Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (8)

7
Корабът се пропуква
(Интеркаларис 46 — септември 45 г. пр.Хр.)

Племенникът на Цезар Квинт Педий и Квинт Фабий Максим тръгнаха с четири „нови“ легиона от Плаценция през ноември и стигнаха Отвъдна Испания един месец по-късно. Беше разгарът на лятото, много горещо. За тяхна радост провинцията не бе попаднала напълно под властта на тримата републикански пълководци, така че те успяха да изградят добър лагер покрай горното течение на река Бетис и да закупят достатъчно провизии от местното население. Цезар бе заповядал да го чакат и да използват времето за запасяване с храна, въпреки че не очакваше войната да продължи дълго. По-добре да се презапасиш, отколкото да съжаляваш, че не си го направил, беше неговият девиз в такива случаи.

В началото на шейсет и седем дневния интеркаларис, следващ декември, това благоприятно положение се промени. Лабиен се появи начело на два легиона опитни войници и четири легиона местни новобранци и обсади лагера. В открита битка Цезаровите легати Педий и Фабий Максим щяха да се справят добре, но при обсада Лабиен имаше възможност да използва численото си превъзходство. Презапасяването определено се оказа полезно — обсадени или не, Цезаровите войски все още имаха достатъчно храна. Тъй като не бяха сигурни във водата от реката, преминаваща през лагера им, четирите обградени легиона изкопаха дълбоки кладенци и зачакаха Цезар.

По това време Цезар тъкмо потегляше от Плаценция с Пети, Десети и още два новосформирани легиона. Разстоянието по Домициевия път до Кордуба бе хиляда и шестстотин километра и походът до там протече в типичния Цезаров стил: той продължи двайсет и седем дни от по шейсет и един километра на ден и бе улеснен, тъй като не се налагаше да се изгражда лагер всяка вечер. Галските земи покрай Домициевия път бяха толкова мирни, че дори Цезар не виждаше нужда от стени, бруствери и ровове. Това се промени, когато преминаха прохода между Ламиниум в Близка Испания и Оретум в Отвъдна, но тогава им оставаха само двеста и четирийсет километра.

В момента, в който се появи Цезар, Лабиен изчезна.

 

 

Секст Помпей командваше силно укрепената Кордуба, а големият му брат Гней бе взел основната част от войската, за да обсади град Улия, обявил се категорично против републиканците. Когато обаче получи известието на Лабиен, че Цезар вече настъпва към Кордуба, Гней Помпей вдигна обсадата и се върна в столицата на провинцията. Точно навреме!

— Ние имаме тринайсет легиона, а Цезар — осем — рече Гней Помпей на Лабиен, Атий Вар и Секст Помпей. — Предлагам да го нападнем сега и да го сразим веднъж завинаги!

— Да! — изкрещя Секст.

— Да — подкрепи ги малко по-вяло Атий Вар.

— В никакъв случай — възпротиви се Лабиен.

— Защо? — поинтересува се Гней Помпей. — Нека да свършим с това, моля ви!

— В момента Цезар има достатъчно храна, но зимата наближава, а според местните тази години ще е особено тежка — обясни спокойно Лабиен. — Да използваме зимата. Да притиснем Цезар, да го принудим да изразходва всичките си припаси.

— Имаме превес от пет легиона — отбеляза неубедено Гней.

— Четири от тринайсетте ни са с ветерани, другите пет са почти толкова подготвени и само четири са с новобранци. Не е зле. Чух сам да го казваш, Лабиене.

— Това, което не знаеш обаче, Гней Помпее, е, че Цезар има осем хиляди галски конници. Дойдоха няколко дни след него, но вече са тук. Годината беше суха и пашата не е много добра. Ако в планините падне сняг, Цезар няма да може да ги използва. Знаеш какви са галите… — Лабиен замълча, изръмжа. — Не, разбира се, че не ги знаеш. Е, аз ги познавам добре. Наблюдавал съм ги осем години. Защо мислиш, че Цезар предпочита германите? Когато скъпоценните им коне започнат да гладуват, галите се прибират у дома. Затова ще го оставим на мира до пролетта. Щом конете му започнат да гладуват, той може спокойно да се сбогува с конницата си.

Двамата Помпей останаха горчиво разочаровани, но продължиха традицията на баща си. Помпей Велики никога не влизаше в сражение, ако нямаше голямо числено превъзходство над противника. Осем хиляди конници означаваше превес в полза на Цезар.

Гней Помпей въздъхна и удари гневно по масата:

— Добре, Лабиене, разбирам логиката ти. Ще изчакаме зимата, като се стремим да не допуснем Цезар до добри пасища.

 

 

— Лабиен е започнал да се поучава от грешките си — отбеляза Цезар пред легатите си.

Сега сред тях бяха и Долабела, Калвин, Месала Руф, Полион и адмиралът му Гай Дидий. Присъствието на Тиберий Клавдий Нерон също бе неизбежно, макар че той фигурираше само като име. Цезар се нуждаеше от всички благородни патриции, които успее да привлече, за да оправдае действията си.

— Ще срещнем трудности с намирането на храна за конете — продължи той. — Те винаги създават твърде много главоболия, но срещу Лабиен ще са ни необходими. Испанската му конница е отлична и сигурно наброява няколко хиляди. Възможно е да получи и още.

— Какво смяташ да правиш, Цезаре? — поинтересува се Квинт Педий.

— За момента ще чакаме тук, около Бетис. Имам някои идеи за зимата. Първо, ще убедим Лабиен, че тактиката му работи. — Цезар се обърна към Квинт Фабий Максим: — Квинте, искам да намериш надеждни мъже сред центурионите ми и да им възложиш да следят настроенията сред войниците. Досега не съм чул да има недоволни, но дните, когато се доверявах сляпо на легионите си, са минало. Повечето мъже, събрани от Ветидий в Плаценция, са ветерани и съм сигурен, че ги е проверил внимателно за размирници, но въпреки това не е зле да се ослушваме.

Настъпи неловко мълчание. Колко ужасно бе да разберат, че Цезар, войнишкият пълководец, вече разсъждава по този начин! И все пак той имаше право. Винаги съществуваше опасност от бунтове. Войниците се бяха научили, че могат да диктуват на пълководеца си. Нещата във войската бяха започнали да се променят откакто Гай Марий даде право на безимотните да служат и бунтовете бяха просто един симптом на тази промяна. Цезар щеше да намери разрешение.

 

 

В началото на януари календарът вече бе в пълно съответствие със сезоните. Цезар осъществи една от идеите си, като обсади Атегуа, град на един ден пеша южно от Кордуба, на бреговете на река Салсум. Точно в леговището на звяра. В Атегуа имаше големи запаси от храна, но още по-важно бе, че там се пазеха запасите от сено за конницата на Лабиен.

Времето бе свирепо, походът на Цезар протече в пълна тайна. Докато Гней Помпей научи и подготви войските си, Атегуа беше обсадена по подобие на Алезия: с два реда укрепления — един вътрешен към града и един външен срещу подкрепленията от Кордуба. Осемте легиона на Цезар отбраняваха обсадния пръстен, а галската му конница извършваше постоянни набези върху силите на Гней Помпей. Тит Лабиен, който пристигна със закъснение, огледа мрачно укрепленията на Цезар.

— Не можеш да помогнеш на Атегуа, нито да разкъсаш пръстена, Гней — рече той. — Така само губиш хора. Изтегли се в Кордуба. Атегуа е загубена.

Когато градът падна въпреки героичната му съпротива, републиканците получиха силен удар, и то в няколко отношения. Сега Цезар не само че имаше достатъчно храна за конете си, а и тези на Лабиен бяха заплашени от глад. Освен това местните започваха да губят вяра. Броят на дезертьорите сред испанските новобранци нарасна значително.

 

 

Радостта на Цезар бе помрачена от едно писмо на Сервилия и една книга:

„Реших, че съдържанието на това, което ти пращам, ще ти причини силна възбуда, Цезаре. Все пак ти си единственият човек, освен мен, чиято омраза към Катон надвишава дори планината Арарат. Този «шедьовър» е сътворен от онзи недодялан селяк Цицерон и е издаден, естествено, от Атик. Когато ми се предостави възможност да срещна този двуличник, който успява да поддържа добри отношения както с теб, така и с враговете ти, аз така го насолих, че ще ме помни цял живот.

«Ти си не само двуличник, а и паразит, Атик! — рекох му. — Пълен бездарник, който извлича големи печалби, без да има талант. Е, радвам се, че Цезар основа една от най-големите си колонии за безимотните на Рим в твоя латифундии в Епир. Това ще те научи как се извлича печалба от обществена земя! Дано да изгниеш още приживе и дано голтаците на Цезар съсипят бившето ти имение!»

Не можех да намеря по-сполучлив начин да го уязвя. Очевидно с Цицерон са си мислели, че са успели да те накарат да основеш колонията си някъде по-далеч от стадата и кожарските фабрики на Атик в Бутротум. Цезаре, не оставяй Атик да те придума да промениш мястото на колонията си! Земята не е негова, той не плаща наем за нея и не заслужава нищо от това, което получава благодарение на теб и бедните! Да издаде тези противни хвалебствия за най-отвратителния човек, когото познавам! Бясна съм! Когато прочетеш Цицероновия «Катон», и ти ще побеснееш. Разбира се, този идиот, синът ми, смята, че книгата е шедьовър. Той бил написал скромен памфлет във възхвала на Катон, но го скъсал, щом прочел творението на Цицерон.

Брут каза, че ще се върне в Рим веднага щом Вибий Панза отиде да управлява Италийска Галия вместо него. Не разбирам, Цезаре, къде ги намираш тези бездарници? Панза все пак е достатъчно богат, за да се ожени за щерката на Фуфий Кален, така че, предполагам, ще се издигне. В момента в Рим има доста от твоите бивши легати от Галия, от претора Децим Брут до бившия управител Гай Требоний.

Знам, че Клеопатра ти пише поне по четири пъти на ден, но реших, че ще се радваш да чуеш и някоя по-обективна гледна точка. Тя преживява някак си, но е изключително нещастна без теб. Как си посмял да я излъжеш, че очакваш кратка кампания? Доколкото мога да преценя, Рим няма да види очите ти поне година. И защо, в името на боговете, си я настанил в този мраморен мавзолей? Бедното създание постоянно трепери от студ! Зимата е сурова и дойде рано: Тибър замръзна, в Рим вече вали сняг. Доколкото разбирам, зимата в Александрия е като късна пролет в Италия. Момчето се справя много по-добре и страшно се забавлява със снега.

Сега една клюка. Фулвия е бременна от Антоний и грее от радост. Представи си! Вероятно е момче — за третия в колекцията и от недодялани селяндури! Клодий, Курион, а сега и Антоний.

Цицерон… О, не мога да не мисля за този човек! Онзи ден се ожени за седемнайсетгодишната си повереничка Публилия. Отвратително.

Прочети «Катон». Между другото, Цицерон много искаше да го посвети на Брут, но той отказа тази «върховна» чест. Защо ли? Защото знаеше, че ако приеме, ще го убия.“

 

 

Той прочете „Катон“ и наистина се вбеси поне колкото Сервилия. Според Цицерон Катон бил най-благородният римлянин, живял някога на земята, най-верният и най-безкористен служител на потъпканата Република, враг на всички тирани като Цезар, постоянен защитник на мос майорум, герой дори в смъртта си, съвършен съпруг и баща, бляскав оратор, загърбил всяко телесно удоволствие, съвършен стоик и така нататък, и така нататък. Може би ако Цицерон бе спрял дотук, Цезар би могъл да приеме „Катон“. Ала той не спираше. През цялото време върховните добродетели на Марк Порций Катон се съпоставяха с невъобразимите пороци на диктатора Цезар.

Разтреперан от гняв, Цезар остана неподвижно в креслото си, прехапал до кръв устни.

„Значи така смяташ, а, Цицероне? Добре, ти постигна своето. Цезар никога вече няма да те моли за нищо. Ти никога няма да влезеш в Цезаровия сенат, дори да молиш на колене. Колкото до теб, Атик, издателю на това скверно излияние на човешката злоба, Цезар ще послуша съвета на Сервилия. Безимотните колонисти ще наводнят Бутротум!“

По време на похода си към Отвъдна Испания Цезар бе съчинил една поема — „Итер“ („Път“). Като я препрочете, той установи, че е по-хубава, отколкото му се беше сторила в началото. Най-доброто, което бе писал от години. Достатъчно добро, за да бъде издадено. Разбира се, бе възнамерявал да я изпрати на Атик, чиято малка войска от писари вършеше прекрасна работа. Сега обаче „Път“ щеше да отпътува при братята Сосий. Атик нямаше да получи вече нито ред от него. За да отмъщаваш, не беше нужно да си цар на Рим. Достатъчно беше да си диктатор на Рим.

Гневът му не отмина, а се превърна в хладна решителност. Цезар започна да пише опровержение на Цицероновия „Катон“, в което всяка точка щеше да бъде разгледана. Изяществото на изказа щеше да накара Цицерон да осъзнае пълното си бездарие. „Катон“ не можеше да бъде отминат с лека ръка. Всеки, който го прочете, щеше да сметне Цезар за по-лош дори от най-извратения гръцки тиранин. Тази книга бе пълен боклук и трябваше да бъде опровергана!

 

 

Обикновено Цезар се стремеше към битка, за да сложи бърз край на войната. В Испания обаче бързаха републиканците. Цезар бе твърде зает със своя „Антикатон“, за да мисли за битки.

Секст Помпей с удоволствие прочете „Катон“, но остана малко разочарован, че не се споменаваше нищо за похода през пустинята — последните радостни моменти в живота му. Провинция Африка бе отвратителна, но Испания беше още по-лоша. Той ненавиждаше Тит Лабиен, а Атий Вар смяташе за безличен човек. Само бедният Гней заслужаваше да се бори за него, но той бе загубил доста от стария си плам.

— От мен няма никаква полза на сушата, Сексте, това е горчивата истина — рече му мрачно Гней преди една среща с Лабиен и Атий Вар.

Беше първият ден на март. Снеговете около Кордуба се топяха и испанското слънце отново напичаше.

— И аз се чувствам по-сигурен по море — призна Секст. — Какво ще стане сега?

— О, ще предизвикаме Цезар на битка колкото се може по-скоро. — Гней спря, стисна силно китката на брат си. — Сексте, обещай ми нещо.

— Каквото кажеш.

— Ако падна в бой или срещна края си по някакъв друг начин, ожени се за Скрибония.

Тръпки побиха Секст. Той издърпа ръка от пръстите на брат си.

— Не, бате! — изкрещя като глезено малко дете. — Това е смешно! Нищо няма да ти се случи!

— Имам предчувствие.

— Преди битка всеки си мисли най-лошото!

— Съгласен съм, че може да си въобразявам, но си представи, че се случи? Не искам скъпата ми Скрибония да остане на улицата. Тя няма пари и никаква роднинска връзка с Цезар.

В сините очи на брат си Секст видя същата отчаяна убеденост, която бе наблюдавал в очите на баща си, когато Помпей Велики говореше за бягство в далечна Серика.

— За теб, Сексте, нямам никакви лоши предчувствия — продължи Гней. — Независимо дали ще победим, или ще изгубим, ти ще оцелееш. Моля те, вземи Скрибония със себе си! Дари баща ни с внуци чрез нея, защото аз не успях да го сторя. Кажи, че ще го направиш! Обещай!

За да не позволи на брат си да види сълзите му, Секст го прегърна.

— Обещавам.

— Добре. Хайде сега да видим какво има да ни каже Лабиен.

 

 

Всички се съгласиха, че войската трябва да напусне околностите на Кордуба и да се премести на юг, за да примами Цезар далеч от лагерите и източниците му на провизии. Най-големият удар за Гней Помпей дойде, когато Лабиен отказа да поеме главното командване.

— Аз нямам късмета на Цезар — рече той. — Две битки ми бяха нужни, за да го осъзная, но сега го разбирам добре. Всеки път, когато поема командването, губим. Затова сега е твой ред, Гней Помпее. Аз ще командвам конницата и ще изпълнявам заповедите ти.

Големият син на Помпей Велики се втренчи с ужас в побелелия Лабиен. Щом този опитен воин можеше да изрече такова нещо, какво оставаше за него? Е, Гней Помпей знаеше главната причина. Лабиен можеше да обвинява Цезаровия късмет, но най-важното всъщност бяха Цезаровите способности.

Това предположение бе потвърдено на петия ден на март, когато дълго отлаганата битка се състоя в покрайнините на град Сорикария. Гней Помпей установи, че няма таланта и интуицията на баща си в сухоземните битки. Пехотата му претърпя тежки загуби, но въпреки това сражението не се оказа решаващо. Гней Помпей се оттегли и увереността му намаля допълнително, когато научи, че испанските му трибуни и войници се измъкват. Тъй като не знаеше кое е най-правилно в случая, той задържа дезертьорите за една нощ, но на следващата сутрин ги освободи. Ако хората не искат да се бият, защо да ги задържа?

— Прекалено малко от нас са верни на каузата — сподели той със Секст Помпей. — На света няма човек, който да може да победи Цезар, а аз съм уморен. — Той подаде на брат си един малък свитък. — Това се получи призори от Цезар. Още не съм го показал на Лабиен и Атий Вар, но ще се наложи да го сторя.

„До Гней Помпей, Тит Лабиен, легатите и войниците от републиканските сили: милостта на Цезар свърши. Нека с това писмо да бъдете известени. Няма да има повече прошка дори за хората, които никога преди не са я получавали. Испанските новобранци ще бъдат смятани за еднакво виновни и ще си получат заслуженото, както и всички градове, които поддържат републиканците. Всеки мъж на боеспособна възраст, заловен, в който и да е град, ще бъде екзекутиран без съд.“

— Цезар е ужасно разгневен! — прошепна Секст. — О, Гней, чувствам се, сякаш съм стъпил в гнездо на оси! Защо е толкова ядосан? Защо?

— Нямам представа — отвърна Гней и отиде да покаже бележката на Лабиен.

Лабиен знаеше. С мокро от пот чело той вдигна ледения си поглед към двамата Помпей:

— Търпението му се е изчерпало. За последен път това стана при Укселодунум, където нареди да отсекат ръцете на четири хиляди гали, а после ги изпрати да просят по пътищата на цялата страна.

— О, богове, защо? — попита потресен Секст.

— За да покаже на Галия, че ако продължава да се съпротивлява, няма да има милост. Според него осем години стигаха. Ти си достатъчно възрастен, за да познаваш гнева на Цезар, Гней. Когато търпението му се изчерпи, той става звяр.

— Какво да сторя? — попита Гней.

— Прочети това на войската преди битката. — Лабиен вдигна рамене. — Утре ще изберем място за сражение. Ще се бием до смърт и ако не друго, ще дадем на Цезар най-ожесточения отпор в цялата му кариера.

 

 

Избраха мястото край град Мунда, на пътя от Астиги за крайбрежието при Калпе, Херкулесовия стълб и испанската страна на протока. Ниският планински проход даваше чудесно предимство на републиканците. Цезар, който веднага прие битката, трябваше да се сражава, изкачвайки се. Планът му бе да държи позициите си с пехотата, а през това време конницата му да заобиколи противника в гръб. Нелека задача при този терен, а и врагът съзнаваше, че след тази битка няма да има помилване.

Двете войски се сблъскаха малко след зазоряване и започнаха кърваво, примитивно клане. При Мунда нямаше място за блестящи или новаторски тактики. Това бе може би най-простата му битка. И той за малко да изгуби, защото републиканците не отстъпваха нито педя от позициите си и не му позволяваха да използва конницата. При Мунда трябваше да се бие при изкачване и имаше четири легиона по-малко от противника. Войниците на Гней Помпей бяха приели посланието на Цезар съвсем сериозно и се сражаваха отчаяно.

След осем часа изходът от битката още не беше решен. Възседнал бойния си кон върху едно възвишение, Цезар видя как редиците му започват да поддават. В този момент той скочи на земята, грабна щита, извади меча си и се хвърли напред, към онази част на фронта, където Десети едва отстояваше позициите си.

— Хайде, непокорни курви, това са просто деца! — изкрещя, сеейки смърт около себе си. — Ако не можете да се справите по-добре, това ще е последният ден за вас и за мен, защото аз ще загина редом с вас!

Войниците му се съвзеха, стегнаха редиците си и продължиха да се бият още по-ожесточено.

Така малко преди залез изходът още не беше ясен. Квинт Педий стоеше на наблюдателния хълм. С набитото си око той забеляза възможност за намеса на конницата и даде заповед за настъпление. Младият трибун Салвидиен Руф поведе атаката срещу десния фланг на Гней Помпей. Галите, подсилени с хиляда германи, пробиха отбраната на Лабиеновата конница и удариха Гней Помпей в гръб.

Нощта завари бойното поле осеяно с трийсет хиляди трупа на републикански войници и техните испански съюзници. От Десети легион на Цезар почти нямаше оцелели. Те най-после бяха изкупили вината за бунтовете си. Тит Лабиен и Публий Атий Вар паднаха в боя. Двамата Помпей се измъкнаха.

 

 

Гней избяга в Хиспалис и потърси подслон там, но Цезений Лентон, един младши легат на Цезар, го последва, уби го, отсече главата му и я окачи на главния площад на града. Гай Дидий, който прочистваше района, я видя, прибра я и я изпрати на Цезар с пълното съзнание, че той никак няма да одобри това варварство. Цезений Лентон бързо щеше да загуби благоразположението на пълководеца си.

 

 

Полумъртъв от умора, Секст се добра до един избягал кон и без да се замисля, се насочи към Кордуба, където бе останала Скрибония. След дълго криене по обиколни пътища той стигна града на втората нощ след битката при Мунда.

Шумът от малък военен отряд по пътя го накара да се скрие в една горичка, откъдето наблюдаваше осветените от луната мъже. Там, набучена на копие, видя главата на брат си, с обърнати към небето очи и разкривена от болка уста.

Предчувствието на Гней се беше оказало вярно.

„Първо баща ми, а сега брат ми. И двамата обезглавени. И аз ли трябва да споделя тази съдба? Ако е така, кълна се в Сол Индигес, Телус и Либер Патер, че ще надживея Цезар и ще бъда безжалостен враг на наследника му. Защото съзнавам, че Републиката никога няма да се върне. Баща ми с право мислеше да бяга в Серика, но за това е твърде късно. Аз ще остана в света на Нашето море — в самото море. Корабите на Гней все още са на Балеарските острови. Пик, покровителю на пиценците, пази флотилията му за мен!“

Пред вратите на Кордуба той срещна Гней Помпей Филип, същия освободен роб, който бе изгорил трупа на баща му на брега на Пелузиум. Той бе напуснал службата при Корнелия Метела, за да отиде с двамата й синове в Испания. С фенер в ръка той обикаляше улиците, твърде стар, за да привлече вниманието.

— Филипе! — прошепна Секст.

Прислужникът се опря на рамото му и заплака:

— Господарю, убиха брат ти!

— Знам. Видях го. Филипе, обещах на Гней да се грижа за Скрибония. Плениха ли я?

— Не, господарю. Аз я скрих.

— Можеш ли да я изведеш при мен? С малко храна. Ще се опитам да намеря втори кон.

— Под стените има тунел, господарю. Ще ти я доведа до час.

Филип се обърна и изчезна в мрака.

Докато чакаше, Секст потърси кон. Като повечето градове Кордуба нямаше достатъчно обори в рамките на градските стени и той знаеше точно къде се държат кордубските коне. Когато Филип се върна със Скрибония и личната й прислужница, Секст беше готов.

Бедното красиво момиче бе покрусено. Притисна се силно към него.

— Не, Скрибония, няма време за това! И не мога да взема прислужницата ти. Ще избягаме само двамата. Избърши очи. Намерих ти спокоен стар кон, трябва само да го яхнеш. Ела и бъди храбра заради Гней.

Филип му бе донесъл испански дрехи и беше дал на Скрибония нещо, което да не бие на очи. Двамата опитаха да я качат на коня, но тя отказа. О, не, твърде неприлично било да яха каквото и да било! Жени! Затова Секст й намери магаре, за което изгуби още време. Накрая си взе сбогом с Филип, хвана поводите на магарето и потегли. За сметка на красотата й съпругата на Гней бе твърде глупава.

Криеха се денем, а нощем пътуваха по обиколни пътища. Достигнаха крайбрежието над Нови Картаген и се насочиха към Близка Испания, старото владение на Помпей. Филип бе дал на Секст предостатъчно пари, така че когато свършеха храната, лесно си набавяха нови припаси от самотни къщи. Продължиха на север, като заобиколиха отдалеч войските на Цезар. Веднъж пресекли река Ибер, Секст въздъхна с облекчение. Сега вече знаеше накъде да върви. Към лацетаните, при които баща му години наред бе държал конете си. Там двамата със Скрибония щяха да са на сигурно място, докато Цезар й слугите му се изтеглят от Испания. Сетне щеше да отиде На Майор, Големия балеарски остров. Щеше да поеме командването на Гнеевата флотилия и да се ожени за Скрибония.

 

 

— Мунда най-после сложи край на републиканската съпротива — рече Цезар на Калвин, докато яздеха към Кордуба. — Лабиен е мъртъв. Все пак битката си струваше. Не съм мечтал за по-добра. Бих се рамо до рамо с хората си, ще запомня този момент. — Той се протегна и присви болезнено очи. — Признавам обаче, че годините ми тежат. Вече съм на петдесет и четири. — Гласът му стана по-хладен: — Мунда разреши и проблема ми с Десети. Малкото оцелели няма да проявяват много претенции за мястото, където ще ги настаня.

— Къде мислиш да е то? — поинтересува се Калвин.

— Около Нарбон.

— Новините от Мунда ще достигнат Рим към края на март — отбеляза Калвин със задоволство. — Когато се върнеш, противниците ти вече ще са приели неизбежното. Сенатът вероятно ще гласува да останеш диктатор доживотно.

— Да гласуват каквото си искат — отвърна Цезар. — По същото време догодина вече ще съм в Сирия.

— Сирия?

— Бас е окупирал Апамея, Корнифиций държи Антиохия, а Антистий Вет е на път да поеме управлението. Пълна бъркотия. Трябва да я оправя и решението е ясно. Партите се канят да нахлуят в провинциите ни. Затова ще се наложи ние да ги ударим първи. Възнамерявам да повторя похода на Александър Велики, като завзема всички земи от Армения до Бактрия и Согдиана, от Гедрозия и Кармания до Месопотамия и да всея малко страх у индийците — обяви спокойно Цезар. — Партите много често нахлуват в територии на запад от Ефрат. Ще се наложи ние да стъпим на изток от тази река.

— О, богове, ти планираш поне с пет години напред! — удиви се Калвин. — Смееш ли да оставиш Рим без надзор толкова дълго? Виж какво стана, когато отиде в Египет, а тогава те нямаше само няколко месеца, не години. Цезаре, не можеш да очакваш Рим да се справя сам, докато си губиш времето със завоевания!

— Аз не си губя времето! — процеди през зъби Цезар. — Изненадвам се, Калвине, как още не си разбрал, че гражданската война ни струваше много пари. Пари, които Рим не притежава! Пари, които трябва да намеря от царството на партите!

 

 

Влязоха в Кордуба без бой. Градът отвори доброволно вратите си с молба за частичка от пословичното Цезарово милосърдие. Не получи никакво. Той събра всички мъже на боеспособна възраст и ги екзекутира. Сетне наложи на града глоба, колкото тази на Утика.

 

 

В деня, когато трябваше да замине за Испания като адютант на Цезар, Гай Октавий бе повален от остро белодробно възпаление. Едва към средата на февруари успя да се възстанови достатъчно, за да напусне Рим въпреки силните протести на майка си. За пръв път от повече от сто години календарът следваше съвършено точно естествения ход на сезоните. Затова тръгването през февруари означаваше заснежени планински проходи и мразовити ветрове.

— Няма да се върнеш жив! — плачеше отчаяно Ация.

— Напротив, мамо, ще се върна. Как мога да пострадам в една добре закрита каруца със затоплени тухли и цял куп одеяла?

Въпреки протестите й младежът потегли. Скоро откри, че пътуването по това време на годината (стига да стои на топло), не изостря астмата му, както вече наричаше болестта си. Цезар му изпрати Хапдефане и лечителят му даде полезни съвети. Пътищата бяха заснежени и затова във въздуха не се вдигаха нито прах, нито животински косми, а при по-ниските температури времето бе по-сухо. Когато каруцата му стигна до навети с преспи участъци, той грабна лопатата, за да помага в разчистването на пътя. Това бе прекрасно упражнение. Дихателни затруднения изпита само при преминаването през устието на река Родан, но това трая само стотина мили. В Пиренеите се отби да разгледа военните трофеи на Помпей Велики, избелели от слънцето и обрулени от ветровете, сетне се спусна в Близка Испания и в земите на лацетаните го посрещна пролетта. Дори тогава не срещна трудности с дишането — времето бе доста влажно и тихо.

В Кастулон научи, че край Мунда се е провела решителна битка и че Цезар е в Кордуба, затова се отправи нататък.

Пристигна на двайсет и третия ден на март и завари града в кръв и дим от десетки погребални клади. За щастие дворецът на управителя бе разположен на висок хълм и оставаше над тези следи от масовите екзекуции. Октавий с изненада установи, че е в състояние да остане равнодушен пред подобна гледка. Поне в това отношение се отличаваше от повечето мъже и той беше доволен.

В двореца го посрещна млад мъж с военна униформа, чиято задача вероятно бе да приема и разпределя посетителите. Часовите отвън забелязаха сравнително богатия вид на Октавиевата свита и го пуснаха, но този младеж явно не гледаше толкова леко на задълженията си.

— Да? — изръмжа той и погледна новодошлия изпод рунтавите си вежди.

Октавий остана мълчаливо втренчен в него. Ето един истински войник! Точно такъв, какъвто винаги бе мечтал да бъде. Легионерът се изправи в целия си ръст, надминаващ този на Цезар; раменете му бяха като канари, а вратът му — здрав като на бик. Това обаче бе нищо в сравнение с лицето му — хубаво, но въпреки това мъжествено. Гъста руса коса, тъмни рунтави вежди, строги хлътнали очи, изящен нос, стегнати устни и брадичка. Голите му ръце бяха мускулести, дланите му — широки, с добре оформени пръсти, говорещи, че е в състояние да извършва както тежка физическа работа, така и по-фини дейности.

— Да? — повтори той малко по-меко и на лицето му се изписа леко развеселено изражение.

„Също като Александър — помисли си легионерът за непознатия (не беше свикнал да използва определението «красив» за мъже), — но много деликатен и изтънчен.“

— Имам една молба — рече новодошлият учтиво, но с достойнство. — Трябва да се явя при Гай Юлий Цезар. Аз съм новият му адютант.

— Кой велик аристократ те изпраща? — попита войникът. — Чака те тежка служба, младежо.

Октавий се усмихна скромно:

— О, той вече ме познава. Сам ме повика.

— О, роднина! Как се казваш?

— Гай Октавий.

— Не ми говори нищо.

— А ти кой си? — попита на свой ред Октавий.

— Марк Виспаний Агрипа. Адютантът на Квинт Педий.

— Виспаний ли? — намръщи се Октавий. — Странна фамилия. Откъде си?

— От самнитска Апулия, но името ми е месапско. Обикновено ме наричат Агрипа.

— „Роден с краката напред“. Не изглежда да си куц.

— Краката ми са в отлично състояние. Твоето прозвище какво е?

— Нямам такова. Наричат ме просто Октавий.

— На горния етаж, третата врата по коридора вляво.

— Ще пазиш ли нещата ми, докато дойда да си ги взема?

Прислугата тъкмо внасяше „нещата“ му. Агрипа изгледа новия адютант с насмешка. Той имаше достатъчно „неща“, за да бъде старши легат. Какъв се падаше на Цезар? Сигурно някакъв далечен братовчед. Изглеждаше приятен момък, макар че явно имаше доста високо мнение за себе си. От него със сигурност нямаше да стане войник! Агрипа се сети за една история за Гай Марий. За някакъв далечен братовчед, който бил убит от един войник, задето му направил предложение за хомосексуален контакт. Вместо да екзекутира легионера, Марий го наградил! Не че този младеж правеше подобни опити…

Гай Октавий… Лациум очевидно. В сената имаше много Октавии дори сред консулите. Агрипа вдигна рамене и отново се наведе над списъка на екзекутираните.

 

 

— Влез — отговори Цезар, след като Октавий почука.

Пълководецът го посрещна с каменно лице, но щом го видя, изражението му се смекчи. Той остави перодръжката и се изправи.

— Мили ми племеннико, ти си преживял цялото пътуване. Радвам се да те видя.

— Аз също се радвам, Цезаре. И много съжалявам, че изпуснах битката.

— Няма за какво да съжаляваш. Тя не се отличаваше с добра тактика и аз загубих много хора. Изглеждаш добре, но ще накарам Хапдефане да те прегледа, за да се увери, че си здрав. Имаше ли много сняг по проходите?

— В Монс Генава да, но в Пиренеите беше чисто. — Октавий седна. — Много мрачен изглеждаше, когато влязох, чичо.

— Четели Цицероновия „Катон“?

— Тези презрени лъжи? Да, развличах се с тях, докато бях на легло в Рим. Надявам се, че готвиш достоен отговор.

— Точно това правех, когато почука — отвърна с въздишка Цезар. — Някои, като Калвин и Месала Руф, смятат, че не бива да отговарям. Мислят, че всичко, което напиша, ще се сметне за оправдание.

— Вероятно са прави, но въпреки това трябва да отговориш. Да замълчиш е все едно да признаеш, че всичко е истина. Онези, които сметнат написаното от теб за оправдания, така или иначе няма да ти повярват. Цицерон те обвинява, че си унищожил завинаги демократичната система — правото на всеки римлянин да живее без чужда намеса, — и за смъртта на Катон. Когато имам достатъчно пари, смятам да изкупя всички копия на „Катон“ и да ги изгоря.

— Интересно решение! Мога и аз да го направя.

— Не, хората ще се досетят кой стои зад това. Нека го направя аз и след известно време. Когато духовете се успокоят. Как смяташ да съставиш отговора си?

— Започвам с някои остри забележки по отношение на Цицерон. Сетне подлагам характера на Катон на анализ, по-унищожителен и от онзи, който Гай Касий направи на Марк Крас. От алчността и пиянството до домашните философи и отвратителното му отношение към съпругите му. Всичко ще бъде описано. Сигурен съм, че Сервилия ще ми разкаже и някои по-малко известни подробности около живота на Катон — добави лукаво той.

 

 

Така започна доста необичайната военна служба на Гай Октавий. Той се надяваше, че ще има възможност да затвърди познанството си с удивителния Марк Виспаний Агрипа, но на следващия ден установи, че Цезар има съвсем други планове за адютанта си.

Когато Фортуна изпратеше Цезар на някое място, той отказваше да го напусне, докато не сложи нещата в ред. В Отвъдна Испания, отдавна присъединена към провинциите на Рим, работата му се състоеше предимно в създаването на римски колонии. Войниците от всичките му легиони, освен Пети и Десети щяха да получат земя, отнета от испански собственици, взели страната на републиканците. В Урсон щеше да се създаде колония за безимотни римски жители, носеща гръмкото име Колония генетива Юлия урбанорум, но останалите нови заселници щяха да са войници ветерани. Имаше една колония край Хиспалис, една край Фиденция, две край Укуби и три около Нови Картаген. Още четири бяха основани в земите на лузитаните. Жителите на всяка колония щяха да се ползват с пълни римски граждански права, а в управлението им можеха да участват и освободени роби.

Работата на Октавий се състоеше в това да придружава Цезар в носещата се в галоп колесница от една колония към друга. Пълководецът следеше за правилното разпределение на земята, за правилното извършване на различните дейности, издаваше купища колониални закони, правилници и актове и лично избираше първите участници в управлението. Октавий си даваше сметка, че това е едно изпитание за него: Цезар следеше не само как се справя със задачите, а и дали здравето му ще издържи.

— Надявам се, че ти помагам, чичо — рече младежът, докато се връщаха от Хиспалис.

— При това много — отговори с нескрито задоволство Цезар. — Ти не само че изпипваш нещата в най-големи подробности, но получаваш удоволствие от задачи, които на повечето хора биха се сторили досадни. Ако беше флегматик, щях да те нарека идеален бюрократ, ала ти кипиш от енергия. След десет години ще си в състояние да управляваш Рим вместо мен, докато аз се занимавам с неща, които ми се удават по-добре. Нямам нищо против да кова най-необходимите за града закони, но не издържам да стоя твърде дълго на едно място, дори това да е Рим. Сърцето ми е в този град, но не и краката ми.

Двамата вече се държаха доста свободно, сякаш нямаха възрастова разлика от повече от трийсет години. Очите на Октавий грейнаха весело и той се засмя:

— Знам, Цезаре. Краката ти трябва постоянно да вървят. Можеш ли да поотложиш кампанията срещу партите, докато натрупам достатъчно опит, та наистина да имаш някаква полза от мен? Рим няма да се подчини на един обикновен младеж, но се съмнявам, че онези, които оставиш да управляват, ще изпълняват безпрекословно волята ти.

— Марк Антоний — измърмори Цезар.

— Именно. Или Долабела. Калвин може би, но той не е достатъчно амбициозен, че да приеме такъв пост. А Хирций, Панза, Полион и останалите просто нямат достатъчно изтъкнати предци, че да усмирят Антоний и Долабела. Толкова ли скоро трябва да тръгваш за Ефрат?

— Само две страни в света са в състояние да извадят Рим от сегашното финансово затруднение, племеннико: Египет и Партското царство. По обясними причини не мога да пипна Египет. Така че остават партите.

Октавий се облегна назад. Не искаше Цезар да види лицето му, за да не отгатне мислите му.

— Разбирам защо трябва да е Партското царство. Все пак богатството на Египет не може да се сравнява с тяхното.

При това изявление Цезар избухна в смях, докато от очите му потекоха сълзи.

— Ако беше зърнал онова, което съм видял аз, Октавий, нямаше дори да си помислиш такова нещо.

— Какво си видял?

— Съкровищниците — отвърна Цезар все още през смях.

За момента това бе достатъчно. Бързай бавно.

 

 

— Странна работа имаш — каза Агрипа на Октавий по-късно същия ден. — По-скоро като секретар, отколкото като кадет.

— Всекиму своето — отвърна Октавий, тъй като не искаше много да обсъжда тази тема. — Аз нямам талант във военното изкуство, но за сметка на това имам усет към управлението. Работата при Цезар е чудесно обучение. Той ми разказва за всичко, което прави, и аз… ами, аз го слушам много внимателно.

— Не ми каза, че ти е чичо.

— За да сме точни, не е. Чичо на майка ми е.

— Квинт Педий твърди, че си му най-големият любимец.

— Значи Квинт Педий е недискретен.

— Той май ти се пада първи братовчед или нещо подобно. Понякога си говори сам — отвърна Агрипа, опитвайки се да прикрие собствената си недискретност. — Ще се задържиш ли повече време?

— Да, две нощи.

— Ела тогава да се повеселиш с нас утре. Нямаме много пари и храната не е нещо особено, но си добре дошъл.

Това „нас“ се оказаха Агрипа и един военен трибун на име Квинт Салвидиен Руф, червенокос пиценец на около двайсет и пет.

Салвидиен изгледа любопитно Октавий.

— Всички говорят за теб — отбеляза той, като избута няколко военни атрибута, за да му направи място.

— За мен? Защо? — поинтересува се Октавий и седна, действие, което напоследък извършваше твърде рядко.

— Ами, първо, ти си любимецът на Цезар. Освен това нашият началник Педий те определя като деликатен. Твърди, че не можеш да яздиш и да служиш като останалите мъже.

Един прислужник донесе храната, включваща жилава варена птица, каша от нахут и сушено месо, хляб, зехтин и чиния превъзходни испански маслини.

— Нямаш голям апетит — отбеляза Салвидиен, докато се тъпчеше.

— Нали съм „деликатен“ — тросна се леко Октавий.

Агрипа се усмихна и наля вино на момчето. Гостът опита, сетне остави чашата. Усмивката на Агрипа стана по-широка.

— Не ти ли харесва нашето вино?

— Изобщо не обичам вино. Цезар също.

— Ти много приличаш на него.

Лицето на Октавий грейна.

— Наистина ли? Наистина ли приличам на него?

— Да. Лицето ти напомня за неговото, което не може да се каже за Квинт Педий. И имаш леко царствен вид.

— Аз съм възпитан на друго място — обясни Октавий. — Бащата на Педий е бил кампанийски конник, затова той е отрасъл там. Докато аз съм отгледан в Рим. Баща ми почина преди няколко години. Луций Марций Филип ми е втори баща.

При споменаването на това добре познато име другите двама го изгледаха.

— Той е епикуреец — отбеляза Салвидиен, явно по-запознат с клюките от младия Агрипа. — И бивш консул. Нищо чудно, че носиш багаж като за старши легат.

Октавий се смути:

— О, това е заради майка ми. Убедена е, че ще умра без нейните грижи. Аз всъщност изобщо не се нуждая от тези неща. Филип може да е епикуреец, но аз не съм.

Той огледа разхвърляната и мръсна стая.

— Завиждам ви — призна с въздишка. — Няма нищо забавно в това да си деликатен.

 

 

— Забавлява ли се? — попита Цезар, след като адютантът му се върна.

Съзнаваше, че момчето няма много възможности да общува с младежи на неговата възраст.

— Да, но така осъзнах колко съм привилегирован.

— В какво отношение, Октавий?

— Ами, имам предостатъчно пари и се ползвам с твоето благоразположение. Агрипа и Салвидиен нямат нито пари, нито нечие благоразположение, но въпреки това според мен те са двама много способни мъже.

— Ако са, ще се издигнат, бъди сигурен. Дали да ги взема в кампанията срещу партите?

— Задължително. Но в твоя щаб, Цезаре. С мен, защото няма да съм достатъчно възрастен, за да управлявам Рим в твое отсъствие.

— Наистина ли искаш да дойдеш? Там има ужасен прахоляк.

— Искам да се уча от теб, затова ще опитам.

— Познавам Салвидиен. Той поведе кавалерията при атаката край Мунда и спечели девет златни фалера. Типичен пиценец, предполагам, изключително храбър, блестящ военачалник, способен да планира. За Агрипа обаче не се сещам. Кажи му да се яви, когато заминаваме утре сутринта, Октавий — нареди Цезар, любопитен да види с кого се е сприятелил племенникът му.

Срещата с Агрипа го осветли. Самият Цезар го смяташе за най-впечатляващия млад мъж, когото бе виждал някога. Ако беше по-грозен, той вероятно щеше да прилича на Квинт Серторий, ала Агрипа притежаваше истинска мъжка красота. Ако беше посещавал училище заедно със синовете на конниците, той без съмнение би израсъл до главен префект. Личеше си, че е от онези мъже, които винаги дават най-доброто от себе си: безкрайно надежден, безстрашен, як и много интелигентен. Юначага. Жалко, че не беше получил по-добро образование. Произходът му също бе доста посредствен. И двете щяха да забавят израстването му в Рим. Още една причина, поради която Цезар възнамеряваше да промени римското общество, за да даде възможност за напредък на наистина способните мъже, какъвто обещаваше да е седемнайсетгодишният Агрипа. Защото той нямаше нито таланта на Цицерон, нито безскрупулността на Гай Марий — двама чужденци, които бяха успели да се вмъкнат в римския елит. Агрипа се нуждаеше от покровител и Цезар щеше да го подкрепи. Племенникът му явно умееше да избира приятелите си. Това го успокояваше.

Докато Агрипа стоеше мирно и отговаряше на любезните, но изпитателни въпроси на Цезар, Октавий наблюдаваше другия младеж с възхищение. Ала не със същото възхищение, с което гледаше Цезар.

Понякога в колесницата с тях пътуваше и някой писар, но този път Цезар реши да остане сам с Октавий. Време бе за един дълго отлаган разговор.

— Ти много харесваш Марк Агрипа — започна Цезар.

— Повече от всеки друг, когото познавам — дойде мигновено отговорът.

„Когато изстискваш цирей, забивай дълбоко и безмилостно скалпела.“

— Ти си много красиво момче, Октавий.

Изненаданият младеж не прие това изявление като комплимент.

— Надявам се това да се промени, Цезаре — прошепна смутено той.

— Не виждам предпоставки да стане, защото не си достатъчно здрав, за да се упражняваш, нито достатъчно як, за да развиеш телосложението на Агрипа… или дори моето. Затова винаги ще си останеш такъв, какъвто си сега: красив и доста хилав мъж.

Октавий почервеня.

— Онова, което си мисля ли, намекваш, Цезаре? Че изглеждам женствен.

— Да — отсече той.

— Затова ли мъже като Луций Цезар и Гней Калвин ме гледат по такъв начин?

— Точно така. Изпитваш ли нежни чувства към представителите на собствения ти пол, Октавий?

Лицето на младежа бе придобило пурпурночервен цвят.

— Не съм забелязал, Цезаре. Признавам, че може да изглеждам влюбен в Марк Агрипа, но аз… аз… аз просто му се възхищавам.

— Ако не изпитваш нежни чувства, съветвам те да престанеш да го гледаш влюбено. Постарай се никога да не започнеш да изпитваш такива чувства. Нищо не може да забави общественото ти издигане повече от това. Казвам ти го като препатил.

— Заради обвинението по отношение на цар Никомед от Витиния ли?

— Именно. Несправедливо обвинение, но за съжаление нито командирът ми, Лукул, нито Марк Бибул пожелаха да повярват, че не е вярно. Те с голямо удоволствие го използваха като политически инструмент и позорът ме преследва чак до триумфа ми.

— Песента на Десети.

— Да — процеди през зъби Цезар. — Те си платиха.

— Как се противопостави на това обвинение?

— Майка ми бе изключителна жена. Посъветва ме да надвикам политическите си противници. Колкото повече шум вдигна, толкова по-добре. И никога да не пускам слухове по отношение на никого от колегите си. Никога да не давам дори най-малък повод да се сметне, че в обвинението може да има и зрънце истина. И да не се задържам нито ден в Атина — добави Цезар, гледайки право напред.

— Спомням си я много добре — каза Октавий с усмивка. — Плашеше ме до смърт.

— И мен също от време на време! — Цезар стисна ръката му. — Предавам ти съвета си, макар че с теб е твърде различно. Ти не привличаш жените както аз на твоята възраст. Аз ги карах да ме желаят, пленявах сърцата им, като в същото време им давах да разберат, че съм необуздан и коравосърдечен. Това ти не можеш да постигнеш, тъй като не си достатъчно високомерен и самонадеян. За съжаление излъчваш известна женственост. Отдавам го на болестта ти, която е накарала майка ти да те глези. Заради нея не можеш да посещаваш редовно бойните тренировки и затова връстниците ти не те познават добре. Винаги се намират хора като братовчед ти Марк Антоний, които смятат, че всеки истински мъж трябва да може да вдига наковални и да прави по едно копеле всяка години. Точно затова той можеше да си позволи да целуне приятеля си Курион на обществено място. Никой не си представя Антоний и Курион като любовници.

— А те бяха ли такива? — полюбопитства Октавий.

— Не. Просто обичаха да скандализират обществото. Ако ти обаче сториш такова нещо, реакцията ще е съвсем различна и Антоний ще е първият, който ще те обвини.

Цезар си пое въздух и продължи:

— Тъй като се съмнявам да имаш достатъчно самочувствие и физическо излъчване, за да омайваш жените, съветвам те да предприемеш друга тактика. Трябва да се ожениш млад и да си създадеш репутация на предан съпруг. Някой може да те нарече мухльо, но това ще проработи, Октавий. Най-лошото, което ще могат да кажат за теб, е, че си скучен човек и живееш под чехъл. Затова избери жена, която ще ти осигури домашен уют, но в същото време да създава впечатлението, че у дома командва тя. — Той се изсмя. — Това не е заповед, така че не е задължително да го изпълниш, но не забравяй съвета ми. Ти никак не си глупав и съм забелязал, че умееш да постигаш своето. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— О, да — отвърна Октавий. — Да.

Цезар пусна ръцете му и продължи:

— Затова престани да гледаш Марк Агрипа с възхищение. Аз разбирам от какво е породено то, но други не са толкова наблюдателни. Поддържай приятелството си, но стой малко настрана. Съветвам те да запазиш другарството си с него, защото той е твой връстник и един ден ще се нуждаеш от поддръжници. Той има обещаващо бъдеще и ако един ден дължи израстването си на теб, ще ти бъде верен до смърт, защото той е точно такъв човек. Казвам да се държиш настрана, за да не си въобрази, че е твой любимец или равен. Нека бъде за теб като Ахат за Еней. В крайна сметка ти си потомък на Венера и Марс, докато той няма знатен произход. Всеки мъж трябва да се стреми към велики дела и аз ще променя Рим така, че всички да имат възможност за това. Някои от нас обаче сме дарени и със знатен произход и той слага допълнителна тежест на плещите ни. Ние трябва да докажем, че сме достойни последователи на предците си.

Колесницата напредваше бързо. Скоро щяха да пресекат Бетис и да продължат по дългия път за река Тагус. Октавий се взираше през прозореца. Облиза устни, преглътна, обърна се към Цезар и го погледна право в очите:

— Много добре разбирам всичко, което ми каза, Цезаре, и съм ти безкрайно благодарен. Съветът ти е изключително полезен и смятам да го следвам неотклонно.

— В такъв случай, млади момко, чака те обещаващо бъдеще. — Очите му проблеснаха. — Забелязвам, освен това, че при цялото ни препускане из Отвъдна Испания не си получил нито един пристъп на астма.

— Хапдефане ме прегледа — отвърна младежът, който сега беше доста по-уверен в себе си. — Когато съм с теб, Цезаре, аз се чувствам в безопасност. Твоето одобрение и закрила ме обгръщат като одеяло и премахват всяка тревога.

— Дори когато говоря за отблъскващи неща?

— Колкото повече те опознавам, Цезаре, толкова повече те приемам като баща. Моят умря, преди да порасна достатъчно, за да обсъждам с него такива теми, вълнуващи всеки мъж. А Луций Филип… Луций Филип…

— Луций Филип се отказа от задълженията на баща още по време на раждането ти — прекъсна го Цезар, изключително доволен от развоя на разговора, от който така се бе опасявал. — Аз също бях лишен от бащин съвет, но получих по-добри наставления от майка си. Ация е истинска майка. Моята ми беше и баща. Затова, ако мога да ти помогна с мъжки съвет, ще го сторя с удоволствие.

„Не е справедливо — помисли си Гай Октавий, — че опознах Цезар толкова късно. Ако се бях събрал с него още като дете, може би изобщо нямаше да се разболея от астма. Любовта ми към него е безкрайна, готов съм да сторя всичко за него. Скоро ще свършим работата си в Испания и той ще се върне в Рим. При онази ужасна грозница и чудовищните й богове. Заради нея и детето й той няма да докосне богатствата на Египет. Колко са хитри жените. Тя зароби господаря на света, за да осигури съществуването на царството си. Ще запази съкровищата му за сина си, който не е римлянин.“

— Разкажи ми за съкровищниците, Цезаре — рече той и насочи големите си, невинни сиви очи към своя идол.

Облекчен от тази смяна на темата, Цезар заразказва. За това не можеше да говори пред никой друг римлянин, само пред това момче, което го приемаше като баща.

 

 

За Цицерон през тази първа година със съответствие на календара и сезоните бедите и разочарованията следваха едно след друго.

В началото на януари Тулия роди преждевременно хилаво и болнаво бебе. Малкият Публий Корнелий получи прякор от страна на баба си — Лентул. Предложението бе на Цицерон. Тъй като беше отишъл в Испания да помага на Цезар, Долабела нямаше възможност да претендира синът му да носи неговото име. Добро отмъщение за негодника, който се беше измъкнал, без да върне зестрата на Тулия.

Тя линееше, не се интересуваше от детето, отказваше да се храни и не вършеше нищо. В средата на февруари почина от любов по Долабела. На Цицерон това нещастие донесе още по-голяма скръб заради безразличието на бившата му жена и претенциите на настоящата, Публилия, която така и не можеше да разбере защо съпругът й плаче, скърби и не й обръща внимание. Освен това Публилия бе твърде разочарована от брака с този известен мъж, както не спираше да повтаря на майка си и малкия си брат при всяка тяхна среща. Скърбящият Цицерон вече толкова се страхуваше от посещенията на роднините си, че търсеше повод да се скрие от тях.

Последваха многобройни съболезнователни писма, между които едно от Брут, написано точно преди да тръгне за Рим от Италийска Галия. Цицерон го отвори трескаво, сигурен, че този мъж, толкова близък до него както по философски, така и по политически убеждения, е намерил най-подходящите думи, за да го разтуши. Вместо това намери хладно, безстрастно, банално описание на „изключително голямата, тежка и неизлечима скръб“ на другия мъж. Ударът бе още по-голям, когато в писмото от Цезар той намери онези изтънчени утешителни слова, които беше очаквал от Брут. О, защо най-неподходящият човек бе способен да напише толкова прочувствено писмо?

Най-неподходящият, най-неподходящият, най-неподходящият! Тази гледна точка бе потвърдена от едно писмо на Лепид, който като най-стар патриций в сената бе и негов председател, принцепс сенатус. Той питаше защо Цицерон не посещава заседанията и го информираше, че според новото законодателство на Цезар по този начин рискува да загуби мястото си. От самото основаване на Републиката членовете на сената запазваха правото си да участват в него, без да се появят дори на едно заседание. Сега нещата стояха другояче. Сенаторите трябваше да изпълняват ролята на съдии, когато им се каже, и да присъстват на заседанията. Ако Цицерон бе възпрепятстван да изпълнява задълженията си поради болест, трима други сенатори трябваше да свидетелстват за това.

Болест беше единствената уважителна причина за отсъствие от заседанията, ако сенаторът се намираше в Италия. На всичкото отгоре, за да напусне страната, сенаторът трябваше да подава молба до сената! Навсякъде, където погледнат, членовете на тази най-древна и свята институция на властта срещаха спънки и ограничения. О, това бе нетърпимо. Заслепен от скръб и гняв, Цицерон се принуди да търси трима сенатори, които да свидетелстват пред Лепид, че Марк Тулий Цицерон не е в състояние да изпълнява задълженията си поради тежко и продължително заболяване.

За капак на всички обиди Цицерон откри, че величествената гробница в памет на Тулия, изградена от известния архитект Клуатий, ще му струва не десет, а двайсет таланта. Скандалните закони на Цезар повеляваха в държавната хазна да бъде внесена сума на същата стойност, на която е издигната гробницата. За това адвокатът лесно намери странична вратичка. Достатъчно бе да нарече гробницата на Тулия светилище и нямаше да се налага да плаща. Така тя имаше не прост гроб, а истински храм. Все пак от трийсетте години съвместен живот с Теренция имаше някаква полза — тя знаеше начини за укриване на данъци, за които Цезар дори не беше сънувал.

Разбира се, имаше и какво да намали скръбта му, най-вече доброто приемане на „Катон“. В едно писмо Авъл Хирций, управляващ Нарбонска Галия, го уведоми, че Цезар възнамерявал да напише „Антикатон“. „О, Цезаре, да, задължително го напиши! Това ще срине авторитета ти така, както не си и сънувал.“

 

 

Новини от Отвъдна Испания все не идваха. Толкова се бавеха, че Хирций, който му беше писал на осемнайсетия ден на април, още не знаеше за залавянето и обезглавяването на Гней Помпей. Вестта за Мунда обаче бе стигнала Рим. Републиканската съпротива бе напълно сломена и вече нищо не можеше да спре издаването на закони, накърняващи правата на първата класа. Дори Атик, който по принцип не се боеше от Цезар, започваше да се тревожи. Макар че още полагаше усилия за отклоняване на новите заселници от Бутротум, хората на Цезар отказваха да му съдействат.

— Трябва да изчакаме завръщането на Цезар — каза му Цицерон. — Едно е сигурно, безимотните граждани на Рим не могат да се прехвърлят през морето за една нощ. Докато Цезар не се прибере, никой няма да замине. Искам да ти кажа още нещо, Тите. Ще се разведа с Публилия. Не мога да издържа нея и роднините й нито ден повече.

Тит Помпоний Атик погледна със съчувствие приятеля си. Той беше изтъкнат аристократ от Цецилиевия род и би могъл да има блестяща кариера, да се издигне дори до консул, но заветната му любов бе търговията, а сенаторите нямаха право да влагат парите си в друго, освен в недвижима собственост. Освен това той обожаваше малки момченца и макар че не го афишираше, си беше спечелил прозвището Атик заради привързаността си към Атина, град, където на подобни сексуални предпочитания не се гледаше с лошо око. Това бе неговият втори роден дом и той оставяше развратните си занимания само за посещенията си там. С четири години по-възрастен от Цицерон, той се беше оженил късно за една братовчедка, Цецилия Пилия, и имаше от нея една-единствена наследница, обожаваната от него Цецилия Атика. Поддържаше с Цицерон силни приятелски връзки, защото сестра му Помпония бе омъжена за Квинт Цицерон. Този брак бе също твърде нестабилен. В крайна сметка, размишляваше той, никой от двамата Цицерони не беше случил на съпруга. Те бяха принудени да се оженят за пари. Не бяха предвидили обаче, че богатите жени обичат да контролират сами парите си и законът не ги задължава да делят имуществото със съпрузите си. Жалко, че и двете жени обичаха много своите Цицерони. Просто не знаеха как да изразят любовта си. Освен това бяха изключително стиснати и никак не одобряваха склонността на мъжете си да харчат.

— Мисля, че е разумно да се разведеш с Публилия — рече Атик.

— Публилия се държа толкова грубо с Тулия по време на боледуването й.

Атик въздъхна:

— Е, Марк, предполагам, че е много трудно да имаш доведена дъщеря с десет години по-възрастна от теб. Да не говорим колко е трудно да си омъжена за изтъкнат мъж, по-стар от дядо ти.

 

 

Невръстният Публий Корнелий Лентул умря в началото на юни едва на шестия месец от мъчителния си живот. Роден на границата между седмия и осмия месец от бременността, той притежаваше достатъчно сила за оцеляване, но дойките намираха това хилаво, червено човече отблъскващо и не му дадоха дори частица от любовта, която би могла да дари майка му, ако не беше обичала единствено баща му. Затова той се отказа от борбата за живот също толкова тихо като Тулия и така се избави от страданията си. Цицерон смеси праха му с този на майка му и реши да ги погребе в едно светилище, стига да намери подходящо място за този паметник.

Странно, но смъртта на детето му помогна да превъзмогне загубата на Тулия. Той започна да се възстановява и този процес се ускори, след като в ръцете му попадна копие на Цезаровия „Антикатон“. Книгата още не беше издадена, но това без съмнение щеше да стане с помощта на братята Сосий. Цицерон намери тези писания злобни, бездарни и направо гадни. Откъде бе научил Цезар такива подробности? В тях влизаха скандални разкрития за несподелената любов на Катон към Метел-Сципионовата съпруга, Емилия Лепида; бездарни стихчета, писани, след като тя го отхвърлила; извадки от обвиненията му (които никога не бяха стигнали до съда) срещу нея за неспазване на клетвата й за вярност; красноречиви цитати на думите на Катон, когато казал на двете си деца, че никога повече няма да видят майка си. Дори най-интимните тайни на Катон бяха изложени на показ! Тъй като именно с Цезар бе прелюбодействала първата съпруга на Катон, това обсъждане на любовните забежки на великия стоик бе напълно неуместно! Все пак човекът беше мъртъв!

 

 

„О, каква проза! Защо — питаше се Цицерон — не съм способен да напиша нещо дори наполовина толкова добро като това? Поемата на Цезар «Път» също се възхвалява като шедьовър от Варон до Луций Пизон, този известен литературен ценител. Не е справедливо един човек да е толкова надарен. Затова съм доволен, че омразата му към Катон го накара да покаже най-доброто от себе си.“

Така Цицерон установи, че не му остава друго, освен да подкрепи Цезар. Доста неудобна позиция, но справедливостта го изискваше.

Марк Клавдий Марцел, на когото Цезар бе простил, след като брат му Гай Марцел Малкия беше коленичил пред него, бе отишъл от Лесбос в Атина, за да бъде убит в Пирея. Някои известни противници на Цезар започнаха да тръбят, че диктаторът платил за убийството на Марк Марцел. Въпреки цялата си омраза към него Цицерон не можеше да търпи подобна клевета. С голяма неохота той обяви публично, че не е възможно диктаторът да има пръст в това престъпление. Цезар убиваше авторитети, за което свидетелстваше „Антикатон“, но не и в гръб по тъмните улички. Изявлението на Цицерон спомогна много за прекратяването на слуховете.

Най-после новината за обезглавяването на Гней Помпей стигна до Рим, а също и за последиците от това. Убиецът Цезений Лентон се бе ползвал с голяма популярност сред хората на Цезар. Ала веднага след като отвратеният Гай Дидий беше изпратил главата при Цезар, той бе лишен от дела си от плячката и върнат в Рим. Гневните думи на пълководеца още кънтяха в ушите му. За такъв варварин не можеше да има никакво израстване в кариерата. Скоро Цезений Лентон щеше да изхвърчи и от сената, само Цезар да намери време за цензорските си задължения.

„Ето какъв си бил, Цезаре — размишляваше Цицерон. — От една страна, безупречно цивилизован, от друга — предател на всички изконни римски добродетели. Ала ти никога не би платил за убийството на някого. Никога!“ Така разбра част от философията на Цезар. Той никога нямаше да осъзнае, че именно неговата ярост бе принудила Цезар да му се противопостави толкова ожесточено. Ако не го беше оклеветил в книгата си, и Цезар нямаше да оклевети Катон в своята. На всяко действие има противодействие.

 

 

„Къде са отишли парите?“ — блъскаше си главата Марк Антоний. Макар че неговият дял от плячката от Галската война възлизаше на хиляда сребърни таланта, когато реши да се разплаща на кредиторите си, той установи, че дължи два пъти повече. Дълговете му надвишаваха седемдесет милиона сестерции и дори Фулвия нямаше достатъчно пари, за да ги покрие, тъй като бе отделила триста милиона преди сватбата им. Проблемът беше в това, че след търговете на конфискуваните от Цезар имоти цената на първокачествената недвижима собственост беше спаднала и така единственият й източник на приходи се беше стопил. Третият й съпруг й струваше твърде скъпо.

Богатството на Фулвия идваше още от прапрабаба й Корнелия, майката на братята Гракхи. Нейната внучка, майката на Фулвия, не беше сметнала за нужно да променя положението. Така многобройните имоти на Фулвия бяха блокирани в съвместни дружества или се управляваха от други хора. Затова продажбата не ставаше никак лесно, проточваше се дълго и срещаше ожесточената съпротива на банкера Гай Опий, който много добре знаеше къде потъват парите.

 

 

— Проблемът е, че не отидох в Галия достатъчно рано — сподели мрачно Антоний пред Децим Брут и Гай Требоний.

Тримата се бяха срещнали на стълбището на весталките и сега седяха в кръчмата на Мурций в най-горната част на Виа Нова.

— Точно така. Дойде едва след въстанието на Версенжеторикс — съгласи се Требоний, който бе участвал от нахлуването на Цезар в Галия и беше получил десет хиляди таланта. — Дори тогава закъсня, доколкото си спомням — добави с усмивка.

— О, лесно ви е на вас! — изръмжа Антоний. — Бяхте главни легати на Цезар, а аз — прост квестор. Когато се стигне до разпределяне на пари, все се оказвам твърде млад.

— В случая възрастта нямаше голямо знаеше — отбеляза Децим Брут и вдигна вежди.

Антоний се намръщи:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нашата възраст вече не ни позволява да бъдем избирани за консули. Моето преторство тази година се превърна в същия фарс като Требониевото преди три лета. Диктаторът трябва да ни разреши да станем консули. Избират не избирателите, а Цезар. На мен ми е обещал да стана консул след две години, но виж Требоний. Той трябваше да е миналата година, но още не е заел поста си. Хора като Вация Изаурик и Лепид имат повече политическо влияние и се ползват с предимство — обясни разпалено Децим Брут.

— Не знаех, че се чувствате толкова засегнати.

— Всички уважаващи себе си мъже се чувстват засегнати, Антоний. Признавам на Цезар всички качества: уменията, бляскавия ум, трудолюбието. Да, този човек е истински гений! Ти обаче сигурно знаеш как се чувства един мъж, когато е пренебрегнат въпреки знатния му произход. Ти си наполовина Антоний и наполовина Юлий. Аз съм наполовина Юний Брут и наполовина Семпроний Тудитан. И двамата имаме знатно потекло и трябва да се борим за мястото си на върха. Да се показваме в бели тоги пред избирателите, да се усмихваме и да им сваляме звездите. Вместо това чакаме Цезар, царя на Рим. Ако получаваме нещо, то е благодарение на неговото благоразположение, не е плод на собствените ни усилия. Мразя това! Мразя го!

— Личи си — изсумтя Антоний.

Требоний седеше и слушаше мълчаливо. Чудеше се дали Антоний и Децим Брут си дават сметка какво всъщност говорят. За него нямаше никакво значение какво право на кариера получава един мъж от предците си, защото неговите не бяха нищо особено. Той зависеше изцяло от Цезар, нямаше да се издигне и на една десета от сегашното си положение без бившия си пълководец. Именно той бе използвал услугите му като народен трибун и му беше осигурил това място с цената на голям подкуп. Именно Цезар бе забелязал дарбата му на военачалник. Именно Цезар му се беше доверил дотолкова, че да му повери самостоятелното командване на военни части по време на Галската война. Именно Цезар го бе направил претор и управител на Отвъдна Испания.

„Аз, Гай Требоний, съм човек на Цезар. Дължа цялото си състояние и обществено положение на него. Ако Цезар не ме беше забелязал, аз щях да съм никой. Именно затова омразата ми към него е толкова голяма, защото при всяка своя стъпка знам, че ако тя е грешна, Цезар ще ме стъпче. Изтъкнатите аристократи като тия двамата имат право на някое и друго своеволие, но нищожествата като мен не могат да грешат. Аз не оправдах очакванията на Цезар в Отвъдна Испания. Той мисли, че не съм направил достатъчно, за да изгоня Лабиен и двамата Помпей. Затова, когато се срещнахме в Рим, трябваше да се хвърля в краката му и да моля за милост. Сякаш бях някоя от жените му. Той избра да е милостив, каза, че няма за какво да ми прощава, но аз го познавам. Той няма да ми се довери повече. Не ще ме направи пълноценен консул, аз ще бъда само фигурант.“

— Наистина ли се опита да убиеш Цезар, Антоний? — попита той.

Антоний примигна и се обърна към Требоний.

— Ами… всъщност, да.

— Какво те подтикна към това? — поинтересува се Требоний.

Антоний се ухили:

— Парите, какво друго? Бях с Попликола, Котила и Цимбер. Някой от тях… не помня кой точно, ми напомни, че аз съм наследникът на Цезар. Затова ми се стори добра идея да си взема парите веднага. Не направих нищо. Слугите на стареца патрулираха из целия Домус Публика. — Той изръмжа. — Искам да знам само кой ме е издал, защото някой със сигурност го е направил. В сената Цезар каза, че са ме забелязали, но аз съм убеден, че не са. Залагам на Попликола.

— Цезар е най-близкият ти роднина, Антоний — отбеляза Децим Брут.

— Знам! Изобщо не ме беше грижа. Фулвия обаче ми изкопчи цялата история, след като Цезар разгласи случая в сената, и ме принуди да й обещая, че никога повече няма да вдигна ръка срещу него. Накара ме да се закълна в предшественика си Херкулес — добави намусено той.

— Цезар е и мой роднина — рече замислено Децим Брут, — но аз не съм давал никакви клетви.

Лицето на Гай Требоний с големи тъжни очи винаги изглеждаше мрачно. Той погледна към Антоний:

— Въпросът е дали си склонен да подражаваш на Попликола и ще доложиш ли на Цезар, ако чуеш, че срещу него се подготвя заговор?

Настъпи неловко мълчание. Антоний и Децим Брут се втренчиха удивено в Требоний.

— Аз не съм доносник — обиди се Антоний, — дори когато става дума за заговори.

— Знам. Просто исках да се уверя.

Децим удари силно по масата с юмрук:

— Така няма да стигнем доникъде. Затова предлагам да сменим темата.

— На какво? — попита Требоний.

— В момента никой от нас не се радва на благоразположението на Цезар. Той ме направи претор тази година, но аз нямам почти никаква работа. Защо не ме взе в Отвъдна Испания? Щях да се справя много по-добре от Квинт Педий! Цезар обаче не е доволен от мен. Вместо да ме похвали за потушаването на въстанието на беловаците, той ме упрекна, че съм бил прекалено суров с тях. — Лицето му, толкова бледо, че изглеждаше странно безлично, се разкриви. — Независимо дали ни харесва или не, ние сме в пълна зависимост от Великия мъж, а на мен вече ми писна. Искам това консулство, дори да е само благодарение на неговата добра воля. Ти, Требоний, също заслужаваш да бъдеш консул. А ти, Антоний, ще трябва доста да се подмазваш, ако искаш да растеш в кариерата.

— Какъв е изводът? — попита нетърпеливо Антоний.

— Изводът е, че не бива повече да се свиваме в Рим като страхливци — отговори с обичайния си спокоен глас Децим Брут. — Трябва да го пресрещнем по пътя му към дома. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Стигне ли Рим, ще го наобиколят толкова много подлизурковци, че гласовете ни никога не ще стигнат до ушите му. Той ни познава от години, знае много добре, че сме способни военачалници. Обществена тайна е, че възнамерява да нападне Партското царство. Е, трябва да сме доста убедителни, ако искаме да бъдем старши легати във войската му. След Азия, Африка и Испания той има на разположение десетки опитни пълководци, от Калвин до Фабий Максим. В известно отношение ние сме минали величия, приятели мои. От войната в Галия минаха години. Затова трябва да побързаме и да му напомним, че сме по-способни от Калвин и Фабий Максим.

Другите двамата го слушаха с интерес.

— Аз получих доста от Галия — продължи Децим Брут, — но партите ще ме направят богат като Помпей Велики. Също като теб, Антоний, аз имам доста скъпи удоволствия. И тъй като да убиеш роднина е израз на лош вкус, ще се наложи да си осигурим приходи с одобрението на Цезар. Не знам какви са вашите планове, но аз тръгвам още утре да го пресрещна.

— Идвам с теб — заяви Антоний.

— И аз — присъедини се Требоний и се облегна доволно на стола си.

Темата беше интересна и реакцията на двамата Цезарови роднини не го остави разочарован. Точно кога е решил, че Цезар трябва да умре, Требоний не знаеше, защото идеята се беше зародила съвсем несъзнателно в главата му въпреки всичките му благородни намерения. Бе породена от омраза — омразата на един човек, който няма нищо, към друг, който има всичко.

 

 

Когато най-после се върна от Италийска Галия, Брут беше в доста странно настроение, поне за майка му. Въпреки че много беше харесал работата, дадена му от Цезар, той бе твърде разсеян и сякаш не чуваше постоянното й натякване, не се засягаше от хапливите й забележки.

Най-забележителна бе промяната, настъпила с кожата му. Беше се изчистила пълно от всякакви пъпки, той вече можеше да се бръсне гладко и само леките белези напомняха за заболяването, което го бе мъчило в продължение на двайсет и пет години. Следващата година двамата с Гай Касий щяха да навършат четирийсет и трябваше да се кандидатират за претори. Подарък, който дължаха изцяло на Цезар.

Цезар! Цезар, който сега бе неоспоримият господар на света, както любовникът на Сервилия Луций Понтий Аквила не пропускаше да й повтаря поне веднъж при всяка тяхна среща. В момента Аквила беше народен трибун и приемаше твърде тежко пълната си безполезност. Той бе неспособен да използва правото си на вето срещу нито един от законопроектите на диктатора и при всяка възможност, даваше израз на омразата си към Цезар.

Колкото до Гай Касий, той обикаляше Рим и бездействаше. Прекарваше времето си главно с хора като Цицерон и Филип. За изненада на повечето римляни той отхвърли стоицизма и прие епикурейството. Брут бе толкова покрусен от това, че започна да го избягва. А това не беше никак лесно, тъй като и двамата постоянно киснеха у Цицерон!

Затова Сервилия прекарваше по-голямата част от времето си в разговори с царица Клеопатра, отчаяна и самотна в мраморната си гробница. Царицата, разбира се, много добре знаеше, че Сервилия е била любовница на Цезар, но това не се отразяваше на приятелството им. Тя по-скоро го смяташе за нещо, което ги свързва, и Сервилия я разбираше.

— Мислиш ли, че ще се върне някога? — попита веднъж Клеопатра.

— В това отношение съм съгласна с Цицерон. Налага се — заяви твърдо по-възрастната жена. — Ако наистина смята да воюва с партите, преди това трябва да свърши доста неща в Рим.

— О, Цицерон! — възкликна с отвращение Клеопатра. — Не съм срещала по-надут човек.

— И той не те харесва.

— Мама — изкрещя Цезарион и нахълта, възседнал едно дървено конче. — Филомена не ми дава да изляза!

— Ако Филомена не дава, синко, значи не може.

— Не мога да повярвам колко прилича на Цезар — призна със свито гърло Сервилия.

„О, защо не му родих син аз? Моят син щеше да е римлянин, знатен патриций.“

Момченцето излезе в галоп, приело безропотно волята на майка си.

— На външен вид, да — отвърна с усмивка Клеопатра. — Ала представяш ли си Цезар толкова послушен, дори на неговата възраст?

— Честно казано, не. Защо да не излиза? Денят е прекрасен, а слънцето ще му се отрази добре.

Лицето на царицата помръкна.

— Ето още една причина да искам баща му да се завърне час по-скоро. Местните жители успяват да се промъкнат покрай стражата ми и скитат из имението. Имат ножове и режат носовете и ушите на всеки чужденец. Някои деца на възрастта на Цезарион, както и няколко слугини вече пострадаха.

— Мила ми Клеопатра, за какво имаш стражи? Пусни момчето да играе под погледите на няколко войници, не го затваряй вътре!

— Той ще иска да си играе с тях.

— Защо не? — изненада се Сервилия.

— Може да играе само с равни.

Сервилия се нацупи:

— Моят произход, Клеопатра, е много по-благороден от твоя, но дори аз не виждам смисъл в това. Той скоро ще се научи да разграничава благородниците от слугите, но междувременно може да си играе на въздух и слънце и да се упражнява.

— Аз имам друго решение — обяви упорито Клеопатра.

— Горя от нетърпение да го чуя.

— Ще наредя имението ми да бъде оградено с висок зид.

— Това няма да спре бандитите.

— Напротив. Ще сложа стражи на всяка педя.

Сервилия завъртя очи и се отказа. Неколкомесечното общуване с Клеопатра й беше разкрило колко различни са източните жени от римлянките. Царицата на Египет можеше да управлява милиони поданици, но бе лишена от здрав разум. Още първата им среща я беше убедила в един доста успокоителен факт — каквото и да изпитваше към нея Цезар, не бе любов. Вероятно, размишляваше Сервилия, той намираше за интересно да бъде баща на един източен владетел. Цезар бе вкарал в леглото си няколко царици, но те винаги бяха омъжени за друг. Тази обаче беше само негова. О, тя имаше с какво да го привлече. Въпреки че бе лишена от здрав разум, Клеопатра разбираше от закони и управление. Ала колкото повече я опознаваше Сервилия, толкова по-малко се опасяваше от нея.

 

 

Брут посещаваше една доста по-различна жена. Главната причина за връщането му в Рим бе Порция, която го посрещна радушно, но не му предложи устните си, нито го стисна в една от мечешките си прегръдки, при които го вдигаше от пода. Причината беше не липсата на любов или някакво скрито недоволство, а един мъж — Статил.

Макар че отначало възнамеряваше да отиде при Брут в Плаценция, философът не стигна по-далеч от Рим. Там той се яви в дома на Порция и помоли младия Луций Бибул да го приеме. Тъй като Луций никога не се интересуваше от мнението на мащехата си, Порция скоро се озова в подобие на Катоновата къща от детството й — постоянно в сянката на вечно пияния философ, който не спираше да убеждава Луций да последва примера му. О, не беше справедливо! Защо не бе положила повече усилия да изпрати Луций при Гней Помпей в Испания? Той беше достатъчно голям за адютант, но смъртта на Катон го бе покрусила толкова, че на нея сърце не й даде да настоява. Когато Статил се появи, вече съжаляваше.

Затова, макар че изпиваше с поглед Брут, тя сдържа чувствата си.

— Мили Бруте, кожата ти се е изчистила — отбеляза и погали гладката му, избръсната буза.

— Мисля, че е благодарение на теб — усмихна се той.

— Майка ти сигурно е доволна.

Той изсумтя:

— Тя ли? Прекалено е заета да сплетничи с онази отвратителна чужденка отвъд Тибър.

— С Клеопатра ли? Нея ли имаш предвид?

— Същата. Сервилия направо се е пренесла у тях.

— За нея най-малко съм си представяла, че ще иска да се сприятели с Клеопатра.

— Аз също. Ала очевидно сме се лъгали. О, не се съмнявам, че е замислила някоя гадост, но още нямам представа каква. Просто твърди, че компанията на Клеопатра я развличала.

Така първата им среща не стигна по-далеч от размяната на любовни погледи. А също и следващите. Понякога ги наблюдаваше само Статил. Понякога и Статил, и Луций.

През юни Брут успя да се усамоти с Порция и да й зададе мъчителния въпрос:

— Порция, ще се омъжиш ли за мен?

Тя грейна, сякаш обхваната от пламъци, и изкрещя:

— Да, да, да!

 

 

Брут се прибра и веднага накара Клавдия да си приготвя багажа. Толкова бързаше да се разведе с нея, че дори не се помъчи да използва някое правдоподобно обяснение, като бездетието например. Просто я извика, връчи й искането за развод и я изпрати с една носилка на големия й брат, който нададе кански рев и веднага отиде да се разправя с безсърдечния съпруг.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя Апий Клавдий още в приемната, твърде ядосан, за да чака домакинът да го покани в някое по-усамотено място.

Щом чу врявата, Сервилия веднага се появи. Брут се изправи не само пред гнева на зет си, а и пред още по-разлютената си майка.

— Не можеш да го направиш! — повтори тя.

Дали заради здравото си вече лице, или заради любовта си към Порция Брут прояви нехарактерна за него смелост. Каквато и да беше причината, той се изправи пред двамата с решително изражение и заяви:

— Аз вече го направих. Край. Не харесвам тази жена и никога не съм я харесвал.

— Тогава й върни зестрата! — изрева Апий Клавдий Пулхер.

Той вдигна вежди:

— Каква зестра? Твоят покоен баща не ми е дал и една сестерция. Махай се!

Обърна се и изчезна в кабинета си.

— Девет години брак! — чуваше се гласът на Апий Клавдий отвън. — Девет години! Ще го съдя!

След час Сервилия затропа на вратата на кабинета по начин, подсказващ на Брут, че е готова да удря вечно. По-добре да се разберат за всичко… е, поне за някои неща. Новините за плановете му с Порция можеха да почакат. Той отвори решително вратата и се отдръпна.

— Глупак! — изсъска Сервилия със святкащи очи. — И защо го направи? Не можеш да се разведеш безпричинно с толкова мила и красива жена като Клавдия!

— Не ме е грижа дори целият Рим да я обича. Аз не я харесвам.

— Така няма да си спечелиш никакви приятели.

— Аз и не очаквам да си спечеля, нито го желая.

— Това ще изправи целия Рим срещу теб! Бруте, тя е жена с най-благородно потекло от рода на Клавдиите! И лишена от зестра! Поне й уреди някаква финансова независимост — рече майка му малко по-спокойно. Изведнъж присви очи: — Какво си намислил?

— Да въведа ред в тази къща.

— Остави й някакви пари.

— Нито сестерция.

Сервилия изскърца със зъби, звук, който в миналото го бе карал да трепери като лист. Сега Брут дори не мигна.

— Двеста таланта — настоя тя.

— Нито сестерция, мамо.

— Гнусен червей! Да не искаш целият Рим да те заклейми?

— Махай се — отпрати я спокойно червеят.

За да накара злите езици да замълчат, Сервилия изпрати двеста таланта на Клавдия. Лентул Спинтер младши се беше развел с жена си при подобни скандални обстоятелства, но възмущението от постъпката му бледнееше пред реакциите след коравосърдечното прогонване на бедната, безупречна, добросърдечна съпруга на Брут. И макар че всички го заклеймяваха, той не даваше пукната пара.

Осъзнала, че е изгубила влияние върху сина си, Сервилия се оттегли и зачака. Той беше намислил нещо и времето щеше да покаже какво. Кожата му се бе излекувала напълно, а с нея явно и духът му. Ако обаче си въобразяваше, че майка му не държи скрити козове, много се лъжеше.

О, какво ставаше с живота й? Разочарованията следваха едно след друго.

 

 

Когато синът й напусна Рим на следващия ден и се оттегли във вилата си в Тускулум, Сервилия предположи, че е заради нея, ала грешеше. Той изобщо не се интересуваше от майка си. Докато пътуваше с удобната си колесница, умът му бе зает с много по-приятни мисли: новата му съпруга Порция бе до него.

Ожениха се при върховния авгур и главен жрец на Квирин с единствен свидетел един освободен роб на Луций Цезар. Като се съдеше по спокойното му отношение, Луций Цезар сигурно всеки ден участваше в сключването на неочаквани бракове. Той привърза ръцете им с ритуалния червен ремък, каза им, че вече са съпруг и съпруга и им пожела всичко хубаво на вратата. В Рим нямаше нито един човек, с когото би искал да сподели тази вълнуваща новина, но още щом изпрати младоженците, Луций Цезар се зае да пише на братовчед си Гай.

Поради близостта си с големия град Тускулум не беше застроен с онези масивни вили на богати римляни, които можеха да се видят и в градчета като Мизенум, Бая или Херкулана. Тук те бяха по-скромни, стари и с малки имения около тях. От двете страни на Брутовата вила бяха тази на Ливий Друз Нерон и доскорошен имот на Катон, сега притежание на един заслужил бивш центурион и новоизлюпен сенатор. Отпред минаваше Виа Тускулана, а отзад се намираше вилата на Цицерон. Присъствието на последния бе доста досадно, тъй като великият адвокат имаше навик да се появява веднага щом разбереше, че Брут си е вкъщи. С Порция обаче пристигнаха твърде късно и Брут бе спокоен, че Цицерон няма да дойде по това време, дори да знае, че са там.

Слугите бяха приготвили обилна вечеря, но никой от двамата нямаше апетит. Скоро приключиха със сватбеното угощение. Брут показа къщата на новата си жена, сетне, изпълнен със страх, я заведе при брачното им ложе. От разговорите им след сватбата й с Бибул знаеше, че мнението й за плътските удоволствия не е особено високо, а съзнаваше, че и самият той не е особено способен в леглото.

Плътта никога не бе оказвала върху Брут влудяващото си влияние, каквото очевидно изпитваха останалите мъже. Той винаги се беше стремял към интелектуални развлечения. В голяма степен за това бе виновен Катон, който смяташе, че един мъж трябва да е девствен, когато се събере с първата си съпруга. Така изискваха старите римски обичаи, а също и Катоновата интерпретация на стоицизма. От друга страна, вина имаше и Сервилия, чието презрение към неговата липса на мъжественост, го бе лишило от увереност във всички начинания в живота му. А след това се беше влюбил в дъщерята на Цезар, толкова пламенно и толкова продължително. Отношенията му с девет години по-младата Юлия не бяха стигнали по-далеч от размяната на приятелски целувки. Когато тя стана на седемнайсет, Цезар я омъжи за Помпей Велики. Ужасен удар за Брут, чието страдание се усилваше от постоянното натякване на Сервилия, че Юлия била лудо влюбена в застарелия си съпруг и че намирала Брут за досаден и грозен.

Въпреки дългия си брак с Бибул Порция се оказа доста по-добре подготвена за първата брачна нощ от Брут, тъй като преди нея Бибул бе имал две жени, и двете Домиции Ахенобарби, и двете съблазнени от Цезар. Осемнайсетгодишна, тя бе дадена на Бибул от баща си, за да стане съпруга на един отчаян от живота мъж, гонещ петдесетте и баща вече на двама синове от първата и на един от втората Домиция. Макар че остана особено поласкан да получи единствената дъщеря на Катон, Бибул установи, че тя не е съвсем по вкуса му. От една страна, бе с една глава по-висока от него, от друга, Порция някак си не се вписваше в разбиранията на повечето мъже за женска красота.

Бибул изпълняваше съпружеските си задължения доста вяло, не се стремеше да й достави удоволствие. Все пак бе доволен, че съпругата му е именно дъщерята на Катон — нея Цезар дори нямаше да си помисли да съблазнява. Само боговете знаеха какво би се случило, ако Бибул се беше върнал жив и здрав от Сирия. Двамата му големи сина бяха убити в Александрия и му оставаше само Луций. Ако се беше върнал, може би щеше да поиска деца от Порция. Разбира се, това не стана. Цезар бе прекосил Рубикон, докато Бибул се бавеше в Ефес, и кракът на този изтъкнат републиканец никога вече не стъпи в Рим. Порция овдовя, без да изпита всички удоволствия от брака си.

Сега двамата лежаха един до друг в кревата, занемели от страх и страшно влюбени, но без никаква представа как да дадат израз на тази любов. Навън все още бе светло, тъй като беше разгарът на лятото. Накрая Брут извъртя глава и погали гъстата й червена коса. Надяваше се поне това негово желание да не й се стори отблъскващо.

— Мога ли да разпусна косите ти?

Сивите й очи се разшириха.

— Щом искаш. Само да не загубиш шнолите, защото забравих да взема други.

Брут и без това не би загубил нито една шнола, такава бе природата му. Той ги махна една по една и ги остави на купчинка върху нощната масичка; това занимание му достави огромно удоволствие. Тази коса наистина приличаше на живо същество, толкова буйна, неподстригвана нито веднъж. Той прокара пръсти през нея и я разпиля като огнен водопад в леглото.

— О, красива е! — прошепна.

Никой никога не бе наричал нещо в нея красиво. Порция потрепери от удоволствие. Сетне той задърпа отвратителната й груба рокля, свали колана, разкопча я и се опита да измъкне ръцете й от ръкавите. Тя му помогна, но после осъзна, че гърдите й са се разголили, и побърза да ги скрие с дрехата.

— Моля те, позволи ми да погледна. Моля те!

Това бе нещо ново. Защо някой ще иска да я гледа? Все пак, когато той хвана ръцете й и ги отмести, тя стисна зъби и с насочен право напред поглед се подчини.

Брут се втренчи в нея като омагьосан. Не си беше представял, че безформените й рокли са крили тези толкова прекрасни, малки, стегнати гърди с такива изящни розови дребни зърна.

— О, красиви са! — прошепна той и целуна едната.

Тя потрепери, топлина се разля по цялото й тяло.

— Изправи се, нека те видя цялата — нареди той с глас, който не бе подозирал, че владее: силен, дълбок, гърлен.

Удивена от него и от себе си, тя се подчини. Роклята й се свлече и тя остана единствено по грубото си ленено бельо. Той смъкна и него, но с такова страхопочитание, че тя не сметна за нужно да прикрива тази част от тялото си, от която Бибул никога не се беше интересувал. Е, и двете му Домиции бяха червенокоси.

— Ти имаш огън навсякъде! — възкликна възхитен Брут.

Сетне се пресегна и я притисна до себе си, допря лице до корема й и започна да я целува, да я гали по гърба и хълбоците. Тя се отпусна отново в леглото и той трескаво свали туниката си; сега бе неин ред да помага. Двамата затаиха дъх от възбуда, впиха жадно устни. Той я облада нежно и Порция за пръв път изпита такова прекрасно усещане.

— Обичам те — рече той все още възбуден.

— И аз винаги съм те обичала. Винаги!

— Искаш ли пак?

— Да, да! Нека това никога не свършва!

 

 

Тъй като не можеше да излива гнева си върху Брут, след заминаването на сина си за Тускулум Сервилия отиде при Клеопатра. Там завари Луций Цезар, истинско удоволствие — той бе един от най-интелигентните мъже в Рим. Тримата се заеха да обсъждат „Катон“ и „Антикатон“. Всичките бяха на страната на Цезар, въпреки че Сервилия и Луций Цезар не бяха толкова убедени в художествената стойност на неговата книга.

— Особено що се отнася до съдържанието — рече Сервилия. — То му спечели по-широк кръг читатели.

— Луций Пизон каза, че не се интересува какво е съдържанието. Изразните средства били превъзходни, най-доброто, което Цезар е писал някога — отбеляза Клеопатра.

— Да, но Пизон би прочел книга и за някоя буболечка, ако е написана добре — възрази Луций Цезар. Той погледна Сервилия с вдигнати вежди. — Ти ли даде на Цезар подробностите, които не бяха известни на никого другиго?

— Естествено, макар че нямам таланта на Цезар да се захващам за такива неща като стиховете на Катон например. Просто му изпратих някои. Имам цели чекмеджета.

— Злословенето за мъртвите е обида към боговете — отбеляза Луций.

Двете жени го изгледаха изненадани.

— Не виждам логиката — призна Клеопатра. — Ако човек е бил отвратителен приживе, защо трябва боговете да задължават останалите хора да говорят само хубави неща за него след смъртта му? Уверявам те, че след смъртта на баща ми аз принесох богати дарове на боговете. Със сигурност не съм си променила мнението за него, нито пък за по-големия си брат. И след смъртта на Арсиноя нямам никакво намерение да говоря хубави неща за нея.

— Съгласна съм — подкрепи я Сервилия. — Двуличието е противно.

Луций Цезар вдигна ръце:

— Дами, дами! Аз просто казвам какво смятат повечето жители на Рим!

— Включително моят глупав син — изръмжа Сервилия. — Всъщност той си позволи да напише „Антиантикатон“ или както там се нарича опровержението на опровержението.

— Напълно го разбирам. Все пак той е много привързан към Катон.

— Вече не — поправи го мрачно Сервилия. — Катон е мъртъв.

— Не мислиш ли, че бракът му с Порция го свързва с Катон и след смъртта му? — попита невинно Луций.

Как бе възможно една толкова просторна и светла стая така внезапно да потъне в мрак, сякаш имаше затъмнение? Защото стаята наистина потъна в мрак и от внезапно застиналата Сервилия сякаш заизлизаха искри.

Клеопатра и Луций Цезар останаха неподвижни за момент, сетне царицата се приближи до приятелката си.

— Сервилия! Сервилия! Какво има? — попита тя и я хвана за ръката.

Другата жена се дръпна като опарена.

— Брак с Порция ли?

— Не може да не знаеш — заекна Луций.

Мракът бе непрогледен.

— Не знам! Ти откъде знаеш?

— Ожених ги тази сутрин.

Сервилия скочи и излезе тичешком, като крещеше на слугите си да й донесат по-бързо носилката.

— Сигурен бях, че знае! — оправда се Луций пред Клеопатра.

Царицата въздъхна:

— Не съм особено състрадателна, Луций, но сега ми е жал за Брут и Порция.

 

 

Когато Сервилия се върна у дома, вече беше късно да тръгва към Тускулум. Един неин поглед бе достатъчен, за да накара слугите да треперят.

— Донеси ми брадва, Епафродите — нареди тя на иконома си, към когото никога не се обръщаше с цялото му име, освен когато предстояха големи неприятности.

От прислугата само Епафродит помнеше разпъването на бавачката, която бе изпуснала малкия Брут. Той побърза да изпълни заповедта.

Сервилия влезе в кабинета на Брут и започна да сече наред: бюро, столове, кушетки. Трошеше гарафите с вода и вино, разбиваше александрийските стъклени чаши на парченца. Разкъса всеки свитък от кутията за писма, събори всички книги от етажерките на земята. Сетне взе лампата, изсипа маслото й върху купчината и я запали. Епафродит надуши дима и подгони уплашените слуги да носят кофи с пясък от кухнята и вода от фонтана в перистила и басейнчето в атриума, молейки се на боговете господарката да излезе от стаята, преди огънят да се разгори толкова, че да не може да бъде изгасен. В момента, в който тя изскочи от кабинета, той се зае за работа, по-уплашен от пожара, отколкото от разгневената богиня на разрушението.

Сервилия спря да си почине едва след пълния погром на Брутовата спалня и строшаването на любимите му статуи. Гневът й обаче не беше намалял и тя съжали, че няма вече какво да руши. А! Бронзовият бюст на сина й от Стронгилион! Неговата гордост и радост! В атриума! Тя отиде незабавно там и грабна произведението, което бе толкова тежко, че само яростта й даде сили да го вдигне. Замъкна бюста в хола си, седна на една маса и се втренчи в него. Как да унищожи този масивен бронзов предмет без пещ?

— Дите! — изрева накрая.

Епафродит се появи на мига.

— Да, господарке?

— Виждаш ли това?

— Да, господарке.

— Веднага го занеси на реката и го хвърли в най-дълбокото.

— Ама това е Стронгилион! — изпелтечи той.

— Не ме интересува, дори да беше Фидий или Праксител! Изпълнявай! — Черните й очи го пронизваха. — Изпълнявай заповедите ми, Епафродите. Хермиона!

Личната й прислужница се появи веднага.

— Иди с Епафродит на реката и се увери, че ще хвърли това… това нещо вътре. Иначе ви чака разпъване.

Двамата стари прислужници с мъка повдигнаха бюста и се измъкнаха, олюлявайки се.

— Какво е станало? — прошепна Хермиона. — Не съм я виждала в такова състояние от деня, когато Цезар й каза, че няма да се ожени за нея.

— Не знам какво е станало, само знам, че ще ни разпъне, ако не се подчиним — отвърна Епафродит, докато предаваше бюста на един по-млад и як роб. — Към Тибър, Формионе. Бързо!

 

 

На зазоряване пред къщата чакаше колесница. Сервилия се качи сама, все още с дрехите от предната нощ.

— В галоп до Тускулум — нареди на кочияша.

— Господарке, не може! Ще ти се потрошат кокалите от друсане!

— Слушай какво, нещастнико — процеди през зъби тя. — Когато кажа галоп, значи галоп. Не ме интересува колко често ще сменяш мулетата. Когато кажа галоп, искам галоп!

 

 

Брут и Порция бяха станали непростимо късно и когато Сервилия пристигна на прага им, едва закусваха.

— Нищожество! Лигав червей! — изсъска тя.

Сетне се приближи до Порция и я удари с юмрук в слепоочието. Тя се свлече зашеметена и свекърва й започна да я рита навсякъде, като отделяше особено внимание на слабините и гърдите.

Брут се принуди да повика двама млади роби, за да я обуздае.

— Как посмя да сториш това, неблагодарнико? — изкрещя Сервилия на сина си, като се гърчеше, риташе и се опитваше да хапе.

Порция успя да се изправи без чужда помощ, хвърли се върху Сервилия, стисна я за косата с една ръка, а с другата започна да й удря шамари.

— Не ме наричай така, противно патрицианско чудовище! — закрещя на свой ред по-младата жена. — И не смей да ме докосваш! Нито Брут! Аз съм дъщеря на Катон и с нищо не ти отстъпвам! Докосни ме отново и ще те накарам да съжаляваш, че си се родила! Отивай да лижеш краката на чуждестранната си царица и ни остави на мира!

До края на тази кратка реч други трима слуги успяха да отдалечат Порция на безопасно разстояние. Насинени и разрошени, двете жени се гледаха с омраза.

— Курва! — изръмжа Сервилия.

Брут застана между тях.

— Мамо, Порция, тук аз съм господарят и искам да ми се подчините! Мамо, ти нямаш никакво право да определяш за коя ще се оженя. Както виждаш, аз избрах сам. Ще се държиш учтиво с жена ми и ще я посрещаш добре в къщата, ако не искаш да те изгоня. Говоря сериозно! Всеки мъж е длъжен да осигури подслон на майка си, но ако не се държиш добре към жена ми, кълна се, ще те изхвърля. Порция, извинявам се за държанието на майка си и мога само да те моля да й простиш. — Той отстъпи встрани. — Ясно ли е всичко?

Сервилия се отскубна от мъжете, които я държаха, и заоправя косата си.

— Май си се сдобил с гръбнак, а, Бруте? — изсъска подигравателно.

— Както виждаш, да — отвърна сдържано той.

— Как успя да го подмамиш, харпийо — обърна се тя към Порция.

— Ти си харпията тук, Сервилийо — рече Порция и се притисна до мъжа си. — Ние с Брут сме родени един за друг.

Двамата се изправиха храбро пред Сервилия.

— Мислиш си, че си овладял положението, а, Бруте? Да, ама не си — изсъска тя. — Ако си мислиш, че ще се държа любезно с потомката на една келтиберийска робиня и на един мръсен, дърт тускулски селянин, много се лъжеш! Изгони ме и ще те покрия с толкова кал, че с кариерата ти ще е свършено: Брут страхливецът, който бягаше от военните тренировки и хвърли меча си при Фарсал! Брут лихварят, който оставя старци да умират от глад! Брут, който се разведе с безупречната си жена след девет години брак, без да й даде и една сестерция за компенсация! Цезар още ме слуша и още имам влияние в сената! Колкото до теб, долно нищожество, ти не си достойна дори да лижеш краката на сина ми!

— А ти не си достойна да лижеш екскрементите на Катон, злобна развратнице! — изкрещя Порция.

— Привет, привет, привет! — чу се глас от отворената врата.

Цицерон влезе напето, хвърляйки развеселени погледи ту на един, ту на друг актьор в тази превъзходна трагикомедия.

Брут запази самообладание, усмихна се широко, промъкна се между жена си и майка си и стисна горещо ръката на Цицерон.

— Скъпи ми Цицероне, какво удоволствие. Много се радвам да те видя, защото се нуждая от съвета ти по два въпроса. Започнах едно резюме върху доста странната „Римска история“ на Фаний, а Стратон Епирски твърди, че било безсмислено…

Гласът му заглъхна, когато двамата влязоха в кабинета и той затвори вратата.

— Ти няма да доживееш дълбока старост, Порция! — заплаши Сервилия.

— Не се страхувам от теб! — не остана длъжна другата жена. — Говориш само празни приказки!

— Не говоря празни приказки! Аз оцелях в дома на Ливий Друз без ничия помощ, но твоят баща не можеше да се похвали със същото. Не се отделяше от брат ни Цепион. Майка ми беше курва, Порция, така че не ме поучавай! Аз поне мърсувах с мъж, който има достатъчно знатен произход, за да бъде цар на Рим, докато никой не може да каже такова нещо за онзи стар непрокопсаник, Катон. По-добре не си прави големи планове за щастливо семейство, скъпа. Изродите, които ще заченеш от Брут, няма да доживеят достатъчно, за да проходят.

— Заплашвай, заплашвай! Думите ти са лишени от всякакво съдържание, Сервилия!

 

 

— Всъщност не за Фаний искам да говорим — рече Брут, когато гласовете на жените заглъхнаха зад дебелата врата.

— Не съм си и помислил такова нещо — отвърна Цицерон и наостри уши. — О, между другото, поздравления за новия ти брак.

— Новините се разпространяват бързо.

— Такава новина се движи по-бързо и от светкавица, Бруте. Чух я тази сутрин от Долабела.

— Долабела ли? Той не е ли с Цезар?

— Беше, но след като получи онова, което искаше, се върна, за да умилостиви кредиторите си.

— Какво искаше?

— Консулство и хубава провинция. Цезар му обеща, че ще бъде консул догодина, а след това ще замине за Сирия — отвърна с въздишка Цицерон. — Колкото и да се опитвам, все не мога да намразя Долабела. Въпреки че още отказва да ми върне зестрата на Тулия. Твърди, че смъртта й обезсилвала споразумението, и се боя, че е прав.

— Никой римлянин не може да обещава на някого, че ще стане консул — отбеляза мрачно Брут.

— Напълно съм съгласен. Какво искаше да обсъдим?

— Една тема, която съм засягал и преди. Това, че мисля да пресрещна Цезар по пътя му към Рим.

— О, Бруте, недей! — възкликна Цицерон. — По пътя вече има върволица от хора, които са тръгнали да се срещнат с него, преди да стигне Рим. Не се унижавай, като се включиш в стадото.

— Налага се. Касий също ще отиде. Ала какво да му кажа, Цицероне? Как да разбера намеренията му?

Цицерон запази непроницаемо изражение.

— Няма смисъл да питаш мен, драги ми Бруте. Аз не ще се включа в тази жалка тълпа. Ще остана тук.

— Възнамерявам да разговарям с него не само за себе си, а и за теб — обясни Брут. — Да му дам да разбере, че сме обсъждали нещата и ти си на моето мнение.

— Не, не, не! — изкрещя възмутено Цицерон. — В никакъв случай! Името ми няма да ти донесе никаква полза, особено след написването на „Катон“. Ако книгата го е ядосала толкова, че да напише „Антикатон“, аз със сигурност съм персона нон грата при цар Цезар. — Очите му проблеснаха. — Започнах да го наричам „цар Цезар“. Е, той се държи като монарх, не мислиш ли? Цар Гай Цезар, как само звучи!

— Съжалявам, че мислиш така, Цицероне, но аз така или иначе ще се срещна с Цезар в Плаценция.

— Е, прави, както намериш за добре. — Той се изправи. — Време е да се прибирам. Напоследък гостите прииждат един след друг. Не се сещам за някого, който още да не ме е посетил. — Оттегли се към вратата и с облекчение установи, че от другата страна не се чува нищо. — Разказах ли ти какво странно писмо получих преди известно време? От някакъв младеж, който твърди, че е внук на Гай Марий. Моли ме за помощ, представи си. Отговорих му, че с такива роднини като Цезар моята помощ надали ще му е нужна. — Цицерон продължи, все още с лице към затворената врата: — Синът ми, както, разбира се, знаеш, е в Атина. Искал да си купи каляска. Каляска, моля ти се! За какво са ни тези крака, скъпи ми Бруте, ако не да ги използваме за придвижване от едно място на друго? Особено на неговата възраст. — Той се подсмихна. — Писах му да иска пари от майка си. Ще ги получи на куково лято!

Цицерон едва си тръгна и на вратата се появи Сервилия.

— Връщам се в Рим — заяви кратко тя.

— Чудесна идея, мамо. Надявам се, когато заведа Порция в новия й дом, да си се успокоила. Говорех сериозно. Ако продължаваш да се държиш толкова обидно, ще те изхвърля.

— Не смятам да променя държанието си и ти няма да ме изхвърлиш. Само опитай и ще установиш колко власт имам все още върху финансовото ти състояние. Единственият мъж, който си е позволявал да ме унижава, е Цезар, а ти, нещастнико, не можеш да стъпиш и на малкия му пръст.

Със свит стомах той отиде при Порция, доволен, че двамата най-нежелани посетители за деня вече са си отишли. Майка му и финансовото му състояние? Но как? Чрез кого? Чрез банкера му Флавий Хемицил? Не. Чрез Матиний? Не. Чрез Скапций? Той винаги бе поддържал връзки с нея.

Жена му седеше в градината и наблюдаваше зреещите праскови на едно дърво. Когато го чу, тя се обърна, лицето й се озари от радост. Тя протегна ръце.

„О, Порция, толкова те обичам. Моята огнена жена.“

 

 

— Какво мислиш за това? — попита Сервилия.

— Със сигурност разбирам причините да се противопоставяш, но в много отношения Брут и Порция си подхождат — отвърна Касий. — Да, знам, че ти е противно да признаеш, че има прилики, но това не означава, че те не съществуват. Те са много жалка двойка, заблудени, скучни. Това е истинската причина да се откажа от стоицизма. Просто не съм толкова тесногръд.

Сервилия вдигна възхитен поглед към любимия си родственик. Той бе толкова мъжествен, толкова силен, толкова решителен. Какво щастие, че имаше такъв човек в рода! Вация Изаурик, женен за Юния Голямата, и Лепид, съпруг на Юния Малката, бяха сковани, педантични аристократи и сякаш никога нямаше да се примирят с прелюбодейството на тъща им с Цезар. За сметка на това Касий, който бе много по-пряко засегнат поради брака си с Тертула, не се влияеше от този факт.

— Тертула ми каза, че смяташ да се срещнеш с Цезар — рече тя.

— Да, така е. С Брут, надявам се, ако Порция не го накара да промени решението си. — Касий се усмихна. — Не вярвам да одобри умилкването на съпруга си около Цезар.

— О, той ще тръгне, без да й казва. Но защо всъщност е необходимо?

— Заради Мунда — отвърна просто Касий. — Такова облекчение почувствах, когато Цезар победи. Винаги съм мразел некоронования цар на Рим, но той поне реши нещата веднъж завинаги. Републиканската кауза вече е мъртва и не може да бъде същата. Тъй като получих прошката му и оттогава не съм извършил нито един грешен ход, възнамерявам да си поискам заслуженото. Искам следващата година да стана претор, Брут — също. Ала докато Великия мъж стигне Рим, всички служби ще са раздадени. — Погледна насмешливо Сервилия, двамата нямаха тайни. — Като… ъ… неофициален зет на Цезар, мисля, че заслужавам добър пост. Всъщност смятам, че заслужавам Сирия повече от Долабела. Не си ли съгласна?

— Напълно. Одобрявам решението ти.

 

 

Докато Цезар и Октавий, увлечени в безкрайни разговори, прекосят Близка Испания, за да стигнат морето и да продължат през Пиренеите, в пристанището Нарбон кипеше оживление, непознато от управлението на Луций Цезар по време на Галската война. Този привлекателен град при устието на река Атакс бе известен с морските си деликатеси и най-вече с най-вкусната риба на света. Това изключително плоско създание се ровеше толкова дълбоко в тинята, че се налагаше да го изкопават; оттам идваше и името му: тинеста барбуна.

Шейсетината римски сенатори, които пристигнаха на пристанището в края на юни обаче, със сигурност не бяха дошли само за да опитат вкусната риба. Цезар скоро щеше да дойде и тези влиятелни люде очевидно искаха да се срещнат с него. Изборът им бе паднал на Нарбон, защото по пътя за Рим нямаше друг град, който да осигури достатъчно комфорт на такъв голям брой изтъкнати мъже. Сенатори като Децим Брут, Гай Требоний, Марк Антоний и Луций Минуций Базил, бяха добре известни от времето на Галската война. Тези четиримата пристигнаха първи и веднага се настаниха в имението на Луций Цезар, което той още държеше с надеждата някой ден да се оттегли на това прекрасно място. Останалите се настаниха в по-сносните странноприемници или потърсиха подслон при богати нарбонски търговци. В Нарбон бяха много, защото градът бе главно пристанище на плодородните земи чак до Толоза, прекрасен островен град на река Гарумна.

Наскоро градът допълнително се беше издигнал, защото Цезар основа нова римска провинция, Нарбонска Галия, простираща се от река Родан до Пиренеите и от Средиземно море до Атлантика, където Дураниус и Гарумна се събираха при галската крепост Бурдигала. Така в нея се включваха земите на волките тектосаги и аквитаните. Като столица Нарбон имаше красив нов дворец и Цезар щеше да отседне в него. Първият управител на провинцията, храбрият и начетен Цезаров легат Авъл Хирций, вече се беше настанил там.

 

 

Марк Антоний преспа в къщата на Луций Цезар само една нощ, защото после Хирций го покани в двореца на управителя. Гай Требоний, Децим Брут и Базил останаха сами в имението. Това устройваше Требоний, който бе започнал да подпитва различни хора как биха приели преждевременната смърт на Цезар.

Започна с Децим Юний Брут Албин, като отново засегна темата отпреди няколко седмици в кръчмата на Мурций.

— Единственият ни шанс да бъдем избрани, Дециме, е, ако Цезар престане да управлява Рим — говореше му той, докато се разхождаха през оживеното пристанище.

— Това ми е ясно, Требоний.

— Щом е така, как мислиш, че можем да прекратим управлението на Цезар?

— Има само един начин. Да го убием.

— Преди време — продължи мрачно Требоний, като наблюдаваше един пристигащ кораб — Цезар осъди чичото на Антоний, Хибрида, за зверствата, извършени от него в Гърция. Покрай този случай се вдигна доста шум заради връзката на Цезар с Антониите, но Великия мъж… тогава не беше още велик… каза, че това не нарушавало неписаните закони за лоялността към семейството, защото връзката била съребрена.

— Спомням си случая. Хибрида поиска закрила от народните трибуни и прекрати преследването, но Цезар го бе представил в такава мрачна светлина, че пак се наложи да избяга в изгнание. Моята връзка с Юлиите е кръвна, но много далечна. Чрез Пупилия, която е майка на Катул, Цезаровия баща.

— Достатъчно далечна, за да се присъединиш към групата мъже, решили да убият Цезар?

— О, да — отвърна Децим Брут; той сбърчи нос от миризмата на риба и водорасли. — Все пак, Требоний, защо ти е цяла група?

— Защото нямам никакво желание да жертвам живота и кариерата си за тази кауза. Искам да събера достатъчно влиятелни мъже за извършването на това патриотично дело, така че сенатът да не посмее да накаже никого.

— Значи не смяташ да го извършиш тук, в Нарбон?

— Тук имам намерение само да опипам почвата, да слушам и да наблюдавам внимателно. Поставих въпроса пред теб сега, защото е по-добре, ако двама души слушат и наблюдават.

— Питай Базил. Така ще сме трима.

— Мислих за него. Смяташ ли, че ще се включи?

— Без да се замисля — отвърна Децим; на лицето му се изписа отвращение, но не заради миризмата. — Той е истински Хибрида, обича да изтезава робите си. Разбрах, че слухът за заниманията му стигнал до ушите на Цезар, така че може да забрави за напредък в кариерата.

Требоний се намръщи:

— С такава компания няма да си спечелим голяма популярност.

— Много малко знаят за това. В сената той все още е важна клечка.

Това бе напълно вярно. Луций Минуций Базил бе крупен земевладелец в Пиценум и твърдеше, че може да проследи потеклото си чак до времето на Цинцинат, макар че не го подкрепяше с никакви доказателства. След като откри, че голите твърдения са достатъчни за ушите на първата класа, той бе стигнал още по-далеч. Тази година беше назначен за претор и се надяваше скоро да получи и консулски пост, но слухът за тайния му порок стигна до Цезар. Когато получи краткото писмо, известяващо го за края на политическата му кариера, той се превърна от най-големия почитател в най-големия враг на диктатора. След четири години служба като легат на Цезар в Галия това бе тежък удар за него. Беше дошъл в Нарбон да моли за преразглеждане, но не се надяваше на голям успех.

Когато Требоний и Децим Брут го попитаха, той с готовност се съгласи да се присъедини към така наречения от Децим клуб „Убийте Цезар“.

Трима. Кой още?

Луций Стай Мурк бе дошъл уверено в Нарбон, защото знаеше, че се ползва с доброто мнение на Цезар. Имаше талант да командва флотилии и се беше доказал. Той обаче поддържаше Цезар поради една доста прозаична причина — знаеше, че Цезар ще победи, и искаше да е на печелившата страна. Иначе дълбоко ненавиждаше Великия мъж и предусещаше, че чувствата им са взаимни. Така благоразположението на диктатора изобщо не беше сигурно, особено сега, когато предстояха много битки. Той бе минал през преторския пост и искаше да стане консул, но си правеше простата сметка, че при двама консули на година и толкова много мъже, ползващи се с доверието на Цезар, шансовете му са малки.

Базил го предложи, но тримата решиха да не разговарят със Стай Мурк в Нарбон. Тук щяха само да си набележат кого да привлекат, не да говорят с избраниците.

В списъка влязоха още доста от пристигналите в Нарбон, но повечето бяха прости педарии, сенатори без право на глас. Между тях бяха Децим Турулий, братята Цецилий Метел и Цецилий Буциолан, братята Публий и Гай Сервилий Каска. Също разгневеният Цезений Лентон, убиецът на Гней Помпей.

 

 

На третия ден на квинктил Цезар най-после влезе в Нарбон, придружен от оцелелите от Десети легион и леко увеличилия се по численост Пети.

Самият Цезар, както забеляза Марк Антоний, изглеждаше в блестящо здраве.

— Скъпи ми Антоний — рече сърдечно Цезар, като го целуна по бузата, — радвам се да те видя. И Авъл Хирций, разбира се.

Антоний не чу останалото, защото в този момент от колесницата слезе едно слабо момче. Младият Гай Октавий? Да, същият! Ала колко бе променен! Антоний никога не бе обръщал особено внимание на втория си братовчед. Хубавият младеж обаче очевидно се справяше отлично като адютант на Цезар.

Цезар се обърна с усмивка към Октавий и му направи знак да се приближи.

— Както виждаш, почти цялата фамилия се събра. Само Марк Антоний ни липсваше. — Той сложи ръка на рамото на Октавий и го прегърна. — Влизай вътре, Гай, и виж какво са ми приготвили.

Октавий се усмихна смутено на Антоний и побърза да изпълни нареждането. Квинт Педий се приближаваше. Антоний трябваше да действа бързо.

— Дойдох да ти се извиня, Цезаре, и да те помоля за прошка.

— Приемам извинението, Антоний, имаш прошката ми.

В следващия момент всички се насъбраха, от Квинт Педий до младия Луций Пинарий, друг племенник на Цезар и адютант на братовчед му Педий. Още Квинт Фабий Максим, Калвин, Месала Руф и Полион.

— По-добре да се изнасям — рече Антоний на Хирций. — Мога да остана в двореца на чичо Луций.

— Няма нужда — намеси се весело Цезар. — Ще набутаме Агрипа, Пинарий и Октавий заедно в някой килер.

— Агрипа ли? — попита Антоний.

— Онзи там — посочи Цезар. — Виждал ли си по-надежден млад воин, Антоний?

— Квинт Серторий, но с човешко лице — отвърна, без да се замисля, той.

— Точно това си помислих и аз. Той е адютант на Педий, но когато тръгна на изток, ще го взема с мен. Заедно с един от военните трибуни на Педий, Салвидиен Руф. Той водеше конницата при Мунда и се справи отлично.

— Радвам се да чуя, че Рим има такива способни мъже.

— Не Рим, Антоний. Италия! Мисли по-мащабно!

— Преброих шейсет и двама сенатори, дошли да ти се поклонят и да търсят някакви огризки — рече Антоний, когато влязоха заедно в двореца. — Повечето дължат положението си на теб, обикновени педарии, но Требоний и Децим Брут също са тук, както и Базил и Стай Мурк. — Той спря и погледна изпитателно Цезар; сетне неочаквано смени темата: — Изглеждаш доста привързан към този скакалец Октавий.

— Не се заблуждавай от външния вид, Антоний. Октавий не е за подценяване. По политически нюх не можеш да му стъпиш и на малкия пръст. През цялото време след Мунда ме съпровожда и не си спомням да съм се наслаждавал толкова на компанията на друг младеж. Болнав е и никога няма да стане воин, но притежава мъдростта на опитен владетел. Жалко, че носи името Октавий.

Антоний подскочи като ужилен:

— Да не смяташ да го промениш на Юлий Цезар, като го осиновиш?

— Уви, не. Нали ти казах, твърде болнав е. Няма да доживее дълбока старост.

Октавий отново се появи.

— На горния етаж, вратата в края на коридора отдясно, Цезаре — обяви момчето. — Ако нямаш нужда от мен сега, бих искал да отида с Агрипа и Пинарий. Може ли да остана с тях?

— Точно това мислех. Забавлявай се в Нарбон и не си навличай неприятности. Свободен си.

Момчето погледна Цезар с благоговение, сетне кимна и се оттегли.

— Задникът ти е като слънце за него — изсумтя Антоний.

— Много е приятно поне някой да има такова мнение за мен, Антоний, особено ако е член на фамилията.

— Стига, бе! Педий не смее да се изпърди, ако не му кажеш.

— А ти как пърдиш, братовчеде?

— Ако си добър с мен, Цезаре, и аз ще съм добър с теб.

— Аз приех извинението ти, но не забравяй, че си на изпитателен срок. Изплати ли всичките си дългове?

— Не — призна мрачно Антоний, — но платих достатъчно на лихварите, за да им затворя устите. С парите на Фулвия ще получат още. Освен това разчитам на плячката от партите, за да се разплатя окончателно.

Бяха стигнали покоите на Цезар, където Хапдефане режеше някакви плодове. Антоний изгледа египетския лечител с отвращение.

— Имам други планове за теб — рече диктаторът, докато отхапваше от една праскова.

Антоний спря внезапно и се втренчи гневно в Цезар:

— О, не, не и този път. Не очаквай да кисна в Рим още пет години! Искам да участвам в истинска война и да получа подобаващ дял от плячката!

— Ще участваш, Антоний, но не под мое командване — отвърна спокойно той. — Следващата година ще бъдеш консул, а след това ще отидеш в Македония с шест легиона. Ватиний ще остане в Илирия и двамата ще настъпите заедно към земите около Данубиус и Дакия. Не желая цар Буребистас да заплашва границите на Рим в мое отсъствие. Двамата с Ватиний ще окупирате земите от Сав и Дра в чак до Евксинско море. И делът от плячката ти ще е като на пълководец, не на легат.

— Да, ама няма да е плячка от партите — изръмжа Антоний.

— Ако съдим по кампаниите на предишните управители на Македония, Антоний, предвиждам да излезеш от тази война богат като Крез. Данубийските племена имат много злато.

— Ще се наложи да деля с Ватиний.

— Партската плячка ще делиш с двайсетина души от твоя ранг. Забравяш, че като пълководец имаш право на всички приходи от продажбата на роби. Знаеш ли колко получих аз от галските роби? Трийсет хиляди таланта! — Цезар го изгледа подигравателно. — Ти, Антоний, си крещящ пример за римски благородник, който не е внимавал в училище и никога не е владял добре аритметиката. Освен това си твърде алчен.

 

 

Цезар остана в Нарбон две нундини, за да сложи ред в провинцията Нарбонска Галия и да осигури големи, плодородни парчета земя на малкото оцелели от Десети легион. Пети щеше да го придружи на изток до долината на река Родан и хората му да се установят там. Тези неповторими легионери бяха истински дар за Галия, където щяха да смесят кръвта си с тази на два прекрасни народа на воини.

— Той винаги се е държал като цар — сподели Требоний с Децим Брут, докато двамата наблюдаваха Цезар сред раболепничещите сенатори. — Ала напоследък това се забелязва все повече и повече. Цар Цезар! Ако убедим всички влиятелни римляни, че възнамерява да се коронова за цар на Рим, ще се измъкнем безнаказано, Дециме. Рим никога не наказва убийците на царете си.

— За тази цел се нуждаем от някой по-близък до него — отбеляза замислено Децим. — Някой като Антоний, за когото чувам, че се готвел за консул през идната година. Знам, че той няма да се съгласи да извърши убийството, но съм убеден, че не ще го осъди. Може би именно той ще ни помогне да представим деянието си в добра светлина.

— Може би — съгласи се с усмивка Требоний. — Дали да не го попитам?

 

 

Тъй като Антоний полагаше огромни усилия да остане трезвен и да се хареса на Цезар, разговорът с него насаме бе почти невъзможен. През последната им вечер в Нарбон обаче Требоний успя да го убеди да го придружи, за да огледат един особено красив кон.

— Това животно е високо колкото теб, Антоний, и заслужава всяка сестерция, която собственикът иска за него. Знам, че си затънал в дългове, но един консул се нуждае от добър представителен кон, а твоето добиче вече е престаряло. Не забравяй, че разходите за представителния кон се поемат от хазната.

Антоний се хвана на въдицата. Животното наистина го впечатли — високо и яко, с удивителни светли и тъмносиви петна. Сделката бе сключена и двамата с Требоний тръгнаха към града.

— Сега ще ти кажа някои неща — започна Требоний. — Не се налага да ми отговаряш. Моля те само да ме изслушаш. Няма нужда да ми обясняваш, че поставям живота си в твои ръце, като засягам тази тема. Въпреки това, независимо дали ще се съгласиш с мен или не, аз съм сигурен, че няма да ме издадеш на Цезар. Знаеш, разбира се, каква е темата. Убийството на Цезар. Аз събрах вече няколко души, които са убедени, че той трябва да умре, ако искаме Рим отново да бъде свободен. Не искаме да бързаме обаче, защото в очите на първата класа трябва да се представим като борци за свобода, патриоти, вършещи голяма услуга на обществото.

Той замълча, докато се разминат с двама сенатори, сетне продължи:

— Клетвата, която си дал на Фулвия, не може да бъде нарушена, затова не те каня да се присъединиш към клуба „Убийте Цезар“. Децим измисли това име, за да звучи малко като шега — тук и стените имат уши. Ще те помоля да ни помогнеш по начин, който няма да засегне клетвата ти. А именно да направиш така, че да излезе, сякаш Цезар се кани да си сложи царската диадема. За това вече се носят слухове, но общото мнение е, че са измислени от най-заклетите му врагове. Затова хора като Флавий Хемицил, Атик и другите истински плутократи не се впечатляват много от тях. Както казва Децим, някой много приближен на Цезар трябва да направи така, че тази възможност да изглежда като свършен факт.

Срещу тях се зададоха още двама сенатори. До ушите им достигнаха разгорещените думи на Требоний за новия представителен кон на Антоний.

— Носи се слух, че следващата година ще бъдеш консул — продължи той по темата — и че когато Цезар тръгне на поход срещу партите, ти ще останеш в Рим до края на мандата си, а след това ще заминеш за Дакия с Ватиний. Не ме питай откъде знам, просто си имам източници. Разбирам, че сигурно не си толкова доволен, колкото мисли Цезар, и знам защо. При тази кампания няма да се натрупа голяма плячка. В Дакия няма германско съкровище като това в Атватука, нито религиозен център на друидизма със златни идоли. Ще се наложи да принудиш варварите да ти издадат местата на гробниците си, а ти не си Лабиен, нали? Колкото до продажбата на роби, кой ще ти ги купи? Най-големият пазар за тях е при партите, а те няма да се завтекат да купуват, докато Цезар ги е хванал за врата. Със смъртта на Цезар обаче всичко това се променя, нали?

Антоний спря, наведе се да завърже обувката си. Пръстите му трепереха. Да, думите на Требоний бяха попаднали в целта.

— Като консул ще имаш идеална възможност за някои дребни неща, от които ще излезе, че Цезар се стреми към царския трон. Говори се, че било замислено да се сложи негова статуя в храма на Квирин, но какво ще се получи, ако сенатът гласува да построи храм на диктатора на Квириновия хълм като израз на преклонение пред прословутото му милосърдие? Това си е чисто обожествяване. Ако ти си главен жрец на Квирин, хората ще го приемат съвсем сериозно.

Требоний спря, за да си поеме дъх, сетне продължи:

— В това отношение имам много идеи и съм сигурен, че ти сам можеш да измислиш още доста. Двамата с теб трябва да направим така, че хората да си помислят, че Цезар не възнамерява никога да се откаже от властта, че се стреми да бъде като бог на земята. Първата му крачка ще бъде да стане цар. Разбираш ли, никой от членовете на клуба „Убийте Цезар“ не иска да бъде съден за държавна измяна. Ние искаме да станем герои. За тази цел обаче сред първата класа трябва да се създаде определено настроение, защото единствено тези хора имат някакво значение. Всички по-нисши класи смятат Цезар за бог и цар, това им харесва и те го обожават. Той им дава работа, възможности, просперитет. Интересуват ли се кой ги управлява и как? Не, изобщо не ги е грижа. Дори втората класа. Затова се налага да обърнем цялата първа класа срещу цар Цезар.

Вече наближаваха къщата на Луций Цезар.

— Не казвай нищо, Антоний. Твоят отговор ще дойде с действията ти.

Требоний кимна и се усмихна, сякаш си бяха бъбрили за съвсем несъществени неща, и се прибра. Марк Антоний продължи към двореца на управителя. Той също се усмихваше.

 

 

При заминаването си на следващата сутрин Цезар покани Антоний в своята колесница. Гай Октавий и Децим Брут седнаха в друга.

— Ние сме далечни роднини, Октавий — рече Децим Брут, като се настани на седалката с въздишка.

Престоят му в Нарбон бе много напрегнат и тревогата му нямаше да премине, докато не се увери, че Антоний няма да се разприказва.

— Така е — отвърна бодро Октавий.

Така двамата прекараха тридневното пътуване до Арелата в непринудени разговори. Там Цезар остана една нундина, за да организира настаняването на войниците от Пети легион. Когато потеглиха отново по Домициевия път към прохода на Монс Генава, Октавий се върна в колесницата на Цезар, а Марк Антоний се присъедини към Децим Брут. Не, не се беше разприказвал. Какво облекчение!

— В немилост ли си вече, Антоний? — попита Децим.

Той се ухили:

— Не, в много добри отношения съм с Великия мъж. Проблемът е, че съм твърде едър и той няма как да смести писаря си. Онзи женчо не заема много място. Има нещо странно в него, а?

— О, да, но не в смисъла, в който го мислиш. Гай Октавий е много опасен.

— Шегуваш се! Страхът, че ще се разприказвам, е замъглил мозъка ти, Дециме.

— Тук грешиш. Помниш ли историята за забележката на Сула, когато Аврелия се застъпила за живота на Цезар? Тогава той е бил приблизително на годините на Октавий сега. „Добре, така да бъде! Ще го пожаля! Но те предупреждавам! В този младеж аз виждам няколко Мариевци.“

— Ти определено си се побъркал — изсумтя Антоний и побърза да смени темата: — Следващата ни спирка е Куларон.

— Какво ще става там?

— Среща с воконтите. Великия мъж им връща всички земи в знак на почит към стария Гней Помпей Трог.

— Едно трябва да призная на Цезар. Той никога не забравя, когато някой му е направил услуга. Трог ни помага през цялото време, докато бяхме в Галия, а воконтите си спечелиха статут на съюзници и приятели на Рим. След като Трог се присъедини към нас, те престанаха с набезите си върху войските ни. И не се присъединиха към Версенжеторикс.

— Тръгвам напред към Тавразия — обяви Антоний.

— Защо така?

— Фулвия ще ражда и искам да съм с нея.

Децим Брут избухна в смях:

— Антоний! Ти си мъж под чехъл! Колко деца имаш вече?

— Само едно законно и то е идиотче. Всички деца на Фадия умряха заедно с нея в онази епидемия, не забравяй. Не че беше голяма загуба. С Фулвия е друго. Синът ни ще бъде пряк потомък на Гай Гракх.

— Ами ако е момиче?

— Фулвия твърди, че е момче, а тя би трябвало да познава.

— Две момчета и две момичета от Клодий, едно момче от Курион… прав си, би трябвало да познава.

 

 

При Плаценция Домициевият път се спускаше в долината на река Падус. Градът бе столица на Италийска Галия, управлявана от Гай Вибий Панза, един от най-лоялните Цезарови клиенти. Беше наследил поста си от Брут, затова когато Брут и Касий влязоха в Плаценция, той ги посрещна радушно.

— Скъпи Бруте, свършил си прекрасна работа — рече разгорещено Панза. — Аз на практика нямам нищо за вършене, освен да следвам указанията ти. С Цезар ли си дошъл да се срещнеш?

— Всъщност да. Това означава, че скоро тук ще има цяла тълпа — отвърна Брут, малко изненадан от толкова хвалебствия. С Гай Касий ще отседнем в странноприемницата на Тигелий.

— В никакъв случай! Не, не, и дума да не става! Получих писмо от Цезар, в което ме уведомява, че с него идват само Квинт Педий, Калвин и трима адютанти. Децим Брут, Гай Требоний и останалите му спътници продължават към Рим.

— Благодаря за поканата, Панза — намеси се рязко Касий.

Скоро получиха апартамент от четири стаи. Когато останаха насаме, Касий изръмжа:

— Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме много. Този Панза е нетърпимо досаден.

— Ъхъ — отвърна разсеяно Брут.

Мислите му бяха заети единствено с Порция, която му липсваше. Освен това изпитваше силно чувство за вина, задето не й бе казал къде отива.

 

 

Не се наложи да чакат много. Цезар пристигна на следващия ден, точно за вечеря. Поведението му бе може би твърде покровителствено за вкуса на Касий, но той очевидно искрено се радваше да ги види.

На вечеря присъстваха седмина: Цезар, Калвин, Квинт Педий, Панза, Брут, Касий и Гай Октавий. По традиция съпругата на Панза, Фуфия Калена, не го беше придружила в провинцията му, затова на масата нямаше жени, които да се месят в разговора.

— Къде е Квинт Фабий Максим? — поинтересува се Панза.

— Тръгна напред с Антоний — отвърна Цезар. — Той се справи много добре в Испания, така че ще има заслужен триумф. Също и Квинт Педий.

Касий стисна зъби, но нищо не каза. Идеята за триумфални шествия за победи, удържани срещу римляни, никак не му харесваше. Цезар със сигурност не можеше да нарече кампанията си потушаване на испанско въстание! Много малка част от населението на отвъдната провинция бе участвала, а близката изобщо не си беше помръднала пръста.

— Ти ще триумфираш ли? — попита Панза.

— Естествено — отвърна със злобна усмивка Цезар.

„Той изобщо не се старае да скрие факта, че противниците му бяха само римляни — помисли си Касий. — С тази жалка победа всичко ще излезе наяве! Чудя се дали е запазил главата на Гней Помпей, за да я показва на парада?“

Настъпи мълчание и всички се съсредоточиха върху храната. Касий не беше единственият, който се чувстваше неудобно от факта, че противниците на Цезар са били само римляни.

— Пишеш ли нещо сега, Бруте? — попита Цезар.

Изкаран рязко от мислите си за Порция, той вдигна кафявите си очи към него.

— Ами, да — отвърна. — Всъщност пиша цели три труда.

— Три?

— Да, обичам да върша по няколко неща наведнъж. За късмет ръкописите ми бяха в Тускулум, така че оцеляха от пожара.

— Пожар ли?

Брут почервеня като рак, прехапа устни:

— Ами… да. В кабинета ми в Рим избухна пожар. Всичките ми книги и документи изгоряха.

— В името на Полукс! И къщата ли изгоря?

— Не, тя е невредима. Нашият иконом се намесил навреме.

— Епафродит. Да, истинско съкровище, помня го. Казваш, че всичките ти книги и документи изгорели. Как така, като те обикновено са разпръснати по етажерки край всичките стени на стаята, да не говорим за масите и бюрото? — почуди се Цезар, дъвчейки орехови ядки.

— Ами, така — отвърна още по-смутено Брут.

Цезар вероятно вече се досещаше какво е станало, реши Касий. Брут обаче бе недостойна жертва за такъв голям хищник, затова темата беше сменена.

— Разкажи за ръкописите в Тускулум — подкани го Цезар.

— Ами, едното са размишления за добродетелта, другото е за търпеливото смирение, а третото — за дълга — обясни Брут, като се посъвзе от смущението.

— Какво пишеш за добродетелта, Бруте?

— О, добродетелта сама по себе си е достатъчна, за да осигури щастие. Ако човек е наистина добродетелен, нито бедността, нито болестите, нито изгнанието могат да помрачат щастието му.

— Разказвай! Ти ме изненадваш. Тези стоически аргументи вероятно ще се харесат много на Порция. Между другото, моите искрени поздравления за женитбата ти.

— О, благодаря. Благодаря.

— Търпеливо смирение. Това добродетел ли е? — попита Цезар, сетне сам си отговори: — Не, в никакъв случай!

Калвин се засмя:

— Типичен отговор за Цезар.

— Достоен отговор за всеки мъж — чу се глас от другия край на кушетката. — Търпението е истинска добродетел, а смирението е достойно за възхищение само при жените — заяви Октавий.

Касий премести поглед от смутения Брут към младежа. На върха на езика му бе да каже, че едно толкова женствено същество не би трябвало да съди какво е достойно за един мъж, но се сдържа. Това, което го спря, бе изражението на Цезар. „О, богове, нашият владетел е горд от това хилаво пале! Нещо повече, той уважава мнението му!“

Блюдата бяха изнесени, на масата останаха само вода и вино. Каква странна вечеря, заредена със скрито напрежение. Касий не можеше да определи откъде идва тази тревога. Отначало смяташе, че от Цезар, но постепенно започна да се убеждава, че виновникът е Гай Октавий. Той бе в изключително добри отношения с чичо си. Това беше очевидно. Когато заговореше, всички го слушаха, сякаш бе старши легат, не обикновен адютант. И не само Цезар — Калвин и Педий също гледаха младежа в устата. Въпреки това Касий не можеше да определи Октавий като нахален, груб, самоизтъкващ се или самонадеян. През повечето време той седеше мълчаливо и слушаше по-възрастните. Само понякога вмяташе подобни внезапни, невероятно прозорливи, остроумни забележки. Изричаше ги тихо, но уверено. „Умник си ти, Гай Октавий“ — рече си Касий.

— Сега по същество — обяви Цезар, толкова неочаквано, че той се стресна.

— По същество ли? — изненада се Панза.

— Да, но не по управлението на провинцията, Панза, така че се успокой. Марк Бруте, Гай Касий, трябва да определя преторите за следващата година. Бруте, предлагам ти да станеш градски претор. Касий, за теб е постът на претор перегринус. Приемате ли?

— Да, с удоволствие! — грейна Брут.

— Приемам — отвърна не толкова въодушевено Касий.

— Смятам, че на теб ти подхожда повече да бъдеш градски претор, Бруте, а на Касий ще му се удаде повече да работи в провинцията. Със склонността си да изпипваш подробностите, ти ще издаваш винаги добре обмислени разпореждания и ще се придържаш към тях — рече Цезар на Брут. Сетне се обърна към Касий: — Колкото до теб, Касий, ти имаш голям опит с поданиците ни без граждански права. Свикнал си да пътуваш бързо и на големи разстояния и имаш способността да мислиш в движение. Затова ставаш извънградски претор.

„А! — помисли си Касий, като се отпусна на кушетката. — Все пак си струваше разкарването. Значи, Долабела още се надява да управлява Сирия, а?“

Брут кипеше от възбуда. „Градски претор! Най-високият пост! О, Порция ще разбере, сигурен съм!“

„Приличат на котки сред море от сметана“ — помисли си Октавий.

 

 

След Плаценция Цезар пътуваше сам. Дори Гай Октавий бе изпратен да се прибира отделно. Така с групичката колесници, които се понесоха по Емилий-Скавровия път към крайбрежието, а после по Аврелиевия в Етрурия, освен него пътуваха само писарите, прислугата и Хапдефане.

Секстил бе в разгара си. Това означаваше, че до заминаването му за Сирия и началото на истинска война имаше седем месеца. Още много оставаше да се свърши в Рим и в Италия, както и безброй приготовления за петгодишна военна кампания с петнайсет легиона пехота и десет хиляди германски, галски и галатски конници. Гай Рабирий Постум изпълняваше ролята на префектум фабрум, а надеждният стар воин Публий Вентидий усилено събираше и обучаваше войници. В тази кампания нямаше да има неопитни момчета. Освободените от войската легионери вече се отегчаваха от спокойния живот и отново се записваха. Вентидий щеше да се погрижи най-способните ветерани да се съберат в шест ударни легиона, а по-малко опитните да се разпределят в останалите девет. Артилерия — по сто установки за всеки легион, без да се смятат леките оръжия. Оръжейници и опитни несражаващи се помощници…

При пътуването времето течеше бързо. Той не спираше да диктува на един или друг писар, ту по военни въпроси, ту за нещата, които трябваше да урежда в Рим или Италия, ту за най-належащите строежи и съоръжения, от канала през Коринтския провлак до новото пристанище на Остия. Пресушаване на Помптинското блато, строеж на нов акведукт за Рим, отклоняване на Тибър, та Марсово и Ватиканското поле да се озоват на единия бряг на реката. В Италия нямаше Цезаров път, затова през най-непристъпната част на Апенините, между Рим и Фирмум Пиценум, трябваше да се прокара нова пътна артерия…

Трябваше да накара проклетите чиновници да се размърдат, та легионерите му, установили се в Италия, да не чакат с години за земята си. Бе подготвил закон, защитаващ ги от алчни съпруги, измамници и алчни земевладелци, като забраняваше продажбата на земите им за период от двайсет години. Една реплика на Брут в Плаценция го бе възмутила до дъното на душата му. Той познаваше толкова малко човешката природа („търпеливо смирение“, моля ви се!), та смяташе, че целта на тази двайсетгодишна забрана за продажба е да се попречи на ветераните да прахосват парите си за вино и леки жени. Такова мнение имаше той за по-долните класи на обществото. Брут, който не бе изпитал нито бедност, нито болест, нито изгнание, твърдеше, че те са неспособни да отнемат щастието на човек! Всички членове на висшето общество трябваше да израснат в бедност като Цезар. Той не беше преживял мизерията на Сула, но все пак бе станал свидетел на страданията на бедните, на разбитите им надежди…

Удивително как едногодишното управление на Италийска Галия бе излекувало пъпките на Брут. Властта го бе избавила от телесния му недъг… и го беше освободила веднъж завинаги от властта на Сервилия. До такава степен, че още с връщането си се беше развел с Клавдия, за да се ожени за Катоновата дъщеря. Цезар много добре си представяше как е започнал пожарът в кабинета му…

Време беше Италийска Галия да стане част от Италия и вече да не се управлява като провинция. Всеки неин жител имаше пълни граждански права, така че защо да се поддържа тази изкуствена граница? Защо да се изпраща управител, вместо Рим да я управлява пряко? Сицилианците също трябваше да получат пълно гражданство, макар че за това щеше да срещне съпротивата дори на собствените си съмишленици. Жителите на острова носеха твърде много гръцка кръв, но не важеше ли това и за населението в Южна Италия? Тези хора бяха по-дребни и по-мургави…

Не беше уместно Александрия да има библиотека с почти милион книги, а Рим да няма изобщо такава институция. Варон! Марк Теренций Варон бе най-подходящ за тази работа — да събере по няколко копия на всички издадени книги под един покрив…

 

 

Един проблем той не сподели с писарите си чрез диктуването. Той го измъчваше от момента, в който си даде сметка, че ако иска светът около Нашето море да запази западната цивилизация, Партското царство трябва да бъде унищожено. Убеждението, че само един човек е в състояние да разруши тази могъща империя, бе родено не от някаква надменност, а от трезвата преценка за волята, способностите и таланта си.

Ако Цезар не покори партите, те щяха да останат постоянна заплаха за западния свят. Малко политически мъже притежаваха достатъчно далновидност, но при него тя бе изключително добре развита. Той предвиждаше развитието на цивилизацията с векове напред и се интересуваше много повече от бъдещето, отколкото от миналото. Партите бяха войнолюбиви, далекородствени племена, обединени от цар и централизирана власт. В това много приличаха на Рим, макар че Рим нямаше цар. Ако обаче се роди идея, която да обедини всички народи на тази огромна империя, всички други цивилизации щяха да бъдат покорени. Само Цезар бе в състояние да предотврати това, защото никой друг не можеше да го предвиди.

Проблемът бе в това, че Рим не представляваше единно цяло, затова събитията, които можеха да се случат в негово отсъствие, го тревожеха сериозно. Той беше решил, че има само един начин да предотврати разпадането на всичко, създадено от него — като създаде стройна система за контрол, която да не позволи на друг мъж да стори онова, което бе направил той. Сула беше опитал да утвърди нова конституция, но тя се бе провалила след петнайсет години, защото не представляваше нещо ново, а само опит за връщане на старото.

Решението на Цезар бе много по-сложно. Сега управлението беше в доста по-добро състояние, отколкото в началото на първото му диктаторство. Законите работеха, и то добре, дори някои представители на първата класа да не ги одобряваха. Търговията се беше съживила и вече никой не искаше пълно отменяне на дълговете. Финансовите му закони бяха облагодетелствали както заемодателите, така и длъжниците. Съдилищата работеха добре за пръв път от десетилетия, съдии се намираха лесно, незаслужените привилегии намаляваха, събранията започваха да разбират ролята си в управлението на Рим, а сенатът все по-трудно се поддаваше на прищевките на малки групи негови членове като добрите люде.

Проблемът не идваше от никоя група. Ако Цезар бе сгрешил някъде, то беше в това, че вършеше всичко еднолично. Автократично. Сега и други мъже вярваха, че са способни да сторят същото. Със задържането си като диктатор Цезар бе създал особени настроения сред елита на държавата и много добре го съзнаваше. Не беше измислил никакво решение на проблема, освен да остане диктатор до края на живота си с надеждата, че до смъртта му Рим ще е способен да продължи напред. Ала напред към какво? Това вече не знаеше. Не му оставаше друго, освен да убеждава всички в ползата от промените и да се довери на последователите си, че ще запазят стореното от него.

Това обаче не решаваше проблема с предстоящото му петгодишно отсъствие. Отначало бе решил, че е най-добре да вземе Антоний със себе си. Той винаги злоупотребяваше с властта. Стремеше се да постигне контрол върху войската, за да стане, ако не диктатор, то поне пръв мъж на Рим. Затова, ако го вземе, Цезар рискуваше да се сблъска с масови войнишки бунтове. Имаше опасност кампанията му да повтори печалния опит на Лукул и Клодий в Източна Анатолия. Не, Антоний трябваше да остане. Затова се налагаше да му даде консулството, а после проконсулска командна власт и да го изпрати възможно най-далеч от Италия начело на собствена войска.

Само че как щеше да контролира Антоний като консул? Първо, като остане диктатор. Така войските в Италия щяха да останат под върховното командване на началника на конницата. А на този пост в никакъв случай не биваше да застава Антоний. Лепид бе добър избор, но той искаше да управлява провинция. Затова се спря на Калвин. Второ, Антоний трябваше да бъде втори консул. До заминаването на изток Цезар можеше да бъде старши консул. След това мястото му трябваше да се заеме от човек, който не обича Антоний — човек, който с удоволствие да озапти братовчед му. Най-подходящият за тази цел беше един — Публий Корнелий Долабела.

Освен това в Италия и Италийска Галия нямаше да остане нито един легион от опитни ветерани. Онези, които не вземе със себе си, Цезар щеше да изпрати за охрана на провинциите, да ограничи военната дейност от близката страна на Алпите до набирането и обучението на войска. Секст Помпей беше още в Испания и Карин щеше да се заеме с него, но синът на Помпей Велики нямаше да се даде лесно. Сам той не представляваше особена заплаха, но въпреки това Цезар смяташе да изпрати силни управители в Испания и Галия. Мъже, на които можеше да се довери и които не харесваха Марк Антоний.

 

 

Времето летеше толкова бързо, че когато пристигна във вилата си в Ланувиум, той още не беше взел окончателно решение по всички въпроси. Защото му оставаше да свърши още нещо и не смееше да го отлага повече — изготвянето на завещание. Точно затова не отиде направо в Рим, а спря край големия град. Имаше нужда от усамотение.

Цезарите винаги бяха притежавали имоти в Лациум, но тази вила беше купил от Фулвия, след като бе започнала да продава собствеността си, за да плаща дълговете на Антоний. Беше наследила имота от Публий Клодий, истински архитектурен шедьовър, останал недовършен заради убийството на собственика, извършено след посещение именно на този строителен обект. Цезар обаче го бе довършил. Вилата се намираше на възвишенията над Алба край Апиевия път, издигната над високи отвесни скали. От терасата се разкриваше великолепна гледка към Латинската равнина и спокойните води на Тосканско море. При всяко от честите изригвания на прах и дим от Етна и другите вулкани оттам се наблюдаваха прекрасни залези. Варон, който бе специалист по природните явления, твърдеше, че под Италия се зараждал сериозен катаклизъм, защото дейността на Огнените полета около Неапол и Путеоли се активизирала.

 

 

Кой, кой, кой? Кой да бъде наследник на Цезар?

Странно, но беше отхвърлил Антоний още в момента, в който го видя в двора на управителския дворец в Нарбон. Макар че физически Антоний пращеше от здраве и сили, на светлината на залязващото слънце Цезар видя ясни признаци за вътрешен упадък и душевно разложение. Твърде много разгулни удоволствия, но и твърде много тревоги за дълговете, твърде много болни амбиции и твърде малко здрав разум.

Квинт Педий — колкото и способен да беше, винаги щеше да си остане един кампанийски конник. Синовете му бяха същите селяци, никога нямаше да изглеждат или да се държат като Юлии, макар че майка им бе патриция. Младият Луций Пинарий също не ставаше. Пинариите, благороден патрициански род, отдавна бяха в упадък. Сестрата на Цезар, Юлия Голямата, се беше омъжила за дядото на Пинарий, който умря скоро след това. Тъй като му бе омръзнало да дава сестрите си на слаби мъже, Цезар я омъжи за бащата на Квинт Педий, на което тя отначало се възпротиви, ала после бързо осъзна преимуществото да си любимка на богат мъж. По-малката му сестра не получи право да избира сама съпруга си. Като глава на семейството Цезар омъжи Юлия Малката за един много богат латински конник от Африка, Марк Аций Балб. От него тя имаше син и дъщеря — същата тази Ация, която първо бе омъжена за Гай Октавий от Велитра, а сега живееше с благородния Филип. Братът на Ация беше умрял без наследник.

 

 

Накрая реши да избира между Децим Юний Брут Албин и Гай Октавий.

Децим Брут бе от най-способните му последователи и досега нямаше нито една грешна стъпка. Беше се проявил като отличен главнокомандващ в Галия както по суша, така и по море, а сега бе изтъкнат претор в съдилищата за убийство. Единственото, за което можеше да го обвини Цезар, беше безжалостното му отношение към въстаналите беловаци по време на управлението му в Галия. Той обаче бе приел оправданието на Децим, че от всички галски племена само беловаците били запазили силата си след войната и мислели, че могат да се качат на главата на всеки управител, който не притежава решителността на Цезар.

Децим скоро щеше да получи консулството. Той обаче също нямаше да дойде с него на изток, но по съвсем различна причина от отхвърлянето на Антоний. Децим Брут му беше необходим да държи под око Италия и Рим. На него Цезар имаше пълно доверие. След консулството си Децим щеше да стане управител на Италийска Галия, най-стратегическата провинция за наблюдение на Италия и Рим.

Гай Октавий щеше да навърши осемнайсет към края на септември и Цезар безкрайно обичаше момчето. Ала той бе твърде млад и твърде болен. Един продължителен разговор с Хапдефане не беше разсеял тревогите му по отношение на Октавиевата астма, както се бе надявал след пълната липса на симптоми по време на пътуването им из Испания. Причината, изтъкна лечителят, била в това, че Октавий се чувствал сигурно в компанията на Цезар. Докато бил заедно с чичо си, младежът щял да се чувства добре, включително при похода на изток.

Цезаровият наследник обаче щеше да получи наследството си след смъртта му. Той щеше да бъде лишен от присъствието на Цезар. А смъртта, мислеше Великия мъж, не беше далеч, ако можеше да се вярва на главния друид Катбад. Той бе предрекъл на Цезар, че няма да доживее дълбока старост, че ще се прости с живота в разцвета на силите си. Цезар беше на петдесет и пет и от активния му живот оставаха може би още десетина години…

 

 

Той затвори очи и си представи лицата им.

Децим Брут, толкова рус, че изглеждаше безличен. Ала когато се вгледаше внимателно в него, човек виждаше решителност и интелигентност в очите му. Срещу него говореше само похотливостта на майка му. Да, Семпрониите Тудитани бяха развратници, а Цезар бе слушал истории и за самия Децим Брут.

Нежното лице на Гай Октавий. Леко женствено, твърде деликатно, с дълга коса, прикриваща щръкналите му уши. В очите му обаче личеше голям ум, устата и брадичката му бяха на човек с безкрайна вътрешна сила. Срещу него говореше само астмата.

„Цезаре, Цезаре, решавай най-после!“

Какво бе казал Луций? Нещо за Цезаровия късмет, който вървеше с името му, че просто трябвало да се довери на него.

— Нека хвърлим заровете! — рече той за втори път в живота си. Първият бе точно преди пресичането на Рубикон.

Той придърпа листа към себе си, потопи перото в мастилницата и започна да пише.