Патрик Лий
Проломът (4)

3.

Озова се сред редици и редици работни станции и конзоли — клаустрофобична версия на контролна зала на НАСА, простираща се от опашката на самолета до преградната стена на девет метра от мястото, на което се намираше. Пред всеки терминал имаше закрепени за пода въртящи се столове; всичко останало в салона беше в развалини, струпани на купчини покрай левия борд, на който се бе наклонил самолетът.

Миризмата на гориво, все още остра, отстъпи пред нещо друго. Също познато. В пронизвания от светлината от илюминаторите — от нея беше още по-трудно да се гледа — мрак Травис разпозна миризмата миг преди да види източника й.

Кръв. Насъбрала се под натрошените парчетии. И под краката му.

Догади му се. Обърна се към цепнатината в стената, подаде глава навън за глътка свеж въздух и вдиша керосинови изпарения. Подейства. Овладя се, насили се да диша плитко и се отдръпна от отвора.

Затърси сред безредицата онова, което трябваше да е тук.

Видя ги веднага.

Десетина тела лежаха сред парчетиите.

Всъщност над тях. Което бе странно.

Приближи, видя причината за това и гаденето в стомаха му се смени с ледена буца. Не бяха загинали при катастрофата. Всеки беше получил по два куршума в слепоочието, плътно един до друг.

Замръзна и се ослуша. Логиката му казваше, че убиецът — или убийците — не може да са тук. Самолетът бе паднал преди три дни. Убийствата вероятно бяха извършени малко след това. Нямаше никаква причина стрелците да остават тук — и много да се махнат колкото се може по-надалеч.

Така или иначе продължи да се ослушва десетина секунди, но не чу нищо освен вятъра в долината и стоновете в пукнатините на фюзелажа. Химн в памет на мъртвите.

Отново ги огледа. Носеха униформи — черни панталони и колосани сини ризи, не задължително военни, но и в никакъв случай не можеше да се нарече небрежно облекло. По дрехите нямаше никакви отличителни знаци за име или чин. Дори националността им можеше да се определи само приблизително — девет от мъртъвците бяха бели, трима — чернокожи. Седем мъже, пет жени. Възрастта трудно можеше да се определи, защото се бяха подули, но Травис предположи, че е някъде между тридесет и петдесет.

Сети се за още една особеност на самолета, която беше пропуснал покрай възбудата от разтърсващото откритие. По корпуса нямаше абсолютно никакви знаци. Не беше видял дори номер на опашката.

Какво беше това чудо?

Беше гледал достатъчно филми по „Дискавъри Ченъл“, за да знае, че властите разполагат със специални самолети за тежки ситуации — летящи резерви в случай, че командни центрове като Пентагона станат жертва на удар. Наричаха ги „самолетите на Страшния съд“. Милиарди долари на данъкоплатците, които, ако е рекъл Господ, би трябвало да си останат завинаги пропилени на вятъра.

Но ако това бе един от тези самолети, нима не бе още по-невероятно, че никой досега не го е намерил?

Е, все пак някой го беше намерил, нали така?

Травис се изправи и огледа още веднъж труповете на екзекутираните и уредите, на които бяха работили.

Хиляди въпроси. Нито един отговор.

Пък и нямаше нужда от отговори.

Това не беше негова работа, а и нямаше как да се помогне на тези хора. Е, това е. Време беше да се маха. Да тръгне обратно към Колдфут и да разкаже на местните в закусвалнята, че е направил приятен, лишен от премеждия преход.

Върна се при отвора във външната стена. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и можеше да различи какво има в пространството зад вратата в предната част. Коридор, продължаващ трийсетина метра към носа на самолета, с прозорци от едната страна и врати от другата.

Вече беше подал глава и рамо навън, когато умът му най-сетне обработи видяното там.

Стисна очи, но причината за това не бяха ярките отблясъци от снега. Колеба се може би десетина секунди, мъчеше се да накара тялото си да продължи да се движи, да остави труповете, самолета и цялата шибана долина зад гърба си. Едно бързо скачане на земята щеше да затвърди решението му. Краката му сами щяха да го отведат оттук.

Вместо това отново прибра глава вътре и се обърна към коридора.

Кървава диря, почти невидима върху черния под на помещението с оборудването, продължаваше петнайсетина метра по бежовата пътека на коридора, след което изчезваше зад някаква врата. От двете й страни имаше кървави отпечатъци от ръце. Не бяха следи от влачене. А от пълзене.

Върна се до прага на коридора. Отдясно се виждаха четири врати, срещу които имаше покрити с плексиглас прозорци. Кървавата диря свършваше при третата. Коридорът завършваше с пета врата, откъдето най-вероятно започваше стълбището към горната палуба и пилотската кабина.

Петната по коридора бяха отдавна засъхнали и кафяви; локвите в стаята зад него бяха все още полутечни, защото кръвта беше цели литри. Ако нападението бе извършено непосредствено след катастрофата, то раненият сигурно бе умирал три дълги дни в онази стая. Нямаше шансове да е останал жив.

Но щеше да му е нужна само минута, за да го установи със сигурност. Травис пристъпи в коридора.

Първата врата бе украсена със съзвездие дупки от куршуми, които сякаш бяха изстрелвани както от стаята, така и от коридора, на нивото на гърдите и главата.

Той влезе. Двама мъртъвци край отсрещната стена, зад тежко бюро, което бяха обърнали, за да го използват за защита. С късите си прически, черните костюми и вратовръзките си приличаха на агенти от Сикрет Сървис — или, помисли си Травис, на която и да било друга високопоставена охранителна служба. Бяха получили куршуми в гърдите и шиите, а след това явно бяха екзекутирани за всеки случай като жертвите в кърмовия отсек.

Но за разлика от нещастниците отзад, тези двамата са били въоръжени. И все още бяха.

Бе минало много време, откакто Травис бе докосвал оръжие, а и покрай дългия си престой в институциите на Департамента за превъзпитаване на Минесота беше изостанал от модерните тенденции в оръжейното дело, но не му беше трудно да разпознае вариантите на M16, които лежаха до труповете.

Наведе се и вдигна по-близката карабина. Прозрачният пълнител все още беше наполовина пълен, патроните приличаха на тридесети калибър. Опря оръжието на бюрото, прегледа пълнителя на другата пушка, откри, че е почти пълен, и го извади. В джобовете на мъртъвците намери по още един пълен пълнител. Освен тях нямаха нищо друго, да не говорим за документи. Прибра мунициите, взе карабината и продължи към следващата стая.

Онова, което откри там, го накара да спре за по-дълго, отколкото при телата.

В средата на помещението имаше стоманен куб със страна около метър, разрязан на две през средата и окачен на две тежки вериги, закрепени на мощни греди на тавана. Беше отворен. От вътрешната страна на всяка от половините, точно по средата, имаше по една квадратна вдлъбнатина със страна около десет сантиметра и дълбочина пет. Ако кубът се затвореше, двете вдлъбнатини щяха да оформят в центъра му кухина, достатъчно голяма, за да побере топка за софтбол, и защитена от всички страни с трийсет сантиметра стомана.

Каквото и да изискваше такава защита, вече го нямаше.

Отстрани на куба имаше метална табела, на която с прости черни букви пишеше:

Нещо в стоманата около празната сърцевина на куба привлече вниманието на Травис и той пристъпи да погледне по-добре, но почти веднага му се прииска да не го беше правил. Металът по двете половини на куба, директно около кухината, беше придобил мръсносин цвят. Самата стомана бе деформирана, сякаш огъната навън от някаква невъобразимо мощна и търпелива сила.

Внезапно в мислите му нахлуха трещящи гайгерови броячи и стрелки в червената скала и Травис побърза да се изнесе от помещението. Едва когато се озова в коридора, осъзна, че е задържал дъха си.

Обърна се — не към третата стая, а обратно в посоката, от която беше дошъл. Ярката цепнатина във фюзелажа се намираше само на шест метра. Ако продължаваше да се взира натам, скоро щеше да открие, че се измъква през нея.

И тогава, ядосан на самия себе си, се завъртя и тръгна към третата врата. Нещата щяха да са прости:

Щеше да открие жертвата мъртва и изстинала.

Щеше да избърше отпечатъците от карабината.

Щеше да излезе от самолета и да се отдалечи през девет планини от него, след което да си свари проклетото кафе, както беше планирал сутринта.

Беше убеден във всичко това, докато не влезе през третата врата.

Жертвата наистина беше мъртва и изстинала. Но нещата нямаше да са прости.