Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (12)

11
Триумвиратът
(Секстил (август) — декември 43 г. пр.Хр.)

На Марк Виспаний Агрипа се падаше ролята на най-предания последовател и той я приветстваше с цялото си сърце. Не изпитваше завист и нямаше амбиция да бъде пръв. Изпитваше към Октавиан само приятелски чувства, възхищение и желание да го защитава. Нека други го хулят, осъждат или осмиват, Агрипа единствен разбираше кой всъщност е Октавиан и не му мислеше зло въпреки всички крайности на характера му. Ако интелектът на Цезар му бе позволил да се издигне, Октавиан притежаваше коренно противоположна душевност, размишляваше Агрипа — тя му позволяваше да се потопи в подземния свят. Никой човешки недостатък не му убягваше, никоя слабост не оставаше незабелязана, никоя случайна реплика — непретеглена. Инстинктите му бяха като на влечуго — той чакаше неподвижно жертвата да направи погрешната стъпка. Сетне нападаше мълниеносно или се преместваше толкова бавно, че движенията му оставаха незабелязани.

Агрипа виждаше своята роля — да се погрижи Октавиан да оцелее и да достигне великата съдба, която смяташе, че му е отредена. За Агрипа най-голямата награда бе да остане най-близък приятел и довереник на Октавиан. Той не се стараеше да отвлича вниманието на идола си от мъже като Салвидиен и Меценат или Гай Статил Тавър, който бързо бе спечелил приятелството му. Нямаше нужда, защото Октавиан сам пазеше най-съкровените си мисли дори от тях. Споделяше ги само с Агрипа.

— Преди всичко трябва да вкарам теб, Салвидиен, Меценат, Луций Корнифиций и Тавър в сената — рече Октавиан. — Няма време за избори, затова ще се наложи да ви назнача за квестори. Филип ще ми помогне. После ще създадем специално съдилище за убийците. Аз ще съдя Касий, а Луций Корнифиций ще съди Марк Брут. По един от приятелите ми за всеки убиец. Естествено очаквам всеки съдебен заседател да гласува с „виновен“. Ако някой гласува с „невинен“, искам да знам името му. За да внимавам в бъдеще, нали разбираш? Винаги е полезно да знаеш кой е достатъчно смел, за да държи на присъдата си. Дори да е оправдателна — добави със смях.

— Лично ли ще създадеш специалното съдилище? — попита Агрипа.

— О, не, не би било разумно. Квинт Педий може да го направи.

— Явно искаш да стане бързо — намръщи се Агрипа. — Само че скоро ще се наложи да отида в планината за нов товар дъски.

— В момента не ни трябват повече, Агрипа. Сенатът се съгласи да изплати на всеки от първите ми легионери по двайсет хиляди сестерции. Парите ще дойдат от Съкровищницата.

— Мислех, че е празна, Цезаре.

— Не съвсем, но не прелива. А и аз не възнамерявам да я изпразвам напълно. По традиция златото е неприкосновено. Докладите на плебейските едили обаче са обезпокоителни — обяви Октавиан, давайки да се разбере, че не възнамерява да си губи времето. — Миналогодишната реколта е била слаба, но тазгодишната е катастрофална. Не само в нашите житни провинции, а във всички земи от западния до източния океан. Нил не се е разлял, Тигър и Ефрат са с ниско ниво и никъде не са паднали достатъчно пролетни дъждове. Световна суша. Точно затова астмата ми се влоши толкова.

— По-добре е от преди — успокои го Агрипа. — Може би ще се излекуваш.

— Надявам се. Мразя да се появявам пред сената посинял и хриптящ, но се налага. Все пак ми се струва, че сериозните пристъпи станаха по-редки.

— Ще се моля на Салус.

— Всеки ден го правя.

— А реколтата? — върна се на темата Агрипа; реши, че и той трябва да принася дарове на бога на здравето всеки ден.

— Изглежда, че тази година няма да има. Цените на зърното ще скочат до небето. Затова Квинт Педий трябва да въведе някои спешни мерки, като забрана върху продажбата на зърно на частни търговци в ущърб на държавата. Ето защо не мога да изпразня хазната. Не възнамерявам да преча на търговията, но положението със зърното е различно. Въпреки колониите, където баща ми засели част от римските безимотни, сто и петдесет хиляди граждани все още получават безплатно зърно и тази практика трябва да продължи. Цицерон и Марк Брут не биха се съгласили с мен, но аз уважавам дори най-бедните. От техните редици Рим получава по-голямата част от войската си.

— Защо не изплатиш възнагражденията на легионите с дърва, Цезаре?

— Защото въпросът е принципен — отвърна Октавиан с глас, нетърпящ възражения. — Нито аз управлявам сената, нито сенатът управлява мен. Ако сенаторите бяха мъдри мъже, с благодарност щях да приема съветите им. Ала те само се карат и се боричкат за кокала.

— Да не възнамеряваш да го разпуснеш? — попита възхитен Агрипа.

Октавиан се изненада:

— Не, никога! Просто ще се наложи да ги превъзпитам, Агрипа, макар че това не може да стане за един ден… или за едно консулство. Истинската задача на сената е да предлага разумни закони и да помага на избраните магистрати.

— Какво ще правим с фургоните с дъски тогава?

— Ще останат, където са. Нещата тепърва ще се влошават и искам да пазя парите си за по-напрегнати ситуации от сушата и заплахата от Марк Антоний. Утре ще бъда провъзгласен официално за син на Цезар, куриатният закон най-после ще бъде приет. Това означава, че ще получа богатството на Цезар без подаръка за народа на Рим, който ще изплатя веднага. Нямам обаче намерение да пилея парите на баща си, били те под формата на дървен материал или на инвестиции. За момента Рим е мой, но мислиш ли, че не си давам сметка, че това няма да трае дълго? Докато съществуват грабители като Антоний, хазната трябва да финансира всичко. — Октавиан се протегна и удостои Агрипа с Цезаровата усмивка. — Иска ми се седалището ми да беше в Домус Публика. Къщата ми е твърде малка.

Агрипа се усмихна:

— Купи си по-голяма, Цезаре. Или организирай избори, за да те изберат за върховен жрец.

— Не, нека Лепид остане върховен жрец. Искам по-голяма къща, но не Домус Публика. За разлика от баща ми нямам никакво желание да се показвам. Величието му отиваше. Той обичаше величието. Аз не съм като него.

— Все пак трябва да изплатиш още триста милиона на легионите — отбеляза Агрипа, все още преследван от кошмари за възнаграждението на войската. — Това са дванайсет хиляди сребърни таланта. Не виждам как ще го постигнеш, Цезаре, ако не използваш дървен материал.

— Не възнамерявам да изплатя всичко — отвърна спокойно Октавиан. Само половината. За другата ще съм им длъжник.

— Ще преминат на противниковата страна!

— Не и след като говоря пред тях и ги убедя, че това ще им донесе допълнителни приходи. С десет процента лихва. Няма да ми изменят, Агрипа, знам какво правя. Ще ги убедя да ми останат верни.

„Сигурен съм, че ще го направи — помисли си Агрипа. — Какъв плутократ ще излезе от него! Атик бледнее пред блясъка му.“

 

 

Два дни по-късно Филип организира вечеря в чест на двамата нови консули. Не знаеше само как да им съобщи, че малкият му син Квинт е решил да се съюзи с Касий в Сирия. О, вместо да се наслаждава на добрата кухня, книгите и прекрасната си жена, той трябваше да се разправя с един недорасъл властолюбец, който нямаше спирачки! Точно това казваше Аврелия за своя Цезар — че няма спирачки. Последователят му бе същият. Какво очарователно, послушно, кротко, болнаво момченце беше! Сега болният бе той, Филип. Онзи дълъг преход до Италийска Галия в най-лютата зима беше убил Сервий Сулпиций, а сега заплашваше да погуби и Луций Пизон. Пизон страдаше от белодробно заболяване, Филип — от гангрена на пръстите на краката. Измръзването, което бе получил, прерасна в нещо толкова сериозно, че лекарите му клатеха глави и препоръчваха ампутация. Той обаче не искаше да чуе. Затова, когато посрещна гостите си, краката му бяха увити с компрес от ароматни треви, които да замаскират вонята на разложение от почернелите му пръсти.

Мъжете бяха повече от жените, защото трима от тях бяха ергени: големият му син Луций, който упорито отказваше да се ожени, Октавиан и Марк Агрипа, поканен по настояване на Октавиан. Когато зърна Агрипа, Филип затаи дъх. Такъв красив мъж! Висок почти колкото покойни Цезар, широкоплещест като Марк Антоний, с вид на истински воин. „О, Октавиане! — помисли си Филип. — Този млад мъж ще ти отнеме всичко!“ По време на вечерята обаче си промени мнението. Агрипа беше верен до гроб на Октавиан. Не че можеше да ги обвини в извратеност или невъздържаност. Двамата не се докосваха дори когато вървяха един до друг, не си разменяха любовни погледи. Агрипа несъмнено бе роден за водач, но заради Октавиан се беше отказал от своите амбиции.

„Синът ми си създава антураж от мъже на неговата възраст, и то доста по-умело от Цезар, който винаги стоеше настрани и се въздържаше от близки приятелски отношения с други мъже. Е, причината несъмнено е онази стара клюка за цар Никомед, но ако Цезар имаше приятел като Агрипа, никога нямаше да го убият. Моят доведен син е много различен. Той не се страхува от клюките, сякаш е неуязвим за тях.“

За Октавиан вечерята бе изключително приятна, защото сестра му беше дошла. От всички роднини Октавия му бе най-близка. Как се беше разхубавила! С красотата си засенчваше дори Ация, макар че носът й не бе толкова изящен, нито скулите й толкова високи. Красотата беше в очите й, раздалечени, големи, наситеносини, изразителни — най-прекрасните очи, които бе виждал у жена. Любовта и състраданието бяха в природата й. Всеки се влюбваше в нея от пръв поглед. „Баща ми имаше Юлия. Тя бе като пътеводна светлина за обикновения народ. Аз имам Октавия. Ще я защитавам и ще я пазя като мой добър дух.“

Трите жени бяха в добро настроение. Ация — защото скъпият й син най-неочаквано се беше оказал гений. След почти двайсет години на непрекъснати тревоги за едно дете, което бе смятала за твърде изнежено, за да се справя само с живота, тя изведнъж откриваше, че малкият й Гай е криел в себе си неподозирани сили. Въпреки тежката му болест сега излизаше, че той вероятно ще надживее всички, дори снажния Марк Агрипа.

Октавия беше весела, защото бе до брат си и усещаше огромната му любов. Тя беше с три години по-голяма от него и в отлично здраве. Винаги го бе смятала за изнежено дете, ходещо постоянно подире й, усмихнато, игриво, търсещо при нея скривалище от прекомерната загриженост на майка им. Октавия винаги бе виждала онова, което Рим и близките й забелязваха едва сега: силата, решителността, ума, чувството за превъзходство. Подозираше, че всичко това е наследено с Юлиевата кръв, но разбираше също така, че брат й притежава упоритост и способност за трезва преценка, предадени му от баща им. „Колко е уверен в себе си! Моят брат ще владее света.“

Валерия Месала се радваше, защото животът й изведнъж се бе променил към по-добро. Тя беше сестра на Месала Руф — гадателя, и жена на Квинт Педий от трийсет години; имаше от него двама сина и дъщеря. Единият син беше зрял мъж, вторият — на възраст за адютант, а момичето бе на шестнайсет. Най-красивата й черта беше буйната й червена коса, но и зелените й очи бяха впечатляващи. Беше се омъжила за Педий, за да скрепи едно звено от системата на политическите връзки на Цезар. Като патриция Валерия имаше много по-знатен произход от Педиите от Кампания, макар и не от Юлиите. С Квинт обаче се разбираха прекрасно. Ако нещо тревожеше Валерия Месала, това беше безрезервната му подкрепа към Цезар, който обаче не му помагаше да се издигне толкова бързо, колкото тя смяташе, че би трябвало. Сега, когато мъжът й бе втори консул, всичките й мечти бяха осъществени. Синовете й вече бяха потомци на консули по две линии, а Педия Месалина можеше да очаква добър брак.

Жените заговориха за бебета, без да се интересуват от мъжките разговори. Миналата година Октавия бе родила момиченце — Клавдия Марцела, и сега отново беше бременна. Този път се надяваше да е момче.

Съпругът й Гай Клавдий Марцел Малкия бе в доста странно положение за противник на Цезар. Благодарение на брака с Октавия той беше запазил общественото положение и имуществото си, но в същото време обичаше страстно жена си, защото просто нямаше човек, който да не я обича. Ала кой би могъл да предвиди, че малкият брат на съпругата му ще стане главен консул на деветнайсет години? И какво бъдеще го очакваше? По някакъв начин, мислеше си той, Октавиан излъчваше увереност, че ще успее, макар и не като чичо си.

— Мислите ли, че сега му е времето да съдим Освободителите? — обърна се Марцел Малкия към Октавиан и Педий.

Октавиан го изгледа мрачно, затова той побърза да се поправи:

— Убийците имах предвид. Много хора в Рим използват названието „Освободители“ условно, не че ги смятат за такива. Но да си завърша мисълта, Цезар Октавиане. Налага се да се отбраняваш срещу Марк Антоний и западните управители, така че сега ли му е времето за такъв процес?

— Освен това — притече му се на помощ Филип — чух, че Ватиний не смятал да се противопоставя на Марк Брут в Илирия. Щял да се прибере у дома. Това затвърждава позицията на Брут. Касий пък е в Сирия и също заплашва мира в държавата. Защо да съдим убийците и да утежняваме ситуацията? Ако Брут и Касий бъдат признати за виновни, те не ще могат да се върнат в Рим. Това може да ги подтикне към война, а на Рим изобщо не са му нужни нови кръвопролития. Антоний и западните управители са достатъчна заплаха.

Квинт Педий слушаше внимателно, но не възнамеряваше да отговаря. Той мразеше да участва в постоянните интриги на Юлиите. Беше наследил спокойния характер на баща си, но общественото си положение дължеше на майка си, голямата сестра на Цезар. Мечтаеше за спокоен живот в обширните си имения в Кампания, не за консулство. Сетне погледна жена си, увлечена в разговор, и въздъхна. Валерия бе много щастлива, че мъжът й е консул.

— Убийците трябва да бъдат съдени — настоя Октавиан. — Скандално е, че това не бе направено още в деня, когато извършиха престъплението си. Ако беше сторено тогава, нямаше да се стигне до сегашното положение. Цицерон и сенатът са виновни за узаконяването на Брутовата позиция, която е доста по-благоприятна от тази на Касий, но още Антоний и неговият сенат трябваше да ги съдят.

— Точно това имах предвид и аз — рече Марцел Малкия. — След като не бяха съдени още тогава… всъщност дори бяха амнистирани официално, дали обикновените хора ще приемат сегашните мерки?

— Това не ме интересува, Марцеле. Сенатът и народът трябва да се научат веднъж завинаги, че никой, колкото и патриотични да са помислите му, не може да оправдава убийството на който и да било римски благородник на висок държавен пост. Убийството си е убийство. Ако убийците са имали причини да смятат, че баща ми е възнамерявал да се самопровъзгласи за цар на Рим, трябваше просто да възбудят съдебно дело срещу него.

— Как биха могли? — попита Марцел. — Цезар беше доживотен диктатор, над закона, неуязвим.

— Достатъчно бе да го лишат от диктаторския пост. Все пак тези правомощия му бяха гласувани. Те обаче дори не се опитаха да го лишат от тях. Самите убийци гласуваха за обявяването му за доживотен диктатор.

— Те се бояха от него — вметна Педий, който също бе изпитвал страх от Цезар.

— Глупости! От какво да се боят? Кога баща ми е отнемал живота на римски граждани, освен в битка? Той следваше политика на милосърдие. Голяма грешка, но това е факт. Ами че той прости на повечето си убийци, на някои дори два пъти.

— И все пак те се бояха от него — настоя Марцел.

Красивото лице на Октавиан стана по-сурово.

— Имат повече причини да се боят от мен! Аз няма да се успокоя, докато и последният от убийците не бъде погубен, с унищожена репутация, конфискувани имоти и жена и деца, изхвърлени на улицата.

Настъпи неловко мълчание. Филип го наруши:

— Те стават все по-малко и по-малко. Гай Требоний, Аквила, Децим Брут, Базил…

— Ала защо трябва да се съди и Секст Помпей? — прекъсна го Марцел. — Той не участва в убийството, а сега е официален морски проконсул.

— Скоро няма да е проконсул, както добре знаете. Имам дузина свидетели на нападението на неговата флотилия срещу товарните кораби, превозващи жито за Рим. Станало е преди две нундини. Той е изменник. Освен това е син на Помпей Велики. Смятам да се отърва от всички врагове на Цезар.

Събеседниците му добре разбираха, че под „Цезар“ имаше предвид себе си.

 

 

Освободителите бяха съдени още през първия месец от консулството на Гай Юлий Цезар Октавиан и Квинт Педий. Макар че имаше двайсет и три различни процеса (мъртвите убийци също бяха съдени), всичко продължи само една нундина. Съдебните заседатели единодушно признаха всеки от Освободителите за виновен. Имуществото на убийците се конфискуваше в полза на държавата. Онези Освободители, като народния трибун Гай Сервилий Каска, които все още бяха в Рим, избягаха. Сервилия и Тертула изведнъж се оказаха на улицата, но не за дълго. Те имаха лични средства, управлявани от Атик, който купи на Сервилия нова къща на Палатина и спечели незаслужено възхищението на Рим за помощта си към двете жени.

Секст Помпей беше обявен за виновен с трийсет и два срещу един глас.

— Защо гласува така? — обърна се Агрипа към конника, който бе изказал различно мнение.

— Защото Секст Помпей не е изменник — отвърна съдебният заседател.

Октавиан си записа името му, доста доволен от размера на имуществото му. Щеше да дойде и неговото време.

Завещаните от Цезар пари бяха разпределени сред народа, а градините му — отворени за посещение. Римляните от всички класи обожаваха да се разхождат из тези прекрасно поддържани паркове. Октавиан започна да дава двореца на Клеопатра на амбициозни представители на първата класа за организирането на големи пиршества с клиентите им. Техните имена също се записваха.

Той осигури избирането на двама свои привърженици за народни трибуни — Марк Агрипа и Луций Корнифиций, — защото след бягството на Каска в колегията имаше две свободни места. Публий Тиций, вече народен трибун и решен да се издигне благодарение на Октавиан, спаси живота му, когато външният претор Квинт Гал се опита да го убие. Гал бе лишен от поста си и сенатът го изпрати на смърт без съд, а обикновените хора получиха разрешение да разграбят дома му. Първата класа вече се питаше дали Октавиан наистина е по-добра алтернатива от Антоний.

Верен на думата си, новият главен консул взе пари от Съкровищницата, за да изплати по десет хиляди сестерции на войниците от първите си три легиона. Техните представители вече се бяха съгласили изплащането на половината от дължимите суми да бъде отложено при гарантирана десетпроцентова лихва. Макар че заедно с допълнителните възнаграждения на центурионите сумата възлизаше на четири хиляди таланта, Октавиан взе шест хиляди (толкова можеше да си позволи при този недоимък на жито) и разпредели остатъка сред трите си по-късни легиона. Взе също по шестима редови войници от всеки легион, които да работят като негови лични агенти — по един човек на центурия. Тяхна задача бе да славят Цезаровата щедрост и да следят за размирници. Беше им наредено да популяризират войската като възможност за дълготрайна кариера, водеща до значително забогатяване след петнайсет — двайсетгодишна служба. Еднократните възнаграждения бяха хубаво нещо, но сигурната, добре платена работа беше още по-примамлива. „Служете предано на Рим и Цезар и Рим и Цезар ще се погрижат добре за вас, дори да не се водят никакви войни“ — това бе посланието на Октавиан. При оставане на гарнизонна служба войниците имаха право да създадат семейство. Изобщо армията се превърна в примамлива кариера! Така още на този ранен етап Октавиан започна да подготвя легионерите си за идеята за постоянна, винаги боеспособна войска.

 

 

На двайсет и третия ден на септември, когато навършваше двайсет години, Октавиан тръгна на север с единайсет легиона срещу Антоний и западните управители.

С него дойде и народният трибун Луций Корнифиций. Обяснението за това необичайно действие бе, че той трябвало да се грижи за интереса на войниците — все плебеи. Рим остана на грижите на Квинт Педий и народните трибуни Агрипа и Тиций, които да прокарват законите му през плебейското събрание. Помощникът му в сянка, Гай Меценат, също остана в Рим със задачата да избира способни хора сред нисшите класи.

На Агрипа никак не му хареса да се раздели с Октавиан.

— Ще имаш неприятности, ако не съм до теб — рече.

— Ще се справя, Агрипа. Искам да останеш в Рим и да натрупаш опит в управлението, да научиш някои неща за законотворчеството. Повярвай ми, при тази кампания за мен няма да има никаква опасност.

— Да, но с теб идва и един народен трибун — възрази Агрипа.

— Той е от по-малко известните ми привърженици.

Походът протече сравнително спокойно. Октавиан се установи на лагер край Бонония. Сетне повика шестте новобрански легиона от Мутина, които Децим Брут бе сметнал за напълно безполезни и не беше взел при похода си след Антоний. През всичкото това време с подготовката им се беше занимавал Салвидиен.

Октавиан нямаше никакво намерение да влиза в битка с Антоний. Затова беше измислил план, чийто успех зависеше изцяло от убедителността на думите му. Знаеше, че трябва да обедини всички войски на Цезар, участвали в предишната гражданска война. Ако не успее, Рим щеше да предпочете Брут и Касий, които сега контролираха провинциите на изток от Адриатическо море. Това положение трябваше да се промени, а за целта привържениците на Цезар трябваше да са единни.

 

 

В началото на октомври Марк Антоний изведе седемнайсет от легионите си от лагера край Форум Юлии. Остави шест под командването на Луций Варий Котила. След спокойното лято мъжете му бяха в отлична форма, отпочинали и зажаднели за някакво действие. Тримата управители тръгнаха с него: Планк, Лепид и Полион. План обаче нямаше. Антоний знаеше, че Брут и Касий владеят Изтока и разбираше, че трябва да бъдат свалени. Октавиан обаче усложняваше ситуацията. Антоний не желаеше да губи ценни сили в сражения срещу новия консул, но не виждаше друга алтернатива. Щом отстранеше Октавиан, щеше да вземе и неговите войски. Съзнаваше обаче, че никога няма да им има доверие. Ако два легиона бяха готови да го изоставят и да се присъединят към един хлапак само защото им напомняше за Цезар, как щяха да приемат убийството на същия този недорасъл Цезар от ръцете на Марк Антоний?

Затова когато тръгна по Домициевия път и навлезе в Италийска Галия край Оцелум, настроението му беше лошо. Особено след злобните писания и речи на Цицерон срещу него. Омразата му към известния адвокат бе по-голяма дори от ненавистта му към Октавиан. Ако не беше Цицерон, сега той нямаше да бъде обявен за обществен враг и Октавиан нямаше да му създава главоболия. Именно Цицерон насърчаваше Цезаровия наследник, Цицерон бе настроил сената срещу Антоний. Той не се притесняваше от конфискация, защото след като беше изплатил дълговете си, не му беше останала пукната сестерция. Колкото и да им се искаше, сенаторите нямаше да посмеят да пипнат Фулвия или двореца му в Карина — тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх и се ползваше със закрилата на Атик.

Фулвия. Как му липсваше. Как му липсваха децата. С изтънчения си стил в писмата си тя го информираше за всички събития в Рим. Освен това мразеше Цицерон дори повече от него, ако изобщо бе възможно да има такава ненавист.

Когато стигна Мутина, на трийсет и два километра от лагера на Октавиан край Бонония, Антоний бе посрещнат от народния трибун Луций Корнифиций. Това беше най-подходящият пратеник в случая — дори Марк Антоний не би си позволил да се отнесе грубо към един народен трибун. Заемащите тази длъжност бяха неприкосновени, когато защитаваха интересите на плебса, а сега Корнифиций твърдеше, че прави точно това, въпреки че беше патриций.

— Консулът Цезар иска да преговаря с Марк Антоний и Марк Лепид — обяви двайсет и една годишният Корнифиций.

— Да преговаря или да се предаде? — изръмжа Антоний.

— Да преговаря, определено да преговаря. Както виждаш, нося маслинено клонче, не бяло знаме.

Планк и Лепид бяха против каквито и да било преговори с Октавиан, докато Полион смяташе, че това е добра стъпка. След известно премисляне Антоний стигна до същото решение.

— Кажи на Октавиан, че ще обмисля предложението му — отвърна той.

 

 

През следващите няколко дни Луций Корнифиций доста поязди напред-назад, но накрая срещата бе уредена. Антоний, Лепид и Октавиан щяха да преговарят на един остров насред буйната река Лавинус край Бонония. Корнифиций определи мястото при последното си посещение.

— Добре, става — склони Антоний, след като обмисли предложението. — Стига Октавиан да изтегли войските си на бононския бряг на реката, аз ще разположа моите на мутинския. Ако има измяна, битката ще започне начаса.

— Нека двамата с Полион също да дойдем — предложи Планк, недоволен, защото тази среща щеше да определя бъдещето на всички. — Преговорите би трябвало да се водят в по-широк кръг, Антоний.

Гай Азиний Полион изгледа весело Планк. Горкият! Прекрасен писател, изключително ерудиран мъж, но неспособен да разбере онова, които той, Полион, осъзнаваше съвършено ясно. Какво значение имаха те двамата? Какво значение имаше този глупак Лепид? Всичко щеше да се решава от Октавиан и Антоний. Един четирийсетгодишен мъж и един двайсетгодишен младеж. Познатото срещу неизвестното. Лепид просто бе изкупителната им жертва, с която да умилостивят Цербер и да влязат необезпокоявани в подземния свят. Каква вълнуваща съдба за един историк — да стане свидетел на такива съдбовни събития! Първо Рубикон, сега Лавинус. Две реки и Полион бе присъствал и край двете.

Островът бе малък и обрасъл с трева, няколко големи тополи хвърляха дебели сенки. Имаше и ракитак, но няколко войници го изсякоха, за да има видимост от двата бряга. Мястото за преговорите, на което бяха поставени три курулни кресла под една топола, бе достатъчно далеч от слугите и писарите, които се намираха в единия край на острова, готови да сервират напитки или да водят записки, ако се наложи.

Антоний и Лепид дойдоха с лодка от своя бряг, и двамата — с брони. Октавиан предпочете тога с пурпурна ивица и кафяви сенаторски обувки с консулски токи. Зрителите на това зрелище бяха много, защото и двете войски се наредиха на брега, за да наблюдават как преговарящите седят, стоят, крачат напред-назад, жестикулират или се взират втренчено в буйните води.

Всеки поздрави останалите по характерния си начин: Октавиан — официално; Лепид — приятелски; Антоний — троснато.

— Да се залавяме за работа — рече Антоний и седна.

— Каква мислиш, че ни е работата, Марк Антоний? — попита Октавиан, който зае креслото си едва след като Лепид се настани на своето.

— Да ти помогнем да изпълзиш от дупката, която сам си изкопа. Знаеш, че ако се стигне до битка, ще загубиш.

— Всеки от нас има по седемнайсет легиона и в моите ветераните са не по-малко отколкото в твоите — отвърна спокойно Октавиан. — Твоето предимство е, че си по-опитен военачалник.

— С други думи, ти отчаяно искаш да се измъкнеш от тази дупка.

— Не, не мисля за себе си. На моята възраст, Антоний, мога да си позволя да изтърпя някое и друго унижение, без това да навреди на бъдещата ми кариера. Не, аз мисля за тях. — Октавиан посочи сбраните на брега войници. — Поисках тези преговори, за да избегнем кръвопролитието. Твоите или моите хора, Антоний, няма никаква разлика. Те са римски граждани и трябва да отглеждат синове и дъщери на Рим и Италия, които баща ми приемаше за едно неделимо цяло. Защо да проливаме кръвта им само за да решим кой от нас ще ги управлява?

Въпросът беше твърде труден и Антоний неловко се размърда.

— Защото твоят Рим не е моят Рим.

— Рим остава Рим. Той не е на никого от нас. И двамата сме негови слуги, не господари. Всичко, което правим, трябва да увеличава мощта му. Това важи и за Брут, и за Касий. Трябва да се стремим да допринасяме за още по-голяма слава на Рим. Ние сме смъртни, независимо дали ще загинем в битка, или ще умрем в мир. Рим е вечен. Той е наш господар.

Антоний се усмихна злобно:

— Едно ще ти призная, Октавиане, добре говориш. Жалко, че не те бива да командваш.

— Ако силата ми е в говоренето, значи много добре съм избрал попрището си — усмихна се на свой ред Октавиан с типичната усмивка на Цезар. — Наистина, Антоний, аз не желая да се пролива кръв. И искам всички поддръжници на Цезар да се съюзим под едно знаме. Убийците не ни направиха никаква услуга, като отстраниха неоспоримия ни водач. След смъртта му ние сме разделени. И немалка вина за това носи Цицерон, който е враг на всеки последовател на Цезар, както беше враг на самия Цезар. За мен да пролеем кръв тук е равносилно на предателство спрямо Цезар. И на измяна към Рим. Истинските врагове на Рим не са тук, в Италийска Галия. Те са на изток. Убиецът Марк Брут властва над Македония, Илирия, Гърция, Крит, а чрез слугите си — над Витиния, Понт и провинция Азия. Убиецът Гай Касий владее Киликия, Кипър, Киренайка, Сирия и може би дори Египет.

— Съгласен съм с теб за Брут и Касий — рече Антоний, видимо облекчен. — Продължавай, Октавиане.

— Предлагам да се съюзим. Да съберем отново всички верни последователи на Цезар. Ако успеем да изгладим различията си, ще можем да се изправим срещу истинските врагове, Брут и Касий, от позицията на силата. В противен случай Брут и Касий ще победят и Рим ще загине. Защото Брут и Касий ще върнат провинциите на публиканите и така ще притиснат съюзниците ни, че те ще предпочетат да бъдат управлявани от варварите или партите, а не от Рим.

Лепид слушаше внимателно, а Марк Антоний вмъкваше по някоя реплика. Думите на младежа изглеждаха толкова логични, макар че той не казваше нищо ново или необичайно.

— Аз не се страхувам от битка, а не искам да се бия — наблегна отново Октавиан. — Трябва да запазим силите си за истинския враг.

— Да ги ударим толкова силно, че да нямат възможност да направят това, което стана след Фарсал — съгласи се Антоний. — Това безкрайно преследване на републиканците изтощи Рим. Фарнак, сетне Африка, сетне Испания.

И така се започна, макар че за измислянето на приемливи условия за всички бивши привърженици на Цезар бе необходим цял ден — защото не бяха само тези тримата. Антоний в никакъв случай не би приел да се подчинява на някого като при управлението на Цезар. Затова съревнованието за върховното командване трябваше да спре. Октавиан създаде впечатление, че е готов да отстъпи водачеството, докато възрастта на Антоний му позволява да управлява. „Ако успея да го убедя в това — помисли си младежът, — това ще задоволи и двама ни до смазването на Брут и Касий. След това ще видим. Всичко с времето си.“

 

 

— Разбира се, моите легиони няма да се съгласят на споразумение, от което да изглежда, че ти си надделял — започна обсъжданията Антоний на следващия ден.

— А моите няма да се съгласят, ако излезе, сякаш съм загубил — възрази Октавиан.

— А моите легиони — намеси се Лепид, — както и Планковите и Полионовите, ще искат ние да участваме наравно в командването.

— Планк и Полион ще трябва да се задоволят с консулство — отсече Антоний. — Ние тримата сме предостатъчно. Какво ще кажете да си разделим управлението на три?

— Звучи интересно — призна Октавиан. — Как по-точно?

— Ами… Никой от тримата не бива да бъде консул, но и тримата трябва да сме нещо повече от консули. Все едно и тримата да сме диктатори.

— Ти премахна диктаторския пост — напомни му Октавиан.

— Да, и не мисля да се отмятам! — тросна се Антоний. — Искам да кажа, че Рим не може да бъде управляван от обикновени консули, докато Освободителите не бъдат наказани. Ако се назначи диктатор обаче, всички привърженици на демокрацията ще се почувстват засегнати. Ако тримата притежаваме известни диктаторски правомощия, ще можем да се контролираме взаимно и едновременно с това да управляваме Рим.

— Триумвират — вметна Октавиан. — Трима равноправни владетели, които да сложат републиката в ред. Да, добре звучи. Така ще успокоим сената и на народа ще му хареса. Рим знае, че сме дошли с намерение да се бием. Представете си колко добре ще бъде, ако се върнем като приятели и легионите ни останат непокътнати. Така ще покажем на всички, че сме в състояние да разрешаваме споровете си, без да вадим меч, че сме загрижени за сената и народа на Рим повече, отколкото за самите себе си.

Те се облегнаха назад и се вгледаха доволно един в друг. Да, прекрасно беше! Една нова епоха.

— Освен това — добави Антоний — така ще покажем на Рим, че ние сме законните му управници. Няма да има никакви призиви за гражданска война, когато заминем на изток, за да се разправим с Брут и Касий. Добра идея беше да осъдиш Освободителите за измяна, Октавиане. Ще кажем, че не искаме да се бием срещу други римляни, а срещу хората, които се погавриха с гражданските си права.

— Нещо повече, Антоний. Ще изпратим агенти из цяла Италия, които да подклаждат омразата у обикновените хора срещу онези, които убиха обичания им Цезар. И когато благосъстоянието на народа се влоши, ще хвърлим вината върху Брут и Касий, които присвояват държавните приходи.

— Как така ще се влоши благосъстоянието? — изненада се Лепид.

— То вече се влошава — заяви Октавиан. — Ти си управител, Лепиде. Със сигурност трябва да си забелязал, че в провинциите ти тази година няма почти никаква реколта.

— От началото на лятото не съм бил в провинциите си — оправда се Лепид.

— Аз забелязах, че изведнъж издръжката на легионите ми стана много скъпа — рече Антоний. — Суша ли има?

— Навсякъде. Дори на изток. Брут и Касий сигурно също срещат трудности.

— Искаш да кажеш, че скоро ще ни свършат парите — изръмжа Антоний и гневно изгледа Октавиан. — Е, след като военната каса на Цезар е у теб, ти можеш да финансираш кампанията на изток.

— Не съм взимал никаква военна каса, Антоний. Изхарчих цялото си наследство за заплати на войниците, изтеглих пари от хазната и въпреки това все още съм им длъжник. И няма да мога да им се издължа скоро. Нямам представа кой е откраднал касата, така че престани да ме обвиняваш.

— Значи трябва да е Опий.

— Не можем да сме сигурни. Може и някой самнит да го е сторил. Да не се ровим в миналото, Антоний. Рим трябва да има достатъчно хляб и забавления. За това ще отидат много средства, а се налага да поддържаме и доста легиони. Колко мислиш, че ще са ни нужни?

— Четирийсет легиона. Двайсет ще дойдат с нас и двайсет за охрана на Запада и Африка и за резерва. Плюс десет-петнайсет хиляди конници.

— Като включим и несражаващите се слуги, това прави четвърт милион мъже. — Октавиан зарея поглед в далечината. — Помислете колко жито, нахут, леща, сушено месо, зехтин… милион и четвърт модия жито на месец по петнайсет сестерции за модий прави седемстотин и петдесет таланта на месец само за зърното. Като прибавим останалите храни, сумата ще се удвои, дори може да се утрои при тази суша.

— Какъв прекрасен префектус фабрум може да стане от теб, Октавиане! — възкликна Антоний.

— Подигравай се колкото искаш, Антоний, но отсега мога да ти кажа, че няма да се справим. Особено ако трябва едновременно да храним Рим и Италия и да воюваме.

— О, знам едно решение.

— Наострям уши.

— И без това са достатъчно остри, Октавиане!

— Свърши ли с шегите?

— Да, защото решението не е шега работа. Ще проскрибираме.

След тази дума на острова настъпи тишина, нарушавана само от ромона на водата, шумоленето на пожълтелите листа на тополите, очакващи есенните ветрове да ги отвеят, и далечния говор на хиляди войници и цвиленето на коне.

— Ще проскрибираме — повтори Октавиан.

Лепид изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне: блед, разтреперан.

— Антоний, не може! — възкликна той.

Антоний го изгледа гневно:

— О, хайде, Лепид е, не се прави на по-голям глупак, отколкото си! Как иначе ще поддържаме държавата и войската в такава суша? Пък дори да нямаше суша!

Октавиан заговори:

— Баща ми беше известен със своето милосърдие, но точно то го уби. Повечето му убийци бяха получили прошката му. Ако ги беше погубил, сега нямаше да се чудим какво да правим с Брут и Касий, Рим щеше да получава всичките си приходи от изток и от Кимерия през Евксинско море щяха да идват цели флотилии със зърно. Съгласен съм с теб, Марк Антоний. Ще проскрибираме точно като Сула. Един талант за информация от свободен човек, половин талант и освобождаване за робите. Ала няма да документираме раздаването на награди; би било грешка. Защо да даваме възможност на някой амбициозен народен трибун в бъдеще да наказва информаторите ни? Проскрибциите на Сула донесоха в хазната шестнайсет хиляди таланта. Това ще е и нашата цел.

— Ти винаги ще ме изненадваш, скъпи ми Октавиане. Очаквах дълго да те увещавам — призна Антоний.

— Преди всичко аз съм разумен човек — усмихна се Октавиан. — Проскрибциите са единственият отговор. Освен това така ще се отървем от много врагове, сегашни или бъдещи. От всички привърженици на републиката или на Освободителите.

— Не мога да се съглася! — възкликна Лепид. — Моят брат Паул е заклет републиканец!

— Тогава ще го проскрибираме — отвърна Антоний. — И аз имам роднини, които трябва да се обявят извън закона; някои са общи с тези на Октавиан. Чичо Луций Цезар например. Той е богат и досега не съм видял никаква полза от него.

— Нито аз — кимна Октавиан; сетне се намръщи. — Предлагам обаче да не предизвикваме народната омраза, като избиваме собствените си роднини, Антоний. Нито Паул, нито Луций са заплаха за живота ни. Само ще конфискуваме имуществото им. Мисля, че и двамата ще трябва да жертваме по някой трети братовчед.

— Дадено! Само че искам Опий да умре. Сигурен съм, че той открадна военната каса на Цезар.

— Няма да пипаме банкерите и големите плутократи — възрази Октавиан с тон, нетърпящ възражения.

— Какво? Ама точно при тях са големите пари!

— Именно, Антоний. Помисли разумно, моля те. Проскрибциите са кратковременна мярка за напълване на хазната, те не могат да продължават вечно. Последното, което ни трябва, е да лишим Рим от финансовите му корифеи. Те винаги ще са пи нужни. Нима наистина мислиш, че някой бивш гръцки роб както Суловия Хризогон може да замени Опий или Атик. Виж бившия роб на Помпей Велики, Деметрий; къпе се в пари, но не може да стъпи на малкия пръст на Атик, когато стане дума за възвръщане на капитали. Затова ще проскрибираме Деметрий, но не и Атик. Нито Секст Парквициен, нито двамата Балби, нито Опий и Рабирий Постум. Атик и Парквициен винаги са играли двойна игра, но останалите са поддържали Цезар през цялата му политическа кариера. Независимо колко са големи богатствата им, няма да ги пипаме. Можем да си позволим да проскрибираме Флавий Хермицил, може би и Фабий, и двамата са агенти на Брут. Онези обаче, които ще са нужни на Рим в бъдеще, трябва да са неприкосновени.

— Прав е, Антоний — промълви Лепид.

Антоний го слушаше внимателно. Сега устните му се размърдаха беззвучно, русите му вежди се събраха — той мислеше.

— Разбирам — рече накрая; сведе глава и потрепери. — Освен това дори косъм да падне от главата на Атик, Фулвия ще ме убие. Той бе много добър към нея след обявяването ми извън закона. Цицерон обаче заминава. За онзи свят. Ясно ли е?

— Напълно — съгласи се Октавиан. — Ще се съсредоточим върху богатите, но ще погубим само неколцина от най-имотните. Ако проскрибираме достатъчно, хазната бързо ще се напълни. Разбира се, от недвижимите имоти не можем да очакваме истинската им стойност. Това го показаха търговете и на Цезар, и на Сула. Ще успеем обаче да осигурим за себе си и приятелите си луксозни имения направо без пари. Лепид трябва да бъде компенсиран за конфискуваните имоти, затова няма да плати нито сестерция, докато не си възстанови всички загуби.

Възмутеният Лепид се поуспокои. За тази полза от проскрибциите не се беше замислял.

— Земя за ветераните — обяви Антоний, който мразеше земеделските въпроси. — Предлагам да конфискуваме обществената земя на селищата, които са проявили враждебност към Цезар или са откликнали на Брут и Касий, когато издадоха обръщенията си. Венузия, старата Капуа, Беневентум, още няколко самнитски свърталища. Кремона не е дала своята дан за Италийска Галия, а и знам как да попреча на Беневентум да подкрепи Секст Помпей. Ще основем и няколко войнишки колонии около Вибон и Региум.

— Чудесно! — възкликна Октавиан. — Предлагам да не разпускаме всички легиони след края на войната срещу Брут и Касий. Ще ги задържим на постоянна служба и ще накараме войниците да подпишат, да речем, за петнайсетина години. Това набиране на легиони преди всяка война може да е в съгласие с римските традиции, но е скъпо и досадно. Всеки път, когато един войник бъде освободен от войската, той получава парче земя. Някои са се записвали толкова пъти в продължение на последните двайсет години, че имат по десетина имота, които отдават под наем на местни земеделци. Постоянната войска може да охранява провинциите и да се използва, когато е необходимо, без да се налага ново събиране на легионери или търсене на земя за освободените.

Тази реч обаче дойде малко множко на Марк Антоний, който започваше да се отегчава. Той не изпитваше такъв интерес към подробностите като младия Октавиан.

— Да, да, но времето лети и аз искам да свършим работата днес, не следващия месец — рече той и си придаде важен вид. — С Лепид вече сгодихме две от децата си. Ти, Октавиане, си свободен. Какво ще кажеш да се сродиш с мен?

— Сгоден съм за Сервилия Вация — отвърна хладно Октавиан.

— О, Вация няма да има нищо против, ако разтрогнеш годежа! Голямата дъщеря на моята Фулвия е на осемнайсет. Какво ще кажеш за нея? Страхотни предци за децата ти! Юлии, Гракхи, Клавдии, Фулвии. Няма по-подходяща избраница от дъщерята на Фулвия и Публий Клодий, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Октавиан. — Добре, ако Вация е съгласен, мога да се сгодя за Клавдия.

— Не да се сгодиш, а да се ожениш — настоя Антоний. — Лепид може да проведе церемонията веднага щом се върнем в Рим.

— Както кажеш.

— Ще се наложи да се откажеш от консулството.

— Да, предвиждах го. Кои предлагаш за консули до края на годината?

— Гай Карин като първи и Публий Вентидий като втори консул.

— Все твои хора.

Антоний не му обърна внимание и продължи:

— За догодина Лепид като старши и Планк като младши.

— Да, определено ще трябва един от тримата да е старши консул догодина. А по-догодина?

— Вация като първи, а моят брат Луций като втори.

— Моите съболезнования за Гай Антоний.

Очите на Антоний се напълниха със сълзи и той преглътна тежко.

— Брут ще си плати за това убийство! — изсъска гневно.

Октавиан бе на мнение, че Брут е направил голяма услуга на Рим с премахването на глупака Гай Антоний, но си придаде състрадателно изражение. Реши да смени темата:

— Измисли ли как най-добре да узаконим триумвирата?

— Чрез плебса, това вече стана традиция. Надконсулска командна власт, империум маюс дори на територията на Рим за пет години. И право за назначаване на консули. В Италия тримата ще имаме равна власт. Мисля, че трябва да си разделим провинциите. Аз ще взема Италийска и Отвъдна Галия. Лепид ще получи Нарбонска и двете Испании, защото ще използвам Полион като легат в моите провинции. Всъщност той ще управлява.

— Така за мен остават Африка, Сицилия, Сардиния и Корсика — отбеляза със смирен вид Октавиан. — Ъ… зърнените провинции. Както чувам, там никак не е спокойно. Управителите на Африка и Нова Африка постоянно воюват, а Секст Помпей използва корабите, дадени му от сената, за да отклонява зърнените ни доставки. Добре, че Педий го обяви за враг на държавата.

— Не си ли доволен от дела си, Октавиане? — Антоний.

— Да го поставим по такъв начин, Антоний. Няма да се оплаквам от дела си, ако имам равна командна власт с теб, когато тръгнем срещу Брут и Касий.

— Не, не съм съгласен.

— Нямаш друг избор, Антоний. Моите легиони ще настояват за това. Няма да можеш да ги вземеш на изток без мен.

Антоний скочи от креслото си и се отдалечи към водата. Лепид го последва разтревожено.

— Хайде, Антоний — зашепна, — не може всичко да бъде както ти искаш. Той направи големи отстъпки. И е прав, че легионите няма да мръднат без него.

Антоний остана дълго време взрян намръщено в реката; Лепид го държеше плахо за ръката. Сетне Антоний се извъртя и се върна на креслото си.

— Добре, имаш равна командна власт с мен, Октавиане.

— Идеално. Значи се споразумяхме — рече весело Октавиан и протегна ръка. — Да си стиснем ръцете, за да покажем на хората си, че сме се помирили и няма да има битка.

Тримата излязоха на средата на острова и си стиснаха ръцете. Хиляди гърла нададоха радостен рев. Триумвиратът беше реалност.

 

 

Появи се само едно различие в мненията — по отношение на реда, в който трябваше да влязат в Рим.

— Заедно — рече Лепид.

— Не, в три последователни дни — възрази Антоний. — Аз влизам на първия, Октавиан — на втория, ти, Лепиде, на третия.

— Аз ще вляза първи — заяви Октавиан.

— Не, аз.

— Аз ще вляза първи, Марк Антоний, защото съм старши консул и още не е приет никакъв закон, с който да отстъпвам каквито и да било права на вас с Лепид. Вие все още сте врагове на властта. Дори да не бяхте, в момента, в който прекосите помериума, губите командната си власт и ставате обикновени граждани. Това е неоспорим факт. Аз трябва да вляза пръв и да осигуря отмяната на законите срещу вас.

Колкото и да не искаше, Марк Антоний нямаше друг избор, освен да се съгласи. Октавиан трябваше да влезе пръв в Рим.

 

 

По-голямата част от Италийска Галия представляваше обширна равнина, през която протичаха река Падус и многобройните й притоци. В сушави години земеделците напояваха нивите си, затова дори сега хамбарите бяха пълни. За съжаление обаче провинцията не бе в състояние да изхранва Италия. Планинската верига на Апенините се простираше по цялото протежение на италийския ботуш и се свързваше с Приморските Алпи в Лигурия, като по този начин образуваше непреодолима бариера за транспортирането на стоки по суша. Зърното от Италийска Галия не можеше да бъде изпратено и по море — ветровете винаги духаха на север и не позволяваха на корабите да плават към Италия. По тази причина триумвирите решиха да оставят легионите си в Италийска Галия и потеглиха към Рим само с по един отряд от избрани войници.

— Тъй като на мен се пада да изхранвам Рим и Италия — рече Октавиан на Полион, с когото пътуваха в една колесница, — ще започна да изпращам кервани със зърно от южната част на провинцията през Дертона по тосканското крайбрежие. Там наклоните не са непреодолими, просто никой не се е сещал да го направи.

Полион го погледна с възхищение. След тръгването им от Бонония бе осъзнал, че този младеж никога не спира да мисли. Умът му бе практичен и той се съсредоточаваше най-напред върху най-обикновените проблеми. „Ако му дадеш да брои зърната в купчина нахут — мислеше си Полион, — той няма да се откаже, докато не изпълни задачата, и не ще допусне нито една грешка. Нищо чудно, че Антоний го ненавижда! Докато Антоний мечтае за бойна слава и мястото на пръв мъж в Рим, Октавиан се чуди как да изхрани народа. Докато Антоний пръска парите, той търси винаги начин да пести. Октавиан не взима общи решения, той планира подробности. Надявам се да доживея да видя какво ще излезе от него.“

Така Полион започна да разисква различни теми с Октавиан, включително съдбата на Рим.

— Коя е най-голяма ти амбиция, Октавиане?

— Да затвърдя мира в целия римски свят.

— И как смяташ да го постигнеш?

— С всички средства — отвърна простичко момчето.

— Това е цел, достойна за възхищение, но се съмнявам да я осъществиш.

Октавиан го изгледа изненадан:

— Защо?

— О, може би защото войната е в кръвта на римляните. Повечето хора смятат, че войната и завоеванията носят основните доходи за държавата.

— Приходите вече са достатъчно големи за нуждите на държавата. Войната само изпразва хазната.

— Това не е римският начин на мислене! Войната пълни хазната. Виж Цезар и Помпей Велики, да не говорим за Паул, Сципионите, Мумии…

— Това време е минало. Рим вече е взел всички големи съкровища на света, с изключение на едно.

— Партските съкровища?

— Не! — изсумтя презрително Октавиан. — Тази война бе само по Цезаровите мащаби. Разстоянията са големи и войската ще трябва да се изхранва сама с години, заобиколена от всички страни от врагове и пустини. Имам предвид египетското съкровище.

— Би ли одобрил, ако Рим вземе и него?

— Аз лично ще го взема, когато му дойде времето. Това е изпълнимо поради две причини.

— Кои?

— Първо, няма да се налага римската войска да се отдалечава от Нашето море. Второ, освен съкровището Египет произвежда голяма житна реколта, която ще е нужна за растящото население на Рим.

— Много хора твърдят, че такова съкровище не съществува.

— О, съществува, и още как. Цезар го е видял. Разказа ми за него, когато бяхме в Испания. Знам къде е и как да го намеря. Рим ще се нуждае от него, защото войната го съсипва.

— Гражданската война имаш предвид.

— Помисли върху това, Полионе. През последните шейсетина години сме водили повече граждански войни, отколкото външни. Римляни избиват римляни. Конфликта за основите на римската република. Спорове за същността на свободата.

— Ти няма ли да воюваш за идеи?

— Не, няма.

— А за осигуряването на мир?

— Не и ако се налага да воювам срещу други римляни. Войната срещу Брут и Касий трябва да е последната гражданска война.

— Секст Помпей може би ще промени плановете ти. Той без съмнение е приятелски настроен към Брут и Касий, но не вярвам да се посвети изцяло на каузата им. Секст също ще предизвика война.

— Секст Помпей е пират, Полионе.

— Значи не вярваш да събере останалите републикански сили след разгрома на Брут и Касий, така ли?

— Той вече е избрал територията си: морето. Затова никога няма да е в състояние да води истинска война.

— Има и друга опасност от гражданска война. Какво ще кажеш, ако триумвиратът се разпадне?

— Готов съм като Архимед да поместя Земята, само и само да не се стигне дотам. Уверявам те, Полионе, аз никога не ще воювам срещу Антоний.

„Защо ли му вярвам? — запита се Полион. — Защото наистина му вярвам.“

 

 

Октавиан влезе в Рим в края на ноември пеша и с тога, съпроводен от танцьорки и певици, възпяващи мира между триумвирите, и заобиколен от ликуваща тълпа. Той ги удостояваше с Цезаровата усмивка, махаше им, както бе махал Цезар, и пристъпяше гордо с високите си обувки. Отиде направо на рострите и обяви създаването на триумвирата в кратка, прочувствена реч, която ясно показа на народа, че постигнатият мир се дължи най-вече на него. Той бе Цезар Миротвореца, не Цезар Войнолюбеца.

Сетне отиде в сената, събран в Хостилиевата курия. На Публий Тиций бе възложено да свика Плебейското събрание и да отмени мерките срещу Антоний и Лепид. Макар че Квинт Педий научи за края на консулството си на самото заседание, Октавиан запази новината за планираните проскрибции за по-късно, когато останаха насаме.

— Тиций ще прокара закона, утвърждаващ властта на триумвирата — рече той на Педий в кабинета му, — но той ще приеме и други, също толкова важни мерки.

— Какви са тези други, също толкова важни мерки? — попита със свито сърце Педий, който никак не хареса изражението на братовчед си.

— Рим е заплашен от банкрут, затова ще проскрибираме.

Педий присви очи и вдигна ръце, сякаш да се защити от невидима заплаха.

— Отказвам да подкрепя проскрибциите. Като консул ще се противопоставя.

— Като консул ще ги подкрепиш. Противопостави се, Квинте, и името ти ще бъде първото в списъка. Хайде, приятелю, бъди разумен. Нима искаш Валерия Месала да остане вдовица и да бъде изхвърлена на улицата? Децата й да бъдат лишени от наследство и полагащото им се място в обществото? Племенниците на Цезар! Квинт Младши скоро ще се кандидатира за войнишки трибун. А покрай теб ще се наложи да проскрибираме и Месала Руф. — Октавиан се изправи. — Помисли добре, преди да говориш, братовчеде, умолявам те.

Квинт Педий помисли добре. Същата нощ, докато всички спяха, той се прободе с меча си.

На сутринта Октавиан си поговори доста сериозно със сломената Валерия Месала. А на брат й, гадателят, каза:

— Ще съобщим, че Квинт Педий е умрял в съня си, преуморен от консулските си задължения. Моля те, разбери, че има основателна причина да дадем такова обяснение за смъртта му. Ако искате да запазите живота си, живота на децата си и имуществото си, изпълнявайте.

 

 

Антоний влезе в града по много по-тържествен начин от Октавиан, защото съзнаваше, че сега по-трудно ще блесне. Носеше позлатената си броня и наметалото си от леопардова кожа и яздеше представителния си кон Милосърдие. Придружаваше го германската му конница. Остана приятно изненадан от посрещането. Октавиан беше прав — римляните не желаеха нови военни конфликти между властниците си. Затова на следващия ден и Лепид бе посрещнат с ликуване.

 

 

В края на ноември Октавиан се отказа от консулството и предаде поста си на двама ветерани от Италийската война: Гай Карин и Публий Вентидий. В момента, в който бяха назначени консулите, Публий Тиций отиде пред плебейското събрание. Първо затвърди властта на триумвирата, сетне прокара закони за обществените врагове, които копираха тези от времето на Сула във всички подробности — от наградите за информация до публичното огласяване на имената на проскрибираните. В първия списък фигурираха сто и трийсет имена начело с Марк Тулий Цицерон (по настояване на Антоний). Много от тези хора вече бяха мъртви или избягали. Брут и Касий също бяха в списъка. Като причина за проскрибцията бе посочено „симпатии към Освободителите“.

Първата и втората класа бяха сварени неподготвени и изпаднаха в още по-голяма паника от задържането и екзекутирането на народния трибун Салвий веднага след края на заседанието. Главите на жертвите не се излагаха на показ, просто ги хвърляха заедно с труповете във варовите ями край Есквилина. Октавиан бе успял да убеди Антоний, че терорът се издържа по-леко, ако остава скрит. Единственото изключение щеше да е Цицерон, ако го заловят в Италия.

Лепид проскрибира брат си Паул, Антоний — чичо си Луций Цезар и братовчедите си от фамилията на Октавиите, но никой от тях не беше екзекутиран. Това изключение обаче не беше направено за тъста на Полион и брата на Планк, по онова време претор. Още трима претори бяха проскрибирани, а също народният трибун Публий Апулей. Гай Каска и брат му успяха да избягат на изток. Бившият легат на Ватиний, непоколебимият Квинт Корнифиций също бе убит.

Атик и банкерите бяха уведомени тайно, че няма от какво да се страхуват. Така бе избягнато масовото скриване на парични средства, съпътстващо проскрибциите. Хазната бавно започна да се пълни от имуществото на Луций Цезар, неколцината Апулей, Паул Емилий Лепид, братята Цецилии, уважавания бивш консул Марк Теренций Варон, изключително богатия Гай Луций Хир и стотици други.

Не всички загубиха живота си. Квинт Фуфий Кален прие в дома си стария Варон и го кри от проскрибционните власти (както при Сула изпълнението на проскрибциите бяха възложени на държавни бюрократи), докато не принуди Антоний да го пожали. Луций Хир избяга от страната с робите и клиентите си, като си проправи път с бой до крайбрежието, а град Калес затвори вратите си и отказа да предаде брата на Публий Ситий. Любимецът на Катон Марк Фавоний също успя да избяга от Италия, както и много други. Щом парите влизаха в хазната, триумвирите не се интересуваха особено от съдбата на бившите им собственици.

Изключение правеше Цицерон, когото Антоний бе твърдо решен да умъртви по особено жесток начин. Натовареният със задачата войнишки трибун Гай Попилий Ленас тръгна с отряд войници и центуриона Херений да претърсва Цицероновите вили. Верният поддръжник на Цезар Квинт Цицерон и синът му бяха включени във втория проскрибционен списък заради твърдението на един роб, че си били променили възгледите и сега възнамерявали да напуснат страната и да се присъединят към Освободителите. Така Ленас трябваше да издирва трима души, макар че Марк Цицерон бе най-важната му жертва.

 

 

Последиците от влизането на Октавиан в Рим бяха удивили Цицерон. Той отиде при новия главен консул и го помоли да бъде освободен от бъдещите заседания на сената.

— Уморен съм и съм болен, Октавиане. Ще ми се да мога да посещавам именията си в провинцията, когато поискам. Възможно ли е?

— Разбира се! — увери го Октавиан. — Щом като мога да освободя втория си баща от заседанията, не мога да не приема същото за теб и Луций Пизон. Филип и Пизон още страдат от последиците от онова ужасно зимно пътуване.

— Аз се противопоставих на изпращането им!

— Така е. Жалко, че сенатът не се вслуша в съвета ти.

Този красив младеж изглеждаше напълно променен от пристигането му в Брундизиум преди няколко месеца и Цицерон изведнъж осъзна, че той е решил на всяка цена да поеме цялата власт в свои ръце. Как се беше заблудил, че е възможно да окаже каквото и да е влияние върху това безжалостно парче лед в гърдите му? Цезар имаше емоции, дори понякога губеше власт над тях, но Октавиан беше напълно лишен от чувства. Приликата му с Цезар бе една голяма илюзия.

В този момент Цицерон загуби всякаква надежда, дори се отказа да убеждава Брут да се върне в Рим. Последните писма на Брут бяха станали толкова критични и язвителни, че адвокатът вече не си даваше труда да му пише, да споделя с него мислите си за консулството на Гай Октавиан и Квинт Педий.

След срещата с новия главен консул Цицерон отиде при Атик.

— Няма да идвам повече, а и не смятам да ти пиша — рече той. — Наистина, Тите, така ще е най-добре и за двама ни. Грижи се за Пилия, малката Атика и за себе си. Не предизвиквай по никакъв начин Октавиан! С обявяването му за консул републиката умря завинаги. Нито Брут и Касий, нито дори Марк Антоний могат да го изместят. Нашият стар, милосърден господар все пак постигна своето. Той много добре е знаел какво прави, когато е обявил Октавиан за свой наследник. Октавиан ще довърши започнатото от него, повярвай ми.

Атик го изгледа с насълзени очи. Колко остарял изглеждаше! Беше станал кожа и кости; в прекрасните му тъмни очи се четеше страх, сякаш бе елен, заобиколен от глутница вълци. От четирийсетгодишното му водачество на Форума не беше останало нищо. Когато най-близкият му и най-емоционален приятел започна да произнася изпълнените с нападки речи срещу Марк Антоний, Атик си бе помислил, че Цицерон ще се възстанови, ще се върне към нормалния живот след толкова много тежки разочарования, беди и постоянната самота след загубата на дъщеря си и раздялата с жена си и брат си. Ала издигането на Октавиан беше направило това възстановяване невъзможно. „Сега Октавиан е този, от когото Цицерон се бои най-много“ — помисли си Атик.

— Ще ми липсва кореспонденцията с теб — рече Атик, като не се сети какво друго да каже. — Уверявам те, че писмата ти се пазят и ще останат за идните поколения.

— Добре. Публикувай ги, когато се осмелиш да го сториш, моля те.

— Ще го направя, Марк, ще го направя.

След това Цицерон се оттегли напълно от обществения живот и не написа повече нито едно писмо. Когато научи за триумвирата, той напусна Рим, като остави верния Тирон да му съобщава за всичко, което се случи.

Първо отиде в Тускулум, но старата къща му навяваше твърде много спомени за Тулия и Теренция и за разгулния му, сърцат син. Слава на всички богове, че младият Марк беше при Брут! И дано боговете помогнат на Брут да победи!

Когато Тирон му изпрати спешно писмо, за да го предупреди за проскрибциите, той събра багажа си и замина по обиколни пътища за вилата си във Форми, но все така с носилката си — мъчително бавен начин за придвижване, ала единственият, който старото му тяло можеше да издържи. Възнамеряваше да отплава от най-близкото пристанище, Кайена, и да избяга при Брут или може би при Секст Помпей в Сицилия — не беше решил още.

Изглежда, Фортуна бе на негова страна, защото в Кайена имаше подходящ кораб и капитанът се съгласи да го качи, въпреки че беше проскрибиран (нареждането за проскрибциите бе стигнало до всяко градче из Италия).

— При теб случаят е по-специален, Марк Цицероне — рече капитанът. — Аз не мога да участвам в преследването на един от най-великите мъже на Рим.

Ала това бе в началото на декември и зимата започна с бури и суграшица. Корабът отплава, но бе принуден да акостира на няколко пъти, макар че капитанът не се отказваше и се опитваше да се доберат поне до Сардиния.

Цицерон изпадна в ужасна депресия, обхвана го униние, защото осъзнаваше, че не му е писано да напусне Италия. Беше прекалено силно свързан с нея.

— Спри в Кайена и ме остави — рече на капитана.

Изпрати един слуга до вилата си във Форми и три часа след зазоряване на следващия ден, седмия на декември, носилката му бе готова. Измокрен и треперещ от студ, Цицерон се качи в пълното с меки възглавници, уютно транспортно средство, отпусна се и зачака какво ще му донесе съдбата.

„Ще умра, но нека поне да бъде в страната, за чието спасение съм работил толкова самоотвержено и неуморно. Успях срещу онзи помияр Катилина, но после Цезар ми отне славата с речта си… ала екзекуцията на враговете на Рим без присъда не беше противоконституционно! Дори Катон го каза. Речта на Цезар обаче постигна огромен ефект и след нея много хора ме гледаха с презрение. Животът ми след това бе като сън, неясен и безсмислен, само речите ми срещу Марк Антоний правеха изключение. Твърде съм уморен. Вече не издържам жестоките удари и изпитания на живота.“

Хората на Гай Попилий Ленас настигнаха носилката, докато се изкачваше по един хълм, слязоха от конете и я заобиколиха. Центурионът Херений извади меча си, две стъпки дълъг и остър като бръснач. Цицерон показа главата си от носилката.

— Не, не! — извика на слугите си. — Не се съпротивлявайте! Предайте се и спасете живота си.

Херений се приближи и вдигна меча си към сивото небе. Цицерон погледна острието и забеляза, че бе по-тъмно от мрачните облаци и не блестеше. Той се опря на носилката и показа раменете си навън, протегна врата си, доколкото можеше.

— Прицели се добре — заръча на убиеца си.

Мечът се спусна и отдели главата от тялото му с един удар. От раната рукна кръв, крайниците му се сгърчиха за миг. Главата се търкулна на известно разстояние в калта. Слугите избухнаха в плач и вопли, но хората на Попилий Ленас не им обърнаха внимание. Херений вдигна главата за дългата коса на тила. Един войник извади кутия и главата бе поставена вътре.

Докато вниманието му бе заето с това, Ленас не видя как двама от хората му изваждат тялото от носилката. Забеляза ги едва когато чу шума от измъкването на мечовете им от ножниците.

— Какво правите? — поинтересува се той.

— С дясната или с лявата ръка пишеше? — попита единият войник.

— Не знам.

— Тогава ще отсечем и двете му ръце. Една от тях е написала онези противни неща за Марк Антоний.

Ленас се замисли, сетне кимна:

— Добре. Сложете ги в кутията и да тръгваме.

Групичката тръгна за Рим, без да спира. Когато стигнаха двореца на Антоний в Карина, конете им се бяха запенили и останали почти без дъх. С кутията в ръце Ленас влезе в атриума, където го чакаха Антоний и Фулвия по нощници и все още сънени.

— Пратка за теб — рече Ленас и подаде кутията на Антоний.

Антоний извади главата, вдигна я и избухна в смях:

— Падна ли ми най-после, стар негоднико!

Фулвия посегна към главата:

— Дай ми я, дай ми я!

Антоний вдигна зловещия предмет нависоко, за да я дразни.

— Донесохме ти и още нещо — добави Ленас. — Виж пак в кутията, Марк Антоний.

Така Фулвия най-после успя да се докопа до главата — Антоний бе твърде зает с двете ръце.

— Не знаех дали е писал с лявата или с дясната, затова ти донесохме и двете — обясни Ленас. — Както казаха хората ми, те са писали отвратителни неща за теб.

— Спечелихте си един допълнителен талант — ухили се Антоний.

Погледна Фулвия, която бе оставила главата върху една масичка и ровеше трескаво из нещата, разхвърляни отгоре — свитъци, документи, мастилници, перодръжки, восъчни плочки.

— Какво правиш? — поинтересува се той.

— А! — възкликна тя и вдиша един метален писец за восък.

Очите на Цицерон бяха затворени, устата му зееше. Жената на Антоний бръкна между зъбите му и зарови вътре. Извика радостно и издърпа езика му с дългите си нокти. Стисна го по-здраво и го прободе с писеца така, че да остане да стърчи от устата.

— Това мисля за неговата дарба — изсъска тя и загледа творението си със задоволство.

— Заковете я на една дъска и я окачете на рострите — нареди Антоний на Ленас. — Сложете ръцете отстрани.

 

 

И така на другата сутрин Рим осъмна с главата и ръцете на Цицерон, заковани на рострите.

Редовните посетители на Форума бяха покрусени. Още от дванайсетата си година Цицерон бе владял без конкуренция този храм на римското слово. Пледоариите му! Речите му! Магическата сила на думите му!

— Все пак — рече някой, бършейки сълзите си — скъпият Марк Цицерон си остава ненадминат владетел на Форума.

 

 

Двамата Квинтовци Цицерони бяха убити скоро след това, но главите им не бяха изложени на показ. Скоро Рим с ужас научи истинското измерение на любовта на разведената Помпония към сина си. Тя отвлякла роба, който ги бе наклеветил, и го убила, като го накарала да реже парчета от собствената си плът, да ги вари и да ги яде.

Варварското отмъщение на Антоний към Цицерон не се хареса на Октавиан, но тъй като с нищо не можеше да промени нещата, той реши да не споменава за случая нито в частни разговори, нито публично. Стараеше се да избягва Антоний. При първата си среща с Клавдия си бе помислил, че може би ще успее да я заобича, защото тя беше много красива, много мургава (той обожаваше мургави жени) и девствена. Ала след като видя прободения език на Цицерон и чу Фулвия да описва какво удоволствие й е доставила тази гавра с плътта на адвоката, Октавиан реши, че Клавдия не ще има честта да зачене от него.

— Затова — сподели той пред Меценат — тя ще остане моя съпруга само официално. Намери шест едри и яки германски робини и се погрижи Клавдия никога да не стои сама. Искам да остане девствена до деня, когато я върна на Антоний и тази надменна харпия майка й.

— Сигурен ли си? — намръщи се Меценат.

— Повярвай ми, Меценате, по-скоро бих се сношил с разложения труп на куче, отколкото, с която и да е дъщеря на Фулвия!

 

 

Тъй като Филип умря в същия ден, сватбата беше скромна. Ация и Октавия не можеха да дойдат, а веднага след церемонията Октавиан се присъедини към тях, като остави жена си на германските й пазителки. Смъртта на втория му баща му даде идеално извинение да не консумира брака си.

С времето обаче ставаше все по-ясно, че тази консумация не ще се състои никога. Клавдия не можеше да си обясни поведението на съпруга си — и на германските си робини. При първата им среща тя го сметна за красив и добродушен, ала сега живееше като затворничка, недокосната и явно нежелана.

— Аз какво мога да направя? — попита Фулвия, когато дъщеря й я помоли за помощ.

— Мамо, вземи ме у дома!

— Не мога. Ти си мирното споразумение между Антоний и съпруга ти.

— Ама той не ме иска! Дори не ми говори!

— Случва се понякога в браковете по сметка. — Фулвия стана и погали окуражително дъщеря си. — Един ден ще му дойде умът. Имай търпение.

— Накарай Марк Антоний да се застъпи за мен!

— Не мога да го направя. Той е твърде зает, за да се занимава с несъществени неща.

Така Фулвия отказа да поеме отговорност към детето от най-първия си брак. Любовта й към Клодий бе изтляла отдавна.

След като нямаше към кого да се обърне, Клавдия остана да страда сама. Положението й се подобри значително, след като Октавиан купи огромната къща на Квинт Хортензий при разпродажбата на конфискуваните имоти. Така жена му имаше собствени покои, позволяващи изобщо да не се среща с него. Тя скоро се сприятели с германските робини и заживя щастливо, доколкото това е възможно за една девственица.

 

 

Октавиан не спеше сам. Намери си любовница.

Тъй като никога не беше изпитвал силно сексуално влечение, най-младият от триумвирите се бе задоволявал сам до сватбата си, когато наблюдателният Меценат реши да промени нещата. Той реши, че е крайно време Октавиан да се сближи с представителка на другия пол. Затова посети Маркурий Стих, известен със сексуалните си робини, и намери идеалната жена за Октавиан — двайсетгодишна, с малко момиченце, докарана от Киликия и използвана от един пиратски предводител за задоволяване на сексуалните му прищевки. Носеше името Сапфо, точно като поетесата. Бе страшно красива, с черна коса и тъмни очи, закръглена, нежна и с мек характер според Меркурий Стих. Меценат я взе и я вкара в леглото на Октавиан през първата му нощ в къщата на Хортензий. Планът проработи. Нямаше опасност робинята да окаже някакво влияние върху господаря си, а и използването на услугите й не се осъждаше като изневяра. Октавиан харесваше компанията й в леглото, отнесе се с разбиране към положението й и й разрешаваше да отделя повече време на детето си. Освен това харесваше мисълта, че вече е станал зрял мъж.

Всъщност, ако не беше Сапфо, животът на Октавиан щеше да бъде значително по-неприятен в тези първи дни на триумвирата. Беше му изключително трудно да контролира Антоний, а в някои случаи, като убийството на Цицерон — и невъзможно. Разпродажбите на конфискуваните имоти не носеха толкова средства, колкото се очакваше и на Октавиан се падна задачата да допълва списъците за проскрибиране. Трябваше да се въведат допълнителни данъци, на изтъкнатите банкери и плутократи бе намекнато, че не е зле да започнат да дават волни пожертвувания, като купуват големи количества зърно, чиято цена постоянно се увеличаваше. В началото на декември всички класи, от първата до петата, научиха, че трябва да отстъпят безвъзмездно на държавата всичките си приходи за изтеклата година.

 

 

Дори това обаче не беше достатъчно. В края на декември народният трибун Луций Клодий, издигнат от Антоний, въведе закон, според който всички жени, владеещи лично имуществото си, също трябваше да внесат годишния си доход в хазната.

Това много разгневи Хортензия. Вдовицата на Катоновия брат Цепион и майка на дъщерята на Ахенобарб бе наследила много повече от риторическата дарба на баща си, отколкото брат й, проскрибиран, защото беше отстъпил Македония на Брут. Заедно с вдовицата на Цицерон Теренция и още няколко жени, между които Марция, Помпония, бившата весталка Фабия и Калпурния, тя излезе на рострите. Всичките носеха метални ризници, шлемове, щитове и мечове. Това бе незабравима гледка за всеки посетител на Форума, още повече, когато наоколо се насъбраха жени от всички обществени прослойки, включително професионални куртизанки с яркочервени тоги, натруфени перуки и изрисувани лица.

— Аз съм римска гражданка! — изрева Хортензия и гласът й прокънтя чак до Портикус Маргаритария. — И съм жена! Жена от първата класа! Какво означава това? Означава, че съм била принудена да легна в брачното си ложе девствена и съм била собственост на съпруга си! Той имаше право да ме екзекутира, ако му изневеря, макар че не мога да го обвиня, че е споделял леглото си с други жени… или мъже! Сега, след като съм вдовица, аз не мога да се омъжа повторно. Завися изцяло от милостта на близките си, защото според Вокониевия закон нямам право да наследявам никакви имоти, а ако съпругът ми реши да пропилее зестрата ми, не съм била в състояние да го спра!

Тя удари с все сила щита с меча си и слушателите й подскочиха стреснати.

— Такова е положението на повечето жени от първата класа! Ала щеше ли то да е по-различно, ако бях от някоя друга класа или не бях от никоя? Аз пак щях да съм римска гражданка! Пак щях да съм задължена да легна в брачното ложе девствена и да съм собственост на съпруга си! И пак щях да завися от милосърдието на близките си, когато овдовея. Щях да имам обаче правото да се омъжа повторно! Щях да имам право да се занимавам с някакъв занаят или с търговия. Щях да се издържам сама като художничка, лекарка или знахарка. Щях да продавам произведеното от градината или кокошарника си. Можех, ако искам, да продавам тялото си. Щях да имам възможност да спестя малко за старините си!

Този път всички жени на рострата удариха мечове в щитовете си. Жените сред слушателите стояха спокойно, мъжете се възмущаваха.

— Затова като римска гражданка и жена аз изразявам възмущението на всички жени, управляващи сами живота си, срещу всички мерки за отнемането на това ни право! Говоря от името на жените от първата класа, които получават доходите си от зестра или наследено имущество, и от името на всички жени от по-долните класи или непринадлежащи към никоя класа, чиито доходи идват от продажбата на яйца и зеленчуци, от рисуване, занаяти, проституция и така нататък! От името на всички, които ще загубят доходите си от една цяла година, за да финансират налудничавите начинания на римските мъже! За финансирането на едно истинско безумие!

Този път към мечовете и щитовете се присъединиха цимбалите на проститутките, флейтите на други жени от тълпата и шумът стана още по-силен. Редовните посетители на Форума се разгневиха още повече, зароптаха и заразмахваха юмруци.

Хортензия вдигна меча и го размаха над главата си.

— Имат ли римските жени право да гласуват? Участваме ли в избора на магистрати? Можем ли да гласуваме за или против някой закон? Дадена ли ни беше възможност да се противопоставим на Клодиевия закон, според който трябва да отстъпим доходите си от тази година на хазната? Не, ние нямаме възможност да спрем тази лудост! Лудост, причинена от трима глупаци: Марк Антоний, Цезар Октавиан и Марк Лепид! Ако Рим иска да му плащаме данъци, трябва да ни даде не само гражданство, а и избирателно право! Ако искате данъци, дайте ни право да избираме магистрати и да гласуваме за или против законите!

Тя вдигна меча си и всички жени на рострата последваха примера й. Слушателките й в тълпата нададоха пронизителни писъци; мъжете — рев на възмущение.

— И как смятат тези глупаци да съберат този възмутителен данък? Мъжете от петте класи са под наблюдението на цензорите, които водят сметка за доходите им! Ала жените римски гражданки не влизат в този архив, нали? Така че как онези идиоти, управляващи Рим, ще определят какъв е доходът ни? Дали някой тъп чиновник от хазната ще тръгне да обикаля бедните женици по пазарите, продаващи покривки, фитили или яйца и да ги разпитва какъв доход са получили? Или още по-лошо, ще определят този доход според собствените си разбирания? Нима ще ни бият, ще ни принуждават и заплашват? Това ли ще направят? Това ли?

— Не! — изреваха в един глас няколко хиляди женски гърла. — Не, не!

Мъжете на Форума изведнъж замлъкнаха; дадоха си сметка, че в момента са малцинство.

— И аз не мисля! Всички ние тук, на рострата, сме вдовици. Вдовицата на Цезар, вдовицата на Катон и вдовицата на Цицерон са сред нас! Цезар облагал ли е някога жените? Катон облагал ли е жените? Цицерон облагал ли е жените? Не, не са го правили! Цицерон, Катон и Цезар разбираха, че жените нямат право на избор! Единственото ни законно право е възможността да спестим малко пари, за да се издържаме, а сега Клодиевият закон ни го отнема! Е, ние отказваме да платим този данък! Нито сестерция! Освен ако не ни дадат и други права: да избираме, да участваме в сената, да се кандидатираме за магистрати!

Гласът й заглъхна сред бурни овации.

— А какво да кажем за жената на триумвира Марк Антоний? — попита Хортензия, като хвърли бърз поглед към ликторите, които се бяха появили в единия край на Форума и си проправяха път към рострите. — Фулвия е най-богатата жена в Рим и сама управлява имуществото си! Ала трябва ли да плаща данък тя? Не! Не трябва! Защо? Защото била дала на Рим седем деца! Заченати, искам да добавя, от трима от най-големите злодеи на Рим! А ние, които сме се съобразили с мос майорум и сме останали самотни вдовици, трябва да плащаме!

Тя излезе напред и се обърна гневно към наближаващите ликтори:

— Не смейте да ни докоснете! Вървете при господарите си и им кажете, че свободните жени на Рим няма да плащат никакви данъци! Няма да плащат! Махайте се! Марш!

Жените от тълпата закрещяха:

— Марш! Марш!

 

 

— Ще проскрибирам тази кучка. Ще проскрибирам всички кучки! — изрева побеснял Антоний.

— Нищо няма да правиш! — сряза го Лепид. — Нищо!

— И ще мълчиш — изсъска Октавиан.

На следващия ден, почервенял от гняв, Луций Клодий отиде в Плебейското събрание и оттегли закона си. Предложи друг, според който всяка самостоятелна жена в Рим, включително Фулвия, трябваше да плати една трийсета от годишния си доход на хазната, но той така и не влезе в сила.