Джим Стовъл
Последният подарък (4)

Три
Дар „Труд“

„На този, който обича работата си, никога няма да му се наложи да се труди.“

Трябва да си призная, че през следващите седмици бях много нервен. Успокоих се едва когато дойде първо число на следващия месец. Стоях си в офиса и се занимавах с други неща, опитвайки се да не мисля за факта, че Джейсън Стивънс ще пристигне скоро.

Най-накрая интеркомът иззвъня и госпожица Хейстингс ме информира, че младият Джейсън Стивънс е пристигнал и ме чака в конферентната зала. Докато госпожица Хейстингс изнасяше кашона на Ред Стивънс от хранилището, аз подбрах необходимите папки. Когато влязохме в конферентната зала, намерихме Джейсън излегнат в стола, с крака на масата. С широки крачки отидох до масата и плъзнах по нея кашона, който Маргарет ми беше подала, така че да събори краката на Джейсън.

— Добро утро, Джейсън — казах аз. — Радвам се, че си намерил стол и се разполагаш удобно в залата. Някои хора така и не научават коя мебел за какво се използва.

Джейсън махна пренебрежително с ръка и отговори:

— Давай да говорим по същество. Имам работа и срещи.

Засмях се и докато сядах, му казах:

— Младежо, сигурен съм, че ще имаш доста работа и срещи, но едва ли ще са тези, за които ми говориш.

Извадих следващата видеокасета от кашона и я подадох на Маргарет. Тя я пъхна във видеото и след малко на големия екран се появи Ред Стивънс с думите:

— Добро утро, Тед, добро утро, госпожице Хейстингс.

Искам отново да ви благодаря, че се захващате с тази труд на задача. Джейсън, на теб искам да припомня правилата. Ако дори веднъж през следващите дванадесет месеца не направиш това, което ти се възлага, или ако господин Хамилтън реши, че отношението и поведението ти е неприемливо, той просто ще прекрати процедурата и ти няма да получиш моя последен подарък за теб. Предупреждавам те за господин Хамилтън: изглежда много търпелив и издръжлив, но ако злоупотребиш с тези негови качества, младежо, ще разбереш, че си пуснал разгневен лъв от клетката му.

Джейсън ме погледна озадачено. Аз му отвърнах с настойчив поглед.

Ред спря да говори и сякаш си спомняше някакви отминали времена. После продължи:

— Джейсън, когато бях доста по-млад от теб, разбрах какво удовлетворение може да ти достави една четирибуквена дума: труд. Моето богатство лиши теб и цялото семейство от привилегията да си изкарваш хляба с честен труд и от удоволствието, което това ти доставя.

Видях как Джейсън завъртя отегчено очи и изпуфтя.

Сега, преди да се настроиш негативно и автоматично да отхвърлиш всичко, което ще кажа — продължи Ред, — искам да разбереш, че всичко, което имам, и всичко, което ти имаш, е плод на труд. Съжалявам, че не ти дадох възможност да разбереш, че човек притежава само това, което сам е спечелил.

Най-ранните ми спомени от блатата в Луизиана са свързани с работа — тежък упорит труд, който като младеж мразех от дъното на душата си. Родителите ми трябваше да хранят твърде много гърла, а храната не достигаше. Затова, ако искахме да ядем, трябваше да работим. Когато по-късно се отделих и дойдох в Тексас, разбрах, че съм свикнал да работя. Оттогава до края на живота ми това винаги ми е доставяло удоволствие.

Джейсън, ти се радваш на всичко най-добро, което този свят може да ти предложи. Бил си къде ли не, видял си какво ли не, правил си какво ли не. Това, което не разбираш, е, колко голямо може да бъде удоволствието от всичко това, ако сам си го заработиш. Тогава свободното време и развлеченията се превръщат в награда за упорития труд, вместо в начин да избегнеш работата.

Утре сутринта ще заминеш на кратък път с господин Хамилтън и госпожица Хейстингс. Ще се запознаеш с мой стар приятел в едно ранчо до Алпайн, Тексас. По време на Голямата депресия бях млад и едва свързвах двата края. Точно тогава се запознах с Гас Колдуел. Двамата заедно научихме каква сила има в упорития труд. Никой не може да ти предаде този урок по-добре от Гас.

Писмо, в което се описва цялата настояща ситуация, трябва вече да е изпратено на Гас Колдуел от господин Хамилтън, така че той ще те очаква.

Не забравяй, че ако в даден момент не изпълниш това, което съм описал в завещанието си, или ако господин Хамилтън не е доволен от представянето ти, всичко това просто ще приключи и ти ще се разминеш с Последния подарък.

Екранът почерня.

— Това е подигравка — изстреля гневно Джейсън по мой адрес.

Аз се усмихнах и отговорих:

— Да, не е лесно да се занимавам с теб, но какво ли не прави човек за приятел като Ред Стивънс. Ще се видим на летището в седем без петнайсет утре сутрин.

Джейсън ме погледна сякаш съм малоумен и попита:

— Нямаше ли по-ранни полети?

Отвърнах по-търпеливо, отколкото ми се искаше:

— Вярно, че е раничко, но господин Колдуел (както ще разбереш) не обича да си губи времето. До утре.

Джейсън излезе от офиса, а госпожица Хейстингс подготви всичко необходимо.

На следващата сутрин, секунди преди стюардесата да затвори вратата на терминала, от чакалнята дотича недоспал младеж. Госпожица Хейстингс подаде на стюардесата трите ни билета, след което се качихме на самолета.

Двамата с госпожица Хейстингс заехме местата си на първия ред в първа класа. Джейсън се заозърта объркано, понеже всички места в първа класа бяха заети. Обърна се към мен и попита:

— Аз къде съм?

Госпожица Хейстингс отговори на въпроса му с възможно най-деловия си тон, но аз знаех, че й е крайно забавно да му каже:

— О, господин Стивънс, вашето място е номер 23-Ф.

Тя подаде на Джейсън билета му и той се отправи ядосано по пътеката към пътническия салон.

Гас Колдуел ни чакаше на летището в Мидланд — Одеса. От дълги години познавах Гас като приятел и сътрудник на Ред Стивънс. Любовта ни към Ред ни свързваше по особен начин. Гас се здрависа сърдечно с мен. Имах чувството, че се здрависвам с тридесет и пет годишен здравеняк, а не със седемдесет и пет годишен старец. Той поздрави любезно госпожица Хейстингс, но към Джейсън се обърна малко грубо:

— Ред Стивънс беше един от най-добрите хора, които съм срещал. Не виждам как ще оправдаеш очакванията му.

Тъкмо Джейсън да запротестира и Гас изстреля:

— Синко, защо не слезеш долу да потърсиш багажа. Свърши нещо полезно.

След няколко минути всички бяхме на долния етаж на летището, където Джейсън действително бе намерил багажа ни. Гас отиде до паркинга, за да ни вземе от изхода на летището в луксозния си пикап — автомобил, който рядко ще видите в Бостън. Докато отваряше вратата на госпожица Хейстингс, а после настани и мен, той се обърна към Джейсън:

— Момче, стига си стърчал там. Вкарай чантите в камиона.

Джейсън натовари багажа в откритата част на пикапа и смирено попита:

— Къде да седна?

— Сядай при багажа или ходи пеш — каза Гас. — Все ми е тая.

Гас влезе в колата и потегли секунда след като Джейсън скочи отзад. Погледнах през рамо и го видях как се търкаля, докато Гас сякаш нарочно надвишаваше всички ограничения на скоростта на излизане от летището.

Докато карахме към ранчото на Гас, а Джейсън се лашкаше отзад, можехме на спокойствие да споделим спомени за Ред и желанието си да му помогнем да „излекува“ Джейсън Стивънс. Уговорихме се Гас да използва следващите четири седмици, за да предаде на Джейсън своето разбиране за етика на труда, а аз и госпожица Хейстингс да си тръгнем на следващия ден и да прекараме няколко седмици в Остин, където трябваше да свърша малко работа за друг свой клиент.

След сякаш безкрайно друсане по прашното шосе най-после завихме по черен път, който водеше към няколко постройки в далечината. Имаше табела, която гласеше: „Ранчото на Гас Колдуел. Всички приятели са добре дошли. Стреляме по нарушители.“

След още десет минути пристигнахме в огромна къща, където ни посрещна семейството на Гас, част от неговите работници и няколко кучета. Гас въведе госпожица Хейстингс и мен в уютния си дом и се обърна да извика на Джейсън:

— Момче, стига си се излежавал в камиона. Донеси чантите.

Гас ме беше информирал, че следващия ден работата в ранчото ще започне рано сутринта. Беше решил Джейсън да научи това по трудния начин.

Следващата сутрин, преди часовникът да е отмерил шест, двамата с госпожица Хейстингс и цялото семейство Колдуел вече бяхме закусили обилно с огромни количества холестерол. Докато отпивахме от втората си чашка кафе, Гас каза:

— Да взема да събудя Спящата красавица. Очертава се интересен ден. Образователен… нали разбирате.

Чухме как Гас изкачва стълбите и отваря с трясък вратата на Джейсън. Бумтящият му глас се разнесе из цялата къща:

— Момче, жив ли си? Проспиваш си деня. Обличай се и слизай.

Гас се върна при нас и продължихме да си говорим приятелски, отпивайки от силното кафе. След няколко минути се появи Джейсън — разчорлен и с торбички под очите. Седна на масата. В същия момент Гас стана и каза:

— Е, закуската беше чудесна. А сега на работа.

Джейсън се опули насреща му и каза раздразнено:

— Може ли да закуся, ако обичате?

Гас се усмихна и каза:

— Тъй вярно. Веднага щом станеш утре сутринта. Никой не излиза от дома на Гас Колдуел гладен. Но не мога да направя нищо за тези, които проспиват целия ден.

Джейсън погледна през прозореца и възкликна:

— Че то още не се е съмнало!

Гас се ухили до уши и отговори:

— Браво, моето момче, колко си наблюдателен! А аз мислех, че ще трябва да те уча на всичко. Сега тичай в склада и виж дали ще можеш да намериш някакви работни дрехи. Откакто си станал, не си направил нищо полезно. Тръгваме след пет минути.

Гас се съгласи, преди да тръгнем за Остин, да ни заведе до мястото, където Джейсън ще работи, за да видим какво ще прави. Вече бяхме седнали в камиона, когато Джейсън се появи от склада и без протести се метна в задната част на пикапа. Още преди да е седнал, Гас натисна педала, прекоси двора и мина през портата, излизайки на полето.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато стигнахме границата на ранчото, където беше натрупана купчина дървени подпори за ограда. Гас скочи от камиона и извика:

— Момче, ще си вдигнеш ли задника от удобното си местенце? Не познавам друг човек, който да се излежава толкова много.

Двамата с госпожица Хейстингс вървяхме зад Гас и Джейсън, докато стигнахме последната подпора на оградата, която се губеше на хоризонта.

— Добре дошли при подпора номер сто и едно — гордо заяви Гас.

После набързо показа на Джейсън как да изкопае дупка за подпората, как да я постави и как да провери дали е вертикална. Макар че беше на седемдесет и пет, Гас Колдуел притежаваше завидна сила и невероятна издръжливост. В неговите ръце всичко изглеждаше лесно.

Той се обърна към Джейсън и каза:

— Сега опитай ти.

Гас тръгна към камиона, където стояхме ние с госпожица Хейстингс.

Джейсън се захвана с инструментите. Изглеждаше почти комично. Гас му подхвърли:

— Да се надяваме, че ще му хванеш цаката, преди да си каталясал. Ще изпратя някой да те вземе за обяд.

По лицето на Джейсън се изписа уплаха и той извика:

— Докъде трябва да стигне тази ограда?

Докато ни помагаше да се настаним в камиона, Гас отговори през смях:

— Не повече от километър и половина, след което ще завием и ще продължим нататък. Не се притеснявай, няма да те оставим без работа. Ще ми се и аз да бях получавал по един долар на всяка подпора, която двамата с Ред Стивънс сме забили в Тексас.

Оставихме Джейсън с новото му занимание.

 

 

След почти четири седмици двамата с госпожица Хейстингс се върнахме от успешна командировка в Остин. Гас отново ни взе от летището и докато караше към ранчото, не се стърпях и попитах:

— Е, как се справя младият Джейсън?

Гас се усмихна и отговори:

— Не вярвах, че ще се справи. При целия този пек, пришките и голямата горещина не беше трудно да се откаже, но мисля, че ще бъдете приятно изненадани.

Когато стигнахме ранчото, Гас ни закара директно на мястото, където Джейсън бе работил първия ден. Направи ми впечатление, че оградата този път стигаше доста по-надалеч, а Джейсън не се виждаше. Гас продължи да кара и когато изкачихме малко възвишение, забелязах Джейсън в далечината.

Бе настъпило истинско преобразяване. Джейсън бе хванал тен от слънцето, бе отслабнал от физическия труд и когато пристигнахме, работеше енергично. Той ни махна и се приближи, докато слизахме от камиона.

— Джейсън, ти ли изкопа всички тези дупки и заби всички тези подпори? — попитах аз.

В очите му проблеснаха искри на задоволство и той отговори:

— Тъй вярно, сър. Всички до една. Даже са прави.

Гас преметна ръка през рамото на Джейсън и каза:

— Синко, не бях сигурен дали ще се справиш, но ти се оказа добър помощник. Преди около шестдесет години двамата с чичо ти Ред открихме, че ако човек може да работи такъв тип работа и я върши качествено и с достойнство, той може да работи всичко. Смятам, че научи добре своя урок. Време е да се връщаш в Бостън.

Бях шокиран от отговора на Джейсън:

— Имам да сложа само още няколко, за да завърша тази част. Не може ли да тръгнем утре сутринта?

 

 

На следващия ден след закуска Гас предложи да ни закара до летището. Джейсън взе чантите и ги изнесе на верандата, но вместо с пикапа, този път Гас се появи с нов кадилак.

Джейсън се засмя и попита:

— Господин Колдуел, къде ви е камионът?

Гас се усмихна и отговори:

— Не мога да накарам един от най-добрите си помощници да се търкаля заедно с багажа в пикапа. Хайде, да те закараме до летището.

 

 

Докато летяхме на десет хиляди метра над централните щати, не можех да спра да мисля за Ред Стивънс и урока по труд, който бе предал на Джейсън. Надявах се този урок да означава за Джейсън също толкова, колкото означаваше и за мен.