Джим Стовъл
Последният подарък (7)

Шест
Дар „Учение“

Образованието е пътуване за цял живот, чиято крайна точка се отдалечава с времето.

Завещанието, което Ред Стивънс бе оставил на своя племенник Джейсън, бе най-необикновеното и потенциално най-важното дело, което някога бях обслужвал. С настъпването на четвъртия месец от едногодишното ни приключение с Джейсън не бях сигурен колко сме напреднали. Той бе дал много признаци за подобрение, но арогантното му егоистично отношение, родено от безгрижния живот, изпълнен с привилегии, продължаваше от време на време да се проявява.

На своеобразния ни месечен ритуал край конферентната маса той се намеси още преди госпожица Хейстингс да е пуснала видеокасетата:

— Вижте, дотук направих всичко, което ми казахте, и всичко беше добро, но трябва да имам някаква представа към какво се придвижвам и какво ще получа накрая. Не мога просто да пропилея цяла година от живота си.

За няколко секунди погледът ми се спря върху Джейсън, докато обмислях какво би искал да му каже Ред. Най-накрая отговорих:

— Джейсън, за мен целият ти живот досега е бил поредица от пропилени години. Не виждам с какво една година, прекарана в изпълнение на последната воля на чичо ти, ще влоши ситуацията. Ти обаче имаш възможност да прекратиш цялата процедура във всеки един момент.

Той ми се развика:

— Не можете ли поне в общи линии да ми кажете какво ще получа от цялата работа, за да знам дали си струва?

Отправих му най-строгия си съдийски поглед и заявих:

— Млади човече, честта, дългът и приятелството ме задължават да изпълня всяка стъпка от този процес така, както ми е наредено от Ред Стивънс. Нямам избор. Ти обаче имаш. Или ще играеш по правилата, или няма да играеш изобщо. Дотук всичко ли е ясно?

Двамата с Джейсън се погледнахме право в очите, сякаш се състезавахме чия воля ще надделее. За негово съжаление през осемдесетте години на живота ми моята воля бе преминала много тестове, докато неговата за първи път беше поставена на изпитание от любовта и грижата на Ред Стивънс.

Най-накрая той отмести поглед и изсумтя:

— Добре, да видим записа.

Ред Стивънс се появи на екрана с малко по-сериозно изражение от преди. Сякаш всяко следващо изискване беше още по-важно и значимо от предишното. Ред започна:

— Джейсън, следващата част от подаръка, който се опитвам да ти дам, се отнася до знанието и учението. Както знаеш, аз нямах привилегията да получа формално образование, а ти имаш някаква диплома от прехваления колеж, в който те изпратихме (който между другото не е нищо повече от развлекателен комплекс за безгрижни богаташчета).

Джейсън се облегна на стола, стовари юмрук по масата и процеди през зъби дълга въздишка. Ред продължи:

— Сега, преди да се почувстваш много обиден, искам да знаеш, че уважавам университетите и всяко друго формално образование. То просто не намери място в моя живот. В него обаче присъстваше една постоянна любознателност и желание да науча всичко възможно за хората и света около мен. Скоро след като се научих да чета, се наложи да спра да ходя на училище, но способността да чета, да мисля и да наблюдавам ме превърна в сравнително добре образован човек.

Учението е процес. Не може да стоиш години наред в една класна стая и накрая да се покажеш на сцената с онази специална шапка и да се смяташ за образован. Вярвам, че причината да нарекат церемонията по връчването на дипломите „встъпление“ е, че процесът на учене започва именно тогава. Училището ти дава само инструментите и помагалата за истинските уроци, които предстоят.

В крайна сметка, Джейсън, оказва се, че животът — когато го живееш самостоятелно — е най-добрият учител. Моето богатство и успехите ми те ограбиха от това, но смятам да положа усилия да поправя щетите.

Ред спря за секунда, събра мислите си и продължи:

— Джейсън, изпращам те на малко пътешествие. Господин Хамилтън и госпожица Хейстингс ще те придружат. Ще посетиш мястото, където аз научих най-много. Ако подходиш с отворено сърце, ще откриеш ключа към дара на учението, който ще ти служи цял живот.

След като прекараш един месец на това страхотно място за обучение, трябва да можеш да обясниш задоволително на господин Хамилтън кой е ключът към всяко знание, образование и учение. Всички подробности са у господин Хамилтън и той ще ти ги съобщава, когато е необходимо. Всичко добро.

Докато госпожица Хейстингс ставаше да прибере видеокасетата, Джейсън попита с отегчение:

— Къде трябва да отидем и какво трябва да направим?

Докато се изправях и крачех към вратата, аз казах:

— Джейсън, не сме длъжни да ходим никъде и да правим каквото и да е. Можем веднага да прекратим процеса, но ако искаш да продължиш, бъди на терминал 27 на летището в седем сутринта. Вземи си паспорта, малко летни дрехи и добро настроение.

 

 

На следващата сутрин се натъкнахме на Джейсън, докато пресичаше с багаж в ръка паркинга на летището. Аз му подвикнах:

— Джейсън! Добро утро. Изненадвам се, че си тук половин час преди самолетът да излети.

Той се засмя и каза:

— Реших този път да пробвам да се кача на самолета, без да се налага да правя стометров спринт и да се прецеждам през почти затворената врата.

Докато пресичахме чакалнята, госпожица Хейстингс ме хвана под ръка и прошепна:

— Като че ли наистина има напредък, колкото и да е малък и бавен.

Джейсън ни настигна и попита:

— Е, къде ще ходим?

Усмихнах му се и отвърнах:

— В Южна Америка.

Джейсън спря на място и попита:

— И в кой по-точно университет в Южна Америка?

Госпожица Хейстингс отговори ведро на въпроса му:

— Сигурна съм, че никога не си го чувал.

 

 

След като сменихме три полета, се озовахме в раздрънкано такси, което криволичеше по черен път сред джунглата. Най-накрая пристигнахме в прашно село с неасфалтирани улици и няколко полусрутени сгради.

Шофьорът спря пред най-голямата от тях и ние слязохме и си взехме багажа. Докато таксито вдигаше облак прах зад себе си, Джейсън попита с недоверие:

— Сигурни ли сте, че трябва да сме тук?

Аз се засмях и отговорих:

— Образованието и учението са там, където ги намериш.

Настанихме се в три отделни стаи в скромния, но изненадващо приятен хотел и се уговорихме на следващия ден да се срещнем във фоайето за закуска. Бях много уморен и парирах всички въпроси на Джейсън, като му казах набързо, че урокът ще започне на другата сутрин.

След цял ден пътуване сънят ми беше сладък и на сутринта заварих госпожица Хейстингс във фоайето, където тя вече бе запазила маса за нас в дъното на нещо като столова. След минута пристигна Джейсън и закусихме.

Докато ставах от масата, казах:

— Джейсън, ще повървим до края на улицата. Там има сграда. В нея ще започне твоето обучение.

Джейсън стана и каза с въздишка:

— Дойдох дотук. Да видим какво ми е приготвил моят луд чичо.

Докато вървяхме по прашната улица, явно сме били доста интересна гледка, тъй като много от местните жители наизлязоха да ни видят. Къщите им бяха обикновени постройки от греди и ламарина, но в края на улицата последната сграда отляво беше малко по-голяма и по-модерна от останалите. Над вратата имаше табела, на която пишеше на испански и на английски „Библиотека на Хауард «Ред» Стивънс“.

Когато видя името, Джейсън се засмя и попита:

— Какво става тук?

Докато изкачвах трите стъпала и отварях вратата, му отговорих:

— Мисля, че вътре ще намериш отговор на своя въпрос.

Влязохме в библиотеката, където бяхме посрещнати от приятна млада жена. Тя ни поздрави на много добър английски, след което добави:

— Предполагам, вие сте господин Хамилтън и госпожица Хейстингс.

Аз кимнах утвърдително. Когато премести поглед върху Джейсън, очите й се оживиха и тя възкликна:

— Вие трябва да сте Джейсън Стивънс. За нас е чест да сте тук. Сеньор Ред Стивънс беше голям човек и помогна на много хора в нашето село.

Аз се прокашлях и казах:

— Джейсън, през следващите четири седмици ще помагаш на библиотекарката. Тук ще получиш всичко, от което се нуждаеш, за да научиш урока, който чичо ти иска да ти предаде.

Джейсън повиши глас повече, отколкото бе необходимо, и заяви:

— Може да не съм бил отличник в училище и да не съм научил кой знае какво в колежа, но не вярвам в това забутано място да има нещо, до което преди не съм имал достъп.

Джейсън се завъртя на триста и шейсет градуса, оглеждайки единственото помещение на библиотеката.

— Тук няма почти нищо друго, освен празни рафтове. Има съвсем малко книги — отбеляза той.

Библиотекарката се усмихна и обясни:

— Всички книги са заети от хората в селото, а и не само от нашето. Когато ни остави тази библиотека, вашият чичо ни каза, че няма полза от книги, които стоят на рафта.

Казах на Джейсън, че двамата с госпожица Хейстингс ще го оставим да работи, но всеки ден ще му идваме на посещение.

През следващите четири седмици се потопих в приятния живот на селото. С госпожица Хейстингс направихме няколко разходки до близките околности и имахме много възможности да разгледаме забележителности и да си купим сувенири. Всички бяха дружелюбни и гостоприемни, особено след като научаваха, че идвам от името на покойния им благодетел Ред Стивънс.

Ежедневните ни посещения при Джейсън показваха, че той изпълнява задълженията си по-усърдно и енергично, отколкото бях очаквал. Скоро се научи да вписва и изписва книгите със завидна бързина и често разговаряше със заемателите за книгите, които са прочели.

Когато настъпи последният ден от пребиваването ни там, почти не ни се тръгваше от уютното селце. Всички излязоха на улицата да ни изпратят, след което тръгнахме със същото такси, с което бяхме пристигнали.

След целодневно изморително пътуване най-после стъпихме на летището в Бостън, където си взехме багажа и тръгнахме към паркинга.

Джейсън избърза няколко крачки пред нас, застана на пътя ни и каза:

— Чакайте малко. Направих всичко, което ми поръчахте — работих усилено в библиотеката и прегледах всяка книга в онова мрачно помещение. Не намерих нищо ново. Единственото, което разбрах, е, че има добри обикновени хора, които стават часове преди изгрев-слънце и вървят километри през планината, за да вземат за четене някоя стара оръфана книга. Единственото ново нещо, което научих, откакто тръгнахме преди четири седмици, е, че желанието и гладът за образование са ключът към истинското учение.

Двамата с госпожица Хейстингс подминахме Джейсън от двете му страни и докато приближавах колата, аз му извиках през рамо:

— Поздравления, млади човече. Ще се срещнем в офиса ми в понеделник, за да видим какво следва.

Двамата с госпожица Хейстингс подредихме куфарите си в багажника на колата и докато излизах от паркинга на летището, погледнах към Джейсън. Той не беше мръднал от мястото си и очевидно беше в дълбок размисъл за урока, който всички ние бяхме научили.