Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (13)

12
На изток от Адриатика
(Януари — декември 43 г. пр.Хр.)

След края на суровата зима в Кандавските планини Брут и малката му войска пристигнаха пред Дирахиум на третия ден на януари. По заповед на Марк Антоний управителят на Илирия, Публий Ватиний, беше заел лагера на възвишението Петра с един легион. Брут се настани с войската си в едно от многото укрепления, издигнати от Цезар при обсадата на Помпей Велики. Тези мерки обаче не се оказаха необходими. Само четири дни по-късно войниците на Ватиний отвориха вратите на укреплението си и изпратиха свои представители да му съобщят, че военачалникът им се с върнал в Илирия.

Изведнъж Брут се оказа пълководец на три легиона и двеста конници! Той остана изключително изненадан от този развой на нещата и нямаше ни най-малка представа как ще командва войската си. Разбираше обаче, че за да се грижи за петнайсет хиляди души, му е нужен префектус фабрум. Затова писа на стария си приятел Гай Флавий Хермицил, изпълнявал тази длъжност за Помпей Велики. Междувременно новият господар на провинцията се премести към Аполония, където беше управителят на Македония, Гай Антоний.

Парите сякаш падаха от небето! Най-напред се появи квесторът на провинция Азия, младият Лентул Спинтер, носещ данъците за Хазната. Тъй като никак не обичаше Марк Антоний, той бързо склони да даде парите на Брут и потегли назад към Гай Требоний да му съобщи, че Освободителите няма да се крият повече. Не след дълго пристигна квесторът на Сирия, Гай Антистий Вет, който носеше данъците от тази провинция. Той също предаде парите на Брут, но реши да остане — не се знаеше какво се готви в Сирия? По-добре беше в Македония.

В средата на януари Аполония се предаде без битка и легионите му обявиха, че предпочитат Брут пред омразния Гай Антоний. Въпреки настояванията на младия Цицерон и Антистий Вст да екзекутира този най-глупав и най-малко обичан от съдбата от тримата братя Антонии Брут отказа. Вместо това остави пленника да се грижи за лагера му и се отнасяше към него с големи почести.

На всичкото отгоре Крит, определен първоначално за него, и Киренайка, оставена от сената на Касий, му изпратиха известия, че са готови да застанат на страната на Освободителите, стига да им бъдат изпратени достойни управители. Брут с радост изпълни молбата им.

Вече имаше шест легиона, шестстотин конници и три провинции: Македония, Крит и Киренайка. Още преди да осъзнае късмета си, Гърция, Епир и Приморска Тракия също се обявиха на негова страна. Удивително!

Изключително доволен, Брут писа до Рим, за да го уведоми за събитията и в резултат на това на февруарските иди сенатът го призна официално за управител на всички тези територии, като прибави и провинцията на Ватиний, Илирия. Сега той владееше почти половината от римския Изток!

В този момент дойдоха новини от провинция Азия. Долабела бе изтезавал и бе обезглавил Требоний в Смирна. Истинско варварство! О, ала какво бе сторил храбрият Лентул Спинтер? Скоро след това Брут получи писмо, в което Спинтер го уведомяваше, че Долабела нахлул в Ефес и се опитал да открие къде Требоний е скрил парите от данъците на провинцията. Спинтер се престорил на пълен глупак толкова успешно, че Долабела просто му наредил да се маха. Сетне заминал за Кападокия.

Брут страшно се тревожеше за Касий, от когото нямаше никакви новини. Изпрати в различни градове писма, в които го предупреждаваше, че Долабела е на път за Сирия, ала нямаше никаква представа дали са стигнали до получателя.

През цялото това време Цицерон не спираше да му пише с молби да се върне в Италия — съблазнителна перспектива сега, когато се ползваше с общественото доверие. В крайна сметка обаче Брут реши, че за момента е най-добре да запази контрол върху римската сухопътна артерия на изток — Игнациевия път. Сетне, ако Касий изпита нужда от него, можеше да му се притече на помощ.

Около него се събраха високопоставени последователи, между които синовете на Ахенобарб и Цицерон, Луций Бибул, синът на Лукул от малката сестра на Сервилия и един друг напуснал поста си квестор, Марк Апулей. Макар че почти никой от тях не беше навършил трийсет, Брут ги назначи за легати и ги разпредели между легионите.

Най-лошото в отдалечеността му от Италия бе това, че никога не можеше да бъде сигурен в истинността на новините от Рим. Десетина души му пишеха редовно, но твърденията им доста се различаваха, а понякога дори си противоречаха. Често се позоваваха на слухове, но ги представяха като неоспорими факти. След смъртта на Панза и Хирций на бойното поле в Италийска Галия някой му писа, че Цицерон щял да бъде новият главен консул с деветнайсетгодишния Октавиан като подвластник. Това бе последвано от уверение, че Цицерон вече е консул! Оказа се, че в това няма нито капка истина, но как можеше да различи вярното от лъжата, когато беше толкова далеч от столицата? Порция му се оплакваше редовно от страданията й под властта на майка му. Сервилия му пишеше рядко, но в писмата й надълго и широко се обясняваше, че съпругата му е напълно побъркана. Цицерон пък му съобщаваше, че не е консул и никога нямало да бъде, и се възмущаваше, че на младия Октавиан се оказват прекалено много почести. Затова, когато сенатът му нареди да се върне в Рим, Брут отказа. Кой пишеше истината? Кое беше истината?

Гай Антоний не оценяваше учтивото отношение на Брут и създаваше неприятности. Разхождаше се с тогата си с пурпурна ивица и досаждаше на войниците с приказки как го държали несправедливо в плен и че той бил законният управител. Когато Брут му забрани да носи тога с пурпурна ивица, той навлече чисто бяла и продължи да проповядва сред войниците. Това принуди Брут да го постави под стража. Засега войниците не се впечатляваха от бръщолевенето му, но Брут бе твърде несигурен в управлението, за да му позволи да говори каквото си иска.

Войските, които големият брат Марк Антоний изпрати в Македония да освободят Гай, също се присъединиха към Брут. Сега той разполагаше със седем легиона и хиляда конници!

Окуражен от военната си мощ, Брут реши, че е време да отиде на изток и да избави Касий от Долабела. В Аполония остави първия си легион, за да пази града. Брата на Антоний повери на Гай Клодий, един от многобройните благородници от Клавдиевия род.

Потегли от Аполония на майските иди и стигна Хелеспонт в края на юни, което показваше, че не е особено бърз в придвижването. От Хелеспонт се насочи към Никомедия, столицата на Витиния, където се настани в управителския дворец. Управителят Луций Тилий Цимбер, един от Освободителите, се беше преместил на изток в Понт, а квесторът му, също от убийците, Децим Турулий бе изчезнал мистериозно. Явно никой не искаше да се включва в гражданската война.

 

 

Във Витиния дойде писмо от Сервилия.

„Пиша ти една лоша новина, макар че за мен е хубава. Порция умря. Както ти обясних в предишните си писма, след заминаването ти тя не беше добре. Предполагам, че и други ще го потвърдят.

Първо престана да се грижи за външния си вид, след това не искаше да се храни. Когато я заплаших, че ще наредя да я вържат и насила да й пъхат яденето в устата, тя се вразуми и отново започна да се храни, колкото да не умре, но ребрата й вече се брояха. По едно време започна да си говори сама. Шляеше се из къщата и си мърмореше — какво, никой не може да каже. Глупости, пълни безсмислици.

Макар че наредих да я наблюдават постоянно, признавам, че тя беше твърде хитра, за да се справя с нея. Кой би предположил за какво й трябва мангал? Случи се на третия ден след юнските иди и времето беше доста хладно. Помислих, че й е студено. Тя трепереше и зъбите й тракаха.

Робинята й Силвия я намери мъртва един час, след като бе получила мангала в стаята си. Беше погълнала няколко живи въглена, все още държеше един. Явно й се е усладило, какво ще кажеш?

Прахът е при мен, но не знам какво ще искаш да направя с него. Да го смеся с праха на Катон, който най-после се получи от Утика, или да го пазя, за да го смеся с твоя? А може би да издигна гробница само за нея? Ако това искаш, ще се наложи ти да платиш.“

Брут пусна писмото на земята, сякаш го беше опарило. Остана с широко отворени очи. Представи си ужасна гледка — как Сервилия завързва жена му за един стол, отваря устата й насила и пъха живи въглени в гърлото й.

„О, да, мамо, ти си била. Идеята ти е дошла от заплахата да храниш насила бедното ми, изстрадало момиче.“

„Такава жестокост би хрумнала само на теб — ти си най-безжалостният изверг, когото познавам. За глупак ли ме мислиш, мамо? Никой, независимо колко е луд, не би се самоубил по такъв начин. Самите рефлекси на организма не биха го позволили. Ти си я завързала и си ги пъхала в устата й. Каква болка! О, Порция, мое огнено момиче! Моя любима, смисъл на моя живот. Дъщерята на Катон, толкова храбра, жизнена, страстна.“

Той не плака. Дори не изгори писмото. Вместо това излезе на терасата, обърната към равната като огледало водна повърхност на морето, и се загледа към гористите хълмове в далечината.

„Проклинам те, мамо. Дано фуриите те преследват всеки ден от живота ти. Дано никога не видиш миг покой. Успокоявам се от мисълта, че любовникът ти Аквила загина край Мутина, но ти никога не си го обичала. Ако не смятаме страстната ти любов към Цезар, целият ти живот се управлява единствено от омразата ти към Катон, собствения ти брат. Убийството на Порция обаче е сигнал за мен. То ми подсказва, че не очакваш да ме видиш повече и че смяташ каузата ми за загубена. Защото, ако те видя някога, аз лично ще те завържа и ще натъпча гърлото ти с въглени.“

 

 

Когато цар Дейотар му изпрати един легион пехота и заяви, че е готов да подкрепи Освободителите, Брут разпрати писма до всички градове в провинция Азия (напразно, както се оказа по-късно) с молба да му отпуснат войски, кораби… и пари. От Витиния поиска двеста бойни и петдесет товарни кораба, но там нямаше кой да изпълни нареждането му, а местните големци отказваха да сътрудничат. Квесторът на Цимбер, Турулий, както скоро научи, беше взел каквото могъл и отишъл при Касий.

От Рим идваха все по-обезпокоителни новини: Марк Антоний и Лепид бяха обявени за врагове на властта. Сетне Гай Клодий му писа от Аполония, че Марк Антоний подготвял кампания в Западна Македония, за да спаси брат си. Щом научил това, Клодий се укрепил добре в града — и убил Гай Антоний. Реакцията му бе типична за него — когато научеше, че брат му е мъртъв, Антоний щеше да се откаже от инвазията.

„О, Гай Клодий, защо го направи? Марк Антоний е инимикус, той не е в състояние да води каквито и да било военни кампании!“

Ужасен от мисълта за онова, което би могъл да предприеме Марк Антоний, когато научи за убийството на брат си, Брут разположи част от войската си на лагер около река Граникус във Витиния и заповяда на останалите да тръгнат на запад към Тесалоника. Той самият потегли на кон, за да провери лично какво става на адриатическото крайбрежие на Македония.

 

 

Там не се случваше нищо. Когато стигна Аполония в края на юли, той завари македонския си легион да обикаля по крайбрежието в търсене на мястото, където бил акостирал Марк Антоний.

— Обаче изобщо не е сигурно, че е дошъл — рече Гай Клодий.

— Клодий, не биваше да убиваш Гай Антоний!

— Напротив, трябваше. Според мен, като се отървах от този негодник, направих голяма услуга на целия свят. Освен това, както ти писах, сега Марк Антоний няма да си прави труда да идва заради един труп. И се оказах прав.

Брут вдигна безпомощно ръце — никой не можеше да се разбере с един Клодий! Всичките бяха луди. Затова той отново се върна на изток, в Тесалоника, където завари легионите си и Гай Флавий Хермицил, които вече се бяха захванали на работа.

Касий най-после му писа, за да го уведоми, че Сирия е преминала с готовност на негова страна. Долабела бил мъртъв и той възнамерявал да завладее Египет и да накаже царицата, че не му е помогнала. Това щяло да му отнеме два месеца, след което планирал да започне война за завладяване на Партското царство. Онези седем римски бойни орела, отнети от Крас при Кари, трябваше да бъдат прибрани от пиедесталите им в Екбатана.

— Касий няма да ни е от помощ за известно време — отбеляза винаги практичният Хермицил. — Докато е зает, войските ти могат да натрупат малко опит в някоя кратка война.

— Кратка война ли? — попита тревожно Брут.

— Да, срещу траките беси.

Оказа се, че Хермицил се сприятелил с един тракийски вожд на име Раскупол, чието племе живеело под властта на цар Садала от бесите, най-могъщия тракийски народ.

— Искам — рече Раскупол на Брут, след като му бе представен — племето ми да получи независимост и статут на съюзник и приятел на Рим. В замяна ще ти помогна във войната срещу бесите.

— Ама те са страшни воини — възкликна Брут.

— Така е, Марк Бруте, но си имат слабости и аз знам една от тях. Вземи ме за съветник и ти гарантирам победа над бесите и богата плячка.

Както останалите тракийци по крайбрежието Раскупол не приличаше на варварин — носеше прилични дрехи, нямаше татуировки, говореше перфектен гръцки и се държеше като цивилизован човек.

— Ти ли си вождът на племето си, Раскуполе? — попита Брут, който усети, че нещо не е наред.

— Да, но имам по-голям брат, Раск, който мисли, че той трябва да е вожд.

— И къде е този Раск?

— Няма го, Марк Бруте. Той не представлява опасност.

И така се оказа. Брут поведе легионите си към сърцето на Тракия, голяма страна между реките Данубиус и Стримон и Егейско море, по-скоро равнинна, отколкото планинска, и произвеждаща богата зърнена реколта дори в години на суша, която сега властваше навсякъде. Издръжката на Брутовата войска се оказа твърде скъпа, но с житото на бесите зимата щеше да е значително по-лека.

Кампанията продължи през целия месец секстил и в края му Марк Юний Брут, книжният плъх на Цезар, бе калил войските си в битки с минимални загуби. Цар Садала се предаде и щеше да дефилира в триумфалното му шествие. Раскупол стана неоспорим владетел на Тракия и получи обещание за статут на съюзник и приятел на Рим веднага щом сенатът отговори на писмото на Брут. Нито Раскупол, нито Брут обаче мислеха за Раск, по-големия брат на вожда. А и Раск с нищо не издаваше плановете си за възкачване на тракийския престол.

 

 

Брут прекоси за втори път Хелеспонт в средата на септември и прибра легионите, които бе оставил край река Граникус.

Тогава научи, че новите консули са Октавиан и Квинт Педий, и написа отчаяно писмо до Касий с молба да изостави всички планове за завладяване на Египет и Партското царство. Съветваше го да тръгне на север и да се присъедини към него, защото, както казваше Брут, с това чудовище Октавиан всичко в Рим се било променило. Това жестоко дете бе получило най-скъпата и най-сложна играчка на света.

В Никомедия Брут научи, че управителят Луций Тилий Цимбер е напуснал Понт, за да се присъедини към Касий, но му е оставил флотилия от шейсет бойни кораба.

Затова Брут потегли за Пергам, където поиска данъците на страната към Рим. Позволи на Митридат Пергамски да запази полученото от Цезар, стига да подпомогне бездънната му военна каса. Митридат бе принуден да му отпусне сериозни средства.

Брут пристигна в Смирна през ноември, установи се там и зачака Касий. Провинция Азия беше без никакви парични средства, оставаха само храмовите съкровища във вид на златни и сребърни статуи и други произведения на изкуството. Брут започна да конфискува всичко от всички, да претопява и да сече монети. Щом Цезар можеше да слага лика си на монетите си, защо и Брут да не стори същото? Така монетите на Марк Брут носеха неговия образ заедно с някои символи, загатващи за мартенските иди: шапката на свободните хора, кинжал и думите EID MAR.

Все повече мъже се присъединяваха към каузата му. Марк Валерий Месала Корвин, син на Месала Нигер, пристигна в Смирна заедно с Луций Попликола, някогашен приятел на Марк Антоний. Братята Каска също се появиха, а също Тиберий Клавдий Нерон, един от най-некадърните спътници на Цезар, и Марк Ливий Друз Нерон, негов близък роднина. И още по-важно — Секст Помпей, който контролираше моретата на запад от Гърция, обяви, че не смята да пречи на Освободителите.

Единственият проблем на Брут бе Лабиеновият син Квинт, който засенчваше с варварската си жестокост дори баща си. „Какво — питаше се Брут — да правя с Квинт Лабиен, преди да ме съсипе?“ Отговорът дойде пак от Хермицил:

— Изпрати го при партския цар като твой посланик.

Това решение се оказа от огромно значение.

По-обезпокоителна беше вестта, че консулите в Рим са осъдили Освободителите и те сега бяха лишени от граждански права и имущество. Новината бе донесена от братята Каска. Нямаше вече връщане, никаква надежда за споразумение с Октавиановия сенат.

 

 

В средата на януари Касий имаше шест легиона и беше неоспорим владетел на цяла Сирия, с изключение на Апамея, където се бе укрепил метежникът Цецилий Бас. Сетне Бас отвори вратите на крепостта и му предложи и своите два легиона, с което Касиевите станаха осем. В момента на пристигането на митичния Гай Касий всички вътрешни боричкания за власт в провинцията престанаха.

Антипатер побърза да дойде от Юдея и да го увери, че евреите са на негова страна. Беше изпратен обратно в Ерусалим с нареждания да събира пари и да се увери, че враждебно настроените юдеи няма да създават неприятности. Те винаги бяха обичали Цезар. Касий не беше голям любител на евреите, но възнамеряваше да използва този размирен, странен народ за своите цели.

Когато чу, че Авъл Алиен, изпратен в Александрия да вземе четири легиона за Долабела, бил тръгнал на север, Антипатер веднага извести Касий в Антиохия. Двамата се срещнаха и с общи усилия успяха да убедят Алиен да се предаде. С това Касиевата войска вече се състоеше от дванайсет опитни легиона и четири хиляди конници, най-голямата военна сила в римския свят. Ако имаше и флотилия, той щеше да е най-щастливият човек на земята, ала не разполагаше с нито един кораб. Или поне така си мислеше.

Без негово знание младият Лентул Спинтер се беше срещнал с адмиралите Патиск, Секстилий Руф и Касий Пармски, още един от Освободителите, и бе нападнал корабите на Долабела на път към Сирия. Самият Долабела се движеше по суша през Кападокия. Когато прекоси Аман и навлезе в Сирия, той нямаше ни най-малка представа за поражението на флотилията си.

С ужас установи, че всички в провинцията са настроени срещу него. Дори Антиохия затвори вратите си и обяви, че е на страната на Касий, истинския владетел на Сирия. Стиснал зъби, Долабела отиде в пристанищния град Лаодикия и направи изгодно предложение на старейшините. Ако му предоставят убежище, след като даде урок на Касий, той щеше да направи града столица на Сирия. Предложението му бе прието с готовност. Докато укрепваше Лаодикия, Долабела изпрати агенти сред войските на Касий, които да подкопават бойния дух. Уви, без успех, защото легионерите смятаха Касий за герой. Кой беше този Долабела? Некадърен пияница, който бе изтезавал и обезглавил един римски управител.

 

 

През април Касий все още не знаеше за морската победа на Спинтер. Сигурен, че Долабела скоро ще има на разположение стотици кораби, той изпрати посланици до Клеопатра с искане да му изпрати незабавно военни и търговски съдове. Царицата отказа — Египет бил сполетян от суша и чума и не можел да му окаже никаква помощ. Нейният регент в Кипър изпрати кораби, а също Тир и Арад от Финикия — ала недостатъчно за Касий, който бе решен да завземе Египет и да покаже веднъж завинаги на Цезаровата любовница, че с Освободителите шега не бива.

Сигурен, че флотилията му ще пристигне скоро и че Марк Антоний му е изпратил подкрепления, Долабела се укрепи в Лаодикия. Той нямаше никаква представа, че Антоний е обявен за народен враг и вече не е проконсул на Италийска Галия.

Лаодикия се намираше на края на един полуостров, свързан със сушата чрез провлак, широк около четиристотин крачки. Това сериозно затрудняваше всякаква обсада. Легионите на Долабела бяха вътре, а част от градската стена бе преместена напред, за да прегради провлака. В средата на май започнаха да се появяват някои кораби и капитаните им уверяваха Долабела, че основната част на флотилията скоро ще дойде.

Никой от противниците обаче нямаше представа за действията на другия и това се оказа най-решаващо за войната в Сирия. Спинтер мина през град Перга, за да вземе скритите пари на Требоний за Касий. Патиск, Секстилий Руф и Касий Пармски пък подгониха корабите на Долабела в открито море. Нито Долабела, нито Касий имаха представа за това. Касий дойде пред Лаодикия с част от войската си и се зае да издига огромни укрепления на провлака точно срещу стената на Долабела. След това нареди артилерийски съоръжения отгоре и се зае да обстрелва безжалостно лагера на противника.

В този момент Касий най-сетне научи, че е пълен господар на морето. Касий Пармски пристигна начело на флотилия от квинквереми, нахлу в пристанището и потопи всички кораби на Долабела, закотвени край Лаодикия. Блокадата беше пълна. Градът не можеше да се надява на никаква помощ.

Започнаха глад и болести, но крепостта удържа до началото на юли, когато Долабела нареди да отворят вратите и да пуснат Касиевата войска вътре. Щом влезе в града, Касий научи, че Публий Корнелий Долабела се е самоубил.

Цяла Сирия от границата с Египет до река Ефрат вече бе в ръцете на Касий. Партите изчакваха и явно не бързаха да нападат, докато той е на власт.

Удивен от късмета си — ала уверен, че го заслужава, — Касий писа до Рим и на Брут. Чувстваше се непобедим. Той беше по-способен от Цезар.

Налагаше се обаче да намери пари, за да финансира начинанията си — нелека задача в страна, ограбена от Метел Сципион и изплащала убийствени репарации на Цезар. Той предприе Цезаровата тактика. Поиска от всеки град и район такава сума, каквато бяха дали на Помпей Велики. Естествено, че те не бяха в състояние да му осигурят толкова, но той се съгласяваше и на по-малко. Така се прояви като милостив, умерен човек.

Заради верността си към Цезар евреите пострадаха най-много. Касий поиска седем хиляди таланта злато, които народът на Юдея просто не бе в състояние да осигури. Крас беше откраднал златото от Големия храм, а оттогава никой римски управник не им бе дал възможност да натрупат ново. Антипатер правеше каквото можеше. Възложи събирането на средства на синовете си Фазаел и Ирод и някой си Малих, таен поддръжник на противниците на цар Хиркан.

От тримата най-добре се справяше Ирод. Той занесе на Касий сто таланта злато в Дамаск и се представи на управителя по скромен и трогателен начин. Касий го помнеше добре от първото си идване в Сирия. Въпреки младостта си тогава Ирод му бе направил голямо впечатление. Касий се удиви колко грозен беше станал старият му познайник. Все пак той много хареса хитрия идумеец, обречен никога да не може да стане цар, защото майка му беше чужденка. Жалко, мислеше си Касий. Ирод бе горещ поддръжник на римското присъствие на изток и под неговото управление евреите щяха да са надеждни съюзници. Защото Рим беше все пак по-малкото зло за Юдея. Партското господство бе ужасна алтернатива.

Останалите двама не се справяха толкова добре. Антипатер едва успя да събере средства, за да осигури достоен принос на Фазаел, но Малих не донесе почти нищо, защото нямаше намерение да дава на римляните каквото и да било. Решен да покаже, че не се шегува, Касий го привика с Дамаск и го осъди на смърт. Антипатер дойде лично с още сто таланта и гореща молба да не изпълнява присъдата.

Касий се смили и пожали Малих, когото Антипатер върна в Ерусалим. Малих явно бе решил да става мъченик.

Някои градове, като Гомфа, Лаодикия, Емаус и Тамна, бяха разграбени и сринати до основи, а жителите им — изпратени на пазарите за роби в Сидон и Антиохия.

Касий вече спокойно можеше да мисли за завземане на Египет. И не само за да накаже царицата. Египет беше най-богатата държава в света, вероятно след Партското царство. В Египет Касий се надяваше да намери средства за управлението на Рим. Брут ли? Брут можеше да оглави бюрократичния апарат. Касий вече не вярваше в републиканската кауза, тя бе мъртва като Цезар. Той, Гай Касий Лонгин, щеше да стане цар на Рим.

Един ден обаче се получи писмо от Брут.

„Ужасни новини от Рим, Касий. Изпращам ти това писмо с най-бързия вестоносец, като се надявам да не си тръгнал вече да завладяваш Египет. Това сега е невъзможно.

Октавиан и Квинт Педий са консули. Октавиан влязъл с войска в Рим и градът се предал без съпротива. Най-вероятно той ще започне война срещу Антоний, който се съюзил с управителите на западните провинции. Антоний и Лепид са обявени извън закона, а Освободителите — за врагове на народа. Цялото ни имущество е конфискувано, макар че Атик ме увери, че се е погрижил за Сервилия, Тертула и Юнила. Вация Изаурик и Юния са в безопасност. Децим Брут е претърпял поражение в Италийска Галия и избягал. Никой не знае къде е.

Това е най-добрата ни възможност да спечелим Рим. Ако Антоний и Октавиан изгладят разногласията си (макар че това ми се струва невъзможно), двамата с теб ще умрем в изгнание. Затова те съветвам, ако не си тръгнал към Египет, да не го правиш. Трябва да се съберем и да превземем Рим и Италия. Един ден може би ще се помирим с Антоний, ала с Октавиан — никога. Наследникът на Цезар е непреклонен — всички Освободители трябва да умрат в нищета и опозорени.

Остави толкова войски, колкото са нужни за охраната на Сирия, и ела при мен колкото се може по-бързо. Аз покорих бесите и разполагам с много зърно и други храни, така че войските ни са осигурени. Някои райони на Витиния и Понт също имат добра реколта и ще я дадат на нас, не на Октавиан. Чух, че Италия и Западът са съсипани от суша, също Гърция, Африка и Македония. Трябва да действаме сега, Касий, докато можем да изхраним хората си — и докато още имаме пари.

Порция е мъртва. Майка ми твърди, че се е самоубила. Сломен съм.“

Касий му писа веднага. Да, той щеше да тръгне към провинция Азия вероятно през Кападокия и Галатия. Какво възнамеряваше Брут? Да се бие с Октавиан и после да се надява на примирие с Антоний?

Отговорът дойде бързо: да, точно това смяташе да прави Брут. Приканваше го да тръгне веднага и да се срещнат в Смирна през декември. Освен това трябваше да изпрати колкото можеше повече кораби.

Касий избра двата си най-добри легиона и остави единия в Антиохия, другия — в Дамаск. Сетне назначи най-близкия си привърженик, един бивш центурион на име Фабий, за временен управител. Беше се убедил, че оставени на ръководни постове, благородниците създават проблеми. В това отношение Цезар би се съгласил напълно с него.

Точно преди да напусне Антиохия, той научи от Ирод, че неблагодарният Малих отровил благодетеля си Антипатер в Ерусалим.

„Задържах го — пишеше Ирод. — Какво да го правя?“

„Отмъсти за баща си, както намериш за добре“ — гласеше отговорът на Касий.

Ирод се възползва. Закара юдея — фанатик Малих в Тир, най-големия център за производство на пурпурна боя и митично обиталище на злия бог Баал. Това за евреите бе прокълнато място. Двама войници на Касий изведоха голия и бос Малих насред воняща купчина разложени тела на морски охлюви и го убиха бавно пред очите на Ирод. Тялото бе оставено да гние сред мурексите.

 

 

Когато научи за отмъщението на Ирод, Касий се смя от сърце. О, какъв интересен човек бе този идумеец!

Докато прекосяваха планините Аман през прохода Сирийски врата, Тилий Цимбер, управителят на Витиния и Понт, се присъедини към Касий с легиона си. Така войската се увеличи на тринайсет легиона плюс три хиляди конници — с толкова коне, колкото практичният Касий предполагаше, че могат да се изхранват в тревистите степи на Галатия.

Цимбер и Касий бяха на мнение, че не бива да бързат прекалено много, за да съберат по пътя си допълнителни средства от околните земи.

На Тарс наложиха баснословна глоба от петнайсет хиляди златни таланта и настояха да ги получат преди тръгването си. Ужасените управници претопиха всеки ценен предмет в града, сетне продадоха безимотните свободни граждани в робство. Дори тогава сумата бе твърде ниска, затова започнаха да продават и по-заможни граждани. Успяха да съберат пет хиляди златни таланта, Касий и Цимбер склониха да приемат само толкова и потеглиха през Киликийските порти към Кападокия.

Изпратиха конницата си напред, за да поискат пари от Ариобарзан, който ясно им отговори, че няма, като посочи дупките по вратите и прозорците си, където някога имало златни гвоздеи. Старият цар бе убит, а дворецът и храмовете в Евзебия Мазика — разграбени, но без особен успех. Дейотар от Галатия отстъпи пехота и конница на свои разноски, сетне остави нашествениците да ограбят храмовете му. „Личи си — мислеше си той, — че Брут и Касий са лихвари. За тях няма нищо свято, освен парите.“

В началото на декември Касий и Цимбер навлязоха в провинция Азия през дивите и красиви Фригийски планини. Сетне се спуснаха покрай река Хермус до Егейско море. До срещата с Брут им оставаше съвсем малко по-добър римски път. Тук хората изглеждаха бедни и дрипави, постройките — олющени и занемарени. Митридат Велики бе предизвикал неизмеримо по-жестоки бедствия в провинция Азия от кой да е римски управник.

 

 

Когато пристигна в Александрия през юни, три месеца след смъртта на Цезар, Клеопатра завари Цезарион жив и здрав под грижите на Митридат Пергамски. Тя прегърна със сълзи на очи чичо си, благодари му горещо за помощта и го изпрати за Пергам с хиляда таланта злато, пари, от които Митридат имаше голяма полза, когато се наложи да плаща на Брут. Той даде известно количество, но не спомена нищо за по-голямата част, която се пазеше на сигурно място в тайните му хранилища.

Вече тригодишният син на Клеопатра беше висок, с руса коса и сини очи и с всеки изминал ден заприличваше все повече на Цезар. Можеше да чете и да пише, от време на време обсъждаше държавните дела и се радваше на онова, което позволяваше произходът му. Беше способно дете. Време бе да се сбогува с Птолемей XIV Филаделф, брат и съпруг на Клеопатра. Четиринайсетгодишното момче бе удушено, а пред населението на Александрия беше съобщено, че е умряло при семейни проблеми. Истина беше. Цезарион бе коронован както Птолемей XV Цезар Филопатор Филоматор — Птолемей Цезар, обичащ баща си и обичащ майка си. Хаем, върховният жрец на Птах, го обяви за фараон и той стана владетел на двете господарки: Сагото и Пчелата. Дадоха му и личен лечител, Хапдефане.

Цезарион обаче не можеше да се ожени за Клеопатра. Браковете между баща и дъщеря и майка и син бяха недопустими. О, защо Цезар не пожела да я дари с дъщеря? Тази тайна бе известна само на боговете, ала защо? Защо, защо? Тя, олицетворението на Нил, не беше забременяла дори през последния си месец в Рим, когато Цезар сподели леглото й много нощи. Когато месечното й кръвотечение дойде на кораба след потеглянето им от Остия, тя се хвърли на палубата, плака, пищя, скуба косите си, дра гърдите си с нокти. Цикълът й беше закъснял и тя бе сигурна, че носи дете! Сега Цезарион никога нямаше да има пълна сестра — или брат.

Когато новината за новия цар стигна до Киликия, Клеопатра получи писмо от сестра си Арсиноя. Въпреки плана на Цезар тя да прекара остатъка от живота си в служба на Артемида в Ефес Арсиноя бе избягала още щом научи за убийството на диктатора. Беше отишла в страната на храмовете, Олба, където се говореше, че още царували потомците на брата на Аякс, стрелеца Тевкър. Този край на света се описваше в някои от книгите в Александрия, които Клеопатра още щом научи за местонахождението на сестра си, прочете с тайната надежда да открие в тях начин да се отърве от нея. Тази страна била вълшебно красива, пишеше в книгите, с дълбоки ждрела, буйни реки и остри върхове с различни цветове. Народът й живеел в просторни жилища, изсечени в скалите, топли през зимата и прохладни през лятото, и правели изящни дантели, които били основният поминък на Олба. Прочетеното отчая Клеопатра. Арсиноя бе на достатъчно безопасно място.

В писмото си тя питаше дали може да се върне в Египет и да заеме подобаващото й се място в двора на Птолемеите. Нямала ни най-малки претенции към трона! Нямала нужда от това. Умоляваше сестра си да й позволи да се върне и да се омъжи за племенника си Цезарион. Така на египетския престол след малко повече от десетилетие щели да седят владетели с чиста царска кръв.

Клеопатра й отговори с една дума: „НЕ“.

Сетне написа указ до всички свои подчинени, с който забраняваше принцеса Арсиноя да бъде допускана в страната. Ако бъде забелязана, всеки верен поданик бе длъжен да я убие и да изпрати главата й на фараоните. Този указ срещна подкрепата на жителите по поречието на Нил, ала не и в Александрия. Гражданите с македонско и гръцко потекло бяха усмирени от Цезар, но все още смятаха за редно Цезарион да има съпруга от рода на Птолемеите. Не можеше да вземе жена, която нямаше нито капка от неговата кръв във вените си!

На юлските иди жреците отчетоха нивото на първия нилометър край Слонския остров на границата с Нубия. Вестта бе изпратена до Мемфис в запечатан свитък, който Клеопатра разтвори със свито сърце. Тя знаеше какво пише там: че Нил няма да излезе от коритото си, че през годината на Цезаровата смърт ще има разлив на смъртта. Предчувствието й се потвърди. Нивото на Нил беше дванайсет стъпки, в границите на разлива на смъртта.

Цезар бе мъртъв и Нил отказваше да се разлее. Озирис се беше върнал на запад в Царството на мъртвите, насечен на двайсет и три парчета, и Изида напразно се опитваше да ги събере. Макар че бе видяла чудната комета далеч на север над хоризонта, Клеопатра нямаше представа, че появата й е съвпаднала със заупокойните игри за Цезар. Научи го едва след два месеца, когато магическият смисъл на опашатата звезда се беше загубил.

Е, всички трябваше да продължат да си вършат работата, а работата на фараона бе да управлява. Клеопатра обаче нямаше никакво желание да царува. Единствената й радост беше Цезарион, на когото тя отделяше все повече време. Нуждаеше се отчаяно от нов съпруг и още деца, ала за кого можеше да се омъжи? Мъжът й трябваше да носи или Птолемеева, или Юлиева кръв. За известно време тя обмисляше идеята да извика братовчед си цар Асандер от Кимерия, но се отказа със съжаление. Никой неин поданик от поречието на Нил или Александрия нямаше да приеме добре брака между внука и внучката на Митридат Велики. Те носеха прекалено много понтска, прекалено много арийска кръв. Фамилията на Птолемеите свършваше дотук, затова съпругът й трябваше да носи Юлиева кръв — напълно невъзможно! Те бяха римляни, женеха се помежду си.

Единственото, което й оставаше, бе да изпрати свои агенти да измъкнат Арсиноя от Олба и това стана с цената на известно количество злато. Отначало Арсиноя беше закарана в Кипър, после я върнаха в храма на Артемида в Ефес, където остана под силна охрана. За убийство и дума не можеше да става, но докато Арсиноя беше жива, александрийците щяха да виждат в нея също толкова приемлива царица, колкото Клеопатра. Арсиноя можеше да се омъжи за царя, Клеопатра — не. Някой ще се почуди защо Клеопатра бе толкова против брак между сестра й и сина й. Отговорът беше прост: щом стане жена на фараона, Арсиноя много лесно можеше да елиминира сестра си. Отрова, нож, кобра в леглото, дори заговор. В момента, в който Цезарион се сдобие с жена, приемлива за Египет и Александрия, от майка му вече нямаше да има нужда.

Никой в двореца не очакваше да настъпи толкова жесток глад, защото обикновено в такива случаи се купуваше зърно от други страни. Тази година обаче навсякъде около Нашето море реколтата беше оскъдна. Затова нямаше кой да храни паразита Александрия. Отчаяна, Клеопатра изпрати кораби в Евксинско море и успя да вземе известно количество жито от братовчед си в Кимерия. Някой обаче (може би Арсиноя) подшушна на Асандер, че тя не го смятала достоен да сподели трона й. Кимерийските доставки секнаха. Корабите, изпратени до Киренайка, която обикновено произвеждаше достатъчно зърно и в сушави години, се върнаха празни, защото цялото жито на страната беше взето от Брут за изхранване на огромната му войска. Сетне съучастникът му Касий бе отнел на местните жители и онези запаси, които бяха запазили за себе си.

През март, когато хамбарите трябваше да пращят от зърно, полските мишки и плъхове по поречието на Нил напуснаха пустите поля и нахлуха в селата на Горен Египет между Нубия и ивицата Таше. Всички жилища там бяха кирпичени, с пръстен под, независимо дали принадлежаха на някой бедняк или на номарха. Полските гризачи се заселиха там, носейки цели армии бълхи, които се нахвърлиха върху изпосталелите собственици на къщите.

Селяните от Горен Египет заболяха първи — лягаха с треска, ужасно главоболие, болки в ставите, колики. Някои умираха за броени дни, храчейки воняща слуз. Други не храчеха, а получаваха твърди подутини с големината на юмрук по слабините и под мишниците, с висока температура и синкави на цвят. Много от болните умираха още на този етап, но някои доживяваха и когато подутините се пръскаха, и от тях изтичаше обилна смрадлива гной. Те бяха късметлии, защото в повечето случаи оздравяваха. Никой обаче, дори жреците — лечители на Сехмет, нямаше представа как се предава тази ужасна епидемия.

Жителите на Горен Египет и Нубия измираха с хиляди и чумата бавно запълзя надолу по реката.

Оскъдната реколта стоеше в делви в хангарите по брега. Местните жители бяха прекалено болни и прекалено малко, за да я натоварят на кораби и да я изпратят към Александрия и Делтата. Когато вестта за чумата стигна до столицата, никой не изявяваше желание да ходи до Горен Египет за зърно.

Клеопатра бе изправена пред ужасна дилема. В Александрия имаше три милиона души, около Делтата живееха още около милион. Болестта беше блокирала транспорта по реката, а златото в хранилищата не можеше да й осигури зърно от чужбина. Арабите в Южна Сирия чуха за огромните награди, обещани на онези, които се престрашат да тръгнат нагоре по Нил и да превозят реколтата. Вестта за чумата обаче стигна и до тях и те също отказаха. Пустинята ги пазеше от всичко, което ставаше в Египет. Връзките между двете страни внезапно бяха прекъснати дори по море. Клеопатра можеше да изхрани многомилионния град в продължение на месеци, защото хамбарите в Александрия все още бяха пълни от миналогодишната реколта. Ако обаче и на другата година Нил не излезеше от коритото си, щеше да настъпи истински глад, въпреки че селското население по Делтата нямаше да бъде толкова засегнато.

Едно от малкото й утешения бе появата на легата на Долабела Авъл Алиен, дошъл да я освободи от присъствието на четирите Цезарови легиона. Алиен беше очаквал да срещне съпротива, но за негово най-голямо учудване царицата се съгласи с готовност: „Да, да, взимай ги! Още утре! Без тях ще имам с трийсет хиляди гладни гърла по-малко.“

Трябваше да вземе някои решения. Цезар я беше подтиквал да мисли в перспектива, но тя не бе такъв човек. А и никой, най-малко живеещият в разкош монарх, не знаеше какво причинява чумата. Хаем я уверяваше, че жреците ще спрат разпространението на болестта, че тя няма да стигне по на север от Пролемаида, където всякакво придвижване на хора и животни бе спряло. Гризачите, разбира се, продължаваха да се придвижват, макар и с по-малка скорост. По разбираеми причина Хаем беше твърде зает с грижи за подчинените си жреци, за да отиде до Александрия при фараона. Така Клеопатра нямаше от кого да получи съвет и не знаеше какво да прави.

Все още скърбяща за смъртта на Цезар, царицата не бе способна да мисли трезво. Тъй като предполагаше, че и на следващата година Нил няма да излезе от коритото си, тя издаде нареждане, разрешаващо само на носещите александрийско гражданство жители на града да купуват зърно. Жителите на делтата щяха да получат такова разрешение само ако са заети в земеделски дейности или производството на хартия, което бе монопол на фараона и не биваше да спира.

В Александрия имаше милион евреи и метици. Цезар им беше дал римско гражданство и Клеопатра бе потвърдила тази мярка. След заминаването на диктатора обаче милионното гръцко население също поиска граждански права. В крайна сметка единствените жители на Александрия, които нямаха гражданство, бяха потомците на египтяни. Преди идването на Цезар с тази привилегия се бяха ползвали само триста хиляди души с македонско потекло. Ако положението се запазеше, хамбарите трябваше да осигурят по малко повече от два милиона медимни всеки месец. Ако това количество се намали на един милион медимни на месец, перспективата беше по-обнадеждаваща.

Затова Клеопатра се отметна от обещанията си и лиши евреите и метиците от александрийско гражданство, като позволи на гърците да го запазят. Тя вече не бе способна да взима разумни решения. Никога не беше приела съвета на Цезар да осигури жито за най-бедните, а сега лишаваше една трета от населението на града от храна, за да спаси живота (както тя го виждаше) на най-достойните и благородни свои поданици. Никой в двореца не посмя да възрази срещу указа. Едноличната власт криеше своите недостатъци. Монарсите обичаха да са заобиколени от хора, които постоянно се съгласяват с тях. Никой не търпеше някой да му противоречи, освен ако не беше от ранга на Цезар. Ала кой в Александрия можеше да се мери с него?

Указът порази евреите и метиците като гръм от ясно небе. Техният владетел, на когото бяха служили така самоотвержено, за когото бяха жертвали толкова много, сега искаше да ги умори от глад. Дори да продадат цялото си имущество, те нямаха право да купят жито, без което не можеха да оцелеят. То бе запазено за александрийците с македонски и гръцки произход. А какво оставаше за градското население да яде по време на глад? Месо? При суша животните също измираха. Плодове? Зеленчуци? При суша такива нямаше, защото въпреки близостта на Марейското езеро на солената песъчлива почва не вирееше нищо. Александрия, този присаден клон на египетското дърво, просто не можеше да се изхранва. Жителите на делтата имаха с какво да се препитават, александрийците — не.

Хората започнаха да се изселват, особено от районите Делта и Епсилон, но дори това не беше лесно. Щом новините за чумата достигнаха морето, чуждестранните кораби изчезнаха от пристанищата на Александрия и Пелузиум, а египетските търговци, пътуващи в чужбина, установиха, че им е забранено да акостират в други градове. Египет се оказа напълно изолиран от света, и не по някакво нареждане, а заради вековния страх на хората от чумата.

Размириците започнаха, когато александрийците от македонски и гръцки произход барикадираха хамбарите и поставиха многобройна стража. Районите Делта и Епсилон закипяха, дворецът се превърна в крепост.

Отгоре на всичко Клеопатра се тревожеше и за Сирия. Когато Касий й поиска кораби, тя бе принудена да откаже, защото все още се надяваше да намери източници на жито някъде по света.

В началото на лятото научи, че Касий възнамерявал да нападне страната й. Тогава дойде и вестта, че нивото на първия нилометър отново е в границите на разлива на смъртта. Реколта нямаше да има, дори покрай Нил да останат достатъчно живи хора, които да засеят зърното. Според съобщенията на Хаем шейсет процента от населението на Горен Египет беше измряло. Уведомяваше я също, че чумата е прекосила границата, прокарана от жреците при Птолемаида, но че сега се надявали да я спрат при Мемфис. Клеопатра не знаеше какво да прави.

В края на септември положението малко се подобри. За облекчение на Клеопатра войската на Касий бе тръгнала на север през Анатолия. Нямаше да има нападение. Тъй като не знаеше за писмото на Брут, тя реши, че Касий се е уплашил от чумата. В същото време дойдоха пратеници от царя на партите с предложение да продадат на Египет голямо количество ечемик.

Клеопатра беше толкова объркана, че отначало бе в състояние да говори на пратениците само за трудностите, които щеше да срещне с транспортирането на зърното. Тъй като пристанищата на Сирия, Пелузиум и Александрия бяха затворени, ечемикът трябваше да се превози по Ефрат до Персийско море, сетне около Арабския полуостров до Червено море и да се стовари в залива, разделящ Египет от Синай. Заради чумата, говореше тя пред мълчаливите пратеници, зърното не можело да се разтовари в Миос Хормос или другите пристанище на Червено море, защото не бе възможно да се пренесе по суша. И така нататък, и така нататък.

— Божествена фараонке — рече водачът на пратениците, когато тя му даде възможност да проговори, — това не е необходимо. Сегашният управител на Сирия е някой си Фабий, който може да бъде подкупен. Подкупи го! Така ще можем да изпратим ечемика по суша до делтата на Нил.

Голямо количество злато смени собственика си, но Клеопатра имаше злато в изобилие. Фабий с готовност прие своя дял и ечемикът стигна до делтата.

Александрия получи запаси за още известно време.

Новините от Рим бяха оскъдни заради блокадата на александрийското и пелузийското пристанище, но скоро след заминаването на партските пратеници (които бързаха да уведомят царя си, че царицата на Египет е пълна глупачка) Клеопатра получи писмо от Амоний, нейния агент в Рим.

С удивление научи, че Рим е изправен пред поне две граждански войни: една между Октавиан и Марк Антоний и една между Освободителите и този, който управлява Рим, когато войските им стигнат Италия. Никой не знаеше какво ще стане, пишеше Амоний, само Цезаровият наследник бил старши консул, а всички останали — обявени извън закона.

Гай Октавий! Не, Цезар Октавиан. Едно двайсетгодишно момче? Старши консул на Рим? Невъзможно! Тя си го спомняше добре — много красиво момче, което притежаваше някои от чертите на Цезар. Сиви очи, много спокоен и мълчалив, ала въпреки това тя бе почувствала някаква скрита сила в него. Племенник на Цезар и следователно братовчед на Цезарион.

Братовчед на Цезарион!

Обхваната от трескави мисли, Клеопатра отиде при бюрото си, седна и извади лист и тръстикова писалка.

„Искам да те поздравя, Цезаре, за избирането ти за главен консул на Рим. Колко е прекрасно, че кръвта на Цезар се запази в такъв несравним владетел като теб. Помня те добре от деня, когато дойде с родителите си на моя прием. Надявам се вторият ти баща и майка ти да са добре. Сигурно много се гордеят!

Какви новини мога да ти изпратя, за да ти помогна? Сега в Египет върлува глад, но такова изглежда е положението в целия свят. Току-що обаче получих радостната новина, че мога да купя зърно от партите. Освен това в Горен Египет има чума, но Изида пожали Долен Египет, Делтата и Александрия, откъдето сега ти пиша в този прекрасен слънчев ден. Тук въздухът е балсам за белите дробове. Надявам се и в Рим есенният въздух да е толкова свеж и чист.

Сигурно си чул, че Гай Касий тръгна от Сирия през Анатолия, вероятно да се присъедини към другия престъпник, Марк Брут. Готови сме да направим всичко, за да ти помогнем да накажеш убийците.

Може би, когато консулството ти изтече, ще избереш Сирия като своя провинция. За мен ще е огромно удоволствие да имам такъв очарователен съсед. Цезар без съмнение ти е разказал за пътешествието по Нил и чудесата, които могат да се видят само в Египет. Затова, мили Цезаре, аз те каня да посетиш страната ми. Ще имаш всичко, което пожелаеш. Удоволствия, които не си сънувал. Повтарям, в Египет ще имаш всичко, което пожелаеш.“

Срещу солидна сума писмото замина още същия ден с бърза трирема. С него беше изпратена кутийка с огромна, съвършена розова океанска перла.

„Мила Изида — замоли се фараонката, допряла чело в пода, приведена по-ниско и от най-нисшия си поданик в поклон пред богинята, — изпрати ми този нов Цезар! Дай отново живот и надежда на Египет! Позволи на фараона да зачене деца, носещи Цезаровата кръв! Закриляй трона ми! Пази династията ми! Изпрати ми този нов Цезар и ми влей силата на всички богини, които са ти служили, и на Амон Ра, и на всички богове на Египет.“

Отговорът можеше да се очаква едва след два месеца, но преди това дойде писмо от Хаем, който я уведомяваше, че чумата стигнала Мемфис и хиляди измирали. По необяснима причина жреците на Птах били пожалени. Само жреците — лечители на Сехмет се разболявали, защото отишли в града да се грижат за болните. Лесното разпространение на заразата ги принудило да останат в Мемфис и да не се връщат в храмовия комплекс. Сега болестта се разпространявала към делтата и Александрия. Дворцовият комплекс трябвало да бъде изолиран от града.

— Може би — рече замислено Хапдефане, когато Клеопатра му показа писмото на върховния жрец — това трябва да се направи с камъни. Храмовете край Мемфис са каменни и подовете им са постлани с плочи. Какъвто и да е причинителят на чумата, вероятно не обича такива голи повърхности. Ако е така, каменният дворец е сигурно място. Ала градините крият опасност от заразяване. Ще се посъветвам с градинарите и ще ги накарам да посадят сред цветята пелин.

Писмото на Октавиан достигна Александрия преди чумата.

„Благодаря за пожеланията, царице на Египет. Сигурно ще се зарадваш да научиш, че броят на живите убийци постоянно намалява. Аз няма да се успокоя, докато и последният не умре.

През новата година възнамерявам да се разправя веднъж завинаги с Брут и Касий.

Вторият ми баща Филип умира бавно и мъчително. Не очаквам да преживее месеца. Пръстите на краката му гният и отровата вече е навлязла в кръвта му. Луций Пизон също умира от белодробно възпаление.

Пиша ти от Бонония в Италийска Галия, където есенният въздух е мразовит. Тук съм, за да се срещна с Марк Антоний. Тъй като не обичам да пътувам, няма да дойда в Египет, освен ако не се наложи. Благодаря за милото предложение, но трябва да откажа.

Перлата е прекрасна. Ще наредя да й направят златен обков и да я закачат на врата на Венера в храма й на Цезаровия форум.“

„Да се срещне с Марк Антоний? Да се срещне ли? Какво точно има предвид с това? И що за отговор. Все едно ти е ударил плесница, Клеопатра. Октавиан носи ледено сърце и не се интересува ни най-малко от положението в Египет.“

„Затова не може да замести Цезар. Той ме отхвърли. Много харесвам Луций Цезар, но той не би се любил с жена, минала през братовчед му. Кой друг носи Юлиева кръв? Квинт Педий. Двамата му синове. Луций Пинарий. Тримата братя Антонии: Марк, Гай и Луций. Общо седмина. Ще се задоволя, с който от тях дойде пръв в този край на «Тяхното» море, защото аз не мога да отида в Рим. Седем човека. Не е възможно всичките да са толкова студени като Октавиан. Ще се моля на Изида да ми изпрати един Юлий и сестри и братя за Цезарион.“

 

 

Чумата стигна до Александрия през декември и намали населението на града със седемдесет процента. Македонци, гърци, евреи, метици, египтяни измираха почти в еднакъв брой. Оцелелите не се хранеха много. Клеопатра напразно си беше навлякла гнева на един милион души.

— Господ не подбира — рече мъдро евреинът Симеон.