Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (14)

13
Как се изхранва войска
(Януари — секстил (август) 42 г. пр.Хр.)

— Изобщо не си мислете за завладяване на Италия, ако не намерите още пари. Много повече — рече Хермицил на Брут и Касий.

— Повече пари ли? — възкликна Брут. — Няма откъде!

— Защо да няма? — намръщи се Касий. — От Сирия дотук с Цимбер успяхме да съберем около две хиляди златни таланта. — Обърна се към Брут и изръмжа: — Ти нищичко ли не си намерил, Бруте?

— Напротив — измънка той. — Всичко, което съм събрал, е на монети. Мисля, че около две трети са сребърни, останалите златни, и са на стойност…

Обърна се към Хермицил, който уточни:

— Двеста милиона сестерции.

— Е, какво тогава? Значи имаме четиристотин сестерции — заяви Касий. — С толкова пари ще завземем и Хадес.

— Забравяш — напомни търпеливо Хермицил, — че няма да има никаква плячка. Това винаги е проблем при гражданска война. Цезар даваше на войниците си парични възнаграждения вместо дял от плячката, но онова беше нищо в сравнение с това, което войниците ни искат сега. Октавиан е обещал на легионите си по двайсет хиляди на човек, по сто хиляди за старшите центуриони и по четирийсет хиляди за най-младшите. Това се разчу и сред нашите войници. Те очакват големи пари.

Брут стана и отиде до прозореца, загледа се към пристанището, гъмжащо от стотици бойни и транспортни кораби.

Видът му бе изненадал Касий, свикнал да го вижда мрачен и неуверен. Сега Брут изглеждаше по-енергичен, като истински пълководец. Победата срещу бесите му беше вдъхнала така необходимата увереност, а загубата на Порция го бе направила по-решителен. Касий, който редовно си кореспондираше със Сервилия, също остана поразен от безсърдечното й отношение към ужасната смърт на Порция, ала за разлика от Брут той вярваше във версията за самоубийство. Обичаната от него Сервилия не беше онази жена, която Брут познаваше и от която толкова се боеше. Брут, разбира се, не пропусна да изкаже подозренията си, но Касий категорично ги отхвърли.

— Какво стана с Рим? — попита Брут, загледан в многобройните кораби. — Къде е патриотизмът? Къде е верността към родината?

— Още ги има — отвърна рязко Касий. — В името на Юпитер, ти си глупак, Бруте! Какво ги интересува редовите войници враждата между отделните политически фракции в управляващата върхушка? В чие определение за патриотизъм ще повярва един обикновен легионер? В твоето или в това на триумвирите? Те знаят само, че в тази война трябва да се бият срещу свои сънародници.

— Да, прав си — въздъхна Брут. Отново седна и се обърна към Хермицил: — Какво да правим тогава, Гай?

— Намерете още пари — отвърна простичко той.

— Къде?

— Да започнем с Родос — предложи Касий. — Говорих с Лентул Спинтер, който също на няколко пъти безуспешно се опитвал да измъкне кораби и пари от родосците. Отнесоха се така и към мен. Според тях договорите им с Рим не ги задължавали да вземат страна в гражданските войни.

— Освен това — добави Хермицил — има една област от Мала Азия, която никога не е била използвана. Ликия. Достъпът до нея е толкова труден, че управителите на провинция Азия дори не помислят да ходят там.

— Родос и Ликия — измърмори Брут. — Предполагам, че ще се наложи да ги навестим с войската си, за да ги убедим да ни съдействат.

— В случая с Родос определено — отвърна Касий. — Мисля, че на Ксант, Патара и Мира ще им е достатъчно само да намекнем, че може да нахлуем в страната им.

— Колко да поискаме от Ликия? — обърна се Брут към Хермицил.

— Двеста милиона сестерции.

— Родос може да ни даде двойно и пак ще му останат — изръмжа Касий.

— Мислиш ли, че хиляда милиона ще са достатъчно за завладяването на Италия? — поинтересува се Брут.

— По-късно ще изчисля — отвърна Хермицил, — когато преценим с какви сили разполагаме.

 

 

Зимата в Смирна беше приятна дори в тази сушава година. Сняг нямаше, а широката долина на Хермус позволи на Освободителите да разположат огромната си войска на няколко лагера в продължение на двайсет и шест километра, всеки от които скоро бе обграден от временни селища, осигуряващи на войниците вино, проститутки и развлечения. Местните селяни носеха зеленчуци, патици, гъски, кокошки и яйца, тестени сладкиши с гъст сладък сироп, ядливи охлюви и дори тлъсти жаби от близките блата. Макар че едрите търговци от близките градове не извличаха голяма полза от войската, която имаше собствени снабдители, бедните, но предприемчиви земеделци от района печелеха добре.

За Брут и Касий главното предимство от пребиваването в управителския дворец на Смирна бе бързината, с която получаваха новини от Рим. Така с ужас научиха за триумвирата и разбраха, че Октавиан смята Освободителите за много по-голяма заплаха за своя Рим от Марк Антоний. Решението на триумвирите беше ясно — Брут и Касий трябваше да бъдат елиминирани. Из цяла Италия и Италийска Галия кипеше трескава подготовка за война и никой от четирийсетте легиона на триумвирите не беше разпуснат. Носеше се слух, че Лепид, сега старши консул с подвластник Планк, щял да остане да управлява Рим, докато Октавиан и Марк Антоний се разправят с Освободителите. Кампанията най-вероятно щеше да започне през май.

Най-ужасната новина бе, че Цезар официално бил обявен за бог и че култът към Дивус Юлиус, както го наричаха сега, щял да бъде разпространен повсеместно из Италия и Италийска Галия — с храмове, жреци, празненства. Октавиан сега открито наричал себе си „Диви Филиус“ (Син божи) и Антоний не се противопоставял на това. Щом един от триумвирите е син на бог, значи каузата им беше справедлива! Антоний толкова се бе променил след онова катастрофално консулство, че сега заедно с Октавиан открито настояваше всички закони и решения на Дивус Юлиус да бъдат спазвани. На мястото на Форум Романум, където беше изгорен Цезар, се издигал величествен храм на новия бог. Римският народ бе извоювал правото си да боготвори мъртвия си пълководец.

— Дори да победим Антоний и да си върнем Рим, този Дивус Юлиус ще ни преследва вечно — измърмори мрачно Брут.

— Градът върви към пълен упадък — съгласи се Касий. — Можеш ли да си представиш някой да изнасили весталка?

Бяха научили, че тези толкова почитани жени, които навремето можеха спокойно да се движат из улиците на Рим, сега били принудени да наемат ликтори за охрана. Един ден Корнелия Мерула, излязла сама, за да посети Фабия на Квиринала, била нападната и малтретирана, макар и не изнасилена. Поне в писмото на Сервилия не се споменаваше нищо подобно. В цялата история на Рим весталките, загърнати с ритуалните си бели роби и воали, бяха излизали в града без страх, че някой ще им посегне.

— Това е красноречиво — рече тъжно Брут. — Старите ценности и ограничения вече не се зачитат. Дори не съм сигурен, че отново ще мога да вляза в Рим.

— Ако оставим на Антоний и Октавиан, няма да можеш. Ако искат да спрат мен обаче, ще се наложи доста да се потрудят.

Касий разполагаше с деветнайсет легиона, пет хиляди конници и седем хиляди кораба. Сега той се зае с измислянето на план как да измъкне шест милиона сестерции от Родос и Ликия. Брут му правеше компания, но през последните няколко нундини се беше научил да мълчи, когато шуреят му работи. Касий смяташе, че Брут просто е имал късмет в Тракия и не признаваше похода му за истинска военна кампания.

— Ще завзема Родос — заяви той. — Това означава морска война, поне в началото. Ти ще нахлуеш в Ликия по суша, макар че ще се наложи да превозиш войската си по море. Съмнявам се, че ще имаме голяма полза от конницата, затова предлагам да си запазим само хиляда конници, а останалите да изпратим в Галатия за пролетта и лятото. — Той се ухили. — Нека Дейотар да поеме разходите.

— Той досега много ни помогна — отбеляза скромно Брут.

— Ето възможност да ни помогне още.

— Не мога ли да навляза в Ликия по суша през Кария?

— Предполагам, че можеш, но защо да го правиш?

— Защото римските пехотинци мразят пътуванията по море.

— Добре, както искаш, само не се бави. На пътя има няколко труднодостъпни прохода.

— Знам.

— Десет легиона и пет хиляди конници за разузнаване.

— И няма да взимам каруци с багаж, щом има трудни проходи — продължи Брут. — Войската ще използва само мулета, което означава, че походът не бива да продължи повече от шест нундини. Дано в Ксант да има достатъчно храна. Мисля, че този град трябва да е първата ми цел, как смяташ?

Касий примигна удивено. Кой би си помислил, че от устата на Брут могат да излязат такива разумни слова?

— Да, първо Ксант — съгласи се той. — И нищо не ти пречи да изпратиш провизии по море и да си ги вземеш, когато стигнеш града.

— Добра идея — усмихна се Брут. — А ти?

— Както казах, очакват ме морски битки. Имам нужда от четири легиона. Ще ги кача на товарните кораби, независимо дали им харесва или не.

 

 

Брут тръгна с десетте си легиона и петте си хиляди конници през март по добрия римски път на юг през долината на река Меандър до Керам. Оттам щеше да следва крайбрежието, доколкото бе възможно. По пътя намери достатъчно храна, защото запасите от миналогодишната оскъдна реколта още не се бяха изчерпали, а и той не се интересуваше дали след него местните жители ще гладуват. Все пак прояви достатъчно здрав разум, за да им остави зърно за сеитба. За нещастие пролетните дъждове не бяха обилни, което беше лоша поличба. Нивята трябваше да се напояват на ръка от близките реки. Как, питаха го жално селяните, ще се справят, ако са измършавели от глад?

— Яжте яйца и месо — посъветва ги Брут.

— Тогава не позволявай на войниците си да крадат кокошките ни!

Брут видя смисъл в това и затегна дисциплината. Войниците му вече си даваха сметка, че пълководецът им е по-строг, отколкото изглеждаше.

Планината Солима беше страховита. Издигаше се стръмно направо от морския бряг и именно тя бе причината никой управител на провинция Азия да не си даде труда да събира данъци от Ликия. Областта бе служила дълго време като убежище на пирати и селищата й бяха разположени по брега, в устията на тесни речни долини. Страната на Сарпедон и Главк от „Илиада“ започваше с градчето Телмес. Там свършваше и павираният римски път. След Телмес имаше само кози пътеки.

Брут се зае сам да си пробие път. Възложи на войниците си задачата да вървят напред, да секат и да копаят. Те роптаеха, но превиваха гръб, когато видеха пръчките на центурионите си.

Времето беше сухо и хубаво, без опасност от подхлъзвания и труднопроходима кал, но за лагери и дума не можеше да става. Всяка нощ войниците лягаха на разчистения път и заспиваха, без да обръщат внимание на искрящата дантела на звездите в нощното небе, на бучащите пенливи водопади, на покритите с вековни борове планински склонове, пресечени от огромни свлачища, на ефирните мъгли, стелещи се между дърветата на разсъмване. От друга страна, на всички им правеха впечатление големите лъскави черни камъни, които изравяха с лопатите си, но само защото ги мислеха за редки скъпоценности. В момента, в който научиха, че това е неподлежащо на обработка природно стъкло, те го проклеха заедно с всичко друго наоколо и продължиха мъчителното прокарване на пътя през Солима.

Само Брут и тримата му философи бяха достатъчно възвишени (и незаети с работа), за да се наслаждават на красотите, които се откриваха пред очите им през деня и продължаваха да ги изненадват с тайнствените си прояви нощем: с крясъците на непознати горски животни, пърхането на прилепите и тъмните силуети на нощни птици на лунната светлина. Освен да се възхищават от природата, всеки от тях имаше предпочитано занимание: за Статил и Стратон Епирски това беше математиката; римлянинът Волумний водеше дневник; а Брут пишеше писма до мъртвите Порция и Катон.

От Телмес до долината на река Ксант имаше само трийсет и два километра, но за преминаването им бяха нужни почти половината от трийсетте дни за този поход. Двата най-големи ликийски града, Ксант и Патара, бяха разположени на тази река: Патара при устието, Ксант — на двайсет и четири километра нагоре по течението.

Войската на Брут слезе в долината по-близо до Патара, отколкото до Ксант, първата им цел. За нещастие на римляните един наблюдателен пастир бе предупредил и двата града, чиито жители не си губеха времето. Те веднага изгориха всички насаждения, евакуираха се и затвориха градските врати. Всички хамбари бяха вътре, крепостите разполагаха с питейна вода, а стените на Ксант бяха достатъчно дебели, за да спрат нашественика.

Главни легати на Брут бяха пиценецът Авъл Алиен, изключително способен войник, и аристократът от Клавдиите Марк Ливий Друз Нерон, осиновен в рода на Ливиите. Неговата сестра Ливия бе сгодена за Тиберий Клавдий Нерон, макар че не беше още достатъчно голяма, за да се ожени за този колосален некадърник, толкова омразен за Цезар, но желан зет за Цицерон. Двамата легати посъветваха Брут да започне обсада. Изгорената земя го ядоса, защото се налагаше да премахне зеленчуците от менюто на войската. Той не възнамеряваше да държи града в обсада, докато му свършат запасите. Смяташе да го превземе бързо.

Макар че бе известен като изключително ерудиран човек, Брут беше вещ само в няколко области на познанието: във философията, риториката и литературата. Географията го отегчаваше, както и неримската история, с изключение на автори като Тукидид. Никога не беше чел големите историци като Херодот. Затова не знаеше нищо за Ксант, освен че е основан от възпетия от Омир цар Сарпедон, който се почиташе като бог в града и имаше огромен храм. Ксант обаче имаше и друга традиция, непозната на Брут. Бе обсаждан два пъти в историята си: веднъж от мидиеца Харпаг, пълководец на Кир Велики от Персия, по-късно — от Александър Велики. И двата пъти при завземането му цялото население се беше самоубило. Една от основните дейности на ксантейците, след като научиха за приближаването на неприятеля, бе събирането на огромно количество дърва. Докато навън римляните подготвяха обсадата, вътре жителите на града трупаха клади на всяко празно място по улиците и площадите.

Кулите и насипите се издигаха по стандартния начин, артилерийските съоръжения се монтираха на позиция. Балистите и катапултите обсипваха укрепленията с камъни и заострени колове, но не и със запалени снопи пръчки — градът трябваше да остане непокътнат. Накрая бяха докарани и трите стенобойни оръдия, най-тежкия багаж на войската, който се придвижваше с най-голяма мъка по новосъздадения път. Те представляваха огромни дъбови дънери, които се окачваха с дебели, но гъвкави въжета на лесно сглобяемо скеле. На предния им край се закрепваше по една масивна овнешка глава от бронз, изящно оформена — от закривените рога до озъбената уста и заплашителните притворени очи.

Градът имаше само три врати, но те бяха недосегаеми за стенобойните оръдия, защото се спускаха вертикално и бяха от яко дъбово дърво с метален обков, който при удар се огъваше като пружина. Брут нареди оръдията да бъдат насочени към самите стени, които не бяха толкова устойчиви и бавно започнаха да се рушат. Твърде бавно, защото бяха много дебели.

Когато Алиен и Друз прецениха, че ксантейците вече се чувстват достатъчно застрашени, за да изпаднат в отчаяние, Брут изтегли войската си, сякаш се беше уморил и смяташе да се насочи към Патара, за да види дали там няма да му е по-лесно. Около хиляда въоръжени с факли мъже излязоха от града и се опитаха да запалят оставените наоколо артилерийски устройства и обсадни кули. Брут, който чакаше в засада, ги нападна. Ксантейците побягнаха, но се оказа, че пътят им за отстъпление е прекъснат, защото предпазливите градски стражи бяха затворили вратите. Всичките хиляда мъже загинаха.

На обяд на следващия ден ксантейците отново опитаха, като този път оставиха вратите отворени. При бързото си отстъпление, след като хвърлиха факлите, те със закъснение установиха, че механизмът на вратите е твърде бавен. Римляните започнаха да нахлуват в града, докато стражите не се сетиха да разсекат въжетата и портите не се затвориха с трясък. Някои войници загинаха под тежестта им, но в града вече бяха влезли две хиляди легионери. Те не изпаднаха в паника, а се събраха на плътни групи, защитени отвсякъде с щитовете си, проправиха си път до главния площад и се барикадираха в храма на Сарпедон.

Видът на стоварващата се порта оказа силно влияние върху останалите нападатели. Римските легионери имаха силно развито другарско чувство. Мисълта, че две хиляди от другарите им са затворени в Ксант, докара войниците на Брут до лудост. Лудост, но без да губят здрав разум.

— Сигурно са се събрали и са потърсили убежище — рече Алиен пред събранието на старшите центуриони. — Затова вероятно засега са в безопасност. От нас се иска да измислим как да проникнем вътре и да ги спасим.

— Няма да стане през вратите — каза главният центурион Малей. — Стенобойните оръдия са безполезни, нищо не може да пробие желязото.

— Въпреки това трябва да се държим така, сякаш си мислим, че можем да го пробием — рече Алиен. — Ланий, ти ще се заемеш с това. — Той вдигна вежди. — Някакви други предложения?

— Да ги нападнем отвсякъде със стълби и куки. Не могат да наредят по цялата стена гърнета с нагорещено олио, а и нямат достатъчно копия. Какви глупаци. Ще търсим слаби места в отбраната — предложи Судис.

— Действай. Други?

— Да потърсим местни жители, останали извън стените, и „учтиво“ да ги помолим да ни кажат дали няма друг начин да се влезе — изказа се Калум.

— Добра идея! — ухили се Алиен.

Не след дълго отрядът на Калум се върна с двама мъже от едно близко селце. Не се наложи да ги молят „учтиво“, защото бяха страшно ядосани на ксантейците, че са опожарили градините им.

— Виждате ли това? — попита единият и посочи.

Главната причина за непревземаемостта на ксантейските бастиони бе фактът, че почти една трета от града беше долепена до скалите на едно стръмно възвишение.

— Гледам, но нищо не виждам — призна Алиен.

— Това възвишение изобщо не е толкова непристъпно, колкото изглежда. Можем да ви покажем десетки пътечки, които да ви изведат над скалите. Това няма да ви вкара вътре, но съм чувал, че римляните били находчиви. Няма да срещнете стражи, но ще се натъкнете на отбранителни съоръжения. — Градинарят се изплю. — Мръсници, изгориха ябълковите ни градини в разгара на цъфтежа и всичките ни зелки и марули. Останахме само с лук и репи.

— Уверявам те, приятелю, че когато превземем града, ти и твоите съселяни ще получите право да избирате първи от плячката — обеща му Калум. — От онова, което става за ядене, имам предвид. — Той спусна шлема над челото си и се потупа по крака с лозовата си пръчка. — Добре, на работа. Макроне, Понтий, Кафоне, вашите легиони са млади, но не искам да ми водите новобранци, дето им прилошава от високо. Действайте!

По обяд възвишението вече гъмжеше от войници. От скалите добре се виждаше какво ги очаква вътре: цяла гора от остри колове, насочени нагоре. Някои от легионерите носеха железни куки и ги забиха в скалата. Спуснаха въжета от надвесената част на скалите. Когато някой войник стигнеше до края на въжето, другарите му го залюляваха, докато успее да се прехвърли отвъд ивицата смъртоносни колове.

Това прехвърляне продължи цял следобед. Когато вътре се събра достатъчно голям отряд, войниците се разделиха на две и си проправиха път до двете най-удобни врати. Заеха се да секат дървото от вътрешната страна и скоро оголиха напълно железния обков. Сетне се заеха да го къртят с помощта на яки лостове, докато накрая портите не се сринаха. Войската нададе радостни викове и нападна.

Ксантейците останаха верни на традицията. Улиците бяха задръстени от клади, също и основните помещения на всички къщи. Мъжете убиваха жените и децата си, хвърляха труповете им върху дървата, сетне ги запалваха и едва тогава отнемаха и своя живот със същите кървави ножове.

Ксант избухна в пламъци, нищо не беше пожалено. Войниците, които се бяха барикадирали в храма на Сарпедон, успяха да изнесат част от скъпоценностите му, други нахълтаха в къщите, но в крайна сметка Брут не получи почти нищо от Ксант. При тази обсада само загуби време, ценни припаси и много хора. Решен да не позволява кампанията му в Ликия да започва с такъв провал, той изчака огънят да изгасне и изпрати хората си да ровят из овъглените развалини за злато и сребро.

По-голям успех пожъна в Патара, която се предаде бързо. Този град нямаше традиция в масовите самоубийства и не се наложи да бъде обсаждан дълго време. Патара се оказа невероятно богата и от продажбата на петдесетте й хиляди жители в робство щяха да се съберат още средства.

Търсенето на роби в целия свят бе огромно, защото както гласеше една стара сентенция, човек или притежава роби, или сам той е роб. Никой не се обявяваше против робството и на различни места животът на тези онеправдани хора протичаше по различен начин. Слугите в римските домове например получаваха известно парично възнаграждение и обикновено биваха освобождавани след десет-петнайсет години служба, докато работещите в мините или каменните кариери не издържаха и една година на убийствения труд. Робите също имаха социална йерархия. Някои амбициозни и способни гърци се продаваха доброволно на римския господар, при което живееха добре и в крайна сметка получаваха римски граждански права. Яките, но не много интелигентни германи и други варвари, заловени в битка, биваха продавани на собствениците на мини и кариери и скоро умираха. Ала неоспоримо най-големият пазар за роби бе Партското царство, империя по-обширна от всички страни около Средиземно море и Галия, взети заедно. Цар Ород с готовност купи всички роби, предлагани от Брут, защото ликийците бяха образовани, носеха елинска култура, владееха много занаяти и красивите им жени и момичета се продаваха скъпо. Царят плащаше в брой чрез агентите си, които следваха Брут със собствени флотилии като лешояди, летящи над унищожителните варварски орди в степта.

Между Патара и Мира, следващия пристанищен град, имаше осемдесет километра със същите живописни, но труднопроходими местности, които войската бе преодоляла досега. За прокарване на нов път и дума не можеше да става. Брут вече разбираше защо Касий го посъветва да се придвижва по море. Той събра всички плавателни съдове в Патара, както и товарните кораби, пристигнали от Милет с хранителни запаси. Така тръгна към Мира, разположена при устието на известната река Катаракт.

Пътуването по море имаше и друго предимство. Ликийското крайбрежие бе известно с пиратите си, също като Памфилия и Киликия Трахея, защото в подножието на могъщите планини изобилстваше от дълбоки зали в чета с бистри потоци, идеални за скривалища. Където видеше пиратски залив, Брут изпращаше на брега отряд от хората си и събираше богата плячка. Толкова богата, че накрая се отказа от Мира, обърна флотилията си и се върна на запад.

През юни, натоварен с триста милиона сестерции от ликийската си кампания, повечето от които бяха взети от пиратите, Брут пристигна благополучно в долината на Хермус. Този път заедно с легатите си той се настани в прекрасния град Сарди, малко по-навътре в сушата и по-приятен за живот от Смирна.

 

 

Крайбрежието на провинция Азия бе силно насечено и имаше многобройни дълги полуострови, затрудняващи корабоплаването със скалистите си носове. Последният такъв полуостров по пътя за Родос бе Книдоският, наречен на пристанищния град Книдос, разположен на самия му край.

За Касий Книдос бе изключително удобен. Той остави четирите си легиона на лагер там и поведе флотилията си към Минд, разположен точно срещу знаменития Халикарнас. Използваше голям брой големи и бавни галери, от квинквереми до триреми. Не искаше по-малки, защото знаеше, че родосците ще се разправят лесно с тях.

Адмиралите му бяха същите опитни морски вълци, разбили флотилията на Долабела: Патиск, Касий Пармски, Децим Турулий и Секстилий Руф. Командването на сухопътната му войска бе разделено между Гай Фаний Цепион и Лентул Спинтер.

Разбира се, родосците научиха за това и изпратиха малка лодка да шпионира Касий. Когато екипажът й докладва, че римляните подготвят огромна бойна флотилия, родоските адмирали избухнаха в смях. Те предпочитаха по-малките и повратливи триреми и биреми с остри бронзови носове за потапяне на вражеските кораби. Родосците никога не използваха моряци или войници за абордаж на противниковите съдове. Те просто заобикаляха тромавите им кораби и или принуждаваха тези гиганти да се сблъскват един с друг, или ги пробиваха. Бяха се специализирали и да се приближават до врага и да чупят греблата му.

— Ако Касий е толкова глупав, че да ни нападне с тези слонски кораби, ще последва съдбата на Полиоркет и така наречения Велик Митридат — заяви главнокомандващият Александър. — Ха, ха! Ще бъде позорно поражение! Съгласен съм с древните картагенци: римляните нищо не струват в морето.

— Да, но в крайна сметка римляните смазаха Картаген — напомни Архелай Ретора, който бе дошъл в град Родос от спокойното си село, защото навремето беше преподавал риторика на Касий.

— О, да! — изсумтя Мназей, — но след три войни, продължили сто и петдесет години! И го направиха по суша.

— Не съвсем — упорстваше Архелай. — След изобретяването на абордажните куки за картагенските флотилии настанали черни времена.

Двамата военачалници изгледаха презрително стария педант и решиха да не спорят повече.

— Изпратете посланици при Гай Касий — помоли ги Архелай.

И така родосците изпратиха делегация при Касий в Минд, по-скоро за да затворят устата на Архелай, отколкото с надежда да постигнат нещо. Касий ги посрещна надменно и заяви, че ще срази флотата им.

— Кажете на големците си да обмислят как ще се предадат — заключи той.

Те се върнаха и съобщиха на Александър и Мназей, че Касий бил страшно самоуверен! Може би трябваше да преговарят. Двамата военачалници просто се изсмяха.

— Родос не може да бъде победен в морска битка — заяви презрително Мназей. — Забелязах, че Касий изкарва корабите си на учения всеки ден. Затова нека да му демонстрираме на какво е способна нашата флота. Да го хванем по гащи и да му покажем, че римските учения не могат да бият родоските умения.

— Какъв поет — измърмори Архелай, който вече наистина започваше да ги дразни.

— Защо не наминеш през Минд да навестиш стария си възпитаник? — предложи Александър.

— Добре, ще го направя.

Архелай отиде в Минд, видя се с бившия си ученик, но напразно мобилизира цялото си красноречие за тази среща. Касий не се трогна от думите му.

— Върни се и кажи на онези глупаци, че дните им са преброени — заяви той.

— Касий каза, че дните ви са преброени — предаде Архелай на военачалниците, сетне се върна покрусен във вилата си.

Касий знаеше какво прави. Продължаваше да тренира хората си без почивка. Посещаваше ученията лично и строго наказваше всеки кораб, чийто екипаж не изпълнява точно нарежданията. Голяма част от времето прекарваше, сновейки между Минд и Книдос. Сухопътната му войска също бе готова.

В началото на април родосците извадиха трийсет и петте си най-добри плавателни съда и нападнаха неочаквано усилено трениращите Касиеви квинквереми. Отначало изглеждаше, че родосците ще победят лесно, но Касий, застанал в една лодка и даващ знаци с флагчета на капитаните си, изобщо не се впечатли. Капитаните му също не загубиха самообладание. Започнаха да блъскат корабите си един в друг, за да подмамят противника. Сетне родосците осъзнаха, че римляните ги обграждат на все по-малко пространство, за да не им дадат повече възможност да маневрират и да използват бронзовите си носове. Мракът им помогна да се приберат в пристанището, но оставиха два потопени кораба и три пленени.

Родос се намираше в най-югоизточния край на Егейско море. Островът бе дълъг сто и двайсет и осем километра и имаше продълговата форма, беше плодороден, можеше да се изхранва сам и се намираше на морския път, свързващ западните морета с Киликия, Сирия, Кипър и целия Изток. Родосците използваха естествените дадености на страната си и разчитаха на флотата, за да я защитават.

Сухопътната войска на Касий потегли с товарните кораби на майските календи; самият Касий оглави осемдесетте бойни галери, в които също имаше войници. Беше готов на всички фронтове.

При вида на огромната му армада родосците изкараха цялата си флота, ала срещнаха същия отпор като при нападението край Минд. В разгара на морската битка товарните кораби се промъкнаха необезпокоявано. Фаний Цепион и Лентул Спинтер безпроблемно свалиха четирите си легиона на запад от главния град на острова. С двайсетте хиляди добре екипирани, облечени с метални ризници войници бяха стоварени и голям брой артилерийски съоръжения! О! Родосците не разполагаха със сухопътна войска и нямаха никаква представа как да се защитят.

Александър и родоските старейшини изпратиха отчаяно послание до Касий, да го известят, че се предават, но още преди то да достигне получателя си, обикновените жители на града вече отваряха вратите, за да пуснат римските легиони.

Така самият град не беше разграбен, а островът претърпя съвсем леки загуби.

Касий организира съд на главния площад. Носеше лавров венец като победител и тога с пурпурна ивица. С него дойдоха дванайсет ликтори с алени туники и брадви във фасциите и двама главни центуриони със златни ризници, единият, от които носеше церемониално копие. По знак на Касий центурионът заби копието в подиума на трибунала, знак, че сега Родос е пленник на римската военна машина.

Другият центурион, който имаше изумително силен глас, прочете списъка на петдесет мъже, включително Александър и Мназей, които трябваше да бъдат доведени и екзекутирани на площада. Сетне центурионът прочете още двайсет и пет имена на хора, които трябваше да бъдат прогонени от страната, а имуществото им — конфискувано заедно с това на екзекутираните. Накрая глашатаят на Касий обяви на лош гръцки, че всяко украшение, всяка монета, всеки златен, сребърен, оловен, бронзов или меден слитък, скъпоценностите на всеки храм и всяка ценна мебел или дреха трябва да бъдат изнесени на агората. Онези, които се подчинят доброволно, нямаше да бъдат тормозени, но който се опита да избяга или да скрие нещо, щеше да бъде екзекутиран. Обяви също награди за всеки свободен човек или роб, който даде информация за такива нарушители.

Тази заплаха постигна целта си веднага. Агората започна да се пълни толкова бързо, че войниците едва смогваха да изнасят плячката. Изключително милостиво Касий разреши на Родос да запази най-почитаната си творба на изкуството, Слънчевата колесница, ала нищо друго. Във всяка къща на града влезе легат, който да се увери, че не е останало нищо ценно. Самият Касий поведе три от легионите си из острова и го опустоши по-пълно, отколкото лешоядите оглозгват трупа на мъртво животно. Архелай Ретора не се лиши от нищо поради една много проста причина — той нямаше нищо.

Родос осигури на Касий невероятната сума от осем хиляди златни таланта, или шестстотин милиона сестерции.

 

 

Когато се върна в Минд, Касий издаде нареждане всеки град или област в провинция Азия да плати дължимия данък на хазната за десет години напред — включително общностите, които се ползваха със специални облекчения. Парите трябваше да му бъдат донесени лично в Сарди.

Той обаче не тръгна веднага за там. Регентът на Кипър, Серапион, го уведоми, че царица Клеопатра събрала голяма флотилия от бойни и товарни кораби за триумвирите. Дори им изпращала част от скъпоценния ечемик, закупен от партите. Гладът и чумата не я били разубедили, твърдеше Серапион, един от онези, които жадуваха за възкачването на Арсиноя на трона.

Касий даде на Луций Стай Мурк, един от Освободителите, шейсет големи галери и му нареди да пресрещне египетските кораби при нос Тенарум на гръцкия полуостров Пелопонес. Стай Мурк бе деен мъж и бързо изпълни задачата, но чакането му беше напразно. Накрая се разбра, че флотилията на Клеопатра попаднала в жестока буря край Катабатмос и се върнала в Александрия.

Стай Мурк уведоми Касий, че надали щял да помогне с нещо в източния край на Нашето море, затова смятал да навлезе с корабите си в Адриатическо при Брундизиум. Там щял да създаде сериозни главоболия на триумвирите, когато се опитат да прехвърлят войски в Македония.

 

 

Сарди бе древната столица на бившето царство Лидия и толкова богат град, че името на царя й отпреди петстотин години. Крез, все още беше нарицателно като мярка за богатство. Лидия била завладяна от персите, сетне попаднала в ръцете на Аталидите от Пергам и накрая се присъединила към Рим по силата на завещанието на последния й цар Атал.

Брут много настояваше именно градът на Крез да бъде основен пункт на Освободителите преди дългия им поход на запад. За Касий това бе досадно отклонение.

— Защо не на крайбрежието? — попита той веднага щом свали походната кожена ризница и поличката си.

— Дотегна ми от кораби и воня на риба! — сопна се Брут.

— И затова аз трябва да се разкарвам по сто и шейсет километра, ако искам да посетя корабите си, така ли? Само за да угодя на нежния ти нос!

— Ако не ти харесва, иди да живееш при проклетите си кораби!

Това не беше никак добро начало за най-важното начинание на Освободителите.

 

 

Гай Флавий Хермицил обаче бе в отлично настроение.

— Ще имаме достатъчно средства — обяви той след няколко дни в компанията на голям брой писари и едно масивно сметало.

— Лентул Спинтер ще изпрати още от Ликия — добави Брут. — Писа, че взел от Мира много ценности, преди да я опожари. Не знам всъщност защо го е направил. Жалко. Беше хубаво място.

Ето още една причина Брут да дразни Касий. Какво хубаво намираше в Мира?

— Спинтер изглежда доста по-предприемчив от теб — отбеляза Касий. — Ликийците не са предложили да платят данъци за период от десет години напред на теб.

— Как мога да искам нещо, което те никога не са плащали? Изобщо не ми е хрумнало — отвърна Брут.

— А трябваше. Виж Спинтер как се е сетил.

— Спинтер е безчувствен пън — изсъска Брут.

„О, какво му става? — запита се Касий. — Една весталка ще командва по-добре от него. А ако още веднъж ми заплаче за Цицерон, ще го пребия! Не е споменал и една добра дума за адвоката с месеци преди смъртта му, а сега такива ги реди, че може да напише трагедия, с която да засенчи дори Софокъл. Брут се занимава с глупости, а аз трябва да мисля за всичко.“

Ала не само Касий се дразнеше от Брут. И Брут се ядосваше на Касий главно защото той не преставаше да натяква за Египет.

— Трябваше да завзема Египет, когато бях решил. Вместо това ти ме прати в Родос за някакви си осем хиляди златни таланта. В Египет щях да събера десетки хиляди! Ама не, „не завладявай Египет!“ Да дойда веднага при теб, сякаш Антоний ще цъфне в Азия след нундина. И аз да ти повярвам!

— Не съм ти писал подобно нещо. Казвах само, че това е нашият шанс да завземем Рим! И без това от Родос и Ликия намерихме достатъчно пари.

Така спореха всеки ден. Отчасти разногласията им се дължаха на тревога, отчасти на различията в характерите им: Брут беше предпазлив, стиснат и без поглед върху реалността; Касий — дързък, решителен, прагматичен. Макар и роднини в миналото, бяха прекарвали едва по няколко дни под един покрив. Освен това Сервилия и Тертула винаги бяха присъствали, за да ги разсеят.

Макар че нямаше представа, че само влошава положението, Хермицил все напомняше, че войниците очаквали в най-скоро време възнагражденията си, или пък се тюхкаше, че пак трябвало да преизчислява разходите им.

 

 

В края на юли се появи Марк Фавоний и поиска да се включи в подготовката. Той бе избягал от проскрибциите в Атина и беше останал там с месеци, без да знае какво да прави. След като свършил парите, осъзнал, че не му остава друго, освен да се присъедини към войските, защитаващи Катоновата република. Най-добрият му приятел бе починал преди четири години, той нямаше семейство, а сега и синът, и зетят на Катон се бяха вдигнали на оръжие.

Брут го посрещна с радост, Касий не толкова, но присъствието му принуди двамата Освободители да се въздържат от спорове. И така, докато Фавоний не стана свидетел на жесток скандал.

— Някои от младшите ти легати се отнасят отвратително към сардийците — ръмжеше Брут. — И то без никаква причина, Касий, без никаква причина? За какви се мислят, да изблъскват мирните граждани толкова грубо от пътя си? За какви се мислят, да влизат в кръчмите, да се наливат със скъпо вино и да не плащат? Трябва да ги накажеш!

— Нямам никакво намерение да ги наказвам — озъби се Касий. — Сардийците трябва да получат добър урок. Те са надменни и неуслужливи.

— Когато моите легати се държат така, аз ги наказвам. Затова и ти трябва да наказваш своите — настоя Брут.

— Заври си това наказание отзад!

Брут зина:

— Ти… ти… Касий такъв! На света няма един свестен Касий, а ти си най-недодяланият грубиян от всичките!

Застанал до вратата, Фавоний реши, че е време да се намеси, но едва помръдна и Касий замахна към Брут. Брут приклекна навреме.

— Стига, моля ви! Моля, престанете! — извика той и запляска с ръце, докато освирепелият Касий преследваше Брут.

Без да знае как иначе да ги разтърве, Фавоний се хвърли отчаяно между двамата — като уплашена сърна, скачаща право в ръцете на ловеца. Или поне така виждаше Касий тази постъпка, когато ядът му премина. Той избухна в смях, а ужасеният Брут залегна зад едно бюро.

— Чувате се из цялата къща! — изкрещя Фавоний. — Как ще командвате войска, като не можете да овладеете собствените си чувства?

— Напълно си прав, Фавоний — отвърна Касий, като бършеше сълзите си.

— Ти си ужасен! — не отстъпваше ядосаният Брут.

— Ужасен или не, Бруте, трябва да ме търпиш, също както аз търпя теб. Иначе те смятам за пълен бездарник.

Брут излезе възмутен. Фавоний изгледа отчаяно Касий.

— По-бодро, Фавоний, ще му мине — успокои го Касий и го потупа по гърба.

— И по-добре, иначе начинанието ни е обречено на провал. Целият Сарди говори за своеволията на войниците ти.

— За щастие, приятелю, скоро Сарди ще има друга тема за обсъждане. Слава на боговете, вече сме готови за поход.

 

 

Великото начинание на Освободителите започна на втория ден на секстил. Войската се отправи на север към Хелеспонт, а флотата потегли към остров Самотраки. Лентул Спинтер ги беше известил, че ще ги чака при Хелеспонт, в Абидос. Тракиецът Раскупол пък бил намерил идеално място за голям лагер на залива при Мелас, само на един ден пеша от протока.

По отношение на походите Брут и Касий не можеха да се сравняват с Цезар. Наложиха на войската си такова темпо, че изминаха разстоянието до залива на Мелас за цял месец. Самото прехвърляне на легионите през Хелеспонт им отне пълна нундина. Оттам преминаха през ниския проход, пресичащ тракийския полуостров, и се озоваха в пословично плодородната долина на река Мелас, където се установиха на постоянен лагер. Двамата пълководци свикаха всичките си легати в градчето Афродизия.

Там Хермицил най-после успя да пресметне всички разходи, защото Освободителите решиха вече да изплатят възнагражденията на войниците си.

Макар че никой от легионите им не беше в пълен състав (състояха се средно от по четири хиляди и петстотин войници), Брут и Касий разполагаха с около деветдесет хиляди римски пехотинци, разпределени в деветнайсет легиона. Под свое командване бяха събрали и десет хиляди чужденци. Конницата беше изключително многобройна и се състоеше от осем хиляди галски и германски конници, пет хиляди галатски от цар Дейотар, пет хиляди кападокийски от новия цар Ариарат и четири хиляди конни стрелци от малките царства и сатрапии около Ефрат. Общо сто хиляди пехотинци и двайсет и четири хиляди конници. Флотата им се състоеше от петстотин бойни и шестстотин транспортни кораба на котва около Самотраки, плюс флотилията на Мурк от шейсет и тази на Гней Ахенобарб от осемдесет плавателни съда, сновящи в Адриатическо море около Брундизиум. Самите Мурк и Ахенобарб също дойдоха на съвещанието.

По времето на Цезар за пълното екипиране на един легион бяха нужни двайсет милиона сестерции. С тях се закупуваше всичко: дрехи, оръжия, брони, артилерия, мулета, фургони, волове, сбруи, инструменти и материали за ковачниците, дърва, желязо, въглища, цимент и всякаква друга екипировка. Още дванайсет милиона бяха нужни за изхранване на легиона в продължение на дванайсет месеца в добра, плодородна година. Конницата беше по-евтина, защото обикновено бе дар от царе на зависими държави или племенни вождове, които поемаха повечето разноски. При Цезар това не беше съвсем така, защото след замяната на хедиутите с германи се налагаше той сам да ги издържа.

Брут и Касий трябваше да осигурят пълна екипировка за повечето си легиони, а също за осемте хиляди гали и германи и четирите хиляди конни стрелци. Така всички пари, които имаха преди кампаниите в Ликия и Родос, се изхарчиха само за това. Край Мелас щяха да използват средствата от последните два източника. Заедно със събраното от Лентул Спинтер и вземанията от източните градове и области Освободителите имаха общо милиард и половина сестерции.

Освен на легионерите и конниците обаче трябваше да се плаща и на други: имаха цяла армия несражаващи се слуги и екипажите на корабите, включващи гребци, моряци, капитани, ковачи и прислуга. Общо петдесет хиляди човека в морето и двайсет хиляди несражаващи се на сушата.

Вярно, че Секст Помпей не искаше нищо за помощта си на запад, където контролираше всички пътища на зърното към Италия, но за сметка на това продаваше житото на Освободителите по десет сестерции за модий (на триумвирите го даваше по петнайсет). На месец за един войник бяха нужни пет модия зърно (или една медимна). От житото, предназначено за Рим, Секст Помпей крадеше известна част и я продаваше на Освободителите. Така трупаше невероятно богатство.

— Изчислих — обясни Хермицил пред събранието в Афродизия, — че можем да платим на римските пехотинци по шест хиляди, а на главните центуриони по петдесет хиляди… но като изчислим средно… на центурион ще се паднат приблизително по двайсет хиляди. Общо шестстотин милиона за редовите войници, сто и четиринайсет милиона за центурионите, седемдесет и два милиона за конницата и двеста и петдесет милиона за флотата. Това прави малко повече от един милиард. Остават ни около четиристотин милиона за допълнителни разходи.

— Как изчисли шестстотин милиона за редовите войници — попита намръщено Брут, който веднага бе направил сметка наум.

— Несражаващите се помощници ще получат по хиляда, а има и десет хиляди чуждестранни войници, на които също трябва да се плати. Войската има нужда от вода по време на поход, от храна… нали не искаш прислужниците да пренебрегват задълженията си, Марк Бруте? Те също са свободни римски граждани, не го забравяй. Римската войска не използва роби — допълни Хермицил леко обидено. — Аз съм изчислил съвестно всичко и те уверявам, че съм взел много повече неща под внимание от това, което казах тук, така че цифрите ми са точни.

— Не се стискай, Бруте — измърмори отегчено Касий. — Все пак наградата ще е управлението на Рим.

— Съкровищницата сигурно е празна.

— Да, но след като установим отново властта си над провинциите, бързо ще се напълни — отбеляза Хермицил; той предпазливо се огледа, за да се увери, че няма представител на Гней Помпей, и се изкашля колебливо. — Сигурно си давате сметка, че след като разгромим Антоний и Октавиан, ще трябва да се отървем и от Секст Помпей, който може да се зове патриот, но действа като пират. Да иска от патриотите пари за зърното, моля ви се!

— Когато разгромим Антоний и Октавиан, ще получим куп пари от тяхната военна каса — рече уверено Касий.

— Каква военна каса? — измърмори все така мрачно Брут. — Ще се наложи да ровим багажа на всеки войник, за да съберем парите им, защото те ще бъдат именно там, в багажа на войниците.

— Всъщност смятах да засегна и тази тема — намеси се мислещият за всичко Хермицил след още едно деликатно покашляне. — Предлагам, след като раздадете парите, да си ги поискате обратно като заем срещу определената от Цезар десетпроцентова лихва. Така ще мога да инвестирам и да получим нещо отгоре. Ако просто ги раздадете, парите ще пътуват в багажа на войниците и няма да са от полза за никого.

— Кой ще рискува да взима заем в такава нестабилна финансова ситуация? — попита намусено Брут.

— Дейотар например. Също Ариарат. Хиркан от Юдея. Десетки малки сатрапии на изток. Няколко римски фирми, които знам, че търсят пари в брой. И ако поискаме петнайсет процента лихва, кой ще разбере? — Хермицил се подсмихна. — Няма да имаме никакви проблеми да си върнем дълга, нали? Особено когато кредиторите са войската и флотата ни. Чух, че цар Ород на партите също имал парични затруднения. Миналата година продал доста ечемик на Египет, въпреки че собствената му страна гладува. Мисля, че той е достатъчно надежден заемоискател.

Брут изведнъж се развесели:

— Хермициле, това е прекрасно! Да поговорим с войнишките представители и да видим какво смятат те. — Сетне въздъхна. — Не си бях представял, че една война може да е толкова скъпа! Нищо чудно, че пълководците все търсят къде има най-много плячка.

След финансовите въпроси Касий побърза да разпредели задачите:

— Главната база на флотилиите ще е Тасос. Той е най-близкият остров до Халкидики.

— Разузнавачите ми — започна Авъл Алиен уверен, че Касий го уважава много, въпреки че Брут го презираше като пиценска издънка — съобщават, че Антоний се придвижвал на изток по Игнациевия път с няколко легиона, но че не бил готов за битка, докато не получел подкрепления.

— А това — намеси се Гней Ахенобарб — едва ли ще стане скоро. С Мурк държим войските му блокирани в Брундизиум.

„Странно — помисли си Касий, — че синът следва стъпките на баща си. Старият Ахенобарб също обичаше морето и флотилиите.“

— Продължавайте все така — рече той. — Колкото до нашите флотилии около Тасос, предричам, че скоро ще се срещнат с корабите на триумвирите, опитващи се да прекъснат пътищата ни за снабдяване и да ни отнемат хранителните доставки. Миналата година беше сушава, но тази в Македония и Гърция няма никаква реколта. Точно затова се надявам, че няма да се наложи да се сражаваме. Ако изчакаме, Антоний и войските му ще измрат от глад.