Патрик Лий
Проломът (7)

Стъпките му са единственият звук в нощта и не се чуват надалеч.

За това време на годината денят е бил топъл и влажен, но през последния час — часа преди полунощ — в Минеаполис се промъква студ и раздвижва призрачни мъгли в тихата като гробище Сидър Стрийт.

Толкова навътре в квартала няма улично осветление. Някои от онези, които свързват двата края тук, предпочитат да е точно така. Тази нощ същото се отнася и за Травис Чейс. Толкова е тъмно, че не се вижда нито силует, нито сянка, стъпките му едва се чуват по разбития паваж. Единствените същества в нощта, които могат да доловят присъствието му, са по-диви и от него (докато си го помисля, някаква кучешка верига издрънчава тихо на веранда някъде вляво), но те не се интересуват от работата му. Приближаването му няма да бъде усетено от онези, които имат значение.

Пистолетът е в джоба му.

Мъглата пред него се разрежда и той вижда къщата. Къщата на Емили Прайс. Единствената светлина идва от големия прозорец в дневната, очертава го призрачно. Той си представя двамата вътре. Сигурно седят на канапето, прегърнати, разменят по някоя дума, ако изобщо говорят. Щом си помисля за това, срамът му се разгаря още по-силно.

Няма представа какво ще се случи, когато почука на вратата.