Патрик Лий
Проломът (47)

40.

Гарнър бе в течение с всичко случващо се около Тангента в последните дни. Травис разказа за последния половин час. Когато приключи, настъпи мълчание.

Мракът над пустинята започваше да избледнява. Далеч на югоизток слънчевите лъчи докоснаха върховете на Скалистите планини.

— Казвате, че защитната система в момента не работи? — попита Гарнър.

— Да — отвърна Травис. — Но не съм сигурен още колко ще остане така. Не повече от двайсет минути, доколкото мога да преценя.

— Не е достатъчно, за да докараме помощ на място. И два пъти повече време няма да ни стигне. Тази възможност се изключва…

Нещо в тона му изпълни Травис с лошо предчувствие относно това какво не се изключва. Ако наистина бе каквото очакваше, ставаше ясно защо всъщност Пейдж го беше пратила горе да се обади.

Гарнър му каза възможността. Травис се оказа прав.

— Господин президент, в сградата имаме оцелели.

— Разбирам това. Но сега трябва да помислим за интересите на целия свят.

— Ами единиците вътре? И по-специално опасните? Знаем ли каква ще е тяхната реакция? Или реакцията на самия Пролом?

— Не знаем — отвърна Гарнър. — Но сценарии като този бяха разглеждани от всеки възможен ъгъл от хора, които разбират по-добре от нас двамата факторите, които участват в играта. Това е единственият избор, с който разполагаме. Ракетата ще бъде изстреляна от силоз на около триста и двайсет километра, което означава, че след като дам заповед, ще й трябват по-малко от пет минути да достигне Бордър Таун. Сигурен съм, че въпросът за собствената ви безопасност в момента не ви вълнува, но ако разполагате с превозно средство, може би ще успеете да излезете от радиуса на поразяване за това време.

Травис замълча. Не, не беше мислил за собствената си безопасност. Все още не.

Вместо това му хрумна друга мисъл. Или почти му хрумна. Спомни си, че се бе мъчил да я достигне през нощта, когато се бе събудил с Пейдж в обятията си. Беше направил някаква връзка, беше се досетил за нещо в просъница. Сега то отново беше на път да изплува.

— Господин Чейс? — каза президентът.

Травис не отговори. Ако го направеше, ако направеше каквото и да е друго освен да се съсредоточи върху идеята, тя отново щеше да му се изплъзне.

— Господин Чейс?

Минаха още няколко секунди. Съвсем наблизо беше. Точно на границата на съзнанието.

— Травис — каза Гарнър.

Разцъфна. Ясно като уловена в кадър картина. Разбра смисъла й.

И значението.

Видя също и надежда. Надежда, че Шепот в крайна сметка може да бъде победен. Точно в момента той беше затворен в малката си кутия. Точно в момента всички в Бордър Таун, добри и лоши, го мислеха за мъртъв. И точно сега имаше шанс да открие единственото нещо на света, от което сякаш се боеше Шепот. Защо иначе трябваше да убива всички тези хора, които работеха за създаването му? Прекалено много пушек, за да няма огън.

— Има друга възможност — каза Травис.

Следващата част изискваше лъжа. Или поне полулъжа. Иначе нямаше да проработи.

— Слушам ви — каза Гарнър.

Травис обясни за Лорън. За квантовия компютър.

— Знаем къде се намира. — Това бе полулъжата. Нямаше „ние“. Само „той“. Той знаеше къде се намира. Или поне си мислеше, че знае.

— Къде? — попита Гарнър.

Травис му каза. Президентът отново замълча.

— Отделението на Тангента все още е на Голям Кайман — каза накрая Гарнър. — Може би ще успеят да стигнат до къщата за около десет минути. Ще им трябват още толкова, за да направят онова, което казахте. Ако рискуваме и останем с празни ръце, ще изгубим и възможността за ядрен удар. След като се активизират отново, защитните системи на Бордър Таун ще могат да унищожат ракетата много преди да достигне целта си.

Травис се замисли. Прехвърли всички възможни изходи.

— Искам от вас съвсем конкретен отговор, господин Чейс — каза Гарнър. — Доколко в Тангента са уверени в тази идея?

Травис даде възможно най-конкретния отговор, който можеше да предложи.

— Няма по-добър ход от този, сър.