Катон и Цицерон научиха за поражението на Помпей Велики при Фарсал от Лабиен. Той бе достигнал адриатическото крайбрежие на Македония след тридневно бясно препускане. Макар че беше сам и все още в скромните си бойни доспехи, стражите на лагера веднага познаха това тъмно, нехарактерно за римлянин лице. Всеки редови войник познаваше началника на Помпеевата конница и се боеше от него.

След като научи, че Катон е в главния щаб, Лабиен слезе от изтощеното си животно и закрачи по главната улица на лагера към аленото знаме, развято от силния вятър, с надеждата Катон да е сам. Изобщо не му беше до театралните сцени на Цицерон.

Ала нямаше късмет. Великият адвокат бе вътре и ясният му, цветист, надменен говор звучеше от палатката, сякаш разговаряше с изтъкнати юристи, а не с намусения, невпечатлителен Катон. Той, както забеляза Лабиен с влизането си, го слушаше с изражение, красноречиво подсказващо, че търпението му е на изчерпване.

Изненадани от внезапното му нахлуване, Катон и Цицерон подскочиха, отвориха усти да заговорят, но Лабиен им даде знак да мълчат.

— Разгроми ни за по-малко от час — рече военният мъж и веднага се приближи към масата с виното; отпи направо от каната, сетне се намръщи и потрепери. — Катоне, защо никога нямаш свястно вино?

Цицерон заскимтя, занарежда, започна да се вайка, от очите му рукнаха сълзи:

— О, потресен съм, ужасно! Какво правя тук? Защо изобщо дойдох на този ужасен, обречен поход? Да си бях останал в Италия, ако не в самия Рим. Там щеше да съм полезен, тук само преча!

И така нататък, и така нататък. Нищо не можеше да прекъсне пороя на думите му.

Катон запази мълчание с напрегнато лице. Невъзможното се беше случило: Цезар бе победил. Ала как? Как! Как бе възможно престъпникът да докаже, че е невинен?

Реакциите им не изненадаха Лабиен; той ги познаваше твърде добре и не изпитваше симпатия към тях. За него Цицерон бе нищожество, затова той насочи вниманието си към Катон, най-ожесточения противник на Цезар. Катон очевидно никога не бе допускал, че неговите съюзници (републиканците, както се наричаха сами) ще бъдат разгромени от човека, нарушил всяка точка от неписаната римска конституция и извършил светотатството да навлезе с войска в собствената си страна. Сега Катон беше като жертвен бик, повален от ритуалния чук, без никаква представа какво му се е случило.

— Разгромил ни за по-малко от час, а? — рече накрая.

— Да. Макар че имахме огромно превъзходство, а той беше без никакви резерви и разполагаше само с хиляда конници. Никога не бях чувал такава важна битка да се реши за толкова кратко време. Искате да знаете името й? Фарсал.

„Това — зарече се Лабиен — е всичко, което ще научите за Фарсал от мен. Аз съм бил пълководец на Цезар от началото до края на кампанията му в Галия и бях сигурен, че ще го победя. Бях убеден, че без мен той не може да печели битки. Ала Фарсал ми даде да разбера, че при всички задачи, които ми е поставял, той го е правил със знанието, че един умел подчинен няма да го разочарова. Стратегията винаги е била негова. Той просто превръщаше Требоний, Децим Брут, Фабий и останалите в оръдия на волята си.“

„Някъде между Рубикон и Фарсал аз престанах да разбирам това. Затова поведох шестте си хиляди конници срещу хилядата Цезарови германи и бях убеден, че победата вече е моя. Това бе моята битка, защото Помпей Велики беше твърде уморен, за да поеме командването на своя щаб и да занимава ума си с друго, освен със самосъжаление. Аз исках битка, неговите «кушетъчни» пълководци искаха битка, а Помпей залагаше на фабианската тактика — да изтощи врага, да го отегчи, но не и да се бие. Е, той се оказа прав.“

„В колко съдбовни битки се е сражавал Цезар? Много често той наистина се сражаваше с меч и щит на предната линия. Сигурно са около петдесет. Няма нещо, което да не е видял, да не е направил. Онова, което аз постигам благодарение на страха — не, терора! — сред войниците си, той го прави, като печели любовта им; те са готови да умрат за него.“

Обхванат от ярост; той удари с все сила полупразната кана и я запрати в другия край на палатката.

— Всичкото ли хубаво вино е отишло в Тесалия? — попита. — Нищо ли не е останало на това проклето място?

Катон се окопити и изкрещя:

— Нито знам, нито ме интересува! Ако искаш да се наливаш с помия, Тите Лабиене, иди другаде! И… — добави, като се обърна към Цицерон, който все още плачеше — … вземи този лигльо със себе си!

Без да се интересува как ще бъдат приети думите му, Катон излезе и закрачи по виещата се алея към върха на хълма Петра.

„Не месеци, а броени дни. Осемнайсет дни. Да, осемнайсет дни изминаха, откакто Помпей Велики поведе огромната си войска на изток през Тесалия. Не пожела да ме вземе — нима си мисли, че не знам колко го дразнят критиките ми? Затова предпочете компанията на скъпия ми Марк Фавоний, а мен остави с ранените в Дирахиум.“

„Марк Фавоний, най-добрият ми приятел, къде е? Ако беше жив, щеше да се върне с Тит Лабиен.“

„Лабиен! Кръвожадният варварин в римски дрехи, дивак, който изпитва удоволствие да изтезава римски войници само защото са предпочели да служат при Цезар, а не при Помпей. А Помпей, който с цялото си безочие се нарича «Магнус» (велик), не посмя да се възпротиви, когато Лабиен измъчваше седемстотин пленени мъже от Цезаровия Девети легион. Хора, които познаваше още от Галия. Това е основната причина, точно затова изгубихме ключовата битка при Фарсал. Правата кауза се защитава от неподходящи хора.“

„Помпей Магнус, вече не е Велик, а обичаната ни република започна падението си. Нещата се обърнаха за по-малко от час.“

Гледката от хълма Петра бе прекрасна. Тъмното море под леката мараня и бледото слънце, зелените хълмове под върховете на Кандавия, тухлените къщи на малкия Дирахиум, свързан със сушата с дървен мост. Спокойствие. Красота. Дори безкрайните зловещи крепостни валове със стърчащи кули отвъд обгорената ничия земя се наместваха в пейзажа, сякаш винаги са били тук. Останки от една жестока обсада, продължила с месеци, докато една нощ Цезар бе изчезнал и Помпей си беше помислил, че е победил.

Катон стоеше на върха на Петра и гледаше на юг. Там се намираше остров Коркира, където чакаше огромната флота на Гней Помпей, със стотици кораби, хиляди моряци и гребци. Странно как синът на Помпей Велики бе показал талант да води морски битки.

Вятърът развяваше кожените ленти на поличката и ръкавите му, сивеещата му коса, притискаше дългата брада към гърдите му. От година и половина бе напуснал Италия и оттогава не беше се бръснал и подстригвал. Така Катон скърбеше за потъпканата мос майорум, за римските обичаи, каквито са били и трябваше да останат завинаги. Ала мос майорум бе потъпквана от безброй политически демагози и войнолюбци, най-опасен, от които беше Гай Юлий Цезар.

„Как мразя този Цезар! Мразя го още преди да навърши достатъчно години, за да влезе в сената. Мразя изисканото му държание, красивото му лице, ораторското му майсторство, блестящия му талант на пълководец, презрението му към мос майорум, разрушителните му сили, безупречния му благороден произход. Как му се противопоставяхме само във Форума и сената, ние, добрите люде! Катул, Ахенобарб, Метел Сципион, Бибул и аз. Катул е мъртъв, Бибул е мъртъв, къде са Ахенобарб и онзи глупак Метел Сципион? Аз ли съм единственият останал от добрите люде?“

Когато дъждът заваля, Катон се върна в главната си квартира и завари там само Статил и Атенодор Кордилион. Компанията им му доставяше радост.

Статил и Атенодор Кордилион бяха домашните му философи от незапомнени времена. Той им осигуряваше подслон и плащаше за компанията им. Само стоик би издържал гостоприемството на Катон по-дълго от един-два дни, защото този правнук на безсмъртния Катон Цензора се гордееше с непретенциозния си вкус. Останалите хора го наричаха скъперник и това определение никак не го тревожеше. Той не се впечатляваше от критики или ласкателства. Въпреки всичко Катон бе по-пристрастен към виното, отколкото към стоицизма. Макар че с домашните си философи пиеха от най-евтиното и долнопробно, запасите му бяха неизчерпаеми. Той не плащаше никога повече от петдесет сестерции за роб, но за сметка на това купените от него мъже (той не допускаше жени в дома си) работеха повече, отколкото други, струващи петдесет пъти повече от тях.

Тъй като римляните, дори простолюдието, обичаха да живеят колкото се може по-охолно, странният аскетизъм на Катон го правеше достоен за възхищение — дори ценен — ексцентрик. Това заедно с невероятното му упорство и пълната му неподкупност го издигаха в очите на хората. Независимо колко тежка бе задачата му, Катон я изпълняваше съвестно и всеотдайно. Грубият му глас, блестящите му тиради и критики и твърдата решимост да съсипе Цезар бяха пословични. Никой не можеше да го уплаши, а още по-малко да излезе наглава с него.

Статил и Атенодор Кордилион дори не правеха опити да излязат наглава с него. Те бяха между малкото му истински приятели.

— Тит Лабиен да не се нанесе при нас? — попита Катон, след като се приближи до масичката и си наля чаша неразредено вино.

— Не — отвърна Статил с лека усмивка. — Отиде в бившето жилище на Лентул Крус и си поръча една амфора от най-хубавото фалернско вино, за да удави мъката си.

— Да ходи, където ще, само да не е тук — изсумтя Катон прав, докато един слуга сваляше доспехите му; сетне седна и въздъхна: — Предполагам, че вестта за поражението ни се е разпространила.

— Навсякъде — потвърди Атенодор Кордилион с насълзени очи. — О, Марк Катоне, как ще оцелеем в свят, управляван от тиранина Цезар?

— Това не е свършен факт. Докато съм жив, няма да го позволя. — Катон отпи голяма глътка и изпъна дългите си мускулести крака. — Предполагам, че сред оцелелите от Фарсал има много, които мислят така; например Тит Лабиен. Дори Цезар все още да е в милостивото си настроение, съмнявам се да го помилва. Да помилва! Сякаш е цар. Всички възхваляват добротата му, пеят песни за милосърдието му! Пфу! Цезар е същият като Сула. Знатен произход от седемстотин години насам. Дори се има за по-благороден от Сула. Сула никога не е твърдял, че е потомък на Марс и Венера. Ако не бъде спрян, Цезар ще се обяви за цар на Рим. Произходът му го оправдава. Сега му се удава възможност. А и няма пороците, които попречиха на Сула да сложи диадемата на главата си.

— Тогава да се молим на боговете Фарсал да не е последната ни битка — каза Статил и допълни чашата на Катон от друга кана. — О, само да знаехме повече подробности за случилото се! Кой е оцелял и кой е загинал, кой е заловен и кой е избягал…

— Това има подозрително добър вкус — прекъсна го намръщен Катон.

— Помислих, че заради ужасните новини не е зле да последваме примера на Лабиен — обясни виновно Атенодор Кордилион.

— Чревоугодничеството не е оправдано независимо колко лоши са новините! — сопна се Катон.

— Не съм съгласен — прозвуча меден глас от входа.

— О, Марк Цицероне — посрещна го той с мрачно изражение.

Все още с насълзени очи, Цицерон се настани на един стол, откъдето да вижда лицето на Катон. Изтри своето с голяма чиста кърпичка — неотменен атрибут за този гений на ораторското изкуство — и пое една чаша от Статил.

„Знам — помисли си Катон, — че скръбта му е искрена, но въпреки това ме влудява. Един мъж трябва да се владее.“

— Какво успя да изкопчиш от Тит Лабиен? — изръмжа той толкова рязко, че Цицерон подскочи. — Къде са останалите? Кой е загинал при Фарсал?

— Само Ахенобарб — отвърна Цицерон.

„Ахенобарб! Моят братовчед, баджанак, неуморим поддръжник на добрите люде. Никога вече няма да видя това решително лице. Как се измъчваше заради плешивостта си, убеден, че именно заради голото му теме не искат да го изберат за жрец…“

Цицерон продължаваше да бърбори:

— Помпей Велики е избягал заедно с останалите. Според Лабиен това се случва при пълен разгром. Когато битката се води докрай, пълководците загиват на бойното поле. В този случай обаче войската ни се разцепила. Всичко било решено, когато Цезар разбил конницата на Лабиен с помощта на допълнителни кохорти пехотинци, въоръжени с дълги копия. Помпей избягал от бойното поле. Другите пълководци го последвали, а войниците хвърлили оръжията си и се предали или побягнали.

— А синът ти? — поинтересува се Катон повече по задължение.

— Доколкото разбрах, държал се е достойно и не е пострадал — не скри задоволството си Цицерон.

— А брат ти Квинт и неговият син?

Лицето на Цицерон се изкриви от гняв:

— Никой от двамата не се е сражавал при Фарсал. Квинт каза, че няма да се бие за Цезар, но че го уважава твърде много, за да се изправи срещу него. — Той вдигна рамене. — Това е най-лошото в гражданската война. Разделя семействата.

— Някакви новини от Марк Фавоний?

— Не.

Катон изръмжа, сякаш не му се обсъждаше повече тази тема.

— Какво ще правим? — попита жално Цицерон.

— По принцип, Марк Цицероне, ти трябва да вземеш решението. Ти си проконсулът тук. Аз съм бил претор, но не и консул. Следователно ти си по-висш от мен.

— Глупости! Помпей възложи командването на теб, не на мен! Ти живееш в квартирата на пълководеца.

— Правомощията ми бяха специфични и ограничени. Според закона всички важни решения се взимат от най-висшия магистрат.

— Е, аз категорично отказвам да взимам каквито и да било решения!

Катон спря поглед върху плахото лице на Цицерон; защо винаги проявяваше такова малодушие този човек?

— Добре — въздъхна, — ще взема решение, но само при условие, че ме подкрепиш, когато действията ми се обсъждат пред Римския сенат.

— Какъв сенат? Марионетките на Цезар в Рим или онези, които са се разбягали във всички посоки след Фарсал?

— Истинското републиканско правителство на Рим, което отново ще се обедини и ще се изправи срещу тиранина.

— Ти никога няма да се откажеш, нали?

— Докато съм жив.

— Нито пък аз, но не по твоя начин, Катоне. Аз не съм воин, нямам тази смелост. Смятам да се върна в Италия и да организирам обществена съпротива срещу Цезар.

Катон скочи със стиснати юмруци:

— Да не си посмял! Да се върнеш в Италия, е все едно да се подчиниш на Цезар!

— Успокой се, спокойно, извинявай! Но какво друго да правим?

— Ще се вдигнем оттук и ще отидем на Коркира, разбира се. Тук имаме кораби, но ако се бавим още, дирахийците ще ги изгорят. Когато се съберем с Гней Помпей, ще се поинтересуваме от другите и ще вземем окончателно решение.

— Осем хиляди ранени и всичките ни хранителни запаси и оборудване? Нямаме достатъчно кораби!

Катон го погледна насмешливо:

— Щом Гай Цезар може да натъпче дванайсет хиляди човека, пет хиляди цивилни и роби, всичките си мулета и каруци и цялата си екипировка и артилерия на по-малко от триста пробити кораба и да прекоси океана между Британия и Галия, няма причини ние да не съберем четири пъти по-малко на сто здрави плавателни съда и да ги прекараме на такова кратко разстояние през спокойни води.

— О! О, да, да! Напълно си прав, Катоне. — Цицерон се изправи и подаде чашата си на Статил с треперещи ръце. — Тогава да започвам да си стягам багажа. Кога отплаваме?

— Вдругиден.

Коркира, която Катон помнеше от предишното си посещение, бе изчезнала. Той бе видял прекрасен остров, перла на Адриатика, хълмист и зелен, с вълшебни заливчета и прозрачна, блестяща вода.

Няколкото Помпееви адмирали начело с Гней Помпей бяха преобразили Коркира. Във всяко заливче бяха закотвени товарни или военни кораби, всяко селце се беше превърнало в укрепен град, изхранващ военните лагери наоколо, някога кристалните морски води бяха замърсени от човешки и животински екскременти и воняха по-лошо от калните блата на Пелузиум в Египет. При тази липса на всякаква хигиена Гней Помпей бе организирал главната си база на брега на протока между острова и сушата. Основната причина беше, че ако Цезар реши да прехвърля войски от Брундизиум, това бе най-удобното място за дебаркиране. Теченията в протока обаче не отмиваха отпадъците и те се трупаха там.

Катон като че не усещаше вонята, но Цицерон постоянно се оплакваше и отчаяно затискаше с кърпичка чувствителните си ноздри. Накрая се премести в изоставена вила на върха на един хълм, в чиято красива градина се разхождаше и береше плодове от дърветата. Това малко му помагаше да преодолее тъгата по дома: Цицерон извън Италия бе като дърво без корен.

Внезапната поява на малкия Цицеронов брат Квинт и сина му Квинт Младши само увеличи страданията му. Двамата отказваха да заемат страна в конфликта и обикаляха Гърция и Македония. Сетне, след поражението на Помпей Велики при Фарсал, бяха решили да посетят Цицерон в Дирахиум. Там заварили лагера изоставен и научили, че републиканците избягали на Коркира. Затова и те отидоха там.

— Сега трябва да разбереш защо отказах да се съюзя с този надут глупак Помпей Велики — изръмжа Квинт пред брат си. — Той не е достоен дори да целува краката на Цезар.

— Накъде отива светът — завайка се Цицерон, — когато държавните дела се решават на бойното поле? Не е възможно това да продължава. Рано или късно Цезар ще се върне в Рим и ще поеме управлението. Възнамерявам да съм там, за да му вгорча живота.

Квинт Младши изсумтя:

— Глупости, чичо Марк! Ако стъпиш на италийска земя, веднага ще бъдеш задържан.

— Точно тук, племеннико, грешиш — не скри презрението си Цицерон. — Получих писмо от Публий Долабела, който ме моли да се върна в Италия! Уверява ме, че съм добре дошъл, че Цезар с радост ще приеме проконсули от моя ранг в сената. Той много ценял силната опозиция.

— Колко удобно да си стъпил и в двата лагера! — промърмори Квинт Старши. — Един от главните поддръжници на Цезар ти е зет! Чувам обаче, че Долабела не се проявява като достоен съпруг на Тулия.

— Още една причина да се прибера вкъщи.

— Ами аз, Марк? Защо ти, който открито се противопоставяш на Цезар, да имаш право да се върнеш в Рим, а ние със сина ми, въпреки че не сме били срещу него, трябва да искаме прошката му, защото всички си мислят, че сме се сражавали при Фарсал? А и откъде ще вземем пари?

Цицерон се изчерви, но въпреки това се постара да си придаде незаинтересован вид:

— Това си е твой проблем, Квинте.

— Глупости! Ти ми дължиш милиони, Марк! Да не говорим с колко си задлъжнял на Цезар! Връщай веднага част от тях, защото, кълна се, готов съм да те разпоря още сега! — изкрещя Квинт.

Тъй като не носеше нито меч, нито нож, тази заплаха бе лишена от смисъл. Това обаче бе допълнителна причина за тревога за Цицерон, който се безпокоеше за бъдещето на дъщеря си Тулия и с мъка търпеше оскърбителното поведение на сприхавата си съпруга. Теренция притежаваше собствено състояние, което отказваше да сподели с него. Тя бе истински гений на финансовите хитрини, от тайното преместване на граничните камъни на именията си, до обявяването на най-плодородните си ниви за свещени места, като така се освобождаваше от данъци. Цицерон живееше достатъчно дълго с нея, за да приема тези неща за нормални. Не можеше да й прости само отношението към бедната Тулия, която имаше пълното право да се оплаква от съпруга си Публий Корнелий Долабела. Теренция обаче не се безпокоеше от това. Ако не знаеше, че жена му се интересува единствено от парите, Цицерон щеше да заподозре, че е тайно влюбена в Долабела. Да се съюзява с него срещу собствената си дъщеря! След загубата на детето си Тулия все боледуваше. О, горката!

Цицерон обаче не смееше да пише за това на Долабела. Той отчаяно се нуждаеше от зет си.

Към средата на септември (началото на лятото) адмиралът на Коркира свика малък съвет в главната си квартира.

Трийсет и две годишният Гней Помпей приличаше много на легендарния си баща, макар че косата му бе по-тъмноруса, очите му — по-скоро сиви, отколкото сини, а носът му бе римски, а не чип като на баща му. Лесно му се удаваше да командва. Поради наследените от баща си организационни способности той не срещаше трудности в управлението на дузина отделни флотилии. Освен това бе лишен от ужасната самомнителност и комплексите за малоценност на баща си. Майката на Гней Помпей, Муция Терция, произхождаше от знатно семейство с известни предци, затова тежките мисли за неясното му пиценско родословие, измъчвали толкова много Помпей Велики, не бяха минавали през главата на сина му.

Събраха се само осем души: Гней Помпей, Катон, тримата Цицерони, Тит Лабиен, Луций Афраний и Марк Петрей.

Афраний и Петрей бяха предвождали Помпеевите войски дълги години, бяха управлявали двете Испании от негово име, но преди година Цезар ги беше изгонил оттам. Въпреки белите си коси те бяха истински войници. Бяха пристигнали в Дирахиум непосредствено преди бягството в Коркира и с удоволствие последваха Лабиен, който също бе родом от Пиценум.

Донесоха новини, които много зарадваха Катон, но изобщо не се понравиха на Цицерон: съпротивата срещу Цезар се преместваше в римската провинция Африка, все още управлявана от привърженик на републиканците. Царят на съседна Нумидия, Юба, открито заставаше на републиканска страна, затова всички оцелели след Фарсал се опитваха да се доберат до Африка.

— Ами баща ти? — обърна се Цицерон към Гней Помпей.

О, какъв ужас, да отиде в Африка, когато толкова жадуваше да се прибере у дома!

— Изпратил съм писма до десетки различни градове по крайбрежието — отвърна тихо Гней Помпей, — но засега нямам никакви вести. Научих, че се отбил в Лесбос, за да се срещне с мащехата ми и младия Секст, ала писмото ми явно не е стигнало до него. От Корнелия Метела и Секст също нямам вести.

— Ти какво смяташ да правиш, Гней Помпее? — попита Лабиен, като оголи по навик жълтите си зъби.

„О, интересно — помисли си мълчаливият Катон, докато оглеждаше ту единия, ту другия. — Синът на Помпей мрази този дивак дори повече от мен.“

— Ще остана тук, докато задухат пасатите, поне още месец — отвърна Гней Помпей. — След това ще преместя флотилиите си в Сицилия, Мелита, Гаудос, Вулканските острови. Навсякъде, откъдето мога да попреча на Цезар да изхрани Италия и Рим. Ако Италия и Рим гладуват, тиранинът по-трудно ще наложи волята си в тях.

— Добре! — възкликна Лабиен и се отпусна доволно на стола. — Аз ще тръгна за Африка с Афраний и Петрей. Още утре.

Гней Помпей повдигна вежди:

— Мога да ти дам кораб, Лабиене, но защо бързаш толкова? Остани малко и вземи част от ранените войници на Катон. Аз имам достатъчно плавателни съдове.

— Не. — Той стана и кимна на Афраний и Петрей. — Първо ще мина през Китира и Крит, за да потърся бегълци от войската и да събера екипаж, макар че и войниците могат да гребат. Ти си пази силите за Сицилия.

Той бързо излезе, следван от Афраний и Петрей, като големи послушни стари кучета.

— Дотук с Лабиен — изсъска през зъби Цицерон. — Не бих казал, че ще ми липсва.

„Нито пък аз“ — помисли си Катон. Обърна се към Гней Помпей:

— Какво ще стане с осемте хиляди мъже, които докарах от Дирахиум? Поне хиляда от тях са в състояние да тръгнат за Африка още сега, но останалите трябва да се възстановят. Никой от тях не иска да се откаже от борбата, но не мога да ги оставя тук, ако тръгнеш.

— Е, както изглежда, нашият нов велик пълководец се интересува повече от Мала Азия, отколкото от Адриатика — изсумтя презрително Гней Помпей. — Целунал пръстта на Троя в знак на почит към праотеца си Еней, моля ви се! Освободил троянците от данъци! Търсил гроба на Хектор! — Той се усмихна неочаквано. — Не че ще има много време за почивка. — Вчера ми съобщиха, че цар Фарнак от Кимерия нахлул в Понт.

Квинт Цицерон се изсмя:

— Тръгнал е по пътя на баща си май. Цезар отишъл ли е да го озапти?

— Не, той е продължил на юг. Онзи продажен кучи син Калвин е тръгнал да се бие със сина на Митридат Велики. Тези източни царе! Като хидри са. Ти му отрязваш главата, а на нейно място порастват още две. Предполагам, че Фарнак е решил да стъпче цяла Анатолия.

— Това ще създаде достатъчно работа на Цезар в източния край на Нашето море — отбеляза със задоволство Катон. — Ще имаме предостатъчно време да съберем войски в Африка.

— Даваш ли си сметка, Катоне, че Лабиен се опитва да изпревари теб и баща ми и да поеме командването в Африка? — попита Гней Помпей. — Защо иначе ще бърза толкова да ходи там? — Той удари дланта си с юмрука на другата ръка. — О, да знаех само къде е баща ми! Познавам го, Катоне, знам в какво униние може да изпадне!

— Ще се появи отнякъде, не бой се. — Катон докосна успокоително ръката на адмирала; неочакван жест от негова страна. — Колкото до мен, аз нямам желание да командвам. — Той кимна рязко към Цицерон. — Този човек е с по-висок чин от мен, Гней Помпее. Марк Цицерон е бивш консул, затова в Африка ще се подчинявам на неговата воля.

Цицерон изръмжа гневно и скочи на крака:

— Не, не, не и не! Казах ти вече, няма да стане! Ходи, където щеш и прави каквото искаш, Катоне, назначи за командващ някой от компетентните си жабоци или шебеци, ако така предпочиташ, сложи онзи изрисуван смешник, който така те е обсебил, но не мен! Писна ми, отивам си у дома!

Катон скокна, изправи се с цял ръст и сведе поглед към Цицерон над внушителния си нос, сякаш гледаше някаква гадна твар.

— Според закона и принципите, за които се борим, Марк Тулий Цицероне, ти си първият и най-висш служител на Републиката! Какво искаш и какво ще правиш, са две коренно различни неща! Въпреки цялата ти гласовитост ти нито веднъж не си изпълнявал обществените си задължения както трябва! Особено когато се наложи да вземеш меч! Ти си кабинетен плъх и делата ти нямат нищо общо с помпозните ти думи!

— Как смееш! — разпени се Цицерон. — Как смееш, Марк Порций Катоне, ти, богохулствен, самодоволен песоглавецо! Точно ти ни докара до това положение, точно ти принуди Помпей Велики да започне гражданска война! Когато аз лично му предадох разумното и справедливо предложение на Цезар за примирие, именно ти вдигна такава врява, че направо му изкара ума от уплаха! Ти крещя, рева и ви, докато Великия не се превърна в една безволева пихтия. Ти го накара да се унижава и да пълзи пред теб, по-жалък, отколкото Лукул е изглеждал пред Цезар! Не, Катоне, не Цезар е виновен за гражданската война, а ти!

Гней Помпей също бе скочил, пребледнял от ярост:

— Как така, Цицероне, ти, бездарно нищожество от най-затънтената дупка на Самниум? Баща ми бил безволева пихтия, а? Моят баща се бил унижавал и пълзял? Вземи си думите назад, да не ти разбия гнилите зъби със собствения си юмрук!

— Не, няма да си взема думите назад! — изрева вбесен Цицерон. — Аз бях там! Видях го с очите си! Твоят баща, Гней Помпее, е разглезено дете, което използваше мисълта за гражданска война с Цезар, за да се издигне в собствените си очи! Той не вярваше, че Цезар ще прекоси Рубикон само с един легион! Не вярваше, че съществуват толкова безразсъдно храбри мъже! Не вярваше в нищо друго, освен в мита за себе си! Мит, който започна, когато баща ти принуди Сула да го приеме като равен в командването си, и свърши при Фарсал! Боли ме ли го кажа, сине Помпеев, но когато стане дума за война или политика, баща ти не е достоен дори да целува обувките на Цезар!

Първоначалното стъписване на Гней Помпей премина и той се хвърли върху Цицерон с рев и протегнати ръце, готов да го удуши.

Никой от двамата Квинтовци не помръдна; бяха прекалено объркани, за да се интересуват какво ще стори Гней Помпей на семейния тартор. Тогава Катон се изправи пред смъртно обидения син на Помпей Велики и го хвана за китките. Борбата им бе кратка. Катон лесно изви ръцете на Гней Помпей и ги стисна зад гърба му.

— Стига! — изкрещя със святкащи очи. — Гней Помпее, връщай се при корабите си. А ти, Марк Цицероне, ако не желаеш да изпълняваш задълженията си към Републиката, бягай в Италия!

— Да, върви! — изкрещя Гней Помпей.

Той се отпусна на стола и се зае да разтрива китките си. Богове, кой би предположил, че Катон е толкова силен?

— Взимай си нещата и проклетите си роднини и никога вече да не видя лицата ви! Утре ще имате кораб, който да ви закара до Патра! Оттам можете да продължите за Италия или за Хадес! Вървете! Махайте се от очите ми!

С вдигната глава и зачервени бузи Цицерон събра диплите на голямата си тога, преметна я върху лявото си рамо и излезе, следван от племенника си. Брат му се задържа още миг на прага.

— Пикая и на двама ви — заяви с голямо достойнство.

Това се стори изключително смешно на Гней Помпей.

Той хвана главата си с две ръце и избухна в безумен смях.

— Не виждам нищо смешно — заяви Катон, докато отпиваше от виното; през последните няколко минути бе ожаднял страшно.

— Нищо чудно, Катоне — рече Гней Помпей, когато си възвърна дар слово. — Стоиците по принцип нямат чувство за хумор.

— Вярно е — съгласи се той, след като отпи глътка превъзходно самоско вино. — Все пак, Гней Помпее, ние не постигнахме съгласие нито за мен, нито за ранените.

— Колко от осемте хиляди ще са годни отново да държат оръжие?

— Поне седем хиляди. Можеш ли да ми осигуриш достатъчно кораби, за да прехвърля хиляда от най-способните в Африка след четири дена?

Гней Помпей се намръщи:

— Изчакай пасатите, Катоне, те ще те закарат право там. Сега ще трябва да плаваш срещу вятъра.

— Не, трябва да тръгна час по-скоро. Ще те помоля да изпратиш хората ми, преди да се преместиш. Твоята задача е много важна, но се различава от моята. Аз трябва да запазя храбрите воини, които баща ти ми повери. Защото те наистина са смелчаци. Иначе нямаше да са ранени.

— Както искаш — въздъхна Гней Помпей. — Има обаче едно затруднение с изпращането на останалите. Ще се нуждая от корабите след това. Ако пасатите закъснеят, не мога да гарантирам, че ще стигнат до провинция Африка. — Той вдигна рамене. — Всъщност ветровете могат да ви отведат навсякъде.

— Това е моя грижа — рече решително Катон, но не толкова уверено както обикновено.

След четири дни петдесет от корабите, използвани от Катон за плаването от Дирахиум, бяха натоварени и подготвени за отпътуване. Съдържаха хиляда и двеста войници, разделени в две кохорти, двеста и петдесет цивилни прислужници, седемстотин мулета, сто и двайсет каруци, едномесечни запаси от пшеница, нахут, пушено месо и зехтин, а също преносими мелнички, пещи, сечива, дрехи и оръжия — както и един подарък от Гней Помпей: хиляда сребърни таланта.

— Вземи ги, аз имам предостатъчно — рече бодро Гней Помпей. — Поздрави на Цезар! — Подаде на Катон няколко малки свитъка, всичките запечатани. — Това пристигна от Дирахиум за теб. Новини от дома.

С трепереща ръка Катон взе писмата и ги пъхна в ръкава на кожената си ризница.

— Няма ли да ги прочетеш сега?

— Не — отвърна рязко той. — После.

Макар че за изкарването на петдесетте кораба от неудобното пристанище бе необходим почти цял ден, Гней Помпей остана на малкия дървен кей, докато и последният от тях се изгуби зад хоризонта.

Сетне се обърна и се върна в главната си квартира. Сега животът му несъмнено щеше да се улесни, но без Катон той като че чувстваше някаква празнота. Какво страхопочитание бе изпитвал към този мъж като младеж! Колко бяха наблягали учителите му на разликата в стиловете на тримата най-велики оратори в сената: Цезар, Цицерон и Катон. Той беше израснал с тези имена, никога нямаше да ги забрави. Баща му никога не се бе научил да печели слушателите си с думи, нито да ги убеждава в правотата си. Сега и четиримата бяха разделени, но нишките на живота им щяха да продължават да се преплитат, докато Атропос не се смили над някого и не пререже неговата.

Луций Скрибоний Либон го чакаше. Гней Помпей въздъхна. Либон бе водил флотата след смъртта на Бибул, сетне му беше отстъпил великодушно командването. Имаше логика. Единствената причина тази издънка в рода на Скрибониите да се издигне толкова бе, че Гней Помпей се разведе с отегчителната Клавдия, за да се ожени за красивата му дъщеря. Постъпката му ужаси Помпей Велики. Той обаче имаше мания да взима само жени от най-знатни родове и настояваше и синовете му да следват този пример. Е, Секст бе все още млад за женитба, а Гней беше опитал да се съобрази с волята на баща си. Ала един ден видя седемнайсетгодишната Скрибония. Любовта, размишляваше големият син на Помпей Велики, изправен сега пред тъста си, можеше да провали и най-добрите планове.

Те вечеряха заедно, обсъдиха преместването в Сицилия и околностите, вероятния отпор, който можеха да срещнат в провинция Африка, и вероятното местонахождение на Помпей Велики.

— Днес дочух слухове, че заедно с Корнелия Метела и Секст са отплавали от Лесбос и се местят от остров на остров в Егейско море.

— В такъв случай — рече Скрибоний Либон, докато ставаше да си върви — мисля, че трябва пак да му пишеш.

След като гостът си тръгна, Гней Помпей седна на бюрото си, извади двоен лист фанска хартия, взе тръстикова писалка и я потопи в мастилницата.

„Все още сме живи и все още сме господари на морето. Моля те, любими татко, събери каквито кораби можеш и ела при мен или в Африка.“

Преди обаче краткият отговор на Помпей Велики да стигне до него, той научи за смъртта на баща си на тинестия бряг край Пелузиум по заповед на едно глупаво дете и неговите лакеи.

„Разбира се. Разбира се. Дивите ориенталци са го убили с надеждата, че ще угодят на Цезар. На никого нито за миг не е хрумнало, че Цезар иска на всяка цена да го помилва. О, татко? Така е по-добре! Така няма да си задължен на Цезар, защото ти е подарил живота.“

Когато се увери, че отново може да работи, без да издаде скръбта си пред подчинените си, Гней Помпей изпрати още шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка, след което принесе жертва за морските богове да направят така, че с Катон да се срещнат някъде по крайбрежието между делтата на Нил и провинция Африка. Сетне се зае с прехвърлянето си в Сицилия.

Малкото местни жители, несигурни дали да се радват, или да съжаляват за отпътуването на римляните, бавно се върнаха към обичайния си начин на живот. Коркира постепенно излекува белезите от присъствието на войските и се върна към блаженото си нехайство.

Катон реши да използва войниците и обслужващите ги цивилни като гребци. Ако не ги преуморява, това бе прекрасно упражнение за възстановяване. Духаше западен вятър, затова платната бяха безполезни, но времето беше тихо, а морето — спокойно. Въпреки безумната омраза към Цезар той бе изчел на един дъх онези стегнати, обективни записки за войната в Галия и чувствата не му пречеха да види многобройните практически поуки в тях. Най-важното беше, че Великия мъж се лишаваше наравно с войниците си — ходеше пеша с тях, гладуваше с тях, никога не странеше от компанията им при изтощителните походи и дългите обсади. Политически и идеологически Катон бе натрупал много ползи от тези записки и макар че презираше Цезар, си вадеше добър урок от написаното.

Като дете Катон бе срещал огромни трудности в учението. Не притежаваше интелекта на сестра си Сервилия, камо ли да се доближи до феноменалните способности на Цезар в това отношение. Катон напразно се опитваше да учи наизуст и добре, че беше любимият му брат Цепион, да го пази от жлъчните забележки на Сервилия. Оцеляването на Катон през това отвратително детство сред другите озлобени сирачета се дължеше изцяло на Цепион. Именно за него се говореше, че не е син на баща си, но той бе любимото дете на майка си Ливия Друза и бащата на Катон, за когото тя по-късно се беше омъжила. Високият ръст, червената коса и орловият нос бяха типични черти за рода на Порций Катон. Вероятно Цепион и Катон имаха един и същи баща, въпреки гордото патрицианско име, с което се зовеше Цепион, и огромното състояние, наследено от Сервилий Цепион. Това богатство възлизаше на петнайсет хиляди златни таланта, откраднати от Рим — пословичното злато на Толоза.

Понякога, когато виното не постигнеше ефекта си и нощните демони откажеха да се махнат, Катон си спомняше онази нощ, когато някой, нает от враговете на Друз, бе забил малък, но остър нож в слабините на чичо му и го беше въртял, докато нанесе непоправими поражения. От това се виждаше колко смъртоносна може да бъде комбинацията от политика и любов. Нестихващите писъци от болка, кървавата локва върху безценната мозайка на пода, братската прегръдка на Цепион, докато петте деца наблюдаваха ужасната бавна смърт на Друз — никога нямаше да забрави тази нощ.

След като възпитателят му най-после успя да го научи да чете, Катон намери призванието на живота си в творбите на прадядо си Катон Цензора — безжалостни морални правила, железни принципи и въздържание. Цепион бе проявявал търпимост към тези качества у малкия си брат, но не ги притежаваше. Катон, който не разбираше чувствата на другите, така и не можеше да си обясни защо Цепион не одобрява жизнената философия, непозволяваща на носителя й самоуспокоение за провалите.

Двамата останаха неразделни, дори служиха заедно във войската. Катон никога не си беше представял да живее без Цепион, без този защитник срещу Сервилия. Тя завиждаше за русата му коса, защото също бе потомка на Катон Цензора от злощастния му втори брак с дъщерята на един роб. Знаеше, разбира се, кой е истинският баща на Цепион, но изливаше цялата си злоба върху Катон.

„Цепион никога не се е интересувал чие дете е всъщност — размишляваше сега Катон, облегнат на парапета и загледан в безбройните трепкащи светлинки на флотата си. — Сервилия. Едно чудовище. По-нечиста от майка ни. Жените са отвратителни. Щом видят красив мъж със знатно потекло, веднага разтварят крака. Като първата ми жена Атилия, която разтвори крака за Цезар. Като Сервилия, която разтвори крака за Цезар и все още го прави. Като двете Домиции, жените на Бибул, които разтвориха крака за Цезар. Като половината жени в Рим, които разтварят крака за Цезар. Цезар! Все този Цезар.“

Той се замисли за племенника си Брут. Единственият син на Сервилия. Безспорно баща му беше тогавашният й съпруг Марк Юний Брут, когото Помпей Велики екзекутира за измяна. Осиротелият Брут години наред беше ухажвал Цезаровата щерка Юлия, дори успя да се сгоди за нея. Това хареса на Сервилия! Ако синът й се беше оженил за дъщеря му, Цезар щеше да остане в къщата й и нямаше да й се налага да прикрива толкова отчаяно връзката си с него от втория си съпруг Силан. Силан също бе умрял преждевременно, но от отчаяние, не от меча на Помпей Велики.

„Сервилия винаги е казвала, че не мога да спечеля Брут на своя страна, ала аз успях. Успях! Какъв ужас изпита, когато научи, че от пет години майка му е любовница на Цезар. След това Цезар развали годежа му с Юлия, за да я омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо — Помпей Велики, убиецът на баща му. Чисто политически ход, но благодарение на него Помпей остана свързан с Цезар до смъртта на Юлия. И горкият Брут — каква мека душа! — се отчужди от майка си и се сближи с мен. Правилна постъпка, за да накаже развратниците. Това е най-жестокото отмъщение, което можех да измисля за Сервилия — да й отнема сина.“

„Къде е Брут сега? Той не е особено убеден републиканец, винаги се е колебал между дълга си и непреодолимия си порок, парите. Той не е нито Крез, нито Мидас — римската кръв си личи. Търси повече лихви, хонорари и дългосрочни вложения, отколкото да трупа пари, ала въпреки това е прекалено алчен.“

Брут бе наследил богатството на Сервилий Цепион, натрупано благодарение на Толозкото злато. Катон изскърца със зъби, стисна парапета и кокалчетата му побеляха. Защото Цепион, обичаният Цепион бе мъртъв.

„Издъхна сам в провинция Африка, чакайки напразно да отида, за да държа ръката му, докато прекосява реката. Закъснях с един час. Ох, живот, живот! Моят се промени завинаги, след като погледнах безжизненото лице на Цепион и ревах, вих, беснях като полудял. Аз бях полудял. Все още съм луд. Болката! Тогава бях на трийсет и седем. Скоро ще стана на четирийсет и шест. И въпреки това си го спомням, като че беше вчера. Скръбта ми е толкова силна, колкото е била тогава.“

„Брут го наследи по силата на мос майорум; той беше най-близкият роднина на Цепион по бащина линия. Син на Сервилия, негов племенник. Не завиждам на Брут дори за една сестерция, успокоявам се, че богатството на Цепион не можеше да отиде при по-пестелив човек от него. Иска ми се само Брут да беше повече мъж, а не такова мамино синче. Ала с тази майка какво друго мога да очаквам? Сервилия го направи такъв, какъвто й трябваше — послушен и плах. Колко странно, че Брут намери куража да скъса каишката си и да се присъедини към Помпей Велики в Македония. Лабиен каза, че се сражавал при Фарсал. Удивително. Може би далеч от онази харпия майка си се е променил. Може дори да покаже пъпчивото си лице в Африка. Ха! Няма да повярвам дори да го видя с очите си.“

Катон се прозина и легна на сламеника си между сгърчените неподвижно Статил и Атенодор Кордилион. И двамата удивително зле понасяха плаването.

Вятърът продължаваше да духа от запад, но се ориентира и малко от север, така че вече помагаше на корабите в плаването им към Африка. Със свито сърце обаче Катон забеляза, че отиват на изток от римската провинция. Вместо да се насочат първо към петата на италийския ботуш, после към пръстите му, а накрая към Сицилия, те преминаха покрай западното крайбрежие на полуостров Пелопонес, а оттам се прехвърлиха към Китира, красивия остров, където Лабиен възнамеряваше да търси бегълци от Фарсал. Без да издава тревогата си, Катон насочи флотилията към Крит, а на единайсетия ден заобиколи назъбените скали на Криометопон.

Гней Помпей не му беше осигурил боцман, но го бе събрал за един ден с шестимата най-опитни морски вълци, познаващи източната част на Нашето море като пръстите на ръката си. Благодарение на тях сега Катон разпознаваше различните ориентири, макар че нямаше никаква представа от корабоплаване.

Въпреки че не видяха други кораби, Катон не смееше да спира за прясна вода никъде в Гърция, затова на дванайсетия ден хвърли котва край критския остров Гавдос, за да напълнят всички празни бурета от един извор на брега. Гавдос бе последната твърда земя, преди да навлязат във водните простори на Либийско море. Либия. Там щяха да стигнат, в страната, където мажеха престъпниците с мед и ги хвърляха вързани върху някой мравуняк. Либия. Страната на номадите мармариди, мраморните хора — и ако се вярва на гръцките географи, на постоянно движещите се пясъци и безоблачното небе.

Край Гавдос той се качи на една лодка и обиколи всички кораби, като произнасяше кратка реч, с цел да ободри хората си и да им даде обяснения:

— Драги спътници, африканските брегове са все още далеч, но тук трябва да си вземем сбогом с Майката Земя, защото занапред пред погледа ни няма да се появяват други брегове и ще се носим по вълните само в компанията на риби и делфини. Ала не бойте се! Аз, Марк Порций Катон ще ви пазя, докато стигнем Африка. Нека корабите ни не се разделят, нека да гребем яко, но весело, с песен на уста и да се доверим на боговете си. Ние сме римляни, защитници на истинската Република. Ще оцелеем и ще вгорчим живота на Цезар. Кълна се в Сол Индигес, в Телус и Либер Патер!

Кратката му реч се посрещаше с усмивки и приветствени възгласи.

Сетне, макар че не беше жрец или авгур, Катон принесе в жертва една овца за морските лари, закрилници на всички моряци, и отправи молитва:

— О, вие, които се зовете морски лари или както иначе предпочитате да ви наричат, вие, богове или богини, молим ви да се застъпите за нас пред великия Нептун, чиито деца може да сте или да не сте, преди да продължим плаването си към Африка. Молим ви да свидетелствате пред всички богове, че ние с искрено смирение ви молим за закрила, да ни пазите от бури и подводни течения, да не разпръсквате корабите ни и да ни позволите да хвърлим котва на някое цивилизовано място. Съгласно договора ни, датиращ още от времето на Ромул, ние ви принасяме в жертва тази млада овца, пречистена според всички ритуали.

На тринайсетия ден флотилията вдигна котва и отплава към място, известно само на морските лари.

Статил бе преодолял морската си болест и правеше компания на Катон.

— Макар че искрено искам да го разбера, така и не мога да проумея римския начин за правене на жертвоприношения — сподели той, докато се наслаждаваше на гледката.

— В какво отношение, Статил е?

— В това с „договора“, Марк Катоне. Как е възможно един народ да сключи договор с боговете си?

— Ние, римляните винаги сме го правили. Макар че тъй като не съм жрец, нямам представа какъв е този договор с морските лари. Ахенобарб обаче ми е казвал, че с ларите и пенатите има договори още от Ромулово време. Свидетелства са запазени само за договорите на сената и народа на Рим с по-късните божества като Магна Матер и… — Катон се намръщи с отвращение, — Изида. Жреците знаят, това им е работата. Ала кой би избрал Марк Порций Катон за някоя от жреческите гилдии, след като не може да стане консул дори в добра година и при посредствени кандидати?

— Ти си все още млад — рече тихо Статил, който добре знаеше разочарованието на Катон от неуспешното му кандидатиране за консул преди четири години. — Щом възстановим законното правителство на Рим, ти ще бъдеш главен консул.

— Може би. Но най-напред да стигнем до Африка.

Флотилията продължи да се носи бавно на югоизток главно с помощта на греблата, макар че платната понякога се издуваха и помагаха малко. Ала тъй като отпуснатите платна затрудняваха гребането, те обикновено стояха прибрани.

За да не губи форма и да не бездейства, Катон понякога гребеше. Товарните кораби имаха по петнайсет единични скамейки от всяка страна. Бяха покрити и гребците седяха в трюма. Гребането се облекчаваше от това, че пейките се разполагаха встрани над водата. При бойните кораби греблата се задвижваха от по двама до петима души. Скамейките се намираха по-ниско и отворите отстрани бяха запечатани. Бойните галери обаче не бяха предназначени за дълги плавания и тежки товари; те стояха през повечето време в хангари и за тях се полагаха огромни грижи. Когато напусна Коркира, Гней Помпей остави на местните жители стотици корабни хангари — дърва за огрев.

Тъй като Катон вярваше, че доброволното полагане на тежък труд е една от характеристиките на добрия човек, той превиваше усилено гръб и даваше пример на останалите двайсет и девет мъже, които гребяха заедно с него. Слухът за участието на пълководеца се разпространи из другите кораби и хората работеха с по-голямо желание. На корабите имаше войници колкото за две смени, което налагаше постоянни дежурства от по четири часа.

Менюто беше еднообразно; хлябът заемаше основна част в него. Никой не искаше да рискува пожар и затова походните пещи не се палеха. Палеше се само една тухлена пещ и на нея се загряваше огромен казан с единственото готвено ястие: гъста грахова каша с парченца солено месо. Загрижен, че водата за пиене е недостатъчна, Катон бе заповядал към кашата да не се добавя сол и това допълнително убиваше апетита.

Поне времето позволяваше петдесетте кораба да се държат заедно и както постоянно се уверяваше Катон, придвижващ се с малката си лодка сред флотилията си, хиляда и петстотинте му човека бяха в отлично състояние на духа, доколкото го позволяваше неистовият им страх от тайнствени морски чудовища. Никой римски войник не се чувстваше добре в открито море. Делфините разведряваха настроението, но имаше и акули, а неизброимите рибни пасажи, подплашени от греблата, постоянно напомняха за липсата на риба в ежедневното меню.

Мулетата пиеха повече, отколкото бе изчислил Катон, слънцето печеше безмилостно и нивото на водата в буретата спадаше с ужасяваща скорост. Десет дни след потеглянето от Гавдос той вече се съмняваше, че ще доживее да види отново суша. Докато обикаляше с лодката около корабите, Катон все обещаваше, че мулетата ще отидат зад борда много преди питейната вода да свърши. Това никак не радваше хората му, защото за войниците мулетата бяха по-ценни от злато. Всяка центурия имаше по десет животни, носеща онова, което мъжете не можеха да сложат в двайсет и пет килограмовия си багаж, и по една каруца за най-тежките неща.

Когато задуха от северозапад, мъжете нададоха радостни възгласи и се втурнаха да развиват платната. В Италия този вятър носеше влага, но не и в Либийско море.

Скоростта се увеличи и греблата се движеха по-леко.

На четиринайсетата нощ Катон се събуди и седна рязко в леглото с разширени ноздри на големия си нос. Отдавна бе забелязал, че морето има специфичен мирис — сладникав, на водорасли и на риба. Сега обаче миришеше различно. На земя! Той надушваше земя!

Душейки като куче, той се приближи до парапета и се взря в невероятното индигово-черно небе. То не беше непрогледно. Макар че луната почти се бе скрила, безбройните звезди светеха и на места образуваха тънки ивици.

„Гърците твърдят, че планетите се въртят около глобуса ни по-близо отколкото звездите, които са отдалечени на невъобразими разстояния. Ние сме благословени, защото сме в дома на боговете. Ние сме в центъра на цялата вселена, всички небесни светила се въртят около нас. И в наша чест, и в чест на боговете те блестят нощем, за да ни напомнят, че светлината е живот.“

„Писмата ми! Не съм прочел още писмата! Утре ще стъпим на африканския бряг и аз ще трябва да поддържам бойния дух на хората си в страната на мраморните хора и движещите се пясъци. Трябва да прочета писмата веднага щом небето започне да просветлява, преди да ги обхване възбудата и аз да се заразя от нея. Дотогава ще греба.“

Писмото на Сервилия бе като чаша с концентрирана отрова. Катон засрича с мъка слетите думи, отказа се на седмата колона, смачка малкия свитък и го хвърли зад борда. „Стига толкова, омразна сестро!“

Имаше изпълнено с красиви фрази писмо от тъста му Луций Марций Филип, вечно неутрален в сената и прочут епикуреец. При управлението на консула Вация Изаурик и градския претор Гай Требоний в Рим било спокойно. Всъщност, оплакваше се в елегантна проза Филип, нямало нищо интересно, освен постоянните вести, че Помпей удържал голяма победа при Дирахиум и Цезар побягнал. Този свитък последва изпратения от Сервилия, затанцува във водовъртежите, образувани от греблата. „Толкова и за теб, Филипе. Ти се чувстваш безопасно и в двата лагера — племенник по съребрена линия на Цезар, тъст на Катон. Новините ти са стари, повдига ми се от тях.“

Основната причина да чете писмата беше онова от Марция, жена му.

„Когато Корнелия Метела наруши традициите и замина, за да се присъедини към Помпей Велики, аз изпитах отчаяна нужда да последвам примера й. Не го сторих заради Порция — защо трябва дъщеря ти, да е толкова ревностна защитничка на мос майорум като теб? Когато видя, че си стягам багажа, тя се нахвърли върху мен като харпия, сетне отиде при баща ми и го накара да ми забрани да заминавам. Е, нали познаваш баща ми? Готов е на всичко, само мир да има. Така Порция постигна своето и аз все още съм в Рим.

Марк, мили мой, любими, живея сам-самичка и крея, тъна в неведение и се разкъсвам от тревоги. Добре ли си? Мислиш ли за мен? Ще те видя ли някога отново?

Не е честно да съм прекарала повече време с Квинт Хортензий, отколкото с теб. Никога не сме обсъждали причините да ме осъдиш на такова изгнание, макар че те разбирам. Ти го направи, защото ме обичаше твърде много и смяташе любовта си за измяна на стоическите ти принципи, които са ти по-скъпи от всичко друго. Дори от жена ти. И когато старческата похот накара Хортензий да поиска ръката ми, ти се разведе с мен и ме даде — със съгласието на баща ми, разбира се. Знам, че не си взел нито сестерция от стареца, но баща ми получи десет милиона. Той живее нашироко.

Аз виждам в изгнанието ми при Хортензий свидетелство за дълбочината на чувствата ти към мен. Четири дълги, ужасни години! Четири години! Да, той бе прекалено стар и немощен, за да осъществи копнежите си спрямо мен, но можеш ли да си представиш какво ми беше да седя с часове до този старец, докато шепне нежно на любимия си шаран Парис? И да си мисля за теб, да копнея за теб, да страдам, че си ме отхвърлил?

Сетне, след смъртта му, ти ме взе отново и аз прекарах само няколко кратки месеца с теб, преди дългът ти да те изпрати далеч от Рим и Италия. Справедливо ли е това, Марк? Аз съм на двайсет и шест години, била съм омъжена за двама мъже, с единия два пъти, но все още съм бездетна. Като Порция и Калпурния.

Знам колко ще те ядосат укорите ми, затова спирам да се оплаквам. Ако беше друг, нямаше да те обичам така. Трите се събираме, за да оплакваме избягалите си далеч от нас мъже — Порция, Калпурния и аз. «Порция ли? — ще попиташ. Да страда за Бибул?» Не, не за него. Порция страда за братовчед си Брут. Тя го обича, предполагам, точно както ти обичаш мен, защото носи твоята кръв. Тя кипи от страст, потиска чувствата си с това абсурдно изучаване на Зенон. Кой е този Зенон всъщност? Глупав стар кипърец, който се отказал от всички прекрасни дарове на боговете, от смеха до хубавата храна. Това са думи на едно епикурейско дете! Колкото до Калпурния, тя страда по Цезар. Женени са от единайсет години, а е прекарала само няколко месеца с него. Преди да замине за Галия, той е развратничел само с отвратителната ти сестра. Сетне — нищо. Вдовиците и съпругите винаги са онеправдани.

Някой ми каза, че не си се подстригвал и бръснал след заминаването си от Италия. Аз обаче не мога да си представя благородното ти римско лице с брада като на евреин.

Кажи ми, Марк, защо учат нас, жените, да четем и да пишем, като сме орисани все да седим у дома и да чакаме? Трябва да приключвам, вече не виждам буквите от сълзи. Моля те, пиши ми! Дай ми надежда.“

Слънцето се беше вдигнало високо; Катон четеше мъчително бавно. Свитъкът на Марция бе смачкан, сетне захвърлен в пенестите води. Достатъчно за съпругата.

Ръцете му трепереха.

„Какво глупаво, глупаво писмо! Да обичаш една жена с изпепеляващата жар на погребална клада не може да е правилно. Тя не разбира ли, че всичките й писма са еднакви? Не осъзнава ли, че никога няма да й пиша? Какво мога да й кажа? Какво?“

Ничий нос, освен неговия явно не надушваше миризмата на пръст; всички вършеха работата си като всеки друг ден. Дойде пладне. Катон пое една смяна на греблата, след това се върна на палубата и се взря в далечината. Когато слънцето се издигна право над тях, на хоризонта се появи тънка синкава ивица. Точно когато Катон я забеляза, морякът от наблюдателницата на мачтата се провикна:

— Земя! Земя!

Корабът му беше пръв, останалите се разполагаха клиновидно зад него. Нямаше време да слиза в малката лодка, затова Катон изпрати главния си центурион Луций Гратидий да инструктира капитаните на другите кораби да не го задминават и да внимават за плитчини и подводни скали. Водата изведнъж стана много плитка и прозрачна като най-доброто путеолско стъкло.

Доближиха брега неочаквано бързо, защото бе съвършено равен. Релефът беше необичаен за римляните, свикнали да плават край планински земи, видими от голямо разстояние. За облекчение на Катон имаше много зеленина; щом се виждаха растения, имаше надежда да срещнат и хора. От боцманите на Гней Помпей той знаеше, че по бреговата линия между Александрия и Киренайка има само едно селище: Паретониум, откъдето Александър Велики се насочил на юг към легендарния оазис на Амон, за да се поклони на главния египетски бог.

„Паретониум, трябва да намерим Паретониум! Ала на запад ли е оттук, или на изток?“

Катон бръкна в един чувал и успя да събере шепа нахут (много малко запаси им бяха останали). Хвърли зърната в морето и отправи молитва към боговете:

— О, богове, под каквото и име предпочитате да ви наричат, от какъвто и пол да сте и дори да нямате пол, направете така, че да взема правилното решение!

Лъхна го рязък порив на северозападния вятър, сякаш в отговор на молбата му. Той отиде при капитана, застанал на кормилото.

— Капитане, ще поемем на изток, по вятъра.

Само след четири мили на изток зоркият Катон забеляза две леки възвишения, ограждащи входа на залив, и една-две кирпичени къщи. Ако това беше Паретониум, градът сигурно бе навътре в залива. Входът беше препречен със скали, но имаше място за минаване. Корабът промени курс за извършване на маневрата.

Когато влязоха в пристанището, Катон затаи дъх — вътре вече чакаха три римски кораба! Прекалено малко бяха, за да са на Лабиен, тогава на кого принадлежаха?

Виждаше се градче от кирпичени постройки. Размерите обаче нямаха значение. Където живееха хора, със сигурност имаше питейна вода и можеха да се купят хранителни продукти. А и скоро щеше да разбере кой е собственикът на корабите, на чиито мачти се вееха благороднически знамена.

Той слезе на брега с малката си лодка, придружен от главния центурион Луций Гратидий. Цялото население на Паретониум, около шестстотин човека, се беше стекло на брега и наблюдаваше с възхита навлизащите в пристанището големи кораби. На Катон не му мина през ума, че може да не се разбере с паретонийците. Гръцки се говореше навсякъде, това бе световният език.

Първите думи, които чу обаче, бяха на латински. Двама души излязоха напред, млада жена и един юноша. Жената се хвърли на врата на Катон и избухна в сълзи, а младежът стисна ръката му, сякаш искаше да я счупи.

— Скъпа Корнелия Метела! И Секст Помпей! Означава ли това, че и Помпей Велики е тук?

При този въпрос от очите на Корнелия Метела отново рукнаха сълзи, Секст Помпей също се разплака. Всичко му се изясни — Помпей Велики бе мъртъв.

Докато пурпурната му тога попиваше сълзите на четвъртата Помпеева съпруга и той се опитваше да измъкне ръката си от хватката на Секст, към тях се приближи мъж с важен вид и гръцка туника, придружен от неколцина човека.

— Аз съм Марк Порций Катон.

— Аз съм Филопемен — отвърна гъркът.

По лицето му личеше, че името на Катон не говори абсолютно нищо на паретонийците.

Това наистина бе краят на света!

След вечеря в скромното жилище на Филопемен Катон научи ужасната вест за гибелта на Помпей Велики край Пелузиум. Как бившият центурион Септимий го подмамил в една лодка и как Корнелия Метела и Секст станали свидетели на смъртта му на брега. Най-лошото бе, че Септимий отсякъл главата на Помпей, прибрал я в едно гърне и оставил тялото в калта.

— Освободеният ни роб Филип и момчето, което беше негов роб, слязоха на брега с баща ми, но успяха да избягат — обясни Секст. — Не можахме да му помогнем с нищо; пелузийското пристанище бе пълно с египетски бойни кораби и няколко се насочиха към нас. Ако бяхме останали, щяха да ни заловят и вероятно да убият и нас. — Той вдигна рамене, устните му трепереха. — Знаех какво би предпочел баща ми, затова побягнахме.

Корнелия Метела не взимаше голямо участие в разговора. „Колко се е променила“ — помисли си Катон, който иначе рядко забелязваше такива неща. Тя бе сред най-изтъкнатите патрициански аристократки, дъщеря на благородния Метел Сципион. Отначало бе омъжена за колегата на най-големия Помпеев син в две консулства Марк Лициний Крас. След това Крас и съпругът й нахлуха в Партското царство и загинаха при Кари. Вдовицата Корнелия Метела се превърна в политическа пионка, защото Помпей също беше овдовял след смъртта на Цезаровата дъщеря Юлия. Добрите люде веднага започнаха да кроят планове да отделят Помпей от влиянието на Цезар. Единственият начин да го постигнат бе, като го оженят за Корнелия Метела. Изключително чувствителен по отношение на произхода си (пиценец, но с твърде много галска кръв), Помпей търсеше все жени от най-благородни родове. А къде по-благородна от Корнелия Метела? Тя беше наследница на Сципион Африкански и Емилий Павел. Бе идеална за целите на добрите люде! И замисълът се оказа сполучлив. Помпей с радост прие предложението и стана ако не един от добрите люде, то поне техен съюзник.

В Рим тя бе продължила да се държи както обикновено: горда, хладна, очевидно се смяташе за жертвеното животно на баща си. Женитбата за някой си Помпей от Пиценум несъмнено беше истинско падение, ако ще това да е първият мъж в Рим. Той просто нямаше потекло, затова Корнелия Метела отиде тайно при весталките, за да вземе от лекарството им, приготвено от развалена ръж, и да прекъсне бременността си.

Тук, в Паретониум обаче, тя бе различна, коренно променена. Нежна. Добра. Ранима. Най-накрая заговори, за да изложи пред Катон плановете на Помпей след поражението му край Фарсал:

— Бяхме тръгнали към Серика. На Гней му беше дотегнало от Рим, от живота в нашия край на света. Затова планирахме да влезем в Египет, да отидем до Червено море и да вземем кораб до Арабия. Оттам щяхме да се прехвърлим в Индия, а после в Серика. Съпругът ми смяташе, че серите ще приемат с готовност услугите на един велик римски пълководец.

— Сигурен съм в това — рече неубедено Катон.

Кой знае какво щяха да сторят серите на един римлянин? Със сигурност нямаше да го различат от някой гал, герман или грък. Земите им бяха толкова далеч и толкова тайнствени, че единственото, което Херодот пишеше за тях, бе, че правят плат от нишките на някакъв червей, наречен бомбикс. Латинското му име беше вестис серика. Понякога по сарматските търговски пътища през Партското царство до Рим стигаше някоя и друга дреха, но те бяха толкова скъпи, че единственият, който притежаваше такива, беше Лукул.

Колко ниско бе паднал Помпей, за да обмисля такъв вариант! Той наистина не ставаше за римлянин.

— Иска ми се вече да съм вкъщи! — въздъхна Корнелия Метела.

— Ами, прибирай се тогава! — тросна се Катон.

Той само си губеше времето, а хората му трябваше да изградят лагер.

Тя го изгледа потресено:

— Как мога да се прибера у дома, като Цезар владее света? Той ще проскрибира; имената ни ще са начело в списъка, а главите ни ще спечелят на някой долен роб свободата и скромно състояние, задето ни е предал. Дори да оцелеем, ще тънем в нищета.

— Глупости! Скъпа жено, в това отношение Цезар не е Сула. Той проявява милосърдие и това е много хитро. Не иска да си навлече омразата на търговците и благородниците. Възнамерява да ги накара да целуват краката му, задето е пощадил живота им и е разрешил да запазят богатствата си. Имотите на Великия без съмнение ще бъдат конфискувани, но Цезар няма да докосне твоето наследство. Съветвам те веднага щом ветровете го позволят, да отплаваш за дома. — Той се обърна строго към Секст Помпей: — Колкото до теб, млади момко, изборът ти е само един. Изпрати мащехата си до Брундизиум или Тарентум, а след това се присъедини към враговете на Цезар в провинция Африка.

Корнелия Метела тежко преглътна и рече:

— Няма нужда Секст да ме изпраща. Вярвам ти за милосърдието на Цезар, Марк Катоне. Ще се прибера сама.

Когато си тръгваше, Катон дръпна етнарха на Паретониум настрана:

— Осигури ни колкото можеш вода и храна, ще платим със сребро.

Филопемен го изгледа със смесени чувства на тревога и радост:

— Можем да ти осигурим колкото искаш вода, Марк Катоне, но нямаме много излишна храна. В Египет има глад, затова не успяхме да си осигурим достатъчно жито. Можем обаче да ти продадем овце и козе сирене. Докато сте тук, можеш да храниш войниците си със зелена салата от няколко вида див магданоз, но това не е достатъчно.

— Каквото и да ми дадеш, ще се радвам.

На заранта той остави Луций Гратидий и Секст Помпей с войската и отново потърси компанията на Филопемен. Колкото повече научи за Африка, толкова по-добре.

Паретониум бе изходен пункт за многобройните поклонници, тръгнали към оазиса на Амон, за да се срещнат с оракула, толкова прочут от тази страна на морето, колкото беше делфийският в Гърция. Амон се намираше на триста и двайсет километра южно сред безводната пустиня, осеяна с пясъчни дюни и самотни скали. Там скитаха мармаридите, прехвърляха се от оазис на оазис с камилите, козите и кожените си палатки.

Когато Катон попита за Александър Велики, Филопемен се намръщи:

— Никой не знае дали Александър е отишъл до храма на Амон, за да пита нещо оракула, или Ра, господарят на египетските богове, го е повикал, за да го погуби. — Лицето му придоби замислено изражение. — Всички Птолемеи след Сотер, царе на Египет или сатрапи на Киренайка, са предприемали това пътуване. Ние сме свързани с Египет чрез царете му и оазисите, но кръвта ни е финикийска, не е македонска или гръцка.

Докато Филопемен разправяше за камилите, които наемали за поклонниците, Катон се замисли за други неща.

„Не, не можем да останем тук дълго, но ако отплаваме при този северозападен вятър, ще бъдем отнесени в Александрия. След случилото се с Помпей Велики не мисля, че в Египет е безопасно за противниците на Цезар.“

— Докато духа Кор, е невъзможно — промърмори на глас.

Филопемен го погледна смутено:

— Кор ли?

— Аргест — поясни Катон, като спомена гръцкото име на западния вятър.

— О, Аргест! Скоро ще спре, Марк Катоне. След няколко дни ще задуха Апарктий.

„Апарктий, Аквилон — пасатите! Да, разбира се! Сега е средата на октомври, но би трябвало да е квинктил. Съзвездието Куче скоро ще изгрее!“

— В такъв случай — рече той с дълбока въздишка на облекчение — няма да злоупотребяваме с гостоприемството ти, Филопемене.

Не се налагаше. Пасатите задухаха сутринта на следващия ден, октомврийските иди. Катон побърза да изпрати Корнелия Метела с трите й кораба, помаха й с необичайна сърдечност — тя му остави двеста сребърни таланта от Помпеевото богатство. Пет милиона сестерции!

Флотилията отплава на втория ден след началото на пасатите. Войниците бяха много щастливи. Повечето бяха около трийсетгодишни и служеха от много години, още от Испания. Бяха ветерани — много ценни мъже. Както повечето обикновени легионери, те не се интересуваха от различията между отделните политически фракции в Рим. Не знаеха също, че Катон е един обезумял фанатик. В техните очи той бе прекрасен човек — приятелски настроен, весел, съпричастен. Дори Фавоний не би използвал тези определения за скъпия си приятел. Войниците бяха приветствали Секст Помпей и теглиха жребий на чий кораб ще се качи. Катон не възнамеряваше да вземе най-малкия Помпеев син при себе си; Луций Гратидий и двамата философи му стигаха.

С Катоновия кораб начело флотилията напусна паретонийското пристанище с издути платна. Имаха достатъчно припаси за двайсет и пет дни — местните селяни бяха отгледали доста нахут и жито. С радост продадоха на Катон повечето от нахута. Уви, нямаше осолено месо! Тлъсти прасета се угояваха само в италийските дъбови гори. О, дано в Киренайка някой да отглеждаше свине! Осоленото свинско щеше да им дойде добре.

Пътуването на запад до Киренайка им отне само осем дни. Корабите плаваха достатъчно навътре в морето, на безопасно разстояние от плитчини и подводни скали. Киренайка представляваше издадена на север ивица земя, по-близо до Крит и Гърция, отколкото бреговете между нея и делтата на Нил.

Първата им спирка бе в Херсонес, седем къщи, оплетени с рибарски мрежи. Луций Гратидий слезе на брега и научи, че значително по-големият Дарнис е само на няколко километра. „Значително“ за рибарите се оказа с размерите на Паретониум. Имаше питейна вода, но никаква друга храна, освен риба. Това бе Източна Киренайка. Оставаха им още около две хиляди и четиристотин километра.

Киренайка била владение на Египет, докато последният й сатрап Птолемей Апион не я завещал на Рим. Отначало римляните не проявили интерес към тази нова територия и не изпратили нито един войник, камо ли управител. Киренайка станала живо доказателство, че без централизирана власт хората си живеят безгрижно, без да плащат данъци, и извършват всички нормални човешки дейности, но с по-голяма печалба за себе си. Това затънтено място се прославило като едно от райските кътчета на света. Тъй като се намираше встрани от основните пътища и нямаше нито злато и скъпоценни камъни, нито врагове, страната не привличала нежелани посетители. Преди трийсет години обаче тук дошъл великият Лукул и нещата се променили драстично. Започнало латинизиране, били наложени данъци и бил изпратен управител, общ за Киренайка и Крит. Тъй като управителят предпочиташе да живее в Крит, животът в Киренайка си течеше както винаги с тази разлика, че трябваше да плаща данъци на Рим. Това обаче се беше оказало съвсем поносимо, тъй като сушата обикновено пропускаше това забутано кътче. Като голям производител на зърно Киренайка изведнъж се бе превърнала в основен пазарен център. Със северните пасати от Остия, Путеоли и Неапол идваха празни кораби, изчакваха събирането на реколтата и вече натоварени, се връщаха в Италия с южните ветрове.

При пристигането на Катон Киренайка бе в разцвет благодарение на сушата, мъчеща земите от Сицилия до Гърция. Зимните дъждове бяха напоили обилно земята и житото бе наляло клас, почти бе готово за жътва. Предприемчиви римски търговци вече пристигаха с корабите си.

Катон завари пристанището на Дарнис препълнено. Принуди се да продължи към Аполония, пристанището, обслужващо Кирена, столицата на провинцията. Там щеше да намери място!

Наистина намери, но само защото Лабиен, Афраний и Петрей го бяха изпреварили със сто и петдесет кораба и бяха прогонили търговците. Тъй като силуетът на Катон на носа на водещия кораб не можеше да се сбърка с никой друг, Афраний, сега комендант на пристанището, го позна и пусна флотилията му.

— Каква бъркотия! — изръмжа Лабиен, докато въвеждаше Катон в къщата, взета от старейшината на града. Покани го в кабинета си. — Ето, налей си добро вино.

— Не, благодаря!

Лабиен изсумтя:

— Хайде, ти си най-големият пияница в Рим!

— Не и след Коркира — отвърна достойно Катон. — Дадох клетва пред Либер Патер, че няма да сложа в уста и капка вино, докато не закарам хората си в провинция Африка.

— Остани няколко дни и пак ще започнеш да се наливаш.

Лабиен си наля цяла чаша и я изпи на един дъх.

— Защо? — попита Катон, след като седна.

— Защото тук не сме добре дошли. Новините за поражението на Великия и смъртта му са се разпространили около Нашето море, сякаш птиците са ги пренесли. Сега киренците мислят само за Цезар. Убедени са, че бягаме, и се боят да не го разгневят, като помагат на враговете му. Затова Кирена залости портите си, а Аполония непрекъснато ни създава спънки. Положението се влоши, след като отпратихме търговските кораби.

Когато влязоха Афраний, Петрей и Секст Помпей, всичко това трябваше да бъде обяснено наново. Катон запази каменно изражение, потънал в мисли. „О, богове, върнах се сред варварите! Кратката ми почивка свърши.“

От една страна, той искаше да види Кирена и легендарния дворец на Птолемеите. Беше видял палата на Птолемей Кипъреца на остров Пафос и желаеше да разбере дали и управителите на Киренайка са живели в същия разкош. Преди двеста година Египет беше владял огромни територии, включително някои егейски острови, Сирия и Палестина. Тези земи обаче му бяха отнети преди сто години и Птолемеите бяха задържали само Кипър и Киренайка. Наскоро и те бяха преминали в ръцете на Рим.

„Много добре си спомням — замисли се Катон, който лично бе анексирал Кипър — колко зле посрещнаха там римската власт. Преходът от източно към западно управление никога не е лесен.“

В Крит Лабиен бе намерил хиляда галски конници и две хиляди пехотинци, беше ги събрал като овце с обичайната си безпардонност и бе конфискувал всеки кораб, годен за плаване. С двеста плавателни съда, натъпкани още с хиляда коне, две хиляди мулета и четири хиляди цивилни прислужници и роби, той беше потеглил от критската Аполония, за да стигне до киренската (из целия свят имаше градове, наречени на Аполон) само за три дни с попътните пасати.

— Положението става от лошо по-лошо — сподели Катон пред Статил и Атенодор Кордилион, когато тримата се установиха в една изоставена къща. (Катон не искаше да лиши никого от подслон и не се стремеше към разкош.)

— Разбирам — рече Статил, докато се суетеше около много по-стария Атенодор Кордилион, който напоследък слабееше и кашляше много. — Трябваше да се досетим, че Киренайка ще застане на страната на победителя.

— Прав си — съгласи се мрачно Катон и замислено задърпа брадата си. — Пасатите ще духат още четири нундини. Трябва да накарам Лабиен да потегли. Когато задуха южнякът, никога няма да се доберем до провинция Африка, а Лабиен е по-склонен да разруши Кирена, отколкото да продължи с войната.

— Ще го убедиш — успокои го Статил.

Катон успя да наложи волята си единствено благодарение на Фортуна, която явно бе на негова страна. На следващия ден дойде вест от Арсиноя, пристанище на стотина километра на запад. Гней Помпей беше удържал на думата си и бе изпратил шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка. Бяха акостирали край Арсиноя и местните ги бяха посрещнали много добре.

— Тръгваме за Арсиноя — сопна се Катон с най-грубия си тон.

— След една нундина — упорстваше Лабиен.

— Още осем дни? Да не си луд? Прави каквото искаш, глупако, но утре аз взимам флотилията си и заминавам за Арсиноя!

Другият мъж яростно изръмжа, но Катон не беше Цицерон. Той бе подчинил Помпей Велики на волята си и изобщо не се боеше от този варварин. Тит Лабиен стоеше озъбен, със стиснати юмруци и святкащи очи пред него. Сетне бавно се успокои.

— Добре, утре тръгваме за Арсиноя — склони най-накрая.

Ала Фортуна скоро изостави Катон, защото в Арсиноя го чакаше писмо от Гней Помпей.

„Нещата в провинция Африка изглеждат много добре, Марк Катоне, ако продължавам с тази скорост, скоро всичките ми кораби ще са се установили по южния бряг на Сицилия и един или два на Вулкановите острови, откъдето ще пречат на притока на зърно от Сардиния. Всъщност нещата изглеждат толкова добре, че реших да поверя командването на тъста си Либон и да се прехвърля в Африка с голям брой войници, които намерих в Македония и ме помолиха да се включат в съпротивата срещу Цезар.

Затова, Марк Катоне, макар че не ми се иска да ти го кажа, моля да върнеш всичките ми кораби веднага. Имам огромна нужда от тях, защото здравите войници, които намерих, ще ни бъдат по-ценни от твоите ранени. Веднага щом стане възможно, ще ти изпратя достатъчно голяма флотилия, за да превози теб и хората ти до провинция Африка. Трябва да те предупредя обаче, че ще се наложи да навлезеш много навътре в морето. По-голямата част от крайбрежието между Киренайка и нашата провинция е негодна за плаване — няма карти и е пълно с подводни скали.

Желая ти всичко най-хубаво и ще се моля на боговете ти и изстрадалите ти хора да дойдете при нас живи и здрави.“

Никакви кораби, значи. А и как щяха да се върнат, преди да задуха южният вятър?

— Каквото ще да става, Тите Лабиене, но трябва да ти взема корабите и да ги изпратя на Гней Помпей.

— Няма да ги дам!

Катон се обърна към Афраний:

— Луций Афраний, като бивш консул ти си по-висш от нас. След теб идва Марк Петрей, после съм аз. Тите Лабиене, ти беше назначен за претор от Цезар, никога не си бил избиран от народа. Затова нямаш думата. Луций Афраний, какво ще решиш?

Афраний оставаше верен на Помпей и след смъртта му; Лабиен бе просто един сънародник от Пиценум и Помпеев клиент.

— Ако синът на Великия иска корабите ни, Марк Катоне, трябва да му ги изпратим.

— Значи, ще стоим в Арсиноя с девет хиляди пехотинци и хиляда конници. Като си толкова верен на мос майорум, Катоне, какво предлагаш да правим? — изръмжа гневно Лабиен.

Тъй като войниците мразеха твърде много Лабиен, за да го следват като Цезар, Катон се успокои. Най-лошото нямаше да се случи.

— Предлагам — отвърна спокойно той — да вървим.

Всички останаха като зашеметени; очите на Секст Помпей заблестяха.

— След като прочетох писмото на Гней Помпей — продължи Катон, — аз поразпитах сред местните. Ако няма какво друго да прави, римският войник може да върви. Разстоянието между Арсиноя и Хадруметум, първия голям град в провинция Африка, е по-малко от две хиляди и четиристотин километра, колкото е между Капуа и Отвъдна Испания. Доколкото мога да изчисля, войната в провинция Африка няма да започне преди май следващата година. Цезар е в Александрия и води война там, а кимерийският цар Фарнак безчинства в Мала Азия. Гней Калвин е тръгнал да го пресрещне с два легиона на Публий Сестий. Сигурен съм, Лабиене, че познаваш Цезар по-добре от всички нас. Наистина ли мислиш, че щом усмири Александрия, ще тръгне на запад?

— Не. Ще се притече на помощ на Калвин и ще гони Фарнак с ритници чак до Кимерия.

— Добре, тук сме на едно мнение. Затова, драги ми колеги, ще отида при войниците и ще поискам да гласуват за или против похода до Хадруметум.

— Няма нужда, Афраний ще реши — рече Лабиен и плю на пода.

— Никой не може да вземе това решение, освен онези, които ще го изпълняват! — изкрещя с разкривена уста Катон. — Наистина ли искаш да си навлечеш омразата на десет хиляди човека, Тите Лабиене? Наистина ли? Е, аз не искам! Римските войници са граждани! Те имат право на глас в изборите ни, независимо колко маловажен е той, ако са бедни. Много от тях обаче са имотни и Цезар го знаеше много добре, когато ги изпрати в Рим да гласуват за него и неговите кандидати. Тези хора са наши изпитани ветерани, натрупали състояние от дяловете си във военната плячка. Те имат не само военно, но и политическо значение! Освен това дават всяка сестерция от спестяванията си за финансиране на войната срещу Цезар, затова са също и наши кредитори. Поради тези причини ще се допитам до мнението им.

Петимата отидоха в големия лагер край Арсиноя. Войската се събра на главния площад и Катон обясни какво е положението.

— Размислете през нощта и ми дайте отговора си утре! — изкрещя той.

На заранта Луций Гратидий като представител на войската му съобщи решението:

— Ще вървим, Марк Катоне, но при едно условие.

— Какво?

— Ти да командваш лично. В битка сме готови да изпълняваме заповедите на пълководците, легатите, трибуните, но при поход през непозната страна без пътища и селища само един може да се справи. Ти.

Петимата благородници се втренчиха удивено в Гратидий, дори Катон. Никой не беше очаквал този отговор.

— Ако проконсулът Луций Афраний се съгласи според традицията на мос майорум, ще ви водя — отвърна Катон.

— Съгласен съм — рече глухо Афраний.

Думите на Катон, че Помпей Велики е длъжник на собствените си войници, бяха дошли като удар за него (а също и за Петрей). Той бе дал на Помпей цяло състояние на заем.

— Най-после — рече Секст на следващия ден. — Ти нанесе такъв удар на Лабиен, че той направо избяга. Надали ще го преживее!

— За какво говориш, Сексте?

— Цяла нощ товари конницата си на сто от своите кораби, сетне отплава за провинция Африка с парите и всичкото жито на Арсиноя. Афраний и Петрей също отидоха с него.

Катон толкова се зарадва, че не успя да скрие усмивката си.

— О, какво облекчение! Макар че се тревожа за брат ти. Така остава със сто кораба по-малко.

— Аз също се тревожа за него, Катоне, но не толкова, че да искам онези негодници да ни съпровождат! Нямаме нужда от тези хиляда коне; пият и ядат като лами. — Секст въздъхна. — Най-лошото е, че взе всичките пари!

— Не е взел всичките. Двестате таланта, които ми даде скъпата ти мащеха, все още са у мен. Просто забравих да спомена за тях пред Лабиен. Не се бой, Сексте, имаме достатъчно пари за всичко, от което се нуждаем.

— Няма жито — добави мрачно Секст. — Той изпразни всички хамбари на Арсиноя, а местните няма да ни продадат нито зрънце от новата реколта.

— Като се има предвид колко вода трябва да вземем, няма да имаме място за жито. Не, при този поход храната сама ще върви до нас. Овце, кози и волове.

— О, не! — възкликна Секст. — Месо? Само месо?

— Само месо и каквито ядливи растения намерим по пътя. Подозирам защо Афраний и Петрей са предпочели опасностите на плаването. Усъмнили са се, че под командването на Катон ще им бъде разрешено да яздят, докато другите вървят.

— Да разбирам ли, че никой няма да язди?

— Никой. Съжаляваш ли вече, че не си тръгнал с Лабиен?

— Не! Забележи, че той не взе никакви римски войници. Конниците са гали, не са граждани.

— Добре — рече Катон и се изправи. — Време е да се подготвяме. Сега е началото на ноември. Подготовката ще отнеме два месеца. Това означава, че ще тръгнем към началото на януари.

— Началото на есента. Все още е твърде горещо.

— Казаха ми, че по крайбрежието е поносимо, а ние трябва да се придържаме към него, за да не се загубим безвъзвратно.

— Два месеца подготовка ми се вижда множко.

— Налага се. Първо, трябва да поръчам десет хиляди широкополи шапки. Представи си какъв би бил животът, ако Сула не беше въвел носенето на шапки! Ползата от тях по тези географски ширини е неоценима. Войниците трябва да се улеснят колкото се може повече. Затова ще вземем всички мулета, оставени от Лабиен. Мулето си намира храна навсякъде, където расте нещо, а местните ме увериха, че цялото крайбрежие е обрасло. Животните ще носят повечето багаж. Друга особеност на похода в тази непозната земя, Сексте, е това, че не се налага войниците да носят тежките доспехи и оръжия, нито да правим лагер всяка нощ. Районът е слабо населен и малкото местни жители няма да посмеят да нападнат колона от десет хиляди човека.

— Надявам се да си прав, защото не си представям Цезар да остави хората си невъоръжени.

— Цезар е военен, аз не съм. Водя се по интуицията си.

Десет таланта от подаръка на Корнелия Метела осигуриха хляб и добър зехтин за войниците през тези два месеца на подготовка. С малко по-голяма настойчивост се намери и сушено месо, а запасите от нахут още не бяха свършили. Хилядата мъже, дошли с него, бяха в отлична форма благодарение на едномесечното гребане на корабите, но пристигналите по-късно бяха все още слаби. Катон свика всичките си центуриони и заповяда всеки войник, който възнамерява да участва в похода, да се подложи на усилени тренировки. Който до януари не влезеше в необходимата физическа форма, щеше да бъде оставен в Арсиноя да се оправя сам.

Диойкетът на града, някой си Сократ, помагаше много. Беше истинска съкровищница на добри съвети. Добре образован и с богата фантазия, той даде воля на въображението си още щом научи намеренията на Катон.

— О, Марк Катоне, това е втори Анабазис — възкликна.

— Аз не съм Ксенофонт, Сократе, и десетте ми хиляди мъже са добри римски граждани, не гръцки наемници, изправени пред персийската войска — отвърна Катон.

Напоследък той се стараеше да не говори толкова рязко, за да не обижда събеседниците си. Надяваше се тонът му да не издава ужаса от сравнението с един друг десетхиляден поход отпреди почти четиристотин години.

— Освен това моят поход няма да остане в аналите на историята. Аз не изпитвам нужда като Ксенофонт да описвам предателства, защото такива няма. Затова моят поход не е забележителен с нищо.

— Все пак това е много спартанска постъпка.

— Това е една много разумна постъпка — възрази Катон.

Пред Сократ той сподели основната си тревога — че войниците му, свикнали на богато меню от хляб, зехтин, зеленчуци и плодове, няма да издържат на тази изключително месна диета.

— Сигурно си чул за лазерпициума — отвърна Сократ.

— Да, знам за него. — Брадясалото лице на Катон се изкриви от отвращение. — За подобни треви хора като тъста ми са готови да платят цяло състояние. Говори се, че подобрявал храносмилането след преяждане… — Той си пое въздух и възмутено добави: — … с месо! Преяждане с месо! Сократе, Сократе, трябва да си набавя лазерпициум, но как мога да си позволя достатъчно количество за десет хиляди мъже в продължение на месеци?

Сократ се смя до сълзи, сетне каза:

— Там, където отиваш, Марк Катоне, расте само силфиум, бодлив нисък храст, който мулетата, козите и воловете ти ще пасат лакомо. Именно от силфиума племето псили извлича лазерпициума. Те обитават западните райони на Киренайка и имат малък пристанищен град, Филенорум. Ако народите около Нашето море консумираха повече месо, псилите щяха да са много по-богати. Сега предприемчивите търговци, които спират във Филенорум, извличат голямата печалба.

— Има ли сред тях такива, които да говорят гръцки?

— О, да. Налага се, иначе няма да получат никакви пари за лазерпициума си.

На следващия ден Катон тръгна на кон за Филенорум в компанията на Секст Помпей.

— Връщай се и свърши някоя работа в лагера — смъмри го Катон.

— Ръмжи колкото си искаш, Марк Катоне, но аз съм достоен син на баща си и умирам от любопитство. Затова, когато научих от Сократ, че смяташ да купиш цели таланти лазерпициум от псилите, реших, че имаш нужда от по-добра компания от тази на Статил и Атенодор Кордилион.

— Атенодор е болен. Макар че забраних на всички да яздят по време на похода, страхувам се, че ще трябва да наруша това правило. Атенодор не може да ходи, а Статил трябва да се грижи за него.

Филенорум се намираше на триста и двайсет километра на юг, но районът беше достатъчно населен, за да намерят храна и подслон, а и Катон остана доволен от компанията на жизнерадостния и непринуден Секст. „При това кратко пътуване поне виждаме какво ни предстои — мислеше си той. — Въпреки че има достатъчно паша, това си е една пустиня.“

— Единственото благо на природата тук — обясни Назамон, главатарят на псилите — са подпочвените води. Благодарение на тях силфиумът расте добре. Треви не виреят, защото корените им не достигат достатъчно дълбоко. Ще се наложи да носите вода само когато прекосявате солниците и тресавищата между Харакс и Лептис Майор. Между Сабрата и Тапсос също има солена пустиня, но разстоянието е по-малко и поне донякъде има хубав римски път.

— Значи има населени места, така ли? — попита обнадеждено Катон.

— Оттук до Лептис Майор, на деветстотин и шейсет километра на запад, е само Харакс.

— Колко далече е Харакс?

— На около триста и двайсет километра, но по брега има кладенци и оазиси, а населението е от псилите.

— Дали е възможно да наема петдесетина псили да ме придружат до Тапсос? — поинтересува се неуверено Катон. — Така ще могат да ни превеждат, ако срещнем хора, които не знаят гръцки. Не искам местните племена да се опасяват, че ще завземем земите им.

— Скъпичко ще излезе.

— Два сребърни таланта?

— За толкова, Марк Катоне, можеш да наемеш цялото племе!

— Не, петдесет човека са ми достатъчно. И моля те, само мъже.

— Невъзможно! — възрази с усмивка Назамон. — Извличането на лазерпициум от силфиума е женска работа, а на вас ще ви се наложи да го правите. Не сте в състояние да носите цялото необходимо количество. Готов съм да ти отпусна десет мъже безплатно, за да пазят жените и да се грижат за пострадалите от змии и скорпиони.

Секст Помпей пребледня като платно, преглътна тежко и потрепери:

— Змии? Скорпиони?

— Срещат се много често — отвърна спокойно Назамон, сякаш ставаше дума за обикновени мухи. — Ухапванията се лекуват, като раната се разрязва дълбоко и отровата се изсмуква, но на думи изглежда по-лесно, отколкото е на практика. Затова ви съветвам да използвате услугите на моите хора. Те са обучени. Ако ухапването се лекува навреме, смъртните случи при мъжете са малко — само сред жените, децата, болните и старците има повече жертви.

„Навременно напомняне — помисли си Катон. — Ще се наложи да водя мулета без никакъв багаж, за да носят ухапаните. Благодаря ти, милостива Фортуно, че ме изпрати при тези псили!“

— Да не си посмял — сопна се той на Секст, докато се връщаха — да споменеш и една думичка за змии или скорпиони дори пред един-единствен войник! Ако го сториш, ще те изпратя окован на цар Птолемей.

Шапките бяха готови, Арсиноя и околностите — лишени от всичките им магарета. Катон научи от Сократ и Назамон, че мулетата пиели и ядели твърде много. По-дребните магарета бяха по-подходящи. За щастие никой селянин нямаше нищо против да размени магаретата си за мулета; животните бяха расови и добре гледани. Катон поиска четири хиляди магарета срещу своите три хиляди мулета. За каруците взе волове, но закупуването на овце се оказа невъзможно. В крайна сметка се наложи да вземе две хиляди говеда и хиляда кози.

„Това не е поход, това е преселение — мислеше си мрачно. — Как ли ми се присмива Лабиен, който сигурно вече си седи спокойно в Утика! Ала аз ще му покажа! Готов съм да заведа десетте си хиляди мъже в Африка дори с цената на живота си!“

Защото те наистина бяха десет хиляди — Катон водеше и цивилните си помощници. Никой римски пълководец не можеше да иска от войниците си да вървят, да строят, да се бият и през това време да се грижат сами за себе си. Във всяка центурия имаше по сто човека, но само осемдесет от тях бяха бойци. Останалите двайсет бяха цивилни прислужници, които мелеха брашно, печаха хляб, разнасяха вода по време на поход, грижеха се за животните и каруцата на центурията, перяха и чистеха. Те не бяха роби, а римски граждани, обявени за негодни да се сражават — обикновено малограмотни селяци, които споделяха нищожна част от военната плячка и получаваха същите заплати и порции като войниците.

Докато арсинойските жени се трудеха над шапките, мъжете им бяха впрегнати в изработването на мехове. Глинените амфори с острите им дъна и форма, предназначена за заравяне в пясъка, бяха прекалено големи и тежки, за да се поберат на самарите на магаретата.

— Няма ли да вземем вино? — удиви се Секст.

— Не, нито капчица. Войниците ще пият вода, затова и ние ще се задоволим с нея. Атенодор ще трябва да издържи без любимото си подсилващо питие.

На втория ден на януари огромното преселение започна, приветствано от цялото население на Арсиноя. Представляваше хаотична тълпа от животни и мъже по туники и с големи сламени шапки. Катон се насочи първо на юг към Филенорум и псилите. Макар че слънцето все още грееше доста, темпото не беше твърде тежко за хората. Шестнайсет километра на ден, колкото бе максималната скорост на животните.

Макар че Марк Порций Катон никога не беше командвал войска и всички благородни патриции в Рим го смятаха за твърде упорит и своенравен, лишен от здрав разум, той се оказа идеалният пълководец за това преселение. Очите му шареха навсякъде и той забелязваше и поправяше грешки, които биха убягнали дори и на Цезар. На разсъмване на втория ден нареди на центурионите да се погрижат връзките на всеки войник да бъдат здраво вързани около глезените му. Движеха се по терен без твърда настилка, осеян с дупки, които много често не се виждаха. Един навехнат глезен или разтегнато сухожилие правеха пострадалия бреме за останалите. До края на първата нундина, когато още не бяха изминали и половината път до Филенорум, Катон вече бе измислил стройна система, при която всяка центурия се грижеше за определен брой магарета, говеда и кози. Това беше нейната собственост. Ако войниците се хранеха прекалено богато или пиеха твърде много, нямаха право да вземат запаси от други центурии.

Всяка вечер тълпата спираше, запасите от вода се попълваха от местните кладенци и войниците лягаха да спят върху непромокаемите си походни наметала. Хлябът и нахутът щяха да се изразходват през първия етап на похода, защото лазерпициумът щеше да влезе в менюто едва след Филенорум. Шестнайсет километра на ден. Добре, че първите триста и двайсет километра бяха по по-лек терен — те все още се учеха. След Филенорум щеше да стане по-тежко.

Когато по някакво чудо стигнаха града за осемнайсет вместо за предвидените двайсет дни, Катон даде на хората си тридневна почивка в удобен лагер до морския бряг.

Мъжете плуваха, ловяха риба, даваха ценните си сестерции за ласките на някоя псилска жена.

Всички легионери умееха да плуват, това влизаше в основната им подготовка. Никога не се знаеше кога някой пълководец като Цезар ще им нареди да преплуват езеро или широка река. Голи и безгрижни, мъжете лудуваха и похапваха риба.

Да се забавляват, мислеше си Катон и също плуваше.

— Виж ти! — възкликна Секст Помпей, гледайки голия Катон. — Не съм си давал сметка какво добро телосложение имаш!

— Така е — отвърна сериозно той, — защото си прекалено млад, за да помниш дните, когато не носех туника под тогата си в знак на протест срещу незачитането на традициите на предците ни.

Центурионите не се грижеха за животните или за делата на центурията, но имаха други задължения. Катон ги повика и даде нареждания за лазерпициума и наближаващото изцяло месно меню.

— Няма да слагате в устата непознати растения, ако придружителите ни от псилите не кажат, че са ядливи — изкрещя той. — Всеки от вас ще бъде снабден с лъжица и дажбата лазерпициум за центурията ви. Всяка вечер лично ще се грижите всеки войник да получава по половин лъжица от него, след като си е изял месото. Ваше задължение е също така да придружавате псилските жени и двестате прислужници, които ще събират силфиума и ще го обработват. Както научих, растенията трябва да се счукат и да се сварят. След като сместа изстине, изплувалият като пяна лазерпициум се събира. Това означава, че имаме нужда от дърва в страна без гори. Ще събирате всяко клонче по пътя, изсушените останки от силфиума също ще се използват. Всеки мъж, който посегне на псилските жени, ще бъде лишен от гражданство, бичуван и обезглавен. Това го казвам съвсем сериозно.

Ако центурионите са си помислили, че е свършил, значи са се заблуждавали.

— Още нещо! — изрева Катон. — Всеки, независимо от ранга му, който позволи на някоя коза да изяде шапката му, ще върви гологлав. Това означава слънчев удар и сигурна смърт! Сега имам достатъчно резервни шапки, за да заменя изядените от козите, но те ще свършат. Така че нека всички внимават — без шапка няма оцеляване!

— Добре ги предупреди — рече Секст, докато придружаваше Катон към дома на Назамон. — Единственият проблем е, че козата, решила да изяде нечия шапка, е коварна като куртизанка, хвърлила око на някой въшлив от пари старик. Ти как пазиш своята шапка?

— Когато не е на главата ми, лежа върху нея. Какво, че ще се смачка? Всяка сутрин я оправям отново и я завързвам здраво на главата си с лентите, пришити й от някоя досетлива жена.

— Вестта вече се е разнесла — съобщи Назамон, когато ги посрещна със съжаление, че ще трябва да се лиши от това чудно зрелище. — До Харакс хората ми ще ви съдействат. — Той се изкашля деликатно. — Ъ… може ли един скромен съвет, Марк Катоне? Макар че козите ще са ви нужни, няма да успеете да стигнете до провинция Африка живи, ако им позволявате да се движат така свободно. Те ще изядат не само шапките, ами и дрехите ви. Козата яде всичко. Затова денем ги водете вързани, а нощем ги заграждайте.

— С какво да ги заграждаме? — изстена Катон, на когото вече му беше дошло до гуша от кози.

— Забелязах, че всеки легионер носи дълъг кол. Използвате ги за преодоляване на препятствия при похода. През нощта с тях могат да се правят ограждения за козите.

— Назамоне — възкликна Катон с най-лъчезарната усмивка, която Секст бе виждал на лицето му, — наистина не знам какво щяхме да правим без теб и псилите.

Красивите планини на Киренайка останаха назад. Десетте хиляди мъже навлязоха сред равната пустош, обрасла със силфиум. Охренокафявата земя между тези храстчета бе покрита с чакъл и камъни с размера на юмрук. Дългите прътове на войниците се оказаха незаменими.

Назамон беше прав — кладенци имаше често. Не бяха обаче твърде големи, затова осигуряването на вода на всичките десет хиляди мъже и седемте хиляди животни се оказа невъзможно — за тази цел бе нужна река с размерите на Тибър. Затова Катон нареди по една центурия и животните й да взимат вода от всеки кладенец или поток по пътя. Така огромното множество не се забавяше през деня, а когато спираха по залез, войниците хапваха месо, сварено в солена вода, събираха сухи клонки и лягаха.

Освен яркото небе и силфиумът техен постоянен спътник беше морето — безкрайна синя шир, изпъстрена с бяло, където имаше скали, и галещи брега леки вълни. При темпото, определено от животните, мъжете имаха възможност да се къпят по време на преходите. Ако не изминаваха повече от шестнайсет километра на ден, щяха да достигнат Хадруметум не по-рано от края на април. „Дотогава — размишляваше Катон — споровете за това кой ще командва войската, ще са свършили. Ще се наложи само да разделя десетте си хиляди човека на легиони и да си потърся по-мирна работа.“

Римляните не бяха свикнали да ядат говеждо и козе. В Рим кравите се използваха само за производството на кожи, лой и тор от костите им, а козите се отглеждаха заради млякото и сиренето.

Един млад вол даваше около двеста и петдесет килограма годно за ядене месо, защото войниците изяждаха всичко, освен кожата, костите и червата. Всеки човек изяждаше по половин килограм на ден — никой не можеше да понесе повече — така стадото намаляваше с по двайсет говеда дневно в продължение на шест дни. През два дни от деветдневната нундина положението беше дори по-лошо, защото тогава се ядеше козешко.

Отначало Катон се беше надявал козите да дават мляко, от което да могат да правят сирене, но още щом напуснаха Филенорум, козите майки отбиха яретата си и млякото им секна. Макар да не беше животновъд, той предположи, че причината се крие в твърде многото силфиум и липсата на слама и добра паша. Дългорогите говеда вървяха лениво, без да досаждат на хората, хълбочните им кости стърчаха като някакви закърнели криле, а празните им, сбръчкани вимета се поклащаха безполезни между краката им. Катон предположи, че биковете по принцип създават проблеми, защото всички мъжки животни бяха кастрирани. Независимо дали бяха котараци, песове, овни, козли или бикове, пълноценните мъжки животни винаги оставаха хилави заради постоянното им тичане в търсене на разгонени женски. Тяхната единствена цел бе разпространяването на семето им.

Някои от тези мисли той сподели пред Секст Помпей, който го слушаше в захлас, възхитен, че става свидетел на такава непозната за другите римляни страна на фанатика Марк Порций Катон. Нима това бе човекът, тласнал баща му към гражданска война? Нима това бе човекът, който като народен трибун се беше противопоставял на всеки законопроект, целящ подобряване на държавното устройство? Нима този човек бе принудил колегията на трибуните да остави онази мизерна колона в Порциевата базилика? Само защото Катон Цензорът я бил сложил там — така тя бе станала част от мос майорум и не можеше по никакъв начин да се махне. О, и всички истории за неподкупния градски квестор Катон, за Катон пияницата, Катон, който беше продал любимата си жена! Сега същият този Катон изпадаше в задълбочени размишления за половия нагон на мъжкарите — като самият той бе добре надарен мъж.

— Колкото до мен — сподели приказливият Секст, — аз с нетърпение очаквам да се върна в цивилизацията. Цивилизацията означава жени. Вече изпитвам отчаяна нужда някоя да сподели леглото ми.

Катон го изгледа хладно със сивите си очи:

— Един истински мъж, Сексте Помпее, трябва да владее първичните си инстинкти. Аз издържах четири години без жена — добави през зъби.

— Да, да! — побърза да отстъпи младежът.

„Четири години, а? Интересно предизвикателство!“

„Марция прекара четири години с Квинт Хортензий, преди да се върне пак при Катон. Дали я е обичал през това време? Дали е страдал?“

Харакс беше малко градче, разположено край прекрасен залив. Населението му бе смесено — псили и едно племе от вътрешността, наречено гараманти. Те си изкарваха прехраната с добиване на сюнгери и перли, хранеха се с риба, морски таралежи и зеленчуци, които се отглеждаха в поливани на ръка градинки от жените. Тези жени защитаваха оскъдната си реколта с писъци, мотики и грозни клетви. Катон веднага забрани кражбите на зеленчуци, сетне събра местните големци, за да договори закупуването на прясна храна. Разбира се, реколтата не стигаше за нищо, но сребърните му монети бързо убедиха жените да оберат всичко до най-малките филизи.

Римляните добре знаеха, че човек не може да издържи, ако не поема достатъчно плодове и зеленчуци. Засега Катон не беше забелязал някакви признаци на скорбут у хората си, които бяха добили навика да дъвчат силфиум, докато вървят. Веществата на това растение, освен лазерпициума явно имаха същия ефект като пресните зеленчуци. „Изминали сме едва шестстотин и четирийсет километра, но имам някакво предчувствие, че ще се справим“ — мислеше си Катон.

Останаха в Харакс един ден, за да си починат, след това десетте хиляди мъже навлязоха в една ужасна страна, плоска като тепсия, където им предстоеше изтощително ходене през солници и засолени тресавища със съвсем малко силфиумни храсталаци помежду им. В продължение на шестстотин и четирийсет километра нямаше нито кладенци, нито оазиси — четирийсет изгарящи дни и мразовити нощи в компанията на скорпиони и паяци. Никой в Киренайка не беше споменал за паяците, а те се оказаха истинска напаст. Италия, Гърция, Галия, Испания, Македония, Тракия, Мала Азия — тези части на света, обходени надлъж и нашир от римляните, нямаха особено едри представители от тези гадини. В резултат на това дори храбрите центуриони, калени в безброй битки, почти припадаха от страх при вида на някой по-голям паяк. А паяците във Фазания, както се наричаше този район, не бяха просто големи. Те бяха огромни, с тела колкото дланта на дете, с космати крака, които държаха заплашително присвити, когато си почиваха.

— О, Юпитере! — възкликна Секст, докато изтръскваше едно от тези същества от плаща си на сутринта. — Честно ти казвам, Марк Катоне, ако знаех за тези гадини, с удоволствие щях да изтърпя компанията на Тит Лабиен! Не вярвах на баща си, че се е върнал три дни преди да стигне Каспийско море заради паяците, но сега разбирам какво е било!

— Поне не са отровни — отвърна хладнокръвно Катон.

— Ухапването им е просто болезнено.

Дълбоко в себе си той изпитваше същия ужас и отвращение като всички останали, но гордостта не му позволяваше да се издава. Ако пълководецът запиши и побегне при срещата с един обикновен паяк, какво оставаше за войниците му? Само да имаше някакви дървета, за да се топлят през нощта! Кой би допуснал, че по тези земи, толкова горещи през деня, има такива студени нощи? Студът идваше внезапно, безмилостно. В един момент се обливаш в пот, след миг започваш да тракаш със зъби. Оскъдните запаси от изхвърлени по бреговете клони обаче се пазеха за готвене и за получаването на лазерпициум.

Псилите заслужиха всяка сестерция, която им плащаше. Независимо колко внимателно се проверяваше земята за отровни твари, скорпиони винаги изникваха отнякъде. Много мъже пострадаха от ужилванията им, но след като псилите обучиха фелдшерите на войската как да разрязват раните и да изсмукват отровата, на малцина се налагаше да яздят. Една псилска жена, дребна и слабичка, нямаше този късмет. Отровата на скорпиона я уби, но не бързо и милостиво.

Колкото повече трудности срещаха, толкова повече се развеселяваше Катон. Секст не разбираше как той успява да обхожда толкова голяма територия всеки ден. Катон посещаваше всяка групичка от хората си, за да поговори и да се посмее с тях, и не преставаше да им повтаря колко прекрасно се справят. Те се излъчваха гордо, усмихваха се, сякаш се чувстваха чудесно. И продължаваха да вървят. По шестнайсет километра на ден.

Меховете започнаха да се изпразват. На втория ден от този четирийсетдневен етап Катон въведе дажби за водата дори за животните. Ако някоя крава или коза паднеше, биваше заколвана на място и осигуряваше вечерята за част от мъжете. Магаретата изглеждаха неуморни, не спираха да вървят. Намаляването на товара от вода им се отразяваше добре. Въпреки това жаждата беше мъчителна. Околността непрестанно се огласяше от жално мучене, блеене и магарешки рев. Шестнайсет километра на ден.

От време на време в далечината се появяваха черни облаци, издигаха се, заплашително се приближаваха. На два пъти дори се видя сивата пелена на дъжда. Но той никога не ги достигаше.

За Катон това пътешествие бе истински празник. Многострадалната му стоическа душа приемаше леко скитането из тази пустош. Той прекосяваше едно море от болка, но болката пречистваше.

По обяд, когато нажеженият въздух образуваше трептяща мараня в далечината, понякога му се струваше, че вижда брат си Цепион да се приближава към него с огненочервена коса и озарено от любов лице. Веднъж му се привидя Марция, а друг път някаква мургава жена; непозната, но дълбоко в сърцето си той знаеше, че това е майка му, починала два месеца след раждането му. Имаше чертите на Сервилия, но бе изпълнена с доброта. Ливия Друза. Мама.

Последното му видение се яви на четирийсетия ден от Харакс, след като на сутринта Луций Гратидий му доложи, че в меховете не е останала дори капка вода. Пред него отново се изправи Цепион, но този път дойде толкова близо, че протегнатите му ръце почти докоснаха тези на Катон.

— Не се отчайвай, братко. Вода ще има.

Някой изкрещя. Видението изведнъж изчезна, прогонено от рева на десет хиляди гърла:

— ВОДА!

Само за един следобед пейзажът драстично се промени. Границата на тази промяна бе едно поточе, толкова наскоро появило се, че растенията по брега му едва бяха напъпили. Едва тогава Катон си даде сметка, че след осемдесет дни през пустинята есента вече се сменя със зима, че дъждовният сезон започва. Някой от далечните буреносни облаци беше излял живителната си влага върху място, позволяващо на водата да потече буйна и бистра към морето. Стадото бе намаляло на петдесетина говеда и стотина кози. Цепион го бе предупредил точно навреме.

Хора и животни се разпръснаха по бреговете на ручея в продължение на осем километра и се напиха до насита при строга забрана каквото и да било живо същество да уринира близо до потока. Катон разреши четиридневна почивка за напълване на меховете, плуване и риболов. През това време той трябваше да намери цивилизовано място и храна.

— Оставихме безплодната Фазания зад нас — рече Катон, докато двамата със Секст се излежаваха на пясъка след едно къпане.

„Страшно сме почернели — помисли си Секст, докато оглеждаше пясъчната ивица, изпълнена с голи мъже. — Дори Катон, въпреки че е толкова рус. Заприличали сме на сирийци.“

— Сега в кои земи навлизаме? — поинтересува се той.

— В Триполитана.

„Защо изглежда толкова тъжен? Човек би помислил, че се сбогуваме с полетата на Елизиум, не с Тартар. Не си ли дава сметка, че тази вода дойде ден преди хората ни да започнат да измират от жажда? Че храната ни също свършва? Или той лично е създал този поток със силата на волята си? Катон вече с нищо не може да ме изненада.“

— Триполитана — повтори Секст. — Страната на трите града. Не знам обаче между Вереника и Хадруметум да има друго селище.

— Гърците обичат да кръщават нещата с едни и същи имена. Помисли колко много градове носят имена като Вереника, Арсиноя, Аполония, Хераклея. Предполагам, че при населяването на района са били построени три селища, когато земята е била по-плодородна. Нарекли са я „Страната на трите града“. Лептис Майор, Еа и Сабрата, доколкото знам от Сократ и Назамон. Странно, нали? Единственият Лептис, за който бях чувал, е Лептис Минор в нашата провинция Африка.

Триполитана не беше рог на изобилието, но след онзи първи поток страната изглеждаше по-годна за обитаване. Земята бе все така обрасла със силфиум, но вече примесен с по-нежни растения, които псилите обявиха за ядливи. Сред равния пейзаж от време на време се издигаше по някое странно самотно дърво с чадъровидно разперени клони и редки жълтеникавозелени листа. Те напомняха на Катон за две дървета във вътрешния двор на чичо му Друз, за които се твърдеше, че били донесени от Сципион Африкански. Ако тези бяха същите, през пролетта и лятото клоните им сигурно се отрупваха с прекрасни червени или жълти цветове.

За Секст Помпей Катон изглеждаше отново в обичайното си настроение.

— Мисля — рече той, — че е крайно време да яхна някое магаре и да избързам напред. Да видим дали местните са готови да посрещнат десет хиляди мъже и малко стадо кози. Сигурен съм, че няма да се зарадват, ако прегазим нивите или прасковените им градини. Ще се опитам да купя храна. Трябва да попълним стадата си, освен това се надявам да намерим някакво зърно!

„Да яхне магаре — помисли си Секст, сподавяйки смеха си. — Ама че смешна гледка. С дългите си крака ще изглежда, че той носи животното, а не то него.“

На Секст можеше да му се струва смешен, но след четири часа Катон се върна с трима мъже, които го гледаха със страхопочитание. Явно най-после бяха стигнали цивилизовано място, щом местните знаеха за Марк Порций Катон.

— Вече имаме маршрут — обяви той на Секст, след като скочи от гърба на магарето с лекотата на човек, прекрачващ ниско стъпало. — Това са Аристодем, Фазан и Фокий. Те ще уредят посрещането ни в Лептис Майор. Градът е на трийсет и два километра, а вече успях да купя стадо тлъсти овце. Пак е месо, признавам, но поне е различно. Двамата с теб тръгваме веднага за Лептис, така че се приготвяй.

Минаха през село, наречено Мизурата, след това стигнаха двайсетхилядния Лептис Майор или Магна, населен предимно с гърци. Тазгодишната обилна реколта беше прибрана в хамбарите. Със сребърните си монети Катон купи жито за войската и достатъчно зехтин, за да има къде хората му да натопят хляба си.

— До Тапсос има само деветстотин и шейсет километра, после сто до Утика. Триста и двайсет километра между Сабрата и Тритоновото езеро, където започва нашата провинция, обаче са безводни — обясняваше Катон, докато разчупваше един пресен хляб. — Поне прекосихме Фазания, Сексте. Знам колко вода ще ни трябва за последния етап през пустинята. Ще натоварим част от магаретата с жито. Ще приготвим мелничките и фурните и ще печем хляб при всяко спиране, стига да има дърва за горене. Не е ли това едно прекрасно място? Най-после ще се наям с хляб.

„Заклетият стоик се тъпче с хляб — помисли си Секст. — Тук обаче съм съгласен с него. Триполитана наистина е прекрасна.“

Макар че сезонът на гроздето и прасковите беше минал, местните имаха сушени. Целина, лук, зеле и марули растяха навсякъде. Триполитанците носеха тесни вълнени панталони и затворени кожени обувки, за да се предпазват от змии, скорпиони и огромните паяци, известни като тетрагнати. Почти цялото население се занимаваше със земеделие — жито, маслини, овошки и лозя, — но в по-малко плодородните области се отглеждаха овце и крави. В Лептис имаше кантори и търговци, както и неизменните предприемчиви римски агенти, търсещи постоянно възможности да изкарат някоя лесна сестерция. Въпреки това градът имаше доста селски вид, не приличаше на голям делови център.

Навътре в сушата се простираше ниско плато като преддверие към безкрайната пустиня на юг, изток и запад. Там скитаха гарамантите с камилите и стадата си от овце и кози. Те живееха в палатки, осигуряващи им защита не от дъжда (защото тук никога не валеше), а от пясъците. Човек можеше да умре от задушаване, когато духаше силен вятър.

Десетте хиляди мъже се чувстваха вече доста по-уверени. Зад тях лежаха хиляда двеста и осемдесет километра и те тръгнаха от Лептис с приповдигнато настроение.

Триста и двайсет километра солници бяха прекосени само за деветнайсет дни. Макар че поради липса на дърва не можеше да се пече хляб, Катон успя да осигури достатъчно овце и говеда, за да подобри месното меню.

„Никакви кози повече! Не желая да виждам нито една до края на живота си.“

Мнението му се споделяше напълно от войската, особено от Луций Гратидий, който отговаряше за козите.

Тритоновото езеро представляваше неофициалната граница на римската провинция Африка. То се оказа голямо разочарование, защото водите му бяха силно солени. Тъй като морето непосредствено на изток от него бе населено с някакъв по-долнокачествен вид мурекс, на брега му се издигаше фабрика за пурпурна боя, обградена с купчини вонящи празни черупки. Пурпурната боя се извличаше от малка тръбичка в тялото на мурекса, затова от това производство оставаше много леш.

Въпреки това от езерото започваше поддържан римски път с добра настилка. Със смях и весели разговори десетте хиляди мъже отминаха вонящата фабрика, нетърпеливи да стъпят на него. Където имаше път, имаше римска власт.

Атенодор Кордилион издъхна малко преди Тапсос, толкова внезапно, че Катон не успя да стигне навреме за едно последно сбогом. Със сълзи на очи той нареди издигането на погребална клада, принесе жертва към Юпитер и остави една монета за лодкаря Харон, след това взе пръта си и отново тръгна пред войската.

„Толкова малко от старите ми приятели останаха. Катул, Бибул, Ахенобарб, а сега и милият Атенодор Кордилион. Колко още ми остава? Ако Цезар завладее света, предполагам, че няма да е много.“

Походът свърши в покрайнините на Утика, столицата на провинцията. Там изградиха голям лагер. На мястото на града на Ханибал, Хамилкар и Хасдрубал бе издигнат нов Картаген, но Сципион Емилиан се беше погрижил той никога да не достигне предишната си мощ. Затова Нови Картаген не можеше да се сравнява с Утика, която разполагаше със също толкова удобно пристанище.

Раздялата с десетте хиляди мъже бе тежка и те също скърбяха за загубата на обичания си пълководец. Шестнайсетте кохорти и допълнителните несражаващи се прислужници щяха да бъдат разпределени сред съществуващите легиони. Въпреки това благодарение на невероятния поход всеки участник в него щеше да се радва на възхищението и страхопочитанието на всички останали легионери.

Катон взе единствено Луций Гратидий, който трябваше да обучава цивилни. Последния ден, преди да влезе в управителския дворец на Утика и да се върне в света на политическите интриги, Катон написа писмо до Сократ, диойкета на Арсиноя.

„Скъпи ми Сократе, преди да тръгнем, аз избрах няколко човека с двоен разкрач равен точно на пет римски стъпки и ги накарах да броят крачките си през целия път от Арсиноя до Утика. След като пресметнах средното аритметично, изчислих, че сме изминали разстояние от две хиляди двеста четирийсет и пет километра. Като извадим трите дни почивка във Филенорум, два дни в Харакс и четири в Лептис Майор, общо точно една нундина, излиза, че сме вървели 116 дни. Ако си спомняш, напуснахме Арсиноя три дни преди януарските нони. Пристигнахме в Утика през майските нони. Мислех, че сме изминавали по шестнайсет километра на ден, но след като пресметнах всичко, излиза, че сме вървели по деветнайсет. Само шейсет и седем от хората ми и една псилска жена не оцеляха от похода.

Пиша ти това, за да знаеш, че пристигнахме благополучно, но и да ти кажа, че без теб и Назамон походът щеше да се провали. Навсякъде по пътя ни посрещаха гостоприемни и услужливи хора, но пак благодарение на вашето сътрудничество. Някой ден, когато републиката бъде възстановена, ще ви поканя в Рим като мои лични гости и ще ви представя с всички почести пред сената.“

Писмото стигна до Сократ за една година, година, през която се случиха много неща. Сократ го прочете през сълзи, сетне отпусна листа на скута си и поклати глава:

— О, Марк Катоне, ти наистина не си Ксенофонт! Четири месеца поход, а ми изпращаш само едно листче с няколко числа и сметки. Какъв римлянин си ти! Ако беше грък, щеше да водиш прилежни записки и да напишеш цяла книга. А ти си накарал само няколко човека да си броят крачките. Благодарностите ти са много ценни за мен и писмото ти ще се пази като свята реликва, дори само защото си отделил време да го напишеш, но с какво друго ще помнят идните поколения този героичен поход!

Римската провинция Африка не беше особено голяма, но за сметка на това бе изключително богата. След победата преди шейсет години на Гай Марий над нумидийския цар Югурта към територията й бяха прибавени някои нумидийски земи, но Рим предпочиташе царете клиенти. Затова на цар Хиемпсал бе разрешено да запази по-голямата част от страната си. Той беше управлявал четирийсет години, след което на престола го наследи най-големият му син Юба. Провинция Африка обаче притежаваше едно богатство, което налагаше оставането й под пряката власт на Рим — река Баграда и нейните притоци, позволяващи отглеждането на богати реколти от жито. По времето на Катон провинцията съперничеше на Сицилия като главна житница на републиката. Крупните собственици на пшеничени ниви бяха членове на сената и на осемнайсетте центурии на конническото съсловие. Имаше още една важна причина за прякото управление от страна на Рим — провинцията заемаше най-северните земи на африканското крайбрежие, точно на юг от Сицилия. Благодарение на това положение тя беше идеално начално място за инвазия към Италия. В по-древни времена точно това бе използвано от Картаген.

След пресичането на Рубикон от Цезар и установяването на контрол от негова страна върху Италия противниците му в сената бяха избягали заедно с войските на Помпей Велики. Тъй като не желаеше да опустошава родината си с още една гражданска война, Помпей бе предпочел да се бие с Цезар на чужда територия и избра за тази цел Гърция и Македония.

Не по-малко важно обаче бе да се сложи ръка на провинциите, осигуряващи основните зърнени запаси за Рим, особено върху Сицилия и Африка. Затова, преди да избяга, сенатът изпрати Катон като управител на острова, а Публий Атий Вар — в Африка. Цезар изпрати своя привърженик и бивш народен трибун, блестящия Гай Скрибоний Курион, да отнеме двете провинции от републиканците. Налагаше му се да храни не само Рим, но и Италия, които отдавна не произвеждаха достатъчно зърно за задоволяване на потребностите си. Сицилия падна доста лесно, защото Катон не беше пълководец, а просто един много смел воин. Атий Вар обаче нямаше намерение да отстъпва нито пред кушетъчен пълководец като Катон, нито пред оперен младок като Курион. Първо, той направи Африка непоносима за Катон и го принуди да се присъедини към Помпей в Македония. След това с помощта на цар Юба подмами прекалено самоуверения Курион в засада, където той загина, а войниците му бяха избити.

Така в крайна сметка Цезар запази властта си над една житна провинция, а другата остана при републиканците. Сицилия можеше да задоволи потребностите на Италия, но не и в лоши години — а напоследък имаше няколко заради сушата от северната страна на Средиземно море. Положението се утежняваше от републиканските флотилии в Тосканско море, готови да нападнат Цезаровите товарни кораби. Напрежението се засилваше след сломяването на републиканската съпротива на изток, когато Гней Помпей премести корабите си около морските пътища на зърното.

След Фарсал републиканците се бяха събрали в провинция Африка и добре знаеха, че Цезар ще ги последва там. Докато съпротивата им продължаваше, пълната власт на Цезар над света оставаше под въпрос. Очакваха го скоро. Преди тръгването на десетте хиляди от Киренайка бяха изчислили, че ще дойде около юни, защото преди да се заеме с тях, трябваше да се справи с цар Фарнак в Анатолия. Затова при пристигането си Катон с удивление завари републиканските войски в блажено бездействие.

Ако можеше да зърне двореца на управителя в Утика през онази година, покойният Гай Марий сигурно нямаше да види много разлики от положението преди шест десетилетия. Стените бяха замазани с гипс и боядисани в мътно-червено. Ако не се смята просторната зала за аудиенции, постройката представляваше лабиринт от тесни стаички, макар че имаше два хубави апартамента за гостуващи плутократи или важни сенатори. Сега те бяха толкова много, че дворецът едва ги побираше, а коридорите постоянно кънтяха от гневните им препирни.

Един млад и нахален войнишки трибун въведе Катон в кабинета на управителя, където зад орехово бюро, заобиколен от своите подчинени, седеше самият Публий Атий Вар.

— Чух, че си оцелял от забележителния си поход, Катоне — посрещна го той, без да стане да се ръкува, защото ненавиждаше Катон.

Кимна и подчинените му послушно напуснаха стаята.

— Не можех да си позволя да не оцелея! — изкрещя новодошлият, вбесен от самия вид на този дебелак. — Имаме нужда от войници.

— Да, така е.

Мъж с добро потекло (но не особено благородно), Вар се смяташе за клиент на Помпей Велики, но задълженията към покровителя му не бяха единственото, тласнало го да заеме страната на републиканците — той мразеше Цезар и се гордееше с това. Сега той се изкашля и изгледа госта си с презрение:

— Страхувам се, Катоне, че не мога да ти осигуря подслон. Всеки с ранг, по-нисък от народен трибун, спи в коридора; бившите претори като теб се свиват по табуретки.

— Аз и не очаквам да ми осигуриш жилище, Публий Варе. Възложил съм на един от хората си да свърши това.

Спомените за изискванията на Катон към жилището накараха Вар да потрепери. В Тесалоника той бе живял в тристайна кирпичена колиба с трима прислужници. Една стая за него, една за Статил и една за Атенодор Кордилион.

— Добре — изсумтя Вар. — Вино?

— Не! — сопна се Катон. — Заклех се да не близвам, докато Цезар е жив.

— Благородна саможертва.

Гостът запази мълчание. Косата и брадата му бяха разрошени и сплъстени, защото още не се беше къпал. О, за какво можеше да се говори с такъв човек?

— Научих, че през последните четири месеца сте яли само месо, Катоне.

— От време на време намирахме и хляб.

— О, така ли?

— Нали току-що ти казах.

— Чух също, че имало скорпиони и огромни паяци.

— Да.

— Много хора ли умряха от ухапванията им?

— Не.

— Възстановиха ли се войниците ти от раните си?

— Да.

— И… ъ… попаднахте ли в пясъчна буря?

— Не.

— Сигурно е било кошмарно, когато сте свършили водата.

— Не ни е свършвала.

— Нападнаха ли ви диваци?

— Не.

— Успяхте ли да пренесете цялото въоръжение на войниците?

— Да.

— Политиката сигурно ти е липсвала.

— В гражданската война няма никаква политика.

— Не ти ли липсваше благородната компания?

— Не.

Атий Вар се предаде:

— Добре, Катоне, радвам се да те видя и се надявам да си намериш подходящо жилище. Сега, след като вече си тук и войската ни е събрана, смятам да свикам военен съвет утре през втория час след съмване. — Той стана, за да изпрати госта до вратата. — Все още не сме решили кой ще е главнокомандващ.

Катон не можа да отговори, защото в този момент Вар забеляза Секст Помпей, увлечен в разговор със стражите.

— Сексте Помпее! Катон не ми спомена, че и ти си тук!

— Това не ме изненадва, Варе. Е, ето ме.

— И ти ли дойде пеш от Киренайка?

— В компанията на Марк Катон това бе като приятна разходка.

— Е, влизай, влизай! Да ти предложа вино?

— Няма да откажа.

Секст намигна на Катон и отмина под ръка с Вар.

Луций Гратидий чакаше на площадчето пред двореца, дъвчеше някаква сламка и зяпаше жените, перящи на близката чешма. Тъй като все още бе облечен само с туниката си, никой от войниците наоколо не си даваше сметка, че това е главният центурион на Помпеевия Първи легион.

— Намерих ти доста удобно жилище — рече той и се изпъна като струна, когато Катон излезе и примижа на яркото слънце. — Девет стаи и баня. С чистачка, готвач и двама слуги цената е петстотин сестерции месечно.

За богат римлянин това бе смешна сума, дори да беше пестелив като Катон.

— Чудесна сделка, Гратидий. Статил появи ли се?

— Не, но ще дойде — отвърна весело центурионът, докато го водеше по главната улица. — Просто искаше да се увери, че Атенодор Кордилион ще почива в мир. Доста самотна съдба за един философ бих казал — да те погребат далеч от други философи. Прав беше, че не позволи на Статил да носи праха до Утика. Кладата не беше добра и останаха твърде много кости.

— Не това имах предвид тогава — призна Катон.

Жилището се намираше на приземния етаж на седеметажна постройка точно срещу пристанището. През прозорците се виждаше цяла гора от мачти, плетеница от сребристосиви кейове и безкрайната синева на морето. Петстотин сестерции на месец наистина бе добра сделка, мислеше си Катон, докато двамата роби го търкаха усърдно в банята. Когато Статил се върна, не можа да сдържи усмивката си. Придружаваше го не друг, а Секст Помпей, който отказа предложената му храна, но се настани на един стол и даде кратка равносметка на Катон за неколкочасовия си разговор с Атий Вар.

— Сигурно ще се зарадваш на вестта, че Марк Фавоний е в безопасност — започна той. — Срещнал се с Цезар в Амфиполис и помолил за прошка. Той с радост му я дал. След Фарсал Фавоний сигурно не е с ума си, защото избухнал в сълзи и казал на Цезар, че единственото му желание е да се върне в имението си в Италия и да живее в мир.

„О, Фавоний, Фавоний! Е, предвиждах го. Докато аз стоях с войската в Дирахиум, на теб ти се е наложило да търпиш кавгите на Помпей с кушетъчните му пълководци и онзи варварин Лабиен. Ти ми разказваше всичко в писмата си, но вече не се изненадвам, че не съм получавал вести от теб след Фарсал. Сега научавам, че си изоставил републиканската кауза. Радвай се на спокойствието, скъпи ми Фавоний. Не те обвинявам. Не, не мога да те обвинявам.“

— Освен това — продължаваше Секст — информаторът ми (чието име ще запазя в тайна) ме осведоми, че положението в Утика е по-лошо и от Дирахиум и Тесалоника. Дори глупци като Луций Цезар Младши и Марк Октавий, които не са били дори народни трибуни, претендират за длъжности на легати във войската ни. Колкото до важните клечки… ох! Лабиен, Метел Сципион, Афраний и Вар — всеки от тях е убеден, че той е най-подходящ за командната палатка.

— Надявах се, че са се споразумели.

— Не, ще се решава утре.

— Ами брат ти Гней?

— Сигурно дреме с тъст си Либон някъде край бреговете на Сицилия. Предполагам, че няма да се появи, докато спорът за командването не се разреши.

— Така е най-разумно. А ти, Сексте?

— О, вкопчил съм се като пиявица в бащата на мащехата ми. Метел Сципион може да не е най-умният и талантлив човек, но съм сигурен, че баща ми би искал да му помагам.

— Да, вероятно. — Катон изпитателно изгледа младежа със сивите си очи. — Някакви вести за Цезар?

Секст се намръщи:

— Това е голямата мистерия, Катоне. Явно още е в Египет, макар и както изглежда, да не е в Александрия. Носят се разни слухове, но първите новини за Цезар се чули едва след като през декември в Рим се получило писмо от него, писано месец по-рано в Александрия.

— Не вярвам — заяви Катон. — Цезар е многословен в кореспонденцията си, а сега повече от всякога има нужда да бъде в центъра на вниманието. Цезар да мълчи? Цезар да не пише? Трябва да е умрял, за да стане. О, каква ирония на съдбата би било! Цезар да умре от невярна болест или от копието на някой селяк в дълбоката провинция на Египет! Бих се почувствал измамен.

— Със сигурност не е умрял. Носят се слухове, че предприел плаване нагоре по Нил със златен кораб, че стоял до колене в цветя редом с египетската царица. Свирели им с толкова лири, че вдигали шум колкото десет слона, танцували им момичета по ефирни воали и се къпели в магарешко мляко.

— Подиграваш ли ми се, Сексте Помпее?

— Да се подигравам на теб, Марк Катоне? Никога!

— Значи е хитрост. При това безделие в Утика обаче звучи правдоподобно. Тази надута фъшкия Вар нямаше да ми каже нищо, затова съм ти благодарен за новините. Не, мълчанието на Цезар сигурно е поредната му хитрост. Какво се чува за изтъкнатия ни проконсул и адвокат Марк Тулий Цицерон?

— Седи в Брундизиум, изправен пред поредната си дилема. Ватиний го посрещнал радушно в Италия, но скоро се появил Марк Антоний начело на Цезаровата войска и наредил на Цицерон да се маха. Цицерон му показал писмото на Долабела и Антоний се извинил. Ала нали го знаеш бедния малодушник — прекалено е страхлив, за да рискува да навлезе в Италия по-навътре от Брундизиум. Жена му отказва да има каквото и да било общо с него. — Секст се ухили. — Знаеш я. Толкова е грозна, че може да изплаши и харпия.

Катон го отрезви с хладния си поглед.

— Ами в Рим, какво става?

Секст изсвири с уста:

— Катоне, там е истински цирк! Управлението е поето от десетина трибуни, защото никой не е провел избори за едили, претори или консули. Долабела е станал народен трибун. Затънал е в заеми, затова се опитва да прокара закон за пълно опрощаване на всички дългове в Плебейското събрание. При всеки опит изтъкнатите привърженици на Цезар, Полион и Требелий налагат вето. Затова е последвал примера на Публий Клодий и е организирал улични банди, които тероризират и бедни, и богати. — Лицето на Секст се оживи. — Докато диктаторът Цезар е в Египет, държавен глава е началникът на конницата Марк Антоний. Той се държи безобразно — пиянства, развратничи, иска подкупи.

— Пфу! — Катон се изплю, очите му пламнаха. — Марк Антоний е алчна свиня, лешояд… О, това е прекрасна новина! Цезар най-после се изложи, като назначи този пияница за свой заместник. Началник на конницата! Конска фъшкия по-скоро!

— Не подценявай Марк Антоний, Катоне — възрази му Секст. — Той е намислил нещо. Цезаровите ветерани са на лагер около Капуа, но се вълнуват и говорят за поход към Рим, „за да потърсят правата си“. Мащехата ми (която между другото ти изпраща много поздрави) твърди, че Антоний работи сред войската за собствените си интереси.

— Собствени интереси ли? Не за тези на Цезар?

— Корнелия Метела ме осведоми, че Антоний имал големи амбиции, иска да заеме мястото на Цезар.

— Как е тя?

— Добре. След като получила праха на баща ми, изпратен от Цезар, издигнала красива мраморна гробница край вилата си на Албийските възвишения. Той срещнал освободения ни роб Филип, който изгорил трупа на баща ми край Пелузиум. Цезар наредил главата също да бъде изгорена. Прахът пристигнал със съболезнователно писмо (така се изразява Корнелия Метела), в което той й гарантира, че ще й позволи да запази имуществото и парите си. Така ще има документ пред Антоний, ако поиска да й ги конфискува.

— Сексте, това предизвиква у мен недоумение и тревога. Какво си е наумил Цезар? Трябва да разбера!

На втория час след съмване на другия ден в залата за аудиенции на управителя се събраха седемнайсет човека.

„О — помисли си със свито сърце Катон, — върнах се на старото бойно поле, но битките тук вече не ми доставят удоволствие. Може би не е правилно, че така ненавиждам всяка авторитарна власт, но това поне ме води към философското ми кредо. Знам много добре какво трябва да правя. Хората може да се присмиват на самоотрицанието ми, но прекаленият стремеж към власт е още по-лош. Ето ни сега тринайсет мъже с официални тоги, готови да се разкъсаме един друг заради една празна палатка, наречена «командна». За една гола метафора! Колко пълководци наистина живеят в палатки? А дори да обитават такива, колко от тях споделят неволите на войниците си? Само Цезар. Колко ми е неприятно да призная тази истина!“

Четиримата присъстващи от неримски произход бяха нумидийци. Единият очевидно бе самият цар Юба, защото беше облечен от главата до петите с тирски пурпур и носеше диадема с бяла лента върху къдриците си. Той и други двама от хората му бяха около четирийсетгодишни. Четвъртият беше още юноша.

— Кои са тези… лица? — обърна се Катон към Вар с най-високия си и най-обиден тон.

— Марк Катоне, не говори толкова високо, моля те! Това е цар Юба от Нумидия, принц Мазиниса със сина си Арабион и принц Сабура — прошепна смутено Вар.

— Изгони ги, управителю! Веднага! Това е събрание на римляни!

Вар с усилие запази спокойствие:

— Нумидия е съюзник във войната срещу Цезар, Марк Катоне. Те имат право да присъстват.

— Може би имат право да присъстват на военния съвет, но не и да гледат как тринайсет римски благородници се правят на шутове, като спорят по въпроси, засягащи единствено Рим! — изрева Катон.

— Съветът още не е започнал, Катоне, но ти вече показа магарията си! — изсъска Вар.

— Повтарям, това съвещание засяга единствено Рим! Помоли любезно чужденците да излязат!

— Съжалявам, не мога да го направя.

— В такъв случай ще присъствам, но в знак на протест няма да изрека нито дума повече!

Под заплашителните погледи на четиримата нумидийци той се оттегли в дъното на залата зад Луций Юлий Цезар Младши, пъпчива издънка на Юлиевия род, чийто баща беше братовчед на Цезар, негова дясна ръка и горещ поддръжник. „Странно — помисли си Катон, втренчен в гърба на Луций, — какво е довело сина при републиканците.“

— Не се разбира с баща си — прошепна му Секст. — Няма да получи наследството, но поне няма да се чувства жалка сянка на баща си.

— Ти не трябва ли да седнеш някъде на по-предните редове?

— На моята крехка възраст? В никакъв случай!

— Долавям нотка на лекомислие в гласа ти, Сексте Помпее — рече Катон с нормалния си висок глас. — Това трябва да се поправи.

— Известно ми е, Марк Катоне. Точно затова прекарах толкова време с теб — отвърна той също толкова високо.

— Тишина там отзад! Откривам заседанието!

— Откриваш ли го? Откриваш? Как така, Варе? Не виждам нито един жрец или авгур на това събрание! Откога римляните провеждат заседания, без да са принесли жертва към боговете и без да се интересуват от пророчествата за бъдещето? — изкрещя Катон. — Докъде стигна нашата република, щом мъже като Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика стоят тук, без да се противопоставят на това беззаконие? Не мога да те принудя да изгониш чужденците, Варе, но забранявам да продължаваш, без да сме отдали дължимото на Юпитер Оптимус Максимус и Квирин!

— Ако имаше търпение да изчакаш минутка, Катоне, щях да призова уважавания Метел Сципион да каже молитвите и да помоля уважавания Фауст Сула да изтълкува небесните знаци — измъкна се бързо Вар, но така успя да заблуди само нумидийците.

„О, имало ли е някога заседание така обречено на провал като това? — питаше се Секст Помпей, докато се наслаждаваше на незабравимия спектакъл как Катон се справя с десет римляни и четирима нумидийци. — Той наистина се промени много след Паретониум, но днес виждам как е изглеждал в сената в онези дни, когато се е нахвърлял със зъби и нокти върху всички, от Цезар до баща ми. Не можеш нито да го надвикаш, нито да не му обръщаш внимание.“

След като свещените ритуали бяха проведени обаче, Катон остана верен на думата си и запази мълчание.

Споровете за командната палатка се завъртяха около Лабиен, Афраний, Метел Сципион и самия управител Вар. Основните разногласия се дължаха на това, че незаемалият никога консулски пост Лабиен имаше най-голям боен опит, докато бившият управител на Сирия Метел Сципион имаше както законно право да командва, така и благороден произход. Афраний пък хем имаше военен опит, хем беше заемал консулската длъжност. Уви, и той като Лабиен нямаше изтъкнати предци, с които да се похвали. Неочакваният кандидат Атий Вар изтъкваше аргументите, че той е законен управител на провинцията, че военните действия ще се водят на негова територия и че от всички присъстващи той е с най-висок ранг.

За късмет гръцкият на разгорещените опоненти не позволяваше ругатните да се леят с такава лекота, както на родния им език. Затова спорът бързо премина на латински. Нумидийците вече не бяха в състояние да следят разговора и това никак не се хареса на цар Юба, хитър и предприемчив човек, който мразеше всички римляни. Шансовете му да разшири държавата си към Мавритания обаче бяха най-добри, ако се съюзи с републиканците, тъй като Цезар не го харесваше. Той никога нямаше да забрави деня, когато, ядосан от лъжите му в един римски съд, Цезар бе загубил самообладание и беше оскубал гъстата му царствена брада.

Нумидийците страдаха и защото Вар не беше осигурил никакви кресла и всички присъстващи трябваше да стоят прави, независимо колко дълго ще се проточат разискванията. Молбата му да получи стол, за да положи морното си тяло, бе отхвърлена. Очевидно римляните се чувстваха съвсем удобно и прави. „Въпреки че трябва да съдействам на тези хора — мислеше си Юба, — в същото време ще се наложи да подкопая властта им в тъй наречената провинция Африка. Колко богата ще бъде Нумидия, ако владее и земите около Баграда!“

След четири къси пролетни часа от по четирийсет и пет минути споровете продължаваха с пълна сила. Постигането на решение бе все така далеч, а атмосферата се нажежаваше с всяка изтекла капка на водния часовник.

Накрая Вар се наежи пред Лабиен и заяви:

— Няма за какво да спорим повече! Именно твоята тактика доведе до разгрома при Фарсал, затова плюя на твърдението ти, че си най-способният ни пълководец! Ако е истина, какви шансове имаме срещу Цезар? Време е в командната палатка да влезе нов човек — Атий Вар! Повтарям, това е моята провинция, поверена ми законно от Римския сенат, а управител на провинция е най-високата длъжност тук.

— Пълни глупости, Варе! — избухна Метел Сципион. — Аз съм управител на Сирия, докато не прекося свещената граница на Рим, а това няма да стане, докато Цезар не бъде победен. Освен това сенатът ми даде върховен империум! Твоята командна власт е само пропреторска! Ти си дребна риба, Варе.

— Може да нямам неограничени пълномощия, Сципионе, но поне посвещавам времето си на по-полезни занимания от блудстване с малки момченца!

Метел Сципион изрева и се нахвърли върху Вар. Лабиен и Афраний скръстиха ръце и останаха безучастни. Висок и як мъж с лице, описано от някого като муцуната на надменна камила, Метел Сципион се оказа доста по-сериозен противник, отколкото бе очаквал Атий Вар.

Катон изблъска Луций Цезар Младши, излезе в средата на залата и разтърва двамата мъже.

— До гуша ми дойде! СТИГА! Сципионе, дръпни се и мирувай. Варе, иди там и не мърдай. Лабиене, Афраний, дръжте се като мъже, не като начервени куртизанки, дебнещи клиенти пред Емилиевата базилика.

Той се извъртя, разрошен и вбесен. Обърна се към останалите:

— Добре. Това очевидно може да продължи цял ден и още един, и следващия месец, и с години напред, без да се стигне до никакво съгласие. Затова сега аз ще взема решението. Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика, ти ще заемеш командната палатка. Полага ти се по две причини, и двете в съгласие с мос майорум. Първо, ти си проконсул с действащ империум маюс, който, както добре знаеш, Атий Варе, надминава всякакви други правомощия. Втората причина е, че носиш името Сципион. Оправдано или не, войниците вярват, че победа в Африка не е възможна без поне един Сципион в командната палатка. Глупаво е да предизвикваме Фортуна точно сега. Въпреки това, Метел Сципионе, ти не си по-добър пълководец от мен самия, затова няма да се месиш на Тит Лабиен на бойното поле, ясно ли е? Длъжността ти е само представителна. Лабиен ще командва войските, а Афраний ще бъде негов заместник.

— Ами аз? — възнегодува задъхано Вар. — Къде се вписвам аз във великия ти план, Катоне?

— Където ти е мястото, Публий Атий Варе. Като управител на провинцията. Твое задължение е да осигуриш ред, спокойствие и добро управление на жителите й, да снабдяваш войските и да служиш като посредник между Рим и Нумидия. Ти очевидно си се сближил с Юба и поданиците му, затова направи нещо полезно в тази област.

— Нямаш право! — изкрещя Вар със стиснати юмруци. — Кой си ти, Катоне? Бивш претор, който не можа да осигури избирането си за консул, това си ти! Всъщност, ако гласът ти не звучеше като бойна тръба, ти нямаше да представляваш нищо!

— Не го оспорвам — отвърна спокойно Катон.

— Аз оспорвам правото ти да взимаш решения дори по-категорично от Вар! — озъби се Лабиен. — Омръзна ми да командвам войски, без официално да съм главнокомандващ.

— Пурпурът не отива на физиономията ти, Лабиене — намеси се Секст Помпей. — Хайде, благородни господа, Катон е прав. Някой трябва да вземе решението и независимо дали това ви харесва, Катон е най-подходящият човек, защото той не се стреми към командната палатка.

— Ако не искаш командната палатка, Катоне, какво искаш? — поинтересува се Вар.

— Да допринеса най-много за общата кауза. Искам работа, която да върша добре. Все пак, Варе, ще се наложи да ми намериш подходяща къща. Сегашната ми квартира се оказа твърде малка.

Секст се засмя весело:

— Браво, Катоне!

— Млъквай! — сряза го Луций Манлий Торкват, един от поддръжниците на Вар. — Затваряй си устата, млади Помпее! Кой си ти, че да славиш действията на внука на един роб?

— Не му отговаряй, Сексте — изръмжа Катон.

— Какво става? — попита Юба на гръцки. — Решихте ли вече?

— Да, царю — отвърна му на същия език Катон. — Само твоята задача още не е определена. Ти ще попълваш войската ни с бойци, но предлагам, докато Цезар се появи, да се върнеш и да си гледаш царството.

Юба замълча, докато Вар усилено шепнеше в ухото му, сетне заяви с достойнство:

— Съгласен съм с решенията ти, Марк Катоне, но не и с начина, по който ги взе. Няма обаче да се върна в царството си. Имам дворец в Картаген и ще отседна там.

— Ако щеш, царю, можеш да се изправиш и на главата си, но те предупреждавам, гледай си нумидийските дела и не се меси в римските. Ако нарушиш тази заповед, веднага ще те изритам.

Гневен и мрачен, с наранено честолюбие, Публий Атий Вар реши, че най-добрият начин да се оправи с Катон е, като го остави да прави каквото ще и избягва компанията му. Катон се премести в разкошна къща на главния площад близо до пристанището, но не на самия бряг. Собственикът на сградата, един търговец на зърно, се беше съюзил с Цезар и нямаше как да възрази, още повече, че отсъстваше от града. Къщата вървеше заедно с прислугата и един иконом, сполучливо наречен Прогнант, защото бе твърде висок и имаше издадена долна челюст и рунтави вежди. Катон си нае собствени слуги (за сметка на Вар), но прие услугите на агента на собственика, някой си Брут.

След това свика Тристате. Това бе сдружение на най-богатите търговци в Утика, все римляни.

— Онези от вас, които имат ковачници, ще престанат да правят котли, менци, брави и земеделски инструменти — нареди той. — Отсега нататък ще ковете само мечове, ножове, остриета за копия, шлемове и плочки за ризници. Всичко това ще бъде изкупувано от мен като пълномощник на управителя. Онези, които се занимават със строителство, ще се захванат с изграждането на нови складове и хамбари. Утика трябва да осигури снабдяването на войската ни във всяко отношение. Каменоделците, искам укрепления, способни да издържат обсада, по-тежка от тази на Картаген при Сципион Африкански. Собствениците на кораби ще се заемат с изкупуването на храни. Забранявам да се губи ценно време за търговия с парфюми, пурпур, платове, мебели и други подобни безполезни вещи. Всеки кораб с товар, който сметна за излишен, ще бъде отпращан. И последно, всички мъже между седемнайсет и трийсет години ще бъдат включени в градската стража, обучени и въоръжени. Моят центурион Луций Гратидий ще започне обучението утре призори. — Той огледа удивените им лица. — Някакви въпроси?

Тъй като нямаше въпроси, Катон ги освободи.

— Както с повечето хора, тук трябва твърда ръка — сподели той пред Секст Помпей (който беше решил да не се отделя от него, докато Цезар още го няма).

— Жалко, че продължаваш да твърдиш, че нямаш талант за пълководец — отбеляза тъжно Секст. — Баща ми винаги е казвал, че доброто командване е не толкова във воденето на сражения, колкото в добрата подготовка.

— Вярвай ми, Сексте, аз не ставам за пълководец! Това е дар от боговете, несправедливо даден на хора като Гай Марий и Цезар. Само с един поглед те са в състояние да видят слабите страни на противника, да преценят предимствата на терена и да определят къде има опасност да се провалят. Дай ми един способен легат и добър центурион и аз ще изпълнявам заповедите на главнокомандващия. Но да определя сам как да водя битката? Никога.

— Твоята самокритичност е безжалостна. — Секст се наведе към Катон и очите му заблестяха. — Кажи ми обаче, скъпи Катоне, аз имам ли талант за пълководец? В сърцето си знам, че имам, но след като слушах как тези глупаци спорят за умения, които очевидно нямат, дали не се лъжа?

— Не, Сексте, не се лъжеш. Слушай сърцето си.

В течение на две нундини Утика влезе в ново, военно ежедневие и това явно не притесняваше особено жителите й. На втората нундина обаче се появи Луций Гратидий. Изглеждаше доста разтревожен.

— Нещо става, Марк Катоне.

— Какво?

— Бойният дух не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Момчетата ми са мрачни и все повтарят, че тези усилия са напразни. Макар че не съм видял никакви признаци за това, те твърдят, че Утика тайно е на страната на Цезар и че тези настроения ще доведат до провала ни. Днес научих, че нумидийският ни приятел цар Юба е толкова убеден в истинността на този слух, че смятал да нападне града и да го изравни със земята. Мисля обаче, че именно Юба стои в основата на тези слухове.

— Аха! — възкликна Катон и се изправи. — Напълно съм съгласен с теб, Гратидий. Юба е този, който мъти водата, не някакви въображаеми привърженици на Цезар. Опитва се да принуди Метел Сципион да му отстъпи командването. Той иска да заповядва на римляните. Е, скоро ще му подрежа крилцата!

Разгневен, Катон незабавно замина за царския дворец в Картаген, където навремето се беше крил претендентът за нумидийския престол принц Гауда, докато Югурта се сражавал с Гай Марий. Палатът бе доста по-голям от онзи в Утика, забеляза Катон, докато слизаше от теглената от две мулета колесница с безупречно изгладена парадна тога. Предшестван от шестима ликтори с алени туники и брадви във фасциите като символ на империума му, той се приближи до входа на двореца, кимна на стражите и влезе, сякаш си беше у дома.

„Това винаги минава — помисли си. — Един поглед на ликторите с брадвите и дори вратите на Троя ще се отворят пред теб.“

Коридорите на двореца бяха просторни и пусти. Катон нареди на шестимата ликтори да останат в преддверието, сетне навлезе в отвращаващия го разкош на палата. Изобщо не се притесняваше да наруши спокойствието на царя — Юба бе пренебрегнал законите на Рим, той беше престъпник.

Първият, на когото се натъкна Катон, бе самият цар, изтегнал се на кушетка в красива стая с фонтан и големи прозорци, гледащи към слънчев вътрешен двор. По покрития с мозайка под пред Юба дефилираха двайсетина жени в оскъдно облекло.

— Това е отвратително! — изрева Катон.

Царят се стресна, потрепери, сетне скочи яростно срещу натрапника. Жените се разбягаха с писъци в търсене на нещо, за да покрият телата и лицата си.

— Махай се оттук, извратен мръсник! — изкрещя Юба.

— Не, ти ще се махнеш, нумидийски изроде! — извиси Катон гласа си, пред който виковете на царя звучаха като шепот. — Вън, вън, вън! Изчезвай от провинцията още днес, ясно ли е? Какво ме интересуват извратените ти отношения с тези жени, нещастни същества, лишени от всякаква свобода? Аз имам достойна и самостоятелна съпруга, начетена и способна да пази благоприличие и без евнуси и решетки! Плюя на твоите жени и на теб самия!

Катон подкрепи думите си, като се изплю.

— Стража! Стража! — закрещя Юба.

Стаята се изпълни с войници, последвани от тримата нумидийски принцове. Мазиниса, Сабура и младият Арабион застинаха на място при вида на Катон с десетина копия, насочени към гърдите и гърба му. Римлянинът не обърна никакво внимание на оръжията, не отстъпи нито крачка.

— Убий ме, Юба, и си загубен! Аз съм Марк Порций Катон, сенатор и пропретор в Утика! Нима си въобразяваш, че ще уплашиш мен, който съм се опълчвал пред мъже като Цезар и Помпей Велики? Виж това лице и запомни, че то принадлежи на човек, който не може да бъде отклонен от целта си, нито подкупен или сплашен! Колко плащаш на Вар, та търпи теб и твоята паплач в провинцията си? Добре, Вар да прави каквото ще, но изобщо не си помисляй да вадиш кесията си, за да подкупваш мен! До края на деня искам да си напуснал провинция Африка, иначе, кълна се във всички богове, ще събера за един час войската си и ще те разпъна на кръст като роб, каквато смърт заслужаваш!

Той разбута с презрение копията, извъртя се и излезе.

До вечерта цар Юба и свитата му бяха на път към Нумидия. Когато поискаха съвета му, Атий Вар потрепери и каза, че когато Катон е в такова настроение, най-разумното е да му се подчиниш.

Със заминаването на Юба войната на нерви в Утика приключи. Жителите на града славеха Катон като бог, макар че ако знаеше, той сигурно щеше да събере цялото население и да му изнесе тирада за светотатството.

Катон беше щастлив. Гражданският пост го задоволяваше, знаеше, че се справя отлично.

„Но къде е Цезар? — питаше се, докато наблюдаваше корабите в пристанището. — Кога ще се появи? Все още няма никакви новини от него, а кризата в Рим все повече се задълбочава. Това означава, че веднага след като се справи с Фарнак в Анатолия, ще се наложи да урежда нещата в столицата. Няма да го видим поне още няколко месеца. Докато стигне Африка, тук ще сме изпаднали в униние. Дали това не е хитрост? Никой не знае по-добре от него колко разногласия има в редиците ни. Така на мен ще се падне задачата да пазя тези дебеловрати глупци да не се хванат за гушите. А в това време трябва да потискам варварските наклонности на Лабиен и да отбивам хитрите ходове на цар Юба. Да не говорим за управителя, чиято най-голяма амбиция е да бъде главен шамбелан на един нумидиец.“

Обхванат от такива мрачни мисли, той неочаквано забеляза младеж, приближаващ се към него с неуверена усмивка. Катон присви очи и се взря в познатия силует. Накрая разпозна младежа и удивлението го удари като гръм от ясно небе. Марк! Единственият му син.

— Какво правиш тук? — попита, без да обръща внимание на протегнатите ръце на момчето.

Лицето на младежа, толкова напомнящо неговото, но лишено от бръчките, придаващи му решителен вид, посърна.

— Реших, че е време да се присъединя към републиканските сили, татко.

— Достойна постъпка, Марк, но аз те познавам твърде добре. Какво точно те накара да вземеш това решение?

— Марк Антоний заплашва да конфискува имуществото ни.

— Ами жена ми? Оставил си я на милостта на Антоний?

— Именно Марция настоя да дойда.

— А сестра ти?

— Порция още живее в дома на Бибул.

— Моята сестра?

— Леля Порция е убедена, че Антоний ще конфискува имуществото на Ахенобарб, затова си купи малка къща на Авентина, просто за всеки случай. Ахенобарб е вложил зестрата й в много печеливши начинания; от трийсет години състоянието й само се е увеличавало. Изпраща ти много поздрави. Също Марция и Порция.

„Каква ирония, че по-способното и умно от децата ми е момиче — помисли си Катон. — Моята храбра Порция продължава да се бори. Какво казваше Марция в последното си писмо? Че Порция е влюбена в Брут. Е, аз се опитах да ги събера, но Сервилия се противопостави. Нейният скъпоценен женствен син да се ожени за дъщерята на братовчед й Катон? Ха-ха! По-скоро ще го убие.“

— Марция те моли да й пишеш — добави младият Катон.

Баща му предпочете да не отговори.

— Хайде, сине, ела. Имам свободна стая за теб. Още ли си толкова добър в счетоводството?

— Да, татко, още.

С това загуби надеждата, че баща му може да му е простил недостатъците и провалите. Катон нямаше недостатъци, нямаше провали. Катон никога не се отклоняваше от пътя към целта си. Каква ужасна съдба да си син на човек без слабости.

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Жертвеният жребец (3)

Метаданни

Данни

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Информация

История

Сваляне / Връзки

2Походът на десетте хиляди войници на Катон.(Секстил (август) 48 — май 47 г. пр.Хр.)

Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (3)

2
Походът на десетте хиляди войници на Катон.
(Секстил (август) 48 — май 47 г. пр.Хр.)