Патрик Лий
Проломът (51)

44.

Пилгрим стоеше пред отворената врата на шахтата и се взираше в полумрака. На три метра под него дебелогъзият му първи помощник Джакли заедно с трима други напредваше доста добре с бронираната врата. Висящата платформа, чиито въжета бяха закрепени за яки скоби в пода на коридора, беше отвратително място за пробиване. Колкото по-силно натискаше Джакли карбидната бургия в стоманата, толкова повече се движеше самата платформа. За да се справят с отдавна предвидения проблем, другите двама опираха греди на противоположната стена. В другия край на едната греда имаше закрепена плоскост и Джакли се облягаше на нея за по-добра опора. Беше сложно решение, ангажиращо много усилия и внимание, но вършеше работа.

Пилгрим не се чувстваше напрегнат от това. Всъщност не си спомняше кога за последен път се е чувствал напрегнат за каквото и да било. А и как би могъл да е напрегнат, щом Шепот работеше за него и през всички тези години го водеше към желаната от него цел?

Контрол върху Бордър Таун.

Контрол върху всички могъщи неща в главната лаборатория, от другата страна на бронираната врата. Там имаше толкова много чудеса, които Тангента така и не успя да разбере напълно. Единици, очевидно създадени за велики и ужасни цели, но които операторите така и не се научиха как да използват. В някои случаи дори не знаеха как да ги включат.

Шепот обаче знаеше. Щом се озовеше там, Пилгрим щеше да разполага с всичко, което му е нужно.

През годините се беше научил да не задава въпроси за криволичещия път, начертан му от Шепот. Онова, което бе поискал от него, беше огромно. Не можеше да го постигне сам. Затова беше естествено планът да го озадачава. Беше естествено да е сложен и объркващ. Това бе част от силата му. И ето че проработи. Намираше се тук, защото се бе доверил на Шепот и бе следвал точно предписанията му.

Това включваше дори запазването на живота на пленниците горе. В това число и на Чейс. Чейс, за когото Шепот казваше, че е най-важен от всички. Пилгрим само смътно се питаше защо ли. Може би щеше да се окаже изключително ценен подчинен, след време и след достатъчно натиск. Кой знае? Пък и на кого му пука? Шепот искаше той да е там, и това беше достатъчно.

Долу Джакли използваше бургията по-скоро като нож, отколкото за пробиване — изрязваше в дебелата трийсет сантиметра врата дупка, през която да може да се провре човек. Сега се хилеше тържествуващо, тъй като бургията бе описала пълен кръг и бе стигнала там, откъдето беше започнала. Изрязаното парче стомана леко хлътна.

— Магнит — каза Джакли.

Мъжът зад него повдигна захранван от акумулатор магнит във формата на подкова и му го подаде. Джакли го приближи до изрязаната тапа и го включи. С басово бръмчене подковата се залепи за метала с такава сила, че Джакли за момент изгуби равновесие. Сега всички на платформата държаха широката дръжка на магнита и го задърпаха назад.

— Внимателно — каза Джакли. — Колкото повече излиза, толкова по-леко трябва да дърпаме.

Тапата се плъзна навън на пет сантиметра, после на десет, на петнайсет. Когато стигна двайсет сантиметра, започна да се накланя и Джакли направи знак на останалите да спрат и каза:

— Дърпайте.

Другите хванаха здраво гредите в стената на шахтата и дръпнаха платформата назад от вратата, за да може тапата да падне свободно долу, а не върху самата площадка. Джакли внимателно се наведе напред, опрял корем върху парапета, и дръпна магнита за последен път.

Тапата се отдели от вратата и полетя в непрогледния мрак. Тишина, докато падаше девет етажа. Последва удар. Сякаш гръмна оръдие на палубата на разрушител. Пилгрим усети екота с костите си. Великолепно чувство. Всичко в този момент беше великолепно. Джакли и останалите вдигнаха глави нагоре, ухилени като малоумни хлапета. Гледката го накара да се разсмее.

Оставаше да се направи само още едно нещо. Джакли трябваше само да напъха тялото си през дупката и да натисне бутона от другата страна, на три метра навътре в лабораторията. Бронираната врата щеше да се отвори широко. Мъжете щяха да пуснат гредите и платформата щеше да се върне в центъра на шахтата. Джакли се хвана за края на отвора, намери опора и пъхна главата и раменете си. Няколко секунди по-късно беше наполовина вътре и краката му ритаха комично във въздуха. Другите се разсмяха и ги бутнаха, за да му помогнат.

И тогава някъде от мрака високо над тях се разнесе писък. Не човешки. На метал. Някакъв механизъм протестираше и се търкаше в метал. Накрая се предаде. Тишина.

Мъжете престанаха да се смеят и погледнаха нагоре.

Джакли спря да рита.

— Какво беше това, мамка му? — Гласът му бе приглушен през отвора, който в момента бе изцяло запълнен от задника му.

Още секунда не се случи нищо. После Пилгрим усети полъх на вятър. Нежен като въздишка, той духаше право надолу в шахтата и през отворената врата, до която стоеше. Мъжете на платформата също го усетиха; вятърът разроши косите им.

После един от тях трепна и изпищя като момиченце. Миг по-късно светът пред Пилгрим се изпълни с размазан метал, който се появи и изчезна за половин секунда. Поддържащите въжета на платформата се скъсаха със звън като струни на китара, но звукът едва се чу от противния трясък под краката му. Пилгрим се олюля и отстъпи назад от отворената врата. След две секунди от дъното на шахтата се чу тътен, в сравнение с който ударът на тапата бе като детска хлопка.

Измина цяла вечност, докато ехото заглъхне. А после тишината се разцепи от пронизителен писък. Той се върна при отворената врата и погледна надолу към черната пустота, където преди малко се намираше платформата. Сега там нямаше нищо. Трябваше му още малко време, за да осъзнае какво вижда, след което разбра откъде идва писъкът.

Джакли. Гилотиниран чисто, когато кабината на асансьора бе минала плътно до бронираната врата. Срязан като за учебник по анатомия, направо през задника. Кръвта бълваше от тялото му като вода от стисната гъба. Все още беше жив. Горната му половина продължаваше да виси в лабораторията, извън полезрението на Пилгрим. Но не и извън обхвата на слуха му. Писъкът продължаваше и продължаваше, пронизителен и несвързан.

Това не можеше да е част от шибания план. Как беше възможно Шепот да позволи подобно нещо?

Обърна се. Погледът му се насочи към стоманената кутия с дръжка на метър и половина от него. От процепа струеше синя светлина.

Не направи крачка към нея. Очите му се спряха върху нещо друго, което го накара да замръзне.

Пистолет. Увиснал във въздуха. На метър от него. Насочен към лицето му.

В коридора настъпи мълчание. Дори писъците на Джакли престанаха. Пистолетът висеше непоклатимо в нищото.

— Но аз направих всичко, което ми каза той — промълви най-сетне Пилгрим и чу треперенето на собствения си глас. — До най-малката подробност.

— И точно затова си тук — произнесе нечий глас.

Пилгрим видя блясъка от дулото, но не доживя да чуе гърмежа.