Патрик Лий
Проломът (26)

21

Денят се изниза за няколко часа полет над Канада и Северния Атлантик, ускорен от пътуването на изток през часовите пояси.

Пейдж даде на Травис два тънки доклада, по един за единиците, които бяха взели със себе си. Предметите в черните касети.

КРАТЪК ДОКЛАД —

ЕДИНИЦА ПРОЛОМ 0118 — „МЕДИК“

ПОЯВА ОТ ПРОЛОМА: 15 юли 1981 г., 07:31.

ФИЗИЧЕСКИ ДАННИ: Медик е с маса 1,31 кг. Дължина 11,5 см, височина 8,1 см, ширина 3,0 см. На външен вид силно напомня на пистолет. Устройството му е просто — тръба, дръжка и спусък с предпазител. Черен на цвят.

ФУНКЦИЯ: Локализирано, изключително ускорено лечение на увредени биологични тъкани. Изпраща от дулото лъчи, покриващи площ с ширина 30 см от разстояние ок. 15 см. Лъчението представлява сложна смес от различни частици, повечето неизвестни и неидентифицирани от съвременната наука. Резултатът е моментална смърт на най-вредните микроорганизми, както и съсирване на цялата изложена на въздух кръв за по-малко от секунда. Изключително полезен за борба с инфекции и третиране на тежки рани, до известна степен.

Действа върху хора, всички опитни животни и върху гръбначни като цяло. Не действа върху нито едно безгръбначно.

ТЕОРИИ ЗА ПРИНЦИПА НА ДЕЙСТВИЕ: Няма.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗПОЛЗВАНЕ: Много рани са твърде тежки, за да може Медик да подейства навреме и да предотврати фаталния изход.

КРАТЪК ДОКЛАД —

ЕДИНИЦА ПРОЛОМ 0353 — „ДУБЛЬОР“

ПОЯВА ОТ ПРОЛОМА: 24 януари 1991 г., 14:50.

ФИЗИЧЕСКИ ДАННИ: Дубльор е с маса 7,85 кг. Дължина 18,2 см, височина 5,1 см, ширина 5,1 см. Черен и жълт, прилича на голям фенер с квадратно тяло и две лещи в двата края.

ФУНКЦИЯ: Когато се включи, Дубльор излъчва дискретни конуси светлина от двата си края. Жълта от жълтата част и ултравиолетова от черната. Двата конуса излизат навън от лещите и прекъсват рязко на разстояние малко повече от 1,5 м.

Всичко, намиращо се в обхвата на жълтия лъч за повече от 3,44 секунди, се клонира физически, като копието се появява в ултравиолетовия лъч. Създаването на копието е почти моментално, времето от началото до края не превишава два кадъра цифрово видео, или по-малко от 0,066 секунди.

Физическата идентичност на клонинга с оригинала е съвършена, вероятно до атомно ниво. Това бе демонстрирано с клониране на лаптоп. Копието работеше безупречно и съдържаше същия софтуер като оригинала. Могат да се копират също така химически съединения и процеси. Клонираните куршуми поразяват като нормалните. Клонираната храна, поета от опитни животни, не дава нежелани странични ефекти. Бе направено копие на горяща запалка „Зипо“, заедно с пламъка.

ТЕОРИИ ЗА ПРИНЦИПА НА ДЕЙСТВИЕ: Няма.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗПОЛЗВАНЕ: (1) Не действа върху повечето единици от Пролома. До [16 ноември 2008 — последно осъвременяване] са клонирани успешно само [5] типа единици — Единица 0001 (Тежък парцал), Единица 0004 (Чиреп), Единица 0012 (Тапа), Единица 0028 (Рееща се жица), Единица 0051 (Инерционна талпа).

(2) Живи тела могат да се клонират, но при всички досегашни експерименти клонингът е мъртъв. Аутопсиите не са в състояние да определят някаква специфична причина за смъртта. Оригиналите (поради етични причини са използвани само мишки и плъхове) не са подложени на вредно въздействие. В Тангента е установено решение никога да не се одобрява клонирането на човек.

Когато Травис привърши с четенето, Пейдж отвори лаптопа си и го обърна към него.

— Това е запис на опит с последната единица, с която разполага Пилгрим. Предметът не е точно уникален. През годините пристигнаха четири такива. Той притежава само един. Не е като Шепот, но е силен по свой начин.

Отвори видеофайл и го пусна. На екрана се появи гола бяла стая с метална клетка, не по-голяма от единична килия за пияници в ареста на някое затънтено полицейско управление. В кадър се появи оплешивяващ мъж около четиридесетте, държеше оранжев куб със страна десетина сантиметра. Върху куба имаше изписани с черно символи, но бяха твърде далеч от обектива, за да се различат ясно. Нямаше значение — Травис виждаше, че писмеността е различна от странните драсканици, които беше прочел на стената в офиса на Пейдж. И със сигурност не беше на английски.

— Четвърти октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста — каза оплешивяващият мъж. — Видеодемонстрация на единица нула две нула пет, Арес.

Човекът влезе в клетката с куба, затвори вратата и я заключи отвътре. После започна да работи по куба, да мести символите по повърхността му и да ги подрежда. Камерата даде по-общ план и показа група хора, седнали на столове около клетката; най-близкият бе на около три метра от нея. Мъже и жени, на възраст между двайсет и четиридесет. Облечени неофициално. В тях нямаше нищо особено, само дето бяха малко напрегнати. Нещо щеше да се случи и те го знаеха.

Мъжът в клетката приключи с работата си върху куба. Предметът внезапно блесна с ярка светлина, която освети образа и накара стаята да изглежда по-тъмна. В същия миг всички с изключение на трима от седящите се обърнаха рязко и изгледаха мъжа в клетката с нещо като изненада.

После скочиха като един и се втурнаха към него като бейзболисти, тичащи презглава да надбягат противника. Стигнаха до клетката едновременно, мъчеха се с всички сили да се доберат до човека вътре. Ръце се протягаха между прътите. Ръце сграбчваха стоманата и я разтърсваха. Някои от нападателите отстъпиха назад и нанесоха силни ритници по ключалката на вратата. Ако успееха да стигнат до оплешивяващия, със сигурност щяха да го разкъсат на парчета. Нямаше място за съмнение.

От движенията им ясно личеше, че целта им не е самият куб. Не искаха да го унищожат, нито дори да го вземат; реакцията им бе насочена към мъжа, който го държеше. Някои клякаха и се мъчеха да го хванат за краката. Други се покатериха върху клетката и мушнаха ръце между прътите с надежда да се доберат до главата му. Искаха да го убият. Нищо друго.

Но ако се изключи яростта им, действията им бяха изненадващо нормални. Нищо не показваше, че хората са контролирани като безмозъчни марионетки или са доведени до някакво животинско състояние на ума. Нищо подобно. Бяха просто изключително вбесени, изцяло съсредоточени върху целта си. Ако не друго, умовете им бяха по-ясни заради притока на адреналин. Пред очите на Травис двама от тях се посъветваха, след което единият извади ключове за кола и се опита да отключи с тях.

Мъжът в клетката само се взираше в ордата около себе си, поразтърсен от ставащото, но в никакъв случай изненадан. Точно като ихтиолог в клетка против акули.

Травис загледа тримата, които бяха останали по местата си. Те се намираха най-далеч от клетката. И най-далеч от оранжевия куб. Предметът сякаш имаше обхват на действие и те бяха непосредствено извън него. Един от тях вдигна очи, привлечен от някой извън кадър. Кимна в отговор на нещо, стана и направи само една крачка към клетката. Погледът му изведнъж стана жесток. Челюстта му се стегна. Секунда по-късно вече тичаше към плешивия и се набута в множеството.

Видеозаписът свърши.

Известно време Травис продължи да се взира в екрана, после погледна Пейдж и попита:

— Какво е писано за това чудо? Че вбесява хората ли?

— Свързано е по някакъв начин с Р-комплекса — каза тя. — С рептилоидната основа на мозъка, откъдето идват реакциите от типа „бий се или бягай“. Където се поражда яростта. Кубът прави две неща. Първо, набелязва всеки в рамките на няколко крачки около себе си като цел. После въздейства върху всички останали в радиус шест метра от себе си, увеличава агресивността им до максимум и ги насочва срещу целта.

— Обзалагам се, че някой в Бордър Таун е научил това по трудния начин — отбеляза Травис.

Пейдж кимна и извърна поглед. Травис реши да не я разпитва за подробности.

— Случайно да е излизало нещо хубаво от Пролома? — попита Травис. — Моментален генератор на кученца, нещо от този род?

Пейдж успя да се усмихне.

— Не всичко е лошо. Ако оцелеем през следващите трийсет и шест часа, ще ти покажа някои от хубавите неща.

Някъде над Гренландия Травис отпусна облегалката назад и се опита да си почине. След няколко минути вече спеше.

Пейдж го гледаше.

След малко се усети и извърна очи, макар че в помещението нямаше никой, който би могъл да я види.

Не беше сигурна какво чувства към него. И с пълни основания — в момента чувствата й бяха пресилени до крайност. Този човек я беше спасил от най-ужасното нещо, което бе преживявала, бе се появил изневиделица, с гръм и трясък, след което я бе носил повече от двайсет и пет километра до безопасно място. Спомените й от пътуването през планините, преди напълно да изгуби съзнание, се състояха от кратки моменти на пробуждане. Идваше на себе си в ръцете му, носена като дете. Това беше отвратително — да не може да се държи на крака, след като години наред бе тренирала тялото си според стандартите на специалните части. Но имаше и нещо друго и нямаше начин да го отрече — в същото време й беше хубаво да я носят. Ирационално хубаво, на някакво първобитно ниво, сведено изцяло до уязвимост и сигурност. Той просто я беше накарал да се чувства в безопасност.

А после го целуваше. Господи, защо го беше направила? Нямаше реална необходимост от това — той вече беше изиграл ролята достатъчно добре, поне що се отнася до хеликоптера. Сега й се искаше да припише случилото се на делириума, но фактът бе, че точно в онзи момент бе съвсем на себе си. Вятърът от вертолетни перки се оказа много ефективен будилник.

Отново го погледна. Дълбоко заспал, слънчевите лъчи осветяват гърдите му, сенките от гънките на ризата му се движат от дишането.

Не, определено не се доверяваше на чувствата си. Само преди няколко часа бе видяла историята на живота му на екрана на компютъра си и я бе приела като ритник в корема, а веднага след това се хвана, че търси начини да го оправдае, да не го вини за онова, което беше направил, за онова, което е бил в далечното си минало. Беше цяло чудо, че не каза всичко това на глас и не се изложи пред собствените си хора.

И всичко това бе наложено върху нещо, с което изобщо не искаше да се захваща.

Баща й.

Не беше плакала. От първоначалната й реакция на поляната. Беше се опитала. Беше се опитала поне да го приеме, да се убеди, че наистина се е случило. Засега не се получаваше. Беше твърде голямо, бе станало твърде скоро, просто не можеше да долови размерите му.

Щеше да му дойде времето. Нямаше защо да пришпорва нещата.

Засега реши и тя да подремне малко. Стана и излезе, за да си намери друго спокойно място.

Травис усети някой да разтърсва рамото му. Беше ли спал изобщо? Сякаш не. Отвори очи и видя стоящата над него Пейдж. Светлината от лампите на тавана образуваше ореол около нея. Тъмнината навън се нарушаваше на всеки няколко секунди от сигналните светлини на крилото.

— Кацаме след пет минути — каза Пейдж.

Травис кимна. Тя излезе, за да говори с някого в коридора.

Самолетът се спускаше стръмно и разкриваше добър изглед към целта им — базата на швейцарските ВВС в Мейринген. Пистата се врязваше по обезпокоително познат начин между планинските хребети.

След десет минути Травис излезе от намиращата се на нивото на пистата врата. Звездите сияеха ярко над планините.

Очакваше ги хеликоптер — по всяка вероятност „Чинук“ — с две перки, които вече се въртяха на празни обороти. Екипът прехвърли екипировката и след пет минути отново бяха във въздуха и летяха на север към Цюрих и онова, което ги очакваше на Театерщрасе 7.