Домус Публика беше подобряван постоянно. Приземният етаж бе изграден от вулканични туфи и имаше правоъгълни прозорци. След това Ахенобарб Жреца беше пристроил втори етаж от тухли и със сводести прозорци. Цезар бе добавил храмов фронтон над главния вход и беше придал на постройката по-еднороден вид, като облицова фасадата й с мрамор. Обзавеждането вътре се отличаваше с изтънчена красота, защото Цезар, върховен жрец вече от седемнайсет години, не търпеше никаква немарливост.

След завръщането му от Сардиния дойде време за приеми и той натовари Калпурния с организирането на празненствата в името на Бона Деа през ноември. Нека Рим да научи, че Цезар, диктаторът се е върнал.

Личните му покои се намираха на долния етаж. Спалня, кабинет и две помещения за главния му секретар Гай Фаберий, в които навремето бе живяла майка му. Сега Фаберий го посрещна с малко престорена радост и отбягваше да го погледне в очите.

— Толкова ли си обиден, че не те взех в Африка? Мислех, че искаш да си починеш от пътуванията, Фаберий.

Секретарят се сепна, поклати глава:

— Не, Цезаре, разбира се, че не съм обиден! В твое отсъствие успях да свърша много работа и да се погрижа за семейството си.

— Как са те?

— Много се радват, че се преместихме на Авентина. Орбийският хълм затъна много.

— Орбийският хълм, затънал. Добра игра на думи — развесели се Цезар и с това сложи край на разговора.

Реши обаче да разучи внимателно какво тревожи най-стария от секретарите му.

Когато влезе в покоите на жена си, той съжали, защото Калпурния имаше гости: вдовицата на Катон, Марция, и дъщеря му Порция. Защо жените все завързваха такива странни приятелства? Твърде късно бе да се оттегли. По-добре да приеме предизвикателството. Калпурния се беше разхубавила още. На осемнайсет тя бе едно хубавичко момиче, скромно и тихо, и той много добре знаеше, че по време на отсъствието му поведението й е било безупречно. Сега наближаваше трийсетте, беше стройна, доста по-самоуверена и носеше косата си в нова, изящна прическа. При влизането му тя не издаде никакво смущение. Стана, приближи се и леко го целуна.

— Добре дошъл, Цезаре.

— Това онази котка, която ти подарих, ли е? — попита той, като посочи червеникавата космата топка на една кушетка.

— Да, това е Феликс. Стар е, но е в добро здраве.

Цезар пое ръката на Марция и се усмихна приятелски на Порция:

— Дами, това е тъжна среща. Бих дал всичко, ако можеше да бъде по-весела.

— Знам — отвърна Марция и примигна, за да пропъди сълзите си. — Той… добре ли се справяше преди…

— Много добре и Утика го обичаше. Толкова, че жителите на града му дадоха нов прякор: Утикийски. Той беше много храбър мъж — каза Цезар, без да сяда.

— Разбира се, че беше храбър! Той бе Катон! — изграчи Порция със същия висок, груб глас като този на баща й.

Колко много приличаше на него! Жалко, че тя бе момичето, а младият Марк — момчето. Макар че на негово място тя никога нямаше да моли за прошка — щеше да предпочете да умре или да избяга в Испания.

— С Филип ли живееш? — попита той Марция.

— Засега да — отвърна тя с въздишка. — Той иска пак да се омъжа, но аз нямам желание.

— Ако не искаш, не го прави. Аз ще говоря с него.

— О, да, направи го задължително! — изръмжа Порция. — Ти си цар на Рим, той ще ти се подчини!

— Не, не съм цар на Рим и не искам да бъда — отвърна тихо Цезар. — Исках само да помогна, Порция. А ти как се справяш?

— След като Марк Брут изкупи всички имоти на Бибул, живея в старата си къща с най-малкия син на покойния ми съпруг.

— Много се радвам, че Брут е проявил такава щедрост. — Той видя още няколко котки и ги използва за повод да се оттегли: — Голяма щастливка си, Калпурния. От тези животни очите ми се насълзяват и кожата започва да ме сърби. Довиждане, дами.

И се измъкна.

Фаберий бе оставил важните писма на бюрото му. Един от свитъците беше от май, с печата на Вация Изаурик. Цезар се намръщи. Новините сигурно бяха лоши.

„Сирия е без управител, Цезаре. Твоят млад братовчед Секст Юлий Цезар е мъртъв.

Когато минаваше през Антиохия миналата година, не се ли срещна случайно с Квинт Цецилий Бас? Ако не, ще ти обясня накратко кой е той. Римски конник от Осемнайсетте центурии, който служеше при Помпей Велики в кампанията му на изток, след това се установи в Тир и се захвана с търговия на пурпурна боя. Говори перфектно мидийски и персийски и сега се хвали наляво и надясно, че е голям приятел с царя на партите. Изключително заможен е и не всичкото му богатство идва от тирския пурпур.

Глобите, които ти наложи на Антиохия и градовете по финикийското крайбрежие, засегнаха тежко Бас. Той отиде в Антиохия и потърси някои стари приятели сред военните трибуни на сирийския легион, с които бе служил при Помпей Велики. Управителят Секст Цезар беше уведомен, че ти си загинал в Африка и че легионът му се бунтува. Той свика войниците си, за да ги успокои, но те го убиха и издигнаха Бас за свой пълководец.

Бас се самопровъзгласи за управител на Сирия и всички твои клиенти и поддръжници от провинцията избягаха в Киликия. Тъй като случайно бях в Тарс на гости при Квинт Филип, аз успях да реагирам бързо. Изпратих писмо на Марк Лепид в Рим с молба да изпрати час по-скоро нов управител на Сирия. Той ме уведоми, че е натоварил с тази задача Квинт Корнифиций. Корнифиций и Ватиний миналата година проведоха сполучлива кампания в Илирия.

Бас обаче се справя добре. Тръгна към Антиохия, но тя затвори портите си и отказа да го пусне. Затова нашият търговец на пурпурна боя продължи към Апамея. Благодарение на многобройни услуги от страна на Бас градът го подкрепи. Той се установи в Апамея и я обяви за столица на Сирия.

Този човек направи много бели, Цезаре, и определено има поддръжката на партите. Сключи съюз с новия цар на арабите скенити, някой си Алхавдоний — който случайно е бил заедно с Абгар, когато арабите подмамиха Марк Крас в партската клопка при Кари. Алхавдоний и Бас събират усилено войски в Сирия. Подозирам, че партите ще нападнат и войската на Бас ще ги подкрепи в похода им срещу Рим в Киликия и провинция Азия.

Ние с Квинт Филип също готвим войска. Предупредихме и всички царе клиенти.

Южна Сирия е спокойна. Нашият приятел Антипатер държи евреите настрана от Бас. Поискал е войска, въоръжение и храна от царица Клеопатра, в случай че партите нападнат. Възстановяването на крепостните стени на Ерусалим може да се окаже дори по-важно, отколкото си си представял.

Покрай Ефрат постоянно има нападения от малки партски отряди, но територията на скенитите не е пострадала досега. Сигурно си мислел, че Изтокът се е усмирил, но аз се съмнявам, че Рим ще е в състояние някога да твърди подобно нещо, за който и да е край на управлявания от него свят. Винаги ще има някой, който да се стреми към отцепване.“

Горкият Секст Цезар, внукът на чичо му Секст. Този клон на рода му — най-старият — нямаше нито частичка от пословичния Цезаров късмет. Юлиите Цезари използваха три първи мъжки имена. Ако някой мъж от рода имаше трима синове, първият се кръщаваше Секст, вторият — Гай, а последният — Луций. Бащата на Цезар бе втори син и само бракът на голямата му сестра за приказно богатия Гай Марий му беше осигурил достатъчно пари, за да остане в сената, и да се изкачи в курсус хонорум, йерархическата стълбица на римските магистрати. Малката сестра на баща му се омъжи за Сула и така Цезар можеше да каже, че и Марий, и Сула са негови чичовци. Много полезно родство!

Големият брат на баща му Секст бе умрял рано от белодробна инфекция по време на тежката зимна кампания през гражданската война в Италия. Бели дробове! Изведнъж Цезар се досети къде е виждал телосложение като на младия Гай Октавий. При чичо Секст! Той изглеждаше по същия начин: същият малък гръден кош, същите тесни рамене. Още не беше имал възможност да попита Хапдефане, а сега можеше да даде на жреца лечител повече информация. Чичо му Секст бе страдал от хрипове и ходеше веднъж годишно на Огненото поле край Путеоли, за да диша серните пари, изпускани от земните недра сред потоци от лава и пламъци. Цезар си спомняше думите на баща си, че хриповете се появявали от време на време при някой представител на рода, че били семейна черта. Семейна черта, наследена от младия Гай Октавий? Затова ли младежът не посещаваше редовно тренировките на Марсово поле?

Цезар повика Хапдефане.

— Трог настани ли те удобно, Хапдефане?

— Да, Цезаре. Даде ми красива стая с изглед към големия перистил. Имам достатъчно място за лекарствата и инструментите си. Трог ми намери и едно момче за чирак. Къщата и Форумът ми харесват. Стари са.

— Разкажи ми за хриповете.

— А! — Очите на жреца се разшириха. — Имаш предвид звука, който издават болните?

— Да.

— При издишване, не при вдишване?

Цезар изхриптя.

— При издишване, определено.

— Да, знам ги. Когато въздухът е застоял и сух и през сезона няма цъфтящи треви, болният е сравнително добре, освен ако някоя мъчителна емоция не влоши състоянието му. Когато обаче въздухът е пълен с полен или прах или ако е прекалено влажен, болният диша трудно. Ако не се премести при по-благоприятни условия, той започва да хрипти, да кашля, да се дави, лицето му посинява, а понякога може и да умре.

— Чичо ми Секст беше болен и умря, но от възпаление на белия дроб, причинено от силен студ. Сега си спомням, че семейният ни лекар го нарече диспнея.

— Не, това не е диспнея. Диспнеята е постоянна неспособност да си поемеш въздух, не еднократна — отсече Хапдефане.

— Може ли тази еднократна неспособност да си поемеш въздух да се предава в семейството?

— О, да. Гърците я наричат астма.

— Как се лекува тя, Хапдефане?

— Със сигурност не по начина, по който я лекуват гърците, Цезаре! Те предписват кръвопускане, разхлабителни, промивки с топла вода, отвара от медовина и исоп, таблетки от галбан и терпентинова смола. Последните две може би помагат малко, признавам, но нашата медицина учи, че астматиците са много по-чувствителни от другите хора, че приемат присърце неща, които не правят впечатление на останалите. Ние лекуваме пристъпите на болестта със серни пари, но се стремим да премахнем подбуждащите фактори. Съветваме болните да се пазят от прах, треви или слама, от животински косми, полен и силни морски изпарения.

— Неизлечимо ли е?

— В някои случаи, Цезаре, но невинаги. Децата понякога се излекуват напълно, когато пораснат. Хармоничният домашен живот и общото спокойствие помагат.

— Благодаря ти, Хапдефане.

Така Цезар получи отговор на една от основните си тревоги по отношение на младия Гай Октавий, макар че това не улесняваше избора му. Момчето не биваше да стои близо до коне и мулета — да, това важеше и за чичо му Секст! Военното обучение бе почти невъзможно, но то бе задължително за всеки мъж, който се стреми някога да стане консул. Една точка в полза на Брут! Неговото семейство бе толкова влиятелно, с толкова благородни предци, а богатството му — толкова голямо, че никой в сената нямаше да си позволи нетактичността да спомене липсата му на военни умения. Октавий нямаше велики предци и носеше името на баща си. Юлианската кръв не даваше никакъв престиж. Горкият младеж! Пътят му към консулството щеше да е извънредно тежък, ако не и непреодолим. Разбира се, ако живее достатъчно дълго.

Цезар стана и закрачи из стаята; беше много разочарован. Гай Октавий надали щеше да доживее необходимата възраст, за да го наследи. Да се върне на Марк Антоний — не, и дума да не става!

Луций Марций Филип бе организирал богато угощение в просторната си къща на Палатина „в чест на завръщането ти“, както гласеше поканата.

Недоволни от загубата на време, но със съзнанието, че семейните им задължения повеляват да отидат, Цезар и Калпурния се явиха на уреченото място в деветия час на деня и установиха, че са единствените гости. Трапезарията на Филип побираше шест кушетки и той обикновено канеше достатъчно гости, за да запълнят всичките, ала не и днес. Тук имаше нещо подозрително. Цезар съблече тогата си, увери се, че тънкият кичур коса покрива голото му теме, и прие легена с вода, предложен му от един слуга, за да си измие краката. Настаниха го, разбира се, на локус консуларис, почетното място на кушетката до Филип, и младия Гай Октавий в другия край. Филип се излегна между тях. Големият му син не присъстваше — това ли бе причината Цезар да почувства, че нещо не е наред? Дали Филип не го канеше, за да му съобщи, че се разрежда с жена си за прелюбодейство със сина му? Не, не, разбира се, че не! Такива новини не се съобщават на тържествено пиршество в присъствието на самата жена. Марция също я нямаше. На трите стола срещу единствената заета кушетка седнаха само Калпурния, Ация и дъщеря й Октавия.

Калпурния бе прекрасна в лазурносиньото си облекло, което отиваше на очите й. Носеше нови ръкави, отделени от дрехата на раменете й и закрепени на ръцете й с копчета със скъпоценни камъни. Ация бе избрала лавандуловосиньо, което подхождаше на русата й коса, а младото момиче носеше бледорозово. Много приличаше на брат си! Същата гъста руса коса, същото овално лице, същите високи скули и чип нос. Само очите й бяха различни — съвсем бледосини.

Цезар се усмихна на Октавия, тя също, като показа безупречните си зъби; на едната й буза се появи трапчинка. Очите им се срещнаха и Цезар затаи удивено дъх. Леля Юлия! Сякаш милата му леля го гледаше през очите на момичето, за да сгрее душата му. „Тя е същинска леля Юлия. Трябва да й дам шишенце от нейния парфюм. Това момиче ще грабва сърцето на всеки млад мъж, който я зърне; тя е безценна перла. — Цезар обърна поглед към брат й и видя безкрайна обич в очите му. — Той обожава голямата си сестра.“

Храната бе типична за Филип и включваше любимото му ястие — гладка жълтеникава каша от яйца и мед, замразена в котле, поставено в друг котел, пълен със сняг и морска сол. Снегът се носеше с бързи коне от Фисцелските планини, най-високите в Италия. Двамата младежи загребваха топящия се сладък крем; Филип и Калпурния похапваха с охота. Цезар и Ация отказаха.

— След яйцата и сметаната, чичо Гай, аз просто не смея да ям и от това — рече тя със смях. — Ето, вземи си още ягоди.

— За Филип няма сезони — изръмжа Цезар.

Любопитството му нарастваше все повече и повече. Той се облегна на възглавницата си и насмешливо изгледа домакина:

— Каква е причината за тази покана, Луций.

— Както пишеше в бележката ми, за да отпразнуваме завръщането ти в Рим. А… има обаче и още една причина — призна с меден гласец Филип.

Цезар се подготви за новината:

— Тъй като племенникът ми встъпи в пълнолетие преди осем месеца, не може да е свързано с него. Значи е заради племенничката ми. Сгодена ли е?

— Да.

— Къде е щастливият годеник?

— В Етрурия?

— Мога ли да попитам за името му?

— Гай Клавдий Марцел Малкия.

— Малкия?

— Е, не е възможно да е Големия! Той още е в изгнание.

— Не знаех, че някой е простил на Малкия.

— Тъй като не е сторил нищо незаконно, той остана в Италия. За какво трябва да му се прощава? — попита предизвикателно Филип.

— Защото беше първи консул, когато прекосих Рубикон, и не направи никакъв опит да убеди Помпей Велики и добрите люде да се споразумеят с мен.

— Хайде, Цезаре, знаеш, че беше болен! Лентул Крус управляваше сам, макар че като втори консул не държеше фасциите през януари. Още щом встъпи в длъжност, Марцел Малкия се разболя и боледува няколко месеца. Тъй като нито един лекар не намери причината за болестта му, аз винаги съм подозирал, че го е използвал като повод да избегне спречкванията с войнствения си брат и братовчед си.

— С една дума, страхливец.

— Не, не страхливец! О, понякога се хващаш за всяка дума, Цезаре! Марцел Малкия просто бе предпазлив човек и достатъчно далновиден, за да разбере, че ти си непобедим. Да избягваш споровете с по-твърдоглавите си роднини, не е грях. — Филип се намръщи. — Роднините могат да бъдат ужасно досадни. Виж мен, да имам майка като Пала и полубрат, който се опита да убие собствения си баща! Да не споменавам моя баща, който все се мяташе от една крайност друга. Именно те са причината да приема епикурейството и да запазя пълен политически неутралитет през целия си живот. Виж и себе си в случая с Марк Антоний! — Филип стисна юмруци, но бързо се овладя и продължи: — След Фарсал Марцел Малкия бързо оздравя и откакто ти замина за Африка, посещава редовно сената. Дори Антоний не се възпротиви срещу присъствието му, а Лепид го приветства.

Лицето на Цезар остана непроницаемо, погледът му не се смекчи.

— Октавия доволна ли е? — попита, като погледна момичето.

Спомни си как леля му Юлия се беше омъжила за Гай Марий в името на фамилията, макар че го бе обичала. Каква болка й беше причинил Марий!

Октавия потрепери:

— Да, доволна съм, чичо Гай.

— Ти ли поиска този брак?

— Аз нямам право на претенции — отвърна тя и пребледня.

— Виждала ли си този четирийсет и пет годишен мъж?

— Да, чичо Гай.

— И с нетърпение очакваш деня, в който ще се ожените?

— Да, чичо Гай.

— Имаш ли предпочитания към някой друг?

— Не, чичо Гай — прошепна тя.

— Истината ли ми казваш?

Момичето вдигна разширените си от ужас очи; беше станало бяло като платно.

— Да, чичо Гай.

— Ами, тогава… — Той остави купичката с ягодите на масата. — Моите поздравления, Октавия. Като върховен жрец обаче няма да позволя религиозно обвързване. Сватбата ще бъде обикновена и ти ще запазиш пълно право върху зестрата си.

Пребледняла като дъщеря си, Ация се изправи.

— Калпурния, ела да ти покажа сватбения подарък на Октавия.

Трите жени се оттеглиха бързо, с наведени глави.

Цезар спокойно се обърна към Филип:

— Това е много странен брак, приятелю. Ти омъжваш племенничката на Цезар за един от най-върлите му врагове. Какво ти дава право да го сториш.

— Всичко — отвърна той със святкащи очи. — Аз съм глава на семейството, а не ти. Когато Марцел Малкия дойде при мен, прецених, че неговото предложение е най-изгодно.

— Може да се спори дали си глава на семейството. По закон нейната съдба е по-скоро в ръцете на брат й, след като вече е пълнолетен. Ти допита ли се до него?

— Да — изсъска през зъби Филип.

— И какъв беше отговорът ти, Октавий?

Младежът слезе от кушетката и се премести на стола срещу Цезар, откъдето можеше да го гледа в очите.

— Обмислих внимателно предложението, чичо Гай, и посъветвах баща си да го приеме.

— Какви бяха доводите ти, Октавий?

Дишането на младежа стана по-шумно, но той очевидно нямаше намерение да се отрече от думите си, въпреки че емоционалното напрежение, както бе казал Хапдефане, усилваше хриповете му.

— Първо, Марцел Малкия получи всички имоти на брат си Марк и първия си братовчед Гай Големия. Купи ги на търг. Когато обявяваше имотите за конфискуване, чичо, ти не спомена тези на Малкия, затова с баща ми решихме, че той е подходящ кандидат. Така, финансовото му състояние е първата причина за решението ми. Второ, Клавдиите Марцели са голям и благороден плебейски род, дал много поколения консули; имат и здрави връзки с Лентуловия клон на Корнелиите. Децата на Октавия от Марцел Малкия ще имат голямо социално и политическо влияние. Трето, не смятам поведението на този човек, както и на брат му за неетично или незаконно, макар че, признавам, Марк беше сред най-ожесточените ти противници. Двамата с Малкия застанаха на страната на републиканците, защото смятаха каузата им за справедлива, а именно ти, чичо Гай, никога не си наказвал някого за такова нещо. Ако кандидатът беше Гай Марцел Големия, решението ми щеше да бъде различно, защото той излъга сената и Помпей Велики. Това е непростимо. Четвърто, наблюдавах Октавия много внимателно по време на срещата им и говорих с нея след това. Макар ти да не го харесваш, чичо, Октавия го намира много привлекателен. Не е болнав, начетен е, културен, почтен и лудо влюбен в сестра ми. Пето, бъдещето му в Рим зависи главно от твоето благоволение. Бракът с Октавия затвърждава позициите му. Това ме навежда на шестата причина да реша, че това е идеалният съпруг за нея. Съмнявам се, че ще изневери на Октавия, което за мен е най-отблъскващото в един брак.

Октавий сви тесните си рамене:

— Това са причините за решението ми.

Цезар избухна в смях:

— Браво, младежо! Дори Цезар не би се изказал толкова спокойно. Явно на следващото заседание на сената трябва да удостоя Гай Клавдий Марцел Малкия с особени почести, задето е достатъчно хитър да се прави на болен, достатъчно предприемчив да изкупи всички имоти на брат си и братовчед си и достатъчно предвидлив да скрепи връзките си с диктатора на Рим чрез брак с племенницата му. — Той се наведе напред. — Кажи ми, Октавий, ако положението се промени и се появи по-изгодно предложение за сестра ти, ще разтрогнеш ли годежа?

— Разбира се, Цезаре. Аз много обичам сестра си, но жените трябва да разберат, че основната им задача е да работят за напредъка ни в кариерата и за благополучието на рода ни, като сключват подходящи бракове. Октавия не е била лишена от нищо, от скъпи дрехи до образование, достойно за Цицерон. Тя добре знае, че цената на тези блага е послушанието.

Хриповете заглъхнаха. Октавий бе успял да се овладее сравнително лесно.

— Разкажи някоя клюка — обърна се Цезар към Филип, който се отпусна с облекчение.

— Чух, че Цицерон бил във вилата си в Тускулум и пишел нов гениален труд — отвърна той напрегнато.

Вечерята не беше минала особено гладко и той сигурно вече чувстваше нужда от лазерпициум.

— Долових особена нотка в гласа ти. Каква е темата?

— Възхвала на Катон.

— О, разбирам. Предполагам, че все още отказва да заеме мястото си в сената.

— Да, макар че Атик все опитва да му влее малко здрав разум.

— Това е непосилна задача! — възкликна Цезар. — Какво друго?

— Бедният Варон е побеснял. Като началник на конницата Антоний използва властта си, за да отнеме някои от най-перспективните му имоти. Това му осигурява добри доходи сега, след като вече не е твой заместник. Лихварите вече го преследват заради заемите, с които купи онзи безвкусен паметник, Помпеевия дворец в Карина.

— Благодаря за тази информация. Ще взема мерки — измърмори мрачно Цезар.

— И още нещо, което мисля, че трябва да знаеш, Цезаре, макар че сигурно е лош удар за теб.

— Удряй, Филипе.

— Твоят секретар Гай Фаберий.

— Знаех си, че има нещо. Какво е направил?

— Продава римско гражданство на чужденци.

„О, Фаберий, Фаберий! След всичките тези години! Явно никой друг, освен Цезар няма търпение да чака дела си от плячката. Триумфът ми предстои съвсем скоро, а с дела си Фаберий щеше да влезе в конническото съсловие. Сега няма да получи нищо.“

— Много такива сделки ли е сключил?

— Достатъчно, за да си купи дворец на Авентина.

— Той спомена за някаква къща.

— Не бих нарекъл бившето имение на Афраний просто „къща“.

— Нито пък аз.

Цезар се изтегна отново на кушетката и изчака един слуга да му сложи обувките и да ги закопчае. Сетне нареди:

— Октавий, ела да ме изпратиш до вкъщи. Калпурния може да остане да побъбри с жените; ще й изпратя носилка. Филипе, благодаря ти за угощението… и за информацията. Ще ми бъде полезна.

След като неудобният гост си тръгна, Филип нахлузи черните си обувки и се вмъкна в стаята на жена си, където Калпурния и Октавия разглеждаха купища нови дрехи пред погледа на Ация.

— Успокои ли го? — прошепна Ация, след като се приближи до него.

— Октавий го усмири. Твоят син е забележителен, скъпа моя.

— О, какво облекчение! Октавия наистина иска да се омъжи за този човек.

— Мисля, че Цезар ще направи Октавий свой наследник.

На лицето й се изписа ужас:

— Касторе, не!

Тъй като луксозният дом на Филип се намираше на Палатина от страната на Големия цирк и гледаше повече на север, отколкото на запад, Цезар и спътникът му, и двамата с тоги, се качиха в горната част на Форума, сетне завиха покрай търговския квартал и слязоха по склона на Свещения хълм до Домус Публика. Цезар спря.

— Кажи на Трог да изпрати носилка на Калпурния — заръча на Октавий. — Искам да огледам новите си постройки.

След малко Октавий се върна. Двамата продължиха разходката си в спускащия се сумрак. Слънцето беше ниско, обагряше сводестите прозорци на Табулария в сребристо и леко променяше цвета на храмовете върху Капитолия над него. Макар че този на Юпитер беше на най-високото възвишение Аркса, а този на Юнона изпъкваше на най-ниското, почти всяка педя от хълма бе заета от храм на някой бог. По-старите бяха малки и сивкави, новите блестяха в ярки цветове и злато. Само лекото понижение между двете възвишения — Азилума, нямаше постройки, а бе засадено със стройни кипариси и тополи и няколко африкански дървета с чадъровидни корони.

Юлиевата базилика беше напълно завършена. Цезар я огледа със задоволство. Това ново двуетажно съдилище имаше фасада от цветен мрамор, коринтски колони и сводове, под които стояха статуи на предците му от Еней и Ромул до Квинт Марций, строителят на акведукта, Гай Марий, Сула и Катул Цезар. Тук бяха и майка му, първата му жена, Цинила, и двете Юлии, леля му и дъщеря му. Ето кое бе най-хубавото в това да си владетел на света. Можеше да издига статуи, на когото си поиска, включително на жени.

— Толкова е красива, че често идвам да я гледам — сподели Октавий. — Вече никой няма да отлага заседанията на съда заради лошо време.

Цезар продължи към новата Хостилиева курия, седалището на сената. Тя бе издигната на мястото на амфитеатъра на комициите. Цезар беше построил нова, много по-висока ростра по цялото протежение на Форума, украсена със статуи и колони, поддържащи носовете (ростри) на пленените вражески кораби. Носеха се слухове, че с тези промени се нарушава мос майорум традицията на предците, но той не им обръщаше внимание. Време беше Рим да придобие по-величествен вид от градове като Атина и Александрия. Новата Порциева базилика на Катон оставаше в основата на Банкерския хълм, защото макар и доста малка, тя бе твърде красива, за да бъде оставена.

Зад Порциевата базилика и Хостилиевата курия се намираше Юлиевият форум, огромно съоръжение, което трябваше да съживи търговията в подножието на Банкерския хълм. За целта се налагаше не само голямо заравняване на терена, а и изместване на Сервиевите стени. Новият форум представляваше обширен площад, постлан с мрамор и ограден от всички страни с красиви коринтски колони от тъмночервен мрамор и с позлатени аканти и капители. В средата се плискаше великолепен фонтан, украсен със статуи на нимфи, а единствената постройка, храмът на Венера Гентрикс, се издигаше в дъното му върху висок пиедестал. Тук бяха използвани същият червен мрамор и същите коринтски колони, а в основата на самия храм стоеше златна бига — статуя на Виктория в колесница, теглена от два крилати коня. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и последните му лъчи се отразяваха от златната статуя.

Цезар извади ключ и отвори вратата на целата — единственото помещение в храма с покрив на шестоъгълни шарки и с орнаменти във формата на розови цветове. Картините, закачени на стените, накараха Октавий да затаи дъх.

— „Медея“ с Тимомах от Византион — обясни Цезар. — Платих му осемдесет таланта, но цената й е многократно по-висока.

„Със сигурност!“ — помисли си впечатленият Октавий. Удивително реалистичната творба показваше Медея, хвърляща кървави парчета от телата на братята си в морето, за да забави баща си и да спечели време за бягството си с Язон.

— „Афродита, издигаща се от морската пяна“ и „Александър Велики“ са от несравнимия Апелес; истински гений. — Цезар се усмихна. — Мисля обаче да запазя в тайна цената, която платих. Осемдесет таланта не стигат и за една от мидените черупки на картината.

— Да, но сега те са в Рим — отвърна пламенно Октавий. — Дори само това оправдава цената. Тези шедьоври са в Рим, не в Атина или Пергам.

Статуята на Венера Гентрикс — Венера Предшественичката — стоеше в дъното на помещението, изваяна толкова реалистично, че богинята сякаш всеки момент щеше да слезе от златния си пиедестал. Също като Венера Победителката върху Помпеевия театър тя имаше лицето на Юлия.

— Аркесил я рисува — каза Цезар и се обърна рязко.

— Почти не си я спомням.

— Жалко. Юлия беше… — Гласът му затрепери — … безценна перла.

— Кой направи твоите статуи? — поинтересува се Октавий.

От двете страни на Венера имаше статуи на Цезар в пълно бойно снаряжение и в тога.

— Някакъв скулптор на Бибул. Банкерите ми поръчаха моя статуя на кон, която ще бъде сложена край фонтана. Поисках до нея да се издигне статуя само на коня ми. Той е почти толкова известен като Александровия Буцефал.

— Какво ще има тук? — попита Октавий и посочи един празен плинт от абанос, инкрустиран със скъпоценни камъни и странни орнаменти от емайл.

— Статуя на Клеопатра и сина й. Тя пожела да я дари лично и ако се вярва на думите й, ще е от масивно злато. Не исках да я оставям отвън, защото предприемчивите граждани може да започнат да я човъркат — отвърна със смях Цезар.

— Кога ще дойде тя?

— Не знам. Всички пътувания, дори последното, са в ръцете на боговете.

— Един ден и аз ще построя форум — заяви Октавий.

— Форум Октавиум. Добра амбиция.

Октавий остави Цезар при вратата на дома му и се заизкачва задъхан по стръмната улица към дома на Филип. Нощта се спускаше, стана студено.

Пърхащите врабчета се изпокриха и във въздуха величествено се понесоха едри сови. Зад Виминала, порозовял от последните лъчи, се издигаше голям облак.

„Той ми изглежда променен. Уморен е, макар и не физически. Сякаш си дава сметка, че никой няма да е благодарен за усилията му. Знае, че жалките създания, които пълзят в краката му, ще го презират заради гениалността му, заради способността му да стори онова, което те никога няма да могат да направят. «Всички пътувания, дори последното…» — защо този израз?“

Малко след древната, покрита с лишеи Мугониева порта склонът ставаше още по-стръмен. Октавий спря и опря гръб на едната колона, помисли си, че другата прилича на дебнещ лемур, измъкнал се от подземното царство. Изправи се, направи още няколко крачки, спря срещу улицата, водеща към Волските глави, със сигурност най-лошият квартал на Палатина.

„Аз съм роден на тази улица. Бащата на баща ми, този прословут скъперник, още беше жив и баща ми не бе получил наследството си. Сетне, преди да успеем да се преместим, той умря и майка избра Филип. Повърхностен човек, който се интересува само от плътските удоволствия.“

„Цезар презира плътските удоволствия. Не заради философските си убеждения като Катон, а просто защото ги смята за несъществени. За него светът е пълен с неща, които трябва да се сложат в ред, неща, които само той може да оправи. Той вечно си задава въпроси, взима, разглежда, чуди се, опипва, накрая разглобява всеки предмет на съставните му части и отново го сглобява, но в по-добър вид.“

„Как е възможно именно той сред всички изтъкнати благородници да не е заслепен от знатния си произход и да вижда толкова надалеч? Цезар не принадлежи към никоя класа. Не познавам друг човек, който така добре да разбира нещата. С цялото си сърце искам да бъда втори Цезар, но нямам неговия ум. Аз не съм велик гений. Не мога да пиша пиеси и стихове, да произнасям бляскави речи, да проектирам мостове или обсадни платформи, да измислям нови закони, да свиря, да командвам в победоносни битки, да се сражавам на предната линия с обикновените войници, да препускам като вятъра, да диктувам на четирима писари наведнъж и да правя всички други неща, на които се говори, че е способен.“

„Здравето ми е разклатено и може да се влоши, но аз съм способен да планирам, да чувствам кое е най-правилното решение, имам бърз ум и се уча как да използвам малкото си дарби. Ако между нас има нещо общо, то е решимостта да не се предаваме. А може би в крайна сметка това е най-важното.“

„Един ден по някакъв начин аз ще стана велик като Цезар.“

Той отново се заизкачва по склона на Палатина и постепенно се сля с мрака. Бездомните котки, преследващи мишки или любовни партньори, притичваха между сенките, а някакво старо куче без едно ухо тъкмо вдигаше крак, за да свърши малката си нужда върху Мугониевата порта. Над главите им пърхаха прилепи.

Гай Фаберий, който бе работил за Цезар в продължение на двайсет години, беше изгонен позорно. Цезар свика заседание на Народното събрание, за да унищожи публично плочките, върху които бяха изписани имената на неправомерно получилите гражданство чужденци.

— Нека тези имена да се помнят и никой от тях да не бъде допуснат до римско гражданство! — обяви той пред тълпата. — Гай Фаберий върна парите, които е получил за това нарушение, и обеща да ги дари на храма на Квирин, бога на всички истински римски граждани. Освен това той ще бъде лишен от дела си от военната плячка.

Цезар извади един свитък, слезе от новата си, по-висока ростра и се качи отново, придружен от дребничкия Марк Теренций Варон.

— Марк Антоний, ела тук! — провикна се.

Антоний, който предчувстваше какво ще се случи, се качи при него и застана намръщен срещу дребния мъж. Цезар обяви пред тълпата, че Варон е бил добър приятел на Помпей Велики, но никога не е участвал в заговора на републиканците. Сабинският благородник и голям учен получи всичките си имоти плюс един милион сестерции за морални щети от Антоний. След това Антоний трябваше да се извини публично.

— Няма значение — каза Фулвия, когато той я посети непосредствено след срещата. — Ожени се за мен и ще можеш да ползваш цялото ми богатство, мили мой Антоний. Ти вече си разведен, нищо не ти пречи. Ожени се за мен!

— Не обичам да завися от жена! — тросна се Антоний.

— Глупости! Я виж предишните си две жени.

— Те ми бяха натрапени, ти не си. Цезар обаче най-после определи датите за триумфалните си шествия, така че ще получа дела си от Галската война след по-малко от месец. Тогава ще се оженим.

Лицето му се разкриви от омраза.

— Първо за Галия, после за Египет с цар Птолемей и принцеса Арсиноя, след това за Мала Азия и цар Фарнак и накрая за Африка и цар Юба. Сякаш Цезар изобщо не е чувал за републиканците! Каква подигравка! Иде ми да го убия! Той ме обяви за началник на конницата и така ме лиши от право на плячка от Египет, Азия и Африка. Трябваше да стоя в Италия, вместо да воювам с него! И получавам ли някаква благодарност? Не! Той плюе върху мен!

В стаята влезе една разтревожена бавачка:

— Господарке, господарке, малкият Курион падна и си удари главата!

Фулвия извика уплашено, вдигна ръце и изскочи от стаята.

— О, това дете! Ще ме подлуди!

Трима мъже станаха свидетели на тази доста неромантична среща: Попликола, Котила и Луций Тилий Цимбер.

Цимбер беше влязъл в сената като квестор в годината преди Цезар да прекоси Рубикон и бе заел неговата страна. За разлика от Антоний той имаше право на дял от плячката от Мала Азия и Африка, но това бе нищо в сравнение с дела на Антоний от Галия. Той имаше скъпи пороци: от няколко години дружеше с Попликола и Котила, а с Антоний — от завръщането му в Италия след Фарсал. До този момент Цимбер не си беше давал сметка за дълбоката омраза на Антоний към братовчед му. Той наистина имаше вид, сякаш бе готов да убие Цезар.

— Ти не спомена ли, че си щял да станеш наследник на Цезар, Антоний? — попита Попликола.

— Повтарям го от години, защо?

— Мисля, че Попликола иска да обърне разговора в друга насока — намеси се Котила. — Ти си наследник на Цезар, нали?

— Би трябвало — отвърна той. — Кой друг?

— Значи, щом толкова не искаш да зависиш финансово от Фулвия, имаш и друг източник на пари, не е ли така? В сравнение с Цезар Фулвия е просякиня.

Антоний насочи кървясалите си очи към Котила:

— За това, което си мисля, ли намекваш?

— И двамата намекваме за това — каза Попликола. — Ако искаш да се отървеш завинаги от дълговете си, трябва да убиеш Цезар.

— Богове, блестяща идея! — възкликна Антоний и вдигна възбудено юмруци. — И лесно ще стане.

— Кой от нас искаш да го направи? — оживи се Цимбер.

— Ще го сторя лично. Знам навиците му. Той работи до осмия час на нощта. След това си ляга за четири часа и спи като пън. Мога да прескоча в перистила му, да го убия и да се измъкна незабелязано в десетия час на нощта. А после, ако има разследване, четиримата сме пили цяла нощ в кръчмата на стария Мурций на Виа Нова.

— Кога ще го направиш?

— О, още тази нощ. Докато не съм се разубедил.

— Той ти е близък роднина — отбеляза Попликола.

Антоний избухна в смях:

— Ти ли ще ме поучаваш бе, Луций! Та ти се опита да убиеш баща си!

Четиримата мъже гръмко се засмяха. Когато се върна, Фулвия завари Антоний в отлично настроение.

След полунощ Антоний, Попликола, Котила и Цимбер нахълтаха в кръчмата на Мурций и заеха една маса в дъното с обяснението, че искат да са близо до прозореца, в случай че на някого му се доповръща. Когато камбаната на нощната стража на Форума обяви десетия час на нощта, Антоний се измъкна през прозореца. Цимбер, Котила и Попликола останаха скупчени край масата, крещейки, сякаш той е все още част от компанията.

Не очакваха да се бави много, тъй като Виа Нова се намираше нависоко. Достатъчно бе да изтича до Бижутерските стълби и да слезе по тях до Бисерната порта и Домус Публика.

Той се върна много по-бързо от очакваното. Изглеждаше бесен.

— Не мога да повярвам! — изсъска задъхано. — Когато стигнах стената на перистила, върху нея седяха слуги с факли!

— Това новост ли е? — поинтересува се Цимбер.

— Не знам? — изръмжа Антоний. — За пръв път се опитвам да се промъкна у тях.

След два дни Цезар свика сената на първото заседание след завръщането му. Събраха се в Помпеевата курия на Марсово поле, зад двора със стоте колони и масивния театър. Макар че се наложи да походят доста, сенаторите си отдъхнаха с облекчение. Помпеевата курия бе построена специално за нуждите на сената и можеше да побере всички, настанени според ранга им. Намираше се извън помериума и по времето, когато Хостилиевата курия все още съществуваше, се използваше за обсъждане на военни и други въпроси, неподходящи за заседанията в границите на града.

Цезар вече се беше настанил на подиума върху курулното си кресло със сгъваема масичка пред себе си. Върху нея бяха натрупани документи, които трябваше да намери време да прочете, восъчни плочки и стоманено острие, използвано за писане върху восък. Продължи да се занимава с книжата си, докато сенаторите влизаха в залата и слугите поставяха креслата им на подходящите за ранга им редове. На най-горния седяха педариите, сенатори, имащи право да гласуват, но не и да се изказват. По средата се настаняваха нисшите магистрати, а именно бивши едили и народни трибуни. Най-отпред и най-долу сядаха бившите претори и консули.

Цезар вдигна глава и се огледа едва след като Фабий, главният ликтор, го потупа леко по рамото. Положението на задните редове не беше никак лошо. Досега той бе провъзгласил за сенатори двеста нови мъже, включително тримата центуриони, удостоени с корона цивика. Повечето бяха потомци на фамилии от осемнайсетте висши центурии, но някои идваха от заможни италийски семейства или като Гай Хелвий Цина — от Италийска Галия. Тези „неподходящи“ назначения не спечелиха одобрението на представителите на стари благороднически родове, които смятаха сената запазен само за тях. Освен че възнамерявал да се обяви за цар на Рим, за Цезар се носеха и слухове, че искал да напълни сената с предрешени гали и редови легионери. След завръщането му от провинция Африка различни граждани не преставаха да го питат кога щял да „възстанови републиката“ — въпрос, на който той не отговаряше. Цицерон заклеймяваше особено гръмогласно промените в сената, най-вече защото самият той не беше римлянин. Колкото повече такива като него пълнеха върховния форум на властта, толкова по-малко внимание щеше да получава той.

На предните редове седяха неколцина души, които Цезар копнееше да види: двамата Мании Емилий Лепиди, баща и син; Луций Волкаций Тул Старши; Калвин; Луций Пизон; Филип; двама представители на рода на Апий Клавдий Пулхер. А също и някои, с които нямаше голямо желание да се среща: Марк Антоний и годеника на Октавия, Гай Клавдий Марцел Малкия. Ала не и Цицерон. Цезар стисна зъби. Без съмнение той бе твърде зает с възхваляването на Катон.

Подиумът беше почти пълен: той и Лепид, двамата консули и шестима от преторите, включително ревностният му поддръжник Авъл Хирций и синът на Волкаций Тул. Тъпакът Гай Антоний седеше на трибунската скамейка редом с останалите, също толкова безлични народни трибуни.

„Предостатъчно“ — помисли си Цезар, след като преброи кворума. Изправи се и покри глава с част от тогата си, за да каже молитвите, изчака Луций Цезар да разтълкува знаците на звездите и започна по същество.

— Първо, някои тъжни вести, уважаеми сенатори — рече с обичайния си дълбок глас; акустиката в Помпеевата курия бе отлична. — Научих, че последният от Лициниите Краси, Марк, най-малкият син на великия консул, е починал. Той ще ни липсва.

Цезар продължи, сякаш следващата новина не беше нищо особено, и така свари сенаторите неподготвени:

— Налага се да спра вниманието ви върху още един неприятен въпрос. А именно, че Марк Антоний се опита да ме убие. Опитал се е да проникне в дома ми в час, когато е известно, че спя, а къщата е празна. Бил е с неподходящо за официално посещение облекло: туника и нож. Искал е да се прехвърли през стената на двора към личните ми покои.

Антоний се вцепени. Откъде знаеше Цезар? Никой не го беше видял, никой!

— Споменавам го без намерение да се задълбавам в този проблем. Просто привличам вниманието ви върху това, за да ви уведомя, че не съм толкова уязвим, колкото изглежда. Затова онези, които не одобряват диктатурата или методите ми, да размислят добре, преди да решат да отърват Рим от тиранина Цезар. Животът ми беше достатъчно дълъг и пълноценен, но не съм се уморил толкова от него, че да позволя да бъде прекъснат чрез убийство. Отстранете ме и мога да ви гарантирам, че Рим ще страда от много по-сериозни бедствия от диктатурата на Цезар. Сегашното положение прилича много на ситуацията, при която Луций Корнелий Сула стана диктатор. Нужна е силна ръка и Рим я има. Веднага щом затвърдя законите си и се уверя, че Рим ще оцелее и ще продължава да се развива, аз ще се откажа от диктатурата. Няма да го сторя обаче, докато не завърша делото си, а за това ще са нужни години. Тъй че внимавайте и стига сте плакали за отминалата слава на републиката.

Гласът му изгърмя и накара слушателите му да подскочат.

— Каква слава, питам ви, каква слава? Няма никаква слава! Само шепа упорити фанатици, защитаващи ожесточено привилегиите си. Привилегията да стават управители на провинции и да ги ограбват. Привилегията да изпращат свои подчинени по света и да грабят. Привилегията едни закони да важат за едни, но не и за други. Привилегията да назначават малоумници на високи постове само защото носят гръмки имена. Привилегията да създават закони, които облагодетелстват само тях. Привилегията да пазят традициите на предците ни във вид, подходящ за малък град — държава, но не и за световна империя.

Те седяха пребледнели. За някои от последния път, когато бяха слушали Цезар да излага радикалните си идеи с този гръмък глас, бе минало много време. Други го чуваха за пръв път.

— Ако смятате, че всички блага на Рим трябва да останат само за осемнайсетте центурии, към които принадлежите, уважаеми сенатори, ще се наложи да ви разочаровам. Възнамерявам да преустроя нашето общество така, че благата да се разпределят по-равномерно. Ще създам закони, окуражаващи развитието на третата и четвъртата класа, а на безимотните ще дам възможност да се издигат в по-висшите класи. Освен това ще създам нова система за разпределение на зърното, така че тези, които могат да си позволят да купуват жито, да не могат да го получават безплатно. Понастоящем триста хиляди души получават безплатно зърно. За една нощ този брой ще се намали наполовина. Ще направя също така невъзможно човек да освобождава роби, за да се възползва от безплатното раздаване на жито. Как ще го постигна ли? Като проведа нов вид преброяване през ноември. Преброителите ми ще ходят от врата на врата в Рим, Италия и всички провинции. Те ще събират планини от данни за жилищата, наемите, хигиената, доходите, числеността, грамотността, престъпността и броя на децата и робите във всяко семейство. Ще питат, освен това безимотните, дали не искат да емигрират и да основат колонии. Тъй като Рим има излишък от военни кораби, ще ги използвам за тази цел.

— Да, Цезаре — обади се Пизон, — но беден или богат, всеки римски гражданин има право на безплатно зърно. Предупреждавам те, че ще се противопоставя на всеки опит за отнемане на това право!

— Противопоставяй се колкото искаш, Луций Пизоне. Законът ще бъде приет. Няма да търпя възражения! Затова не те съветвам да се противопоставяш; това ще навреди на кариерата ти. Тази мярка е справедлива. Защо е нужно Рим да харчи държавни пари за хора като теб, които могат сами да си осигуряват хляба?

Последва гневен шепот, лицата пред него станаха мрачни. Седящите на задните редове обаче, макар и разтревожени, не го гледаха с омраза. Те дължаха сегашното си положение на Цезар и щяха да гласуват за неговите закони.

— Ще приема много закони за земеделието — продължи той, — но няма повод за тревога. Всяко късче земя, което купя в Италия и Италийска Галия за освободените ми от служба легионери, ще бъде заплатено в пълната му стойност, но повечето ми закони за земеделието ще бъдат свързани със земите в зависимите територии: Испания, Галия, Гърция, Епир, Илирия, Македония, Витиния, Понт, Нова Африка, земите на Публий Ситий и Мавритания. Докато безимотните ни граждани и някои от легионерите се заселват в тези колонии, аз ще дам право на пълно римско гражданство на изтъкнати управници, лекари, учители, занаятчии и търговци. Ако са жители на Рим, те ще бъдат включени в някоя от четирите градски триби, ако живеят в Италия — в някоя от селските.

— Смяташ ли да предприемеш мерки за съдилищата, Цезаре? — попита преторът Волкаций Тул в опит да успокои духовете.

— О, да. Трибуните аерарии ще бъдат заличени от списъка на съдиите — заяви диктаторът. — Сенатът ще бъде увеличен на хиляда членове и заедно с конниците от осемнайсетте центурии ще осигури достатъчно съдии. Броят на преторите ще бъде увеличен на четиринайсет, за да се ускори разглеждането на делата в по-натоварените съдилища. След приемане на новото ми законодателство почти няма да има дела за изнудване и мародерство, защото управителите на провинции няма да имат никаква възможност да грабят от поданиците си. Изборите ще се регулират по-добре и нуждата от съдилищата за подкуп също ще отпадне. За сметка на това на обикновените съдилища за убийства, кражби, насилие, злоупотреби и банкрут ще бъде обърнато повече внимание. Възнамерявам да увелича наказанието за убийство, но в съгласие с мос майорум. Лишаването от живот и лишаването от свобода, две наказания, чужди на римската традиция и култура, няма да бъдат въведени. Ще увелича срока на прогонване от страната и ще направя невъзможно за човек, осъден на изгнание, да вземе и сестерция от имуществото си.

— Към идеалната република на Платон ли се стремиш, Цезаре? — изсумтя Пизон, който явно се чувстваше най-засегнат.

— В никакъв случай. Стремя се само към добре работеща римска република. Да вземем насилието например. Склонните към организиране на улични банди ще срещнат повече трудности, защото смятам да прекратя действията на всякакви братства и сдружения, освен безвредните за държавата — еврейските синагоги, търговските и професионалните гилдии — и погребалните дружества, разбира се. Уличните братства и другите подобни места, където се събират размирници, ще престанат да съществуват. Когато се налага да плащат за виното си, хората пият по-малко.

— Дочух — обади се Филип, който бе крупен земевладелец, — че възнамеряваш да раздробиш латифундиите.

— Благодаря, че ми напомни, Луций Филипе — усмихна се широко Цезар. — Не, латифундиите няма да бъдат раздробявани, освен ако държавата не ги купи за оттеглилите се от военна служба войници. В бъдеще обаче никой собственик на крупно земеделско имение няма да има право да го обработва само с роби. Една трета от работниците му ще трябва да са свободни граждани от околността. Това ще подпомогне безработните селяни и местните търговци.

— Това е смешно! — провикна се Филип и мургавото му лице почервеня. — Твоите закони ще съсипят всичко! Скоро ще трябва да молим за разрешение и когато пърдим! Ти, Цезаре, си решил да лишиш Рим от първа класа! Откъде ти хрумнаха такива глупости? Да помогнем на бедните селяни, как не! Свободният човек има права и едно от тях е да управлява имотите и търговията си както намери за добре! Защо трябва да давам надници на една трета от работниците си, като мога да си купя евтини роби и изобщо да не им плащам?

— Всеки плаща за робите си, Филипе. Не си ли даваш сметка, че първо трябва да ги купиш? После им строиш колиби, за да има къде да живеят, храниш ги и използваш два пъти повече хора за надзиратели на тези нежелаещи да работят люде. Ако можеш да смяташ, скоро ще осъзнаеш, че използването на свободни работници е много по-евтино. Те си спят у дома и се хранят от собствените си градини, защото имат жени и деца, за които трябва да се грижат.

— Глупости! — изръмжа Филип и се отпусна на креслото си.

— Какво, няма ли закони за ненужното разточителство? — попита Пизон.

— О, цели томове — отвърна с готовност Цезар. — Охолството ще се заплаща скъпо и макар че няма да забраня издигането на големи гробници, онзи, който си поръча такава, ще трябва да плати на римската хазна същата сума, която е дал на строителите.

Той погледна Лепид, който не беше промълвил и думичка, и вдигна вежди:

— Втори консуле, имам да кажа още едно нещо и можеш да разпускаш заседанието. Няма да има обсъждания.

Обърна се отново към сената и разказа, че възнамерявал завинаги да хармонизира календара със сезоните. Затова тази година щеше да има 455 дни. Мерцедон бе изтекъл, но след декември щеше да бъде добавен още един допълнителен месец, интеркаларис, с 67 дни. Новата година щеше да започне точно когато би трябвало, в края на първата третина на зимата.

— Нямам думи да се изкажа за теб, Цезаре — заяви целият разтреперан Пизон, докато излизаше. — Ти си… изрод!

Антоний срещаше изпитателните погледи на останалите сенатори с невинно изражение. Когато най-сетне се добра до Цезар, попита:

— Как можа да изтърсиш тази измислица, без да ми дадеш възможност да се оправдая, Цезаре? — Наведе се заплашително над другия мъж. — Първо ме унижаваш публично, а после ме обвиняваш в опит за убийство пред целия сенат! Това не е вярно — попитай тримата мъже, с които бях в кръчмата на Мурций!

Цезар погледна към Луций Тулий Цимбер, който слизаше от най-горния ред, следван от роб, носещ креслото му. Какъв интересен мъж. Винаги предоставяше интересна информация.

— Върви си, Антоний. Вече казах, че не смятам да се задълбочавам в това. Сметнах го обаче за добър повод да уведомя сената, че не съм толкова лесна жертва. Май пак си затънал в дългове, а?

— Смятам да се оженя за Фулвия веднага щом получа дела си от Галската война — заяви Антоний. — Защо ми е да те убивам?

— Един въпрос, Антоний. Откъде знаеш през коя нощ е направен опитът за убийство, ако не си го замислил ти? Аз не споменах датата. Разбира се, че си ти! В пристъп на ярост след извинението ти пред Варон. Хайде, махай се.

— Вече губя всякаква надежда за Антоний — отбеляза Луций Цезар, който се приближи до него.

На вратата Цезар се обърна и огледа залата с прекрасната мраморна облицовка и недобре съчетаните цветове — типично за създателя й! Над задната платформа за курулните магистрати се издигаше статуята на самия Помпей Велики с бяла мраморна тога с пурпурна ивица, с лице, ръце и прасци, боядисани в цвят досущ като този на кожата му, до бледите му дребни лунички. Златистата му коса бе изработена съвършено, а сините очи сякаш проблясваха.

— Много добро копие — каза Луций, като проследи погледа на братовчед си. — Надявам се, че нямаш намерение да имитираш Великия и да сложиш своя статуя над курулните магистрати в новата си курия.

— Като се замисля, Луций, идеята не е толкова лоша. Ако пак се наложи да отсъствам за десет години, тя постоянно ще напомня на сенаторите, че ще се върна.

Излязоха, минаха под колонадата и тръгнаха по улицата към града.

— Исках да те попитам нещо, Луций. Как се справяше младият Гай Октавий, когато служеше като градски префект?

— Не го ли попита лично, Гай?

— Той не го спомена, а признавам, че и аз не се сетих.

— Няма от какво да се боиш, той се държа много добре. Въпреки че беше само градски префект, изпълняваше и задълженията на градски претор. Скромно, но уверено. Разреши един-два спора като опитен управник. Подходи много хладнокръвно, задаваше изключително разумни въпроси и взе най-правилните решения. Да, справи се отлично.

— Знаеше ли, че страда от астма?

— Наистина ли?! Не, не знаех.

— Това ме поставя пред голяма дилема, не мислиш ли?

— Да, така е.

— Мисля обаче, че той ще е избраникът, Луций.

— Има време. — Луций постави ръка на рамото му и го стисна успокоително. — Не забравяй Цезаровия късмет, Гай.

Каквото и да решиш, той ще те съпътства.

Клеопатра пристигна в Рим в края на първата нундина на септември. От Остия беше ескортирана в закрита носилка от огромна процесия прислужници, включително отряд царски гвардейци в малко старомодните им тежки брони, но възседнали снежнобели коне с пурпурни сбруи. Синът й, малко неразположен, пътуваше с бавачките си във втора носилка, а цар Птолемей XIV, тринайсетгодишният й съпруг — в трета. И трите носилки бяха закрити със златовезани завеси, инкрустираните в дървените им части скъпоценни камъни блестяха на яркото слънце на този прекрасен летен ден. Щраусовите пера на ъглите на облицованите с фаянс покриви се поклащаха величествено. Всяка носилка се крепеше от по осем мускулести мъже с катраненочерна кожа, златотъкани полички и златни яки. Аполодор се движеше седнал в открита носилка начело на колоната, с дълъг златен жезъл в дясната ръка, с официалната си златна корона, с покрити с пръстени ръце и ритуалната си златна верига на врата. Няколкостотинте им придружители, до най-нисшия роб, носеха скъпи облекла. Египетската царица бе решила да смае Рим.

Тръгнаха на разсъмване, придружени от по-голямата част от населението на Остия, а когато пристанищният град остана далеч зад гърба им, с процесията тръгваха и други жители от околните селища. Минувачите по Остийския път явно смятаха за по-забавно да се присъединят към царския ескорт, вместо да вършат ежедневните си занимания. Ликторът Корнелий, изпратен като техен водач, ги посрещна пред Сервиевите стени и пое задълженията си с дълбоко страхопочитание — о, как само щеше да разправя за това в колегията на ликторите! Наближаваше обяд и Аполодор с облекчение впери поглед към високите укрепления. Корнелий обаче ги поведе отстрани на крепостната стена, покрай Авентина до пристанището на Рим, където спряха. Главният шамбелан се намръщи. Защо не влизаха в града? Защо нейно величество трябваше да чака в това мизерно, смърдящо предградие?

— Тук ще се прехвърлим с кораб през реката — обяви Корнелий.

— Кораб? Градът е отдясно!

— О, няма да влизаме в града — отвърна спокойно ликторът. — Дворецът на царицата е от другата страна на Тибър, в подножието на Яникулума. Тук е най-лесно да преминем реката, защото има кейове и от двете страни.

— Защо дворецът не е в града?

— О, това е невъзможно. Градът е забранена територия за всеки действащ монарх, защото пресичането на помериума означава загуба на всякаква командна власт.

— „Помериум“ ли?

— Това е свещената граница на Рим. В нея само диктаторът има командна власт.

Всички жители на пристанището вече се бяха събрали, а също и конярите, касапите и пастирите от Кампус Ланатариус. Корнелий съжали, че не е взел други ликтори, за да държи тълпата настрани — какъв цирк! Точно така гледаше римското простолюдие на това шествие — като на чуден, неочакван спектакъл в един обикновен работен ден. За късмет на египтяните край кея се наредиха няколко големи баржи. Носилките бяха натоварени бързо на първата, а прислужниците се качиха на останалите. Последни останаха царските гвардейци, на които се наложи доста да успокояват конете си.

Аполодор се навъси още по-мрачно, когато процесията навлезе в тесните улички на Транстиберия. Наложи се царската гвардия да обгради плътно носилките, за да попречи на мръсните, дрипави скитници да изчоплят скъпоценните камъни от дървото с ножовете си. Дори жените носеха ножове. Никак не му хареса и това, че дворецът на царицата нямаше стени, които да спрат тълпата!

— Ще се откажат и ще се приберат по домовете си — обясни спокойно Корнелий, докато ги въвеждаше в имението.

Аполодор събра гвардейците си при входа и им нареди да останат на стража, докато транстиберийците се разотидат. Що за дворец беше това — без стени, които да защитават богоизбраните от утайката на обществото? Що за посрещане бе това, след като царицата беше съпроводена само от един ликтор, и то без фасции? Къде беше Цезар?

Имуществото на царицата бе пренесено достатъчно рано, за да може, щом слезе от носилката си, да вижда само изисканото си обзавеждане — от картините и гоблените по стените, до килимите, креслата, масите, кушетките, статуите и огромната си колекция от бюстове на всички Птолемеи и техните съпруги, — създаващо царствен уют.

Тя не беше в добро настроение. При пътуването, разбира се, бе поглеждала неведнъж между завесите към непознатия пейзаж от ниски хълмове, беше видяла високите Сервиеви стени, червените покриви по възвишенията зад тях, високите, стройни кипариси, широколистните дървета и чадъровидните борове. Какъв шок бе преживяла, когато заобиколиха града и навлязоха в пристанището, покрито с останки от изпочупени грънци и гниещи боклуци. Къде беше почетната гвардия, която трябваше да изпрати Цезар? Защо ги прекарваха през този смърдящ канал в още по-мизерните квартали на другия бряг и защо ги забутаха на това забравено от боговете място? И защо в крайна сметка Цезар не отговори на нито една от многобройните бележки, които му бе изпратила след пристигането си в Остия, освен на първата? А в това писмо той просто я уведомяваше, че може да отиде в двореца си, когато пожелае!

Корнелий се поклони. Познаваше я от Александрия, но знаеше достатъчно добре нравите на източните владетели, за да си даде сметка, че тя не го помни.

— Натоварен съм да ви предам поздравите на Цезар, ваше величество — рече ликторът. — Той ще ви посети веднага щом намери време.

— Щял да ме посети веднага щом намерел време — повтори тя думите му. — Да ме „посети“! Е, когато ме „посети“, ще съжали, че е дошъл!

— Успокой се и се дръж прилично, Клеопатра — сряза я Хармиан.

Двете с Ира бяха отгледани от малки с царицата и не се бояха от нея; бяха свикнали с всички прищевки на характера й.

— Тук е много хубаво — намеси се Ира и се огледа. — Големият басейн в средата на залата ми харесва. И колко остроумно да го украсят със статуи на делфини и тритони. — Тя неодобрително погледна към небето. — Е, можеха да сложат покрив…

Клеопатра овладя гнева си.

— Къде е Цезарион?

— Заведоха го направо в стаята му, но не се тревожи, оправя се.

Царицата се поколеба за момент, прехапала устни, сетне вдигна рамене:

— Намираме се в чужда планинска земя със странни дървета. Може би и обичаите им са не по-малко странни. Тъй като Цезар явно само ще намине по някое време, няма смисъл да стоя с всичките си накити. Къде са детската стая и покоите ми?

След като се преоблече с удобна гръцка роба и се увери, че Цезарион наистина се оправя, тя тръгна на обиколка из двореца с Хармиан и Ира. Малък, но приемлив, така го определиха. Цезар й беше дал за иконом един от освободените си роби, Гай Юлий Гнифон, който щеше да се грижи за закупуването на храна и вещи за домакинството.

— Защо няма мрежи на прозорците и около леглата? — попита Клеопатра.

Гнифон я изгледа озадачено:

— Съжалявам, не разбирам.

— Тук няма ли комари? Ами нощни пеперуди, бръмбари?

— Има предостатъчно, ваше величество.

— Тогава трябва да им се попречи да влизат. Хармиан, донесохме ли достатъчно ленено платно?

— Да.

— Погрижи се да бъде сложено. Най-напред около креватчето на Цезарион.

Религиозните ритуали също не бяха пренебрегнати. Клеопатра бе донесла статуи на избрани богове от боядисано дърво, а не от масивно злато, всеки с характерните си атрибути: Амон Ра, Птах, Сехмет, Хор, Нефертем, Озирис, Изида, Анубис, Бастет, Таурт, Себек и Хатор. Водеше един висш жрец, Пуемре, и шестима обикновени.

Агентът й, Амоний, я бе посетил няколко пъти в Остия и се беше погрижил към двореца да има и една стая с измазани с гипс стени. Тя щеше да изпълнява функциите на храм, след като жреците изрисуват по стените йероглифите на молитвите, заклинанията и имената на Клеопатра, Цезарион и Филаделф.

Силно потисната, царицата коленичи пред Амон Ра. Официалната молитва на староегипетски изрече на глас, ала след това остана на колене, притиснала чело и длани върху студения мраморен под, и продължи да се моли мълчаливо.

„Господарю на Слънцето, носителю на светлина и живот, закриляй ни на това противно място, където дойдохме за твоя прослава. Ние сме далеч от дома и водите на Нил и сме тук само за да затвърдим вярата си в теб и всички богове, малки и големи, на реката и на небето. Дойдохме на Запад, в Царството на мъртвите, за да заченем отново, защото Озирис не може да дойде при нас в Египет. Нил излиза всяка година от коритото си, но за да поддържаме разливите, трябва да имаме още едно дете. Помогни ни да издържим изгнанието си сред тези неверници, пази царствената ни особа, дай сила на мускулите и сърцето ни и плодовитост на утробата ни. Нека нашият син Птолемей Цезар да познае божествения си баща и ни дай дъщеря от него, за да може синът ни да се ожени за нея и кръвта ни да остане чиста. Нил трябва да се разлива. Фараонът трябва да зачене отново, много пъти.“

Когато Клеопатра тръгна от Александрия с флотилията си от десет военни и шейсет транспортни кораба, възбудата й се беше предала на всичките й спътници. Тя не се боеше за Египет в нейно отсъствие. Публий Руфрий го охраняваше с четирите си легиона, а чичо й Митридат Пергамски ръководеше двора.

Когато се спуснаха на вода в Паретониум обаче, въодушевлението й се изпари — кой би предположил, че пътуването по море е толкова досадно? Край Паретониум флотилията набра скорост, защото задуха източен вятър, който ги отнесе на запад до Утика, много спокоен град след войната с Цезар. Там на помощ им се притече южният вятър и той ги закара направо на западното крайбрежие на Италия. Флотилията пристигна в Остия само за двайсет и пет дни.

В Остия царицата изчака на флагманския си кораб, докато цялото й имущество бъде разтоварено и се получи вест, че дворецът й е готов да я посрещне. Оттам тя засипваше Цезар с писма и по цял ден седеше край парапета на борда с надеждата да го зърне. В кратката му бележка се казваше само, че тъкмо изработвал аграрен закон и нямал време да я види. О, защо всичките му писма винаги бяха така лишени от чувства, без нито една дума на обич? Той й пишеше, сякаш тя бе поредният обикновен монарх, дошъл да го моли за нещо; досадна среща, за която щеше да намери време, когато се освободи. Ала тя не беше нито обикновена, нито идваше да го моли за нещо! Тя бе фараон, негова съпруга, майка на сина му, дъщеря на Амон Ра!

Цезарион се беше разболял, докато чакаха в смрадливото, тинесто пристанище. Интересуваше ли се Цезар от това? Не, изобщо не го беше грижа. Дори не бе отговорил на писмото, в което тя го уведомяваше за болестта на сина му.

По здрач тя се съгласи да хапне от храната, донесена й от Хармиан и Ира — но едва след като всяко ястие бе опитано. Птолемеите не даваха просто по малко от храната и напитките на някой роб. Даваха храната и напитките на детето на някой роб, който обича рожбите си. Чудесна предпазна мярка. Все пак сестра й Арсиноя бе тук, в Рим, и макар че не беше действащ монарх, без съмнение живееше в границите на града. У дома на някаква благородничка на име Цецилия, както докладва Амоний. Без да се лишава от нищо.

Тук климатът бе различен и не й харесваше. След мръкване стягаше студ, какъвто не си беше представяла, макар че бе началото на лятото. Тази студена каменна гробница допълнително увеличаваше вонята, идваща от така наречената „река“. Такава влага. Толкова неуютно. И Цезар не идваше.

Тя си легна едва в полунощ и дълго време се мята в леглото, преди да заспи след първи петли. Един цял ден на сушата, а Цезар още го нямаше. Щеше ли изобщо да дойде?

Събуди я някакво предчувствие, не звук, светъл лъч или полъх. Когато човек усети, че не е сам, учеше я Хаем, той се буди. От онези години в Мемфис тя винаги се събуждаше, когато в стаята й влезеше някой. Точно така стана и сега и тя направи, както я учеше Хаем: „Отвори съвсем леко очи и остани неподвижна; изчакай да разпознаеш натрапника и след това реагирай по подходящия начин.“

Цезар седеше до леглото й, но не гледаше нея, а бе вперил разсеяно поглед в една точка. В стаята имаше достатъчно светлина, за да различи добре силуета му. Сърцето й заби трескаво, обзеха я силни чувства и ужасна мъка.

„Той не е същият. Ужасно е остарял и изглежда толкова уморен. Все още е красив, но нещо се е загубило. Очите му винаги са били бледи, но сега са загубили блясъка си, студени са.“

Тя изведнъж забрави гнева и раздразнението си. Усмихна се леко и се престори, че едва сега се събужда и го забелязва. Вдигна ръце да го приеме.

„Не аз съм тази, която се нуждае от помощ“ — помисли си.

Той премести поглед към нея. Усмихна се топло и стана, като се измъкна невъобразимо ловко от надиплената си тога. Сетне я прегърна, вкопчи се в нея като удавник. Допряха устни, първо плахо, сетне ги впиха страстно.

„Не, Калпурния, той не е същият с теб. Ако беше, нямаше да се нуждае от мен; а той отчаяно се нуждае от мен. Чувствам го и ще му дам всичко, което търси.“

— Закръглила си се, дребосъче — прошепна той, докато обсипваше с целувки врата, нежните й ръце, гърдите й.

— Ти си отслабнал, старче — отвърна тя и изви гръб.

Замисли се за заветната си цел при това пътуване и откри чувствата си пред него. Прегърна го нежно, но страстно.

— Обичам те.

— Аз също — отговори искрено той.

В правенето на любов с такава велика владетелка имаше някаква божествена магия, която не бе изпитвал досега, но Цезар си оставаше Цезар. Той никога не се отдаваше напълно на страстта, макар че се любиха дълго време. Не и сестра за Цезарион, никога сестра за Цезарион. Да я дари с дъщеря, бе престъпление пред Юпитер, към Рим.

Тя не разбра за пропуска му да изпълни докрай задълженията си — бе твърде доволна от себе си, твърде потънала в мислите си, твърде развълнувана от това събиране с него след почти седемнайсет месеца раздяла.

— Плувнала си в любовни сокове, време е за баня — рече той, за да затвърди илюзията й.

Имаше късмет, че тя сама изпускаше достатъчно течност. По-добре да не знае за пропуска му.

— Трябва да хапнеш, Цезаре — каза тя след банята, — но преди това нека ти покажа сина ни.

Цезарион бе оздравял напълно и отново се беше превърнал в жизнерадостно дете. Той протегна ръчички към майка си и тя го вдигна, за да го покаже гордо на баща му.

„Предполагам — помисли си Цезар, — че навремето и аз съм изглеждал така. Дори аз виждам, че прилича на мен. Погледът му е уверен като на Аврелия, това изражение не е мое. Хубаво дете, здраво и добре гледано, но не дебело. Да, това е един истински Цезар. Не е склонен към затлъстяване като Птолемеите. Единственото, което е взел от майка си, са очите, макар и не цвета им. По-малко хлътнали са от моите и по-тъмносини.“

Той се усмихна и изрече на латински:

— Кажи „здравей“ на татко, Цезарионе.

Детето се ококори радостно и се обърна към майка си.

— Това ли тата? — попита на лош латински.

— Да, най-после татко ти е при теб.

Момченцето протегна ръце към него. Цезар го пое, прегърна го, целуна го и погали гъстата му руса коса. Цезарион се сгуши в него, сякаш е познавал този странник цял живот. Когато Клеопатра се опита да го вземе, мъничето отказа да се върне при майка си. „Той изпитва нужда от силен баща“ — помисли си Цезар.

Забрави за всякаква храна. Седна и сложи момчето в скута си. Установи, че Цезарион говори гръцки доста по-добре от латинския, с правилни изречения. На петнайсет месеца той вече приличаше на възрастен мъж.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш? — попита Цезар.

— Голям пълководец като теб, татко.

— Не фараон?

— О, пфу, фараон! Аз трябва да бъда фараон и ще стана, преди да порасна — отвърна детето, очевидно не особено възхитено от съдбата си на велик владетел. — Искам да стана пълководец.

— Срещу кого ще се биеш?

— Срещу враговете на Рим и Египет.

— Всичките му играчки са свързани с военното изкуство — въздъхна Клеопатра. — На единайсет месеца хвърли куклите и поиска меч.

— Тогава можеше ли вече да говори?

— О, да, с пълни изречения.

Когато бавачката дойде, за да отведе детето на закуска, въпреки очакванията на Цезар за сълзи и протести момчето прие неизбежното съвсем спокойно.

— Той няма моята гордост и темперамент — отбеляза, след като излязоха и се насочиха към трапезарията. — По-добродушен е.

— Той е Бог на земята — отвърна простичко тя. След като се настани на кушетката до Цезар, добави: — Разкажи сега кое те уморява толкова.

— Хората — отговори вяло той. — Рим не търпи диктатори, затова постоянно срещам съпротива.

— Да, но ти винаги си твърдял, че имаш нужда от опозиция. Ето, пийни плодов нектар.

— Има два вида опозиция. Аз исках атмосфера на интелигентно обсъждане в сената и комициите, не постоянни искания „да възстановя републиката“. Сякаш тя е някаква загубена мечта като Платоновата Утопия. Утопия! — Той изсумтя презрително. — Това означава „Никъде“! Когато питам какво им има на законите ми, хората се оплакват, че били твърде дълги и сложни и не можели да се четат. Когато поискам по-добри предложения, ми се жалват, че не съм им оставил възможност да измислят нищо по-умно. Когато ги помоля за съдействие, изтъкват, че така или иначе ще ги принудя да ми съдействат. Признават, че много от промените, които правя, са добри, после се извъртат и твърдят, че самото въвеждане на промени е неправилна стъпка. Така противопоставянето им е напълно лишено от логика. Като бръщолевенето на Катон.

— Идвай да говориш с мен тогава — побърза да предложи тя. — Донеси ми законите си и аз ще ги прочета. Разкажи ми за плановете си и аз ще ти предложа градивна критика. Изложи ми идеите си и аз ще изкажа задълбоченото си мнение. Ако имаш нужда от друг разум, мили мой, аз размишлявам като диктатор с диадема. Позволи ми да ти помогна, моля те.

Той хвана ръката й и я целуна. Очите му заблестяха.

— Ще го сторя, Клеопатра — рече и се усмихна. — Ти си станала много хубава, любов моя. Не красотата на Афродита, не, а красотата на майчинството и зрелостта те прави изключително привлекателна жена. Твоите очи на лъвица много ми липсваха.

Две нундини по-късно Цицерон писа на Марк Юний Брут:

„Както си седиш сред инсубрите, скъпи ми Бруте, ще изпуснеш триумфите на Великия мъж. Късметлия. Първият, онзи за Галия, трябва да се състои утре, но аз отказах да присъствам. Затова няма причина да отлагам изпращането на това послание, изпълнено с новини за любовни авантюри и женитби.

Царицата на Египет дойде. Цезар я настани в подобаващ дворец в подножието на Яникулума с прекрасна гледка към Татко Тибър, Капитолия и Палатина. Никой от нас нямаше честта да види бляскавото й шествие по Остийския път, но се говори, че свитата й била цялата в злато, от носилките до облеклото.

Тя доведе и предполагаемия син на Цезар, още невръстно дете, и тринайсетгодишния си съпруг, цар Птолемей някой си — тъпо, пъпчиво хлапе, което се бои от сестра си и негова жена. Отвратително кръвосмешение! Това е традиция за тях. Ако си спомняш, такова бе мнението ми и за Публий Клодий и неговите сестри.

Има роби, евнуси, бавачки, наставници, съветници, писари, чиновници, счетоводители, лекари, знахари, вещици, жреци, висши жреци, дребни благородници, двеста царски гвардейци, някой и друг философ, включително великия Филострат и още по-великия Сосиген, музиканти, танцьорки, артисти, фокусници, готвачи, миячи, перачки, шивачки и всякакви други слуги. Естествено, тя носи всичките си любими мебели, чаршафи, дрехи, накити, ковчежета, инструменти и апарати за странните им там религиозни ритуали, платове, ветрила и пера, дюшеци, възглавници, килими и завеси, паравани, балсами, подправки, парфюми, смоли, благовония и кадилници. Да не забравяме книгите, огледалата, астрономическите уреди и личния й халдейски гадател.

Говори се, че свитата и надвишава хиляда души, тъй че, разбира се, не се побира в палата. Цезар им е издигнал цяло село в покрайнините на Транстиберия и жителите на квартала са побеснели. Между тях и египтяните се води истинска война, толкова ожесточена, че Цезар се принуди да издаде заповед, че всеки, който вдигне нож, за да отреже носа или ушите на някой омразен чужденец, ще потегли начаса за новооснованите му колонии.

Аз се срещнах с тази жена — невероятно нагла и надменна. С официалното позволение на Цезар тя организира прием за нас, римските селяци. Изпрати няколко накипрени ладии да ни вземат от Емилиевия мост, сетне ни пренесоха в носилки до двореца. Прие ни в огромния атриум и ни покани да разгледаме двореца. Тя е жалко джудже — достига до пъпа ми, а аз не съм висок мъж. Носът й е като човка на орел, а очите и са невероятни. Великият мъж, който е хлътнал по нея, ги нарича «очи на лъвица». Неудобно ми бе да го гледам как се умилква около нея — прилича на хлапе в компанията на първата си курва.

С Манлий Лепид се поразходихме и намерихме храма. Скъпи ми Бруте, останахме смаяни! Там има не по-малко от дузина статуи на онези неща — с човешки тела, но с глави на зверове: сокол, чакал, крокодил, лъвица, крава и тям подобни. Най-голямото грозилище е с тяло на жена, с огромен търбух, провиснали гърди и хипопотамска глава — отвратително! По едно време се появи висшият жрец (владееше перфектно гръцки) и ни предложи да разкаже кой какъв е (по-точно кое какво е) в този странен и отблъскващ пантеон. Главата му беше обръсната и носеше бяла роба с яка от злато и скъпоценни камъни, която сигурно струва колкото цяла къща.

Царицата бе облечена в злато от главата до петите — с нейните скъпоценности можеш да купиш целия Рим. Сетне Цезар се появи от някаква вътрешна стаичка с детето на ръце. Никаква скромност в това хлапе! Усмихваше ни се, сякаш беше самият Цезар. О, да, това бе царски прием и аз започвам да подозирам, че Клеопатра иска да убеди Цезар да направи сина им цар на Рим. Скъпи ми Бруте, лелеяната ни република се превръща във все по-непостижима мечта, а това ново законодателство ще доведе до лишаването на първата класа от всичките й права.

Между другото, Марк Антоний се ожени за Фулвия — ето това е жена, която наистина не мога да понасям! Да ти кажа също, че Цезар заявил в сената, че Антоний направил опит да го убие. Колкото и да ненавиждам Цезар и всичко, което прави, радостен съм, че Антоний не е успял. Ако той беше диктатор, положението щеше да е много по-лошо.

Още по-интересен е бракът между Цезаровата племенница Октавия и Гай Клавдий Марцел Малкия. Да, правилно си прочел! Докато брат му и братовчед му са в изгнание, той се справя завидно добре — типично за Марцел Малкия, бих добавил. От този съюз има едно изключително забавно последствие, което ме изкушава да изневеря на принципите си и да отида в сената. Случило се на заседанието, когато Цезар поставил на обсъждане аграрните си закони. Докато сенаторите се разотивали след това, Марцел Малкия помолил Цезар да прости на брат му Марк, който все още е на Лесбос. Когато той отказал няколко пъти… няма да повярваш… Марцел Малкия паднал на колене! А онзи отвратителен човек Луций Пизон започнал да му приглася, макар че той останал прав. Говори се, че Цезар бил отвратен и ужасен до дъното на душата си. Заотстъпвал, докато се блъснал в статуята на Помпей Велики, крещейки на Марцел Малкия да не става за смях. В резултат на това Марк Марцел получи прошка. Марцел Малкия разправя наляво и надясно, че възнамерявал да върне на брат си всичко, което е притежавал. Няма да успее да стори същото за братовчед си Гай Марцел, който, както научавам, бил повален от някаква невярна болест. Брат му Марк щял да се върне в Рим, след като мине през Атина.

Както знаеш, аз не изпитвам особена симпатия към Клавдиите Марцели. Какво ги накара да се откажат от патрицианските си титли и да се присъединят към плебса, ще остане завинаги в тайна, но самият факт, че го сториха, говори красноречиво за тях, не мислиш ли?

Ще ти пиша отново, когато имам повече новини.“

След като Цезар й обясни омразата на римляните към всякакви монарси и религиозния смисъл на пресичането на помериума, възмущението на египетската царица, че не може да влезе в града, се поуталожи. Всяка страна имаше някакви ограничения, а в Рим те бяха свързани с привързаността към републиката, с пълното отхвърляне на всякаква еднолична власт. Именно то раждаше такива невъобразими фанатици като Марк Порций Катон Утикийски, чието ужасяващо самоубийство все още вълнуваше Рим.

За Клеопатра абсолютната власт бе нещо съвсем естествено, но след като не й беше позволено да влезе в града, тя щеше да се примири. Когато заплака, че няма да може да види триумфа на Цезар, той я успокои, че един приятел на банкера му Опий, някой си Секст Перквитиен, бил предложил да я настани на терасата си. Къщата му се намирала от задната страна на Капитолия и гледала към Марсово поле. Така Клеопатра щеше да има възможност да види началото на шествието и да го проследи до влизането му в града през Триумфалната порта в другия край на Капитолия — специална врата, която се отваряше само при провеждането на триумфални шествия.

В този първи триумф дефилираха легионерите ветерани от галската кампания, което означаваше само пет хиляди души. Твърде малко участници в Галската война бяха все още под бойните знамена, защото Рим нямаше практика да поддържа голяма постоянна войска. Макар че най-старите войници от тази кампания бяха едва на трийсет и една години, умората и раните бяха взели своята дан.

Когато легионите се строяваха, войниците от Десети с удивление установиха, че не те ще имат водещото място. Тази чест бе дадена на Шести. След три бунта Десети легион беше загубил благоразположението на Цезар и щеше да мине последен.

Петте хиляди воини идваха от първоначалните единайсет легиона на Цезар, номерирани от Пети (на чучулигите) до Петнайсети. Те бяха облечени с чисто нови туники, носеха нови украшения от конски косми на шлемовете си и накичени с лаври пръти в ръце — истински оръжия не бяха разрешени. Знаменосците имаха сребърни брони, а аквилиферите, които носеха сребърните бойни орли на всеки легион — с лъвски кожи върху сребърните си доспехи. Никакви компенсации за недоволния Десети, който реши да си отмъсти по странен начин.

В този триумф можеха да вземат участие и действащите консули, тъй като триумфаторът имаше империум, надминаващ командната власт на всички останали. Затова Лепид и останалите курулни магистрати бяха заели местата си пред храма на Кастор във Форума. Останалите членове на сената водеха парада. Повечето от тях бяха новоназначени от Цезар и броят им надвишаваше петстотин — ала, уви, твърде малко от тях носеха тоги с пурпурни ивици.

Зад сената вървеше тубилустрата — стотина мъже, надуващи златни тромпети, пленени по-рано от Ахенобарб при кампанията му срещу аверните. Военните трофеи се караха в каручки, а върху големи подвижни кръгли платформи актьори пресъздаваха сцени от по-важните сражения. Цезаровите банкери, върху чиито плещи беше паднало организирането на тези представления, почти бяха полудели в трескаво търсене на достатъчно артисти, които да приличат на Цезар, защото неговият персонаж присъстваше в повечето сцени, а цял Рим го познаваше.

Всички важни моменти от войната можеха да се видят на тези платформи: модел на обсадата на Аварикум; дъбов венетски кораб с кожени платна и вериги; Цезар в Алезия, препускащ към мястото на пробива в отбраната; Версенжеторикс, седнал с кръстосани крака, докато се предава на Цезар; модел на платото на Алезия; тълпи от гали с коси, сплъстени в гротескни форми с помощта на глина, с пъстри дрехи и размахани посребрени дървени мечове; цял ескадрон ремски конници в ярки облекла; знаменитата обсада на лагера на Квинт Цицерон и Шести легион от цялото племе на нервните; модел на една бритска крепост; бритска бойна колесница с колар, копиехвъргач и два малки коня и още двайсетина подобни момента. Всяка платформа се теглеше от волове, накичени с цветя.

Между тях дефилираха танцьорки с огненочервени роби, джуджета с дрехи на многобройни цветни кръпки, наречени центункули, музиканти с всякакви инструменти, огнегълтачи, фокусници и изроди. Не се виждаха златни корони или венци, тъй като галите не бяха дарили нито една на Цезар, но каруците с плячката блестяха от злато. Цезар бе пленил съкровищата на кимврите и тевтоните, а също и на галските друиди в Карнутум.

Следваха жертвените животни: два снежнобели вола, които щяха да бъдат принесени в дар на Юпитер Оптимус Максимус, когато триумфаторът стигне храма му на Капитолия. Дотам имаше пет километра, защото процесията се изви по улиците между Велабрума и Форум Боариум, сетне през Големия цирк, по Триумфалната улица и накрая през Римския форум до подножието на Капитолия.

Тук осъдените да умрат военнопленници щяха да бъдат заведени в Тулианума, за да бъдат удушени; артистите и останалите участници в представленията щяха да се разпръснат; златото щеше да бъде прибрано в Съкровищницата, а легионите да завият по Викус Югариус и да се върнат на Марсово поле през Велабрума, където да пируват и да чакат дела си от плячката. Само сенатът, жреците, жертвените животни и триумфаторът щяха да продължат нагоре по Капитолия до храма на Юпитер, придружени от специални музиканти, свирещи на тибицени — флейти, направени от костите на убити врагове.

Двата бели вола бяха обсипани с гирлянди от цветя; рогата и копитата им бяха позлатени. Водеха ги жрецът колач, култарият, и неговите чираци, които трябваше да извършат жертвоприношението според церемонията.

След тях се движеха колегията на жреците и колегията на авгурите с тоги на алени и пурпурни ивици. Всеки гадател носеше литуус, характерен кръгъл жезъл. Следваха ги по-малките свещенически колегии с характерните си одежди. Жрецът на Марс изглеждаше доста странно с тежкото си кръгло наметало, дървените си обувки и острия си шлем от слонова кост. В триумфа на Цезар нямаше жрец на Квирин, защото Луций Цезар участваше като върховен гадател, а не в тази си роля. Нямаше и жрец на Юпитер, защото такъв бе самият Цезар, отдавна освободен от тези си задължения.

Следващата част от процесията бе най-интересна за тълпата, защото се състоеше от пленниците. Всеки беше облечен с най-бляскавите си дрехи, окичен със скъпоценности и злато, в пълно здраве и в разцвета на силите си. В римските триумфи не се показваха дрипави или малтретирани пленници. За тази цел, докато чакаха триумфа на победителя си, те живееха в дома на някой богат римлянин. Римската република не държеше затворници.

Най-отпред вървеше цар Версенжеторикс. Само той, Кот и Луктерий трябваше да умрат. Веркасивелаун, Епоредорикс, Битургон и всички останали по-маловажни военнопленници щяха да се върнат живи и здрави в родината си. Преди много години Версенжеторикс се беше усъмнил в пророчеството, че ще се наложи да чака шест години след пленяването си, докато срещне смъртта; сега му вярваше. Заради гражданската война и други спънки Цезар бе успял да организира галския си триумф с шест години закъснение.

Сенатът бе приел специална привилегия за Цезар: пред него дефилираха седемдесет и двама, а не обичайните за диктатор двайсет и четирима ликтори. Специално подбрани танцьорки и певици се движеха между тях и възпяваха триумфатора.

И така, докато дойде време за Цезар, процесията бе вървяла вече два часа. Той се движеше с четириколесна триумфална колесница, много древно возило, напомнящо повече церемониалната каляска на арменския цар, отколкото обикновена бойна колесница. Теглеха я четири сиви коня с бели гриви и опашки, избрани от Цезар. Самият той носеше всички триумфални атрибути. В тях влизаха туника с избродирани палмови листа и златовезана тога. На главата си имаше лавров венец, в дясната си ръка държеше лаврова клонка, а в лявата — особен закривен скиптър от слонова кост със златен орел на върха. Колесничарят му носеше пурпурна туника, а в задницата на возилото стоеше мъж с подобна дреха, който държеше над главата на Цезар позлатен венец от дъбови клонки. От време на време той повтаряше предупреждението към всички триумфатори:

— Respice post te, hominem te memento! („Погледни назад, помни, че си смъртен.“)

Макар че Помпей Велики бе твърде суетен, за да се придържа към старата традиция, Цезар я следваше. Беше боядисал лицето и ръцете си с яркочервен киновар, подобно на теракотените лице и ръце на Юпитеровата статуя в храма.

Точно зад триумфалната колесница вървеше бойният кон на Цезар — с копита, набраздени като човешки пръсти (първият от тези коне му бе подарен от самия Сула), — покрит с аленото наметало на пълководеца. За Цезар триумфът би бил немислим без този кон — символ на пословичния му късмет.

След бойния му кон вървяха хора, които смятаха, че с кампанията си Цезар ги е освободил от робство. Всички носеха конични шапки, символизиращи свободния човек.

Зад тях следваха легатите от Галската война в бойно снаряжение и възседнали конете си.

И накрая крачеха петте хиляди мъже от единайсетте легиона и крещяха:

— Io triumphe!

По-късно щяха да запеят и една особена песен.

Когато Цезар се качи в триумфалната си колесница, едното предно колело се откачи и той политна напред. Мъжът в задницата на возилото падна, а конете се разцвилиха и се изправиха на задните си крака.

През тълпата премина тревожен възглас.

— Какво има? Защо са толкова уплашени хората? — обърна се Клеопатра към Секст Перквитиен, който бе пребледнял като тебешир.

— Това е лоша поличба! — прошепна той и вдигна ръка, за да направи магическия знак срещу Окото на злото.

Клеопатра последва примера му.

Забавянето беше кратко. Колелото бе сменено като по магия. Цезар се изправи, раздвижи устни. Макар че Клеопатра не го чуваше, той явно казваше някакво заклинание.

Главният авгур, Луций Цезар, притича.

— Не, не — усмихна се Цезар. — Ще неутрализирам тази поличба, като изкача стъпалата към храма на Юпитер Оптимус Максимус на колене.

— В името на Полукс, Гай, не можеш! Те са петдесет!

— Мога и ще го направя. — Той посочи един съд, закрепен от вътрешната страна на колесницата. — Имам и магическа отвара.

Триумфалната колесница скоро потегли и войниците закрачиха на известно разстояние зад първите сенатори.

На Форум Боариум триумфаторът трябваше да спре и да отдаде почит на статуята на Херкулес, винаги гола, с изключение на триумфалния ден, когато и тя бе облечена с празнични одежди.

В Големия цирк бяха натъпкани сто и петдесет хиляди души. Ревът и ликуването им, когато Цезар влезе, достигнаха и до ушите на Клеопатрините слуги в двореца й. Щом обаче колесницата обиколи половината цирк, за да излезе пак от капенския изход, и всички легионери влязоха след нея, възгласите на тълпата позаглъхнаха. И така, когато Десети запя новата си маршова песен, всички утихнаха, за да я чуят.

Пред вас стои един търговец

на проститутки най-отбрани

и на жените пълководец

в леглото си и по дивани.

А задника си във Витиния

продаде той без притеснение,

на адмирала си флотилия

осигури без затруднение.

Преваля май петдесетачка,

тоз храбър мъж непобедим,

врага си той без жалост мачка

и цар е горд на целий Рим.

Цезар извика Фабий и Корнелий, които вървяха зад останалите ликтори.

— Идете да кажете на Десети, че ако не престанат да пеят, ще ги лиша от плячката и от полагащата им се земя!

Посланието бе предадено и песента секна, но ликторите вече обсъждаха кой от куплетите е нанесъл най-голяма обида на Цезар. Фабий и Корнелий залагаха на този за задника, но други смятаха, че е фразата за „царя на Рим“. Със сигурност не мръсните думи в песента го дразнеха; това беше стандартна практика.

Церемонията свърши по мръкване. Разпределението на плячката щеше да почака до сутринта. Марсово поле се беше превърнало във военен лагер, защото всички ветерани бяха дошли да гледат триумфа. Всеки трябваше да вземе дела си от плячката лично, освен ако (както бе в случая) някои ветерани не живееха в Италийска Галия. Те се бяха събрали на групи и бяха излъчили представители, което без съмнение облекчаваше войнишките счетоводители.

Редовите войници получиха по двайсет хиляди сестерции (повече от редовната заплата за двайсетгодишна служба), младшите центуриони взимаха над четирийсет хиляди, а старшите — до сто и двайсет хиляди. Досега историята не помнеше такива огромни възнаграждения дори при Помпей Велики, след като бе завзел Изтока и удвоил съдържанието на Хазната. Въпреки това богатство всички войници си тръгнаха ядосани. Защо ли? Защото Цезар бе отделил известен процент за най-бедните жители на Рим, всеки от които получи по четиристотин сестерции, осемнайсет литра зехтин и петнайсет модия жито. Какво бяха сторили тези голтаци, за да заслужат такова внимание? Въпреки че тълпата ликуваше, ветераните никак не бяха доволни.

Във войската се зароди общото мнение, че Цезар е намисли нещо. Но какво? Все пак нищо не пречеше на безимотните свободни граждани да се записват във войската. Така че защо Цезар правеше подаръци на онези, които не го бяха сторили?

Триумфите за Египет, Мала Азия и Африка последваха бързо един след друг. Никой от тях не беше толкова зрелищен като този за Галия, но въпреки това и трите надминаваха обичайните стандарти. На триумфа за Азия имаше платформа, изобразявала Цезар при Зела, заобиколен от всичките си корони. Над нея се развяваше красив плакат с безсмъртните думи: VEDI, VIDI, VICI. Триумфът за Африка дойде последен и спечели най-малко одобрение сред елита на Рим, защото гневът бе заслепил Цезар и той използва платформите, за да осмее водачите на републиканците. Метел Сципион се забавляваше с порнография, Лабиен изтезаваше римски войници, а Катон се наливаше с вино.

Триумфите не бяха краят на забавленията за тълпата през тази година. Цезар организира и великолепни заупокойни игри за дъщеря си Юлия, спечелила любовта на всички обикновени жители на Рим. Тя бе израсла сред тях в Субура и никога не се беше възгордяла от знатния си произход. Точно затова я бяха изгорили на Форум Романум, а гробницата й бе издигната на Марсово поле — нечуван прецедент.

В каменния театър на Помпей и на временни дървени сцени се играеха известни пиеси. Комедиите на Плавт, Ений и Теренций бяха особено популярни, но простичките ателански пантомими се харесваха най-много на тълпата. Това бе вид фарс с нелепи, дебели герои, който се играеше без маски. Всеки вкус трябваше да бъде задоволен, затова на една малка сцена се представяха дълбоко философски драми от Софокъл, Есхил и Еврипид.

Цезар положи началото на съревнование за нови пиеси и предложи голяма награда за най-способните драматурзи.

— Защо не опиташ да пишеш и драма, освен исторически обзори, драги ми Салустий? — каза той на стария си приятел.

Салустий бе отзован от провинция Азия, след като я ограби безскрупулно. Случаят бе потулен и Цезар лично плати обезщетения на потърпевшите търговци и едри земевладелци. Въпреки това той продължаваше да харесва Салустий.

— Не, аз не съм драматург — отвърна другият мъж и поклати глава, отвратен от самата мисъл за това. — В момента съм зает с писането на много подробен обзор за заговора на Катилина.

Цезар примигна удивено:

— В името на боговете, Салустий! В такъв случай сигурно възвеличаваш Цицерон до небесата.

— Нищо подобно — отвърна развеселено безскрупулният грабител на провинции. — Хвърлям цялата вина върху Цицерон. Той раздуха кризата, за да се самоизтъкне.

— Когато го публикуваш, ще разбуниш духовете в Рим.

— Да го публикувам ли? О, не, не смея да публикувам такова нещо, Цезаре. Поне не преди смъртта на Цицерон. Надявам се, че няма да се наложи да чакам двайсет години.

— Нищо чудно, че Милон те преби за осмиването на скъпата му Фауста. Ти си непоправим — засмя се Цезар.

Театърът не беше единственото развлечение в памет на Юлия. В Римския и Юлиевия форум Цезар организира гладиаторски боеве, схватки с диви зверове, двубои между осъдени на смърт военнопленници и демонстрации на последната мода в бойното изкуство — дуели с дълги и тънки мечове, безполезни в истинско сражение.

След всичко това даде пир на повече от двайсет и две хиляди маси. Сред деликатесите бяха шест хиляди сладководни змиорки от приятеля му Луций Хир, който отказа да му вземе пари за тях. Виното се лееше като вода, масите се огъваха под тежестта на блюдата, а остатъците бяха достатъчно, та най-бедните да се запасят с храна за доста време.

Цицерон писа на Брут:

„Знам, че вече ти разказах за отвратителното осмиване на републиканските герои в Африка, но ядът ми за това още не е отминал. Как може човек с такъв отличен вкус за игри и представления да се подиграе по такъв начин с толкова достойни римляни?

Както и да е, не за това ти пиша. Най-после се разведох с тази вещица Теренция — трийсет години страдание! Сега съм свободен шейсетгодишен ерген и чувството е доста странно. Досега получих предложения от две вдовици: от сестрата на Помпей Велики и от дъщеря му. Знаеше ли за неочакваната смърт на Публий Сула? Това много разстрои Великия мъж, който много го обичаше, макар че причината винаги ми е убягвала. Никой, чийто баща е бил осиновен от Секст Перквитиен Стари и е израснал в онази къща не може да бъде достоен мъж. И така, неговата Помпея е вдовица. Аз обаче предпочитам другата Помпея — главно защото е с трийсет години по-млада. Освен това тя изглежда по-делова жена и не страда твърде много за Фауст Сула. Вероятно защото Великия мъж й разреши да запази цялото си имущество, а то е огромно. Аз няма да взема бедна жена, скъпи ми Бруте, но след Теренция никога не ще се оженя за някоя, която има пълен контрол върху зестрата си. Затова вероятно никоя от Помпеите не е добър избор. Ние римляните позволяваме на жените си твърде много самостоятелност.

В рода на Тулиите Цицерони последва и друг развод. Моята мила Тулия най-после разтрогна брака си с този ненаситен глиган Долабела. Поисках зестрата да ми бъде върната — имам право на това, когато жената е потърпевшата страна. За моя изненада Долабела се съгласи! Мисля, че е решил отново да си спечели благоразположението на Цезар, затова обеща да плати. Цезар винаги съчувства на онеправданите жени, виж загрижеността му към Антония Хибрида. Ала какво става след това! Тулия ме уведомява, че има дете от Долабела! О, какво им става на тези жени? И не ми стига това, ами тя изобщо не се интересува от бебето и има наглостта да обвинява мен за развода си! Аз съм я бил подтикнал към това. Не издържам повече.

Без съмнение Гай Касий ти е писал за завръщането си от провинция Азия. Предполагам, че двамата с Вация Изаурик нямат нищо общо, освен че са женени за твоите сестри. Е, Вация е верен на Цезар и нищо не може да го измести от поста му. Касий ми разказа, че той е много стриктен управител. Въвел е такава данъчна политика в провинцията си (тя е освободена от данъци за още няколко години), че между Аман и Пропонт е невъзможно, който и да е римски предприемач да спечели дори една сестерция. Питам те, Бруте, за какво са му на Рим провинции? Според мен Цезар си мисли, че Рим е длъжен да плаща на провинциите си, а не обратното!

Гай Требоний също се върна в Рим, прогонен от Лабиен и двамата Помпей от Отвъдна Испания. Той едва се справяше след управлението на Гай Касий — същински Гай Вер, говорят злите езици. Тримата републиканци били посрещнати с радост от местното население и сега успешно събират войски. Гней Помпей се установил на Балеарските острови, а сега щял да тръгне за Кордуба като нов римски управител. Лабиен е главнокомандващ.

Чудя се какво смята да прави Цезар.“

— Очаквам Цезар да тръгне за Испания веднага щом приключи със законодателните си мерки — сподели Калпурния пред Марция и Порция.

Очите на Порция заблестяха, сърцето й се изпълни с надежда.

— Този път ще е различно! — възкликна тя и удари едната си длан с юмрук. — С всеки изминал ден легионите на Цезар се отпускат все повече и повече, а от времето на Квинт Серторий Испания ражда войници не по-лоши от италийските. Ще видите, Испания ще бъде краят на Цезар. Моля се да е така!

— Стига, Порция — смъмри я Марция и погледна гузно Калпурния. — Не забравяй в чия компания сме.

— О, какво от това? — тросна се тя и стисна ръката на домакинята. — Какво я интересува бедната Калпурния? Цезар прекарва цялото си време от другата страна на Тибър с онази жена!

„Много си права — помисли си Калпурния. — Той спи в Домус Публика само когато на сутринта ще има заседание на сената. През останалото време е с нея. Ревнувам, а това чувство ми е противно. Мразя и нея, но все още обичам Цезар.“

— Предполагам — рече тя, когато овладя гнева си, — че царицата е много веща в държавните дела и че много малка част от времето му с нея е посветено на любовни ласки. Според думите му те най-често обсъждат законите и политическите дела.

— Искаш да кажеш, че има наглостта да споменава името й пред собствената си съпруга? — не повярва Порция.

— Да, често. Точно затова не се тревожа много от тази връзка. Цезар не е променил отношението си към мен. Аз съм неговата съпруга, а тя в най-добрия случай — обикновена любовница. Иска ми се все пак да видя онова момченце.

— Баща ми казва, че е хубаво дете — отбеляза Марция, сетне се намръщи. — Интересно, че синът на Ация, Октавий, ненавижда царицата и отказва да повярва, че момченцето е от Цезар. Баща ми твърди, че страшно приличало на него и без съмнение е негово. Октавий я нарича Царицата на зверовете заради боговете им, които имали животински глави.

— Октавий я ревнува — предположи Порция.

Очите на Калпурния се разшириха от недоумение.

— Да ревнува ли? Но защо?

— Не знам, но моят Луций го познава от тренировките на Марсово поле и казва, че не криел неприязънта си към нея.

— Не знаех, че Октавий и Луций Бибул са приятели — призна Марция.

— И двамата са на седемнайсет, а Луций е един от малкото, които не се подиграват на Октавий, когато отиде да се упражнява.

— Защо ще му се подиграват? — поинтересува се Калпурния.

— Защото хрипти. Баща ми… — Порция се оживи при споменаването на Катон — … би казал, че Октавий не бива да бъде наказван за тази прищявка на боговете. Луций е на същото мнение.

— Бедното момче, нямах представа.

— Аз знаех, защото живея в същата къща — обади се мрачно Марция. — Понякога Ация изпада в истинско отчаяние.

— Въпреки това не мога да си обясня защо трябва да ревнува от царица Клеопатра.

— Защото тя открадна Цезар — обясни Марция. — Цезар отделяше много време на Октавий, преди тя да пристигне в Рим. Сега сякаш е забравил за съществуването на момчето.

— Баща ми заклеймяваше ревността — заяви гордо Порция. — Казваше, че тя унищожава вътрешния мир.

— Не бих казала, че някоя от трите ни е много ревнива, но въпреки това нито една от нас не се радва на голям вътрешен покой — отбеляза Марция.

Калпурния вдигна едно котенце и го целуна по главицата.

— Имам чувството — рече, допряла буза до мекото му коремче, — че и Клеопатра не е в мир със себе си.

Прозорливо предположение. Когато научи, че Цезар смята да тръгне за Испания, за да потуши републиканската съпротива, Клеопатра бе изпълнена от царствено възмущение.

— Ама аз не мога да живея в Рим без теб! — възкликна. — Не можеш да ме оставиш сама!

— Щях да те посъветвам да се върнеш в Египет, но през есента и зимата морето е опасно — отвърна Цезар, сдържайки раздразнението си. — Потърпи, мила моя. Кампанията няма да се проточи много.

— Чух, че републиканците имали тринайсет легиона.

— Предполагам.

— А ти освободи всичките си ветерани, освен два легиона.

— Пети и Десети. Рабирий Постум обаче, който отново работи като мой префектум фабрум, събира войска в Италийска Галия и много от установилите се там ветерани са отегчени от селския живот и отново се записват на служба. Ще има осем легиона, предостатъчно, за да победя Лабиен.

Цезар се наведе и я целуна весело. Сетне смени темата:

— Погледна ли данните от преброяването?

— Да, изключително ценни са — отвърна разпалено тя. — Когато се върна в Египет, ще извърша такова преброяване. Най-много ти се възхищавам, че си успял да подготвиш хиляди преброители.

— О, хората много обичат да се месят в личните дела на другите. По-важно е да ги обучиш как да се справят с онези, които не обичат някой да им се бърка в живота.

— Твоят гений ме удивлява, Цезаре. Вършиш всичко толкова ефикасно, толкова бързо. Никой не може да се мери с теб.

— Продължавай да ме обсипваш с хвалебствия и главата ми няма да може да минава през вратата ти — пошегува се той, сетне се намръщи. — Ти поне си искрена! Знаеш ли какво сложиха глупаците върху онази проклета златна квадрига на портика на Юпитеровия храм?

Клеопатра знаеше. Макар че го одобряваше, тя познаваше достатъчно Цезар, за да разбере какво го дразни толкова. Сенатът и знатните конници бяха поръчали златна скулптура на Цезар в теглена от четири коня каляска върху земното кълбо — поредния паметник, издигнат против волята му.

— Тези почести ме изправят пред сложна дилема — беше й рекъл той преди известно време. — Ако откажа, ще ме обявят за груб и неблагодарен, ако ги приема, ме заклеймяват като сластолюбив и надменен. Изрично им казах, че не одобрявам това ужасно съоръжение, но въпреки това те го издигнаха.

Бе видял „това ужасно съоръжение“ едва при откриването му тази сутрин. Скулпторът, Аркесил, се беше справил добре; четирите му коня бяха превъзходни. Приятно изненадан, Цезар обиколил творбата, докато не забелязал една плочка, закрепена на предницата на колесницата. На нея били изписани на гръцки абсолютно същите думи като на статуята му в Ефес: БОГОИЗБРАН и така нататък.

— Свалете тази гадост! — изревал той.

Никой не се подчинил.

Един от сенаторите носел нож на колана си. Цезар му го взел и с него свалил златната плочка.

— Никога не пишете такива глупости за мен! — изсъскал, захвърлил плочката и се отдалечил.

Затова сега Клеопатра отвърна спокойно:

— Да, знам. И съжалявам, че те е обидило.

— Не искам да бъда цар на Рим и не искам да бъда бог! — изръмжа той.

— Ти си Бог — отговори простичко тя.

— Не, не съм! Аз съм смъртен и ще споделя съдбата на всички смъртни люде, Клеопатра! Аз… ще… умра! Чуваш ли? Ще умра! Боговете не умират. Ако стана бог след смъртта си, положението ще е различно. Ще заспя вечен сън и няма да подозирам, че съм бог. Докато съм смъртен обаче, не мога да съм бог. А и защо ми е да бъда цар на Рим? Като диктатор мога да правя всичко, което си поискам.

— Той е като бик, дразнен от тълпа лоши деца, застанали на сигурно място зад решетката на арената — заяви доволно Сервилия пред Гай Касий. — О, толкова се забавлявам! Също и Понтий Аквила.

— Как е твоят предан любовник? — поинтересува се любезно Касий.

— Работи за мен срещу Цезар, но много изкусно. Цезар, разбира се, никак не го харесва, но справедливостта е една от неговите слабости. И тъй като се справя добре, Понтий напредва в кариерата. Въпреки че е бивш републиканец… и любовник на Сервилия.

— Ти си такава кучка…

— Винаги съм била. Налагаше се, за да оцелея в дома на чичо Друз. Нали знаеш, че той ме затвори в покоите ми и не ми позволяваше да излизам, докато не се омъжих за бащата на Брут?

— Не, не знаех. Защо?

— Защото го шпионирах за баща си, който бе негов враг.

— На колко години си била?

— Девет, десет, единайсет.

— Защо си живяла с брата на майка си, а не с баща си? — изненада се Касий.

— Майка ми извърши прелюбодеяние с бащата на Катон. — При този спомен лицето й се изкриви от злоба. — Затова баща ми реши да се откаже от всичките си деца.

— Логично. Ала въпреки това ти си шпионирала за него.

— Той беше благороден патриций от Сервилиите Цепиони — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко.

Тъй като я познаваше, Касий предположи, че наистина го обяснява.

— Какво стана с Вация в провинция Африка? — поинтересува се тя.

— Не позволи да събера своите и Брутовите дългове.

— О, разбирам.

— Как е Брут?

Тя вдигна черните си вежди, лицето й остана безизразно.

— Откъде да знам? Той не ми пише повече отколкото на теб. С Цицерон обаче редовно си кореспондират. Е, защо не. И двамата са бездарни страхливци.

Касий се усмихна:

— На идване видях Цицерон в Тускулум. Преспах у тях една нощ. Много е зает с писането на хвалебствена книга за Катон. Май идеята не ти допада много, а? Постоянно бръщолеви за войната в Испания. За моя изненада той е на страната на Цезар. Когато го попитах защо, отговори, че синовете на Помпей щели да управляват Рим много по-зле от него.

— А ти какво отговори на това, скъпи ми Касий?

— Че също като него залагам на познатия ни вече милостив господар. Помпеите са пиценско семе, а досега не съм срещал пиценец, на когото жестокостта да не е вродено качество. Съблечи един пиценец и ще получиш варварин.

— Точно затова пиценците стават такива прекрасни народни трибуни. Те обожават да нанасят удари в гръб, а най-голямо удоволствие им доставя, когато провалят някого. Пфу! — Сервилия се изплю. — Цезар поне е истински римлянин.

— Толкова истински, че трябва да стане цар на Рим.

— Също като Сула — съгласи се тя. — Той обаче (пак също като Сула!) не иска да бъде цар.

— Ако мислиш така, защо разпространяваш слухове, че се стреми към диадемата?

— Така е по-забавно. Освен това и в мен явно има нещо пиценско. Обожавам да всявам хаос.

— Срещна ли се с нейно величество? — попита Касий, чувствайки как се възбужда.

О, толкова хубаво бе да си отново у дома! Тертула можеше да носи наполовина Цезарова кръв, но другата половина бе наследила от Сервилия. И двете я правеха прекрасна, съблазнителна жена.

— Скъпи мой, двете с нейно величество сме първи приятелки — отвърна Сервилия. — Какви глупачки са повечето римлянки! Можеш ли да си представиш, че повечето благородни дами са обявили царицата на Египет за долна проба жена? Глупава постъпка, не смяташ ли?

— Ти защо не смяташ, че е под достойнството ти да общуваш с нея?

— По-интересно е да поддържам добри отношения с нея. Щом Цезар замине за Испания, смятам да я въведа в тукашното общество.

Касий се намръщи:

— Сигурен съм, че подбудите ти не са от най-почтените, майко, но каквито и да са, по никакъв начин не мога да ги отгатна. Ти знаеш толкова малко за нея. Може да се окаже по-голяма усойница дори от теб.

Сервилия вдигна ръце над главата си и се протегна.

— О, жестоко се заблуждаваш, Касий. Аз знам много за Клеопатра. Малката й сестра е вече почти две години в Рим — Цезар я показа на египетския си триумф. Беше настанена у старата Цецилия, а тъй като с нея сме близки приятелки, аз добре опознах принцеса Арсиноя. С часове сме обсъждали Клеопатра.

— От този триумф минаха почти три месеца. Къде е сега Арсиноя? — Касий се огледа. — Изненадвам се, че не живее у вас.

— Ако имаше дори най-малка възможност, щеше да е тук. За жалост още в деня на триумфа Цезар я натовари на кораб за Ефес. Чух, че там станала послушница в храма на Артемида. Ако избяга, за главата й ще има голяма награда. Очевидно е обещал на Клеопатра, че ще подреже крилцата на сестра й. Жалко! Срещата на двете сестри би била изключително интересна.

Той потрепери.

— Понякога съм невъобразимо радостен, че съм ти любимец, Сервилия.

Тя смени темата:

— Наистина ли предпочиташ Цезар за свой господар, Касий?

Лицето му помръкна.

— Предпочитам да нямам господар. Да слугуваш на някого, е обида към Квирин.

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Жертвеният жребец (7)

Метаданни

Данни

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Жертвеният жребец

Информация

История

Сваляне / Връзки

6Време на изпитания, неблагодарни задачи(Секстил (август) — краят на декември 46 г. пр.Хр.)

Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (7)

6
Време на изпитания, неблагодарни задачи
(Секстил (август) — краят на декември 46 г. пр.Хр.)