Патрик Лий
Проломът (2)

1.

На първата годишнина от излизането от затвора Травис Чейс се събуди в четири сутринта от ярката слънчева светлина, проникваща покрай щорите на прозореца. Натовари раницата в експлоръра, излезе от Феърбанкс по Шосе 2 и след час гумите на колата свистяха по асфалта на магистралата Далтън, водеща на север към Полярния кръг и Брукс Рейндж оттатък него. От билата на най-високите хълмове виждаше пътя и тръбопровода — виеха се на километри напред през ниските ридове и пламналите от розовата върбовка долини.

Пътуването не бе празник. Никак даже. А обмисляне на всичко, което имаше значение — къде се намира и накъде ще продължи оттук нататък.

Таблото показваше, че навън е петнадесет градуса. Травис спусна прозорците и остави влажния въздух да нахлуе в купето. Лятото беше в разгара си, но тук то приличаше по-скоро на пролет в Минеаполис. Долавяше се миризма на мокра трева, току-що освободила се от снежната покривка.

Стигна Колдфут в десет и спря да хапне. Градчето, състоящо се от няколко постройки и население под двадесет души, зависеше изцяло от търговията с пътниците по Далтън. Предимно шофьори на камиони, тръгнали към нефтените полета в Прудоу Бей, на четиристотин километра на север. Колдфут бе последният признак на човешки живот по магистралата преди последния водораздел и дългото спускане към морето.

Травис нямаше да продължи чак дотам. Планините, заради които беше дошъл, бяха точно тук. На запад от градчето националният парк и резерват Портите на Арктика следваше хребета в триста и двайсет километрова дъга на югозапад. Там нямаше пътища; нямаше дори пътеки. Туризмът в Брукс Рейндж беше изцяло неофициален, макар че различни уебсайтове и пътеводители описваха най-сигурните и често използвани маршрути. Травис ги беше изучил всичките, след което бе начертал свой собствен, за да ги избягва.

Остави колата на депото, напълни бутилките с вода, нарами раницата и преди единайсет вече беше на път. Когато спря за вечеря (пакетче замразен и вакуумиран кафяв ориз, който сготви на малкия газов котлон), беше изкачил първия хребет, извисяващ се на шестстотин метра над градчето. На юг последните сто и десет километра от пътуването се губеха в безкрая — назад към света и към местата, между които трябваше да избира.

Аляска или Минесота?

Естествено, имаше натиск да се върне у дома. Натиск от всички, които познаваше. Беше минал само месец от освобождаването му, когато си купи еднопосочен билет за Феърбанкс; някои от близките му дори не бяха имали възможност да го видят. Какво бъдеще виждаше за себе си на север, на повече от три хиляди километра от семейството си?

А какво бъдеще виждаше сред тях? Дори за малцината, които можеха да разберат и да му простят стореното, той винаги щеше да е братът, прекарал петнайсет години в затвора. След двайсет години, в очите на следващото поколение, все така щеше да е „онзи тип“. Онзи чичо. На това ли му викат свобода?

Продължи към следващото било, преди да спре, за да прекара нощта. Или по-скоро онова, което минаваше за нощ тук — няколко часа хладен здрач, когато слънцето се топваше в мъглата над северния хоризонт, но без напълно да се скрива. Опъна палатката на меката почва до заснежения гол участък, простиращ се километри по горната част на склона, и седя близо час пред нея в очакване сънят да го налегне.

На осем, а може би десет километра на запад (тук разстоянията бяха трудни за преценяване) се издигаше каменист хребет, по-висок от подножията, които бе изкачил досега. Стори му се, че вижда в задържалата се светлина сенки, които бързо пробягаха по скалата. Извади бинокъла, опря лакти на коленете си и наблюдава хребета повече от минута, преди да ги открие — бели диви овце, двайсет или повече, движеха се с призрачна лекота по почти вертикалната гранитна стена. Агнета на възраст не повече от два месеца следваха майките си с уверена умела стъпка. Гледа ги, докато не изчезнаха зад един скален ръб.

Най-сетне усети успокояващата тежест в крайниците си, влезе в палатката и се напъха в спалния чувал, за да се унесе от тихото шумолене на вятъра в ниската трева.

Събуди се с разтуптяно сърце и седна. Нещо го беше стреснало, но не можеше да определи какво.

Слънчевата светлина през стените на палатката бе по-силна. Часовникът показваше малко след три сутринта.

Над хребета проблесна разкривеният тризъбец на мълния. Последва басова вълна — разтресе земята, сякаш идваше направо от недрата на планината.

Травис легна отново и разтърка очи. На запад отново безмълвно проблесна мълния, този път по-ярко. Той започна да отчита секундите по часовника и преброи до трийсет и пет, преди гърмът да стигне до него. Бурята бушуваше поне на десет километра от лагера му.

Въпреки че бурята се усилваше, сънят отново започва да го надвива. Травис намираше странна утеха в рева й — приспивна песен, идеално подхождаща за това сурово и непрощаващо място. След няколко минути мълниите и грохотът вече бяха много по-наблизо и между тях почти нямаше пауза.

Миг преди отново да прекрачи в съня, чу в бурята нещо, което пак го накара да отвори очи. Откъм запад. Какво беше? Изобщо не приличаше на гръмотевица. Беше по-скоро като писък, макар и не човешки, нито дори животински. Най-много напомняше на разрязването на метален лист в затворническата работилница. Е, значи е било точно това. Собствените му призраци го преследваха на ръба на съня. Бяха упорити, но той вече се беше научил да не им обръща внимание.

Затвори очи и се унесе.

На четвъртата вечер опъна палатката на петдесет и осем километра от Колдфут, макар че според джипиеса лъкатушещият път, който бе избрал, бе дълъг почти осемдесет. Изяде затопленото пакетче супа с енчилада (всичките замразени и вакуумирани храни имаха вкус по-скоро на пакетчетата, отколкото на онова, което пишеше на тях) на ръба на стръмния склон, спускащ се към долината на сто и осемдесет метра надолу. Широкото й равно дъно вървеше почти право на северозапад в продължение на около пет километра.

Плътен облак мъгла се виеше през долината като димна река, вълнуваше се около стърчащите скали и се натрупваше в по-дълбоките места. Точно под Травис дъното на долината бе напълно скрито, макар че през няколкото мига, когато полегатите лъчи на слънцето я осветиха по дължина, той видя нещо да проблясва под мъглата. Вода, а може би лед.

Спа добре и се събуди само два пъти, този път не от гръмотевици, а от воя на вълци. Нямаше представа на какво разстояние са, макар че понякога му се струваше, че едва ли са на повече от четиристотин метра от палатката. Беше чел, че глутниците променят силата на воя си, за да объркат плячката (както и другите вълци) за разстоянието. Явно действаше и при хора.

Събуди се в шест сутринта, отметна покривалото и седна в свежия въздух. Бе доста по-хладно от вечерта. Беше ясно и се виждаше надалеч.

Аляска или Минесота?

Беше дошъл тук, за да си отговори на този въпрос. Засега безуспешно.

Доводите за и против се въртяха в ума му сякаш самички. Домът означаваше семейство, приятели. Въпреки цялото си осъждане, което никога не биха могли да скрият, те винаги щяха да приемат миналото му по-присърце непознатите. Домът беше брат му Джеф, който му предлагаше да го включи в софтуерния бизнес, който въртеше от къщи, и да го запознае с тънкостите му.

Домът беше и пълен с призраци. Всяка улица в стария му квартал се огъваше под тежестта на разтревожени спомени.

Аляска беше това тук. Пълната пустота, която не твърдеше, че разбира образа му по един или друг начин, и не правеше усилия да го вкара в старите коловози. Когато се премести във Феърбанкс, не взе нищо. Дори самия себе си, както му изглеждаше понякога. Само преди година, през първите дни на свободата си, не би повярвал на подобно нещо, но тук понякога минаваше цял ден, без да си помисли за затвора или за онова, което беше направил, за да се озове в него. Тук понякога просто не беше онзи човек. И проклет да е, ако това усещане не се усилваше все повече и повече.

И всичко това щеше да свърши в часа, в който отново стъпи в стария си свят.

Именно затова, ако не заради нещо друго, Травис си мислеше, че знае към кой избор клони.

Отвори раницата, облече се, обу се и излезе. Меката снощи трева хрущеше под подметките му. Изправи се и се протегна, после коленичи и извади котлона и канчето. Синият пламък засъска под студената вода за кафето. Докато чакаше да заври, Травис се разходи до ръба на пропастта. Долината се виждаше ясно в свежото утро.

Замръзна.

Известно време можеше само да се взира. Беше толкова изненадан, че не бе в състояние дори да мигне.

На дъното на долината лежаха останките на „Боинг 747“.