Патрик Лий
Проломът (3)

2.

Прибра всичко за деветдесет секунди, дори и палатката. И почти затича покрай ръба на пропастта.

Как можеше да е тук?

Как можеше да е тук без кръжащи над него хеликоптери и стотина спасители с ацетиленови горелки, които внимателно да разрязват корпуса поне на десетина места?

Как можеше да е тук?

Склонът непосредствено под лагера бе твърде стръмен, за да се спусне по него, но на седемстотин метра на северозапад се виждаше вдлъбнатина, където наклонът беше някъде около четиридесет градуса. Пак си беше ужасно стръмно и трябваше много да внимава, за да не се изпързаля по задник и раница до дъното и да си натроши всичките кости. Тогава щеше да е страшно от помощ на оцелелите — ако изобщо имаше оцелели.

Колкото до помощта, засега можеше да я предложи единствено той. Нямаше начин да се обади на никого. Мобилният телефон бе станал неизползваем на шейсетина километра от Феърбанкс, а радиостанцията — предпочитаното средство за връзка по магистралата Далтън — на петдесет и осем километра оттук, на паркинга на бензиностанция и мотел „Брукс Лодж“.

Вървеше покрай пропастта и погледът му почти не се откъсваше от невъзможната гледка долу.

Пилотите бяха опитали да приземят машината — това беше ясно. Останките на самолета се точеха по дължината на долината, сякаш тя бе писта. Зад тях в продължение на над триста метра в земята имаше дълбоки бразди. Някъде по средата на този път лежеше дясното крило, откъснато от корпуса от каменна колона, която беше устояла непокътната на сблъсъка. От фюзелажа стърчеше израстък разкъсан метал със следи от изтекло гориво; само сляпата щастлива случайност бе предотвратила огнения ад. По-нататък дългото пързаляне бе продължило по снега.

Останалата част от самолета бе повече или по-малко непокътната. Перката на опашката беше прекършена и лежеше върху левия стабилизатор като счупен крайник, държан само от кожата. Корпусът бе нагънат на три места и от широките над педя процепи се подаваха жици и изолация. През тях Травис различаваше единствено мрак, макар че от такова разстояние дори ярко осветен салон нямаше да му разкрие нищо.

В и около останките не се виждаше никакво движение, нито пък някакъв знак, че е имало такова. Никой не беше извадил нищо от самолета и не бе направил заслон на открито. Дали просто не се бяха скрили вътре? Или бяха толкова пострадали, че изобщо не можеха да помръднат?

Разстоянието и ъгълът, от който гледаше, правеха търсенето на следи безсмислено. Снегът, хванал ледена коричка при падането на температурата, почти заслепяваше и не предлагаше никакъв контраст за гледащия от сто и осемдесет метра височина. Нямаше начин да се определи дали някой е излязъл от останките и е тръгнал да търси помощ.

Помощ. Тази дума отново му припомни най-объркващия аспект в ситуацията. Как бе възможно такъв голям самолет да се разбие, без никой да се притече на помощ вече… колко време? Господи, от колко време това нещо лежеше тук?

От три дни. Писъкът на метал в бурята отново прозвуча в главата му. Онази нощ беше чул как проклетата машина се разбива.

Три дни, без никой да намери мястото на катастрофата. Дори не бяха тръгнали да търсят — нито веднъж по време на прехода си не беше чул бръмченето на спасителен самолет или тракането на ротори.

Не можеше да го проумее. Това не бе едномоторна „Чесна“, излетяла без летателен план и изчезнала в пустошта. Авиолайнерите имаха солидна комуникационна система — мощни радиостанции, двупосочна сателитна връзка, а сигурно и други неща, за които не беше и чувал. Дори всички тези уреди да бяха отказали, кулата на международното летище във Феърбанкс трябваше да е записала последното известно местоположение на самолета. И час по-късно цяла армия спасители би трябвало да е излязла да го търси.

Стигна полегатия участък на склона — затревен улей, който стигаше до самото дъно. Оказа се по-стръмно, отколкото бе предполагал, но на километри не се виждаше по-добро място за слизане. Спускането по права линия щеше да е самоубийство дори тук, но на зигзаг можеше и да се справи, без да си счупи врата. Стъпи на склона и установи, че теренът е добър — достатъчно мек, за да му позволява да се задържи, без да се хързулне надолу. Ако приклекнеше и се хващаше за тревата, можеше да слиза сравнително бързо, без да рискува да изгуби равновесие.

След петнайсет минути вече тичаше покрай една от браздите по дъното на долината — беше достатъчно широка, за да побере военен джип. Мина покрай дясното крило, което лежеше като парче от счупена играчка до скалната колона, и излезе на снега.

Веднага усети миризмата на керосин. Снегът беше пропит с него. Всеки отпечатък от обувките му моментално се пълнеше с розовата течност.

Не се виждаха никакви други следи.

Опашката на самолета се извисяваше колкото четириетажна сграда. Самият самолет лежеше килнат наляво от тежестта на лявото крило, чиито два двигателя се бяха зарили в дълбокия сняг. Травис мина покрай опашката и спря на десетина метра от крилото, между двете бразди, оставени от двигателите.

И трите разкъсвания на фюзелажа, които бе видял от лагера си, се намираха от тази страна на самолета. Най-близкото, само на няколко крачки от него, бе достатъчно широко, за да се провре. Дори от това разстояние мракът вътре скриваше всичко. Прозорците изобщо не помагаха — бяха наклонени надолу и отразяваха единствено снега.

Травис пое дълбоко дъх и извика:

— Ей!

Неколкократното ехо бе единственият отговор.

Травис отиде до цепнатината, провери здравината на метала от двете й страни и се набра на ръце, за да влезе в самолета.

Не беше авиолайнер.