Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (15)

14
Филипи: Всичко наполовина
(Юни — декември 42 г. пр.Хр.)

Марк Антоний и Октавиан имаха четирийсет и три легиона, от които двайсет и осем — в Италия. Другите войски бяха разпределени из провинциите, контролирани от триумвирите, с изключение на Африка, която бе толкова раздирана от вътрешни противоречия, че за момента трябваше да бъде оставена на мира.

— Три легиона в Отвъдна и два в Близка Испания — рече Антоний пред военния съвет на юнските календи. — Два в Нарбонска Галия, три в Италийска и два в Илирия. Те ще защитават провинциите ни от германите и даките, ще попречат на Секст Помпей да завземе двете Испании, а когато имаме възможност, Лепиде, ще ти отпуснем и легиони за Африка. — Той изръмжа. — Храната, разбира се, е най-големият разход, защото трябва да изхранваме не само войската, а и трите милиона жители на Италия. Смятам обаче, Лепиде, че ще се справиш. Щом сразим Брут и Касий, финансовото ни положение ще се подобри.

Антоний заобяснява по-подробно плановете си. Октавиан го слушаше мълчаливо, много доволен от първите шест месеца на тази тричленна диктатура. Проскрибциите бяха донесли почти двайсет хиляди сребърни таланта в хазната, Рим кротуваше, а сенатът оказваше пълно съдействие. Благодарение на разпродаването на официалните кафяви обувки, към които се стремяха толкова много амбициозни мъже, тази институция отново бе достигнала хиляда членове както по времето на Цезар. Какво, че някои идваха от провинциите?

— Как стоят нещата със Сицилия? — попита Лепид.

Антоний кисело се усмихна и кимна намръщено към Октавиан:

— Сицилия е твоя провинция, Октавиане. Какво предлагаш да се прави с нея в наше отсъствие?

— То се подразбира, Марк Антоний — отвърна спокойно момчето.

Октавиан вече не напомняше на Антоний да го нарича Цезар. Знаеше какъв ще е отговорът. Антоний бе твърде упорит.

— Подразбирало ли се? — примигна удивено Фуфий Кален.

— Разбира се. За момента се налага да позволим на Секст Помпей да управлява Сицилия, сякаш му е бащиния, и да купуваме от него зърно като от законен доставчик. Рано или късно огромните печалби, които трупа, ще се върнат в римската хазна. А именно когато имаме достатъчно време да се разправим с него, както слон с жаба: ще го смачкаме! Междувременно предлагам да го насърчим да инвестира част от тези незаконно придобити средства в Италия. Дори в Рим. Ако си помисли, че така един ден ще може да се върне и да се ползва с положението на баща си, толкова по-добре.

Антоний изръмжа:

— Не желая да му пълня гушата!

— Аз също, Антоний, аз също. Ала тъй като нямаме контрол над зърното на Сицилия, ще се наложи да си го купуваме. В такива случаи единственото, което е в състояние да стори държавата, е да въведе десятък, но за това и дума не може да става. Той обаче иска по петнайсет сестерции за модий, което е пладнешки грабеж. — На лицето на Октавиан се разля обичайната му чаровна усмивка. — Брут и Касий плащат по десет сестерции за модий. Известно намаление, но пак не получават безплатно житото си. Един ден Секст Помпей ще си плати.

— Момчето е право — съгласи се Лепид.

Още един камък в градината на Октавиан.

„Момче, а? — помисли той. — Ти също ще си платиш един ден, надут глупак такъв. Един ден всички ще ме наричате с истинското ми име. Ако доживеете.“

 

 

Луций Децидий Сакса и Гай Норбан Флак вече бяха прехвърлили двайсет и осемте легиона през Адриатическо море в Аполония. Имаха заповед да тръгнат по Игнациевия път и да намерят подходящо място за лагер, в който да изчакат основната част от войската. Това беше добро стратегическо хрумване на Марк Антоний. Когато тръгнат на запад по същия път, Брут и Касий щяха да бъдат спрени доста на изток от Адриатика, независимо колко голяма бе армията им.

Новините от провинция Азия бяха оскъдни и не можеше да им се вярва. Някои източници твърдяха, че на Освободителите ще им е нужно много време, за да се подготвят, други се кълняха, че настъплението им може да започне всеки момент. Брут и Касий бяха в Сарди след удивително успешните им пролетни кампании. Какво можеше да ги забави? По време на война времето беше пари.

— Имаме още двайсет легиона за прехвърляне в Македония — продължи Антоний. — Това трябва да стане на два пъти, защото нямаме достатъчно транспортни кораби. Не възнамерявам да използвам и двайсет и осемте легиона едновременно. Македония и Гърция също трябва да се охраняват, за да можем да използваме тамошното зърно.

— Такова почти няма — измърмори Публий Вентидий.

— Ще закарам седемте си останали легиона в Брундизиум по Апиевия път — рече Антоний, без да му обръща внимание. — Октавиане, ти тръгни с твоите по Попилиевия по западното крайбрежие на Италия и събери колкото можеш бойни кораби. Не искам Секст Помпей да се мотае около Брундизиум, докато прехвърляме войската си, затова твоята задача ще е да го задържиш в Тосканско море. Не вярвам да е особено заинтересован от събитията на изток от Сицилия, но и не искам да го изкушаваме. Може да сметне, че е по-лесно да се разбере с Освободителите, отколкото с триумвирите.

— Кой ще води флотата? — поинтересува се Октавиан.

— Който искаш.

— Салвидиен тогава.

— Добър избор — похвали го Антоний и изгледа злобно старите пълководци Кален, Вентидий, Карин, Ватиний и Полион.

Прибра се при Фулвия изключително доволен.

— Хубавеца не възрази срещу нито едно от решенията ми — заяви, отпуснал глава върху гърдите й край трапезата.

— Прекалено е потаен — отбеляза тя.

— И аз така си мислех, но си промених мнението, любов моя. Може да ме остави да управлявам още двайсет години и е решил да не прави опити да ме измести преди това. О, признавам, че е много хитър, но изобщо не може да се мери с Цезар, когато трябва да заложи всичко на една карта. Октавиан е като Помпей Велики. Обича да играе на сигурно.

— Търпелив е — рече замислено тя.

— Обаче изобщо не е в положение да ми оспорва властта.

— Чудя се дали някога си е мислел, че е способен да те измести. — Тя доволно измърка. — О, тези стриди са прекрасни! Опитай ги.

— Когато влезе в Рим и се самоназначи за старши консул ли имаш предвид? — Антоний се изсмя и лапна една стрида. — Права си, прекрасни са! О, да, мисля, че Хубавеца си е мислел точно това.

— Не съм толкова сигурна. Октавиан действа странно.

 

 

— Определено не съм в положение да оспорвам властта на Антоний — казваше Октавиан на Агрипа почти по същото време.

Двамата също вечеряха, но седяха на столове от двете страни на масичка, на която имаше топъл хляб, няколко купички със сосове и чиния с печени наденички.

— Кога възнамеряваш да му я оспориш? — попита Агрипа с блестяща от мазнина брадичка.

Той беше прекарал деня в игра на топка със Статилий Тавър и сега умираше от глад. Простото меню беше напълно по вкуса му, но той не спираше да се изненадва, че Цезар също обича такава храна.

— Няма да му се противопоставя, докато не се върнем в Рим. Тогава ще се ползвам със същия авторитет като него пред народа и войската. Основното препятствие пред мен е алчността на Антоний. Когато разгромим Брут и Касий, той ще се опита да си присвои всички лаври. О, ние със сигурност ще ги разгромим, не се съмнявам в това! Когато се сблъскаме със силите им, моите войски трябва да допринесат за победата не по-малко от Антониевите. И аз лично трябва да ги предвождам — заяви с хриплив глас Октавиан.

Агрипа едва се сдържа да не въздъхне. Ужасното време и прахът се отразяваха зле на приятеля му. Цезар нямаше да се почувства по-добре, докато не паднат обилни дъждове. Все пак по-добре да не му напомня за болестта. Нямаше как да му помогне, освен да е винаги до него.

— Днес чух, че Гней Домиций Калвин се връща отново в политиката — рече Агрипа, като отделяше най-препечените наденички за накрая (той бе израснал в недоимък и умееше да цени вкусните неща).

Октавиан се поизправи на стола си.

— Нима? И кого ще подкрепи, Агрипа?

— Антоний.

— Жалко.

— И аз така мисля.

Октавиан вдигна рамене и сбърчи нос:

— Е, те са стари бойни другари.

— Калвин ще ръководи прехвърлянето от Брундизиум. Всички кораби са се върнали благополучно от Македония, макар че вражеската флота скоро ще се опита да ни блокира.

 

 

Гней Домиций Ахенобарб пристигна край Брундизиум, когато Антоний тръгваше от Капуа със седемте си легиона. Преди Антоний да достигне пристанищния град, към вражеската флотилия се присъедини и тази на Стай Мурк. Сега водите около Брундизиум се кръстосваха от около сто и петдесет неприятелски галери, а флотата на триумвирите беше на западното крайбрежие с Октавиан. На Антоний не му оставаше друго, освен да чака. Нужен му бе силен югозападен вятър. Така щеше да има възможност да се измъкне, стига корабите на Мурк и Ахенобарб да дебнеха там, където обикновено заставаха флотилиите, блокиращи Брундизиум — на юг. Ала югозападният вятър така и не задуха.

С пълното съзнание, че наследникът на Цезар трябва да подражава на божествения си баща с бързината на действията си, Октавиан наложи бързо темпо на легионите си и достигна края на Попилиевия път при Брутиум в средата на юни. Флотилията на Салвидиен го следваше неотклонно в крайбрежните води. На няколко пъти се появяваха триреми на Секст Помпей, но Салвидиен се справи удивително добре в серията от схватки между Вибон и Региум. За пехотинците походът беше изморителен. Пътят бе три пъти по-дълъг отколкото по Виа Апия до Брундизиум.

Когато от другата страна на протока Месана се видя Сицилия, Октавиан получи кратка бележка от Антоний. Ахенобарб и Мурк го бяха блокирали и той не можеше да прехвърли дори един човек през Адриатика. Затова съветваше Октавиан да се откаже от Секст Помпей и да изпрати флотилията си колкото се може по-скоро в Брундизиум.

Единственият проблем при изпълнението на тази задача бе Секст Помпей, чиято основна флотилия блокира протока при Сицилия скоро след като Октавиан даде нареждане за тръгване към Брундизиум. Салвидиен не успя да реагира навреме и скоро бързите галери на Секст Помпей бяха сред корабите му. Битката се развиваше в полза на Секст, но не толкова бързо, колкото му се искаше.

— Аз бих се справил по-добре — измърмори Агрипа.

— Как така? — попита разтревоженият Октавиан.

— Може да е лесно да се говори от брега, Цезаре, но виждам как би трябвало да действа Салвидиен. Първо, оставил е либурнските си кораби най-отзад, а трябва да ги подреди отпред. Те са по-бързи и маневрени от корабите на Секст Помпей.

— Следващия път ти ще командваш флотилията. О, какъв лош късмет! Квинте Салвидиене, осъзнай се! Тези кораби ни трябват в Брундизиум, не на морското дъно! — възкликна Октавиан и размаха юмруци.

„Той иска да спаси Салвидиен със силата на волята си“ — помисли си Агрипа.

Изведнъж задуха от северозапад. Вятърът помогна на тежките кораби на Салвидиен да пробият блокадата и по-леките плавателни съдове на триумвирите ги последваха безпрепятствено. Само две повредени триреми трябваше да се върнат в пристанището на Региум.

— Статилий — нареди Октавиан на Гай Статилий Тавър. — Вземи една лодка и догони Салвидиен. Кажи му да закара корабите в Брундизиум колкото се може по-бързо, а после веднага да се върне при мен. Ние също ще бързаме. Елене, къде е Елен?

Последната реплика бе отправена към любимия му освободен роб Гай Юлий Елен.

— Тук съм, Цезаре.

— Пиши:

„Това е много глупаво, Сексте Помпее. Аз съм Гай Юлий Цезар Диви Филиус и командвам тази войска, както, сигурен съм, капитаните ти са докладвали. Признавам превъзходството ти в тази битка, но се чудя дали няма възможност да се срещнем лично, за да преговаряме? За предпочитане да не е в морето или на място, докъдето трябва да пътувам по море. Изпращам ти четирима заложници с това писмо и се надявам, че ще се съгласиш да се срещнем след една нундина в Каулония.“

За заложници бяха избрани Гай Корнелий Гал, братята Кокцеи и Гай Сосий. Корнелий Гал (не патриций от рода на Корнелиите, а произхождащ от Лигурийска Галия) бе толкова известен като приятел на Октавиан, че дори живеещият в изгнание Секст Помпей би оценил колко е скъп на наследника на Цезар. Лодката с писмото и четиримата заложници потегли бързо през измамливо спокойните води, където дебнеха страшните чудовища Сцила и Харибда.

Сега войската трябваше да стигне за осем дни Каулония, разположена на „подметката“ на италийския ботуш. Дотам имаше само сто двайсет и осем километра, ала кой знаеше какъв е пътят? Това не беше от обичайните маршрути за придвижване на войските и преминаваше през труднопроходимата верига на Апенините, спускащи се стръмно към Сицилийско море. Волските каруци на войската и артилерията щяха да бъдат прехвърлени от Анкона, затова в похода участваха само войниците и мулетата.

Маршрутът се оказа лесен. Пътят бе добре поддържан в по-голямата си част и войската стигна до Каулония за три дни. Октавиан я изпрати напред под командването на друг мъж с прякор Гал — Луций Каниний Гал. Отначало мислеше да натовари с тази задача Агрипа, но верният му приятел категорично отказа да го остави на грижите, както се изказа:

— … на слуги и глупаци. Кой знае дали този син на Помпей Велики е човек на честта? Оставам с теб. Също Тавър и една кохорта от Марсовия легион.

 

 

Секст Помпей пристигна в Каулония толкова рано на осмия ден, че Октавиан заподозря, че е нощувал в околността. Дойде с една-единствена бърза бирема и слезе на брега с малка лодка с неколцина гребци, които, след като издърпаха плавателния съд на сухо, тръгнаха из пристанището да търсят нещо за ядене.

Октавиан посрещна госта с усмивка и протегната десница.

— Сега разбирам какво дава повод на толкова слухове — рече Секст, след като се ръкуваха.

— Слухове ли? — попита Октавиан и поведе госта към къщата на дуумвирите! Агрипа ги следваше неотлъчно.

— Говори се, че си много млад и много красив.

— Годините ще ме лишат и от двете.

— Така е.

— Ти много приличаш на статуите на баща си, но си по-мургав.

— Не си го виждал приживе, Цезаре?

Едно признание! Октавиан, който и без това изпитваше известни симпатии към Секст Помпей, го хареса още повече.

— Отдалеч бе като дете — отвърна, — но Помпей не бе любител на Епикур и не беше близък с Филип.

— Не, не беше.

Един от дуумвирите ги посрещна почтително в къщата и ги заведе в приемната зала.

— Ние нямаме голяма разлика в годините, Цезаре — рече Секст, след като седна. — Аз съм на двайсет и пет. А ти?

— През септември ще навърша двайсет и една.

Елен остана в залата, готов да изпълнява желанията им, а бдителният Марк Агрипа стоеше на вратата с меч в ножницата и напрегнато изражение.

— Нужно ли е Агрипа да присъства? — попита Секст, като разчупваше енергично пресния хляб.

— Не, но настоя да остане — отвърна спокойно Октавиан. — Не се тревожи. Нищо, казано тук, няма да се разчуе.

— О, нищо не може да се сравни с пресен хляб, след като си прекарал четири дни в морето! — възкликна Секст и започна да се храни. — Ти май не обичаш морските пътувания, а?

— Мразя ги — призна Октавиан и потрепери.

— Да, знам, че някои мъже ги ненавиждат. При мен е точно обратното. Най-щастлив съм, когато съм на кораб.

— Искаш ли греяно вино?

— Да, но съвсем малко.

— Постарах се да е загрято по-силно, за да не замъгли ума ти, Сексте Помпее. Сутрин обичам да започвам с някаква топла напитка, а греяното вино е за предпочитане пред подсладения оцет на баща ми.

Продължиха да разговарят непринудено и да се хранят. По едно време Секст Помпей събра ръце между коленете си и погледна Октавиан изпод вежди.

— Защо ме извика тук, Цезаре?

— Ами, използвах случая, че съм тук, и реших, че може с години да не ни се предостави възможност да се видим — отвърна Октавиан с непроницаемо изражение. — Тръгнах от тази страна на крайбрежието с войската и флотата си, за да те задържа в Тосканско море. Прехвърляме легионите си през Адриатика, за да пресечем съпротивата на Освободителите в Македония, и Марк Антоний е на мнение, че ти си по-скоро техен привърженик, отколкото наш. Затова не иска да се навърташ около Брундизиум заедно с флотилиите на Освободителите.

— Говориш така, сякаш не си толкова сигурен, че съм на страната на Освободителите — усмихна се Секст Помпей.

— Аз не се ангажирам с предварителни решения, Сексте Помпее, и ми хрумна, че ти вероятно също действаш така. Затова не мога твърдо да те обявя за поддръжник на Освободителите. Имам чувството, че ти преди всичко работиш за интересите на Секст Помпей. Затова си помислих, че е редно двама непредубедени младежи като нас да се срещнат на четири очи, без някой възрастен и изключително опитен военачалник или политик да ни натяква за крехката ни възраст и наивността ни. — Октавиан се усмихна широко. — А и нашите провинции много си приличат. Аз би трябвало да се грижа за зърнения запас на Рим, а ти на практика го правиш.

— Добре казано! Продължавай, слушам те с най-голямо внимание.

— На страната на Освободителите има много благородни патриции. Толкова, че дори един Секст Помпей не би могъл да се мери с неизброимите Юнии, Касии, Клавдии, Корнелии, Калпурнии, Емилии, Домиции… да изброявам ли още?

— Няма нужда — процеди през зъби Секст Помпей.

— Признавам, че можеш да им предложиш добра флота, но освен нея само зърно… от което, както чувам от агентите си, Освободителите не изпитват особено голяма нужда, защото са заграбили цялата реколта на Анатолия и Тракия и имат изгоден договор с цар Асандер от Кимерия. Затова, изглежда, че най-добрият ти ход е да не се съюзяваш с Освободителите. Всъщност надявам се да не успеят да установят контрол над Рим. Те не се нуждаят от теб толкова отчаяно, колкото се нуждая аз.

— Ти ли, Цезаре? Ами Марк Антоний и Марк Лепид?

— Те са възрастни, изключително опитни военачалници и политици. Докато Рим и Италия имат какво да ядат и можем да намираме зърно за войските си, те не се интересуват особено какво правя аз. Или с кого дружа. Мога ли да ти задам един въпрос, Сексте Помпее.

— Казвай.

— Какво искаш ти?

— Сицилия. Искам Сицилия. Без бой.

Октавиан кимна замислено:

— Практична цел за човек, който владее моретата и пътя на зърното. И осъществима.

— Аз почти съм я осъществил. Имам пълен контрол над крайбрежието и… ъ… убедих Помпей Витински да ме признае за съуправител.

— Разбира се, той е един Помпей — отбеляза Октавиан.

Мургавият Секст се изчерви и се тросна:

— Не ми е роднина!

— Не, той е син на Юний Юнковия квестор, когато Юнк управлявал провинция Азия, а баща ми върнал Витиния под крилото на Рим. Споразумели се така: Юнк получил плячката, Помпей получил името си. Първият Помпей Витински не е бил нещо особено.

— Да приемам ли, че ако взема командването на сицилианската милиция и сваля Помпей Витински Син, ти ще ме признаеш като управител на острова, Цезаре?

— О, напълно. Стига да се съгласиш да продаваш сицилианското жито на триумвирите за по десет сестерции на модий. В крайна сметка съвсем ще се отървеш от посредниците, ако притежаваш и латифундиите, и корабите. Предполагам, че точно това целиш.

— О, да. Ще бъда собственик и на реколтата, и на транспортните средства.

— Ами, тогава… при десет сестерции за модий ще имаш по-голяма печалба от Рим, отколкото всичките ти приходи сега при петнайсет сестерции за модий.

— Така е.

— Още един много важен въпрос. Каква е реколтата в Сицилия тази година?

— Няма да е добра, но ще има достатъчно.

— Това ни навежда на въпроса за Африка. Ако Секстий в Новата провинция успее да измести Корнифиций от Старата и зърното отново потече към Рим, ти, разбира се, ще пресрещнеш корабите му. Съгласен ли си да ми продаваш това жито също за десет сестерции за модий?

— Ако Сицилия бъде оставена изцяло под моя власт и колониите за ветерани около Вибон, Региум и Брутиум бъдат премахнати, да. Вибон и Региум се нуждаят от своя обществена земя.

Октавиан протегна десница:

— Договорено!

Секст Помпей я пое:

— Договорено!

— Веднага ще пиша на Марк Лепид да премести колониите около Метапонт и Хераклея. В Рим почти никой не се сеща за тези земи, толкова са отдалечени. Местните жители обаче са с гръцко потекло и нямат политическо влияние.

Младежите се разделиха приятелски, но и двамата добре съзнаваха, че тази устна договореност няма голяма тежест. При първа възможност триумвирите (или Освободителите) щяха да се опитат да отнемат Сицилия от Секст Помпей и да сломят морската му мощ. За момента обаче условията ги задоволяваха. Рим и Италия щяха да имат достатъчно зърно, и то на старата цена. Много добра сделка за Октавиан в тази ужасна суша. За съдбата на Авъл Помпей Витински той не даваше пукната пара; неговият баща бе нанесъл обида на Дивус Юлиус. Колкото до Африка, Октавиан работеше и по този въпрос. Веднага писа на Публий Ситий с молба да подкрепи Секстий. В замяна братът на Ситий щеше да излезе от списъците за проскрибиране и да получи обратно цялото си имущество.

 

 

След като освободи четиримата си заложници, Секст Помпей отплава.

— Какво мислиш за него? — обърна се Октавиан към Агрипа.

— Че е достоен син на великия си баща. Той няма да склони да дели властта с никого дори да види, че триумвирите или убийците са му достойни съперници в морето.

— Жалко, че не мога да го спечеля на своя страна.

— Наистина няма да стане — съгласи се Агрипа.

 

 

— Ахенобарб изчезна. Къде и за колко време, не мога да кажа — рече Калвин на Октавиан, когато младежът пристигна в Брундизиум. — Сега сме блокирани само от Мурк и шейсетте му кораба. Много е способен, но Салвидиен още не се е показал. Предполагаме, че Мурк не подозира за присъствието му. Затова с Марк Антоний смятаме, че трябва да натоварим корабите и да ги изпратим с пълна скорост.

— Както искате — отвърна Октавиан.

Съзнаваше, че не е сега моментът да разтръбява за споразумението със Секст. Той отново писа на Лепид в Рим, за да е сигурен, че мързеливецът ще се размърда.

Пристанището на Брундизиум бе голямо и имаше много кейове и разклонения с почти неограничени възможности за товарене. Така недоволстващите от предстоящото пътуване войници бяха качени на четиристотинте кораба само за два дни. С ругатни и закани центурионите успяха някак си да сместят осемнайсет от всичките двайсет легиона в тях. Мъжете и мулетата бяха натъпкани толкова плътно, че по-паянтовите плавателни съдове газеха прекалено дълбоко, за да издържат дори слаба буря.

В отсъствието на Ахенобарб Стай Мурк бе предприел тактиката да се крие зад острова на самия изход на пристанището и да напада всеки кораб, който се опита да излезе. Времето го улесняваше, защото единственият вятър, който щеше да помогне на триумвирите, бе западният, а той не беше характерен за този сезон.

 

 

На секстилските календи корабите наизлизаха от залива буквално със стотици, толкова близко един до друг, колкото им позволяваха греблата. В същия момент Салвидиен се приближи с флотилията си и подпомогнат от благоприятен североизточен вятър, заобиколи Мурк край островчето. Адмиралът на Освободителите можеше да се измъкне, но не без битка, а не беше подготвен за това — бе дошъл само да потопява товарни кораби. О, защо Ахенобарб бе тръгнал да гони вятъра точно сега заради слуховете за втора египетска флотилия?

Пред очите на Мурк четиристотинте товарни кораба се изнизваха от Брундизиум цял ден, а и през нощта, като осветяваха пътя си с огньове, запалени върху високите кули на носовете, издигнати първоначално като средства за самозащита по хрумване на Антоний; сега все пак влизаха в употреба. Западна Македония отстоеше на сто двайсет и осем километра. Половината от корабите бяха предназначени за Аполония, другите — за Дирахиум, където с малко късмет трябваше да ги чакат конницата, артилерията и керванът с провизиите и тежкото оборудване, прехвърлени по-рано.

Ако в Италия имаше суша, положението в Македония и Гърция бе катастрофално, дори по пословично влажното епирско крайбрежие. Дъждовете, оказали се толкова досадни за редица римски пълководци, от Паул до Цезар, не бяха паднали и нямаше да дойдат тази година. Конете, воловете и мулетата бяха превърнали почвата във фин прах, който се вдигаше с вятъра и биваше отнасян по посока на Италия.

Едва бяха излезли от пристанището, когато хриптенето на Октавиан стана толкова силно, че можеше да съперничи на скърцането на мачтите и другите шумове на кораба. Загриженият Агрипа забеляза, че този път състоянието на младежа не се дължи на морската болест. Корабът бе толкова натоварен, че бордовете му едва се показваха над водата и греблата с мъка успяваха да му придадат някаква скорост на североизток. Не, единственото страдание на Октавиан беше астмата.

Никой от двамата не искаше специални удобства, при положение че самите войници бяха натъпкани като сардини, затова Октавиан и Агрипа заемаха ограничено пространство на палубата, встрани от руля и капитана, но заобиколени отвсякъде от легионери. Там Агрипа настоя да сложат един креват с доста странен вид — силно издигнат в единия си край. Върху твърдите дъски имаше няколко одеяла за омекотяване, но нямаше нито дюшек, нито възглавница. Под уплашените погледи на войниците той накара Октавиан да седне на леглото и му помогна да си поеме въздух. Един час по-късно в прегръдките на Агрипа Октавиан едва дишаше, толкова силно стискаше приятеля си през кръста, че болката щеше да мине едва след два дни. Кашлицата му го накара да повърне, след което той като че ли се почувства по-добре, но лицето му остана синкаво, очите му — затворени.

— Какво му има, Марк Агрипа? — попита един младши центурион.

„Знаят името ми. Значи познават и него.“

— Болест, изпратена му от Марс, бога на войната — измисли бързо отговора Агрипа. — Той е син на бог Юлий и това страдание му е част от наследството.

— Затова ли не хванахме морска болест? — обади се със страхопочитание един редови легионер.

— Разбира се — излъга Агрипа.

— Ще помогне ли, ако обещаем дарове на Марс и бог Юлий? — попита друг.

— Ще помогне — отвърна сериозно Агрипа; огледа се. — А също и ако измислите някаква защита от вятъра.

— Ама времето е тихо — възрази младшият центурион.

— Във въздуха има прах — отново си измисли Агрипа. — Ето, вземете тези одеяла и ги вдигнете около нас. Така ще спрете праха. Нали знаете, Дивус Юлиус винаги е казвал, че… прахът е враг на войника.

„Поне няма да навреди — помисли си Агрипа. — Важно е тези войници да не започнат да гледат на пълководеца си с пренебрежение заради болестта му. Те трябва да му вярват, не да го презират като слабак. Хапдефане е прав за прашния въздух, а по време на кампанията условията няма да се подобрят. Затова ще продължа да наблягам на това, че той е син на бог Юлий, че поема това страдание в името на победата, защото Дивус Юлиус не е само бог на римския народ, а и на римската войска.“

В края на пътуването и след дълга мъчителна нощ Октавиан се посъвзе. Излезе от транса си и се втренчи в загрижените лица наоколо. Сетне се усмихна и вдигна десницата си към младшия центурион.

— Почти стигнахме — изхриптя. — В безопасност сме.

Войникът хвана ръката му, стисна я внимателно.

— Ти ни преведе през морето, Цезаре. Колко си храбър, да се подложиш на такива страдания заради нас.

Октавиан обърна изненадан поглед към Агрипа, сетне пак се усмихна и рече:

— Сторих, каквото беше нужно, за да запазя легионите си. Другите кораби в безопасност ли са?

— Да, Цезаре — отвърна центурионът.

 

 

След три дни легионите слязоха на сушата благополучно, благодарение (както се говореше) на храбрата саможертва на Цезар Диви Филиус. Двамата триумвири установиха, че връзката им с Брундизиум е прекъсната.

— Вероятно за постоянно — рече Антоний, дошъл на посещение в Октавиановата барака в лагера на хълма Петра. — Предполагам, че флотилията на Ахенобарб се е върнала, така че вече нищо не може да излезе от пристанището, дори лодка. Това означава, че ще получаваме новините от Италия през Анкона. — Той хвърли на Октавиан запечатано писмо. — Оттам се получи това за теб, а също и писмо от Калвин и Лепид. Чух, че си се споразумял със Секст Помпей за зърнените доставки. Много умно! — Той презрително изсумтя. — Най-лошата новина е, че някакъв малоумен легат толкова се забавил с Марсовия легион и още няколко кохорти в Брундизиум, че няма да могат да се прехвърлят.

— Жалко — съгласи се Октавиан и стисна писмото.

Лежеше на една кушетка с меки възглавници. Все още хриптеше, но на върха на хълма не беше толкова прашно.

Въпреки това бе отслабнал толкова, че му личеше, а очите му бяха хлътнали като в черни дупки.

— Марсовият легион ми трябва — добави той.

— Не се изненадвам, след като се разбунтува, за да се присъедини към теб.

— Това е минало, Антоний. Нали сега сме съюзници. Значи, зарязваме онова, което е в Брундизиум, и тръгваме на изток по Игнациевия път, така ли?

— Определено. Норбан и Сакса са стигнали почти до Филипи и са заели два прохода в планините по крайбрежието. Брут и Касий са тръгнали от Сарди към Хелеспонт, но докато стигнат Норбан и Сакса, ще мине доста време. Ние ще ги изпреварим. Или поне аз. — Антоний изгледа изпитателно Октавиан. — Съветвам те да останеш тук, о, носителю на късмета на легионите. Прекалено си болен, за да пътуваш.

— Ще тръгна с войската си — отвърна непреклонно Октавиан.

Антоний се почеса по бедрото, намръщи се:

— Имаме осемнайсет легиона. Петте най-неопитни трябва да останат за охрана на Западна Македония. Три в Аполония и два тук. Ако останеш, можеш да командваш тях, Октавиане.

— Предлагаш да се вземат само от моите легиони?

— Ако твоите са с най-малко опит, да! — сопна се Антоний.

— Така от тринайсетте, които ще продължат, осем ще са твои, а пет мои. Четирите на Норбан също са мои, но въпреки това ти ще имаш повече.

Антоний се изсмя:

— Това е най-странната война в историята! Две половини срещу две половини. Доколкото чувам, Брут и Касий не се сработват по-добре от нас.

— Така е с разделеното командване, Антоний. Просто някои половини са по-големи от други. Кога смяташ да тръгнем?

— Ще взема осемте си легиона след нундина. Ти ще ме последваш шест дни по-късно.

— Как сме с провизиите? Със зърното?

— Имаме достатъчно, но не и за продължителна война и няма да получим нищо от Гърция или Македония. Тук няма никаква реколта. Тази зима местните ще гладуват.

— В такъв случай — рече замислено Октавиан — на Брут и Касий им е по-изгодна тактиката на изчакването, не мислиш ли? Ще се стремят да избягват решителни битки на всяка цена, за да ни уморят от глад.

— Напълно си прав. Затова сами ще търсим битка и ще ядем храната на Освободителите.

След тези думи Антоний кимна и излезе.

Октавиан погледна печата на писмото. Марцел Малкия. Колко странно. За какво му бе притрябвало на зет му да му пише? Обхвана го тревога. Октавия трябваше да ражда за втори път. Само не и скъпата Октавия!

Писмото обаче беше от нея.

„Сигурно ще се зарадваш, мили братко, че родих благополучно красиво и здраво момченце. Не изпитвах почти никакви болки и съм добре.

О, малки Гай, съпругът ми смята, че аз трябва да ти пиша, преди да научиш от някого, който ти е по-малко близък. Знам, че мама би трябвало да ти пише, но тя няма да го направи. Твърде много се срамува, макар че случилото се е по-скоро нещастно стечение на обстоятелствата, отколкото нещо позорно, и аз ще продължавам да я обичам въпреки всичко.

И двамата знаем, че завареният ни брат Луций е влюбен в нея от самото сключване на брака й с Филип.

Тя или се правеше, че не подозира, или наистина не е забелязвала. Със сигурност по време на брака й с Филип няма за какво да бъде упрекната. След смъртта му обаче мама се чувстваше ужасно самотна, а Луций винаги е бил на разположение. Ти беше толкова зает и рядко беше в Рим, а аз се занимавах с малката Марцела и бременността си, затова признавам, че не съм обърнала внимание. Затова сега мога да обвинявам само себе си за случилото се. Да, аз съм виновна.

Мама забременя от Луций и двамата се ожениха.“

Октавиан остави писмото; на лицето му се изписа отвращение. О, позор, ярост, тревога. Племенничката на Цезар да се държи като обикновена курва. Племенничката на Цезар! Майката на Цезар Диви Филиус.

„Прочети до края, Цезаре. Приключвай с това писмо и… с нея.“

„Тя е на четирийсет и пет, мили братко, затова не е открила навреме. А когато разбра, вече бе твърде късно, за да избегне скандала. Разбира се, Луций с готовност се ожени за нея. И без това бяха планирали да го направят след изтичане на официалния й траурен период. Сватбата беше вчера и мина много тихо. Милият Луций Цезар бе много добър към тях, но въпреки цялата си дигнитас той няма никакво влияние върху жените, които «управляват Рим», ако разбираш какво имам предвид. Започнаха да се носят злостни клюки дори повече от обикновено заради твоето високо положение, както смята съпругът ми.

Мама и Луций се преместиха във вилата в Мизенум и не смятат да се връщат в Рим. Пиша ти с надеждата да разбереш, че такива неща се случват и не бива да се осъждат. Как мога да не обичам мама, след като тя винаги се е държала като истинска майка? И като истинска благородна римлянка.

Би ли й писал, мили Гай, за да й кажеш, че я обичаш и я разбираш?“

Когато дойде след известно време, Агрипа завари Октавиан да лежи, притиснал мократа от сълзи възглавница до лицето си и във влошено състояние.

— Цезаре! Какво има?

— Писмо от Октавия. Майка ми е мъртва.

 

 

Брут и Касий тръгнаха на запад от залива Мелас през септември. Не очакваха да се натъкнат на войската на триумвирите, докато не навлязат в същинска Македония, някъде между Тесалоника и Пела. Касий беше убеден, че врагът няма да продължи на изток от Тесалоника в такава ужасна година, защото това означаваше да удължат неимоверно много снабдителните си пътища, при положение че Освободителите имаха пълен контрол над моретата.

Сетне, малко след като прекосиха река Хеброс при Енос, цар Раскупол ги пресрещна с неколцина от своите благородници, възседнал красив кон и облечен в тирски пурпур.

— Дойдох да ви предупредя — рече той, — че около двата прохода на изток от Филипи са се разположили осем римски легиона. — Той преглътна тежко и си придаде виновно изражение. — Брат ми Раск им е съветник.

— Кое е най-близкото пристанище? — попита спокойно Касий.

— Неапол. Свързано е с Виа Игнация с път през двата прохода.

— Неапол далеч ли от остров Тасос?

— Не, Гай Касий.

— Досещам се какво е намислил Антоний — рече Касий след малко. — Възнамерява да ни пресече пътя към Македония. С тази цел е изпратил осемте легиона. Не за да ни предизвика на сражение, а само да ни спре. Не вярвам Антоний да цели битка, защото не е в негов интерес. Много добре знае, че осем легиона не стигат. Кой командва този авангард?

— Децидий Сакса и Гай Норбан. Позицията им е много добра и трудно ще ги прогоните оттам.

Флотилията на Освободителите веднага получи заповед да окупира пристанището на Неапол, а също и остров Тасос. Така щеше да се осигури бърз превоз на доставките за войската.

— Защото провизии трябва да пристигнат — обяви Касий пред военния съвет на легатите си и мълчаливия Брут, който пак се сърдеше по някаква незнайна причина. — Мурк и Ахенобарб са блокирали Брундизиум и Адриатическо море, затова морската операция около Неапол ще се ръководи от Патиск, Пармски и Турулий. Има ли опасност от бойни флотилии на триумвирите?

— Никаква — отвърна убедено Турулий. — Единствената им флотилия, която е многобройна, но не по-голяма от нашата, им позволи да прехвърлят основната част от войската си през Адриатика, но когато се върна, Ахенобарб я принуди да се оттегли към Тарентум. В Егейско море няма техни кораби, уверявам те.

— Това потвърждава предположението ми, че Антоний не смята да прехвърля основната част от войската си на изток от Тесалоника — заяви Касий.

— Защо си толкова сигурен, че триумвирите не искат битка? — попита го Брут насаме малко по-късно.

— По същата причина, поради която и ние не искаме — обясни търпеливо Касий. — Не е в техен интерес.

— Не виждам защо, Касий.

— Тогава вярвай на мен, Бруте. Иди да си легнеш. Утре потегляме на запад.

 

 

Заради непроходимите тресавища и една верига високи, стръмни хълмове Игнациевият път навлизаше на шестнайсет километра навътре в сушата по долината на река Ганга, над която на едно скалисто плато се намираше древният град Филипи. От близката планина Пангея Филип, бащата на Александър Велики, бе започнал войната за обединение на Гърция и Македония. Пангея била изключително богата на злато, но то отдавна бе изчерпано. Филипи все още оцеляваше благодарение на плодородната, но често наводняваща се долина. При срещата на Освободителите и триумвирите две и половина години след смъртта на Цезар в града живееха по-малко от хиляда души.

Сакса се беше разположил с четири легиона на Корпилския проход, разположен по на изток, а Норбан бе окупирал Сапейския с четирите си легиона.

Касий, Брут, Раскупол и легатите им минаха да огледат позициите на врага. Сакса нямаше видимост към морето, но Норбан бе издигнал две наблюдателни кули, от които можеше да наблюдава брега.

— Защо не подмамим Сакса да напусне Корпилския проход, като натоварим един легион на кораби и го стоварим от другата му страна? Така ще си помисли, че сме прехвърлили половината си войска в Неапол и смятаме да ги заобиколим.

Касий примигна удивено при тази неочаквана военна прозорливост и отвърна:

— Ако някой от двамата има военния талант на Цезар, няма да успеем. Ако обаче не са толкова способни, може да се уплашат. Ще опитаме. Поздравления, Бруте.

Когато голям брой кораби, натоварени с войници, се насочиха към Неапол, Норбан изпрати спешно послание до Сакса с молба да се изтегли веднага. Сакса послуша съвета му.

Освободителите преведоха войската си през Корпилския проход, с което си осигуриха пряка връзка с Неапол, но там се наложи да спрат. Сакса и Норбан така бяха укрепили позициите си около Сапейския проход, че на практика нищо не можеше да ги измести оттам.

— Може да нямат талант на Цезар, но знаят, че не можем да стоварим войската си на запад от тях преди Амфипол.

— Не можем ли просто да ги подминем и да стоварим войската в Амфипол? — попита Брут, окуражен от първата си остроумна идея.

— Какво, и да се набутаме сами между чука и наковалнята? Ако чуе, че зад гърба ни има осем негови легиона, Антоний веднага ще тръгне от Тесалоника.

— О!

— Ако мога да се намеся, Гай Касий, през хълмовете над Сапейския проход има една козя пътечка — рече Раскупол.

 

 

В продължение на три дни никой не обърна внимание на тази забележка. Двамата главнокомандващи бяха забравили учебникарския пример от Термопили, където Леонид и спартанците му били разгромени именно благодарение на една козя пътечка. Сетне Брут си го спомни, защото Катон Цензора бе сторил същото в същия проход, за да обкръжи врага.

— Това е козя пътечка в буквалния смисъл на думата — обясни Раскупол. — Ще се наложи да се разшири за войската. Може да стане, но само ако се работи безшумно и войниците си вземат вода. Повярвайте ми, няма никаква вода, докато пътеката не се спусне при един поток.

— Колко време ще е нужно за разширяването? — попита Касий, без да взима под внимание, че тракийските благородници нямаха никаква реална представа от физически труд.

— Три дни — налучка Раскупол. — Аз лично ще отида с войниците, които ще вършат тази работа, за да докажа, че не лъжа.

Касий възложи задачата на младия Луций Бибул, който взе отряд опитни копачи и запаси от вода за три дни. Работата беше изключително опасна, защото трябваше да се извършва буквално над главите на Сакса и Норбан в едно дере. На Луций Бибул обаче изобщо не му мина през ума да се откаже. Това беше неговият шанс да се прояви! В края на третия ден водата свърши, но войниците не бяха стигнали до извор. Изтощени и разтревожени, хората трябваше да бъдат успокоени и насърчени да продължат работа. Луций Бибул обаче твърде много приличаше на покойния си баща, за да ги успокоява и да ги насърчава. Той ги принуди да работят под заплаха от бичуване. Те се разбунтуваха и започнаха да замерят с камъни Раскупол. Само слабият ромон на вода ги върна към здравия разум. След като се напиха, войниците довършиха пътя и се върнаха в лагера на Освободителите.

— Защо просто не прати някого за още вода? — попита Касий, удивен от глупостта на Луций Бибул.

— Нали каза, че имало поток.

— Напомни ми в бъдеще да ти давам задачи според умствените ти възможности! — изръмжа Касий. — О, богове, пазете ме от благородни глупаци!

Тъй като нито Брут, ни Касий искаха битка, войската им потегли на север по новоотъпкания път, като се стараеше да вдига колкото се може повече шум. В резултат на това Сакса и Норбан се оттеглиха към Амфипол, голямо пристанище на осемдесет километра западно от Филипи. Оттам, добре укрепени, но разгневени на принц Раск, че не им е казал за козята пътека, те изпратиха писмо до бързо приближаващия Антоний.

 

 

Така в края на септември Брут и Касий установиха контрол и върху двата прохода, което им даде възможност да навлязат в долината на река Ганга и да устроят там голям лагер. Тази година нямаше опасност от наводнения.

— Тук, при Филипи, имаме добра позиция — рече Касий. — Имаме контрол над Егейско и Адриатическо море. Сицилия и околните води са в ръцете на поддръжника ни Секст Помпей, навсякъде има суша и триумвирите няма да намерят храна никъде. Ще останем тук известно време, докато Антоний осъзнае, че е загубил, и се върне в Италия. Тогава ще минем в настъпление. Войските му ще са толкова изгладнели, а на Италия толкова ще й е дотегнало от управлението на триумвирите, че ще удържим най-безкръвната победа в историята.

 

 

Устроиха добре укрепен лагер, но разделен на две. Касий зае възвишението между Игнациевия път и обширните тресавища, зад които се простираше морето. Брут се установи между един двоен хълм на север от Игнациевия път и високи, непроходими скали. Използваха общ вход на самата Виа Игнация, но лагерите им бяха напълно отделени и всеки бе укрепен сам за себе си. Между тях никъде нямаше свободен достъп, което правеше невъзможно прехвърлянето на войска между северния и южния лагер.

Разстоянието между върховете на Касиевия и на Брутовия хълм бе почти два километра, затова от западната страна между укрепленията си те издигнаха висока стена. Тя не беше права, а имаше вдлъбнатина навътре, там, където се намираше входът за лагерите, и приличаше на огромен лък. Зад тази стена всеки лагер имаше свои отбранителни съоръжения, проточващи се покрай Игнациевия път чак до Сапейския проход.

— Войската ни е прекалено голяма, за да се побере в един лагер — обясни Касий на легатите си. — При два отделни лагера, ако врагът завземе единия, няма да може да проникне в другия. Това ще ни даде време за прегрупиране. Страничният път към Неапол дава възможност да се снабдяваме, а Патиск ще се грижи да получаваме всичко, от което имаме нужда. Да, и освен това вероятността да бъдем нападнати е нищожна.

Никой от присъстващите не възрази. Всички обаче знаеха, че Марк Антоний е стигнал Амфипол с още осем легиона и хиляди конници. Не само това, ами и Октавиан не беше спрял в Тесалоника въпреки тежкото си здравословно състояние.

Касий даде на Брут най-доброто от всичко. Най-добрите конници, най-добрите легиони с Цезарови ветерани, най-добрата артилерия. Не знаеше по какъв друг начин да убеди колебливия си, страхлив, мразещ битките партньор да участва в това велико начинание. Защото въпреки случайните си проблясъци на военна далновидност Брут си оставаше Брут. От престоя в Сарди Касий се беше убедил, че шуреят му се интересува повече от абстрактни планове, отколкото от практическите необходимости, които поставяше войната. Брут не беше толкова страхлив, колкото се ужасяваше от битките и всичко свързано с воюване. Вместо да разучава военни карти или да обикаля сред хората си и да ги насърчава, той се затваряше с домашните си философи и обсъждаше с тях отвлечени теми или пък пишеше смразяващи кръвта писма до мъртвата си жена. Макар че го измъчваха пристъпи на гняв или хронична депресия, той отказваше да го признае. Често в най-неподходящи моменти говореше за убийството на Цицерон и как щял да изправи триумвирите на съд за това. Имаше някаква сляпа вяра в справедливостта, както сам я разбираше, и не можеше да допусне, че злосторници като Антоний и Октавиан могат да спечелят. Проповядваше за възстановяването на старата република и свободите на римските благородници и беше убеден, че тази кауза няма начин да загуби. Касий просто вдигаше рамене и правеше всичко, за да защити Брут от собствените му слабости. Оставяше му най-доброто от всичко и се молеше на Вейовис, бога на съмненията и разочарованието, да не измъчва повече шурея му.

Брут не забелязваше жертвите му.

 

 

Антоний достигна долината на Ганга на последния ден на септември и устрои лагера си почти до най-западната, дъгообразна стена на Освободителите.

Добре съзнаваше в каква неизгодна позиция се намира. Не разполагаше с дърва, а нощите бяха ужасно студени. Керванът с хранителните припаси изоставаше с няколко дни, а водата в кладенците, които нареди да изкопаят, бе мътна като тази в реката. Предполагаше, че Освободителите имат достъп до хубави планински потоци, затова изпрати няколко отряда да обиколят планината Пангея. Там имаше прясна вода, но за докарването й до лагера трябваше да се построи много дълъг временен водопровод.

Въпреки всичко Антоний се зае с устройването на лагера като всеки опитен римски пълководец: издигна стени, бруствери и кули, прокопа ровове, разпредели артилерията си. За разлика от Брут и Касий той направи само един лагер за своята и Октавиановата пехота, с по един по-малък от всяка страна за конницата, чиито животни можеха да пият и мътна вода. Сетне остави двата си най-неопитни легиона близо до морето, където беше и главната му квартира, и отдели достатъчно място за два от легионите на Октавиан. Те щяха да служат като резерви.

След като разгледа терена, Антоний прецени, че в битката ще има полза само от пехотата. Затова посред нощ тайно изпрати конниците си в Амфипол, като задържа само три хиляди. Докато разполагаше главната квартира на Октавиан по подобие на своята в другия малък лагер, и през ум не му мина, че състоянието на момчето се влошава от близостта на коне. Ядосваше се само, че легионерите изобщо не се възмущават от момичешките оплаквания на малкия страхливец. Напротив, те смятаха, че страдал, за да ги избави от гнева на Марс!

 

 

Октавиан пристигна с носилка в началото на октомври, а керванът с провизиите — един ден по-късно. Когато видя къде го е настанил Антоний, той изгледа отчаяно Агрипа, но прояви достатъчно здрав разум, за да не възрази.

— Той и без това няма да разбере, здрав е като бик. Ще разпъна палатката си в самия край на лагера, където може би подухва морски бриз. Много се надявам да отнася праха в обратна посока!

— Със сигурност ще има полза — съгласи се Агрипа, удивен, че Цезар е издържал това пътуване.

„Той е нещо повече от обикновен смъртен — помисли си. — Държи се само за да не обере Антоний всички лаври.“

— Ако вятърът се обърне и започна да носи прах, Цезаре — добави той, — можеш да излезеш през онази вратичка и да се разходиш из тресавищата, за да се облекчиш.

И двете страни при Филипи имаха по деветнайсет легиона с около сто хиляди пехотинци, но Освободителите разполагаха с двайсет хиляди конници, докато Антоний беше намалил своите на три хиляди.

— От войната на Цезар в Галия нещата се промениха — рече той на Октавиан на една вечеря. — Той се смяташе за извънредно щастлив, ако имаше две хиляди конници. Не мисля, че е участвал в битка при по-голямо съотношение от един негов към три-четири вражески конници.

— Разположил си пехотинците, сякаш имаш още хиляди, но все пак броят им е ограничен — отбеляза Октавиан, като с мъка поглъщаше една коричка хляб. — Противникът разполага с голяма конница, така ми каза Агрипа. Ти защо си върнал нашата?

— Не мога да намеря достатъчно фураж, затова се надявам да се справя с толкова конници, колкото имам сега. Също като Цезар. Изходът на битката ще се реши от пехотата.

— Мислиш ли, че ще приемат сражението?

— Знам, че не искат да се бият. Накрая обаче ще им се наложи, защото ние няма да се откажем.

 

 

Внезапната поява на Антоний разтревожи Брут и Касий, които бяха убедени, че противникът ще чака в Амфипол, докато осъзнае, че не ще постигне никакъв успех в Тракия. Ала той вече бе при тях и ги предизвикваше на битка.

— Няма да я получи — рече Касий, загледан намръщено към солените тресавища.

На следващия ден се зае да укрепва лагера си и откъм блатата, да удължава стените си, докато направи напълно невъзможно за триумвирите да го заобиколят от тази страна. В същото време около вратата на Игнациевия път се изграждаха допълнителни ровове, стени и бруствери. Отначало Касий си мислеше, че река Ганга, която течеше точно пред двете им укрепления, представлява достатъчна защита, но с всеки изминал ден на тази студена, суха есен нивото й спадаше. Сега войниците не само че можеха да я прегазят, ами и да се бият в нея. Затова се налагаше да усилят укрепленията си.

— За какво е това оживление? — попита Брут, сочейки към лагера на триумвирите; двамата с Касий стояха на върха на Касиевия хълм.

— Готвят се за битка.

— О! — възкликна уплашено Брут.

— Няма да я получат — увери го Касий.

— Затова ли удължи укрепленията си през тресавището?

— Да, Бруте.

— Чудя се какво ли си мислят жителите на Филипи, като ни гледат.

Касий примигна:

— Има ли значение какво си мислят във Филипи?

— Предполагам, че не — въздъхна Брут. — Просто се чудех.

 

 

Октомври почти изтече, но между войниците на двете армии избухнаха само няколко незначителни схватки. Всеки ден триумвирите предизвикваха противника си на битка, всеки ден Освободителите се преструваха, че не ги забелязват.

Касий си мислеше, че единственото, което правеха триумвирите всеки ден, бе да дрънкат с оръжие и да ги предизвикват, но се лъжеше. Антоний беше решил да заобиколи лагера му през тресавищата и за тази цел бе впрегнал на работа повече от една трета от войската си. Несражаващите се помощници и обслужващите фургоните с оборудването се обличаха с брони, за да привличат вниманието на врага, а истинските войници работеха. За тях усиленият труд приближаваше така очакваната битка. Бяха спокойни, защото знаеха, че имат умели пълководци и по-голямата част от тях ще оцелеят след сраженията. С тях бе не само великият Марк Антоний, а и Цезар Диви Филиус, техен любимец и изкупителна жертва пред боговете.

Антоний прокопаваше проход през блатата покрай Касиевия лагер, за да го заобиколи, да блокира пътя към Неапол и да пристъпи към неочаквана атака. В продължение на десет дни той все се преструваше, че готви хората си за битка, ала голяма част от истинските му войници се потяха в блатата, скрити от погледа на Касий сред тръстиките и високата трева. Те отъпкваха стабилен път, дори изграждаха мостове над бездънните канали — и всичко това напълно безшумно. Укрепваха допълнително новия път, за да могат бързо да издигнат покрай него стени, кулички и бруствери.

Касий не подозираше за тази дейност, до ушите му не достигаше нито звук.

 

 

На двайсет и третия ден на октомври Касий навърши четирийсет и две години. Брут беше с четири месеца и половина по-млад от него. По право Касий трябваше да бъде консул тази година, ала вместо това стоеше в лагера край Филипи, изправен пред опасен враг. Колко опасен беше врагът му научи на рождения си ден. Антоний се отказа от всяка потайност и изпрати известен брой войници да издигнат укрепления на новия път и да го охраняват.

Касий отчаяно се опита да го изпревари, като удължи укрепленията си до морето. Използва за това цялата си войска и я накара да работи до пълно изтощение. Изобщо не му мина през ума, че този ход на противника може би е нещо повече от обикновен опит за обкръжаване. Ако се беше замислил поне малко, сигурно щеше да се досети за очевидния отговор, ала той не го стори. Затова хвърли всичките си усилия в новата строителна дейност и дори не се сети да предупреди Брут за новото развитие на нещата, камо ли да му даде някакви нареждания. След като не получи вести от другия пълководец, Брут реши, че Касий просто разширява лагера си, и от него не се иска друго, освен да чака.

По обяд Антоний нападна на два фронта с почти цялата си войска. Остави в резерва само двата най-неопитни легиона на Октавиан. С половината си хора нападна войниците на Касий, работещи в блатата, с другата половина атакува вратата на главния път и стената откъм страната на Касиевия лагер. Втората група бяха съоръжени със стълби и куки и се заеха със задачата си с голям ентусиазъм, радостни, че най-после ще могат да се бият.

Дори в разгара на атаката, Касий бе твърдо убеден, че Антоний само симулира нападение. Макар че бяха приблизително на една възраст, двамата пълководци не бяха дружали в детските или младежките си години, а и като възрастни мъже. Антоний бе грубиян и демагог с безброй пороци, а Касий идваше от благороден плебейски род и вършеше всичко по правилата. Когато се сблъскаха край Филипи, никой от двамата нямаше представа как разсъждава другият. Затова Касий не отчете безскрупулността на Антоний и предположи, че противникът му ще действа, както би реагирал той. След началото на битката вече бе твърде късно да организира отбрана или да предупреди Брут.

Подпомагани от артилерията, войниците на Антоний се прехвърлиха през стената на Касий в тресавищата, изтласкаха предната линия на хората му и стъпиха на твърда земя. Сетне нахлуха между външните укрепления и пресякоха пътя на онези войници, които още работеха в блатата. Хората на Касий бяха добри легионери и носеха оръжията и броните си. Те започнаха да се отбраняват, но Антоний ги обкръжи с няколко кохорти и ги изтласка в тресавищата. Тогава се включиха и войниците му, охраняващи новия път през блатата, и легионерите на Касий се оказаха обградени като стадо овце. Някои успяха да се измъкнат, заобиколиха възвишението на Касий и избягаха в лагера на Брут.

След като се увери в успеха на операцията сред блатата, Антоний насочи вниманието си към нападението върху основните укрепления, където войниците му вече бяха съборили част от външната стена и се прехвърляха през вътрешните ограждения на Касий. Хиляди войници, готови за бой, стояха наредени от вътрешната страна на укрепленията на Брут и напразно чакаха команда от легатите си. Никой не им нареди да се притекат на помощ на Касий. Затова в два часа те поеха инициативата. Без заповед извадиха мечовете си, прескочиха укрепленията на Брут и се нахвърлиха върху хората на Антоний, разрушаващи стената на Касиевия лагер. Справяха се добре, докато Антоний не извика част от резервите си и не ги хвърли между Брутовите и своите войници — неизгодна позиция, защото трябваше да се сражават при изкачване.

Хората на Брут, намесили се на своя глава в битката, бяха от старите ветерани на Цезар. Когато видяха, че каузата им е загубена, те се отказаха от това сражение и се впуснаха в друго. Обърнаха се към малкия лагер на Октавиан и нахлуха в него. Там се намираха двата резервни легиона, основната част от кервана с оборудването и малобройна конница. Твърде слаб противник за нападателите. Ветераните на Брут завзеха лагера, избиха онези защитници, които им се противопоставиха, и продължиха да настъпват към основния лагер, който бе напълно незащитен. След като разграбиха и разрушиха напълно лагера на противника, по здрач се върнаха при Брут.

 

 

Още в началото на битката се вдигна ужасен прах. Именно на него трябваше да се благодари Октавиан, че не попадна в плен. Той почувства, че състоянието му се влошава, и с помощта на Елен излезе сред блатата през портичката в укрепленията, за да се приближи до морето и да може да диша.

Този непрогледен облак прах не позволяваше на Касий да види нищо от бойното поле. Дори от върха на възвишението си той нямаше никаква видимост. Лагерът на Брут тънеше в непрогледна мъгла. Касий съзнаваше само, че врагът е проникнал през укрепленията му покрай Игнациевия път и че завземането на лагера му е неизбежно. Дали и Брут бе подложен на същата безмилостна атака? Дали и неговият лагер беше обречен? Приемаше, че е така, но не можеше да е сигурен.

— Ще потърся по-подходящо място за наблюдение — рече той на Цимбер и Квинктилий Вар. Бягайте, мисля, че сме сразени. Титиний, ще дойдеш ли с мен? От Филипи сигурно ще има видимост.

Така в късния следобед Касий и Луций Титиний оседлаха два коня, излязоха през задната порта от другата страна на Брутовия лагер и се насочиха към Филипи. След час, малко преди здрач, излязоха над прашния облак и погледнаха към бойното поле. Долината бе потънала в сянка и отново нищо не се виждаше.

— Брут сигурно също е сразен — рече мрачно Касий. — Толкова много труд отиде на вятъра.

— Все още не сме сигурни — възрази Титиний.

От кафявия прашен облак се появиха конници.

— Конници на триумвирите — обяви Касий, след като се вгледа в тях.

— Може да са наши — отбеляза Титиний. — Ще ги пресрещна и ще разбера.

— Не, приличат ми на германи. Не отивай, моля те!

— Касий, ние също имаме германски конници! Отивам.

Титиний пришпори коня си и препусна срещу новодошлите. Касий видя как заобикалят приятеля му, как го залавят, дочу крясъци.

— Плениха го — рече на Пиндар, освободения роб, който носеше щита му; слезе от коня и се зае да разкопчава ризницата си. — Като свободен човек, Пиндаре, ти не ми дължиш нищо, освен да ми помогнеш да умра.

Касий извади кинжала си, същия нож, който бе въртял толкова стръвно в лицето на Цезар. Странно, помисли си, колко жестоко беше мразил Цезар. Подаде кинжала на Пиндар.

— Цели се точно — заръча и оголи лявата страна на гърдите си, за да посрещне удара.

Пиндар се прицели точно. Касий се свлече. Освободеният роб сведе глава, сетне възседна коня си и препусна нагоре към града.

Ала германските конници бяха от войската на Освободителите и идваха да известят Касий, че Брутовите войници са нахлули в лагера на триумвирите и са удържали победа. Първото им предположение било, че Касий се е насочил към Филипи. Те се заизкачваха начело с Титиний, но завариха пълководеца си мъртъв. Титиний скочи от седлото, изтича при него и избухна в плач:

— Касий, Касий, те идваха с добра вест! Защо не почака?

Животът му се стори безсмислен след смъртта на Касий. Титиний извади меча си и се прободе.

 

 

Брут прекара целия този ужасен следобед на върха на хълма си, като напразно се опитваше да види нещо на бойното поле. Нямаше представа какво става, не подозираше, че няколко от легионите му са поели нещата в свои ръце и са удържали победа, не знаеше какво очаква от него Касий. Затова реши да не прави нищо.

— Нищо няма да предприема — повтаряше пред легатите, приятелите си и тези, които го призоваваха да стори нещо.

Сетне Цимбер, разрошен и задъхан, дойде да му съобщи за победата, за плячката, отмъкната от войниците му от другата страна на реката.

— Ама… Касий не е… не е заповядвал такова нещо! — заекна удивено той.

— Те го сториха на своя глава и много добре постъпиха! Добре е и за нас, бездарен нещастнико! — тросна се Цимбер.

— Къде е Касий? Другите?

— Касий и Титиний тръгнаха към Филипи, за да се опитат да видят нещо. Квинктилий Вар си помисли, че всичко е загубено, и се самоуби. За другите не знам. О, каква бъркотия!

 

 

Настъпи нощ и бавно, много бавно прашният облак започна да се разсейва. Никой от двете страни не бе в състояние да оцени резултата от битката преди разсъмване, затова оцелелите Освободители се събраха на вечеря в дървената барака на Брут, изкъпани и преоблечени с чисти туники.

— Кой загина днес? — попита Брут, преди да донесат яденето.

— Младият Лукул — отвърна Квинт Лигарий, един от убийците на Цезар.

— Лентул Спинтер, който се сражаваше в блатата — добави Пакувий Антистий Лабеон, също от убийците.

— И Квинктилий Вар — завърши съучастникът им Цимбер.

Брут заплака. Най-много съжаляваше за хладнокръвния и находчив Спинтер.

Навън настъпи раздвижване и скоро младият Катон влезе с разширени от ужас очи.

— Марк Бруте! — изкрещя той. — Ела! Ела бързо!

Уплашеният му вик накара десетината души в стаята да скочат и да се скупчат на вратата. На земята навън лежаха телата на Гай Касий Лонгин и Луций Титиний. Брут издаде немощен вопъл, свлече се на колене, закри лицето си с ръце и започна да се поклаща напред-назад.

— Как? — попита Цимбер, който веднага пое нещата в свои ръце.

— Група германски конници ги настигнали — обясни младият Марк Катон. Стоеше изправен в стегната войнишка поза; дори баща му не би го познал. — Касий помислил, че са от войската на Антоний и идват да го заловят. Двамата с Титиний били на път за Филипи. Титиний тръгнал да ги пресрещне и да разбере какви са, но през това време Касий се самоубил. Титиний го заварил мъртъв и също се пробол с меча си.

 

 

— И къде — крещеше нервно Марк Антоний, застанал сред развалините на лагера — беше ти по това време?

Облегнат на Елен (не смееше да срещне погледа на мълчаливия Агрипа, който държеше ръка на меча си), Октавиан се взря в малките гневни очички на едрия мъж, без да мигне.

— Бях в блатата и се опитвах да дишам.

— А през това време тези негодници са откраднали военната каса!

— Сигурен съм — изхриптя Октавиан, като сведе дългите си мигли, — че ти скоро ще я върнеш, Марк Антоний.

— Прав си, ще си я върна, безполезен, жалък нещастнико! Мамино синче, некадърник! Аз си мисля, че печеля битка, а през това време някакви отрепки от лагера на Брут грабят лагера ми! Моя лагер! И на всичкото отгоре са изклали няколко хиляди от хората ми! Какъв смисъл имаше да избия осем хиляди от Касиевите войници, когато губя от своите в собствения си лагер? Ти не можеш да командваш и улично сбиване!

— Никога не съм твърдял, че мога да командвам улични сбивания. Ти планира днешната акция, не аз. Едва си даде труда да ме известиш за атаката и не ме покани на военния си съвет.

— Защо не се откажеш и не си ходиш вкъщи, Октавиане?

— Защото съм равноправен главнокомандващ в тази война, Антоний, независимо дали ти харесва или не. Аз имам толкова войници, колкото и ти (при днешната битка загинаха от моите, не от твоите!) и много повече пари от теб, колкото и да крещиш, и да се перчиш. За в бъдеще те съветвам да включваш и мен във военните си съвети и да организираш по-добре защитата на лагера.

Със свити юмруци Антоний се изхрачи и плю в краката на Октавиан, сетне излезе.

— Позволи ми да го убия, моля те — рече Агрипа. — Мога да го направя, Цезаре, мога! Той е остарял и пие твърде много. Позволи ми да го убия! Може да стане и по достоен начин, ще му обявя дуел!

— Не сега — отвърна Октавиан и се върна в окъсаната си палатка.

Несражаващите се слуги копаеха ровове на светлината на факли, защото имаше твърде много убити коне. Всеки мъртъв кон означаваше един конник, изваден от строя, и войниците на Брут много добре го знаеха.

— Ти си се сражавал мъжки, Агрипа. Тавър ми разказа. Нуждаеш се от сън, не от дуели с вулгарни гладиатори като Антоний. Тавър ми каза, че си спечелил девет златни фалера, задето си се прехвърлил пръв през стената на Касий. Би трябвало да е корона валарис, но Антоний се е отметнал, защото имало две стени, а ти не си се прехвърлил пръв и през двете. О, толкова се гордея с теб! Когато сразим Брут, ще те назнача за главнокомандващ на Четвърти легион.

Макар че грейна от гордост при тази похвала, Агрипа се тревожеше много повече за Цезар, отколкото за себе си. След този незаслужен скандал от грубияна Антоний той очакваше Цезар да посърне и да потъне в земята от срам. Вместо това крясъците на едрия мъж като че ли му подейства като вълшебно лекарство и състоянието му се подобри. „Какво самообладание. Окото му не трепна. Той е храбър по свой начин. Антоний не ще постигне нищо, ако се опита да накърни репутацията му, като го обвини в малодушие за днес. Войниците знаят, че Цезар е болен, и мислят, че така им е помогнал да спечелят днешната победа. Защото това бе голяма победа. Легионерите, които загубихме, бяха от най-неопитните. Касий загуби от най-способните си войници. Не, легионите няма да повярват, че Цезар е страхливец. Само кушетъчните пълководци в Рим и слугите на Антоний вярват в лъжите му. Защото не се интересуват от болестта на Цезар.“

 

 

Лагерът на Брут беше препълнен. Около двайсет и пет хиляди от Касиевите войници потърсиха убежище там. Имаше ранени, но повечето бяха просто изтощени от непосилната работа в блатата и последвалата битка. Брут нареди да им се раздадат допълнителни порции, накара несражаващите се слуги да работят наравно с войниците, за да осигурят достатъчно пресен хляб и супа от леща с пушено месо. Беше твърде студено, а дървата не стигаха, защото отсечените дървета от възвишенията наоколо бяха сурови и не горяха добре. Горещата супа щеше да ги стопли малко.

Когато се замисли за реакцията на войниците при вестта за смъртта на Касий, Брут изпадна в паника. Той тайно качи труповете на благородниците на една каруца и я изпрати за Неапол под грижите на младия Катон. Нареди му да ги кремира там и да изпрати праха им у дома. Колко ужасно, колко нереално бе да види лицето на Касий така безжизнено! То беше по-изразително от лицето на всеки друг, когото познаваше. Бяха приятели от деца, бяха се сродили, сетне съдбите им постоянно се преплитаха, докато за добро или за лошо се свързаха след убийството на Цезар. Сега той беше сам. Прахът на Касий щеше да бъде изпратен у дома на Тертула, която толкова искаше деца, но така и не успя да забременее. Тази съдба, изглежда, съпътстваше всички жени от рода на Юлиите; тя я бе наследила от Цезар. Твърде късно беше за деца. И за нея, и за Марк Брут. „Порция е мъртва, мама е жива. Порция е мъртва, мама е жива. Порция е мъртва, мама е жива.“

Сетне, след отпътуването на Касиевото тяло, Брут почувства невероятна сила. Сега цялото начинание лежеше на неговите плещи, той бе останал единственият изтъкнат Освободител. Затова загърна хилавото си тяло с дебелото си наметало и тръгна да успокоява хората на Касий. Преживяваха поражението си твърде тежко и той се зае да обикаля от групичка на групичка, да им говори, да ги утешава. „Не, не, не е ваша вината, вие проявихте достатъчно храброст. Коварният Антоний ви изненада, той не постъпи достойно.“ Те, разбира се, искаха да научат как е Касий и защо не е при тях. Убеден, че новината за смъртта на пълководеца им напълно ще ги обезкуражи, Брут лъжеше: Касий бил ранен, нужни му били няколко дни да се оправи. Това като че ли действаше.

Преди съмване той събра легатите, трибуните и старшите си центуриони.

— Марк Цицероне — рече на Цицероновия син, — ти ще се посъветваш с центурионите ми и ще разпределиш хората на Касий сред моите легиони, дори да станат по-големи от обичайното. Проучи обаче дали някой от неговите се е запазил сравнително непокътнат и дали може да бъде допълнен.

Младият Цицерон кимна енергично. Най-много го измъчваше мисълта, че би трябвало да се роди син на Квинт Цицерон, а младият Квинт — син на неговия баща. Защото Марк Младши бе агресивен и не особено интелигентен, докато Квинт Младши беше умен, начетен и идеалист. Задачата, която сега му даваше Брут, напълно подхождаше на способностите му.

Ала след като успокои хората на Касий, Брут отново загуби онази неочаквана сила и отново изпадна в обичайното си униние.

— Няколко дни ще са нужни, преди да сме готови за нова битка — отбеляза Цимбер.

— Нова битка ли? — попита незаинтересовано той. — О, не, Луций Цимбере, никакви битки повече.

— Ама ние трябва да се сражаваме! — възкликна Луций Бибул, благородният некадърник.

Трибуните и центурионите започнаха да се споглеждат мрачно. Явно всички искаха битка.

— Ще кротуваме — обяви Брут с колкото се можеше по-голямо достойнство. — Никакви, повтарям, никакви битки.

 

 

На заранта обаче Антоний бе готов за битка. Ядосан, Цимбер вдигна и войската на Освободителите. Започна сражение, но Антоний се оттегли — хората му бяха уморени, лагерът му се нуждаеше от сериозно възстановяване. Целта му бе само да покаже на Брут, че намеренията му са сериозни, че не смята да се отказва.

На следващия ден Брут свика всичките си войници и им изнесе кратка реч, която ги остави с чувството, че са излъгани. Защото пълководецът им заяви, че не смята да води никакви битки. Не се налагало и негово основно задължение било да запази живота им. Марк Антоний бил отхапал повече, отколкото можел да сдъвче, защото за дъвчене имало само въздух — в Гърция, Македония и Западна Тракия нямало никаква реколта и войската му щяла да гладува. Флотилиите на Освободителите владеели моретата, Антоний и Октавиан не можели да намерят никакви провизии!

— Затова се успокойте, ние имаме достатъчно храна до следващата реколта, ако се наложи — заключи той. — Ала много преди това Марк Антоний и Цезар Октавиан ще са умрели от глад.

— Това беше голям провал, Бруте! — процеди през зъби Цимбер. — Те искат да се бият! Не желаят да почиват и да ядат, докато врагът гладува, искат битка! Това са войници, не политици!

Вместо отговор Брут отвори военната си каса и раздаде на всеки войник по пет хиляди сестерции като благодарност за смелостта и себеотдаването. Ала войската го прие като рушвет и загуби всякакво уважение към пълководеца си. Той се опита да се измъкне, като им обеща кратка кампания в Гърция и Македония, след като триумвирите се разпръснат да търсят нещо за ядене — слама, насекоми, семена, каквото намерят. Какво биха казали за разграбване на Лакедемон в Спарта или Тесалоника? Двата най-богати града на Гърция още не бяха пипнати.

— Войската не иска да разграбва градове, а да се бие! — изръмжа гневно Квинт Лигарий. — Иска решаваща битка тук!

Брут обаче отказваше да се бие.

 

 

В началото на ноември войската на триумвирите имаше сериозни затруднения. Антоний изпрати отряди за храна в Тесалия и долината на река Аксий, но те се върнаха с празни ръце. Само експедицията по поречието на Стримон донесе зърно и варива, защото Раск искаше да се реваншира, задето не си беше спомнил козята пътека при Сапейския проход. Присъствието на Раск не подобри отношенията между Антоний и Октавиан — тракийският принц винаги настояваше да говори с „Цезар“. Октавиан му обръщаше внимание, което никога не би получил от Антоний. Войската се сдоби с храна за още един месец, но не повече.

— Време е да се разберем веднъж завинаги, Октавиане — рече един ден Антоний.

— Ами, хайде. За какво да се разбираме?

— За бъдещата ни стратегия. Ти, момченце, нямаш военен талант, но определено те бива за политик. Може би точно от такъв имаме нужда сега. Имаш ли някакви идеи?

— Няколко — отвърна Октавиан с безизразно лице. — За начало смятам, че трябва да обещаем на войската по двайсет и пет хиляди сестерции допълнително.

— Сигурно се шегуваш! Дори да не ни бяха откраднали военната каса, това са осемдесет хиляди таланта. Толкова пари накуп има само в Египет.

— Вярно е. Въпреки това мисля, ме трябва да дадем това обещание. Нашите хора не са глупаци, Антоний. Много добре знаят, че не разполагаме с толкова пари. Ако обаче завземем лагера на Брут, докато пътят към Неапол е затворен, ще се сдобием с доста таланти. Войниците ни осъзнават и това. Ето още една причина да искат битка.

— Виждам логиката ти. Добре, съгласен съм. Нещо друго?

— Агентите ми ме информират, че Брут много се колебае.

— „Твоите агенти“ ли?

— Човек трябва да прави онова, което му се удава най-добре, Антоний. Както не пропускаш да отбележиш, нито физическите ми, нито умствените ми способности позволяват да стана добър пълководец. Аз обаче много приличам на Одисей. Затова, също като онзи лукав грък, имам свои шпиони в Троя. Един-двама от тях дори са доста високопоставени. Те ме осведомяват.

Антоний зина:

— Юпитере, наистина си голям хитрец!

— Такъв съм. Агентите ми ме осведомиха, че Брут е загрижен, защото голяма част от войниците му някога са се сражавали за Цезар. Той не е сигурен, че ще му останат верни. Войниците на Касий също го тревожат. На тях също им няма вяра.

— И до каква степен Брутовото състояние на духа се дължи на твоите агенти?

На устните на Октавиан заигра усмивката на Цезар.

— До известна степен. Нашият Брут е много уязвим. Той е едновременно философ и плутократ. Нито една от тези две личности не харесва войната. Философът, защото е отвратителна и разрушителна; плутократът, защото пречи на търговията.

— Какво намекваш?

— Че Брут е уязвим. Можем да го принудим да започне битка. — Октавиан се облегна назад и въздъхна: — А как ще принудим хората му да влязат в сражение, оставям на теб.

Антоний се изправи и погледна сърдито русия младеж:

— Още един въпрос.

— Да? — попита Октавиан и вдигна невинните си очи към него.

— Имаш ли агенти в нашата войска?

Отново една от усмивките на Цезар.

— А ти как мислиш?

— Мисля — изръмжа Антоний, като дърпаше платнището на входа на палатката, — че си изрод, Октавиане! Тялото ти е твърде криво, за да се наместиш в кревата, нещо, което никой не би могъл да каже за истинския Цезар. Той бе изпънат като копие. Презирам те.

 

 

Брут все повече се колебаеше. Накъдето и да се обърнеше, всеки го гледаше накриво, защото всички искаха само едно — битка. Отгоре на всичко Антоний изкарваше войската си всеки ден, строяваше я и мъжете от предните му редици започваха да вият като гладни псета, да джафкат като сношаващи се псета и да скимтят като бити псета. Сипеха обиди по адрес на войниците на Освободителите: че били страхливи, безгръбначни слабаци и се страхували да се бият. Тази врява достигаше до всяко кътче на Брутовия лагер и легионерите му скърцаха със зъби от гняв — и още повече намразваха Брут, който ги лишаваше от мечтаната битка.

На десетия ден на ноември Брут започна да се двоуми. Не му стигаха останалите убийци на Цезар, легатите и трибуните, а сега към постоянните натяквания се присъединиха и центурионите и редовите войници. Тъй като не знаеше какво да прави, Брут се заключваше в бараката си и седеше с часове, обхванал главата си с ръце. Азиатските конници го напускаха масово, като дори не си правеха труда да се крият. Паша трудно се намираше, а вода имаше само по околните хълмове, така всеки кон получаваше за пиене само веднъж на ден. Също като Антоний Касий бе стигнал до извода, че на бойното поле няма да има голяма полза от конници. Затова беше започнал да ги отпраща. Сега те се изнасяха масово. Ако се стигнеше до битка, Брут не би могъл да събере повече от пет хиляди конници и не разбираше, че дори този брой е твърде голям. Мислеше, че са много малко.

Когато се решеше да се покаже навън (само защото смяташе, че така е редно), все повече неща му напомняха, че войниците му навремето са служили при Цезар. А русата коса на Цезаровия наследник се виждаше всеки ден сред редиците на противника. Затова Брут пак се скриваше в бараката.

Накрая, в деня след идите, Луций Тилий Цимбер нахълта в стаята, приближи се до изненадания Брут и го издърпа на крака.

— Независимо дали ти се иска или не, Бруте, ще се бием — изрева извън кожата си от гняв.

— Не, това ще е краят! Да ги оставим да гладуват — изскимтя Брут.

— Издай заповеди за битка за утре, Бруте, или ще те сваля от командването и аз ще ги издам. И не си мисли, че действам на своя глава. Имам подкрепата на Освободителите, на другите легати, на трибуните, центурионите и редовите войници. Решавай, Бруте. Искаш ли да запазиш командването, или ще го предадеш на мен?

— Така да бъде — изпъшка той. — Издай заповед за битка. Ала когато загубим, не обвинявайте мен.

 

 

На заранта войската на Освободителите излезе от лагера на Брут и се нареди от своята страна на реката. Плахият и колеблив Брут свика трибуните и центурионите си, за да се увери, че войниците ще имат свободен достъп до лагера и добър път за отстъпление. Всички го гледаха изненадано и никой не му обърна внимание. Какво искаше да им каже — че битката е загубена, преди да е започнала?

Той обаче успя да предаде заръката си до редовите войници. Докато Антоний и Октавиан преминаваха сред редиците на своята войска, ръкуваха се с легионерите, усмихваха се, шегуваха се и им пожелаваха закрила от Марс Непобедими и Дивус Юлиус, Брут обикаляше на кон сред своята армия и повтаряше на хората си, че ако загубят днес, ще е по тяхна вина. Те искаха битка, те го бяха принудили да издаде такива заповеди въпреки волята си. Лицето му беше мрачно, очите — насълзени, раменете — отпуснати. Когато свърши обиколката си, повечето войници вече се чудеха защо са се записали при този нещастен пораженец.

Имаха предостатъчно време да споделят тези мисли помежду си, защото сигналът за нападение така и не идваше. Те чакаха строени, облегнати на щитовете или копията си, радостни, че времето е облачно. Несражаващите се прислужници донесоха храна за обяд и войниците и от двете страни се нахраниха в строя и отново зачакаха, облегнати на щитовете и копията си. Какъв фарс! Дори Плавт не би могъл да измисли нещо толкова абсурдно.

— Свири за атака, Бруте, или ми дай командното наметало — рече Цимбер към два часа следобед.

— Още един час, Цимбере, само един час. Тогава ще стане прекалено късно за битка, защото скоро ще се мръкне. Една двучасова битка не може да вземе живота на твърде много войници или да доведе до окончателен завършек — отвърна Брут, убеден, че главата му е родила едно от онези гениални хрумвания, които впечатляваха Касий.

Цимбер го изгледа гневно:

— А какво ще кажеш за Фарсал, Бруте? Ти беше там! Битката продължи по-малко от час.

— Да, но имаше много малко жертви. Ще дам заповед на тръбачите след час, нито минутка по-рано — заяви упорито той.

 

 

И така в три часа бойните тръби прозвучаха. Войската на триумвирите настъпи с радостни възгласи; войската на Освободителите настъпи с радостни възгласи. В битката отново участваше само пехотата. Конниците в периферията на бойното поле само се обикаляха едни други.

Двете многобройни армии се сблъскаха настървено. Нямаше предварителни престрелки с копия или стрели; мъжете бяха зажаднели за близък контакт, да блъскат телата си, да размахват късите си мечове. Прекалено дълго бяха чакали този момент. Настана кърваво клане и нито една от двете страни не отстъпваше. На мястото на убитите и ранените заставаха другарите им от по-задните редици, по земята се търкаляха мечове, звучаха пресипнали бойни викове, остриетата на мечовете проблясваха.

Петте най-опитни легиона на Октавиан оформяха десния фланг на Антоний, като Агрипа и неговият Четвърти бяха най-близо до Игнациевия път. Тъй като Октавиановите войници бяха оставили врага да нахлуе в лагера, сега те имаха сметки за уреждане с Брутовите ветерани, сражаващи се срещу тях на левия фланг на Освободителите. След почти цял час никой не беше отстъпил от позицията си. Изведнъж Октавиановите войници толкова увеличиха натиска си, че буквално изтласкаха противника.

— О! — възкликна Октавиан, застанал до втрещения Елен. — Изглеждат, сякаш се опитват да поместят някакво огромно съоръжение! Блъскай, Агрипа, блъскай! Избутай ги!

Брутовите ветерани бавно заотстъпваха. Натискът върху тях стана толкова силен, че прекъсна редиците им. Въпреки това те не изпаднаха в паника, не понечиха да бягат. Просто когато по-задните осъзнаха, че сражаващите се пред тях отстъпват, също започнаха да се оттеглят.

Един час след първоначалния сблъсък натискът върху войската на Брут стана неудържим. Отстъплението й видимо се ускори, но Октавиановите войници я следваха плътно и продължаваха да използват мечовете си. Без да обръщат внимание на дъжда от камъни и стрели, сипещ се от укрепленията, легионерите на Агрипа нахлуха през портата на Игнациевия път и затвориха пътя за отстъпление на Брутовите войници към лагера им. Те побягнаха към солените тресавища зад хълма.

 

 

Втората битка край Филипи продължи малко по-дълго от тази при Фарсал, но жертвите бяха много повече. Почти половината от войниците на Освободителите загинаха или изчезнаха безследно. По-късно се носеха слухове, че някои от оцелелите избягали при партите, но не споделили съдбата на десетте хиляди от Кари, които пазеха границата на Согдиана срещу масагетските орди. Те имаха по-голям късмет, защото синът на Лабиен, Квинт, беше приближен на цар Ород и ги покани да обучават партската войска в римски бойни техники.

Брут и неколцина други наблюдаваха от възвишението на лагера. Този ден видимостта беше добра, защото прахът оставаше между здраво вкопчилите се противници. Когато стана ясно, че битката е загубена, трибуните на четиримата му старши легати дойдоха при него и го попитаха какво да правят.

— Спасявайте се кой както може — отвърна Брут. — Опитайте се да се доберете до корабите в Неапол или до Тасос.

— Трябва да те охраняваме, Марк Бруте.

— Не, предпочитам да бягам сам. Тръгвайте, моля ви.

Статил, Стратон Епирски и Публий Волумний бяха с него, а също и тримата му любими освободени роби: секретарите му Луцилий и Клейт и оръженосецът му Дардан, а също и някои други. Двайсетина души заедно с робите.

— Край — рече той, гледайки как хората на Агрипа се прехвърлят през стените. — По-добре да побързаме. Готови ли сме, Луцилий?

— Да, Марк Бруте. Може ли да те помоля за една услуга?

— Казвай.

— Дай ми ризницата и аленото си наметало. Двамата с теб си приличаме по ръст и тен на кожата, мога да мина за теб. Ако се предам и кажа, че съм Марк Брут, това ще забави преследването.

Брут се замисли за момент, сетне кимна:

— Добре, но при едно условие. Да се предадеш на Марк Антоний. В никакъв случай на Октавиан. Антоний е недодялан грубиян, но има достойнство. Когато установи измамата, ще те пожали. Октавиан ще заповяда да те убият.

Те се преоблякоха. Луцилий възседна представителния кон на Брут и препусна надолу към главната порта, а останалите се насочиха към задната врата на укреплението. Здрачаваше се и хората на Агрипа още разбиваха стените на лагера. Затова никой не ги забеляза, когато се измъкнаха, влязоха в най-близкото дере и излязоха на Виа Игнация доста по на изток от пътя за Филипи, заварден от войниците на Антоний.

Под прикритието на нощта Брут предпочете да напусне главния път при Корпилския проход и заслиза през гористите склонове под него.

— Антоний със сигурност ще изпрати конницата си да гони бегълците — обясни той. — Можем да пренощуваме тук и утре сутрин да продължим пътя си.

— Ако сложим някого на пост, можем да запалим и огън — отбеляза Волумний, който трепереше. — Прекалено облачно е, за да се вижда без факли, така че когато часовият види светлина, можем просто да намалим огъня.

— Небето се изчиства — изтъкна мрачно Статил.

Те се събраха и накладоха малък огън от сухи съчки. Установиха, че са твърде жадни, за да ядат — никой не се беше сетил да вземе вода.

— Харпес трябва да е наблизо — рече Раскупол и се изправи. — Ще взема два коня и ще донеса вода, ако изсипем житото от тези гърнета в чували.

Брут не му обърна внимание, струваше му се, че сънува, и звуците сякаш минаваха през ушите му, без да ги чуе.

„Това е краят на моя път, краят на пребиваването ми на тази ужасна, изстрадала земя. Аз не съм роден за войник и сега дори нямам представа как работи мозъкът на един военачалник. Ако имах, може би щях да разбера Касий. Той беше толкова целеустремен и агресивен. Затова мама винаги го е предпочитала пред мен. Защото тя е най-агресивният човек, когото съм познавал. По-горда от кулите на Илион, по-силна от Херкулес, по-твърда от елмаз. Било й е писано да надживее всички ни: Катон, Цезар, Силан, Порция, Касий и мен. Тя ще надживее всички, освен може би тази змия Октавиан. Той бе този, който принуди Антоний да преследва Освободителите. Ако не беше той, ние щяхме да си живеем в Рим и да получим консулството, когато ни се пада. Тази година!“

„Октавиан е хитър за четирима като него. Наследник на Цезар! Този избор на Фортуна никой от нас не бе предвидил. Цезар започна всичко: прелъсти мама, унижи ме, отне ми моята любима Юлия, за да я омъжи за един старец. Цезар винаги се ръководеше от собствения си интерес.“

Той потрепери. Сети се за един стих от „Медея“ на Еврипид и го изрецитира на глас:

— „Всемогъщи Зевсе, спомни си кой донесе толкоз много болка!“

— Какво беше това? — попита Волумний, който тъкмо събираше мислите си, за да започне да пише в дневника си.

Брут не отговори и Волумний дълго си блъска ума върху цитата, докато Стратон Епирски не го осветли. Ала Волумний реши, че Брут е имал предвид Антоний. Дори не се замисли за Цезар.

Раскупол се върна с водата. Всички, освен Брут пиха жадно. Сетне ядоха.

Малко по-късно далечен шум ги накара да загасят огъня. Волумний и Дардан отидоха да разучат. Фалшива тревога, обявиха двамата, когато се върнаха.

Статил изведнъж скочи, притисна ръце до тялото си, за да се постопли.

— Не издържам! — изкрещя. — Връщам се във Филипи да видя какво става. Ако заваря лагера пуст, ще запаля огън на голямата кула. От тази височина би трябвало да го видите — нали целта му бе да предупреждава стражата на двата прохода, ако триумвирите заобиколят Неапол. Колко има дотам, осем километра? Ако побързам, след около час ще го видите. Така ще разберете дали хората на Антоний са предпочели съня пред преследването.

Той тръгна, а останалите се скупчиха един до друг да се топлят. Само Брут остана настрани, потънал в размисли.

„Това е краят на моя път и всичко беше напразно. Толкова бях сигурен, че ако Цезар е мъртъв, Републиката ще възтържествува. Ала не. Смъртта му освободи дори по-зли демони. Струните на моето сърце са свързващите звена на Републиката. Трябва да умра.“

— Кой загина днес? — попита внезапно.

— Хермицил — отвърна Раскупол в мрака. — Младият Марк Порций Катон, който се сражаваше много смело. Пакувий Лабеон се прониза сам, струва ми се.

— Ливий Друз Нерон — добави Волумний.

Брут избухна в сълзи, поплака тихо известно време, докато другите стояха неподвижно и съжаляваха, че не са някъде другаде.

Колко дълго е плакал, сам Брут не знаеше. Ала когато сълзите най-после секнаха, той се почувства, сякаш се е пренесъл в чуден сън. Излезе на средата на полянката и вдигна глава към небето, където облаците се бяха разнесли и блещукаха хиляди звезди. Само Омир бе намерил думи да опише това чудо.

— „Има нощи — зарецитира той, — когато времето е тихо и звездите светят с целия си блясък около ярката луна; когато всеки връх, межда и долчинка изпъкват пред очите ни под небесния безкрай.“

Това беше израз на една промяна, всички около него го разбраха; застинаха и с разширени от тревога очи се втренчиха в Брут. Той отиде при багажа и измъкна меча си от ножницата. Подаде го на Волумний:

— Стори това, що се полага, приятелю.

Облян в сълзи, той поклати глава и отстъпи.

Брут насочи меча към следващия, сетне към друг, но никой не искаше да го вземе. Накрая дойде ред на Стратон Епирски.

— Ще го сториш ли? — попита Брут.

Свърши се за миг. Стратон Епирски грабна меча и с едно движение го заби отляво в гърдите му. Съвършен удар. Брут бе мъртъв, преди коленете му да докоснат покритата с шума земя.

— Тръгвам за вкъщи — рече Раскупол. — Кой идва с мен?

Никой не пожела. Тракиецът вдигна рамене, възседна коня си и изчезна в мрака.

Когато раната спря да кърви (доста скоро), на запад се видя пламък. Статил бе запалил огъня на наблюдателната кула. Те останаха цяла нощ под бавно движещите се съзвездия до спокойно легналия сред листата Брут с монета в устата (златен денарий със собствения му профил).

Накрая оръженосецът Дардан се размърда и каза:

— Статил няма да се върне. Да занесем Марк Брут при Марк Антоний. Такова би било и неговото желание.

Качиха вкочаненото тяло върху Брутовия кон и когато на изток започна да просветлява, тръгнаха обратно към Филипи.

Един отряд конници ги заведе при Антоний, вече станал и в отлично настроение след снощната победа.

— Оставете го тук — рече той и посочи една кушетка.

Двамата германски войници положиха дребничкия Брут на кушетката, изпънаха крайниците му, докато отново придоби човешки вид.

— Наметалото ми, Марсий — нареди Антоний на личния си прислужник.

Аленото наметало на пълководеца бе донесено. Антоний го разпъна и покри цялото тяло на Брут. Остави открито само лицето, с изострени черти и бяло като тебешир, изпъстрено с белезите от акнето, увенчано с черни къдрици като копринена дантела.

— Имате ли пари да се приберете? — обърна се Антоний към Волумний.

— Да, Марк Антоний, по̀ бихме искали да вземем Статил и Луцилий с нас.

— Статил е мъртъв. Някакви войници го хванали в Брутовия лагер и помислили, че е отишъл да краде. Лично видях трупа му. Колкото до мнимия Брут, смятам да го задържа на служба. В наше време трудно се намират верни служители. — Антоний отново се обърна към слугата си: — Марсий, уреди пропуски за всеки от хората на Брут, който пожелае да отиде в Неапол.

Така той остана сам в безмълвната компания на мъртвия. Замисли се:

„Брут и Касий вече ги няма. Аквила, Требоний, Децим Брут, Цимбер, Базил, Лигарий, Лабеон, братята Каска и още няколко от убийците също са мъртви. А можеше всичко да протече по съвсем различен начин и Рим да продължи да си живее постарому! Ама не, това не се хареса на Октавиан, великия манипулатор, кошмара, който Цезар създаде, за да осъществи кървавото си отмъщение.“

Сякаш мислите му отразяваха действителността. Антоний вдигна очи и видя Октавиан, застанал на входа на палатката с вездесъщия Агрипа непосредствено зад него. Беше загърнат със сиво наметало, косата му блестеше на светлината на лампите като купчина златни монети.

— Чух новината — рече момчето, приближи се до кушетката и се втренчи в Брут.

Докосна с един пръст бледата му буза, сякаш да се увери, че е истински. Сетне избърса внимателно ръка в сивото си наметало.

— Хилав е.

— Смъртта смалява всички, Октавиане.

— Не и Цезар, него възвелича.

— За жалост това е вярно.

— Чие е това наметало? Негово ли?

— Не, моето е.

Слабичкото момче застина, присви големите си сиви очи и в тях засвяткаха искри.

— Прекалено голяма чест оказваш на това нищожество, Антоний.

— Той е римски благородник и пълководец. По-късно днес ще му окажа и по-голяма чест, на погребението му.

— Погребение ли? Той не заслужава погребение!

— Тук се слуша моята воля, Октавиане. Той ще бъде изгорен с всички военни почести.

— Волята ти няма никакво значение! Той е убиец на Цезар! — изсъска Октавиан. — Дай го на кучетата, както стори Неоптолем с Приам!

— Не ме е грижа дори да съскаш, да виеш, да скимтиш, да пищиш, да стенеш и да мяукаш едновременно — озъби се Антоний. — Брут ще бъде изгорен с всички военни почести, и то пред всички легиони!

Гладкото, красиво лице на младежа придоби каменно изражение. Изведнъж толкова заприлича на Цезар, че Антоний неволно отстъпи.

— Моите легиони ще правят, каквото искат. Ако настояваш на погребение с военни почести, добре. Само че без главата. Главата е моя. Дай ми я! Дай я!

Антоний го погледна, видя в лицето му непреклонна воля. Загуби самообладание, ала установи, че не е способен да беснее и да крещи както обикновено.

— Ти си луд — успя да изрече.

— Брут уби баща ми. Брут поведе убийците на баща ми. Брут се пада на мен, не на теб. Ще изпратя главата му в Рим, ще я набуча на кол и ще я сложа пред статуята на бог Юлий на Форума. Дай ми я.

— Искаш ли и главата на Касий? За съжаление си закъснял, защото той не е тук. Мога да ти дам обаче главите на още неколцина, които бяха убити вчера.

— Искам само тази на Брут — отвърна хладно Октавиан.

Без сам да знае как, Антоний загуби цялата си самоувереност и започна да го увещава, сетне да го подкупва, накрая да го умолява със сълзи на очи. Той се унижи, защото в тази съвместна кампания се беше убедил в едно — хилавият, болнав, женствен младеж не се поддаваше на никакво сплашване, не изпълняваше ничии заповеди, не се впечатляваше от крясъци. И този Агрипа, следващ го навсякъде като сянка, не можеше да бъде отстранен. Освен това войската не би одобрила такава крайна мярка.

— Щом я искаш, вземи си я! — склони накрая Антоний.

— Благодаря. Агрипа?

Стана за броени мигове. Агрипа извади меча си, отстъпи, замахна и с един удар отсече главата заедно с възглавничките под нея. От тях се разхвърча гъши пух. С безстрастно изражение придружителят на Октавиан хвана главата за черните къдрици.

— Ще се разложи още преди да стигне Атина, да не говорим за Рим — рече с погнуса Антоний.

— Ще поискам гърне със саламура от месарите — отвърна спокойно Октавиан и се оттегли към изхода. — Не ме интересува дали мозъкът ще стане на каша. За мен е важно лицето да се разпознава. Рим трябва да разбере, че синът на Цезар е отмъстил на главните виновници.

Агрипа излезе с главата. Октавиан остана още малко.

— Знам кой е мъртъв, но кои са пленени?

— Само двама. Квинт Хортензий и Марк Фавоний. Останалите са предпочели да се самоубият. Сега разбирам защо — отвърна Антоний и махна към обезглавения труп на Брут.

— Какво смяташ да правиш с пленниците?

— Хортензий отстъпи управлението на Македония на Брут, затова трябва да умре на гроба на брат ми Гай. Фавоний може да си ходи по живо, по здраво. Той е безопасен.

— Настоявам Фавоний да бъде екзекутиран незабавно.

— В името на всички богове, Октавиане, защо? Какво ти е сторил? — възкликна Антоний и се хвана за главата.

— Той бе най-добрият приятел на Катон. Това е достатъчна причина. Ще умре още днес.

— Не, ще го пусна.

— Да се екзекутира, Антоний. Ти имаш нужда от мен, приятелю. Не можеш да се справиш сам. Настоявам да бъде убит.

— Някакви други заповеди?

— Кой успя да избяга?

— Месала Корвин. Гай Клодий, който уби брат ми. Синът на Цицерон. И всички адмирали на флотата, разбира се.

— Значи остават още неколцина убийци, които трябва да получат възмездие.

— Няма да се откажеш, докато не умрат всичките, нали?

— Точно така.

Октавиан отметна платнището на входа и излезе.

— Марсий! — изрева Антоний.

— Да, господарю?

Антоний премести аленото си наметало, за да покрие зловещия врат, от който се точеше прозрачна течност.

— Намери някой старши трибун и му кажи да подготви погребална клада. Ще изгорим Марк Брут днес с всички военни почести… и да не си казал на никого, че той вече няма глава. Намери някоя тиква или друго, с което да я заместим. Извикай веднага десет от германите ми. Могат да го сложат в погребалната носилка вътре в палатката. Сложи тиквата на мястото на главата и я загърни плътно с наметалото. Ясно ли е?

— Да, господарю — отвърна пребледнелият Марсий.

Докато германите и разтрепераният слуга се занимаваха с трупа, Антоний седеше с гръб към тях и не проронваше дума. Размърда се едва след като Брут бе подготвен, изведнъж от очите му потекоха сълзи.

 

 

Войската имаше какво да яде до завръщането си в Рим. В лагерите на Освободителите имаше предостатъчно храна, а още повече бе складирана в Неапол. Още щом чули за изхода от битката, адмиралите отплавали, оставяйки всичко: една къща, пълна с едноталантови сребърни слитъци, преливащи хамбари с жито, складове с пушено месо, нахут и леща. Плячката възлизаше най-малко на сто хиляди таланта под формата на монети и слитъци, така че обещаните възнаграждения щяха да бъдат изплатени. Двайсет и пет хиляди от войниците на Освободителите се присъединиха доброволно към войската на Октавиан. Никой не искаше да служи при Антоний, макар че двете битки бяха спечелени именно от него.

„Спокойно, Марк Антоний! Не оставяй тази змия Октавиан да те захапе с отровните си зъби. Той е прав и много добре го знае. Аз се нуждая от него. Трябва да прехвърля войската си в Италия и там триумвирите ще започнат всичко отначало. Ново споразумение, нови мерки за поставяне на Рим в ред. И аз с най-голямо удоволствие ще прехвърля цялата черна работа на Октавиан. Нека той да осигури земя за сто хиляди ветерани и да изхрани трите милиона римски граждани, докато Секст Помпей владее Сицилия и морето. Преди година щях да кажа, че няма да се справи. Сега не съм толкова сигурен. Агенти, представи си! Той има цяла армия от малки змиички, които разпространяват слухове, шпионират и подпомагат начинанията му — от култа към Цезар до затвърждаването на позициите му в управлението. Аз обаче не мога да живея в един и същи град с него. Трябва да си намеря по-приятно място за живот, по-приятни занимания от постоянните ядове с празната хазна, ордите от ветерани и осигуряването на зърно.“

 

 

— Главата готова ли е да потегли към Рим? — попита Октавиан, когато влезе в палатката си.

— Напълно, Цезаре — отвърна Агрипа.

— Кажи на Корнелий Гал да я занесе в Амфипол и да наеме кораб. Не искам да пътува с легионите.

— Да, Цезаре.

Агрипа понечи да излезе.

— Агрипа.

— Да, Цезаре?

— Справи се блестящо начело на Четвърти. — Октавиан се усмихна, дишаше с лекота. — Ти си като храбрия Диомед за Одисей. Нека винаги да бъде така.

— Така ще бъде, Цезаре.

„Днес и аз удържах една победа — помисли си Октавиан. — Изправих се срещу Антоний и го надвих. След година той няма да има друг избор, освен да ме нарича Цезар, както целия римски свят. Ще взема Запада и ще му отстъпя Изтока, където той сам ще се погуби. Лепид може да вземе Африка и Домус Публика, той не представлява заплаха за никого от двама ни. Да, имам доста поддръжници, които са ми верни до смърт: Агрипа, Статилий Тавър, Меценат, Салвидиен, Луций Корнифиций, Титий, Корнелий Гал, Кокцеите, Сосий… Това е ядрото на новата управляваща класа. Ето каква беше грешката на баща ми. Той искаше да запази старата аристокрация, искаше сред поддръжниците си да има представители на изтъкнати родове. И не успя да закрепи властта си в демократичната система. Аз обаче не ще допусна тази грешка. Никога не ще съм в състояние да се меря с неговата осанка и величието му, когато крачеше гордо из Форума с одеждите си на върховен жрец. Жените го съзерцаваха и ахкаха от копнеж. Мъжете виждаха колко са жалки в сравнение с него и го намразваха.“

„Аз ще бъда закрилникът на тяхното огнище — техният мил, непоклатим, любящ и усмихнат баща. Ще ги оставя да се заблуждават, че сами определят съдбите си, но ще следя всяка тяхна дума или действие. Ще заменя тухлите на Рим с мрамор. Ще изпълня храмовете с прекрасни произведения на изкуството, ще подновя настилката на улиците и площадите, ще посадя дървета и ще построя обществени бани, ще дам на бедните хляб и зрелища до насита. Ще водя войни само когато се налага, но ще охранявам добре границите на нашия свят. Ще отнема златото на Египет и ще съживя търговията в Рим. Аз съм млад, имам време да постигна всичко.“

„Ала първо трябва да намеря начин да отстраня Антоний, без да го убивам или да воювам срещу него. Мога да го постигна — отговорът лежи в мъглите на времето и чака да ми се яви.“

 

 

Тъй като никой капитан в амфиполското пристанище не желаеше да отплава към Рим през зимата дори срещу тлъсто възнаграждение, Корнелий Гал върна голямото гърне в лагера край Филипи, където войската още се подготвяше за тръгване.

— В такъв случай — въздъхна Октавиан — го занеси в Дирахиум и намери кораб там. Хайде, Гал, тръгвай, не желая да пътува с войската ми. Войниците са суеверни.

Корнелий Гал пристигна с ескадрона си от германски конници в Дирахиум малко преди края на тази съдбовна година. Там намери капитан, склонен да отплава през Адриатическо море за Анкона. Брундизиум вече не беше блокиран, но наоколо сновяха много флотилии и адмиралите им, привърженици на Освободителите, още не знаеха какво да правят. Повечето решиха да се присъединят към Секст Помпей.

Гал нямаше заповед да придружи гърнето до Рим, затова го връчи на капитана и се върна при Октавиан. Някой от отряда му обаче издаде на екипажа какъв е товарът им, защото пратката възбуди голям интерес — цял кораб, нает за такава тлъста сума само за превозването на едно глинено гърне? Моряците недоумяваха, но скоро научиха истината. „Главата на Марк Юний Брут, убиеца на бог Юлий! О, морските лари да ни пазят от този нечестив товар!“

В открито море корабът попадна в невиждана буря. Главата! Главата беше причината! Когато в трюма се появи сериозен теч, екипажът окончателно се убеди, че тя е решила да ги погуби. Затова гребците и моряците отнеха насила гърнето от капитана и го хвърлиха зад борда. В момента, в който то изчезна от поглед, бурята секна, сякаш никога не е била.

Така гърнето с главата на Марк Юний Брут потъна като камък, за да остане завинаги на дъното на Адриатическо море, някъде между Дирахиум и Анкона.