Патрик Лий
Проломът (12)

10.

Шумът на хеликоптера заглъхна, но Травис още десет минути остана да следи хребета през кедровите клони. От високата позиция се виждаше пътят, гол и без никакви сенки в продължение на повече от три километра. Да ги спипат на това място бе равносилно на самоубийство.

Пътуването се оказа толкова трудно, колкото беше очаквал. За последните дванадесет часа хеликоптерът на пет пъти бе обикалял долините да ги търси, като правеше бавни методични обиколки или просто увисваше във въздуха за няколко минути. Убежищата бяха малко, но винаги можеха да ги достигнат за краткото време, което им оставаше, след като чуеха приближаващия се звук на роторите.

Бяха стигнали тези кедри като по чудо. Травис скри Пейдж дълбоко под клоните и успя също да се шмугне под тях точно когато машината се появи на близкия завой на долината.

Сега отново се бе възцарила пълна тишина. Или поне толкова пълна, колкото можеше.

Пейдж отново се беше унесла — всъщност едва се беше събудила въпреки рева на перките на трийсетина метра от тях. Кожата около раната на ръката й бе гневно червена, а инфектираната тъкан вътре като че ли бе станала три пъти по-голяма. Най-плашещото бе, че вените под лакътя й се бяха подули и потъмнели, което означаваше, че инфекцията е стигнала и до тях. И това бе само видимото с просто око. Накъде ли другаде беше плъзнала?

Пакетът му за първа помощ спокойно можеше да е и детски комплект за чичо доктор. Вътре нямаше нищо, което да се справи с това нараняване, макар че той все пак използва с нейно одобрение обезболяващия и антисептичен спрей. Единственият видим резултат бе изгарящата болка, която тя се опита с все сили да скрие от него. Не успя обаче — при толкова сълзи в очите на човек не му остава друго, освен да премига.

Когато потопиха бъгито в реката — изминаха километри покрай брега, за да намерят бързеи с достатъчно пяна, която да го скрие, — температурата на Пейдж беше скочила и тя беше почти в безсъзнание. Затова Травис изхвърли в реката и трийсет и петкилограмовата раница, като взе само малка бутилка вода, и я носеше.

Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. Пейдж тежеше двайсет килограма повече от раницата и не беше проектирана от „Норт Фейс“ така, че да разпределя тежестта си по гърба му. Изкачванията бяха мъчителни. Спусканията се оказаха още по-трудни, всяка стъпка напрягаше глезените му и заплашваше с изкълчване. Което на практика се равняваше на смъртоносно нараняване. И за двамата.

Това го накара да осъзнае през какво е минала Пейдж през последните три дни. Всичките му неудобства бяха като да си удариш пищяла в крака на масата в сравнение с нейното.

Повдигна я внимателно. Очите й се отвориха за секунда, но не се фокусираха. Искаше му се да вярва, че кататонията й е резултат най-вече на опиата и липсата на сън, но трябваше да признае, че инфекцията също играе значителна роля, която става все по-силна. Потта по челото й бе като капките върху предното стъкло на кола по време на дъжд.

Излезе от прикритието и тръгна, като си наложи още по-бързо темпо. Откритото пространство пред тях беше като въплъщение на тревогата. Много добре си представи как се чувстват страдащите от агорафобия в някой мол. Като преследван дивеч.

Нямаше никакви причини да мисли, че хеликоптерът може да има добри намерения. Ако хората на Пейдж бяха успели по някакъв начин да открият катастрофата, щяха да изпратят по-многобройни сили — изтребители в небето и множество хеликоптери, спускащи персонал по всеки хребет на километри наоколо. Щеше да има уверено присъствие на сила, намираща се на собствена територия.

А този самотен вертолет приличаше по-скоро на мародер в нечия къща.

Долината леко завиваше и се оказа, че откритото пространство е по-голямо, отколкото го беше видял. Беше минал по същия маршрут и на идване, но не можеше да си спомни къде точно има дървета.

Позна високия скалист хребет, на който бе видял дивите овце през първата нощ в парка. Тогава бе на няколко километра източно от него, откъм Колдфут; сега се намираше далеч на запад от него, все още дълбоко в планините. Пресметна разстоянието приблизително и реши, че при това темпо — по-бавно, отколкото когато бе само с раницата, въпреки че сега неотложната нужда го тласкаше напред — градчето е на най-малко дванадесет часа път.

Разбира се, не можеше да спи. Пейдж щеше да оцелее или да умре в зависимост от това колко скоро ще се погрижат за инфекцията й. Всеки час беше от значение.

Вървеше и си мислеше за онова, което му бе казала на поляната.

Тангента. Проломът. Шепот.

Прозрачното парче, което бе намерил у единия убит, бе в джоба му. Ключът на Шепот. Какво точно правеше Шепот, когато се задейства? Думите на Пейдж отново прозвучаха в главата му.

„Не ние сме построили това нещо“.

Не ние, хората.

Трудно му бе да проумее всичко това. И не защото не й вярваше. Тъкмо обратното.

Пейдж промърмори нещо и прекъсна мислите му. Не бяха думи — просто уплашен възглас, нещастен и умолителен. Продължи само няколко секунди, след което тя отново притихна, но напрежението в мускулите й остана; очите й се движеха под затворените клепачи. Травис се запита колко ли време ще мине, преди да може да сънува нещо друго освен кошмари.

— В безопасност си — тихо й каза той. — Отидоха си.

Не очакваше да помогне, но се получи. Тя се отпусна почти моментално и потъна в нещото, което при нея минаваше за сън без сънища.

Мъчеше се да не я гледа.

Мъчеше се да не забелязва миглите й, начина, по който къдриците падаха на челото й, почти невидимите следи от отдавна изгубените лунички по носа й. Мъчеше се да не мисли как това е най-доброто изживяване, което е имал от десетилетие и половина, въпреки че мускулите му горяха така, сякаш във вените му течеше акумулаторна киселина вместо кръв.

Тя беше… какво? Нямаше начин да се измъкне от нея.

В известен смисъл тя беше всичко. Всичко, което никога нямаше да го има в неговото бъдеще. Година след затвора дори не му бе минавало през ума да се види с жена. Беше прекарал петнайсет години в учене да не мисли за онова, което пропуска. И беше станал много добър в това, а свободата не му предостави никакви причини да променя тази нагласа. Тялото му може и да не беше ограничено зад оградите с бодлива тел, но шансовете му с жена като Пейдж определено бяха.

Не че завинаги щеше да остане сам. Имаше начини да загърби миналото и работеше по въпроса. Във Феърбанкс работеше в строителството, с екипа на един контрактор. Работеше здравата и с главата си, като обръщаше внимание на бизнес страната. И спестяваше пари. Беше на път скоро да основе своя бригада и да започне със средни по големина проекти, предимно довършителни работи. Ако действаше правилно, след пет години щеше да строи нови къщи, а накрая — може би след още пет — къщите щяха да са от най-скъпите. Някъде между всичко това, когато бъде огрян от светлината на новата си кариера и затворът остане достатъчно назад в миналото, щеше да намери някоя, която да му даде шанс.

Но не и такава като Пейдж. Нямаше да е дори нейно бледо подобие. Но това не беше проблем, стига да не мисли за него.

Затова се мъчеше да не я гледа.

Но не успяваше.

Откритият участък — оказа се дълъг над пет километра — завършваше при горичка от елша, където се събираха три по-малки долини. Беше оставил горичката на четиристотин метра зад себе си и отново бяха на открито, когато чу хеликоптера. Нямаше шанс да се върне навреме до дърветата. Въпреки това опита.

На стотина метра от тях — движеше се по-бързо, отколкото бе благоразумно на този терен, но перките трещяха като палки на барабан върху метален лист и хеликоптерът щеше да се появи след секунди — направи погрешната стъпка, от която така се страхуваше.

Видя го една десета от секундата, преди кракът му да го докосне — достатъчно да разпознае грешката, но не и да я избегне. Петното пръст, не по-голямо от чиния, беше тъмно и разкаляно или от стопилия се сняг, или от някакъв извор някъде отдолу. Цялата пръст по този склон бе влажна, но тревата я държеше здраво — там, където имаше трева. Травис просто беше задържал погледа си половин секунда повече към билото в очакване на хеликоптера.

Кракът му стъпи на меката почва и се хлъзна странично, сякаш бе стъпил на лед.

За секунда изгуби равновесие, тялото му се завъртя, без изобщо да може да го контролира, и той разбра, че всичко е свършило. Щяха да паднат. Хеликоптерът щеше да се появи, преди да успее да стане и много преди да успее да вдигне Пейдж. И за да стане още по-гадно, падаше към голям назъбен камък, все едно поставен точно за да си удари главата в него.

Някъде в хаоса на мислите му се оформи представата за каране върху лед. Върти се. Завива към въртенето, вместо срещу него. Тъпо, но разполагаше единствено с това. Завъртя рязко рамене обратно на часовниковата стрелка, по посоката на въртенето, и спря така внезапно, че за миг изгуби ориентация.

Грохотът на перките вече отекваше в черепа му. Всеки момент хеликоптерът щеше да се появи.

Една-единствена надежда го бе успокоявала донякъде през цялото време, когато беше на открито — хората във вертолета нямаха представа кой е убил приятелите им в лагера. Трябваше да приемат, че го е направил някой оцелял от самолета, който е успял да се скрие и да ги изненада, или че самите пленници по някакъв начин са успели да надделеят. Така или иначе, би трябвало да очакват бегълците да са облечени за стайната температура в самолета, а не за преход в Аляска.

Камъкът, висок малко над коляното, беше само на крачка разстояние. Травис се обърна и се подпря на него, прегръщайки Пейдж. Краката й се бяха увили около кръста му. Беше облечена в дебелото му яке, но дясната й ръка беше извън ръкава, за да може раната да диша. Травис притисна наранената й ръка към себе си, за да не се вижда от въздуха.

После придърпа лицето й към своето, достатъчно близо, за да създаде илюзията, която бе единственият им шанс за оцеляване — че са най-обикновена двойка, тръгнала на преход и хваната насред целувка.

В този миг хеликоптерът се появи. Завиваше на север. Изведнъж спря. Пилотът ги беше видял. Травис имаше само смътна представа за ставащото; лицето на Пейдж му пречеше да вижда.

Тракането на перките се засили — машината се завъртя и полетя към тях.

Травис присви очи — иначе щеше да се вижда накъде гледа — и се опита да направи целувката истинска. Едната му ръка държеше тила на Пейдж, другата бе около кръста й. Устните му докоснаха нейните. Машината спря точно над тях, перките ревяха, вятърът разпиляваше косите им и жилеше кожата.

Всичко това бе достатъчно да събуди Пейдж.

Травис усети как тялото й трепва. Отвори очи и видя, че го гледа — стресната, на по-малко от сантиметър от него. Ужас. Щеше да развали всичко. Щеше да се отдръпне и секунда по-късно автоматичният откос щеше да ознаменува последните мигове от живота им.

После погледът й се промени. Беше разбрала. Придърпа го към себе си, лявата й ръка се вдигна и пръстите й се заровиха в косата му. И сега тя наистина го целуваше: устните й се разделиха, толкова топли и енергични, че за един шеметен миг Травис не можеше да мисли за нищо друго. Грохотът на турбините изчезна, вятърът замря, остана само целувката й, толкова отчаяна, колкото и нуждата й да продължи да диша. За момента почти нямаше значение, че всичко това е преструвка.

Мярна му се мисълта, че може би няма да е зле да махнат на хеликоптера, както биха направили двама влюбени, но точно тогава ревът на двигателя стана по-висок и секунда по-късно машината продължи по долината и отнесе грохота със себе си.

Пейдж продължи да го целува още десетина секунди, докато вертолетът не се отдалечи достатъчно, след което се отдръпна; продължаваха да се гледат в очите, на десетина сантиметра един от друг.

— Бързо мислиш — прошепна тя. Нямаше сили да говори нормално.

Той успя само да кимне. Изведнъж беше изгубил желание за разговори.

Пейдж се обърна да погледне към хеликоптера, но дъхът й секна и тя едва не изгуби съзнание от рязката болка. Без да иска, го бе закачила с ранената си ръка — толкова леко, че Травис едва усети докосването.

Овладя се и вдигна ръката си. Видя пурпурните вени, плъзнали по подлакътницата, на повече от педя от раната, и за първи път, откакто я срещна, Травис видя страх в очите й.

— Колко остава до градчето? — попита тя.

— Само още няколко часа — излъга той. — Затвори очи и няма да усетиш как ще стигнем.

За момент му се стори, че тя ще направи точно това. Облегна се на него и опря чело в бузата му. Травис тъкмо се канеше да стане, когато тя заговори отново.

— Запомни. От мястото, където ме измъчваха, тръгваш в посока обратна на катастрофата и след петдесет крачки намираш най-голямото дърво наоколо. Не можеш да го пропуснеш. Шепот е от другата му страна, на половин метър под земята. Разпръснах борови иглички, за да маскирам дупката.

— Не е нужно да го запомням — отвърна Травис. — Сама ще го кажеш на хората си.

Зачака отговор, но отговор нямаше. След малко дишането й във врата му стана равномерно и бавно.