Колийн Маккълоу
Жертвеният жребец (4)

3
Усмиряване на Мала Азия
(Юни — септември 47 г. пр.Хр.)

След смъртта на старата царица Александра в годината на раждането на Клеопатра нещата в Юдея бяха потръгнали добре. Тя бе вдовицата на страшния Александър Янейски и успяваше да управлява добре раздираната от размирици Сирия. Сред собствения й народ обаче усилията й не се ползваха с голяма популярност заради симпатиите й към фарисеите. Каквото и да направеше, то изглеждаше неприемливо за садукейците, разколните самаритянци, еретичните галилейци и неюдейското население на Десетградието. В Юдея цареше религиозен хаос.

Царица Александра имаше двама сина, Хиркан и Аристобул. След смъртта на съпруга си тя избра по-големия, Хиркан, за свой наследник, вероятно защото той винаги бе съгласен с нея. Веднага го направи върховен жрец, но умря, преди да успее да затвърди властта му. Още не беше погребана и малкият син си присвои както върховната свещеническа титла, така и короната.

Най-способният човек в юдейския царски двор обаче беше идумеец, Антипатер. Голям приятел на Хиркан, той имаше стара вражда с Аристобул и когато последният узурпира трона, двамата с по-големия от двамата братя успяха да избягат. Намериха подслон при цар Аретас в населената с араби Набатея, невероятно богата благодарение на търговията с Малабарското крайбрежие на Индия и остров Тапробан. Антипатер бе женен за племенницата на Аретас, Киприда. Заради пламенната си любов към нея той загуби всякакви шансове да се възкачи на юдейския престол, защото заради този брак четиримата му синове и дъщеря му не се смятаха за евреи.

Войната на Хиркан и Антипатер срещу Аристобул продължаваше с пълна сила, усложнена от внезапната поява на римляните в Сирия. Помпей Велики превърна страната в римска провинция след победата над Митридат Велики и съюзника му Тигран от Армения. Евреите въстанаха и разгневиха завоевателя. Помпей се принуди да предприеме поход до Ерусалим и да го превземе, вместо да зимува спокойно с войските си около Дамаск. Хиркан бе обявен за върховен жрец, но самата Юдея бе включена в новата римска провинция Сирия и беше лишена от независимостта си.

Аристобул и синовете му продължиха да създават размирици, улеснени от некадърните римски управители в Сирия. Накрая дойде Авъл Габиний, приятел и поддръжник на Цезар. Той призна върховенството на Хиркан над еврейските жреци и му даде да управлява пет области: Ерусалим, галилейската Сефора, Газара, Аматунт и Йерихон. Аристобул оспори това решение, Габиний проведе кратка и ефективна кампания и размирникът и единият му син отплаваха за втори път с кораб за Рим като пленници. Габиний продължи към Египет, за да върне Птолемей Авлет на трона с горещата поддръжка на Хиркан и Антипатер. Благодарение на тях Габиний не срещна трудности при прекосяването на египетската граница северно от Пелузиум и еврейското население не му се противопостави.

Марк Лициний Крас, колега на Цезар в управлението и следващ управител на Сирия, наследи мирна провинция дори в Юдея. За нещастие на евреите Крас не уважаваше местните религии и обичаи. Той влезе във Великия храм и отнесе всичко ценно, включително две хиляди златни таланта, пазени на това свещено място. Върховният жрец Хиркан го прокле в името на еврейския бог и скоро след това Крас загина край Кари. Ограбените съкровища обаче така и не бяха върнати.

Сетне начело на страната застана обикновеният квестор Гай Касий Лонгин, единственият оцелял римлянин с някакъв знатен произход след битката при Кари. Въпреки ниската си длъжност Касий спокойно пое юздите на управлението и тръгна на обиколка из провинцията, за да я подготви за евентуално партско нашествие. В Тир той се запозна с Антипатер, който се опита да му обясни сложните религиозни и междуетнически отношения в Южна Сирия и защо евреите винаги воюват — вътрешно между отделните верски учения и срещу всеки външен натрапник, опитал се да установи някакъв ред. Наскоро събраните два легиона на Касий влязоха в първата си битка срещу галилейската войска, тръгнала да свали Хиркан. Скоро след това партите наистина нападнаха и трийсетгодишният квестор Гай Касий бе единственият висш пълководец, който можеше да им се противопостави. Той се представи блестящо, разби нашественическите орди и прогони партския принц Пакор.

Затова, когато противникът на Цезар от добрите люде, Бибул, пристигна в Сирия, той намери мирна и уредена провинция. Как бе успял да се оправи простият квестор Касий? Как смееше един обикновен квестор да управлява провинция? Според разбиранията на добрите люде той би трябвало само да седи и да чака следващия управител, независимо какво се случва в провинцията, дори при опасността от вътрешни размирици и външна инвазия. Така размишляваха представителите на тази политическа фракция в Рим. Затова Бибул се отнесе с ледено безразличие към Касий и не му каза дори едно „благодаря“. Вместо това му нареди незабавно да напусне Сирия, но едва след като се покае, че се е намесил в дела, забранени за човек с неговия нисш ранг.

 

 

Защо тогава Касий избра страната на добрите люде в гражданската война? Със сигурност не заради шурея си Брут, макар че обожаваше майка му Сервилия. Тя обаче не вземаше страна в конфликта и имаше близки роднини и от двата лагера. Едната причина се криеше в несъзнателната омраза на Касий към Цезар. Те имаха доста общи черти: и двамата бяха поели висше командване в твърде ранна възраст без одобрението на по-висшите държавници — Цезар при Трал в провинция Азия, Касий в Сирия, — и двамата бяха храбри, предприемчиви, решителни мъже. Касий смяташе, че Цезар се е покрил с твърде много слава с удивителната си деветгодишна война в Галия — как щеше Касий да извърши подвиг, достоен да се мери с това? Това обаче не можеше да се сравнява с факта, че Цезар нахлу в Рим точно когато Касий влизаше в пълномощията си на народен трибун. Така младият мъж бе лишен от възможността да блесне с уменията си, докато заемаше тази най-противоречива и стара управленска длъжност. Още една причина за омразата му към Цезар: той беше биологичен баща на съпругата на Касий, третата дъщеря на Сервилия, Тертула. По закон тя бе дете на Силан и имаше голяма зестра от неговото богатство, но половината Рим (включително и Брут) знаеше чия дъщеря е всъщност. Цицерон дори имаше безочието да измисля хапливи шеги за това!

След като разграби няколко храма, за да подпомогне финансово републиканците, Касий бе изпратен в Сирия, за да събира кораби за Помпей. Плаването в бурни морета му доставяше много по-голямо удовлетворение от незначителното място в Помпеевото главно командване. Той откри, че има талант и за водене на морски битки, и разби Цезаровата флота край Сицилия. След това при Вибон в Тосканско море пресрещна Цезаровия адмирал Сулпиций Руф и щеше да го победи, ако Фортуна не се беше намесила! Един легион Цезарови ветерани стояха на брега и наблюдаваха битката. Скоро от бездарието на Сулпиций им дойде до гуша. Затова те събраха лодките на местните рибари, врязаха се между сражаващите се кораби и обърнаха хода на битката.

Касий реши да се оттегли на изток, за да се съвземе и да събере още кораби на мястото на потопените от Цезаровите ветерани. Скоро късметът му отново проработи. Той пресрещна десетина търговски кораба, натоварени с лъвове и леопарди за Рим. Каква печалба! Истинско състояние! Принуди търговците да го последват и слезе в гръцката Мегара за вода и храна. Градът бе ревностен поддръжник на републиканската кауза. Местните жители обещаха да пазят Касиевите зверове, докато той намери по-подходящо място за скриването им след победата на Помпей той смяташе да му ги продаде за игрите по случай триумфа му. След като клетките с хищниците бяха свалени на сушата, Касий закара празните вече товарни кораби на Гней Помпей.

Тогава научи за поражението при Фарсал. Потресен, той избяга в Аполония в Киренайка, където завари много бегълци, между които Катон, Лабиен, Афраний, Петрей. Никой обаче не обърна внимание на младия народен трибун, останал без служба заради гражданската война. Затова Касий отплава обиден, без да остави нито един от корабите си на републиканците в Африка. „Да правят каквото искат! Нямам намерение да участвам в никакво начинание с Катон и Лабиен! Или с безполезния дебелак Метел Сципион!“

Той се върна в Мегара за лъвовете и леопардите си, но установи, че са изчезнали. Междувременно минал Квинт Фуфий Кален и решил да ги вземе за Цезар. Мегарците отворили клетките и пуснали зверовете срещу хората на Кален. Хищниците обаче се нахвърлили върху самите мегарци! Фуфий Кален накарал хората си да изловят животните, върнал ги в клетките и ги закарал в Рим за игрите по случай победата на Цезар! Касий бе сломен.

В Мегара научи един интересен факт: че Брут се предал на Цезар след Фарсал, че получил прошка и сега бил в управителския дворец в Тарс, докато Цезар гонел Помпей, а Калвин и Сестий тръгнали към Малка Армения, за да спрат Фарнак.

Така, след като нямаше къде другаде да отиде, Гай Касий отплава за Тарс. Там смяташе да отстъпи флотилията си на Брут, негов шурей и връстник — деляха ги само четири месеца. Ако не можеше да остане в Тарс, поне щеше да научи от Брут кое е истина и кое — измислица.

След това щеше да решава какво да прави.

 

 

Брут му се зарадва много, прегърна го и го разцелува, след това го покани любезно в двореца и му даде удобен апартамент с няколко стаи.

— Настоявам да останеш в Тарс — рече, докато вечеряха — и да изчакаш Цезар.

— Той ще ме обяви извън закона.

— Не, не, не! Касий, уверявам те, че той залага на милосърдието! Твоят случай е същият като моя! Ти не си воювал срещу него, след като ти е простил веднъж, защото не те е виждал, за да те помилва първия път! С готовност ще ти даде прошка! След това ще ти помогне да израснеш в кариерата, колкото не си и сънувал.

— С тази подробност — уточни Касий, — че ще дължа бъдещето си на неговото милосърдие, на неговото благоразположение, на неговото снизхождение. Какво право има Цезар да ми прощава всъщност? Той не е цар и аз не съм му поданик. И двамата сме равни пред закона.

Брут реши да бъде искрен:

— Цезар има правото на победител в гражданската война. Имали сме точно осем след Гай Гракх и на онези, които са били на страната на победителя, никога не им е било зле. А победените винаги са страдали. Сега обаче Цезар е готов да прости на противниците си. За пръв път в историята, Касий! Какво лошо има в това да приемеш милостта му? Ако думата не ти харесва, наречи го по друг начин. Забравяне на миналото например. Той няма да те накара да коленичиш пред него и да те тъпче като червей! С мен се държа изключително добре, изобщо не съм почувствал, че ме обвинява за нещо. Той изпитваше искрено удоволствие да направи това дребно нещо за мен. Така се държи, Касий, наистина! Сякаш заставането на страната на Помпей е било дреболия и всеки мъж, сметнал това за свой дълг, е имал право да го стори. Цезар има маниери и в никакъв случай не си придава важност, като унижава другите.

— Щом казваш…

— Е, макар че не съм от тези, които ще защитават Цезар, трябва да призная, че Помпей беше много по-голям варварин от него. С очите си съм свидетел какво ставаше в лагера му. Той позволяваше на Лабиен да прави каквото си поиска… о, какви безчинства! Ако Цезар беше в Италийска Галия, когато покойният ми баща се сражаваше на страната на Лепид, той никога нямаше да го убие по такъв начин, по какъвто го стори Помпей. Каквото и да си мислиш или да говориш за Цезар, той е истински римлянин.

— Е, аз също съм такъв! — тросна се Касий.

— А аз не съм ли?

— Сигурен ли си, че ще ми прости?

— Напълно.

След това всеки разказа каквито новини знаеше, но те не бяха особено много; главно слухове. Цицерон се беше върнал в Италия, Гней Помпей бе отплавал за Сицилия, но от Сервилия, Порция, Филип или когото и да било другиго от Рим нямаше никаква вест.

Накрая Касий се успокои и остави Брут да разказвала положението в Тарс.

— Ти наистина можеш да помогнеш много тук, Касий. Наредено ми е да събирам и обучавам войски, но докато първото ми се удава доста добре, второто не го умея. Ти докара кораби на Цезар и той ще ти бъде благодарен, но можеш да се издигнеш още в очите му, като ми помогнеш в обучението на войници. Все пак тези легиони ще се бият не в гражданската война, а срещу Фарнак. Калвин се е оттеглил в Пергам, но Фарнак е прекалено зает с опустошаването на Понт, за да го преследва. Затова колкото повече войници съберем, толкова по-добре. Враговете са чужденци.

 

 

Това стана през януари. Когато Митридат Пергамски мина през Тарс в края на февруари на път към Александрия, Брут и Касий му осигуриха цял легион от сравнително добре обучени войници. Те все още не бяха чули за войната на Цезар в Египет, но знаеха за коварното убийство на Помпей Велики от хората на Птолемей. Бяха го научили от едно писмо от Сервилия, която им съобщаваше, че Цезар е изпратил пепелта на мъртвия си противник на Корнелия Метела. Тя бе толкова добре осведомена, че дори знаеше имената на главните виновници за убийството: Потин, Теодот и Ахил.

Двамата мъже продължиха да обучават цивилни киликийци за нуждите на римската войска и да чакат търпеливо Цезар в Тарс. Преди да се разтопят снеговете по анатолийските проходи, нямаше да се случи нищо, но с пролетта щеше да се появи и Цезар.

В началото на април настъпи оживление.

— Марк Бруте — доложи началникът на стражата, — на вратата задържахме един човек. Измършавял и дрипав. Твърди, че носи важни новини от Египет.

Брут се намръщи; в очите му се четеше неувереност.

— Как се казва?

— Теодот.

Слабият римлянин подскочи.

— Теодот ли?

— Така се представи.

— Доведи го… и остани, Амфионе.

Амфион въведе около шейсетгодишен мъж, наистина покрит с дрипи, но дрипи с остатъци от пурпурен цвят. Лицето му беше слабо, изражението — нагло. Брут веднага изпита отвращение от тази несвойствена за един римлянин женственост, от престорената усмивка, показваща развалени зъби.

— Теодот?

— Да, Марк Бруте.

— Същият Теодот, който е бил възпитател на египетския цар Птолемей?

— Да, Марк Бруте.

— Какво те води насам в такова окаяно състояние?

— Царят е разгромен и мъртъв, Марк Бруте. — Отвратителните зъби отново се оголиха. — Цезар лично го удави в реката след битката.

— Цезар ли го удавил?

— Да, лично.

— Защо му е на Цезар да прави това с един победен цар?

— За да го отстрани от египетския трон. Той иска неговата курва Клеопатра да управлява страната.

— Защо идваш при мен с тези вести, Теодоте?

Сълзливите очи на египтянина се разшириха от изненада:

— Защото ти не храниш никаква любов към Цезар, Марк Бруте, всеки го знае. Аз ти предлагам помощта си за унищожаването му.

— Наистина ли видя как Цезар дави царя?

— Със собствените си очи.

— Защо тогава още си жив?

— Избягах.

— Нищожество като теб се е измъкнало на Цезар?

— Криех се в тръстиките.

— И със собствените си очи си видял как Цезар дави царя.

— Да, от скривалището си.

— Това пред очите на войската ли стана?

— Не, Марк Бруте, бяха сами.

— Кълнеш ли се, че наистина си Теодот възпитателят?

— В паметта на мъртвия ми цар.

Брут затвори очи, въздъхна, отвори ги и се обърна към началника на стражата:

— Амфионе, заведете този мъж на главния площад и го разпънете.

Теодот изстена:

— Марк Бруте, аз съм свободен човек, не роб! Дойдох тук с добро!

— Ще умреш като пират, Теодоте, защото го заслужаваш. Глупак! Ако лъжеш, подбирай по-добре лъжите си. А също и човека, пред когото ги казваш. — Той му обърна гръб. — Отведи го и изпълни присъдата веднага, Амфионе.

 

 

— Някакъв нещастник виси на кръст на главния площад — рече Касий, когато се събраха на вечеря. — Стражите казаха, че си им наредил да не му чупят краката.

— Да — отговори спокойно Брут и остави листа, който държеше.

— Това не е ли прекалено жестоко? Ако не им счупиш краката, осъдените се мъчат с дни. Не знаех, че си толкова безмилостен, Бруте. Заслужава ли един стар роб чак такива мъчения?

— Той не е роб — обясни Брут и му разказа случката.

Касий не остана доволен:

— Юпитере, какво ти става? Трябваше да го изпратиш начаса за Рим. Този човек е свидетел на убийство!

— Глупости — отговори Брут. — Мрази Цезар колкото си искаш, Касий, но многогодишният ми опит ми подсказва, че думите на Теодот са абсолютни лъжи. Цезар не се спира пред убийство, но в случая би било достатъчно да предаде невръстния цар в ръцете на сестра му. Той да удави едно малко момче в реката? Това е изключено! Удивлява ме, че Теодот си е помислил, че ще му повярвам. Че изобщо има римлянин, който да повярва на един от тримата виновници за смъртта на Помпей. Царят също носи част от тази вина. Не съм отмъстителен човек, Касий, но признавам, че с най-голямо удоволствие изпратих мръсника на тази мъчителна смърт.

— Свали го, Бруте.

— Не! Не ми противоречи, Касий, и не ми крещи! Аз съм управител на Сирия, не ти и твърдя, че Теодот лъже.

Когато писа на Сервилия обаче, Касий описа случката в Тарс по съвсем различен начин. Цезар бил удавил четиринайсетгодишно момче в реката, за да се хареса на Клеопатра. Не се страхуваше, че Брут ще й пише и своята версия, защото той никак не се разбираше с майка си. Затова Брут изобщо не й пишеше. Кореспондираше си най-много с Цицерон. Двама жалки малодушници.

 

 

На север от Пелузиум имаше само един път. Той минаваше по брега на морето през негостоприемни пусти земи чак до град Газа в Палестина. След това земята ставаше малко по-плодородна и там имаше селца. Беше прекалено рано за зърнената реколта, но Клеопатра ги снабди с камили от Арабия. Тези странни животни ревяха страховито, но не се нуждаеха от вода всеки ден като германските коне.

Цезар продължи без никакво забавяне до Птолемаида, сравнително голям град на север от един обширен залив. Там спря за два дни, за да се срещне с еврейските първенци, които бе повикал от Ерусалим със специално писмо. Антипатер, жена му Киприда и двамата му големи синове Фазаел и Ирод го чакаха.

— Хиркан няма ли го? — намръщи се Цезар.

— Върховният жрец не може да напуска Ерусалим дори за да се види с диктатора на Рим — обясни Антипатер. — Сигурен съм, че върховният жрец на Рим ще го разбере.

Светлите очи на Цезар проблеснаха.

— Разбира се. Как не се досетих!

„Интересно семейство“ — помисли си той. Клеопатра му бе разказала за тях, беше му обяснила, че Киприда винаги следва Антипатер, толкова привързани са един към друг. Антипатер и Фазаел бяха красиви мъже, мургави като Клеопатра, но нямаха такива огромни носове. Бяха с черни очи, черни коси и много високи. Фазаел се държеше като воин, докато баща му по-скоро имаше вид на енергичен обществен служител. Ирод идваше от друга клонка на родословното дърво; беше нисък, със склонност към затлъстяване и можеше да мине за близкия братовчед на Цезар и негов любим банкер Луций Корнелий Балб Старши от Гадес в Испания. Притежаваше финикийски черти — дебели устни, орлов нос, големи очи с дълги мигли. Тримата мъже бяха гладко избръснати и късо подстригани, което говореше, че не са евреи във всяко отношение. Цезар знаеше, че са идумейци, приели напълно юдейската вяра, но се чудеше с какво око гледат на тях коренните евреи в Ерусалим. Киприда беше набатейска арабка и приличаше на Ирод, но притежаваше особен чар, който липсваше на сина й. Закръглените й форми мамеха мъжа, а големите й очи бяха като две езера от нежност. Цезар предположи, че следва навсякъде Антипатер, за да е сигурна, че ще е само неин.

— Предай на Хиркан, че Рим го зачита като върховен жрец и че с пълно право може да се зове цар на Юдея — добави той.

— Юдея ли? Коя Юдея? Царството на Александър Янейски ли? Ще получим ли отново пристанище на Иопа? — попита Антипатер с нескрито вълнение.

— Боя се, че не. Границите ви са определени от Авъл Габиний: Ерусалим, Аматунт, Газара, Йерихон и Сефора.

— Пет района, не единна територия.

— Така е, но и петте района са богати, особено Йерихон.

— Имаме нужда от излаз на море.

— Имате го. Сирия е Римска провинция. Никой не може да ви попречи да използвате многобройните й пристанища. — Погледът на Цезар стана по-хладен. — На харизан кон зъбите не се гледат, скъпи ми Антипатер. Гарантирам, че никакви войски няма да навлизат на юдейска територия и страната ви ще бъде освободена от данъци. Като сметнем приходите от йерихонския балсам, това е добра сделка за Хиркан дори да се налага да плаща пристанищни такси.

— Да, така е — съгласи се Антипатер.

— Предай също така на Хиркан, че може да издигне наново стените на Ерусалим и да го укрепи още по-здраво.

— Цезаре! Това е много добра новина!

— Колкото до теб, Антипатер — продължи той и изражението му се смекчи, — дарявам римско гражданство на теб и потомците ти, освобождавам ви от всякакви лични данъци и те обявявам за пръв министър на Хиркан. Знам, че задълженията на един върховен жрец са тежки, затова той се нуждае от помощ.

— Каква щедрост, каква щедрост! — възкликна Антипатер.

— О, има и условия. С Хиркан ще пазите мира в Южна Сирия. Не искам никакви въстания, никакви претенденти за короната. Поддръжниците на Аристобул не ме интересуват. Те създадоха достатъчно главоболия на Рим. Не искам повече да се налага управителите на Сирия да се разкарват до Ерусалим, ясно ли е?

— Ясно, Цезаре.

Израженията и на двамата синове останаха непроницаеми, забеляза Цезар. Каквото и да си мислеха Фазаел и Ирод, то щеше да стане известно на баща им едва след като се разделят с Цезар.

 

 

Тир, Сидон, Библос и останалите финикийски градове не го посрещаха толкова възторжено като Юдея, също и Антиохия. Те бяха поддържали горещо Помпей и му бяха осигурили кораби и пари. Затова, обяви Цезар, всеки град трябваше да плати глоба на стойността на даденото на Помпей и допълнително да му отстъпи още толкова. За да е сигурен, че заповедите му ще се изпълняват, той остави младия си братовчед Секст Юлий Цезар в Антиохия като временен управител на Сирия. Младежът, внук на Цезаровия чичо, остана изключително поласкан и обеща да оправдае доверието.

Кипър обаче нямаше вече да се смята за част от Сирия. Цезар изпрати на острова квестор, това бе младият Секстилий Руф, но не за да го управлява.

— За момента Кипър няма да плаща никакви данъци на Рим. Цялата му продукция ще отива в Египет. Царица Клеопатра изпрати там свой управител, Серапион. Твоята задача, Руфе, е да следиш Серапион да се държи добре според законите на Рим, а не на Египет.

Отделянето на Кипър от Римската империя никак не хареса на Тиберий Клавдий Нерон, когото Цезар завари сърдит в Антиохия.

— Означава ли това, че си решил да върнеш Кипър на Египет? — попита той удивено.

— И така да е, Нероне, какво ти влиза в работата? — тросна се Цезар. — Мълчи.

— Глупак! — скара се след това Секстилий Руф на Нерон. — Той не лишава Рим от нищо! Просто дава възможност на царица Клеопатра да добива достатъчно дървен материал и мед за възстановяването на Александрия и флотата си и зърно за гладуващия й народ. Ако тя си мисли, че Кипър отново е неин, нека се заблуждава. Цезар е на друго мнение.

 

 

И така в началото на квинктил той потегли за Тарс след едномесечен поход през Сирия — за подчиняването на страната бе нужно време.

Благодарение на Хапдефане Цезар се чувстваше добре. Беше възстановил теглото си и вече не чувстваше прилошаване или гадене. Научи се да пие редовно соковете и отварите на лечителя.

Хапдефане сияеше. Яздеше едно магаре на име Пасер и носеше мистериозните си вързопи в кошове на гърбовете на други три, наречени Пенут, Хейна и Сут. Цезар мислеше, че ще продължи да бръсне главата си и да носи снежнобели дрехи, но жрецът — лечител реши друго. Така щял да бие прекалено много на очи. Хаем му беше разрешил да се облича като грък и да се подстригва като римлянин. Когато спираха да пренощуват в някой град, египтянинът излизаше да разглежда пазарите за подправки и билки или водеше задълбочен разговор с някой окаян старец с огърлица от миши черепи или гердан от кучешки опашки.

Цезар имаше неколцина освободени роби за прислуга. Той обръщаше особено внимание на хигиената на облеклото. Всеки ден слагаше нови стелки в обувките си и караше един човек редовно да скубе космите по тялото му, които вече почти не растяха. Тъй като харесваха Хапдефане, слугите с готовност тичаха за пресни плодове, белеха ги и ги изстискваха веднага щом им заповядаше. На Цезар му хрумна, че всъщност обичат него, а сега лечителят беше олицетворение на доброто му здраве. Затова научиха египтянина на латински, помогнаха му да усъвършенства гръцкия си и дори се радваха на смешните му магарета.

От Антиохия камилите бяха изпратени на пазара в Дамаск. Цезар съзнаваше, че за възстановяването на Рим ще са нужни много пари. Всяка сестерция беше от полза, включително получените от продажбата на първокачествени камили на пустинните племена.

По-богат източник на доходи беше Тир, главният център за производство на пурпурна боя, и той поемаше най-тежките удари, щом станеше дума за репарации. Малко преди града отряд конници настигна римската колона и връчи на Цезар подаръци от Хиркан, Антипатер и Киприда. Във всяка кутия имаше по една корона — не фини изделия, а масивни златни предмети, които човек надали можеше да носи, без да го заболи главата. Бяха оформени като маслинови венци, ала изпратените по-късно от царя на партите наподобяваха източната тиара, огромни златни творения с формата на пресечен конус. Цезар се пошегува, че дори слон би се затруднил да ги носи. След това короните направо започнаха да валят, от почти всеки владетел дори на най-незначителните сатрапи покрай Ефрат. Сампсицерам изпрати една във формата на лента, украсена с прекрасни океански перли; управителят на Селевкия на Тигър — огромно произведение от смарагди, инкрустирани в злато. „Ако продължава така — мислеше си весело Цезар, — ще си възстановя всички загуби от войната.“

И така, когато Шести легион, германската конница и Цезар стигнаха Тарс, с тях имаше дванайсет мулета, натоварени с корони.

 

 

Тарс преживяваше разцвет въпреки отсъствието на управителя Сестий и квестора Квинт Филип. Когато видя големия лагер в равнината Киднос, Цезар остана изненадан от уменията на Брут да разполага военните съоръжения. Всичко му се изясни, когато влезе в управителския дворец и се озова лице в лице с Гай Касий Лонгин.

— Знам, че няма нужда от намесата ми, Цезаре, но бих искал да се застъпя за Гай Касий — каза Брут с характерния само за него поглед на виновно куче. — Той докара хубави кораби и помогна много в обучението на войските. Разбира от военни дела доста повече от мен.

„О, Бруте, с твоето философстване, с пъпките ти, с нещастния ти поглед и алчността ти“ — помисли си с въздишка Цезар.

Не си спомняше да е виждал Гай Касий преди, но познаваше по-големия му брат доста добре от военната кампания срещу Афраний и Петрей в Близка Испания. Сега Квинт управляваше Отвъдна Испания. Това не означаваше, че не се е срещал с Гай; просто при последното си посещение в Рим не бе имал време да се огледа и сигурно затова не беше забелязал младия мъж. Все пак си спомняше колко доволна бе Сервилия от брака на младежа с Тертула. „Богове, този човек е съпруг на дъщеря ми! Надявам се да я е възпитал; Юлия твърдеше, че Сервилия я била разглезила.“

Е, сега Гай Касий бе зрял мъж на трийсет и шест години, с богат военен опит, с правилни черти, които някои жени биха нарекли красиви, с насмешливо извити устни, властна брадичка и коса, която би докарала всеки берберин до лудост — гъста, почти неподатлива на префасониране, освен ако не се подстриже много късо. Светла, със същия цвят като кожата и очите му.

Той гледаше Цезар право в очите, без да мигне, в погледа му се четеше леко презрение.

„Охо! — помисли си Цезар. — Касий не обича да моли за милост. Ако му дам повод, ще ме заплюе и ще откаже благосклонността ми, ще избяга от стаята и ще предпочете да забие меча в сърцето си, вместо да се унижава. Разбирам защо го харесва Сервилия. Той е точно това, което тя очакваше от бедния Брут.“

— Веднага познах, че лагерът е организиран от човек, който си разбира от работата — обяви с усмивка Цезар и разпери ръце. — Гай Касий, разбира се! Как може да ти се отблагодари Рим, че отблъсна партите от Сирия след смъртта на бедния Марк Крас? Искрено се надявам да са те посрещнали добре, да се чувстваш удобно.

И така никой от двамата не спомена нито дума за прошка. На Гай Касий не му остана друго, освен да стисне протегнатата толкова непринудено десница, да се усмихне и да приеме скромно хвалбите за стореното от него в Сирия преди няколко години. С ръкостискането си този прекалено красив, прекалено очарователен патриций бе успял едновременно да му даде прошка и да го приветства горещо.

 

 

— Изпратих известие на Калвин да събере войски в Икониум и да ни посрещне — рече Цезар на вечеря. — Бруте, Касий, вие идвате с мен. Брут ще бъде мой личен легат, но Касий ще получи собствен легион. Квинт Филип ще се върне като управител в Тарс. В момента, в който се появи, тръгваме за Икониум. Марк Антоний е изпратил два легиона бивши републикански войници на Калвин и той твърди, че е готов да се срещне отново с Фарнак. — Той се усмихна. — Този път събитията ще се развият различно. Цезар вече е тук.

— Тази самоувереност е невероятна! — изръмжа по-късно Касий пред Брут. — Не изпитва ли някога поне капка съмнение в себе си?

Брут примигна, спомни си как Цезар бе дошъл в дома на майка му, облечен с пурпурните и алените дрехи на върховен жрец, за да обяви съвсем спокойно, че дава Юлия на Помпей Велики. „Тогава аз припаднах. Не толкова от покруса (богове, как я обичах!), а при мисълта за гнева на майка ми. Цезар стори непростимото. Отхвърли един Сервилий Цепион заради един пиценски селянин. О, как беснееше тя! И, разбира се, обвини мен, не Цезар. Още ме побиват тръпки при спомена.“

— Не, нищо не може да накърни самоувереността на Цезар — рече той на глас. — Тя му е вродена.

— В такъв случай може би разрешението е нож в сърцето — изсъска през зъби Касий.

Брут бе толкова пъпчив, че не можеше да се бръсне, задоволяваше се да стриже черната си брада колкото се можеше по-късо. При думите на приятеля му всяко косъмче от нея настръхна.

— Касий, дори не си го и помисляй — прошепна ужасено.

— Защо не? Не е ли дълг на всеки достоен човек да убие тиранина?

— Той не е тиранин! Сула беше тиранин!

— Кажи ми тогава какъв е — изсумтя Касий.

Взря се в пребледнялото лице на Брут. Сигурно фурните караха Сервилия да се отнася със сина си като с нищожество! Той потрепери, сетне добави:

— Само не припадай, Бруте. Забрави, че съм го казал.

— Обещай ми, че няма да го направиш! Обещай!

Касий не отговори. Прибра се и закрачи из стаята си, докато не се успокои.

 

 

До тръгването от Тарс Цезар бе събрал малка група покаяли се републиканци. Всички те получиха прошка, без да се унижават и без споменаване на самата дума. В Антиохия към него се присъедини младият Квинт Цицерон, в Тарс дойде баща му. Те двамата бяха най-важни за Цезар. Никой от тях не проявяваше желание да се включи в кампанията срещу Фарнак.

— Трябва да се връщам в Италия — рече с въздишка Квинт Старши. — Глупавият ми брат все още е в Брундизиум; не смее да навлезе по-навътре в страната, но се страхува да се върне и в Гърция. — Той се намръщи. — Проблемът, Цезаре, е в това, че ти си прекалено умел във военното изкуство. Нямаше начин да вдигна оръжие срещу теб, независимо какво говореше Марк. — Вдигна рамене. — В Патра преди заминаването му за Брундизиум се скарахме жестоко. Знаеш ли, че Катон искаше да го направи главнокомандващ на републиканските сили?

Цезар се засмя:

— Това не ме изненадва. Катон е истинска загадка за мен. Притежава неизчерпаеми способности да убеждава, но самият той е крайно неуверен в себе си. И отказва да поема каквато и да било отговорност за действията си. Именно той подтикна Великия към война, но когато Помпей го обвини за това, има наглостта да заяви, че който е започнал всичко, трябва да го завърши. Имаше предвид нас, военните! Катон е убеден, че политиците нямат никаква вина за войната. Това означава, че изобщо не разбира как действа властта.

— Ние сме такива, каквито ни направят родителите ни. Ти как се измъкна от калта, Цезаре?

— Майка ми беше достатъчно силна, за да ми се противопоставя, без да ме смачка. Беше една на милиони, предполагам.

Така Квинт Цицерон се сбогува с него и Цезар потегли начело на значителна войска от два киликийски легиона, Шести и верните германи, които бяха напуснали мъгливите си гори толкова отдавна, че вече не помнеха почти нищо от предишния си начин на живот.

Планините на Анатолия бяха високи и можеха да бъдат преминати само през няколко прохода. Киликийският бе един от тях — тесен, стръмен път през вековни борови гори. От всяка пропаст се спускаха водопади от топящите се снегове и през нощта все още бе твърде студено. Цезар разрешаваше такива дребни проблеми като студуването на войската му и голямата надморска височина, като караше легионите да вървят. Така, когато спираха за пренощуване, хората му бяха твърде изтощени, за да чувстват студ. Изграждаха напълно укрепени лагери, защото той нямаше представа къде е Фарнак. В единственото си писмо до него Калвин съобщаваше само, че царят на Кимерия се е върнал.

След поредния проход войската излезе на голямо плато, стоящо като чиния по средата на анатолийските простори. В този сезон хълмистата местност бе обрасла със свежа трева — идеално пасище за конете. А конете тук бяха многобройни. Това бе Ликаония, не Галатия.

Икониум беше голям град на важен търговски кръстопът. Намираше се между Таврическите планини на юг и Галатия и Западен Понт на север. Един път водеше към Кападокия, а оттам към Ефрат; един към Киликийския проход, Тарс и Сирия; един към провинция Азия и Егейско море; един през Анкира и Галатия към Евксинско море и един към Витиния, Хелеспонт, а оттам за Рим по Игнациевия път. Търговията се извършваше с кервани от камили, коне и мулета, охранявани от тежковъоръжени мъже срещу разбойници от дивите планински племена. Имаше римски, гръцки, киликийски, арабски, арменски, мидийски, персийски и сирийски търговци. На изток се превозваха скъпи боядисани вълнени платове, мебели, дървен материал, вино, зехтин, бои, обковани с желязо галски колела, железни слитъци, мраморни статуи и путеолско стъкло; на запад отиваха килими, гоблени, калай, бронзови слитъци, сушени кайсии, лазурит, малахит, четки от камилски косми, кожи и астраган.

Иконийците ненавиждаха войските, но през квинктил се наложи да изтърпят присъствието на доста войници: Цезар дойде от Тарс с три легиона и германската си конница, Калвин — от Пергам с четири легиона. Необичайният брой коне бяха на цар Дейотар, дошъл от Галатия с две хиляди конници. На Калвин се падна задачата да осигури храна за войската — само галатите си носеха.

Калвин имаше много новини:

— Когато Фарнак се върнал в Кимерия, Асандер предприел тактика на изчакването. Независимо къде го нападнел баща му, той все бил подготвен. Накрая Фарнак се отказал, натоварил войската си на корабите и отплавал през Евксинско море за злощастния Амис, за да го опустоши за втори път. Акостирал край Зела. За този район на Понт не знам почти нищо, освен че е близо до Амасия, където в скалите са погребани всички понтски царе. Доколкото разбрах, страната е доста по-приветлива от Малка Армения, която не ни посрещна много гостоприемно през декември миналата година.

Наведен над една карта върху пергамски пергамент, Цезар проследи маршрута с пръст.

— Зела, Зела, Зела… Да, сещам се. — Той се намръщи. — О, какво не бих дал за някой хубав римски път! Те ще са първата задача на следващия управител на Понт. Страхувам се, Калвине, че ще се наложи да заобиколим езерото Тата, да прекосим Халис и да навлезем в планините. Ще имаме нужда от добри водачи, затова предполагам, че ще се наложи да простим на Дейотар за галатските пари и мъже, изпратени толкова щедро на републиканците.

Калвин се усмихна:

— О, той е уплашен до смърт, има фригийско наметало и го носи в ръка. След победата на Помпей над Митридат е разширил владенията си във всички посоки, включително за сметка на бедния стар Ариобарзан. След смъртта на Ариобарзан и възкачването на онзи… Филоромей на престола Кападокия почти не разполага с плодородни земи.

— Това може да се поправи с опрощаване на дълговете на Кападокия към Брут… О, Брут ли казах? Матиний, разбира се.

— Страхувам се, че няма да стане. Дейотар също е затънал до уши в дългове към Матиний. Великия е искал пари, много пари, а откъде другаде могат да се вземат?

— От някой римски лихвар, разбира се — въздъхна отчаяно Цезар. — Кога ще им дойде умът в главите? Залагат всичко за допълнителни земи с надеждата, че ще открият златна мина.

— Дочух, че ти самият си затрупан от злато, или поне от златни корони.

— Така е. Изчислих, че ако се претопят, ще дадат около сто златни таланта, да не говорим за скъпоценните камъни по някои от тях. Истински смарагди, Калвине! Смарагди с големината на детски юмрук. Иска ми се да ми бяха дали просто злато на кюлчета. Тези корони са истински произведения на изкуството, но освен хората, които ми ги пращат, кой друг ще иска да си купи златна корона? Нямам друг избор, освен да ги претопя. Жалко. Надявам се да продам смарагдите на Богуд, Бокх или който друг наследи трона на Нумидия след поражението на Юба. Виж, за перлите лесно ще намеря купувач и в Рим.

— Надявам се корабът да не потъне.

— Кораб ли? Какъв кораб?

— Този, с който ще ги изпратиш в Съкровищницата.

Цезар вдигна вежди; очите му проблеснаха.

— Скъпи ми, Калвине, не съм толкова глупав. От това, което чувам за Рим, дори корабът да не потъне, короните изобщо няма да стигнат до Съкровищницата. Не, ще ги нося със себе си.

— Умно решение — одобри Калвин.

Двамата продължиха да обсъждат новините от Рим, получени в Пергам.

 

 

Дейотар наистина имаше фригийско наметало, но от тирски пурпурен плат с втъкана златна нишка. И наистина го носеше в ръка, когато Цезар го прие. Поради известна злоба Цезар бе решил да направи аудиенцията пред повече хора. Присъстваше не само Гней Домиций Калвин, а и неколцина легати, включително Брут и Касий. „Да видим сега как ще запазиш самообладание, Бруте! Сега Цезар ще се срещне с един от основните ти длъжници.“

Дейотар бе вече на възраст, но все още бе жизнен. Както поданиците си той беше гал; предците им дошли в Гърция преди двеста и петдесет години. Повечето племена, участвали в това преселение, били отблъснати и се върнали в Галия, но това на Дейотар продължило на изток и накрая се заселило в един район на Централна Анатолия, който с богатата си паша се оказал рай за един конен народ. Освен това дотогава в Анатолия липсвали опитни ездачи. Когато Митридат Велики започнал завоеванията си, той решил да унищожи галатите. Поканил първенците им на пир и заповядал да ги избият. Това станало по времето на Гай Марий, преди шейсет години. Дейотар се спасил, защото не бил достатъчно голям, за да участва в пира с баща си, но когато навършил пълнолетие, Митридат намерил в негово лице един ожесточен противник. Той се съюзил първо със Сула, после с Лукул и накрая с Помпей, все срещу Митридат и Тигран. Накрая мечтите му се сбъднали — Помпей му отстъпил голяма територия и убедил сената (с поддръжката на Цезар) да му разреши да се нарече цар и Галатия да бъде обявена за зависимо от Рим царство.

На Дейотар нито за момент не му беше хрумнало, че някой е в състояние да победи Помпей Велики. Никой не бе оказал по-гореща подкрепа на Помпей от него. А ето го сега, изправен пред един непознат, Гай Юлий Цезар диктатора, с наметало в ръка и разтуптяно от страх сърце. Мъжът пред него бе висок за римлянин, рус и синеок като гал, но чертите на лицето му определено бяха римски. Трудно бе да си представи по-различен човек от Помпей Велики, макар че той също беше рус. Може би Помпей бе допаднал на Дейотар още при първата им среща, защото той наистина приличаше на гал.

„Ако бях срещнал този човек по-рано, много щях да се замисля дали да поддържам толкова самоотвержено Помпей. Цезар е точно такъв, какъвто го описват, с царствена осанка, с пронизващ поглед. О, Дан! О, Дагда! Очите му са като на Сула!“

— Цезаре, моля те, бъди милостив — започна той. — Със сигурност знаеш, че бях клиент на Помпей; най-лоялният и най-послушният му клиент! Ако съм му помагал, то е било само заради тези си задължения; нищо лично няма в тази помощ! Всъщност търсенето на пари за финансиране на кампанията му ме разори. Затънал съм в дългове към… — хвърли плах поглед към Брут — … някои фирми. Дълбоко съм затънал!

— Кои фирми? — попита Цезар.

Дейотар примигна и смутено се размърда. Сетне преглътна тежко и отвърна:

— Не мога да обявя имената им.

Цезар погледна към Брут. „А! Моят приятел Брут е много загрижен! А също и Касий. Дали и той няма дял във фирмата на Матиний и Скапций? Колко интересно.“

— Защо? — попита хладно.

— Има такава клауза в договора, Цезаре.

— Бих искал да видя този договор.

— Оставих го в Анкира.

— Я виж. Да не би случайно името на Матиний да фигурира в него? Ами това на Скапций?

— Не си спомням — прошепна отчаяно Дейотар.

— Е, хайде, Цезаре! — намеси се остро Касий. — Остави бедния човек на мира! Стига сте играли на котка и мишка. Той е прав. На кого дължи пари, си е негова работа. Това, че си диктатор, не ти дава право да се месиш в неща, които не засягат управлението на Рим! За Рим е важно само това, че е задлъжнял.

Ако тези думи бяха изречени от Тиберий Клавдий Нерон, Цезар незабавно щеше да му нареди да се маха, да бяга в Рим и да не му се мярка повече пред очите. Това обаче бе Гай Касий, който не се боеше да изказва открито мнението си.

Брут се изкашля и заговори:

— Цезаре, ако е възможно, бих искал да се застъпя за цар Дейотар, с когото се познаваме от идването му в Рим. Да не забравяме, че той се противопостави на Митридат и беше незаменим съюзник на Рим. Има ли значение на чия страна е бил в гражданската война? Аз също подкрепих Помпей Велики, но ти ми прости. Гай Касий избра Помпей и също му беше простено. Каква е разликата? Без съмнение Рим в лицето на диктатора се нуждае от всеки, който може да помогне срещу Фарнак. Царят е дошъл да ни предложи услугите си, води две хиляди конници, от които се нуждаем.

— Значи, ти се застъпваш за цар Дейотар и предлагаш да не го наказвам, така ли, Бруте?

„Очите му горят; той усеща как паричките му се стопяват.“

— Да — потвърди Брут.

„Котка и мишка. Не, Касий, котка и три мишки!“

Цезар се наведе напред от курулното си кресло и прикова поглед в Дейотар:

— Аз уважавам молбата ти, царю. Похвално е, когато един клиент помага на покровителя си. Проблемът е в това, че само Помпей имаше клиенти, а Цезар — не. Затова се наложи да финансирам кампанията си от Римската съкровищница. Този заем трябва да се върне с десет процента лихва, единственият законен дивидент в този край на света. Това би трябвало значително да облекчи състоянието ти, царю. Възможно е да ти позволя да запазиш по-голямата част от владенията си, но ще взема окончателно решение едва след победата над Фарнак. Цезар е принуден да събира всяка сестерция за попълване на римската хазна. Затова делът на Галатия ще бъде увеличен колкото лихвите, които си плащал на тези неизвестни лихвари. Радвай се, царю, и чакай решението ми в Никомедия след поражението на Фарнак. — Цезар стана. — Сега си свободен и благодаря за конницата.

 

 

Беше се получило писмо от Клеопатра и то бе една от причините Цезар да проведе срещата с Дейотар толкова бързо. Беше пристигнало с един керван, натоварен с пет хиляди златни таланта.

„Мили мой, прекрасен, всесилен, божествени Цезаре, господарю на Нил, владетелю на разливите, сине на Амон Ра, превъплъщение на Озирис, любим на фараона — липсваш ми!

Ала това е нищо, скъпи Цезаре, в сравнение с новината, че на петия ден на последния месец, перет, аз дарих живот на твоя син. Той е под знака на Хнум, овена, и според хороскопа, който ти настоя да поискам от някой римски астролог, го очаква бъдеще на фараон. Излишен разход беше това! Астрологът бръщолевеше нещо за някаква криза на осемнайсетгодишна възраст, но звездите не му позволявали да види точно каква. О, мили Цезаре, какъв красавец е! Истинско въплъщение на Хор. Роди се, преди да му дойде времето. Едно мъничко сбръчкано бебе, но прилича на татко си! Косата му е руса, а Тач’а твърди, че очите му ще станат сини.

Имам мляко! Не е ли прекрасно? Жената фараон винаги трябва да храни детето си сама, такава е традицията. Малките ми гърди дават мляко. Характерът му е мек, но има силна воля и кълна се, че когато за пръв път отвори очи, ми се усмихна. Много е дълъг, повече от две римски стъпки. Скротумът му е голям, а също и членът му. Хаем го обряза според египетската традиция. Раждането мина леко. Почувствах болките, клекнах над едно чисто ленено платно и той излезе!

Името му е Птолемей XV Цезар, но го наричаме Цезарион.

В Египет всичко върви добре, дори в Александрия. Руфрий и войниците му живеят удобно в лагера си и жените, които им даде, ги приемат добре. Възстановяването на града продължава. Започнах строежа на храм на Хатор в Дендера с гербови надписи на Клеопатра VII и Птолемей XV Цезар. Ще издигна един и във Фили.

О, мили Цезаре, как ми липсваш! Ако беше тук, щеше да ме отмениш в управлението — неприятно ми е да се отделям от Цезарион дори за секунда, за да се разправям със заядливи собственици на кораби или алчни земевладелци! Моят съпруг Филаделф все повече заприличва на мъртвия ни брат, за когото не изпитвам никаква жалост. Щом Цезарион порасне достатъчно, ще се отърва от Филаделф и ще възкача сина ни на трона. Между другото, надявам се, че няма опасност Арсиноя да избяга от Рим. Тя е готова да ме свали от трона при първа възможност.

А ето и най-добрата от всички новини. Говорих с чичо Митридат и той обеща да ме замести в управлението, когато се установиш в Рим и аз ти дойда на гости. Да, знам, че фараонът не може да напуска страната си, но за това има важна причина — аз трябва да имам още деца от теб веднага след като се върнеш от Изтока и страната на партите. Цезарион трябва да има сестра, за която да се ожени. Дотогава Нил е в опасност, защото следващото ни дете може пак да е момче! Трябва да имаме достатъчно, за да има и от двата пола. Затова, независимо дали ти харесва или не, аз ще дойда в Рим веднага щом победиш републиканците в Африка. Получих писмо от Амоний, моя агент в Рим. Той твърди, че ще се наложи да се задържиш там доста дълго, докато затвърдиш властта си. Разреших му да ми построи дворец там, но трябва ти да ми осигуриш земя. Според Амоний за един неримски гражданин е много трудно да се сдобие с първокачествен парцел, затова с твоето съдействие ще стане по-бързо. Нека да е на Капитолия, близо до храма на Юпитер. Поисках от Амоний да избере най-добрата гледка.

Изпращам ти пет хиляди златни таланта и поздрави от сина ни. Моля те, моля те, пиши ми! Липсваш ми, липсваш ми! Особено ръцете ти. Всеки ден се моля за теб на Амон Ра и Монту, бога на войната. Обичам те, Цезаре.“

„Син, очевидно здрав. За възрастен мъж, който вече трябва да има внуци, аз съм много щастлив. Тя обаче е дала на момчето гръцко име, Цезарион. Може би така е по-добре. Той не е римлянин, никога не може да бъде римлянин. Той ще бъде най-богатият мъж в света, могъщ владетел. Но, о, колко незряла е майка му! Такова наивно писмо, толкова суетно и тщеславно. Да й осигуря земя за дворец близо до храма на Юпитер — какво светотатство, ако беше възможно. Тя е толкова решена да дойде в Рим, че нищо не може да я разколебае. Ще го стори на своя глава.“

„Не бъди толкова жесток с нея, Цезаре. Никой не може да надскочи възможностите на ума си, а нейната кръв не е чиста, колкото и добро да е сърцето й. Престъпленията, които извършва, са й вродени, грешките й се дължат не на надменност, а на непросветеност. Страхувам се, че тя никога няма да бъде дарена с далновидност, затова трябва да се погрижа за сина ни.“

„За едно обаче Цезар е твърдо решен — Цезарион няма да има никаква сестра, за да се ожени за нея. Цезар няма да я оплоди отново. Това е свършен факт, Клеопатра.“

Цезар седна да й пише, като постоянно се разсейваше от шумовете, проникващи в стаята — звън на оръжия, конско цвилене, викове и ругатни, обидните крясъци на Карфулен към някой тромав войник.

„Какви прекрасни новини, скъпа ми Клеопатра. Син, точно както бе предсказано. Ще посмее ли Амон Ра да разочарова дъщеря си? Наистина аз много се радвам за теб и за Египет.

Златото е добре дошло. Рим е затънал в дългове. Гражданската война не носи плячка и от нея няма печалба. Твоята помощ в името на сина ни няма да отиде напразно.

Тъй като настояваш да дойдеш в Рим, аз няма да ти се противопоставя, само те предупреждавам, че няма да завариш това, което очакваш. Ще уредя парче земя на Яникулума, близо до собственото си имение. Кажи на Амоний да се обърне към банкера Гай Маций.

Е, не ме бива много в писането на любовни писма. Просто искам да ти кажа, че те обичам и искрено се радвам за теб и сина ни. Ще ти пиша отново от Витиния. Пази се и се грижи за момчето ни.“

Това беше. Цезар нави листа, покапа разтопен восък в края му и го запечата с пръстена си — подарен му от Клеопатра. Това бе хитър отговор на отказа му да обсъжда любовните си връзки с нея. Върху аметиста на пръстена бяха гравирани сфинкс с лъвско тяло и човешка глава и ЦЕЗАР с огледални букви вместо обичайното съкращение на пълното му име. Той обожаваше украшението. Когато реши кой от племенниците или братовчедите си ще осинови, щеше да завещае пръстена на него заедно с името. Богове, какви бездарници! Луций Пинарий ли? Дори Квинт Педий, най-способният от племенниците му, не се отличаваше с особени качества. Сред братовчедите му изпъкваха онзи младеж в Антиохия, Секст Юлий Цезар, Децим Юний Брут и Марк Антоний, за когото всички в Рим смятаха, че ще го наследи. Кой, кой, кой? Защото Птолемей XV Цезар не можеше.

На излизане той даде писмото на Гай Фаберий.

— Изпрати го на царица Клеопатра в Александрия — нареди кратко.

Фаберий изгаряше от любопитство да научи дали детето се е родило, но един поглед на Цезар му беше достатъчен да не посмее да попита. Пълководецът беше в настроение за битки, не за обсъждане на новородени бебета, дори да ставаше дума за собственото му.

 

 

Езерото Тата беше огромно, плитко и ужасно солено. Може би, размишляваше Цезар, докато го оглеждаше, бе остатък от някое древно вътрешно море, защото в крехките скали на брега бяха включени вкаменели мидени черупки. Въпреки пустинната местност наоколо то беше прекрасно; пенливата му повърхност блестеше в зелено, жълто, оранжево. Цветовете се преливаха и пустият пейзаж наоколо се оживяваше от багрите.

Цезар идваше за пръв път в Централна Анатолия и я намираше тайнствена и красива. Халис, пълноводната червена река, закривена като жезъла на авгур, протичаше през тясна долина между високи червени скали, издигащи се като крепостните стени на някой град. В други участъци от течението си, обясни Дейотар, реката протичала през широка плодородна равнина. Наложи се отново да навлязат сред планини, високи и все още заснежени, но галатските водачи знаеха всички проходи. Войската се виеше през тях под формата на традиционна римска колона с дължина тринайсет километра. Конниците яздеха отстрани на крачещите с песен войници.

„О, най-после истинска война! Срещу чужд враг; чакат ни истински битки в непознати красиви земи.“

Скоро обаче пристигна първата корона от цар Фарнак. Приличаше повече на арменска, отколкото на персийска тиара: островърха, не пресечена, инкрустирана с малки кръгли рубини, в които имаше украшения във формата на звезди.

— О, да можеше само някой да я купи като произведение на изкуството! — възкликна Цезар. — Сърцето ме боли при мисълта, че трябва да я претопя.

— Налага се — отвърна бързо Калвин. — Все пак за тези малки рубини ще получиш добра цена при някой бижутер в Портус Маргаритария. Никога не съм виждал звезди в скъпоценен камък. Златото почти не се вижда, толкова са много. Като сладкиш, целият покрит с орехи.

— Мислиш ли, че нашият приятел Фарнак е започнал да се притеснява?

— О, да. Степента на притеснението му ще проличи по броя на изпратените корони.

 

 

През следващата нундина на всеки три дни се получаваше по една, все със същата форма и украса. На Цезар му оставаха само пет дни до лагера на кимерийците.

С четвъртата корона дойде и личен пратеник на Фарнак.

— Един скромен подарък от царя на царете, Цезаре.

— Цар на царете ли? Така ли се нарича вече Фарнак? — удиви се Цезар. — Предай на господаря си, че тази титла носи нещастие на онзи, който я носи. Последният цар на царете беше Тигран, а виж какво го сполетя при срещата с Гней Помпей Велики. Аз обаче победих Помпей, така че какво ще кажеш за мен, посланико?

— Ти си велик завоевател.

Защо тези римляни никога не приличаха на велики завоеватели? Нямаха златни носилки, нямаха хареми с жени и наложници, нямаха почетна стража, нито блестящи доспехи. Цезар носеше обикновена желязна ризница с червена лента, закрепена на гърдите. Ако не беше тя, щеше да изглежда като обикновен войник.

— Върни се при царя си, посланико, и му кажи, че е време да се прибира вкъщи — продължи Цезар с делови тон. — Преди да си тръгне обаче, искам достатъчно злато на слитъци, за да покрие щетите, които нанесе на Понт и Малка Армения. Хиляда таланта за Амис и три хиляди за останалата територия. Това злато ще се използва само за покриване на щетите, не е предназначено за римската съкровищница.

Той се обърна към Дейотар и добави:

— Цар Фарнак обаче беше клиент на Помпей Велики и не изпълни задълженията си към него. Затова му налагам глоба от две хиляди златни таланта. Те вече ще отидат в Рим.

Дейотар почервеня, задави се, но нищо не каза. Този Цезар нямаше срам. Наказваше Галатия, че е изпълнила задълженията към покровителя си, а Кимерия — за това, че не ги е зачела!

— Ако не получа отговор от царя ти още днес, посланико, ще продължа похода си по тази красива долина.

— В Кимерия няма и една десета от това злато — отбеляза Калвин, като с мъка сдържаше смеха си заради възмущението на Дейотар.

— Ще се изненадаш, Гней. Не забравяй, че Кимерия беше част от владенията на стария цар, а той имаше планини от злато. И не всичкото се е пазило в онези седемдесет крепости в Малка Армения, които Помпей изпразни до последната сестерция.

— Чу ли го? — изсъска Дейотар пред Брут. — Чу ли го! Един зависим цар не може да му угоди по никакъв начин, независимо какво ще направи! О, не мога да повярвам, че е възможно да съществува такава наглост!

— По-спокойно, по-спокойно. Това е начин да събере пари за покриване на разходите си по войната. Той изпразни римската хазна и сега трябва отново да я напълни. — Брут изгледа строго царя на Галатия. — А ти, Дейотаре, трябва да се разплатиш с мен. Надявам се, че си ме разбрал добре.

— А аз се надявам, Марк Бруте, ти да си разбрал, че когато Цезар каже десет процента лихва, никой не може да взима повече! — тросна се Дейотар. — Аз ще ти се издължа (ако запазя царството си), но няма да ти дам нито сестерция повече. Да не би да искаш книжата на Матиний да попаднат при Цезар? А и как ще ме принудиш да ти върна парите, като не можеш да командваш войска? Светът се променя, Марк Бруте, и човекът, който го управлява, никак не обича лихварите дори сред собствените си сънародници. Десет процента лихва — ако си запазя царството. А запазването на царството ми зависи от това с какви медени гласове ти и Касий ще пеете за мен в Никомедия, след като победим Фарнак!

 

 

Зела накара Цезар да занемее. Представляваше високо скалисто възвишение сред обширна равнина, зелена като смарагдите на короната. От всички страни се издигаха заснежени върхове, а синята лента на река Скилакс пресичаше цялото поле.

Кимерийският лагер се намираше в основата на възвишението, а на върха му Фарнак бе разположил командните палатки и харема си. Още преди да изпрати третата си корона, той бе видял добре римската колона, проточваща се през северния проход. След предаването на четвъртата посланикът му съобщи условията на Цезар, но Фарнак не им обърна внимание, защото се мислеше за непобедим. Той спокойно изчака римлянинът да устрои силно укрепен лагер съвсем близо до неговите войски.

На разсъмване Фарнак нападна стремително. Също както баща си Тигран той не можеше да повярва, че една малка войска, независимо колко добре е организирана, е в състояние да устои на атаката на стохилядна армия. Справи се по-добре от Помпей при Фарсал — войниците му издържаха четири часа, преди да се разбягат. Също както белгийските гали в първите години на войната с тях скитите се биеха до смърт. Смятаха отстъплението или оцеляването след поражение за позор.

— Ако Помпей се е сражавал с такъв противник в Анатолия, — сподели Цезар пред Калвин, Панза, Винициан и Касий, — той не заслужава прозвището „велик“. Не е голямо геройство да ги победиш.

— Предполагам, че галите са били значително по-опасни противници — изсъска през зъби Касий.

— Прочети коментарите ми — усмихна се Цезар. — За храброст не говорим. Галите имаха две качества, които липсват на сегашните ни противници. Първо, учеха се от собствените си грешки. И второ, притежават патриотизъм. Доста време ми беше нужно, за да го използвам в тяхна полза и в полза на Рим. Ти обаче се справи добре, Касий. Води легиона си като истински пълководец. Имам доста работа за теб през близките години, когато ще те изпратя да се разправиш с партите и да върнеш на Рим бойните му орли. Дотогава вече ще си бил консул, така че ще те направя един от главните си легати. Доколкото разбирам, обичаш да водиш битки както на сушата, така и по море.

Това би трябвало да поласкае Касий, но само го ядоса. „Той говори, сякаш всичко се дължи на неговата дарба. С какво мога да допринеса аз, безгласната му пионка?“

Пълководецът обиколи бойното поле, даде заповеди за изкопаването на масови гробове за скитите — мъртвите бяха твърде много, за да бъдат изгорени дори в Зела да имаше гори.

Самият Фарнак беше избягал заедно със съкровищата си. Жените му бяха намерени в харема убити. Когато научи това, Цезар изпита съжаление.

Той раздаде плячката на командирите и войниците си и отказа да вземе своя дял. Короните му бяха достатъчно. След разпределянето на плячката обикновените войници се оказаха с по десет хиляди сестерции по-богати, а легатите като Брут и Касий получиха по сто таланта. Толкова много злато бе оставено в кимерийския лагер. Кой знае какво бе отнесъл Фарнак? Никой обаче не получи парите на ръка. Всичко се записваше от специално избрани войнишки представители. Плячката трябваше да бъде показана на триумфалното шествие на пълководеца, преди да бъде раздадена.

 

 

След два дни войската тръгна за Пергам, където бе посрещната с ликуване и цветя. Фарнак вече не заплашваше провинция Азия. Макар че оттогава бяха минали четирийсет години, никой не беше забравил стотиците хиляди избити от Митридат Велики.

— Веднага щом се прибера в Рим, ще изпратя в провинцията способен управител — обеща Цезар на Архелай, сина на Митридат Пергамски. — Той ще знае кое е най-добро за възстановяването на страната. Край на събирането на данъци от публикани. След изтичането на петгодишния срок на освобождаване от налози всяка област ще събира таксите си отделно и ще плаща направо на Рим. Не затова обаче те повиках.

Цезар се наведе напред и опря ръце на бюрото си.

— Ще пиша на баща ти в Александрия, но Пергам трябва да научи съдбата си още сега. Възнамерявам да преместя седалището на управителя в Ефес — Пергам е твърде на север. Затова Пергам ще бъде обявен за царство, управлявано от баща ти. Държавата няма да е толкова голяма като завещаната някога на Рим от Атал, но ще е по-голяма от сегашната. Ще дам на Пергам земи от Западна Галатия. Имам чувството, че провинциите на Рим развиват все по-голяма бюрокрация, която постоянно скубе обикновените граждани. Затова винаги когато попадна на хора, способни да управляват зависима държава, аз създавам такова царство. Вие ще плащате данъци на Рим, но самият Рим няма да се занимава със събирането им. — Цезар прочисти гърлото си и продължи: — Има обаче едно условие: Пергам трябва да подкрепя Рим на всяка цена и да отстоява на всички външни врагове. Да останете не само клиенти на Цезар, а и на наследниците на Цезар. Да управлявате мъдро и да увеличавате благосъстоянието на всичките си поданици, не само на висшата класа.

— Баща ми винаги е бил мъдър човек, Цезаре — отвърна младежът, удивен от този невероятен подарък, — но най-мъдрата постъпка в живота му бе да те подкрепи. Благодарността ни не може да се изрази с думи.

— Не искам благодарности, а нещо много по-ценно. Вярност.

 

 

След това потегли на север към Витиния, страна, заемаща южните брегове на Пропонтида, голямо водно пространство, служещо като преддверие към огромното Евксинско море и свързано с него чрез тесния проток Босфор, на който се намираше древният гръцки град Византион. От другата страна Пропонтида се свързваше с Егейско море чрез протока Хелеспонт и така водите от големите сарматски и скитски реки се вливаха в Средиземно море.

Никомедия се разполагаше на един спокоен залив на Пропонтида, в чиято равна повърхност се оглеждаха околните хълмове и гори. Това бе едно от любимите места на Цезар, защото му навяваше топли спомени за един престарял цар с къдрава перука и силен грим, обслужван от цяла армия женствени роби. Не, те не бяха имали любовни отношения — третият цар Никомед и Цезар! Свързваше ги нещо повече — силно приятелство. А също дебелата стара царица Орадалтида, чието куче Сула я бе ухапало отзад в деня на идването на двайсетгодишния Цезар. Единствената им дъщеря Ниса беше отвлечена от Митридат Велики и държана като заложница в продължение на години. Лукул я бе освободил, когато тя вече беше петдесетгодишна, и я беше върнал на майка й. По онова дреме старият цар вече бе мъртъв. Когато Рим направи Витиния провинция, Цезар измами управителя Юнк, като прехвърли всички пари на Орадалтида в една банка във Византион и я настани в богато имение на брега на Евксинско море. Там Орадалтида и Ниса живееха дните си щастливо, ловяха риба с въдици от брега и разхождаха новото си куче на име Лукул.

Сега, разбира се, всички те бяха мъртви. В добре познатия му дворец живееше управителят. Най-големите ценности бяха отнесени още от Юнк, но позлатата и червеният мрамор стояха. Именно Юнк, размишляваше сега Цезар, го бе подтикнал да се опитва да прекрати своеволията и ограбването от страна на управителите на провинции. Е, пръв всъщност беше Вер, но той не беше управител. Вер бе съвсем различен от всички останали злосторници, както доказа Цицерон.

Управителите натрупваха цели състояния за сметка на провинциите си, продаваха граждански права, продаваха данъчни облекчения, конфискуваха имущества, определяха цените на зърното, присвояваха си всяко произведение на изкуството, до което се докопат, взимаха подкупи от публиканите и даваха под наем ликторите, а дори и войските си на римски лихвари, които събираха вземанията си.

Юнк бе натрупал доста голямо състояние във Витиния, но явно някой бог му се беше разсърдил, защото той и нечестно събраното му богатство потънаха в морето на път за дома.

„О, Цезаре, остарял си! Това беше отдавна и многобройните спомени, затворени между тези стени, са като лемури — същества от отвъдния свят, които биват пускани на земята само през две нощи на годината. Твърде много неща се случиха за твърде кратко време. Стореното от Сула още не е преодоляно и Цезар е последната му жертва. Никой мъж, нахлул в собствената си страна, не може да бъде щастлив. Всичко, което прави Цезар, е с някаква цел, Цезар вече не вярва във вълшебства. Защото вълшебства няма. Хората ги развалят с пороците, стремежите, недосетливостта, глупостта и алчността си. Един Катон или Бибул е в състояние да провали всяко добро управление. А един Цезар може да се умори от безкрайните опити отново да сложи нещата в ред. Онзи Цезар, който провеждаше словесни двубои с грозния стар цар е съвсем различен от сегашния — хладен, циничен и грохнал. Този човек няма мечти. Той просто иска да преживее поредния ден, без името му да бъде опетнено. Този мъж се приближава все повече към момента, когато животът ще му омръзне. Как е възможно един човек да сложи ред в Рим? Особено ако е минал петдесет и пет?“

Въпреки всичко животът трябваше да се живее. Сега Витиния се управляваше от един от най-обещаващите съмишленици на Цезар, Гай Вибий Панза. Цезар реши, че Понт трябва да се ръководи от друг, затова назначи един друг обещаващ човек, Марк Целий Винициан. Той трябваше да се справи с щетите, нанесени от Фарнак.

 

 

Когато даде последните си нареждания, Цезар затвори вратата на кабинета си и се зае с писане на писма: до Клеопатра и Митридат Пергамски в Александрия, до Публий Сервилий Вация Изаурик в Рим, до Марк Антоний, началника на конницата, и най-накрая до стария си приятел Гай Маций. Двамата бяха на една възраст. Бащата на Маций бе наел другия приземен апартамент в къщата на Аврелия в Субура и така двете момчета бяха израснали заедно в прекрасната градина на Мациевия баща. Маций Младши бе наследил градинарския талант на баща си и в свободното си време се грижеше за имението на Цезар от другата страна на Тибър. Той бе измислил оформянето на храсти чрез подкастряне и използваше всяка възможност да превръща чемшири и кучешко грозде в птици и животни.

Цезар изля душата си в това писмо, защото нямаше какво да крие от получателя му.

„Вени, види, вици.

Дойдох, видях, победих. Мисля да направя тези думи мой девиз, защото ми се случва постоянно, а и изразът е достатъчно кратък. Поне при последното идване, виждане и побеждаване се изправих срещу един чужденец.

На изток всичко е сложено в ред. Каква бъркотия само! По вина на алчни управители и чужди царе Киликия, провинция Азия, Витиния и Понт изнемогват. За Сирия не ми е толкова жал. Аз просто следвам стъпките на предишния диктатор Сула и предприемам неговите мерки, които се оказаха много сполучливи. Тъй като ти не се занимаваш със събиране на данъци, реформите в Мала Азия няма да те засегнат, но когато стигна Рим, от публиканите и другите спекуланти ще хвърчи перушина — добре им подрязах крилцата. Дали ме е грижа? Ни най-малко. Проблемът на Сула беше, че той не разбираше нищо от политика. Оттегли се от диктаторската длъжност, без да се увери, че новата му конституция не може да бъде отменена. Повярвай ми. Цезар няма да стори тази грешка.

Последното, което искам, е сенатът да се напълни с мои пионки, но се боя, че точно това ще стане. Може би си мислиш, че ще е по-разумно, ако сенатът ми е подчинен напълно, но не е така, Маций, не е. Докато има силна политическа конкуренция, най-амбициозните сред съмишлениците ми могат да бъдат контролирани. Ала когато в управлението има само мои привърженици, какво ще спре някой по-млад, по-пробивен от мен мъж да ме отстрани и да заеме диктаторското кресло? Властта трябва да има опозиция! Управлението няма нужда само от добрите люде, които се противопоставят на всичко заради самото противопоставяне. Тяхната опозиция не беше градивна, не се основаваше на разумни решения. Забележи, че говоря в минало време. Добрите люде са минало, съдбата им ще се реши в провинция Африка. Надявах се да срещна полезна опозиция, но се страхувам, че гражданската война я унищожи. Аз съм в безизходица.

От Тарс ме съпровождат Марк Юний Брут и Гай Касий. Простих и на двамата и те сега работят неуморно… за собственото си благо. Не, не за Рим и със сигурност не за Цезар. Дали няма да организират градивната сенатска опозиция? Не, боя се, че не. Те не се интересуват от страната си, а само от собствената си кариера. Все пак компанията им ме забавлява и научих немалко за лихварството.

Току-що завърших промените в някои зависими царства в Анатолия, най-вече в Галатия и Кападокия. Дейотар се нуждаеше от добър урок и аз му го дадох. Първоначално смятах да свия Галатия в един малък район около Анкира, но… о, о, о! Брут ревна като лъв и скочи да защитава Дейотар, който му дължи милиони. Как съм смеел да лиша този прекрасен човек от три четвърти от територията му и да превърна един постоянен източник на приходи в несъбираеми дългове? Брут категорично отказа да приеме решението ми. Какво красноречие, каква риторика! Наистина, Маций, ако Цицерон чуе Брут в разгара на такъв спор, ще си оскубе косата от завист. Касий също може да го засрами, дължа да добавя. Те не са просто шуреи, те са приятели от детинство.

Накрая оставих на Дейотар доста повече, отколкото възнамерявах в началото, но Западна Галатия отиде в новосъздаденото Пергамско царство, а Малка Армения придадох към Кападокия. Брут може да няма много желания, но тези, които има, ги преследва с дива страст. Най-важно за него е запазването на състоянието му.

Мотивите му са ясни като анатолийска изворна вода, но Касий е доста по-потаен. Той е надменен, самонадеян и ужасно амбициозен. Никога няма да му простя за циничния му отчет, който изпрати в Рим след смъртта на Крас край Кари, в който изтъкваше собствените си качества, а представяше покойния си пълководец като най-обикновен скъперник. Признавам, че парите бяха слабост на Крас, но той наистина беше велик мъж.

Касий е недоволен, че създадох тези зависими царства, без да се допитам до сената, без да се съобразя с друго мнение. В това отношение да си диктатор е истинско блаженство — така се печели много време за неща, които съм сигурен, че съм уредил по най-изгодния за Рим начин. На Касий обаче това никак не му се нрави. Или, ако се изразя по друг начин, Касий ще е доволен, само ако той е диктатор.

Имам син. Царицата на Египет ми дари момче миналия юни. Той, разбира се, не е римлянин, но ще управлява Египет, затова не се оплаквам. Колкото до майката, ще имаш възможността да я видиш лично. Тя настоява да дойде в Рим, след като републиканците (какво погрешно определение!) бъдат окончателно разбити. Агентът й, някой си Амоний, ще дойде с молба да й осигуриш парцел до градините ми на Яникулума за строеж на дворец, в който да отсяда, като дойде в Рим. Когато уредиш всичко, регистрирай го на мое име, макар че парите ще осигури тя.

Нямам намерение да се развеждам с Калпурния заради Клеопатра. Това би било неоправдано. Дъщерята на Пизон е образцова съпруга. Може да се задържам малко в Рим, но имам информатори. Калпурния е най-достойната жена за един Цезар. Тя е извън всяко подозрение. Прекрасно момиче.

Може би звучи жестоко, иронично, но аз съм променен до неузнаваемост, Маций. Един човек не бива да се издига толкова, че да няма достоен съперник, а се страхувам, че точно това се случи с мен. Хората, които можеха да се конкурират с мен по богатство, са мъртви. Публий Клодий. Гай Курион. Марк Крас. Помпей Велики. Чувствам се като фара на Александрия — няма сграда, която да достига дори до половината на височината му. Ако имах възможност, нещата нямаше да се развият така.

Когато прекосих Рубикон и настъпих към Рим, нещо в мен се прекърши. Не биваше да ме предизвикват. Наистина ли си въобразяваха, че няма да нахлуя в Рим? Аз съм Цезар, моята дигнитас ми е по-скъпа от живота. Цезар да бъде обвинен в мнимо предателство и прогонен? Немислимо. Ако трябва да го направя отново, ще го сторя. И въпреки това нещо в мен се прекърши. Никога няма да постигна онова, което исках — да бъда консул за втори път, върховен жрец, старейшина на сената, който има право да се изказва непосредствено след консулите, пълководец, който няма равен.

Сега за Ефес и Египет аз съм бог, а за Рим — диктатор и владетел на света. Това обаче не е по мое желание. Ти ме познаваш добре и знаеш какво искам да кажа. Малко хора ме разбират така. Тълкуват подбудите ми в светлината на собствените си амбиции.

Бях потресен да науча за смъртта на Авъл Габиний в Салона. Един добър човек, прогонен несправедливо. Старият Птолемей Авлет сигурно никога не е имал десет хиляди таланта да му плати. Съмнявам се Габиний да е получил повече от две хиляди за услугата. Ако Лентул се беше вдигнал навреме от Киликия и го бе изпреварил за сключването на този договор, щяха ли да го съдят? Разбира се, че не! Той беше от добрите люде, а Габиний гласуваше за Цезар. Точно това трябва да спре, Маций — избирателното прилагане на законите.

А, ето една тема, която Касий отказа да коментира. Когато му казах, че брат му Квинт ограбил Отвъдна Испания, натоварил плячката си на кораб и отплавал за Рим преди пристигането на управителя Гай Требоний, той не каза нито думичка. Продължи да мълчи, когато му съобщих, че корабът бил така препълнен, че потънал в устието на река Ибер и Квинт Касий се удавил. Не съм сигурен дали мълчанието му се дължи на това, че Квинт беше от моите хора, или на това, че създаваше лошо име на Касиите.

Очаквайте ме в Рим към края на септември.“

 

 

Непосредствено след битката при Зела Цезар бе написал писмо до Асандер в Кимерия. В него повтаряше казаното пред посланика: че Кимерия дължи на Понт четири хиляди златни таланта, а на римската хазна — още две хиляди. Уведоми също Асандер, че баща му е избягал в Синоп и очевидно е на път за дома.

Точно преди тръгването му от Никомедия той получи отговора на Асандер. В него той благодареше за напомнянето и с радост уведомяваше диктатора, че Фарнак е бил заловен и екзекутиран. Сега Асандер управляваше Кимерия и с радост щял да влезе в клиентелата на Цезар. Като доказателство за добрата му воля с писмото идваха две хиляди таланта; четири хиляди били изпратени на новия управител на Понт Винициан.

Така, когато Цезар отплава от Хелеспонт, корабът му бе натоварен със седем хиляди златни таланта и голям брой корони.

Първата му спирка бе остров Самос, където потърси един от по-умерените си противници, великия патриций и бивш консул Сервий Сулпиций Руф, който го приветства и искрено се разкая за деянията си:

— Ние се отнесохме несправедливо към теб, Цезаре, и аз съжалявам за това. Наистина, не съм предполагал, че ще се стигне до това.

— Вината не е твоя. Надявам се сега да се върнеш в Рим и да заемеш мястото си в сената. Не искам да ми се подмазваш, а да преглеждаш законите ми и да им даваш безпристрастната си оценка.

На Самос Цезар се раздели с Брут, на когото бе обещал да го направи жрец. Тъй като Сервий Сулпиций имаше голям авторитет в жреческите среди, Брут пожела да остане и да бъде обучен в тази област. Цезар съжаляваше само, че и Касий не остана.

След Самос спряха на Лесбос, където бе избягал един доста по-упорит негов противник, бившият консул Марк Клавдий Марцел. Той категорично отхвърли предложенията му.

Следващата спирка беше Атина, която подкрепяше горещо Помпей. Това не остана безнаказано. Цезар наложи на града голяма глоба, сетне отиде до Коринт на провлака между континента и полуостров Пелопонес. Гай Мумий го беше ограбил преди десетилетия и градът още не се беше възстановил. Цезар надничаше в пустите къщи, качи се в голямата крепост на Акрокоринт. Касий, на когото бе заповядал да го придружи, не можеше да разбере защо го прави.

— През този провлак трябва да има канал — рече Великият мъж, застанал на високите скали над морето. — Ако има канал, няма да се налага корабите да заобикалят нос Тенарум, изложени на бурите. Ще са в състояние да минават направо от Патра в Егейско море.

— Невъзможно! — изсумтя Касий. — Ще се наложи да се копае на дълбочина двеста и повече стъпки в монолитна скала.

— Нищо не е невъзможно. Колкото до стария град, той направо плаче за нови заселници. Гай Марий искаше да изпрати тук ветерани от войската си.

— И не успя — отсече Касий. Ритна един камък. — Възнамерявам да остана в Атина.

— Боя се, че няма да стане. Ще дойдеш с мен в Рим.

— Защо? — попита Касий и настръхна.

— Защото, приятелю, ти не си почитател на Цезар, а Атина също не е. Смятам за най-разумно да ви държа на разстояние. Не, не се сърди, изслушай ме.

Касий вече се беше обърнал да си върви, но се спря, тъй като си помисли: „Внимавай, Касий. Все пак той управлява.“

— Реших да помогна на теб и на Брут да се издигнете не от някаква симпатия, а защото и двамата трябва да станете претори и консули, когато ви дойде времето. — Цезар се вгледа изпитателно в очите на Касий. — Престани да ме мразиш и се благодари на боговете, че съм милостив човек. Ако бях Сула, сега нямаше да си жив, Касий. Насочи пагубната си енергия към градивни начинания и работи за благото на Рим. Аз не съм важен, ти не си важен, важен е Рим.

— Закълни се в главата на новородения си син, че нямаш амбиции да станеш цар на Рим.

— Кълна се. Цар на Рим ли? По-скоро ще се присъединя към онези луди отшелници, които живеят в пещери по брега на Асфалтовото езеро. Сега погледни на нещата непредубедено, Касий. Тук е възможно да се прокопае канал.