Клеопатра.

— Ти! — изпищя Арсиноя. — Какво правиш тук? Аз съм царица, Птолемей се разведе с теб!

Клеопатра се приближи до нея, ритна я силно по прасеца и одра жестоко лицето й с нокти.

— Аз съм царицата! Млъквай или ще заповядам да те убият!

— Кучка! Свиня! Крокодил! Чакал! Хипопотам! Паяк! Скорпион! Плъх! Змия! Въшка! — закрещя малкият Птолемей Филаделф. — Маймуна! Маймуна, маймуна, маймуна!

— Ти също млъквай, лигава малка жабо! — изсъска Клеопатра и му зашлеви няколко шамара, докато той запелтечи.

Стъписан от тази „мила“ семейна сцена, Цезар стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше. Клеопатра можеше да е на двайсет и две, но в присъствието на сестра си и на малкия си брат се държеше като дете. Интересно, че нито Филаделф, нито Арсиноя оказаха някаква физическа съпротива; голямата сестра бързо ги постави на мястото им. Когато писъците му омръзнаха, той мълчаливо раздели тримата побойници.

— Ти, благородна принцесо, отивай при възпитателя си — заповяда на Арсиноя. — Време е малките момиченца да си лягат. Ти също, Филаделфе.

Потин още роптаеше, но Ганимед изведе Арсиноя с безизразно лице. „Този е много по-опасен от главния шамбелан — помисли си Цезар. — А Арсиноя е влюбена в него, нищо че е евнух.“

— Къде е цар Птолемей? — попита. — И Теодот?

 

 

Цар Птолемей и Теодот се намираха на централния площад, все още недокоснат от войниците на Цезар. Бяха в покоите на царя, когато един роб дотича да им съобщи, че римлянинът взема дворцовия комплекс под свой контрол и царица Клеопатра е с него. След броени мигове Теодот и момчето бяха облечени като за аудиенция. Птолемей носеше пурпурните дрехи и диадемата си. След това двамата влязоха в тайния тунел, прокопан от Авлет, в случай че тълпата нахлуе в двореца. Той минаваше под стените и излизаше при театъра, откъдето можеше да се слезе на пристанището или да се навлезе в града. Малкият цар и Теодот предпочетоха да отидат на агората.

На този огромен площад сега имаше стотина хиляди души, които се събираха още от сутринта, когато войниците на Цезар започнаха да разкъртват гредите. Александрийците инстинктивно се стичаха там винаги когато се зададеше някакво бедствие, затова, когато двамата бегълци от двореца се появиха, агората бе претъпкана с хора. Теодот накара момчето да изчака встрани, за да го подготви за кратката му реч. След мръкване възпитателят заведе нар Птолемей при статуята на библиотекаря Калимах и му помогна да се качи на постамента.

— Александрийци, врагът ни напада! — изкрещя царят с лице, озарено от червените пламъци на факлите. — Рим нахлу в града ни, целият дворцов комплекс е в ръцете на Цезар! Ала това не е всичко! — Той замълча, за да се увери, че казва точно това, което Теодот му бе наредил, сетне продължи: — Да, не е всичко! Сестра ми Клеопатра, предателката, се върна и се е съюзила с римляните! Именно тя доведе Цезар тук! Всичката ви храна изчезна в коремите на римляните, а Цезаровият член изпълва вагината на Клеопатра! Те изпразниха съкровищницата и избиха всички в двореца! Избиха всички жители на Дворцовата улица! Част от зърното ви е изсипано в пристанището, за да се похаби, и римските войници разрушават обществените ни сгради! Александрия е в руини, храмовете й са осквернени, жените и децата й — изнасилвани!

В мрака очите на детето блестяха като отражение на народната ярост; ярост, която се засилваше и скоро щеше да прерасне в действия. Това беше Александрия, единственият град в света, където тълпата съзнаваше напълно мощта си и се използваше не просто като груба физическа сила, а като политически инструмент. Тълпата бе свалила не един Птолемей; можеше да събори и един прост римлянин, да го разкъса на парчета.

— Аз, вашият цар, бях свален от трона си от един римски помияр и една продажна кучка, наречена Клеопатра!

Тълпата се раздвижи, някой го вдигна върху яките си рамене и облеченият в пурпур ездач сръга двукракия кон със скиптъра си от слонова кост.

Множеството се премести към портата на дворцовия комплекс, където бе посрещнато от Цезар, облечен в тогата си с пурпурна ивица по края, на главата с венеца от дъбови клонки и в дясната ръка с жезъла, символизиращ неограничената му власт. Дванайсетте ликтори стояха от двете му страни. До него бе и царица Клеопатра, все още с безличната си сива рокля.

Несвикнала с противник, който се изправя очи в очи срещу нея, тълпата спря.

— Какво правите тук? — попита Цезар.

— Дойдохме да ви изгоним и да ви убием! — изкрещя Птолемей.

— Царю Птолемей, не можеш да направиш и двете. Или трябва да ни изгониш, или да ни убиеш. Уверявам те обаче, че няма да се наложи нито едното, нито другото. — Цезар бързо разбра кои са водачите на тълпата и се обърна към тях: — Ако са ви казали, че моите войници са изпразнили хамбарите ви, съветвам ви да отидете там и да видите, че в тях няма нито един римлянин и са пълни догоре. Не е моя работа да определям цената на зърното и другите храни в Александрия, това е задължение на царя ви, тъй като царицата досега отсъстваше. Затова, ако плащате твърде много, обвинявайте цар Птолемей, не Цезар. Цезар си носи храна в Александрия и не е докоснал вашите — безочливо излъга той. С една ръка побутна Клеопатра напред, с другата посочи младия цар. — Слез от този човек, Твое величество, и застани, където е мястото на един суверен. С лице срещу поданиците си, не сред тях и оставен на тяхната милост. Както чух, гражданите на Александрия са в състояние да разкъсат царя си на парчета, а виновникът за сегашното им състояние си ти, не Рим. Ела при мен!

Тълпата бе разделила Теодот от царя и възпитателят вече не можеше да влияе на момчето. Птолемей се намръщи, в очите му пролича страх. Не беше особено умен, но можеше да се досети, че по някакъв начин този мъж го представя в много неблагоприятна светлина, че с ясния си глас с безупречен македонски акцент римлянинът ще обърне предните редици на тълпата срещу него.

— Искам да сляза! — заповяда царят.

След като стъпи на земята, той се приближи до Цезар и се обърна с лице към поданиците си.

— Точно така — похвали го Цезар; сетне изкрещя: — Вижте своите владетели! Донесъл съм завещанието на покойния цар, бащата на тези деца, и съм тук, за да изпълня желанието му: Египет и Александрия да бъдат управлявани от голямата му дъщеря, седмата Клеопатра, и големия му син, тринайсетия Птолемей! Думите му са ясни! Клеопатра и Птолемей Евергет са законните му наследници и трябва да управляват заедно като съпруг и съпруга.

— Убийте я! — изкрещя Теодот. — Арсиноя е царицата!

Дори това Цезар обърна в своя полза.

— Принцеса Арсиноя има друго задължение! — извика. — Като диктатор на Рим аз имам власт да върна Кипър на Египет и сега го правя! Знам какви трудности среща Александрия, след като Марк Катон анексира острова. Вие изгубихте добрата кедрова дървесина, медните мини, много евтина храна. Сенатът, наредил това анексиране, вече не съществува. Моят сенат не одобрява тази несправедливост! Принцеса Арсиноя и принц Птолемей Филаделф ще управляват като сатрапи на Кипър. Клеопатра и Птолемей Евергет ще царуват в Александрия!

Тълпата бе спечелена, но Цезар не беше свършил.

— Трябва да добавя, народе александрийски, че Кипър се връща на Египет именно благодарение на царица Клеопатра. Защо мислите, че тя отсъстваше? Защото тя дойде при мен, за да преговаря за това връщане! И успя да ме убеди. — Той пристъпи леко напред и се усмихна. — Защо не приветствате царицата си?

Думите на Цезар се предаваха бързо към задните редици; както всеки добър оратор, когато говореше пред много хора, той използваше кратки и прости изречения. И така, доволни, хората започнаха да скандират оглушително.

— Всичко е много хубаво, Цезаре, но не можеш да отречеш, че войските ти събарят храмовете и обществените ни сгради! — изкрещя един от водачите на тълпата.

— Да, това е сериозна работа — отвърна Цезар, като разпери ръце. — Дори римляните трябва да се защитават, а пред Лунната порта сега чака войската на пълководеца Ахил, който ми е обявил война. Аз се готвя за отбрана. Ако искате разрушението да спре, вървете при Ахил и му кажете да разпусне войската си.

Тълпата се обърна като легион от добре тренирани войници и изчезна за минути, вероятно да се срещне с Ахил.

Теодот, треперещ като лист, погледна невръстния си цар със сълзи на очи, сетне коленичи, взе ръката му и я целуна.

— Много хитро, Цезаре — изсумтя Потин.

Цезар кимна на ликторите си и се обърна, за да се върне в двореца.

— Както ти казах и преди, Потине, аз съм достатъчно умен. Съветвам те да престанеш с подстрекателската си дейност сред жителите на града и да се заемеш с управлението на двореца и хазната. Ако те хвана да разпространяваш неверни слухове за мен или царицата, че накарам да те екзекутират по римския начин: с бичуване и обезглавяване. Ако чуя два неверни слуха, ще умреш като роб, разпънат на кръст. Три неверни слуха ще ти донесат разпъване с два счупени крака.

Е преддверието на двореца той освободи ликторите си, но постави ръка върху рамото на цар Птолемей:

— Край на разходките до агората, млади момко. Прибирай се сега в покоите си. Междувременно, поставил съм стража от двете страни на тайния тунел. — Сетне премести хладните си очи от момчето към Теодот: — Теодоте, забранявам ти да се виждаш с царя. До сутринта да те няма. И внимавай! Ако се опиташ да говориш отново с царя, ще последваш съдбата, която описах на Потин.

Бутна леко момчето и цар Птолемей се затича разплакал към покоите си. Цезар стисна ръката на Клеопатра:

— Време е да си лягаме, скъпа. Лека нощ на всички.

Тя се усмихна и сведе очи. Възмутеният Требаций; погледна към Фаберий. Цезар, и царицата? Ама тя изобщо не беше негов тип!

 

 

Изключително опитен с жените, Цезар не срещна трудности в изпълнението на едно много необичайно задължение: ритуалното съвкупяване на двама богове в името на една страна, на всичкото отгоре с девствена богиня. Нямаше никаква страст, нищо не разтуптяваше сърцето. Тя остана възхитена, когато той обръсна всичките косми по тялото й. Макар че Клеопатра сметна това за още едно доказателство за божествения му произход, то беше просто начин за предпазване от въшки — Цезар бе маниак на тема чистота. В това отношение тя отговаряше на изискванията му, пък и естествената й миризма беше приятна.

О, слабо бе удоволствието, което получи той от тази хилава, дребна девойка, чиито неопитност и нервност допълнително го караха да се чувства неловко! Гърдите й бяха плоски почти като на мъж и той се страхуваше да я притисне по-силно да не счупи ръцете й. Всъщност всичко това бе отвратително. Цезар не беше педофил и трябваше да полага огромни усилия да не мисли за недоразвитото й тяло, бързаше да свърши колкото се можеше по-бързо, макар и неколкократно. Ако тя трябваше да забременее, един път със сигурност не стигаше.

Клеопатра обаче се учеше много бързо и скоро започна да му харесва.

— Обичам те — бе последното, което прошепна тя миг преди да потъне в дълбок сън, свита до него.

„Цезар също има нужда от сън“ — рече си той и затвори очи.

 

 

На сутринта работата по Дворцовата улица и стената на двореца бяха приключили. Възседнал взет под наем кон (не беше взел бойния си жребец, което бе грешка), Цезар тръгна да огледа позициите си и да каже на легатите си в лагера на конницата да затворят пътя към плавателния канал, за да прекъснат достъпа на града към Нил.

Това, което правеше сега, всъщност бе вариант на стратегията му при Алезия, където заедно с шейсет хиляди войници бе устроил силно укрепен лагер, като едновременно държеше в обсада осемдесет хиляди противници в крепостта Алезия и се отбраняваше от двеста и петдесет хиляди гали, лагеруващи по околните възвишения. Този път укреплението му бе с форма на гира, не с пръстеновидна форма. Дворцовата улица представляваше дръжката на гирата, а дворцовият комплекс и лагерът край езерото — тежестите от двата й края. Гредите, събрани от целия град, бяха наредени между къщите като стена, а плоските покриви, по които Цезар бе наредил леката си артилерия, щяха да служат за бруствери. Големите му балисти бяха качени върху купичките на високата двайсет стъпки стена от източната страна на лагера. Пановият хълм му служеше за наблюдателница. В подножието му беше издигната стена от огромни каменни блокове, изкъртени от гимназията и огромните зидове на пресечката на Канопската и Дворцовата улици. Сега неговите три хиляди и двеста ветерани можеха да се придвижват бързо по свободната от ибиси Дворцова улица. Птиците бяха предусетили какво предстои и бяха отлетели навреме от гнездото на римляните. „Добре — помисли си с усмивка Цезар. — Нека александрийците да се сражават, без да убиват свещените птици, ако могат! Ако бяха римляни, щяха да отидат в храма на Юпитер и да вземат от жреците временно разрешение за това срещу съответно жертвоприношение в името на бога. Съмнявам се обаче Серапис да разсъждава като Юпитер.“

На изток от Цезаровото укрепление се намираха районите Делта и Епсилон, населени само с евреи и метици.

На запад се разполагаше по-голямата част от града с гръцко и македонско население — оттам можеше да се очаква по-сериозна опасност. От върха на Пановия хълм Цезар виждаше как Ахил (о, богове, колко бавно действаше!) се опитва да подготви войските си. В Евностското пристанище и Кивота бойните кораби се вадеха от хангарите им и се пускаха на вода, за да заместят дошлите от Пелузиум, които бяха извадени на брега да съхнат. След един-два дни (адмиралът им беше също толкова муден като Ахил) галерите щяха да преминат под сводовете на Хептастадиона и да потопят плавателните съдове на Цезар.

Затова той изпрати две хиляди от хората си да събарят всички къщи зад първата редица от западната страна на Дворцовата улица и така създаде пространство с ширина четиристотин стъпки, покрито с отломки и внимателно скрити смъртоносни изненади като ями със заострени колове на дъното, вериги, които се издигаха сякаш от нищото, за да стегнат врата на невнимателния нападател, остри парчета александрийско стъкло. Други хиляда и двеста легионери нахлуха в търговската част на Голямото пристанище, превзеха всички кораби там, натовариха ги с фрагменти от колоните на съдилището, гимназията и агората и започнаха да ги потапят под сводовете на Хептастадиона. След два часа никакъв плавателен съд, от лодка до квинкверема, не можеше да премине от едното пристанище в другото. Ако александрийците искаха да нападнат римската флотилия, трябваше да го сторят по по-трудния начин — да заобиколят плитчините и наносите на Евностското пристанище, да заобиколят остров Фарос и да влязат в Голямото пристанище през някой от трите пролива. „Побързай с другите ми два легиона, Калвине! Имам нужда от собствени бойни кораби!“

След блокирането на сводовете войниците на Цезар се качиха на Хептастадиона и разрушиха акведукта, носещ вода за острова, след това откраднаха най-външните артилерийски устройства от Кивота. Срещнаха силна съпротива, но беше ясно, че на александрийците им липсва трезв разум и добър пълководец. Те се хвърляха срещу легионерите безразсъдно като белгийските гали, преди да разберат цената на войнишкия живот. Не представляваха особено опасен противник за римляните, които до един бяха ветерани от деветгодишната война в Галия на дългокосите и обожаваха да избиват такива омразни врагове като александрийците. Прекрасни катапулти и балисти бяха тези от Кивота! Цезар щеше да е доволен. Легионерите закараха артилерията на доковете, след това опожариха всички кораби, стоящи край кейовете на Евност. За целта използваха горящи дървени колове, които изстрелваха с пленените балисти. О, какъв плодотворен ден!

 

 

Цезар се занимаваше с други неща. Изпрати вестоносци в районите Делта и Епсилон и извика трима еврейски старейшини и трима предводители на метиците. Прие ги в залата за аудиенции, където бе наредил удобни столове и хубава храна на странични масички; царицата заемаше трона си.

— Придай си царствен вид — посъветва я той. — Смени тази вехта рокля и сложи украшенията на Арсиноя, ако нямаш собствени. Постарай се де изглеждаш като велика царица, Клеопатра, това е много важна среща.

Когато тя се появи, Цезар остана изненадан. Пред нея вървяха неколцина египетски жреци, дрънкащи с кадилници и пеещи монотонно на някакъв непонятен език. Всичките, с изключение на един бяха обикновени жреци. Главният носеше златен нагръдник, покрит с голям брой амулети и златни огърлици; с дълъг емайлиран златен жезъл удряше силно по пода.

— Поклонете се пред Клеопатра, дъщеря на Амон Ра, въплъщение на Изида, владетелка на Горен и Долен Египет! — изрече той на добър гръцки.

Тя беше облечена като фараон, в изящна надиплена бяла ленена роба и елек от толкова фино ленено платно, че изглеждаше прозрачен, с красиви бродирани шарки и пришити стъклени мъниста. На главата си носеше невероятното творение, което Цезар вече бе виждал на фреските по стените, но едва сега започваше да го оценява. Яркочервената външна корона от емайл се издигаше нависоко и носеше релефни златни глави на кобра и орел. В нея стоеше още по-висока вътрешна конична корона от бял емайл с плосък, увенчан със златна лента връх. На врата си царицата носеше огърлица от злато, емайл и скъпоценни камъни с десет пръста широчина. Талията й бе стегната с емайлиран златен пояс широк шест пръста. На пръстите й блестяха десетки пръстени; на брадичката й със златни верижки около ушите беше закачена изкуствена брада със злато и емайл; покритите й със скъпоценни камъни златни сандали имаха много високи позлатени коркови подметки.

Лицето й бе гримирано изключително грижливо: устните — алени и блестящи; страните — червени; очите — изрисувани като окото, гравирано на трона, с тънки черни линии, продължаващи до ушите и завършващи с малки триъгълници, запълнени със зеленикавия грим, който покриваше и клепачите й до очертаните в черно вежди. Надолу черните линии завиваха над страните й. Ефектът от този грим бе удивително зловещ; създаваше впечатление, че това лице не е човешко.

Двете й камериерки македонки, Хармиан и Ира, също бяха облечени като египтянки. Тъй като сандалите на фараона бяха прекалено високи, те помогнаха на Клеопатра да се качи до трона. Тя седна, взе от помощничките си закривения жезъл и ритуалното ветрило и кръстоса тези два символа на божествения си произход пред гърдите си.

Цезар забеляза, че никой не е паднал на колене; ниският поклон изглеждаше достатъчен.

— Тук сме, за да говорим — изрече тя със силен глас. — Тук сме като фараон, виждате символите на божествения ни произход. Гай Юлий Цезаре, сине на Амон Ра, въплъщение на Озирис, понтифекс максимус, император, диктатор на сената и народа на Рим, продължавай.

„О, ето какво било! — помисли си той, докато напевният й глас звучеше в залата. — Александрия и македонските неща са й съвсем чужди. Тя е истинска египтянка. Щом сложи тези невероятни дрехи и украшения, започна да излъчва сила!“

— Покорен слуга на ваше величество, дъще на Амон Ра — рече той и посочи старейшините, които едва сега се изправяха. — Позволете ми да ви представя Симеон, Аврам и Исус от евреите и Кибир, Формион и Дарий от метиците.

— Добре дошли и сядайте — рече Клеопатра.

След това Цезар напълно забрави жената на трона. Реши по-късно да засегне основната тема, затова посочи едната масичка и се обърна към Симеон, главния старейшина на евреите:

— Знам, че месото трябва да е сготвено според религиозните изисквания и виното да е правено от юдеи. Всичко е приготвено според традициите на вярата ви, затова след разговора не се бойте да хапнете. — Обърна се към Дарий, етнарха на метиците: — Храната на другата масичка е приготвена за вас.

— Благодаря за любезността, Цезаре — заговори Симеон, — но това гостоприемство не може да промени факта, че укрепеният ти коридор прекъсна достъпа ни до останалата част на града, нашия единствен източник на храна, дрехи и стоки за магазините ни. Видяхме, че си разрушил сградите от западната страна на Дворцовата улица, и се боим, че ще сториш същото и от източната.

— Не се тревожете, Симеоне — каза Цезар на еврейски, — само ме изслушайте.

Клеопатра го изгледа изненадано; Симеон подскочи.

— Говориш еврейски?

— Малко. Израсъл съм в много пъстър квартал на Рим, в Субура, където майка ми държеше жилищна сграда. Винаги сме имали наематели евреи, а като дете аз трябваше да уреждам всичко там. Затова зная няколко езика. Старейшината на къщата беше златар, Шимон. Знам за бога ви, обичаите, традициите, храната, песните ви и историята на вашия народ. — Той се обърна към Дарий: — Дори говоря пизидийски — добави на същия език, сетне продължи на гръцки: — Уви, не знам персийски, затова ще се наложи да говорим на гръцки.

В рамките на четвърт час той обясни положението, без да се извинява за нищо. Войната в Александрия бе неизбежна.

— Въпреки това — добави — предпочитам да се сражавам само от едната страна на укрепения коридор, от западната. Не ме предизвиквайте и ви обещавам, че войниците ми няма да ви докоснат. Сраженията няма да се прехвърлят на изток от Дворцовата улица и вие няма да страдате от липса на храна. Колкото до стоките за магазините и работилниците ви и прехраната на онези от вас, които работят от западната страна, по този въпрос не мога да ви помогна. Ще се погрижа обаче да получите обезщетение за трудностите, които ще преживеете, докато победя Ахил и подчиня Александрия. Не пречете на Цезар и той ще ви се отплати. Цезар винаги плаща дълговете си.

Стана от курулното си кресло и се приближи до трона.

— Предполагам, велики фараоне, че си съгласна да подкрепиш финансово всеки, който те поддържа.

— Така е.

— Би ли обезщетила тогава евреите и метиците за загубите, които ще претърпят?

— Да, стига да не ти пречат, Цезаре.

Симеон се приближи и се поклони ниско:

— Велика царице, ще те помолим само за едно нещо в замяна на подкрепата ни, говоря и от името на метиците.

— Казвай, Симеоне.

— Дай ни александрийско гражданство.

Последва дълго мълчание. Клеопатра седеше скрита зад странната си маска, очите й оставаха невидими под зелените клепачи, закривеният жезъл и вършилото пред гърдите й леко се повдигаха и отпускаха. Накрая блестящите й червени устни се разтвориха и тя изрече:

— Съгласна съм, Симеоне, Дарий. Давам александрийско гражданство на всички евреи и метици, които са живели в града повече от три години. Ще получите финансовото обезщетение за претърпените във войната загуби, както и награда за всеки от вас, който се сражава под командването на Цезар.

Симеон въздъхна облекчено; другите петима се спогледаха. Мечтата на цели поколения се сбъдваше!

— А аз — рече Цезар — ще им дам римско гражданство.

— Цената е твърде голяма, за да не се съгласим — отвърна радостно Симеон. — За да докажем верността си, ние ще охраняваме и брега между нос Лохиас и хиподрума. Той не е удобен за дебаркиране на голяма войска, но Ахил може да свали доста войници с малки лодки. Отвъд хиподрума започват блатата на делтата, които са във властта само на Господ. А Господ е най-добрият ни съюзник.

— Да пируваме тогава! — извика Цезар.

Клеопатра се изправи:

— Явно вече нямате нужда от фараон. Сармиан, Ира, помогнете ми.

 

 

— О, отървете ме от това! — закрещя Клеопатра веднага щом влезе в покоите си, и ядно смъкна сандалите.

Бързо се освободи от неудобната изкуствена брада и от тежката огърлица. Пръстените и гривните се затъркаляха по пода и ужасените прислужнички запълзяха трескаво да ги гонят, крещейки си една на друга, за да докажат, че нищо няма да бъде откраднато. Наложи се да седне, докато Хармиан и Ира се бореха с огромната двойна корона; емайлът беше нанесен върху дървена основа, не върху метал, но тя бе изработена според главата на Клеопатра и не можеше да падне сама. А как само тежеше…

Когато видя красивата египтянка, облечена като храмова музикантка, Клеопатра изкрещя радостно и се хвърли в прегръдките й.

— Тач’а! Тач’а! Майко, майко!

Докато Хармиан и Ира се мръщеха и подсмиваха, защото тя мачкаше осеяната си с мъниста дреха, Клеопатра прегърна и разцелува пламенно Тач’а.

Родната й майка бе много мила и добра, но винаги твърде заета, за да я дари с любов. Клеопатра, също жертва на ужасните порядки в александрийския палат, можеше да й го прости. Майка й се казваше Клеопатра Трифена и бе дъщеря на Митридат Велики. Беше се омъжила за Птолемей Авлет, незаконен син на десетия Птолемей с прякор Нахута. Имаше две дъщери, Вереника и Клеопатра, но никакви синове. Авлет имаше полусестра, все още дете, когато Митридат го принуди да се ожени за Клеопатра Трифена, но това се беше случило преди трийсет и три години и сестра му бе пораснала. До смъртта на Митридат Авлет се беше страхувал прекалено много от тъста си, за да се отърве от натрапената си съпруга. Не му оставаше друго, освен да чака.

Когато Вереника бе на дванайсет, а Клеопатра — на пет години, Помпей сложи край на царуването на Митридат Велики, който избяга в Кимерия и там бе убит от един от синовете си — Фарнак, който сега завладяваше Анатолия. Най-после освободен от бремето си, Авлет се разведе с Клеопатра Трифена и се ожени за сестра си. Ала дъщерята на Митридат беше прагматична и хитра; тя успя да запази живота си и остана в двореца с двете си дъщери, докато заместницата й роди на Авлет друго момиче, а най-накрая и двама синове.

Вереника беше достатъчно голяма, за да живее с възрастните, но Клеопатра трябваше да отиде в яслата, едно отвратително място. Сетне, когато Авлет започна да се отнася с тях по-лошо, майка й я изпрати в храма на Птах в Мемфис, където тя попадна в един свят, коренно различен от живота в Александрия. Озова се сред хладни варовикови постройки в древноегипетски стил и топли, нежни обятия. Защото Хаем, върховен жрец на Птах, и жена му Тач’а приеха Клеопатра като собствено дете. Те я научиха на древен и народен египетски, арамейски, еврейски и арабски, научиха я да пее и да свири на голямата арфа, научиха я на всичко за Египет около Нил, за могъщия пантеон на боговете, създадени от Птах.

Не само сексуалните перверзни и пиянските оргии правеха Авлет труден за понасяне. Той се беше качил на престола след смъртта на законния си полубрат, единайсетия Птолемей, който не беше оставил наследници — но за сметка на това със завещанието си оставяше Египет под управлението на Рим. Така Рим също се намеси в управлението. По време на консулството на Цезар Авлет бе платил шест хиляди златни таланта, за да осигури одобрението на Рим за царуването си, злато, откраднато от александрийците. Тъй като не беше фараон, Авлет нямаше достъп до пословичните съкровища на Мемфис. Проблемът беше в това, че доходите на александрийците принадлежаха на самите александрийци и те настояха царят да им се издължи. Времената бяха тежки, цените на храната се вдигаха, Рим постоянно оказваше натиск. Авлет реши да намали стойността на александрийските монети.

Народът веднага въстана, тълпата побесня. Тайният тунел позволи на Авлет да избяга по море, но без пукната пара в джоба. Това не вълнуваше особено александрийците и те го замениха с най-голямата му дъщеря Вереника и майка й Клеопатра Трифена. Нещата в двореца се обърнаха: сега втората жена и децата й отстъпиха водещата роля на две царици от Митридатите.

Малката Клеопатра се върна от Мемфис. Ужасен удар! Как само плака тя за Тач’а и Хаем, за идиличния живот на любов и учение край сините води на Нил! В двореца в Александрия тя се чувстваше още по-зле. Макар че вече беше на единайсет, Клеопатра отново попадна в яслата заедно с две хапещи, дращещи, щипещи дребни Птолемейчета. Арсиноя беше най-зла, постоянно й повтаряше, че не е достойна — че има твърде малко Птолемейска кръв и е внучка на един стар мошеник, който, въпреки че тероризирал цяла Анатолия в продължение на четирийсет години, пак умрял като просяк, победен от Рим.

Клеопатра Трифена почина година, след като се възкачи на трона, и Вереника реши да се омъжи. Рим обаче не беше съгласен. Крас и Помпей все още замисляха да анексират Египет със съдействието на управителите на Киликия и Сирия. Всеки път, когато Вереника решеше да си търси съпруг, Рим я изпреварваше и подплашваше кандидата. Накрая тя се обърна към роднините си от Митридатите и сред тях намери неподдаващия се на влияние Архелай. Без да се бои от Рим, той отиде в Александрия и се ожени за царица Вереника. Щастието им продължи само няколко дни. Сетне Авъл Габиний, управителят на Сирия, нахлу в Египет.

Птолемей Авлет не си беше губил времето напразно, бе отишъл при банкерите (сред тях и Рабирий Постум) и беше предложил на всеки управител на източна провинция, който го върне на власт, десет хиляди сребърни таланта. Габиний прие и тръгна на поход към Пелузиум заедно с Авлет. В похода на Габиний участваше и началникът на конницата му, двайсет и седем годишният римски благородник Марк Антоний.

Клеопатра обаче никога не се срещна с Антоний. Още щом Габиний прекоси египетската граница, Вереника изпрати малката си сестра отново при Хаем и Тач’а в Мемфис. Цар Архелай свика египетската войска с намерението да се сражава, но нито той, нито Вереника знаеха, че Александрия не одобрява брака на царицата с мъж от Митридатите. Александрийските войници в армията се разбунтуваха и убиха Архелай и това сложи край на египетската съпротива. Габиний влезе в Александрия и върна Птолемей Авлет на трона. Авлет уби собствената си дъщеря Вереника още преди римляните да напуснат града.

Клеопатра тъкмо бе навършила четиринайсет, Арсиноя беше на осем, едното от момчетата — на шест, а другото — едва на три. Нещата отново се обърнаха. Втората жена на Авлет и децата й отново заемаха водещо място в двореца. Хаем и Тач’а разбираха добре, че ако изпратят Клеопатра в двореца, тя ще бъде убита, затова я задържаха в Мемфис, докато баща й умря от пороците си. Александрийците не я искаха на трона, но върховният жрец на Птах заемаше пост, датиращ от три хиляди години, и знаеше какво да прави. А именно да я провъзгласи за фараон, преди тя да напусне Мемфис. Като фараон никой нямаше да посмее да я докосне, дори Потин и Теодот. Или Арсиноя. Защото фараонът държеше ключа за съкровищниците, бездънни запаси от злато, а също така беше бог в долината на Нил, която изхранваше Александрия.

Главният източник на доходи за трона не беше Александрия, а Египет по поречието. Там, където от хиляди години съществуваше държава, всичко принадлежеше на фараона — земята, нивите, добитъкът, пчелите, данъците и таксите. Фараонът се лишаваше само от част от продукцията от лен; жреците получаваха една трета от приходите, които осигуряваше това най-фино платно в света. Никъде, освен в Египет нишките не се тъчаха толкова внимателно, че тъканта да прилича на леко запотено стъкло; никъде, освен в Египет не се плетяха толкова нежни дантели и не се постигаха такива ярки багри; никъде, освен в Египет нямаше толкова бяло платно. Друг уникален и изключително доходен продукт беше хартията; папирусът растеше по цялата делта и също бе собственост на фараона.

Така приходът на фараона възлизаше на дванайсет хиляди златни таланта годишно и се разпределяше по равно за лично и за обществено ползване. От парите за обществено ползване фараонът плащаше на местните управители, бюрократите, гвардията си, речната и морската стража, войската, флотата, занаятчиите и земеделците си. Дори когато Нил не излезеше от коритото си, този обществен приход бе достатъчно голям за закупуването на зърно от други страни. Личните пари принадлежаха само на фараона и не можеха да бъдат докоснати за други цели, освен за задоволяване на нуждите и прищевките на владетеля. Този приход се попълваше от добива на злато, скъпоценни камъни, порфир, слонова кост, абанос, подправки и перли. Повечето кораби, които пътуваха до рога на Африка, също принадлежаха на Фараона.

Нищо чудно, че Птолемеите като Авлет, на които им бе отказано да получат титлата фараон, ламтяха за нея. Защото градът Александрия беше коренно различен от останалия Египет. Макар че царят и царицата получаваха голям дял от данъците, те не притежаваха нищо материално, било то кораби или стъкларски работилници, цехове или магазини. Нямаха и никакви права върху земята, на която се намираше градът. Александрия беше основана от Александър Велики, един грък от Македония. Тълкувателят, хроникьорът и ковчежникът събираха всички обществени приходи и ги използваха, за да устройват собствените си гнезда. Те разпределяха средствата по сложна йерархическа система, включваща и двореца.

Благородниците от асирийската, кушитската и персийската династии се бяха споразумели с първия Птолемей, пълководеца на Александър, жреците на Птах от Мемфис да му дават обществения дял от египетските приходи при условие една част от него да се изразходва за поречието на Нил. Ако царят бе в същото време и фараон, той можеше да взема и личното перо от доходите. Парите обаче не можеха да напускат хранилищата на храмовете в Мемфис, освен ако фараонът не отиде лично да си вземе колкото са му нужни. Затова, когато Клеопатра избяга от Александрия, тя не последва съдбата на баща си, отплавал от пристанището без пукната пара. Отиде в Мемфис и взе достатъчно средства, за да си наеме войска.

 

 

— О — рече Клеопатра, най-после освободена от украшенията си, — ще ме смачкат!

— Може да са тежки, дъще на Амон Ра, но благодарение на тях ти блесна в очите на Цезар — рече Хаем, като погали нежно косата й. — В гръцки дрехи не изглеждаш никак добре. Пурпурът не отива на един фараон. Когато нещата се уредят и ти затвърдиш властта си, ще се наложи да ходиш облечена като фараон дори в Александрия.

— Ако ме видят, александрийците ще ме разкъсат. Знаеш колко мразят Египет.

— Избавлението от властта на Рим е в ръцете на фараона, не на александрийците — рече малко остро Хаем. — Твоето най-важно задължение е да осигуриш независимостта на Египет без значение колко Птолемей са го завещали на Рим. Можеш да го постигнеш чрез Цезар и Александрия ще ти е благодарна. Какво е този град, ако не паразит, хранещ се за сметка на Египет и фараона?

— Може би всичко това ще се промени, Хаем — замислено изрече Клеопатра. — Знам, че току-що си пристигнал, но разходи се по Дворцовата улица и виж какво е направил Цезар. Той я превърна в развалини. Подозирам, че това е само началото. Александрийците са разорени и това ги разярява. Те ще се съпротивляват, докато имат сили, макар че няма начин да победят. Когато най-после се усмирят, нещата ще се променят завинаги. Чела съм коментариите на Цезар за Галската война; много са обективни, лишени от емоции. След като го срещнах обаче, ги разбирам по-добре. Той е щедър, но ако някой постоянно му се противопоставя, той се променя. Забравя милосърдие и разбиране и избива противника до крак. Александрийците не са били изправяни пред подобен противник. — Тя се втренчи замислено в жреца. — Когато го принудят, Цезар пречупва както тялото, така и духа на врага си.

Тач’а потрепери:

— Бедната Александрия!

Съпругът й запази мълчание, радостта му бе твърде голяма. Ако Александрия бъде победена, щеше да спечели само Египет; властта щеше да се върне в Мемфис. Годините, които Клеопатра бе прекарала в храма на Птах, се отплащаха. Разоряването на Александрия нямаше да трогне сърцето й.

— Някаква вест от остров Елефантина? — попита фараонът.

— Рано е, дъще на Амон Ра, но ние ще бъдем с теб, когато новината се получи, това е наше задължение. Знаем, че в момента не можеш да се преместиш в Мемфис.

— Така е — въздъхна тя. — О, как само ми липсвате: Птах, Мемфис и вие!

— Цезар е посетил леглото ти — рече Тач’а и прегърна любимото си момиче. — Ти си бременна, чувствам го.

— Да, нося сина му, сигурна съм.

Двамата жреци на Птах радостно се спогледаха.

 

 

„Да, аз нося момче, но Цезар не ме обича. Аз се влюбих в него в момента, в който го зърнах — толкова е висок, рус, божествен. Не съм очаквала, че ще прилича на Озирис. Стар и млад едновременно, баща и съпруг. Изпълнен със сила и величие. Аз обаче съм само един дълг за него, средство. Навремето е обичал. Когато не подозира, че го наблюдавам, болката си личи. Те са мъртви — жените, които е обичал. Знам, че дъщеря му е издъхнала по време на раждане. Аз няма да умра така, никой владетел на Египет не умира, докато дава живот. Той се страхува за мен, подведен от външността ми, смята ме за слаба. Ала аз съм направена от закален метал. Ще доживея дълбока старост, както подхожда на дъщерята на Амон Ра. Синът на Цезар ще трябва да достигне зряла възраст, преди да може да управлява със съпругата вместо с майка си. Той също ще доживее дълбока старост, но няма да бъде единственото ми дете. След това трябва да родя дъщеря на Цезар, за да може синът ни да се ожени за собствената си сестра. После — още синове и дъщери, които да се женят едни с други, всичките плодовити.

Те ще основат нова династия, на Птолемеите Цезари. Синът ми ще строи храмове по цялото поречие на Нил, двамата ще бъдем фараони. Ще гадае по кръвта на жертвените бикове, ще отчита показанията на километъра при остров Елефантина. Египет дълго ще се радва на разливи на доволството. Докато управлява династията на Птолемеите Цезари, Египет няма да познава недостиг. Ала и още нещо, страната на Сагото и на Пчелата ще възвърне някогашната си мощ и някогашните си територии: Сирия, Киликия, Кос, Хнос, Кипър и Киренайка. В това дете се крие благоденствието на Египет, едно богатство от талант и ум.“

Затова след пет дни Клеопатра никак не се изненада, че Нил се е вдигнал на двайсет и осем стъпки — идеалното ниво за разлива на доволството, съвършено като детето, което тя носеше — сина на два бога, Озирис и Изида — Хор.

 

 

Бойните действия в Александрия започнаха през ноември, но се ограничиха само на запад от Дворцовата улица. Евреите и метиците се оказаха надеждни съюзници, изпратиха войници на Цезар и превърнаха железарските си магазинчета и ковачници в работилници за оръжия. Това бе сериозен проблем за александрийците от македонски и гръцки произход, защото навремето те бяха ограничили всички шумни и миризливи занаяти като обработването на метал в източната част на града, където и без това живееха всички майстори ковачи. Със стиснати зъби тълкувателят бе принуден да изхарчи част от обществените фондове за внос на оръжие от Сирия и за насърчаването на всеки жител на западната част с поне малко ковашки умения да започне да кове мечове и кинжали.

На няколко пъти Ахил се опита да щурмува римското укрепление, но без успех. Цезаровите войници отблъскваха нападенията с лекотата на опитни ветерани, подтиквани от силна омраза срещу врага.

Арсиноя и Ганимед избягаха от двореца в началото на ноември и когато пристигнаха в западната част на града, момичето сложи ризница, шлем и наколенници, размаха меч и произнесе пламенна реч. Така привлече вниманието на всички достатъчно дълго, за да позволи на Ганимед да се промъкне в лагера на войската и да убие Ахил. Бързо нагаждащият се тълкувател веднага провъзгласи Арсиноя за царица, а Ганимед за главнокомандващ. Умен ход, защото евнухът сякаш бе роден за този пост.

Новият пълководец отиде на моста на Канопската улица, заповяда воловете да бъдат впрегнати в механизмите за контролиране на шлюзовете и прекъсна притока на вода към районите Делта и Епсилон, макар че Бета и дворецът останаха водоснабдени. Дворцовата улица обаче не беше пожалена. След това с помощта на комбинация от механизми, задвижвани с човешка тяга, и добрия стар Архимедов винт, той започна да вкарва в тръбите солена вода от Кивота.

След като в продължение на два дни водата за евреите, метиците и римляните ставаше все по-лоша и по-лоша, те най-после разбраха какво става. Когато изпаднаха в паника, Цезар лично се зае да ги успокои — нареди да вдигнат настилката по средата на Дворцовата улица и да изкопаят дълбока дупка. Когато тя се напълни с прясна вода, кризата премина. Скоро на всяка улица на Делта и Епсилон се появиха подобни кладенци, сякаш градът бе завзет от цяла армия къртици. Цезар спечели народното възхищение и започнаха да го почитат като полубог.

— Основната скала тук е варовик — обясни той на Симеон и Кибир, — а той винаги пропуска прясната вода, защото е достатъчно мек, та подпочвените води да го пробият. Намираме се все пак близо до най-голямата река в света.

Докато чакаше да види как ще се отрази солената вода на Цезар, Ганимед съсредоточи вниманието си върху артилерията: засипваше Дворцовата улица с горящи главни с максималната скорост, която бе по силите на войниците, зареждащи катапултите и балистите. Цезар обаче имаше тайно оръжие и срещу това: войници, специално обучени да работят с малки артилерийски устройства, наречени скорпиони. Те изстрелваха къси, заострени дървени колове, изработвани по еталон, така че да бъдат еднакви по големина и форма и така да летят по еднакъв начин. Плоските покриви покрай Дворцовата улица бяха идеални платформи за скорпионите. Цезар ги подреди зад прикрития от дъски върху всички къщи от западната страна на улицата. Войниците, обслужващи балистите, бяха лесна мишена; един умел стрелец със скорпион можеше да поразява различен противник точно в гърдите при всеки изстрел. Ганимед се принуди да скрие хората си зад железни щитове, което влоши точността на стрелбата им.

 

 

Малко след средата на ноември пристигна дългоочакваната римска флотилия, но никой в Александрия не го разбра. Ветровете бяха толкова силни, че корабите бяха отнесени на мили на запад от града. Една лодка се промъкна в Голямото пристанище и се насочи към Дворцовия пристан, след като екипажът забеляза пурпурното знаме на Цезар върху покрива на главния дворец. Тя носеше послание от легата и едно писмо от Гней Домиций Калвин. Макар че първото алармираше за отчаяната нужда от прясна вода на флотилията, Цезар първо разгърна писмото на Калвин.

„Много съжалявам, че не стана възможно да ти изпратя Трийсет и осми легион, но последните събития в Понт налагат задържането му тук. Фарнак нападна Амис и аз заедно със Сестий и Трийсет и осми тръгвам да видя какво мога да направя. Положението е много тежко, Цезаре. Макар че засега съм чул само вести за ужасните разрушения, вестоносците съобщават, че Фарнак е тръгнал начело на сто хиляди войници, всичките скити — страшни противници, ако вярваме на записките на Помпей Велики.

Пращам ти цялата си бойна флота, тъй като не вярвам да ми потрябва срещу царя на Кимерия, който явно не е взел никакви кораби. Най-добри са десетте ми родоски триреми — бързи, маневрени и с бронзови носове. Командва ги един човек, когото познаваш добре — Ефранор, най-добрия адмирал на Гней Помпей. Другите десет кораба са понтски квинквереми, много големи и яки, но не особено бързи. Пращам ти и двайсет товарни кораба, преустроени като бойни — с усилени дървени носове и допълнителни гребла. Нямам представа защо, но имам предчувствие, че ще ти е нужна флота. Разбира се, след като ще настъпваш към провинция Африка, задължително ще се сблъскаш с Гней Помпей и корабите му. Последните новини гласят, че републиканците наистина се събират там и се готвят за нов удар. Всички сме потресени от вестта за стореното от египтяните на Помпей Велики.

Трийсет и седми легион е снабден с добра артилерия и допълнителни провизии, защото чух, че в Египет има глад. Натоварил съм четирийсет кораба с жито, нахут, зехтин, пушено месо и много хубав сушен фасул, подходящ за супа. Има и няколко бъчви солено свинско.

Възложих, освен това на Митридат Пергамски да събере поне един легион и да ти го изпрати — позовах се на условията в договора ни. Кога ще стигне Александрия, зависи само от боговете, но той е надежден съюзник и съм сигурен, че не си губи времето. Между другото, очаквай го по суша, не по море. Ако не те завари в Александрия, ще вземе кораби оттам и ще те последва в провинция Африка.

Следващото ми писмо ще бъде от Понт. Между другото, оставих Марк Брут да управлява Киликия — с изрични заповеди да се съсредоточи върху събирането и обучението на войски, а не върху събирането на дългове.“

— Смятам — рече Цезар на Руфрий, докато изгаряше писмото — да си поиграем с Ганимед. Ще натоварим всички празни бъчви, с които разполагаме, на корабите си и ще предприемем малка разходка по море на запад. Ще създадем колкото се може по-голяма суматоха, пък кой знае? Може Ганимед да си помисли, че номерът със солената вода е проработил и че напускам града с всичките си хора, освен конниците, които съм зарязал безотговорно на милостта на съдбата.

 

 

Отначало Ганимед си помисли точно това, но един отряд от конницата му се натъкна на група римски пехотинци край брега. Изключително сговорчиви се оказаха тези римляни, макар и доста наивни. Пленниците разказаха, че Цезар не е отплавал, а просто е изпратил корабите си за прясна вода от извора на запад. Твърде нетърпелив да съобщи вестта на Ганимед, командирът на конниците препусна към лагера, като остави легионерите да се върнат при Цезар.

— Забравихме да му кажем — рече младият центурион на Руфрий, — че там ще се срещнем с новата ни бойна флотилия. Никой не подозира за това.

— Ганимед се хвана! — възкликна Цезар, когато Руфрий му доложи вестта. — Нашият приятел евнухът ще изкара флотата си от Евностското пристанище, за да пресрещне трийсет и пет скромни транспортни кораба, натоварени с прясна вода. По-лесна мишена от мързеливите александрийски ибиси. Къде е Ефранор?

 

 

Ако беше започнала по-рано през деня, Александрийската война вероятно щеше да свърши още тогава. Ганимед бе приготвил четирийсетте си квадриреми и квинквереми в Евностското пристанище. Когато товарните кораби на Цезар се появиха на хоризонта, гребейки срещу вятъра (не особено трудна задача с празни плавателни съдове), александрийците излязоха, за да ги нападнат. Тогава десетте родоски, десетте понтски и двайсетте преустроени товарни кораба се показаха зад Цезаровата флотилия и настъпиха с пълна скорост. Тъй като до здрач оставаха само два часа и половина, победата не можеше да е пълна, но въпреки това Ганимед претърпя сериозни загуби: една пленена квадрирема, една потопена, още две извадени от строя, а моряците й бяха избити. Бойните кораби на Цезар останаха непокътнати.

Призори на следващия ден войниците, докарани с корабите, бяха прехвърлени в Голямото пристанище. Цезар бе успял да удържи позициите си пред превъзхождащ го противник до пристигането на тези подкрепления. Сега разполагаше с пет хиляди ветерани от бившата републиканска войска, хиляда несражаващи се и с военна флота, командвана от Ефранор. А също така със солидни количества първокачествена войнишка храна. Как бяха мизерствали само хората му! Особено мразеха олиото от сусам, тиквени семки и кротон.

— Ще завзема остров Фарос — обяви Цезар.

Удаде му се сравнително лесно. Ганимед не искаше да жертва добре обучените си войници за отбраната на острова. Макар че жителите на острова оказаха яростна съпротива на римляните, в крайна сметка се огънаха.

Ганимед съсредоточи усилията си върху възстановяването на флотата; беше убеден, че изходът от войната ще се реши от голяма победа в морето. Потин ежедневно му изпращаше информация от двореца, макар че нито Ганимед, нито Цезар го бяха уведомили за убийството на Ахил; Ганимед знаеше, че ако шамбеланът научи кой командва войската, писмата му ще престанат да идват.

 

 

В началото на декември Ганимед изгуби информатора си в двореца.

— Не мога да позволя дори намек за следващия ми ход да достигне до Ганимед, затова Потин трябва да умре — рече Цезар на Клеопатра. — Някакви възражения?

— Никакви.

— Добре, сметнах, че дори само от учтивост трябва да те попитам, мила моя. Все пак той е твой главен шамбелан. Може да нямаш достатъчно евнуси.

— Имам предостатъчно, ще сложа на негово място Аполодор.

Този път времето беше от изключително значение. Цезар никога не спеше в двореца и не се хранеше с царицата. Всичките му сили бяха впрегнати във войната и никога несвършващата работа. Тя още не му беше казала за детето, растящо в утробата й. Щеше да има време, когато не е толкова зает. Искаше очите му да греят от радост, а не просто да проблясват.

— Нека аз да се погрижа за Потин — помоли Клеопатра.

— Стига да не го изтезаваш. Да бъде бърза смърт.

Лицето й посърна:

— Той заслужава да се мъчи.

— Според вашите обичаи определено. Докато аз командвам обаче, е достатъчно да получи нож между ребрата. Мога да го бичувам и да го обезглавя, но тази церемония ще отнеме много време.

Така Потин завърши с нож между ребрата. Клеопатра премълча само, че е показала ножа на шамбелана си два дни, преди да го използва. През това време Потин не престана да плаче, да стене и да моли за милост.

 

 

Морската битка се състоя в началото на декември. Цезар разположи корабите си малко преди плитчините на входа на Евностското пристанище; десетте родоски и десетте понтски съда бяха разделени от празно пространство от две хиляди стъпки, което да им позволява да маневрират. Двайсетте преустроени товарни кораба се разполагаха далеч зад тази пролука. Стратегията бе на Цезар, изпълнителят беше Ефранор, всичко бе изпипано до най-малки подробности. Капитанът на всеки от резервните кораби знаеше точно кой от предните плавателни съдове трябва да замести. Всеки легат и трибун знаеше добре задачите си. Дори легионерите знаеха кои точно корвуси трябва да използват за абордажа на вражеските кораби. Цезар посети лично всеки кораб, за да повдигне бойния дух на бойците и да систематизира онова, което трябваше да постигнат. Дългият опит го беше научил, че добре обучените и опитни войници често са склонни да вземат нещата в свои ръце и да обърнат битката в своя полза, ако знаят точно какви са целите на пълководеца. Затова той държеше редовите си легионери добре информирани.

Корвусите представляваха дървени мостчета с куки на единия край и бяха римско изобретение още от времето на войните срещу Картаген, морска сила, чиито адмирали били по-опитни от всеки римски капитан по онова време. Новите съоръжения обаче превърнали морските битки в сухоземни, а римляните нямаха равни на сушата. Корвусите се закачваха с помощта на куките за борда на вражеските кораби и позволяваха на римските войници да се прехвърлят на тях.

Ганимед подреди двайсет и двата си най-хубави военни кораба в права линия срещу пролуката между Цезаровите и двайсет и два зад тях. Зад тази втора линия имаше още много открити катерчета и биреми. Те нямаше да участват в прекия сблъсък, а на всеки от тях имаше по един малък катапулт за стрелба със запалителни стрели.

Най-голяма трудност в битката беше избягването на плитчините и подводните скали. За онзи, който настъпи пръв, опасността да бъде отрязан от морето и изтласкан към скалите, беше най-голяма. Докато Ганимед изчакваше, Ефранор безстрашно вкара корабите си в пристанището, избягвайки подводните препятствия. Водещите му кораби бяха обкръжени веднага, но родоските съдове се държаха прекрасно във водата. Независимо колко се стараеше с по-тромавите си галери, Ганимед не можеше да потопи или да превземе, дори да изкара от строя някой от родоските. Когато понтските кораби последваха родоските, за египтянина настъпи истинско бедствие. Сега флотата му бе в пълен хаос и оставена на Цезаровото милосърдие — качество, което Цезар не проявяваше по време на битка.

До здрач римляните бяха пленили една бирема и една квинкверема с екипажите и гребците им, бяха потопили три квинквереми и повредили тежко още много александрийски кораби, които се прибраха безславно в Кивота и оставиха Цезар господар на Евностското пристанище. Римляните не бяха претърпели никакви загуби.

Сега оставаха Хепта стадионът и Кивотът, силно укрепени и пазени от многобройна войска. Най-голяма трудност за Цезар представляваше Хептастадионът, който бе толкова тесен, че не можеше да побере повече от хиляда и двеста пехотинци, а толкова малко войници не бяха в състояние да превземат укрепленията на александрийците.

Както обикновено в трудни моменти Цезар грабна щита и меча и се покачи върху вълнолома, за да вдъхва кураж на войниците с аления си плащ. Някаква суматоха отзад създаде впечатление у легионерите, че са заобиколени, и те започнаха да отстъпват, оставяйки Цезар сам. Неговият катер оставаше във водата под него, затова той скочи вътре, понесе се покрай кея и закрещя на войниците си, че зад тях няма никакви александрийци. Все повече легионери обаче започнаха да скачат в малкия плавателен съд и така той бе заплашен от потъване. Накрая, след като реши, че днес няма да превземе Кивота, Цезар скочи от корабчето във водата с аленото си наметало между зъбите. Това послужи като сигнал и всички войници го последваха към безопасните кораби.

Така Кивотът и онази част от Хептастадиона, която се намираше откъм него, останаха в ръцете на Ганимед, но останалата част на вълнолома, остров Фарос, цялото Главно пристанище и Евностското извън Кивота бяха под контрола на Цезар.

 

 

Войната премина към нова фаза, вече на сушата. Ганимед явно бе стигнал до извода, че Цезар е всял достатъчно хаос в града, затова реши да разруши още къщи? Александрийците започнаха да събарят още няколко реда постройки успоредно на Дворцовата улица и с камъните от тях издигнаха четирийсет стъпки висока стена, достатъчно стабилна, за да издържи тежка артилерия. Сетне започнаха да обстрелват Дворцовата улица ден и нощ, което не се отрази на сградите по протежението й. Те представляваха идеално укритие за Цезаровите войски.

Когато този обстрел не помогна, александрийците издигнаха дървена обсадна кула с височина на десететажна сграда, монтираха й колела и я изкараха на Канопската улица, за да внесат допълнителен хаос, стреляйки с камъни и снопове копия. Цезар организира контраатака от върха на Пановия хълм със стрели, носещи запалена слама. Кулата избухна в пламъци, от нея западаха крещящи хора, сетне беше изтеглена към Ракотис и вече не се видя.

В развитие на войната настъпи застой.

 

 

След три месеца на постоянни градски сражения, без никоя от страните да постигне превес, Цезар се върна в двореца и остави способния Публий Руфрий да командва обсадата.

— Мразя да се сражавам в градове! — рече той гневно пред Клеопатра, облечен само с алената си туника, която носеше под ризницата. — Тук е точно като в Масилия, с тази разлика, че там оставих обсадата на легатите си, а аз продължих към Испания, за да се разправя с Афраний и Петрей. Тук съм затънал в блато, а колкото повече се бавя, толкова повече време давам на тъй наречените републиканци да събират войските си в Африка.

— Натам ли беше тръгнал?

— Да. Макар че се надявах да срещна Помпей Велики и да преговарям, което щеше да спести много скъпоценни римски животи. Заради вашата извратена система на евнуси и побъркани, които надзирават деца и градове — да не говорим за обществените финанси! Великия е мъртъв, а аз съм в блато!

— Изкъпи се — рече нежно тя. — Ще се почувстваш по-добре.

— В Рим се говори, че египетските царици се къпели в магарешко мляко. Как се е родил този мит? — попита той, след като се отпусна във ваната.

— Нямам представа — отвърна тя, докато разтриваше раменете му с изненадващо силните си пръсти. — Може би идва от Лукул, който е минал оттук, преди да отиде в Киренайка. Доколкото ми е известно, Птолемей Нахута му подарил смарагдова лупа. Не, не лупа. Смарагд, изсечен с профила на Лукул… или беше с профила на Нахута?

— Нито знам, нито ме интересува. Лукул бе прогонен несправедливо, макар че аз лично го ненавиждах.

Във водата тя не изглеждаше толкова слаба. Малките й кафяви гърди се показваха на повърхността и изглеждаха по-пълни, зърната им — по-големи и изпъкнали.

— Носиш дете — рече рязко той.

— Да, от три месеца. Заченах от теб в онази първа нощ.

Той се втренчи в леко изчервеното й лице и трескаво започна да обмисля значението на тази новина за плановете си. Дете! А той нямаше друго и не очакваше да има. Колко удивително, детето на Цезар щеше да седи на египетския трон. Щеше да е фараон. Той беше баща на цар или царица. За него нямаше никакво значение с какъв пол ще е бебето; римляните ценяха момичетата не по-малко от момчетата, защото с тяхна помощ се скрепваха политически съюзи.

— Радваш ли се? — разтревожи се тя.

— Добре ли си? — запита я той; погали нежно лицето й, вгледа се в тези лъвски очи, в които можеше да се удави.

— Чувствам се много добре.

Тя целуна ръката му. Цезар я прегърна.

— Радвам се.

— Птах каза, че ще е син.

— Защо Птах? Не е ли Амон Ра най-великият бог?

— Амун Ра — поправи го тя. — Амон е на гръцки.

— Това, което харесвам у теб, е, че разговаряш съвсем нормално, докато те галя, и не стенеш като професионална куртизанка.

— Искаш да кажеш, че съм любителка, така ли?

— Не бъди вулгарна. Бременността те е разхубавила, това е по-характерно за жена, която носи момиче.

 

 

В края на януари александрийците изпратиха делегация при Цезар. Ганимед не влизаше в нея. Говорител бе главният съдия, когото евнухът явно бе сметнал, че може да жертва, ако случайно римлянинът реши да взима заложници. Никой от двамата обаче не подозираше, че Цезар е тежко болен; страдаше от постоянно засилващи се колики.

Аудиенцията се проведе в тронната зала, която Цезар все още не беше виждал. Тя засенчваше с великолепието си всяко друго помещение в двореца. Беше обзаведена с безценни мебели в египетски стил. Стените бяха от злато със скъпоценни камъни; подът — покрит със златни плочки; гредите на тавана бяха позлатени. Местните строители не бяха особено умели в изработката на гипсови орнаменти, затова нямаше натруфени корнизи или сложни барелефи по тавана — ала при толкова злато това на никого не правеше впечатление. Най-внушителни бяха няколкото масивни златни статуи в по-голям от естествен ръст, издигнати на пиедестали. Това бе пантеонът на египетските богове — едни изключително странни създания. Повечето имаха човешки тела и глави на животни: крокодил, чакал, лъвица, котка, хипопотам, сокол, ибис, шебек.

Аполодор бе облечен като египтянин; носеше дълга ленена роба с червени и жълти ивици, златна огърлица с фигурка на лешояд и немее от златовезан плат, който представляваше груба кърпа, стегната на челото и вързана на тила, с две крила, стърчащи зад ушите. Дворът вече не спазваше македонските обичаи.

Този път Цезар не пое водещата роля в преговорите. Остави я на Клеопатра, облечена като фараон, което бе жестока обида за главния съдия и подчинените му.

— Не сме дошли да преговаряме с Египет, а с Цезар! — тросна се той и се обърна към пребледнелия римлянин.

— Аз управлявам тук, не Цезар и Александрия е част от Египет! — рече рязко Клеопатра. — Главни шамбелане, припомни на това нищожество коя съм аз и кой е той!

— Ти поруга македонското си наследство! — изкрещя главният съдия, докато Аполодор го принуждаваше да коленичи пред царицата. — Къде е Серапис в тази смехотворна менажерия? Ти не си царица на Александрия, ти си царица на зверовете!

Това определение за Клеопатра се стори забавно на Цезар, седнал на курулното си кресло по-ниско от нея, където иначе се беше намирал тронът на цар Птолемей. О, много ставаха ударите за честолюбието на този македонски бюрократ! Фараон вместо царица и римлянин на мястото на царя.

— Кажи какво искаш, Хермократе, сетне можеш да се махнеш от компанията на зверовете.

— Искам да знам къде е цар Птолемей.

— Защо?

— Очевидно той е нежелан тук! Арсиноя и Ганимед ни дойдоха до гуша — добави Хермократ, без да осъзнава, че дава на Цезар безценна информация за отношенията в главното командване на александрийците. — Тази война се проточи — продължи главният съдия. — Ако царят е при нас, може би ще успеем да се договорим за мир, преди градът да бъде унищожен напълно. Толкова много унищожени кораби, търговията съвсем е замряла…

— Можеш да преговаряш за мир с мен, Хермократе.

— Отказвам, царице зверска, предателке на Македония!

— Македония — рече Клеопатра — е място, което никой от нас не е виждал от поколения. Време е да престанете да се зовете македонци. Вие сте египтяни.

— Никога! — изсъска през зъби Хермократ. — Дай ни цар Птолемей, който помни кои са предците му.

— Доведи негово величество, Аполодоре.

Невръстният цар, облечен с македонски дрехи и с широка шапка и диадема на главата, влезе. Хермократ се хвърли в краката му, целуна протегнатата ръка на момчето и проплака:

— О, велики царю, велики царю, имаме нужда от теб!

След като шокът от разделянето с Теодот понамаля, младият Птолемей се върна в компанията на малкия си брат Филаделф, намери в това отдушник на детската си енергия и то започна да му харесва повече от общуването с Теодот. Смъртта на Помпей Велики бе подтикнала Теодот да започне преждевременни опити за съблазняване, които, от една страна, заинтригуваха младия цар, но, от друга, го отвращаваха. Макар че бе прекарал целия си живот с Теодот (верен слуга на баща му), за него възпитателят бе просто един противен старик. Някои от нещата, които му беше правил Теодот, бяха приятни, но далеч не всички, а в самия възпитател — с увиснала кожа, прогнили зъби и вонящ дъх — нямаше нищо хубаво. Пубертетът настъпваше, но младият Птолемей все още не се беше ориентирал сексуално и копнежите му се въртяха все още около колесници, войски и неговата роля като главнокомандващ. Затова, когато Цезар прогони Теодот, той намери в малкия Филаделф другар в игрите си на война и откри, че този живот му доставя най-голямо удоволствие. Оттогава не спираше да беснее из двореца, слушаше страхотни разкази за велики битки в Галия от легионерите, използвани за дворцова стража, и стана свидетел на една съвсем различна страна на Цезар. Така, макар че виждаше великия римлянин рядко, за него Цезар се превърна в герой, властелин на света, блестящ стратег, който правеше за смях александрийските му подчинени.

Затова сега той изгледа подозрително главния съдия:

— Имате нужда от мен? Къде, Хермократе?

— Ти си нашият цар. Имаме нужда да си сред нас.

— С вас ли? Къде?

— В нашата част на Александрия.

— Искаш да напусна двореца?

— Приготвили сме ти друг дворец, велики царю. Виждам, че Цезар заема мястото ти в този. Ние имаме нужда от теб, не от принцеса Арсиноя.

Момчето изсумтя насмешливо:

— Е, това вече не ме изненадва! Арсиноя е надменна кучка.

— Именно — съгласи се Хермократ; обърна се към Клеопатра: — Може ли да вземем нашия цар?

Цезар избърса потта от челото си и отговори:

— Да, съдия.

При това Птолемей заплака:

— Не, не искам! Искам да остана с теб, Цезаре! Моля те, моля те!

— Ти си цар, Птолемее, и трябва да служиш на народа си. Трябва да отидеш с Хермокат.

— Не, не! Искам да остана с теб, Цезаре!

— Аполодоре, махни ги и двамата — нареди отегчено Клеопатра.

Разплаканият цар бе отведен.

— За какво беше всичко това? — попита намръщено Цезар.

 

 

Когато цар Птолемей се озова в новата си квартира в една непокътната красива сграда до Серапеума, той продължаваше да плаче неутешимо. Скръбта му се увеличи още повече след идването на Теодот, защото Клеопатра му беше изпратила и възпитателя. За удивление на Теодот ухажването му бе отблъснато, ала не възпитателят беше причина за яростта на Птолемей. Момчето копнееше да отмъсти на Цезар, който го беше предал.

На сутринта момчето се събуди с огромна скръб и жестокост в сърцето.

— Доведете ми Арсиноя и Ганимед — нареди той на тълкувателя.

Когато го видя, сестра му изкрещя от радост:

— О, Птолемей, ти дойде да се ожениш за мен!

Царят й обърна гръб.

— Изпратете тази продажна кучка на Цезар и сестра ми — нареди кратко и се обърна към Ганимед, който изглеждаше угрижен и уморен. — Убийте този веднага! Аз ще поема командването лично.

— Няма ли да преговаряме? — попита тълкувателят със свито сърце.

— Не. Искам главата на Цезар на златна тепсия.

 

 

И така войната продължи по-ожесточено от всякога, огромно бреме за Цезар, който страдаше от такива ужасни болки и пристъпи на повръщане, че не можеше да командва.

В началото на февруари пристигна друга флотилия: още бойни кораби, още храна и Двайсет и седми легион, съставен от бивши републикански войници, разпуснати в Гърция, но отегчени от цивилния живот.

— Изкарайте флотата — нареди Цезар на Руфрий и Тиберий Клавдий Нерон; беше увит в одеяла и цялото му тяло трепереше. — Нероне, като най-старши римски легат би трябвало ти да поемеш командването, но всъщност истинският командир ще е нашият родоски приятел Ефранор. Прави каквото ти нареди.

— Не е уместно един чужденец да взима решенията — възрази Нерон с гордо вдигната брадичка.

— Не ме интересува какво е уместно! — успя да изрече Цезар с тракащи зъби и бледо като на мъртвец лице. — За мен са важни резултатите, а ти, Нероне, не си годен да командваш дори борбата за главата на октомврийския жертвен кон! Затова ме чуй добре. Ще оставиш Ефранор да прави каквото реши и ще му съдействаш във всичко. Иначе ще те прогоня позорно.

— Нека аз да отида — помоли Руфрий, който надушваше неприятности.

— Не мога да се лиша от теб на Дворцовата улица. Ефранор ще се справи.

 

 

Ефранор наистина се справи, но цената на победата бе твърде висока. Застанал както винаги начело на флотилията си, родоският адмирал потапяше един след друг вражеските кораби. По едно време около него се събраха няколко александрийски съда и той даде знак на Нерон, че иска помощ. Нерон не му обърна внимание и Ефранор потъна с кораба си. И двете римски флотилии се върнаха непокътнати в Царския пристан. Нерон бе уверен, че Цезар никога няма да научи за случилото се, но някакво птиче от кораба му го подшушна на Великия мъж.

— Взимай си нещата и да те няма! — нареди Цезар. — Никога вече не искам да те виждам, надменен, превзет, безотговорен глупак!

Нерон се стъписа.

— Ама аз победих! — изкрещя.

— Ти загуби. Ефранор победи. Сега се махай оттук!

 

 

В края на ноември Цезар бе написал писмо до Вация Изаурик в Рим, в което описваше как е останал в Александрия и какви са плановете му за идната година. За момента смяташе да остане диктатор; курулните избори просто трябваше да изчакат до завръщането му в Рим, когато и да бъде то. Междувременно като началник на конницата Марк Антоний трябваше да управлява, а държавата да крета без магистрати, по-висши от народни трибуни.

След това той не писа нищо повече до Рим с надеждата, че пословичният му късмет ще запази града от нещастия, докато се върне да оправи лично нещата. Антоний се беше проявявал добре в последно време, щеше да се справи. Ала защо само Цезар успяваше да осигури стабилност и икономическо благоденствие навсякъде, където отидеше? Другите хора не виждаха ли нищо извън собствения си интерес? Египет беше красноречив пример. Царството имаше нужда от твърда ръка, по-човечно и просветено управление, лишаване на тълпата от мощта й. Затова Цезар трябваше да остане достатъчно дълго, за да научи царицата какви са задълженията й, да се увери, че страната няма да служи никога за подклаждане на антиримски настроения, и да даде на александрийците да разберат, че прогонването на този или онзи Птолемей не е решение за проблемите им, зависещи от всемогъщите цикли на времето.

 

 

Болестта го съсипваше, той непрекъснато слабееше. В средата на февруари и въпреки възраженията му Клеопатра повика жреца и лекар Хапдефане от Мемфис да го лекува.

— Покритието на стомаха ти е силно възпалено — рече тази странна личност на лош гръцки. — Единственото лекарство е каша от ечемичено нишесте със специална смес от билки. Трябва да ядеш само това в продължение на месец, сетне ще видим.

— Стига да не включва черен дроб и сурови яйца с мляко, готов съм да ям всичко — отвърна треперещият Цезар, спомняйки си диетата на Луций Тукций, когато се възстановяваше от маларията, след като едва не умря от нея, докато се криеше от Сула.

Щом започна да спазва този еднообразен режим, състоянието му се подобри чувствително, той понапълня и възвърна силите си.

 

 

Когато получи писмо от Митридат Пергамски на първия ден на март, Цезар въздъхна с облекчение. След като болестта вече не замъгляваше ума му, той можеше спокойно да се съсредоточи върху написаното.

„И така, Цезаре, вече съм в Ерусалим с хиляда конници от Дейотар от Галатия и един легион средно подготвени войници от Марк Брут от Тарс. В Сирия не намерих ни един подходящ човек, но както изглежда, еврейският цар без царство Хиркан е силно привързан към Клеопатра, защото даде три хиляди първокласни пехотинци и ме изпрати на юг в компанията на един негов приближен, Антипатер, със сина му Ирод. Очакваме след две нундини да сме в Пелузиум, където, както ме увери Антипатер, той имал пълната власт да вземе войската на Клеопатра от подножието на Казиус — тя се състои от евреи и идумейци.

Ти със сигурност знаеш по-добре къде е най-вероятно войските ми да срещнат отпор. Ирод, много енергичен и умен младеж, ми каза, че Ахил изтеглил силите си от Пелузиум още преди месеци, за да воюва с теб в Александрия. С Антипатер и Ирод обаче се боим да навлезем в тресавищата на делтата без напътствия от теб. Затова ще изчакаме заповедите ти в Пелузиум.

От понтийския фронт новините не са добри. Гней Домиций Калвин и войските, които успя да събере срещу Фарнак край Никополис в Малка Армения, претърпяха тежко поражение. Калвин нямаше друг избор, освен да се оттегли на запад към Витиния. Ако Фарнак го беше последвал, Калвин щеше да е разгромен. Фарнак обаче предпочете да остане в Понт и Малка Армения и да сее смърт и разрушение. Жестокостите му са потресаващи. Чух, че възнамерявал да завладее Витиния — ако е така обаче, подготовката му е повърхностна и хаотична. Все същите са си тези Фарнаци, помня ги от дете.

В Антиохия дочух нов слух: че синът на Фарнак, Асандер, останал да управлява Кимерия, изчакал Фарнак да съсредоточи цялото си внимание към Понт, след което обявил себе си за цар, а баща си за прогонен. Така двамата с Калвин може да получите неочаквано облекчение, ако Фарнак реши първо да се върне в Кимерия, за да сложи неблагодарното си дете на мястото му.

Чакам с нетърпение отговора ти и съм твой верен слуга.“

Най-после спасение!

Цезар изгори писмото, сетне накара Требаций да напише ново от името на Митридат Пергамски. Съдържанието му бе такова, че да накара александрийците да напуснат града за бърза битка в делтата. Преди това обаче то трябваше да попадне в ръцете на Арсиноя в двореца по такъв начин, че тя да повярва, че шпионите й са го откраднали, преди Цезар да успее да го отвори, и той не знае за пристигането на подкрепленията. Лъжливото писмо бе запечатано с една монета, сечена в двора на Митридат, и по неведоми пътища стигна до принцесата. След час и писмото, и Арсиноя бяха изчезнали от двореца. Два дни по-късно цар Птолемей, войската му и александрийците с македонски произход отплаваха на изток към делтата. Така градът остана напълно незащитен.

Цезар все още не се чувстваше съвсем добре, макар че отказваше да го признае; когато го видя облечен с кожена ризница, готов за заминаване към Делтата, Клеопатра се разфуча:

— Не можеш ли да оставиш това на Руфрий?

— Вероятно, но ако искам да сломя всяка съпротива и да вразумя веднъж завинаги Александрия, трябва да отида лично — обясни той; усилията при обличането го караха да се поти.

— Вземи поне Хапдефане — помоли го тя.

Цезар обаче вече се беше стегнал за битка и кожата му възвръщаше до известна степен цвета си. Той се обърна към Клеопатра с характерното си изражение на човек, който винаги владее положението:

— Твърде много се тревожиш.

Целуна я и тя усети все още лошия дъх в устата му.

 

 

Две кохорти ранени войници останаха да пазят двореца. Цезар взе три хиляди и двеста човека от Шести, Трийсет и седми и Двайсет и седми легион с цялата конница и тръгна по маршрут, който Клеопатра обяви за твърде дълъг. Вместо да отиде до делтата по плавателния канал, той заобиколи Марейското езеро от юг и когато зави към Канопския ръкав на Нил, вече отникъде не можеха да го забележат.

Един бърз вестоносец бе потеглил към Пелузиум много преди войската на цар Птолемей, за да уведоми Митридат Пергамски, че половината от Цезаровите войски ще дойдат по източния бряг на Пелузийския ръкав, а самият той в никакъв случай да не навлиза в делтата. Щяха да притиснат Птолемей на твърда земя, при Апекса.

Така се наричаше върхът на делтата на Нил, която по форма наподобяваше гръцката буква „делта“. Тя бе по-широка от устието на която и да било друга река в света: с широчина сто и петдесет мили между Пелузийския и Канопския ръкав на брега на морето и дължина от над сто мили от морето до първите разклонения на Нил при Мемфис. Великата река се разделяше на безброй ръкави и ръкавчета и изливаше водите си в морето през седем свързани помежду си устия. Отначало всички водни пътища по делтата били естествени, но при Птолемеите главните ръкави били свързани с мрежа от хиляди канали, така че всяко парче твърда земя там да отстои на не повече от миля от водата. Защо бе толкова необходимо да се грижат за делтата, след като дългата повече от хиляда мили долина на Нил между остров Елефантина и Мемфис произвеждаше достатъчно за изхранването както на Египет, така и на Александрия? Защото в делтата растеше папирусът, тръстиката, от която се правеше хартия. Птолемеите държаха световен монопол върху този продукт и всички приходи от износа му отиваха в личната хазна на фараона. Хартията бе храмът на човешката мисъл и скоро човечеството щеше да е неспособно да съществува без нея.

Според природния цикъл това бе началото на зимата, макар че по римския календар се падаше краят на март. Летният разлив беше отминал, но Цезар нямаше желание да се лута с войската си през лабиринта от канали.

При многократните разговори със Симеон, Аврам и Исус през месеците на война в Александрия Цезар бе опознал египетските евреи далеч по-добре от Клеопатра. Преди той да й ги представи, тя явно изобщо не ги беше смятала за достойни за вниманието й. От друга страна, Цезар много уважаваше интелекта на евреите, познанията и стремежа им към независимост и вече замисляше как да ги превърне в ценни съюзници на Клеопатра след заминаването си. Кръгозорът й вероятно бе ограничен от възпитанието и положението й, но след известно обучение от нея щеше да излезе способен владетел. Доброволното й съгласие да даде на евреите и метиците статут на александрийски граждани го беше обнадеждило в това отношение. Добро начало.

На югоизток от делтата се разполагаше страната на Ониас, автономен анклав на евреи, потомци на върховния жрец Ониас и неговите последователи, които били прогонени от Юдея, защото отказали да паднат на колене пред царя на Сирия. От това само спечелили, както твърдял Ониас. Цар Птолемей VI Филометър дал на онианците голяма ивица земя в замяна на ежегодни попълнения от тях в египетската войска. Вестта за щедростта на Клеопатра бе стигнала и до земите на Ониас. Евреите се обявиха на нейна страна в гражданската война и това позволи на Митридат Пергамски да завладее Пелузиум без бой. Пелузиум беше населен с много евреи и имаше здрави връзки със земите на Ониас, които бяха извънредно важни за евреите в цял Египет, защото там се намираше Главният храм. Той беше малко копие на Соломоновия храм — до осем стъпки високата кула и изкуствените потоци, символизиращи долините на Кедрон и Геена.

Войската на малкия цар беше слязла на брега при Фатноския ръкав на Нил, който се събираше с Пелузийския малко над Леонтополис и земите на Ониас, простиращи се между Леонтополис и Хелиополис. Там, край Хелиополис, цар Птолемей се натъкна на Митридат Пергамски, укрепен в лагер в римски стил, и го нападна ожесточено. Невярващ на късмета си, Митридат веднага изкара хората си от лагера и проведе толкова успешна контраатака, че много войници на Птолемей загинаха, а останалите се разпръснаха. Все пак някой в Птолемеевата войска проявяваше здрав разум, защото скоро след преминаването на началната уплаха царската войска се оттегли на естествено защитени позиции между едно възвишение, Пелузийския ръкав и широк канал с много високи и стръмни брегове.

Скоро след разгрома на царя дойде Цезар, по-силно задъхан от ходенето, отколкото му се искаше да признае дори пред Руфрий. Той спря хората си и разгледа внимателно позициите на Птолемей. Основното препятствие за него бе каналът, докато за Митридат това беше хълмът.

— Намерихме място, където можем да атакуваме канала — каза му Арминий, вождът на убите. — На няколко други места хората и конете лесно могат да го преплуват.

Пехотинците бяха изпратени да изсекат всички по-високи дървета в района и те се заеха с ентусиазъм въпреки целодневния преход. След шест месеца война римляните мразеха александрийците. Всички до един се надяваха това да е решаващата битка, след която най-после да се махнат от Египет.

Птолемей изпрати пехота и лека конница, за да препречи пътя на Цезар, но римската пехота и германските конници се нахвърлиха върху тях като обезумели от ярост белгийски гали. Птолемеевите войници побягнаха, но пътят им бе пресечен; малко бяха онези, които успяха да се доберат невредими до укрепленията на невръстния цар близо до мястото на сражението.

Отначало Цезар смяташе да нападне веднага, но когато видя укреплението на Птолемей, промени решението си. Многобройните развалини на стари храмове наблизо бяха осигурили достатъчно камъни за укрепване на позициите. Той остави хората си да пренощуват. Бяха извършили продължителен поход, преди да прекосят канала — заслужаваха преди битката хубава вечеря и да се наспят добре. Това, което никой не узна, бе, че самият той се чувстваше изнемощял, че пред очите му укрепленията на Птолемей сякаш танцуваха като шамандури в бушуващо море.

На сутринта хапна питка с малко мед и дажбата си от ечемичена каша и се почувства доста по-добре.

Войниците на Птолемей — по-точно е да се наричат така, защото в тях в никакъв случай не се включваха всички александрийци — бяха укрепили един близък хълм и го бяха свързали с основното си възвишение чрез каменни бастиони. Цезар хвърли основните си сили към това хълмче с намерението да го превземе и оттам настъплението естествено да се прехвърли към главната крепост. Между Пелузийския ръкав на Нил и Птолемеевите редици имаше празно пространство, невъзможно за преминаване от коя да е от армиите заради кръстосания огън от стрели и копия. Митридат Пергамски, който настъпваше от другия край на възвишението, срещаше други трудности и не можеше да помогне. Макар че завзе хълмчето, Цезар не успяваше да прехвърли хората си под смъртоносния дъжд от стрели в главното укрепление и да сложи край на битката.

Застанал с коня си на върха на една височинка, той забеляза, че войниците на Птолемей са станали твърде самоуверени от тази малка победа и някои от тях са слезли от най-високата част на цитаделата си, за да стрелят по омразните римляни. Той извика главния центурион на шести легион, Децим Карфулен.

— Взимай пет кохорти, Карфулене, заобиколи долните позиции и завземи височините, които тези глупаци са освободили — нареди той, доволен, че храната и почивката са възвърнали способността му за бърза преценка.

Лесно бе да преценява, когато се чувстваше… „О, години! Нима това е началото на Цезаровия край? Нека да е бърз, а не постепенното креене на старостта!“

Завземането на височините от римляните доведе до обща паника в Птолемеевите редици. Час по-късно царската войска бе разбита. Много загинаха, но тези, които пазеха невръстния цар, успяха да се доберат до Пелузийския ръкав и корабите си.

 

 

Разбира се, задължително трябваше да приеме Малахай, върховния жрец в земите на Ониас, със съответната тържественост, да го запознае с греещия от щастие Митридат Пергамски, да поседи с двамата и да пийне сладко еврейско вино. Пред входа на палатката падна сянка и Цезар се извини и стана, изведнъж се почувства много изморен.

— Някакви вести от малкия Птолемей, Руфрий?

— Да, Цезаре. Качил се на една голяма лодка, но хаосът бил толкова голям, че плавателният съд се препълнил и потънал. Царят се удавил.

— Взехте ли тялото му?

— Да. — Руфрий се засмя като щастливо дете. — Хванахме и принцеса Арсиноя. Беше в цитаделата и предизвикваше Карфулен на дуел; можеш ли да си представиш! Размахваше меча си и крещеше като харпия.

— Каква прекрасна вест!

— Какво ще заповядаш, Цезаре?

Пълководецът кимна към палатката:

— Веднага щом се измъкна от официалностите тук, тръгвам за Александрия. Ще взема принцесата и трупа на царя с мен. Вие с Митридат почистете тук, след това ме последвайте с войската.

 

 

— Екзекутирайте я — нареди фараонът от трона, когато Цезар въведе разрошената Арсиноя, все още с ризница.

Аполодор се поклони:

— Веднага, дъще на Амон Ра.

— Ъ… страхувам се, че няма да стане — намеси се с плах тон Цезар.

Хилавата царица се наежи заплашително:

— Как така няма да стане?

— Арсиноя е моя пленничка, фараонке, не твоя. Затова, както повелява римската традиция, ще бъде изпратена в Рим, за да върви в триумфалното ми шествие.

— Докато сестра ми е жива, аз съм в смъртна опасност! Искам днес тя да умре!

— Аз казвам, че не може.

— Ти си гост тук, Цезаре! Недей да заповядваш на египетската царица!

— Глупости! — тросна се ядосано той. — Аз те качих на трона и аз ще заповядвам на всеки, който седи на тази скъпа мебел, дори да съм само гост! Гледай си своите работи, фараонке, погреби брат си, започни да възстановяваш града, иди в Мемфис или Кирена, храни детето в утробата си. Освен това се омъжи за живия си брат. Не можеш да управляваш сама; не е допустимо нито по египетските, нито по александрийските традиции!

Той излезе. Тя свали високите си сандали и се втурна след него, забравила всякакво фараонско достойнство. Арсиноя истерично се разкиска; Аполодор погледна мрачно Хармиан и Ира.

— Добре, че не повиках тълкувателя, хроникьора, ковчежника, главния съдия и началника на нощната стража — каза главният шамбелан. — Мисля все пак, че фараонът и Цезар ще се договорят насаме. И не се смей, твое височество. Докато Цезар те качи на кораба си, ще лежиш в най-мрачната и най-задушна тъмница под Сема на хляб и вода. Римляните не екзекутират онези, които участват в триумфалното шествие на пълководеца, така че без съмнение Цезар ще те освободи след това, но внимавай, твое височество. Ако стъпиш на египетска земя, ще бъдеш убита. Сестра ти ще се погрижи за това.

 

 

— Как смееш! — крещеше Клеопатра. — Как смееш да унижаваш фараона пред двора?

— Фараонът трябва да мисли, преди да говори, скъпа — отвърна Цезар, вече поуспокоен. — Преди да обявяваш смъртни присъди, първо питай мен. Независимо дали ти харесва или не, вече четирийсет години Рим управлява Египет. Когато аз си тръгна, Рим ще остане. Смятам да оставя известен гарнизон от мои войници в Александрия. Ако искаш да продължиш да царуваш, бъди внимателна и хитра. Това, че съм ти любовник и баща на нероденото ти дете, не означава нищо за мен, ако интересите ти се разминават с тези на Рим.

— За Рим, следователно за Цезар — изсумтя тя.

— Точно така. Ела, седни и ме прегърни. Не е хубаво за едно бебе да слуша кавги. Той няма нищо против, когато се любим, но със сигурност страда много, когато се караме.

— Значи и ти смяташ, че е момче — рече тя поуспокоена, но все пак отказа да седне на коляното му.

— Хаем и Тач’а ме убедиха.

Едва изрекъл тези думи, цялото му тяло се сгърчи. Цезар погледна удивено скута си, сетне се свлече от стола, просна се по гръб и застина с извит гръбнак и изпънати крайници.

Клеопатра закрещя за помощ, скочи към него, като захвърли тежката двойна корона на пода. Лицето на Цезар бе придобило тъмноморав цвят, крайниците му се гърчеха. Все още крещейки, Клеопатра бе повалена на земята в опита си да му помогне.

Колкото внезапно беше започнал пристъпът, толкова рязко свърши.

Решили, че любовниците вече прибягват към насилие в спора си, Хармиан и Ира не посмяха да влязат, докато виковете на господарката им не ги убедиха, че се е случило нещо сериозно. Когато писъците на двете момичета се прибавиха към тези на Клеопатра, Аполодор, Хапдефане и трима жреци също притичаха. Завариха Цезар на пода. Дишаше на пресекулки, а лицето му бе съвсем бледо.

— Какво му има? — попита Клеопатра лечителя, след като той коленичи, за да помирише дъха на Цезар и да чуе сърцето му.

— Гърчове ли получи, фараоне?

— Да, да!

— Сладко вино! — изкрещя жрецът — лечител. — Сладко вино и гъвкава куха тръстика. Бързо!

Другите жреци се втурнаха да изпълнят заповедите. Хармиан и Ира хванаха виещата от ужас Клеопатра, убедиха я да свали няколко дрехи от фараонската си премяна и многобройните украшения. Аполодор крещеше, че ще падат глави, ако не се намери куха тръстика, а Цезар, безжизнен, дори не подозираше ужаса, обзел всеки от присъстващите, че господарят на света може да издъхне в Египет.

Един жрец притича от залата за мумифициране и донесе куха тръстика, използвана обикновено за вкарване на содов разтвор в черепната кухина. Хапдефане се увери, че тя не е употребявана. Взе я, продуха я, за да провери дали е куха, отвори устата на Цезар, пъхна тръстиката вътре, поглади гърлото му и внимателно набута пръчката, докато вкара една педя от нея. Сетне наля вътре сладко вино на тънка струйка, внимателно, за да не се образува въздушно мехурче. Не използва много течност, но цялата операция продължи сякаш цяла вечност. Накрая Хапдефане седна и зачака. Когато пациентът се размърда, жрецът издърпа тръстиката и повдигна Цезар.

— Хайде — рече, когато очите му се отвориха, — изпий това.

Не след дълго Цезар се съвзе достатъчно, за да стои прав без чужда помощ, да се разхожда и да гледа ужасените лица край себе си. Клеопатра го гледаше като възкръснал. Хармиан и Ира плачеха, Аполодор се беше отпуснал на едно кресло и се държеше за главата, неколцина жреци се суетяха отзад, и всичко това очевидно бе заради него.

— Какво стана? — попита той, след като седна до Клеопатра и установи, че наистина се чувства малко странно.

— Получи епилептичен припадък — обясни спокойно Хапдефане, — но ти нямаш епилепсия, Цезаре. Фактът, че сладкото вино те свести толкова бързо, говори, че през този месец на боледуване в тялото ти е настъпила някаква промяна. Кога за последен път си се хранил?

— Преди часове. — Прегърнал Клеопатра, Цезар погледна жреца с широка усмивка, сетне придоби гузно изражение. — Проблемът е, че когато съм зает, забравям за яденето.

— В бъдеще около теб трябва да има човек, който постоянно да ти напомня, че трябва да се храниш. Редовното хранене ще потиска болестта, но ако забравиш да се храниш, пий сладко вино.

— Не — намръщи се Цезар. — Никакво вино.

— Тогава мед и вода или плодов сок, нещо сладко. Нека някой роб винаги да има готово питие, дори по време на битка. И следи за предупредителните сигнали: гадене, световъртеж, слабост, главоболие, дори умора. Ако почувстваш нещо подобно, веднага пийни нещо сладко, Цезаре.

— Как успя да накараш припаднал човек да пие, Хапдефане?

Жрецът вдигна тръстиката. Цезар я взе и я разгледа.

— С това ли? Откъде беше сигурен, че не си ми я вкарал в дихателните пътища? Двата отвора са един до друг. Хранопроводът обикновено е затворен, за да не пречи на дишането.

— Не бях сигурен — отвърна простичко Хапдефане. — Молих се на Сехмет да не си в твърде тежко състояние и разтрих гърлото ти, за да те накарам да преглътнеш, когато почувстваш натиска на тръстиката. И успях.

— Знаеш всичко това, но не можеш да ми кажеш какво ми има, как е възможно?

— Болестите са мистерия, Цезаре, в повечето случаи са свръх възможностите ни. Медицината се основава единствено на наблюдения. За щастие аз научих много за теб, докато те лекувах от болките в корема. — Жрецът го изгледа лукаво. — Например, че смяташ храненето за загуба на време.

Клеопатра също се съвземаше; плачът й бе преминал в хълцане.

— Откъде знаеш толкова за човешкото тяло? — обърна се тя към Цезар.

— Аз съм войник. Ако обходиш достатъчно бойни полета, за да събираш ранените и да броиш мъртвите, ще видиш всичко. Също като този отличен лечител аз се уча от наблюдения.

Аполодор се изправи и избърса потта от челото си.

— Ще се погрижа да донесат вечеря — рече прегракнало. — О, слава на всички богове, че си добре, Цезаре!

 

 

Тази нощ той остана буден в огромното легло на Клеопатра, притиснат до топлото й тяло в хладината на така наречената александрийска зима и потънал в размисли.

От момента, в който бе стъпил на египетска земя, всичко се беше променило. Главата на Помпей; раздираният от интриги дворец; ширещата се корупция и упадъкът, възможни само на изток; нежеланата от него война, водена по улиците на този красив град; стремежът на един народ да унищожи нещо, изграждано с векове; собствената му роля в това унищожение… И едно делово предложение от страна на царицата, решена да спаси народа си по единствения начин, по който смяташе, че е възможно — като забременее от един бог. С увереността, че той, Цезар, е този бог. Странен. Чужд.

„Днес Цезар се уплаши. Цезар, който никога не боледува, се изправи пред неизбежните последствия от петдесет и двете му години. И не е само от годините. Той използва безжалостно всеки миг от живота си, подлага се на допълнително напрежение в моменти, когато всеки друг би спрял. Ала не и Цезар! Да спре, това никога не е било в негов стил. И никога няма да бъде. Сега обаче Цезар, който никога не боледува, трябва да признае пред себе си, че е болен от месеци. Че болестта, разтърсила тялото му, е оставила постоянни поражения. Някаква част от тази безотказна машина, наречена Цезар, е… как се изрази жрецът… претърпяла промяна. Цезар трябва вече да се храни редовно, иначе ще получава нови припадъци и хората ще говорят, че той най-после се е огънал, че е отслабнал, че вече не е непобедим. Затова трябва да запази тайната си, сенатът и народът никога не бива да научат за болестта му. Защото кой друг ще извади Рим от блатото, ако Цезар се провали?“

Клеопатра въздъхна, промърмори нещо насън, изхълца — толкова много сълзи бе проляла, и все за Цезар!

„Тази жалка хилава млада жена ме обича — обича ме! За нея аз се превърнах в съпруг, баща, чичо, брат. Единствен роднина. Аз не я разбрах. Мислех, че я разбирам, но не. Фортуна е хвърлила съдбите на милиони хора върху крехките й плещи, не й е оставила друг избор, също както аз не оставих на Юлия. Тя е обявена за самодържец според традиции, по-стари от всички други, тя е най-богатата жена на света, тя притежава пълна власт върху живота на поданиците си. И въпреки това е още дете. За един римлянин е невъзможно да си представи какво е преживяла през първите двайсет и една години от живота си — убийства и кръвосмешение като най-обичайни неща. Катон и Цицерон твърдят, че Цезар иска да стане цар на Рим, ала никой от тях няма представа какво означава наистина да си цар. Самодържавието е толкова далечно от мен, колкото е това дете, носещо моя син в утробата си.“

— О — сепна се изведнъж той, — трябва да ставам! Трябва да пийна от сладкия сок, който Аполодор донесе толкова любезно: сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат! Какъв упадък. Започвам да се обърквам, аз съм Цезар и „аз“ едновременно, не мога да разгранича двете.

Ала вместо да пие сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат, той отпусна глава на възглавницата и погледна Клеопатра. Цареше полумрак, тъй като големите плоскости на външната стена бяха отместени настрани и пропускаха светлина от пълната луна. На нея кожата на младата жена изглеждаше като от светъл бронз. Прекрасна кожа. Той я докосна, погали я, прокара леко ръка по наедрелия й корем, все още не достатъчно издут, за да изглежда лъскав, както си спомняше този на Цинила, когато беше бременна с Юлия, а после с мъртвородения Гай.

„Изгорихме Цинила и Гай заедно; майка, леля Юлия и аз. Не Цезар. Аз.“

Малките й гърди се бяха налели, зърната й бяха със същия тъмен цвят като кожата на етиопските й роби. Може би в нея течеше такава кръв, не само Митридатова и Птолемеева.

„Прекрасно усещане, но тази жива плът има по-велика цел от това просто да ме задоволява. Аз съм част от нея, защото тя носи моето дете. О, ние създаваме деца твърде млади! Сега е времето да ги зачеваме, да обожаваме майките им. Много години и много мъка са нужни, за да разберем чудото на живота.“

Косата й беше разпиляна на възглавницата, не гъста и черна като на Сервилия, не река от огън, в която можеше да се увие, като на Рианон. Това бе косата на Клеопатра, също както тялото бе нейното, а не нечие друго.

„И тя ме обича по различен начин от всички останали. Тя ме връща в младостта.“

Златистите й очи бяха отворени, втренчени в него. В друг момент той би скрил лицето си веднага, би прогонил всички мисли за нея — никога не давай на жена меча на знанието, защото тя ще го използва, за да те скопи.

„Тя обаче е свикнала с евнуси, не цени този вид мъже. От мен очаква да съм неин съпруг, баща, чичо, брат. Аз притежавам равна на нейната власт, но имам и допълнителна мощ от мъжествеността си. Аз я покорих. Сега трябва да й покажа, че не възнамерявам да я подчиня. Никоя от моите жени не е била безгласна слугиня.“

— Обичам те — рече той и я прегърна — като моя съпруга, дъщеря, майка, леля.

Тя нямаше представа, че той има предвид конкретни жени, че не говори с отвлечените изразни средства на Птолемеите, но цялата й душа се изпълни с любов, облекчение и върховна радост.

Цезар я беше приел в живота си.

Цезар бе казал, че я обича.

 

 

На следващия ден той я качи на едно магаре и я изведе да огледат пораженията от шестмесечната война в Александрия. Сградите по много от улиците бяха сринати. Вместо къщи се издигаха изкуствени възвишения и стени с изоставени артилерийски съоръжения на върха, жени и деца ровеха боклуците бездомни и отчаяни, покрити с дрипи. На брега не беше останало почти нищо; огънят от опожарените от Цезар александрийски кораби се бе разпространил към складовете и останките от големия емпориум, хангарите и доковете.

— О, книгохранилището е опожарено! — възкликна Клеопатра, кършейки ръце. — Каталогът го няма, не можем да разберем какво е изгоряло!

Макар че я изгледа насмешливо, Цезар не каза нищо, с което да издаде изненадата си от реакциите й. Тя изобщо не се трогваше при вида на всички тези гладуващи жени и деца, а сега плачеше за някакви си книги.

— Библиотеката обаче не е засегната — отбеляза той.

— Да, но библиотекарите са толкова мудни, че книгите се получават по-бързо, отколкото могат да бъдат каталогизирани, затова през последните сто години са се трупали в отделно хранилище. А то е изгоряло!

— Колко книги има в библиотеката?

— Почти милион.

— Значи няма причини да се безпокоиш. Успокой се, скъпа! Броят на всички книги, написани някога, е далеч по-малък от милион, което означава, че онези в хранилището вероятно са били дубликати или наскоро създадени творби. Много от книгите в библиотеката сигурно са дубликати. Създадените наскоро се намират лесно, а ако имаш нужда от каталог, Митридат Пергамски разполага с библиотека с почти четвърт милион заглавия, повечето от които — съвременни. Можеш да попълниш библиотеката с липсващите творби, ако ги поискаш от Сосий или Атик от Рим. Те нямат собствени книги, но взимат на заем от Варон, Луций Пизон, от мен и други, които разполагат с големи колекции. Това ми напомня, че Рим няма обществена библиотека; трябва да взема мерки.

Продължиха обиколката. От всички обществени постройки Агората бе претърпяла най-малки поражения. Някои от колоните й бяха свалени за запушването на проходите под Хептастадиона, но стените й бяха непокътнати, а също и по-голямата част от покрива на аркадата. От гимназията обаче стърчаха само няколко зида, а съдилището бе напълно изчезнало. Красивият Панов хълм беше лишен от растителността си, потоците и водопадчетата му бяха пресъхнали, по дъното им имаше кристализирала сол, всяко равно място се заемаше от римска артилерия. Всички от храмовете бяха засегнати, но Цезар с радост забеляза, че статуите и стенописите им, макар и изцапани, все още стоят.

Серапеумът в Ракотис бе засегнат най-малко благодарение на голямата си отдалеченост от Дворцовата улица. От главния храм все пак липсваха три масивни греди и покривът се беше продънил.

— Серапис обаче е в отлично състояние — отбеляза Цезар, докато прескачаше купчините мазилка.

Статуята на бога седеше на осеяния си със скъпоценни камъни златен трон. Много приличаше на Зевс, с голяма брада и дълги коси, един триглав цербер лежеше в краката му, а главата му беше увенчана от огромна корона с формата на кошница.

— Много е добър — рече Цезар, докато го оглеждаше. — Не е като произведение на Фидий, Праксител или Мирон, но статуята е много добра. Кой я е правил?

— Бриакс — отвърна Клеопатра.

Тя огледа полуразрушения храм, спомни си просторната пропорционална постройка с високия многостъпален подиум, ярко оцветените и позлатени йонийски колони, изящните метали и постаменти. Само Серапис бе останал.

„Колко ли разрушени градове е видял Цезар, колко ли обгорели руини, колко хаос? Това разрушение сякаш не му прави никакво впечатление, макар че той и хората му са причина за голямата част от него. Жителите на града ограничаваха с частни къщи, коптори, колиби, маловажни неща.“

— Е — рече тя, когато той и ликторите му я изпроводиха до двореца, — ще трябва да измъкна всеки талант от съкровищниците, за да възстановя храмовете, гимназията, агората, съда, всички обществени сгради.

Той дръпна юздата на магарето й и животното спря.

— Това е много похвално — отбеляза Цезар, — но не започвай с орнаментите. Първото, за което трябва да похарчиш пари, е за осигуряване на храна на останалите живи в това бедствие. Второто е разчистването на развалините. Третото, което трябва да осигуриш, са нови къщи за обикновените хора, включително за бедните. Едва след като се погрижиш за жителите на Александрия, можеш да пръскаш пари за обществени сгради и храмове.

Тя понечи да възрази, но срещна погледа му. „О, създателю Птах! Той наистина е бог — велик, страшен!“

— Мога със сигурност да твърдя — продължи той, — че повечето от загиналите в тази война са с македонски или македоно-гръцки произход. Може би сто хиляди. На грижите ти все още остават около три милиона души, загубили жилищата или работата си. Иска ми се да разбереш, че това е златна възможност да се издигнеш в очите на поданиците си. Рим не е бил разрушаван след превръщането му в световна сила и обикновените хора никога не са били пренебрегнати. Вие, Птолемеите и македонските ви управници сте властвали в много по-голям град, но сте мислили само за собствените си облаги, без да се грижите за народа. Това трябва да се промени, иначе тълпата ще се разгневи.

— Искаш да кажеш — рече объркано тя, — че ние, на върха, не сме се проявили като истински управници. Ти ни обвиняваш за безразличието ни към бедните и че никога не сме ги хранили за наша сметка, нито сме дарявали с гражданство всички, които живеят тук. Рим обаче също не е съвършен. Рим има цяла империя и може да глези най-низшите си жители, като експлоатира провинциите си. Египет няма провинции. Каквито е имал, Рим му ги е отнел. Колкото до теб, Цезаре, ти самият газиш до коленете в кръв, така че не е уместно да съдиш управниците на Египет.

Цезар дръпна отново юздите и магарето тръгна.

— През военната си кариера — рече спокойно той — аз съм оставил половин милион души без покрив. Четиристотин хиляди жени и деца са загинали заради мен. Убил съм повече от милион мъже на бойните полета. Рязал съм ръце. Продал съм милиони мъже, жени и деца в робство. Всичко това обаче съм го правил, след като съм подписвал договори, след като съм се опитвал да водя преговори, след като съм изпълнил всичките си обещания. А когато съм разрушавал, останалото след мен ще донесе на следващите поколения неизмеримо по-голямо благоденствие от страданията, които съм причинил. — Той продължи още по-уверено: — Мислиш ли, Клеопатра, че не си давам сметка за разрушенията, които съм причинил? Мислиш ли, че не страдам? Мислиш ли, че гледам на всички минали нещастия и на онези, които предстоят, без скръб? Без болка? Без съжаление? Ако е така, грешиш. Споменът за жестокостите не успокоява душата на стари години и аз искрено се надявам да не доживея до дълбока старост. Отново ти казвам, фараоне, управлявай поданиците си с любов и не забравяй, че само щастливата случайност да се родиш такава те прави по-различна от жените, които ровят из развалините на този град. Ти си мислиш, че Амон Ра те е сложил в тази кожа. Аз обаче знам, че това е просто една случайност.

Тя беше потресена; сложи ръка на устата си и впери поглед право между ушите на магарето, стараейки се да не заплаче.

„Значи той вярва, че няма да доживее дълбока старост, и се радва на това. Сега разбирам, че никога няма да го опозная истински. Той иска да ми каже, че всичко, което е вършил досега, го е направил съзнателно, с пълно разбиране за последствията, включително и за него. Никога няма да имам тази сила, тази далновидност, тази безскрупулност. Съмнявам се, че някой друг ги притежава.“

 

 

След девет дни Цезар свика съвещание в голямата стая, която използваше за кабинет. Присъстваха Клеопатра и Аполодор заедно с Хапдефане и Митридат Пергамски. От римляните дойдоха Публий Руфрий, Карфулен от Шести легион, Ламий от Четирийсети, Фабриций от Двайсет и седми, Макрин от Трийсет и седми, цезаровият ликтор Фабий, секретарят му Фаберий и личният му легат Гай Требаций Теста.

— В началото на април сме — обяви стегнато той. — Гай Домиций Калвин ме информира от провинция Азия, че Фарнак се е върнал в Кимерия, за да се оправи с блудния си син, който е решил да не се подчини на баща си без бой. Така в Анатолия положението ще остане спокойно поне още три-четири месеца. Освен това всички планински проходи между Понт и Малка Армения ще бъдат затрупани със сняг до средата на секстил — о, как мразя разминаването между календара и сезоните! В това отношение фараонът на Египет е прав. Вашият календар се основава на слънчевия цикъл, не на лунния. Смятам да обсъдя това с нашите астрономи.

Той си пое въздух и се върна на темата:

— Фарнак без съмнение ще се върне, затова ще го имам предвид, когато планирам следващите си действия. Калвин е зает със събирането и обучението на войска, а Дейотар иска на всяка цена да се реваншира, задето беше в клиентелата на Помпей. Колкото до Ариобарзан… — добави с усмивка — … Кападокия винаги ще си бъде Кападокия. Той няма да съдейства нито на нас, нито на Фарнак. Казал съм на Калвин да поиска няколко от републиканските легиони, които върнах в Италия с моите ветерани. Така, когато му дойде времето, ще е подготвен. Ако Фарнак загуби някои от най-добрите си войници във войната с Асандер в Кимерия, толкова по-добре.

Той се приведе напред и огледа съсредоточените лица на останалите.

— Тези, които останахме в Александрия през последните шест месеца, преживяхме изключително изнервяща война и войските са заслужили да починат през зимата. Затова възнамерявам да остана в Египет още два месеца, стига събитията да го позволят. С разрешението и съдействието на фараона ще устроя лагера край Мемфис, достатъчно далеч от Александрия, за да спестя на войниците си неприятните спомени. Там има забележителни паметници и ще дам на войниците достатъчно пари за харчене. Ще уредя и изпращането на излишните жени от Александрия в лагера. Толкова много потенциални съпрузи загинаха в битките, че през следващите години жените ще представляват голямо бреме за града. Има начин това да се избегне. Нямам намерение да ги използвам като проститутки, а да им намеря съпрузи. Двайсет и седми, Трийсет и седми и Четирийсети ще останат в Александрия достатъчно дълго, за да могат войниците да създадат семейства. Страхувам се, че легионерите от Шести няма да имат възможност да създадат постоянни връзки.

Фабриций, Ламий и Макрин се спогледаха. Не знаеха дали да се радват на тези новини или не. Децим Карфулен от Шести легион остана с безизразно лице.

— Много е важно Александрия да е спокойна — продължи Цезар. — С течение на времето все повече римски легиони ще остават на гарнизон, без да изпълняват бойни задачи. Това не означава, че трябва да бездействат. Всички си спомняме какво стана с войниците, които Авъл Габиний бе оставил в Александрия след връщането на Авлет. Те бяха започнали да се чувстват като местни жители и убиха синовете на Бибул, за да не се върнат на служба в Сирия. Царицата се справи добре в тази криза, но това не бива да се повтаря. Легионерите, които оставям в Египет, ще се държат като професионални войници, ще поддържат бойните си умения и ще останат в пълна готовност да настъпят към Рим, когато им заповядам. Останат ли обаче на чуждо място, далеч от домашното огнище, мъжете губят връзка с действителността, а след това и човешките си чувства. Аз няма да допусна да крадат жени от Мемфис, затова ще трябва да избират съпруги сред свободните александрийки и както казваше Гай Марий, да разпространяват римските обичаи, римските идеали и латинския език чрез децата си.

Той огледа главните центуриони на трите легиона. Цезар никога не си губеше времето с легати или военни трибуни, които се избираха според знатния си произход и не се задържаха много във войската. Центурионите бяха гръбнакът на армията, постоянните й командири.

— Фабриций, Макрин, Ламий, това са заповедите ми към вас. Останете в Александрия и я пазете добре.

Нямаше смисъл да се оплакват. Можеше да е и много по-зле, например трийсетдневни походи.

— Да, Цезаре — рече Фабриций от името на тримата.

— Публий Руфрий, ти също ще останеш тук. Давам ти правомощия на пропретор.

Това зарадва Руфрий. Той вече имаше жена в Александрия, бременна от него, и не искаше да я изоставя.

— Дециме Карфулене, Шести легион ще тръгне с мен за Анатолия. Съжалявам, че няма да се установиш за постоянно, но твоите момчета ме съпътстват през всичките тези години, откакто те взех от Помпей Велики, и аз те уважавам много, че му остана верен, след като се върна при него. На север ще попълня редиците ви с още ветерани. В отсъствието на Десети легион Шести ще е под мое лично командване.

Карфулен се усмихна широко, показвайки две дупки от липсващи зъби. Белегът, преминаващ през носа му, се набърчи. Действията му при превземането на Птолемеевото укрепление бяха спасили цял легион от кръстосания огън на противника, затова той получи корона цивика при награждаването на войската. Също както Цезар той имаше вече право да влезе в сената по заслуги.

— Това е голяма чест за Шести, Цезаре. Ние сме твои до смърт.

— Колкото до вас — обърна се Цезар към главния си ликтор и секретаря си, — вие сте прикрепени постоянно към мен. Където отида, и вие идвате с мен. Теб обаче, Гай Требаций, не мога да те моля за повече услуги, които ще повлияят зле на благородническата ти кариера.

Требаций въздъхна; спомни си ужасните разходки в нечовешката влага на Портус Ициус, защото Цезар бе забранил на легатите и трибуните си да яздят; спомни си вкуса на менапската печена гъска; спомни си главоломното препускане за предаване на послания. О, Рим с носилките, стридите, изтънчените сирена и фалернското вино!

— Е, Цезаре, рано или късно пътят ти отново ще те доведе в Рим. Няма да бързам с решения за кариерата си, докато не дойде този ден — рече храбро той.

Очите на Цезар проблеснаха и той каза:

— Може би храната в Мемфис ще ти хареса повече. Много си отслабнал напоследък.

Сетне скръсти ръце в скута си и кимна:

— Римляните са свободни.

Те излязоха; навън заговориха един през друг още преди Фаберий да затвори вратата.

— Първо ти, добри ми приятелю Митридате — рече Цезар, след като се поотпусна. — Вие с Клеопатра сте син и внучка на Митридат Велики, което те прави неин чичо. Ако, да речем, съпругата и децата ти дойдат тук, склонен ли си да останеш в Александрия и да се грижиш за възстановяването на града? Клеопатра сподели, че има нужда от чужд архитект, а ти си знаменит с творенията си край морето под пергамския акропол. — На лицето му се появи лукаво изражение. — Много добре си спомням онова крайбрежие. Навремето разпънах там петстотин пирати, за най-голямо неудоволствие на управителя. Сега обаче там има красиви улици, аркади, градини, обществени постройки.

Митридат се намръщи. Той беше енергичен мъж, наближаващ петдесетте, син на наложница. Бе наследил чертите на баща си — едър, мускулест, висок, с руса коса и жълтеникави очи. Подстригваше косата си късо по римски маниер и се бръснеше, но дрехите му бяха по-скоро ориенталски — имаше слабост към златовезаните платове, плюшените бродерии и всички оттенъци на пурпурното, извличани от черупките на охлювите мурекс. Тази разточителност можеше да бъде простена на толкова лоялен клиент, първо на Помпей, после на Цезар.

— Честно казано, Цезаре, с удоволствие бих го сторил, но не може ли без мен? При опасността от Фарнак със сигурност ще съм по-необходим в страната си.

Цезар енергично поклати глава:

— Фарнак няма да стигне чак до провинция Азия, още по-малко до Пергам. Ще го спра в Понт. Доколкото разбирам от Калвин, синът ти се справя отлично с управлението в твое отсъствие, затова, моля те, почини си от държавните дела! Заради родството ти с Клеопатра александрийците ще те приемат по-лесно, а забелязвам, че си изградил и много силни връзки с евреите. Най-умелите майстори в Александрия са сред юдеите и метиците, а щом първите те приемат, ще те одобрят и вторите.

— Съгласен съм тогава, Цезаре.

— Добре. — След като решението му бе прието, господарят на света кимна на Митридат Пергамски в знак, че е свободен. — Благодаря.

— И аз ти благодаря — рече Клеопатра, щом чичо й си тръгна.

„Чичо! Удивително! По линия на майка си сигурно имам хиляди роднини! Фарнак също ми е чичо! А по линия на Родогун и Апама съм свързана с Камбиз и Дарий в Персия! И двамата са били някога фараони! В мен се събират цели династии. Каква кръв ще тече във вените на сина ми?“

Цезар заговори за Хапдефане, когото искаше да вземе като личен лекар.

— Бих желал бедният човек да остане с мен — рече на латински, който царицата вече говореше много добре, — но съм достатъчно дълго в Египет, за да знам, че малко хора тук са свободни. Всъщност само македонците. Доколкото мога да се досетя, съдбата му е в ръцете на Хаем, тъй като е жрец на съпругата на Птах, Сехмет, и явно живее в храмовия комплекс на Птах. Тъй като ти поне отчасти си господарка на Хаем, той ще направи, каквото пожелаеш. Имам нужда от Хапдефане, Клеопатра. Сега, след смъртта на Луций Тукций (той бе личен лекар на Сула, а след това мой), аз не се доверявам на римските лечители. Ако има съпруга и деца, с радост ще взема и тях.

Това поне можеше да стори за него!

— Хапдефане, Цезар иска да те вземе със себе си — рече тя на жреца на древноегипетски. — Птах ще е доволен, ако се съгласиш. Ние в Египет с радост ще приемаме вести за него, независимо къде по света се намирате. Отговори му лично и му разкажи за положението си. Той е загрижен за теб.

Жрецът запази непроницаемо изражение, насочи черните си, немигащи очи към Цезар.

— Божествени Цезаре — рече на лош гръцки, — очевидно е, че Птах иска да ти служа. Ще го направя по своя воля. Аз съм дал клетва за полово въздържание. — Очите му игриво проблеснаха. — Бих искал да включа в лечението ти и някои египетски методи, които гръцките лечители отричат: талисманите и заклинанията имат голяма сила.

— Точно така! — възкликна възбудено Цезар. — Като върховен жрец аз знам всички римски талисмани и заклинания; можем да обменяме опит. Съгласен съм, че в тях се крие голяма сила. — Лицето му стана сериозно. — Трябва обаче да си изясним един въпрос. Не съм никакъв „божествен“ Цезар; и никакво коленичене на пода пред мен! Навсякъде другаде по света аз съм обикновен човек и другите хора се обиждат, ако някой ме нарече бог.

— Както желаеш, Цезаре.

Всъщност този все още млад мъж с обръсната глава се зарадва много на внезапната промяна на съдбата си, защото изпитваше вродено любопитство към чужди земи. Гореше от нетърпение да види всевъзможни странни кътчета като придружител на боготворения от всички човек. Разстоянието не можеше да го раздели от Създателя Птах и неговата съпруга Сехмет, от сина им Нефертем. Той можеше да изпраща мислите си към Мемфис от всяко кътче на света. Затова, докато Цезар и Клеопатра разговаряха на твърде бърз гръцки, за да ги разбира, той се замисли върху нещата, които трябваше да вземе: цяла дузина внимателно увити гъвкави кухи тръстикови стъбла, щипци, трепани, ножове, троакари, игли…

— Ами градските управници? — попита Цезар.

— Досегашните са свалени — отвърна Аполодор. — Натоварих ги на един кораб за Македония. Когато отидох при тях с новата царска гвардия, заварих хроникьора да гори свитъците със закони и декрети, а ковчежника счетоводните документи. За щастие пристигнах точно навреме, за да ги спра. Градската съкровищница е под Серапеума заедно с канторите на висшите обществени служители. Останали са непокътнати.

— Нови хора ли? Как ги избра?

— Чрез жребий между по-изтъкнатите македонци, много, от които са загинали или избягали.

— Жребий? Искаш да кажеш с теглене на номерирани топки?

— Да, Цезаре, жребий. Резултатите, разбира се, бяха подправени.

— Е, това е по-евтино от провеждането на избори, както е при нас. Какво става сега?

— Ще преустроим всичко — заяви решително Клеопатра. — Възнамерявам да отменя назначаването чрез жребий и да организирам избори. Ако единият милион нови граждани гласуват за определени кандидати, ще се погрижа думата им да се чува.

— Това, разбира се, зависи от кандидатите. Смяташ ли да дадеш право на всеки да се кандидатира?

Тя смутено сведе очи и отговори:

— Все още не съм обмислила всички подробности.

— Не смяташ ли, че гърците ще се почувстват пренебрегнати, ако само евреите и метиците получат гражданство? Защо не дадеш това право на всеки, включително на потомците на египтяни? Лиши ги, ако искаш, от изборни права, но им позволи някакви права на граждани.

По лицето й обаче Цезар разбра, че това е твърде далечна перспектива.

— Благодаря, Аполодоре, Хапдефане, можете да си вървите — рече той, като потисна въздишката си.

 

 

— Вече сме сами — рече Клеопатра; издърпа го от креслото и го накара да легне на кушетката до нея. — Добре ли се справям? Изразходвам парите си точно както ми каза. Бедните са нахранени и боклуците се извозват. Всеки строител в града е нает за издигането на жилищни сгради. Има пари за започване и на общественото строителство, защото ще използвам личния си фонд. — Големите й очи заблестяха. — Ти си прав. Това е начинът да спечелиш народната любов. Всеки ден излизам с Аполодор сред хората, за да ги утешавам. Това радва ли те? Започвам ли да управлявам по-добре?

— Да, но ти остава да учиш още много. Когато дадеш политически права на всичките си поданици, ще си го постигнала. Имаш дарбата да управляваш, но не си достатъчно наблюдателна. Вземи например евреите. Те са сприхави, но и способни. Уважавай ги и бъди добра с тях. В трудни времена те ще те подкрепят най-силно.

— Да, да — измърмори тя, раздразнена от поучителния му тон. — Искам да поговорим за още нещо, любов моя.

Той закачливо присви очи:

— Нима?

— Да, наистина. Знам какво ще правим с теб през тези два месеца, Цезаре.

— Ако имам попътни ветрове, ще отплавам към Рим.

— Е, нямаш, затова ще отплаваме по Нил до Първия праг. — Тя потупа корема си. — Фараонката трябва да покаже на народа си, че е плодовита.

Той се намръщи:

— Съгласен съм, че фараонката трябва да го направи, но аз трябва да остана тук, за да съм винаги в течение на събитията.

— Не искам и да чуя за това! Не ме интересуват събитията! Двамата с теб ще се качим на ладията на Птолемей Филопатор и ще обиколим истинския Египет, Египет на Нил!

— Не обичам да ме принуждават, Клеопатра.

— Правя го заради здравето ти, глупчо! Хапдефане каза, че се нуждаеш от истинска почивка, а не от още работа. А каква по-добра почивка от едно пътешествие с кораб? Моля те, умолявам те, съгласи се! Цезаре, всяка жена се нуждае от романтични спомени с възлюбения си! Ние нямаме никакви романтични преживявания и докато ти мислиш за себе си като за Цезар диктатора, няма да имаме. Моля те! Моля те!

 

 

Птолемей Филопатор, четвъртият управник с това име, не бил от най-активните владетели на династията. Оставил на Египет в наследство само две забележителни неща: двата най-големи кораба, правени някога на света. Единият беше пригоден за морски плавания и имаше дължина 426 стъпки и широчина — 60. Имаше шест скамейки за гребците с по четирийсет мъже на всяка. Другият бе речна ладия, пригодена за по-плитки води и с две пейки за гребци с по десет човека на всяка; той бе дълъг 350 и широк 40 стъпки.

Речната ладия на Филопатор се пазеше в хангар край Мемфис, поддържана безупречно през сто и шейсетте години от построяването й (мокрена и смазвана, лъскана и постоянно поправяна), и се използваше за пътувания на фараоните по реката.

„Нилският Филопатор“, както го наричаше Клеопатра, имаше просторни стаи, бани, аркада с колони на палубата и две огромни зали: една за аудиенции и една за пиршества. Под палубата и над скамейките за гребците се намираха личните покои на фараона и помещенията за многобройните слуги. На борда се готвеше само в едно оградено помещение с пещи. Храната се приготвяше на брега, защото огромният плавателен съд се движеше със скоростта на пешеходец и по източния бряг на реката го съпътстваше цяла армия прислужници; западният оставаше царство на мъртвите и храмовете.

Стаите бяха украсени със злато, сребро, слонова кост, изящни инкрустации и мебели от най-скъпите видове дървен материал от целия свят, включително кедрово дърво от Атласките планини с най-прекрасните шарки, които бе виждал Цезар — немалко признание, като се има предвид, че колекционирането на кедрови мебели беше страст за богатите римляни. Върху пиедестали от хризелефантин (смес от злато и слонова кост) стояха статуи от Праксител, Мирон, дори Фидий; имаше картини от Зевксис и Парасий, от Павсий и Никий и гоблени с толкова богати сюжети, че с реалистичността на детайлите си съперничеха на картините. Навсякъде бяха постлани персийски килими, на прозорците висяха ленени завеси в съответстващите за всяка стая цветове.

„Най-накрая, стари ми приятелю Красе — помисли си Цезар, — вече вярвам на историите ти за несметните богатства на Египет. Колко жалко, че не можеш да видиш това! Това е кораб, достоен за боговете.“

Плаваха с издути платна от тирски пурпурен плат, защото в Египет вятърът винаги духаше от север. На връщане силното речно течение щеше да помага на гребците. Не че виждаше някой от тях; Цезар нямаше представа къде са, как се отнасят към тях. Гребците по целия свят бяха свободни, добре обучени мъже, ала Египет не се славеше с голяма свобода. Всяка вечер преди залез „Нилският Филопатор“ биваше завързван за някой царски кей, до който не се допускаше никакъв друг плавателен съд.

Цезар си мислеше, че ще се отегчава, но това не стана. По реката постоянно минаваха кораби и лодки, най-вече разноцветни платноходки, пренасящи хранителни продукти от пристанищата покрай Червено море: големи глинени гърнета с тикви, шафран, сусам и ленено масло, сандъци с фурми, добитък. Бързите корабчета на речната стража сновяха навсякъде и проверяваха всички.

При това плаване Цезар най-сетне разбра значението на разливите, защото бреговете на Нил бяха между седемнайсет и трийсет и две стъпки високи. Ако реката не се вдигнеше над нивото на най-ниския бряг, наводнението бе невъзможно; ако излезеше над по-високия бряг, водата преливаше извън равнината, отнасяше села и реколта и се застояваше твърде дълго.

Всичко бе обагрено в прекрасни цветове: небето и реката — ясносини; далечните скали, показващи началото на пустинята, светеха с различни нюанси от сламеножълто до яркочервено; растителността беше във всички оттенъци на зелено. По това време на годината, средата на зимата, водите на реката се бяха оттеглили напълно и посевите избуяваха. Цезар си беше мислил, че тук не растат никакви дървета, но сега с изненада виждаше цели горички — черници, трънки, дъбове, смокини и всякакви видове палми.

Някъде по средата на Горен Египет от Нил излизаше едно разклонение, вливащо се в Меридовото езеро на север и заграждащо ивицата Таше с достатъчно богата почва за две реколти от пшеница и ечемик годишно. Един от първите Птолемей беше прокопал голям канал от езерото до Нил, за да осигури постоянно течение в страничния ръкав. Всичко по протежение на Нилската долина се напояваше. Клеопатра обясни на Цезар, че дори когато реката не прелее, хората успяват да се изхранят благодарение на това. Александрия бе основната причина за недоимъка заради трите си милиона допълнителни гърла — повече от цялото население на долината.

Скалите и пустинното плато се наричаха Червената земя; долината с дълбоката й, тъмна, постоянно обогатявана почва — Черната земя.

На двата бряга имаше безброй храмове, всичките издигнати в един мащабен стил: масивни колони, стени, вътрешни дворове, пак колони покрай дълги ходници, водещи винаги в едно свещено помещение — малка стая, в която светлината се насочваше по такъв начин, че да създава тайнствена атмосфера. Там винаги стоеше статуята на някое звероподобно божество или на някой прочут фараон, обикновено на великия строител Рамзес Втори. Пред храмовете често се издигаха статуи на фараони и сфинксове с глави на овни, на лъвове и на хора. Стените им бяха изрисувани с образи на хора, растения, животни и пъстро боядисани; египтяните обичаха крещящите цветове.

— Повечето Птолемеи са участвали в строежа, поправката или завършването на някой наш храм — обясни Клеопатра, докато скитаха из удивителния Абидоски лабиринт. — Дори баща ми, Авлет, строеше усилено; толкова искаше да стане фараон! Когато персиецът Камбиз завладял Египет преди петстотин години, той обявил храмовете и пирамидите за светотатство и започнал да ги руши, някои е унищожил напълно. Затова за Птолемеите имало предостатъчно работа. Те са първите след истинските египетски управници, които милеят за страната. Аз съм положила основите на нов храм на Хатор, но искам и синът ни да се присъедини към мен като един от строителите му. Това ще е най-великият храм в египетската история.

— След като Птолемеите толкова се гърчеят, защо строят като древните египтяни? Вие дори използвате йероглифи вместо гръцката азбука.

— Вероятно защото повечето от нас са били фараони и със сигурност, защото жреците са здраво свързани с древността. От техните редици идват всички архитекти, скулптори и художници, понякога дори в Александрия. Чакай само да видиш храма на Изида във Фили! Там са включени някои неща от гръцкия стил, затова се слави като най-красивия храмов комплекс в Египет.

 

 

Реката гъмжеше от риба, включително оксиринхуси, огромни подводни чудовища, на които бе наречен цял град. Египтяните ядяха риба, както прясна, така и пушена, като основна храна. Костурите и шараните бяха в изобилие и за най-голямо удивление на Цезар във водата се гонеха дори делфини, избягвайки с лекота хищните крокодили.

Много животни бяха свещени, някои се почитаха само в един град, други — навсякъде. Гледката как някакви жреци пъхат насила в устата на един Сухис, огромен свещен крокодил, медени сладкиши, печено месо и сладко вино, накара Цезар да избухне в смях. Дългото трийсет стъпки животно беше толкова преяло, че отчаяно се опитваше да се измъкне от мъчителите си, но без успех; те държаха челюстите му отворени и пъхаха в гърлото му храна. Цезар видя и свещени бикове Бухис и Апис, майките им, храмовете им и стана свидетел на сладкия им живот. Свещените бикове, кравите, които са ги родили, ибисите и котките се мумифицираха след смъртта им и се погребваха в просторни подземия. Котките и ибисите изглеждаха жалки за несвикналото око на Цезар — стотици хиляди фигурки, натъпкани една до друга, сухи като пергамент, неподвижни, безжизнени, докато духовете им скитаха в Царството на мъртвите.

„Всъщност — мислеше си той, докато «Нилския Филопатор» го водеше все по на юг — нищо чудно, че египтяните си представят боговете наполовина човеци, наполовина зверове. Нил е отделен свят и животните са неразделна част от живота на хората. Крокодилът, хипопотамът и чакалът са страховити зверове: крокодилът дебне във водата невнимателни рибари, кучета или деца; хипопотамът изпотъпква и изяжда посевите; чакалът се промъква в къщите и краде бебета и котки. Затова Себек, Таурт и Анубис са богове на злото. Котката Бастет и соколът Хор пък ядат плъхове и мишки; ибисът Тот унищожава вредните насекоми; кравата Хатор осигурява месо, мляко и работна сила; овенът Хнум опложда овцете, даващи месо, мляко, и вълна. За египтяните, ограничени в тази тясна долина и зависещи единствено от реката, е логично боговете да са наполовина животни, наполовина човеци. Тук разбират, че човекът също е животно. Амон Ра, слънцето, грее всеки ден от годината. За нас, римляните, луната символизира дъжда, родилния цикъл на жената, промяната, докато за тях тя е просто част от нощното небе, дало начало на земята. За нас боговете са силите, свързващи два различни свята. Те обаче не живеят в такъв свят.“

„Тук има само слънце, небе, река, хора и животни. Космологията им няма абстрактни понятия.“

 

 

Мястото, където Нил излизаше от безкрайния си червен каньон, за да потече през Египет, бе очарователно. В Нубия той не напоявал нищо, минавал между скални стени, така му каза Клеопатра.

— В Етиопия, където също тече спокойно, в Нил се вливат два притока — обясни тя. — Те събират летните дъждове и правят възможни разливите. Самият Нил тече покрай Мерое и страната на прогонените сембрити, които някога са управлявали Египет — толкова са дебели, че не могат да ходят. Основната река се подхранва от дъждове, които валят през цялата година някъде отвъд Мерое. Благодарение на това не пресъхва през зимата.

Видяха първия нилометър край остров Елефантина, сетне отидоха до Първия праг, където водата падаше и се пенеше със страшен рев. Продължиха на юг до Сиена, където през най-дългия ден на годината слънцето грееше право отгоре и се оглеждаше на дъното на кладенците.

— Да, чел съм Ератостен — каза Цезар. — Тук, в Сиена, слънцето престава да се движи на север и тръгва на юг. Ератостен го е нарекъл Тропик, защото означава точка на завъртане. Той е забележителен мъж. Доколкото си спомням, смята, че отново египтяните са създали геометрията и тригонометрията. Цели поколения деца като мен навремето се мъчат с учителите си и Евклид само защото разливът заличавал граничните камъни на Египет и всяка година египтяните трябвало да правят нови изчисления.

— Да, но не забравяй, че любопитните гърци са записали всичко на хартия! — засмя се добре запознатата с математиката Клеопатра.

 

 

Пътуването му помогна да опознае по-добре не само Египет, но и Клеопатра. Никъде по света нямаше монарх, ползващ се с такава голяма почит по традиция, а не по право или от страх. Хората се трупаха на брега и хвърляха цветя около кораба, кланяха се и падаха на колене, зовяха името й. Фараонът ги ощастливяваше с божественото си присъствие и разливът бе съвършен.

Когато беше в състояние, тя се качваше върху един пиедестал на палубата и поздравяваше тържествено поданиците си, застанала така, че наедрелият й корем да се вижда добре. Стоеше по този начин с бялата корона на Горен Египет на главата винаги когато минаваха през град. Корабът често се озоваваше обкръжен от лодки, понякога палубата му се покриваше с цветя. Макар че Клеопатра беше в напреднала бременност и вече не бе толкова бодра и жизнена, състоянието й нямаше значение. Най-важно бе да се покаже като достоен фараон.

Въпреки честите прекъсвания двамата постоянно разговаряха. Това доставяше по-голямо удоволствие на Цезар, отколкото на Клеопатра. Нежеланието му да обсъждат точно онези аспекти от живота му, които най-много я интересуваха, я дразнеше безумно. Тя искаше да знае всички подробности за връзката му със Сервилия (целият свят говореше за това!), за дългогодишния му брак с жена, с която почти не се беше виждал, за многото благородни дами, които бе съблазнил само за да се присмее на съпрузите им, негови политически противници. О, толкова много тайни! Тайни, за които той отказваше да говори, макар че не спираше да я поучава как се управлява или да й разказва вълнуващи истории за галските друиди, за езерните храмове в Толоза и натоварените със злато кораби, откраднати от Сервилий Цепион, за обичаите на десетки чужди народи. Стига темата да не го засягаше лично, Цезар говореше с удоволствие. Ако обаче тя се опиташе да нагази в дълбините на емоционалния му живот, той веднага млъкваше.

 

 

Съвсем разбираемо, Клеопатра остави посещението в храмовия комплекс на Птах за връщането им. Цезар бе видял пирамидите от кораба, ала сега пристигна на кон при Хаем. Клеопатра, вече твърде наедряла, отказа да го придружи.

— Камбиз от Персия се опитал да изтрие стенописите от външната каменна облицовка, но се отегчил и насочил вниманието си към вътрешността на храмовете — обясни Хаем. — Затова толкова много от тях са почти голи.

— Честно казано, не мога да си представя какво кара един човек, дори да изпитва огромна почит към бога си, да отделя толкова време и труд на една сграда, която никога няма да му послужи — призна Цезар.

Хаем се поусмихна:

— Е, не забравяй, че Хуфу и останалите фараони не са участвали лично в строежите. Може би от време на време са идвали да надзирават работниците, но нищо повече. Строителите са били много способни. В пирамидата на Хуфу има около два милиона големи камъка. Повечето работа се вършела по време на разлив. Камъните били пренасяни с кораби до началото на рампата на платото, не е било нужно да ги влачат през равнината. По време на активния земеделски сезон строителството буквално замирало. Сега външната облицовка е от полиран варовик, но някога върховете на пирамидите са били покрити със злато, за жалост ограбено от чужди нашественици. Гробниците били разбити по същото време и всички съкровища — откраднати.

— Къде тогава е съкровището на управляващия фараон?

— Искаш ли да го видиш?

— Много. — Цезар се поколеба, сетне добави: — Трябва да разбереш, Хаем, че не съм тук, за да грабя. Всичко, което притежава Египет, ще се предаде на сина ми или на дъщеря ми. — Той сви рамене. — Не мога да приема само мисълта, че след време синът ми ще се ожени за дъщеря ми. За римляните кръвосмешението е грях. Странно, но забелязвам, че войниците ми се тревожат повече от звероглавите богове на страната ти.

— Ти обаче разбираш защо боговете ни са „звероглави“. Виждам го в очите ти. — Хаем подкара магарето си. — Хайде сега към съкровищницата.

По-голямата час от огромния храмов комплекс на Птах беше строена от Рамзес Втори. От двете страни на дългата и широка улица към храмовете стояха прекрасни сфинксове с глави на овни, а от западната страна се издигаше огромна оцветена статуя на Рамзес.

Никой, осъзна Цезар, не би намерил входа към съкровищницата, ако не го знаеше предварително. Хаем го преведе през коридори до голяма зала с цветни статуи на Мемфиската троица, в истински ръст и призрачно осветени. В средата стоеше самият Птах, с бръсната глава и позлатен череп. Беше увит в бели платнени ленти от краката до врата. Само ръцете му се показваха. Държеше жезъл с голям бронзов анх (Т-образен предмет с примка на върха) и изкривен скиптър. От дясната му страна стоеше жена му Сехмет с изящно женско тяло, но с глава на лъвица, над която се виждаха дискът на Ра и изправена кобра. Отляво на Птах бе техният син Нефертем, пазител на Египет и господар на лотоса, мъж с висока синя лотосова корона и по едно бяло щраусово перо от всяка страна.

Хаем се пресегна към жезъла на Птах и свали анха. Подаде тежкия предмет на Цезар, сетне се обърна и тръгна по обратния път. Спря някъде по средата на коридора, коленичи и бутна с две ръце един камък с надпис на нивото на пода. Той се отмести достатъчно, за да може жрецът да го измъкне от стената. Сетне Хаем взе анха от Цезар и го пъхна в дупката.

— Досетили сме се за това преди много време — обясни той, докато въртеше анха за куката в горната му част. — Грабителите на гробници знаят всякакви хитрости, затова се чудехме как да ги измамим. Накрая се спряхме на прост механизъм с непредвидимо местоположение. Коридорите ни са истински лабиринт. Този не се различава по нищо от останалите. — Той изръмжа от усилие, думите му заглъхнаха. — Животът на Рамзес Велики е описан по всички стени, имената на многобройните му синове са изписани сред йероглифи и рисунки. А настилката… ами тя е като във всеки друг коридор.

Цезар дочу някакъв звук, обърна се и с изненада забеляза гранитна плоча в средата на коридора, издигната над околните.

— Помогни ми — рече Хаем, като остави анха в основата на стената.

Цезар коленичи, повдигна плочата и се взря в мрака отдолу. Настилката на пода бе така направена, че двамата с лекота махнаха още няколко по-малки плочи около първата. Накрая под тях зееше дупка, достатъчно голяма за провирането на доста едри предмети.

— Помогни ми — повтори Хаем, като този път хвана стърчащ бронзов кол, който бе поддържал централната плоча. Отви го и го извади. Сетне се пъхна в свободния вече отвор, измъкна две факли и обяви:

— Сега ще отидем да ги запалим на свещения огън, защото в съкровищницата няма източник на светлина.

— Има ли достатъчно въздух, за да горят? — поинтересува се Цезар, докато вървяха към свещената стая с огъня, където се намираше и статуя на седналия Рамзес.

— Да, докато плочите са махнати и ако не навлизаме много навътре. Ако искахме да вземем от съкровището, щях да извикам и други жреци и да ги накарам да вкарат допълнително въздух със специалното духало.

Със запалени факли двамата слязоха в утробата на земята под светилището на Птах. Едно стълбище водеше в малко преддверие към лабиринт от тунели с малки стаи покрай тях: стаи със златни слитъци, ковчежета със скъпоценни камъни и перли с всякакви цветове и форми; стаи с лечебни кори, подправки и благовония; стаи с лазерпициум и балсам; стаи със слонски бивни; стаи с порфир, алабастър, планински кристал, малахит, лазурит; стаи с абанос, кедрово дърво, електрум и златни монети. Ала никакви статуи, картини или нещо, което можеше да се нарече произведение на изкуството.

Умът на Цезар заработи трескаво. В съкровищницата имаше такова несметно богатство, че дори седемдесетте укрепени хранилища на Митридат Велики бледнееха пред нея.

„Явно Марк Крас беше прав: западният свят няма представа какви съкровища трупат източните владетели, защото ние не ги ценим заради самите тях. Само по себе си това богатство е безполезно, затова лежи тук. Ако беше мое, аз щях да претопя златото, да продам скъпоценните камъни и да използвам получените пари за създаването на по-сполучлива икономическа система. А Марк Крас щеше само да го гледа и да му се радва. Нищо чудно, че се налага да го пазят с такава хитрост.“

Качиха се отново в коридора, завиха бронзовия кол на мястото му и освободиха лостчето, което бе повдигнало централната плоча. Накрая отново подредиха настилката. Цезар огледа коридора; не можеше да различи входа за подземието, колкото и внимателно да се взираше. При потропване с крак върху плочите не се чуваше кънтене, защото плочите бяха твърде дебели.

— Ако се вгледа внимателно в надписа — рече Цезар, докато жрецът връщаше анха и скиптъра върху жезъла на Птах, — човек ще види, че е олющен.

— Утре вече няма да е — отвърна спокойно Хаем. — Ще бъде замазан, оцветен и обработен така, че да изглежда като другите наоколо.

Като много млад Цезар беше заловен от пирати. Те бяха толкова сигурни, че никой не може да открие тайното им заливче в Ликия, че го взеха със себе си. Той обаче запомни местоположението на свърталището им и се върна да ги залови, след като го освободиха срещу откуп. Същото бе и със съкровищницата. Той преброи надписите между залата на Птах и онзи, от който се отваряше подземието. За да открият съкровището, крадците трябваше да разрушат целия храм. Той обаче просто бе преброил надписите. Не че възнамеряваше да краде онова, което един ден щеше да принадлежи на сина му, но човек никога не знае.

 

 

В края на май се върнаха в Александрия. Там развалините бяха напълно разчистени и навсякъде се строеше. Митридат Пергамски се беше преместил в удобен дворец с жена си Вереника и дъщеря си Лаодика. Руфрий пък строеше гарнизона за войската на изток от града, близо до хиподрума — разумно бе избрал да настани войските си близо до еврейските квартали.

Цезар не спираше да съветва и да напомня:

— Не се скъпи, Клеопатра! Изразходвай достатъчно пари за изхранването на народа си и не карай бедните да плащат цената! Защо мислиш, че Рим няма проблеми с безимотните? Пускай ги безплатно на състезанията с колесници и измисли други такива забавления. Доведи гръцки театрални трупи да играят Аристофан, Менандър, все леки и весели пиеси. Обикновените хора не обичат трагедиите, защото такъв е животът им. Предпочитат да се смеят и да забравят за тревогите си поне за малко. Изгради повече обществени чешми и няколко бани. В Рим входът за баня струва четвърт сестерция; хората са доволни и чисти. Постави под контрол тези проклети птици през лятото! Наеми хора да мият улиците и направи сносни обществени нужници с течаща вода. Тъй като Александрия и Египет са затънали в бюрокрация, проведи преброяване на бедните и им раздавай по една крина жито на месец, както и порция ечемик, от който да си приготвят бира. Приходите трябва да се разпределят, а не да се пазят. Ако задържаш прекалено много пари, икономиката ще рухне. Ситуацията в Александрия е овладяна, но ти трябва да запазиш положението такова.

И така нататък, и така нататък. За законите, за институциите за обществен контрол, за реформата на египетските банки, собственост на фараона.

— Изразходвай повече пари за образование, насърчавай педагозите да организират училища на обществените места и пазарите, плащай им допълнително, за да допускат повече деца. Нуждаеш се от библиотекари, от писари; когато получиш нови книги, веднага ги изпращай в библиотеката! Чиновниците са мързеливци, затова ги дръж по-изкъсо; и не позволявай да заемат службите си доживотно.

Клеопатра слушаше внимателно, чувстваше се малко като кукла, която кима с глава, когато я разтърсиш. Вече в деветия месец, тя едва ходеше, не можеше да стои далеч от нощното гърне и едва издържаше ритането на Цезаровия син, докато самият Цезар изтезаваше съзнанието й. Тя бе готова да издържи всичко, освен мисълта, че скоро ще трябва да се раздели с него.

 

 

През юнските нони настъпи последната им нощ заедно. На сутринта Цезар, Шести легион и германската конница щяха да тръгнат към Сирия.

Тя даде всичко от себе си, за да му достави удоволствие. Разбираше, че той я обича по свой начин, че никоя жена не е в състояние да измести Рим от сърцето му, нито да му стане толкова скъпа като Десети или Шести легион. Те бяха неразривно свързани с него.

„Ала аз също съм готова да умра за него, да, готова съм! Той е бащата, когото не съм имала, любовта на сърцето ми, идеалният мъж. Кой друг на света може да се мери с него? Дори Александър Велики, завоевателят, незаинтересован от страданията на бедните. Вавилон не привлича Цезар. Той не би заменил Рим с Александрия. О, как ми се иска да можеше! Ако беше до мен, Египет щеше да управлява света, не Рим.“

Можеха да се целуват и да се прегръщат, но не и да се любят.

„На мъж като Цезар това не му липсва. Харесва ми да ме гали толкова нежно. След като си тръгне, само ще си представям докосването му. Синът му ще бъде като него.“

— След Азия в Рим ли отиваш? — попита тя.

— Да, но не за дълго. Предстои ми война в провинция Африка, за да се отърва завинаги от републиканците. О, де да беше жив Помпей! Нещата можеха да се развият съвсем различно.

Хрумна й странна мисъл:

— Не е вярно, Цезаре. Ако Помпей беше жив, ако се бяхте споразумели, нищо нямаше да се промени. Има толкова много други, които няма да превият коляно пред теб.

Той помълча, сетне се засмя:

— Права си, любов моя, напълно си права. Катон е главният подстрекател.

— Рано или късно ти ще се върнеш в Рим за постоянно.

— Може би. Преди това обаче трябва да победя партите и да върна орлите на Крас.

— Трябва да се видим отново! Трябва! Мислех си, че веднага щом приключиш войните срещу републиканците, ще се върнеш в Рим. Тогава мога да дойда при теб.

Той се надигна на лакът и я погледна.

— О, Клеопатра, ще се вразумиш ли някога? Първо, никой цар не може да отсъства от държавата си толкова дълго време. Затова не можеш да дойдеш в Рим. Освен това твое задължение е да управляваш.

— Ти си цар, но никога не си във владенията си.

— Аз не съм цар! Рим има консули, претори, цял куп магистрати. Диктаторът заема този пост само временно. В момента, когато изправя Рим на крака, аз ще се оттегля. Като Сула. Аз не мога да управлявам Рим. Ако можех, нямаше да съм тук сега. Също както ти не можеш да отсъстваш от твоя Египет.

— О, да не се караме в тази последна нощ! — възкликна тя и го стисна силно за ръката.

В същото време обаче си помисли: „Аз съм фараон, аз съм бог. Мога да правя каквото си поискам, нищо не ме задържа. Чичо Митридат и четири римски легиона са тук. Така че когато разчистиш републиканците и се установиш в Рим, аз ще дойда, Цезаре.“

Нямало да управлява Рим ли?

Как пък не!