Джим Стовъл
Последният подарък (8)

Седем
Дар „Проблеми“

Проблемите могат да бъдат избегнати единствено чрез добра преценка. Добрата преценка се придобива единствено при сблъсъка с проблеми.

Признавам, че следващия понеделник ме гризеше любопитство накъде ще поеме пътешествието на Джейсън Стивънс. Бях възхитен от начина, по който най-старият ми и най-скъп приятел Ред Стивънс, макар и мъртъв, успяваше да влияе върху живота на един младеж.

В уречения час госпожица Хейстингс въведе Джейсън в конферентната зала и ме повика за поредната ни среща със съдбата. Джейсън ми изглеждаше по-зрял и по-уверен от преди четири месеца. Дори поздрави двама ни с госпожица Хейстингс, преди да се впуснем в следващата фаза на нашата обща одисея.

Ред Стивънс се материализира на големия екран. Както обикновено, първо поздрави Джейсън, че е преминал поредното препятствие. След това започна емоционално:

— Джейсън, животът е пълен с противоречия. Всъщност колкото повече живееш, толкова повече животът ще ти се струва парадоксален. Но ако живееш достатъчно дълго и търсиш достатъчно прилежно, ще откриеш странен ред в целия хаос.

Всички уроци, на които се опитвам да те науча като част от Последния подарък, който ти оставям чрез завещанието си, хората научават, когато се сблъскат с проблеми и трудности. Всяко предизвикателство, което не ни пречупва, в крайна сметка ни прави по-силни.

Една от големите грешки в живота ми беше, че предпазвах от житейски проблеми толкова много хора, включително и теб. Воден от прекалена загриженост, аз всъщност не ти дадох възможност да развиеш способност да се справяш с проблемите в живота. Вместо това ги елиминирах от твоята среда.

За щастие хората не могат да живеят вечно във вакуум. За птицата е важно сама да си пробие черупката, възможно е някой добронамерен човек да счупи яйцето, за да пусне пилето. Човекът може да си замине с чувството, че е направил голяма услуга на птицата, но всъщност той не й позволява да развие достатъчно сила, за да се справя сама в живота извън черупката. Вместо да помогне на птицата, човекът всъщност я съсипва. Съвсем скоро нещо от околната среда ще я атакува и тя няма да може да се справи с това, с което иначе би могла.

Ако никой не ни даде възможност да се справяме с малки проблеми, то малко по-големите ще могат лесно да ни съсипят. Когато човек разбере това, той престава да избягва проблемите и вместо това ги приема като предизвикателства, които го правят по-силен и му дават възможност в бъдеще да бъде победител.

Ред Стивънс направи пауза и заби поглед право в камерата. Очите му говореха, че това убеждение е родено от живот, осеян с проблеми. Ред продължи:

— Джейсън, не мога да върна времето назад и да ти дам възможност да се справиш с всеки проблем в миналото, който аз съм елиминирал, вместо да оставя на теб да победиш. Ако можех да върна и двама ни назад във времето, щях да го направя, но сега ми остава само да се опитам да те науча каква е стойността на проблемите, трудностите и препятствията. Тъй като нямаш никакъв опит в тази област, ще трябва да учиш бързо. Пред теб стоят проблеми, за които не си подготвен. През следващите тридесет дена за теб ще тече подготовка.

Този месец искам да отидеш и да намериш хора с проблеми във всеки етап на живота. Намери едно дете, един младеж, един човек на средна възраст и един възрастен — всеки с някакъв сериозен проблем. Трябва не само да откриеш тези четирима души, но и да можеш да опишеш на господин Хамилтън какъв полезен урок може да се извлече от тяхната ситуация.

Когато човек е способен да се учи от собствените си проблеми, той може да се справи с живота. Когато е способен да се учи от проблемите на другите, той може да бъде господар на живота.

Всичко най-хубаво и се надявам следващия месец отново да говорим.

Записът свърши, но Джейсън продължи да се взира в празния екран. После стана бавно и се запъти към вратата. Докато я отваряше, той спря, обърна се към мен и госпожица Хейстингс и каза:

— Ще направя всичко възможно и ще ви се обадя — след което затвори вратата зад себе си.

Госпожица Хейстингс се обърна към мен и каза:

— Изглежда, цялото нещо започва да дава резултат. Струва ми се, че долавям промяна в отношението му. Как мислите?

— Надявам се да е така — отвърнах аз, — защото имам чувството, че колкото по-напред отиваме, толкова по-стръмен става пътят.

За пореден път очаквах с нетърпение обаждането на Джейсън и искрено се надявах да се е справил със задачата. Чувствах се така, както в първия ден, когато изпратих сина си на детска градина. Три дена преди края на месеца Джейсън най-после се обади и уговори с госпожица Хейстингс среща за следващата сутрин. Тя ми каза, че звучал много притеснено и неуверено. Можех само да се надявам, че се е заблудила.

На следващата сутрин в уречения час госпожица Хейстингс покани Джейсън в кабинета ми, настани го и взе стол за себе си. Джейсън седеше мълчаливо и трябва да призная, че действително изглеждаше притеснен и дори леко уплашен. Най-накрая казах:

— Е, Джейсън, радвам се да те видя отново. Предполагам, че имаш какво да ни кажеш.

Джейсън вдигна поглед към мен и каза:

— Мисля, че имам.

Той сведе поглед към ръцете си и след дълга пауза заговори бавно:

— Ами, нали трябваше да намеря хора от четирите възрасти с проблеми… и първо потърсих дете. След близо две седмици безплодно търсене бях толкова обезсърчен, че един следобед просто излязох на разходка в парка.

Чувствах се зле, че след толкова усилия и труд ще изгубя наследството си и въпросния последен подарък, който чичо ми Ред е приготвил за мен. По едно време седнах в края на една пейка и забелязах, че на другия край седи млада жена, която наблюдава как малко момиченце си играе на люлката. Жената каза, че според нея момиченцето е изключително. При цялото ми лошо настроение не бях достатъчно любезен и й отговорих, че не виждам нищо изключително в това, че шест-седем годишната й дъщеря просто си играе на люлката. Тя ми отговори: „Първо, не съм й майка, колкото и да ми се иска. Второ, тя е най-невероятният човек, който съм виждала. Работя като доброволец в болница «Света Екатерина». Част съм от един проект, в който се опитваме да изпълним някакво особено желание на смъртно болни пациенти. Емили е болна от рядко срещан вид рак. Правили са й много операции и сигурно половината си живот е прекарала в болници, изтърпявайки големи болки. Когато й казахме, че ще опитаме да изпълним едно нейно желание, тя каза, че би искала да прекара един забавен ден в парка. Казахме й, че сме водили много деца в Дисни Уърлд, на различни състезания или на плаж, но тя само се усмихна и каза: «Много добре, но аз бих искала просто един забавен ден в парка.»“

После тази жена ми разказа как Емили е трогнала всички в болницата и ги е променила. В това време Емили бе спряла да се люлее и бавно крачеше през поляната към нас. После седна на пейката между двама ни. Обърна се към мен с усмивка, която никога няма да забравя, и ми каза, че се казва Емили и че това е нейният специален ден в парка.

Попита ме дали днес не е и моят специален ден в парка. Отговорих й, че не е, а тя се засмя и ми каза, че мога да споделя нейния.

Така че, господин Хамилтън, аз прекарах останалата част от деня на площадката с Емили. Осъзнах, че в малкото си седемгодишно тяло тя побира повече радост и смелост от всеки друг нормален човек.

В края на деня тя беше много уморена и младата госпожица от болницата трябваше да я върне на инвалидна количка. Преди да тръгнат обаче, Емили ми каза, че когато се върне в болницата, ще говори със сестрите и ще попита дали не могат да ми уредят и на мен специален ден в парка.

Джейсън спря да говори и ме погледна право в очите. В очите му блестяха сълзи, а трябва да призная, че и аз трудно се сдържах. Госпожица Хейстингс извади пакетче носни кърпички и промърмори нещо за някаква сенна хрема. Стояхме там и мълчахме, замислени за малкото момиче, чийто проблем вече засягаше всички ни.

Най-после Джейсън се прокашля, избърса очите си и продължи:

— Към края на седмицата видях по тротоара пред нашата къща да върви мъж на средна възраст. Той видя, че се качвам в колата, усмихна ми се и тръгна право към мен. Подаде ми ръка и каза, че се казва Бил Джонсън и че съм имал една от най-красивите коли, които е виждал. Каза, че обикаля квартала и търси работа срещу заплащане и че за него ще е истинско удоволствие да измие такава кола.

Попитах го защо обикаля да търси работа и той ми отговори, че след няколко съкращения и двамата с жена му останали без работа, а имали три малки деца. Затова вършели всякаква работа, която могат да намерят, за да свързват двата края. Очевидно бяха изразходвали спестяванията си и изкарваха пари ден за ден. Попитах го какво става, когато не може да изкара достатъчно, а той само се усмихна и ми каза, че винаги има достатъчно и че този проблем е създал интересни ситуации в тяхното семейство. Сега те прекарвали повече време заедно, а децата се научили да ценят парите и труда. С усмивка на лице ми разказа как миналата седмица останали само с малко овесена каша, но тъкмо когато бил готов да се отчае, чул как съпругата му обяснява на децата, че много от пионерите на Дивия запад дни наред ядели само овесена каша. После добави, че двете му момчета вероятно ще искат занапред да ядат само овесена каша независимо колко пари имат.

Джейсън спря да говори, сякаш търсеше най-подходящите думи, след което продължи:

— Човекът ми разказа колко хубави неща научават и вършат заедно със съпругата и децата му. През това време изми колата ми, а аз му платих толкова, колкото поиска. Опитах се да му дам повече, но той не искаше.

Преди да си тръгне, му казах, че съжалявам за неговото положение. Той само се засмя с характерния си смях и ми каза, че се чувства като най-щастливия човек на земята и че за нищо на света не би си сменил мястото с друг.

Джейсън се замисли и накрая каза:

— Знаете ли кое е смешното, господин Хамилтън? Докато ми казваше, че не би си сменил мястото с никого, аз си мислех колко много би ми се искало в известен смисъл да съм на негово място.

Госпожица Хейстингс ни поднесе по чаша вода. Джейсън отпи глътка и продължи да разказва.

— На следващия ден минавах покрай гробищата и забелязах най-голямата погребална процесия, която съм виждал. Тогава не си помислих нищо, но по-късно през деня отново минавах оттам и любопитството ме накара да сляза и да попитам някой от работниците дали погребението не е било на някоя знаменитост. Влязох навътре в гробището, но видях само един възрастен мъж да стои до пресен гроб. Тъй като погребалната процесия бе минала само преди няколко часа, предположих, че това е гробът.

Слязох от колата и се насочих към възрастния господин. Когато ме чу да се приближавам, той се обърна към мен. Извиних му се, че нарушавам спокойствието му, и обясних, че по-рано съм минал оттам и съм видял голяма процесия. Казах му, че просто се чудя дали не са погребвали някоя знаменитост или звезда.

Той се подсмихна и ми каза, че наистина са погребали знаменита звезда. Каза ми, че го знае от първа ръка, тъй като е живял с нея почти шейсет години. Стана ясно, че съпругата му е била учителка четиридесет години и е оставила отпечатък върху толкова свои ученици, че буквално стотици от тях бяха дошли от всички краища на страната, за да й отдадат последна почит. Затова смятал, че тя е един вид знаменитост и звезда.

Отново му се извиних, че го притеснявам в най-лошия ден от живота му, а той отново се подсмихна и ми каза, че животът му със сигурност ще се промени, но никой, който е живял шейсет години с неговата Дороти, не би могъл да има лош ден. „Просто стоях тук и благодарях на Дороти за всичко, което е направила, и току-що й обещах, че няма да я разочаровам.“

Джейсън отпи вода от чашата си, погледна госпожица Хейстингс, а после мен и продължи:

— Възрастният мъж ме прегърна през рамо и си тръгнахме заедно от гробищата. Докато влизах в колата, той ми каза, че ако някога може да направи нещо за мен, трябва само да му се обадя. Седнах в колата си и го гледах, докато изчезна от погледа ми.

Джейсън спря да говори сякаш беше приключил. Чаках да продължи, но той мълчеше и накрая казах:

— Джейсън, намерил си дете в изключително тежка ситуация, което посреща проблемите си с трудна за разбиране радост. Намерил си човек на средна възраст, които се бори с финансова криза, но в същото време поддържа своето семейство и своето достойнство. Намерил си възрастен мъж, който е успял да трансформира трагедията на смъртта в тържество на живота. Но, Джейсън, трябваше да намериш и един млад човек с проблем.

Джейсън отново се прокашля и продължи да говори.

— Ами, господин Хамилтън, знам, че трябваше да намеря и млад човек. През този месец намерих няколко възможни варианта, но днес трябва да ви призная, че не срещнах младеж, научил повече от проблемите си, от самия мен. Цял живот съм живял егоистично и само за себе си. Никога не съм съзнавал, че реалните хора имат реални проблеми. Все ми се струваше, че хората имат проблеми само в новините, филмите и книгите.

Благодарение обаче на вас и на моя чичо Ред аз най-после разбрах, че съм бил изолиран от проблемите и така съм пропуснал чудесните уроци, които са научили хората, с които се срещнах този месец. Сега зная, че радостта не идва от разминаването с проблемите или от това някой друг да ти ги реши. Радостта идва, когато победиш даден проблем или просто се научиш с радост да живееш с него.

Изглежда, алергията на госпожица Хейстингс отново се прояви, защото тя започна да подсушава с кърпичка очите и носа си. Накрая Джейсън попита:

— Смятате ли, че ще е редно аз самият да съм един от четиримата души, от които трябваше да науча нещо този месец?

Уверих Джейсън, че това отговаря както на буквата, така и на духа на завещанието на Ред Стивънс.

Джейсън хвърли поглед към часовника си и каза:

— Ако това е всичко, трябва да побързам, за да не закъснея за следващата си среща.

Казах му, че сме приключили, а докато го изпращаше на вратата, госпожица Хейстингс попита:

— Накъде си се забързал, Джейсън?

Той отговори:

— Трябва да се срещна с една специална приятелка до люлките в парка. Ще се видим с вас утре.