Джим Стовъл
Последният подарък (10)

Девет
Дар „Смях“

Смехът е добро лекарство за душата. Светът отчаяно се нуждае от него.

Когато човек прехвърли осемдесетте, той е изправен пред своите спомени и своята смъртност. Стоях си в офиса и мислех за всички чудесни спомени, които носех в себе си. Мислите ми се насочиха към Ред Стивънс.

Тъкмо бях завършил право и бях отворил кантора. Табелата над вратата гласеше „Хамилтън и сие“. Втората част от надписа беше по-скоро пожелание, отколкото действителност, тъй като по-голямата част от деня прекарвах сам.

Един ден чух да се звъни на външната врата. Знаех, че секретарката ми вече е приключила работа и си е заминала, така че станах да видя кой е. На вратата стоеше впечатляващ мъж, който по-късно научих, че се казва Ред Стивънс. Той ми каза, че ще стане най-големият петролен магнат и човекът с най-много добитък в Тексас и че си търси добър адвокат. Каза, че се е обадил в най-престижния правен факултет на САЩ и оттам научил, че миналата пролет съм се дипломирал с най-добър успех от випуска.

После се усмихна с онази широка усмивка, която по-късно опознах и обикнах, и каза уверено с гръмкия си глас: „Реших, че е редно най-добрият адвокат и най-добрият петролен бизнесмен в света да работят заедно.“

Нито един от двама ни не беше притеснен от факта, че аз току-що бях завършил право и нямах клиенти, а той е петролен и животновъден магнат без петрол и животни. Започнахме от това скромно начало и стигнахме до задълбочени професионални и лични взаимоотношения, които останаха за цял живот.

Мислите ми за Ред бяха прекъснати от госпожица Хейстингс, която надникна в кабинета ми и каза, че Джейсън Стивънс ни чака в конферентната зала.

Ред се появи на видеоекрана и каза:

— Е, Джейсън, успя да избуташ шест месеца от едногодишния ни проект. Искам да ти напомня, че си минал доста път, но имаш още много да изминаваш и ако отношението или поведението ти в даден момент престане да отговаря на изискванията на господин Хамилтън, ние веднага ще прекратим нашето пътешествие и ти няма да получиш Последния подарък, който представлява моето завещание.

Този месец ще научиш нещо за добрия дар наречен „смях“. Като казвам смях, нямам предвид някой комедиант в нощен клуб или някой смешен филм. Говоря за способността да погледнеш на себе си, своите проблеми и живота като цяло и просто да се посмееш. Много хора са нещастни цял живот, защото приемат нещата твърде сериозно. Надявам се, че през последните шест месеца си научил, че в живота има неща, към които трябва да се отнасяме сериозно и да пазим. Но животът, лишен от мях, не струва.

Този месец искам да отидеш и да намериш поне един човек, който среща трудности или предизвикателства в живота си, но не е изгубил способността си да се смее. Човек, който е способен да се смее пред лицето на проблемите, ще бъде щастлив цял живот.

В края на месеца искам да докладваш на господин Хамилтън и госпожица Хейстингс за човека, който си открил, и какво си научил от него за смеха.

Ред Стивънс започна да се смее и каза:

— Някой ден, Джейсън, трябва да попиташ Тед за най-смешните ситуации, в които сме изпадали като млади.

Ред продължи да се смее, докато екранът почерняваше. Джейсън попита:

— Какво иска да каже, господин Хамилтън?

Аз се усмихнах и отговорих:

— Наистина ще е добре да ти разкажа някой път, но засега, младежо, е време да се захванеш сериозно с този дар — смеха.

Госпожица Хейстингс изпрати Джейсън до вратата.

Нашият частен детектив Реджи Търнър следеше Джейсън дискретно през целия месец. Според него Джейсън си живееше както обикновено и не показваше никакви външни признаци, че се занимава с въпроса за смеха.

В последния ден от месеца госпожица Хейстингс ме уведоми по интеркома, че Джейсън се е обадил и е попитал дали може да се отбие следобед. Казах й, че няма проблем, а тя допълни, че Джейсън ще дойде с още някого.

В уречения час госпожица Хейстингс въведе в кабинета ми Джейсън и още един младеж, който очевидно беше сляп. Носеше черни очила и бял бастун. Госпожица Хейстингс кършеше ръце, докато слепият човек пресичаше кабинета, а трябва да призная, че и аз самият бях леко разтревожен.

— Господин Хамилтън, госпожице Хейстингс — каза Джейсън, — запознайте се с Дейвид Рийс.

Господин Рийс протегна ръка и каза:

— Отдавна не съм ви виждал.

Трябваха ми няколко секунди да преодолея безпокойството си, за да мога да се насладя на неговия хумор. Здрависахме се и после седнахме.

— Срещнах Дейвид миналата седмица във влака — обясни Джейсън. — Разговаряхме, докато траеше пътуването, и после се чухме няколко пъти по телефона. Той просто е най-добрият пример, който мога да си представя, за дара на смеха.

Дейвид Рийс смотолеви:

— Да, Джейсън ми каза, че тук имате нужда от малко смях, и ме довлече.

После обърна глава надясно и каза:

— Човече, офисът ти е страхотен.

— Благодаря — отвърнах аз и тъкмо щях да му разкажа за старинните си мебели, когато се усетих, че ме пързаля.

Всички се засмяха. Попитах Джейсън:

— Какво в този младеж те накара да сметнеш, че той притежава дара на смеха, още първия път, когато го срещна във влака?

Дейвид Рийс взе думата и сам отговори:

— Моят номер със списанието, господине.

Аз се усмихнах и попитах:

— И какъв е той?

Дейвид Рийс обясни:

— Някои от междуградските влакове не са достатъчно чисти и когато седалките са прашни, хората често сядат върху списания. Тъй като не мога да видя дали са чисти или не, аз винаги сядам върху списание. Докато двамата с Джейсън се запознавахме във влака, един господин зад мен ме попита дали чета списанието.

В този момент Джейсън избухна в смях и го прекъсна:

— Веднага след като човекът попита Дейвид дали чете списанието, той стана, обърна страницата, седна отново отгоре му и отговори: „Да, господине, но скоро ще свърша.“

Когато се насмяхме, попитах Дейвид кога и как е развил чувството си за хумор. Той ми обясни, че още като малък е изгубил зрението си и се е сблъскал с много предизвикателства и битки, една от които — лошото отношение на хората.

— Господин Хамилтън, понякога в живота човек трябва или да се засмее, или да заплаче — каза той. — Аз предпочитам да се засмея.

Замислих се за Дейвид Рийс и невероятния му подход към живота. Неговата способност да се смее служеше не само на него, но и на всеки около него, включително на мен. Успокоих Джейсън, че със сигурност се е справил с месечната си задача.

Докато двамата с Джейсън излизаха от офиса, Дейвид спря, обърна се и каза:

— Господин Хамилтън, исках само да ви кажа, че вратовръзката ви е фантастична.

Докато му благодарях за комплимента, се усетих, че за втори път ми прави този номер. Чувах как двамата с Джейсън се смеят чак до асансьора. Госпожица Хейстингс също се смееше.

— Е, какво толкова смешно има? — попитах накрая.

— Ами, вратовръзката ви наистина е хубава — отговори тя.