Майкъл Маршал Смит
За подмяна (9)

Глава 9

Клуб „Мръсник“ можеше да се оприличи на експлозия от тръшкащи се копелдаци, затворени в прилична на обор сграда в центъра на етаж, предназначен за увеселения. Невъзможно бе да натикаш някого вътре, без предварително да си го пресовал до размерите на грахово зърно, и по тази причина подозирам, че когато аз се вмъкнах вътре, някой от другата страна бе изскочил като тапа през прозореца. Масивни тонколони в основата на всяка стена излъчваха могъщ грохот, който се смесваше с какофоничния рев на тълпа от петстотин души. Музиката бе в стил „предиктивен транс“ — ноти и думи, създавани и смесвани в реално време от редицата компютри до далечната стена. Алгоритмите, генериращи текстовете, бяха настроени да го правят, наподобявайки ефекта от различни релаксиращи наркотици, така че колкото повече слушаш, толкова по-лесно можеш да се досетиш какви ще бъдат следващите думи.

Пробих си как да е път с рамо към бара, подпиран от двете страни от умни млади създания. Опашката на бара не беше много дълга, може би защото почти всички тук се бяха нагълтали с някой от „наркотиците на щастието“. Вече умиращите пипалца на рапта, който аз бях взел, все още докосваха периодично различни ъгълчета на мозъка ми и по тази причина не се чувствах особено добре сред блестящи очи и сластни въздишки. Мрачно осъзнавах, че имам нужда от още рапт, но не бива да си го позволявам. С всички сили се опитвах да забравя за момент за резервните. Знаех, че трябва да ги намеря съвсем скоро. Нищо не се бе променило, включително фактът, че нямах представа откъде да започна. Честно казано, не се чувствах в най-добрата си форма, но по-лошото бе, че нямах никакви надежди някога да се почувствам по-добре.

Горилата зад бара ме изгледа безстрастно, изчаквайки ме да проговоря пръв.

— Джони дойде ли? — попитах аз, стараейки се да изглеждам корав пич.

— Кой иска да знае? — попита мъжът. Той се стараеше повече и от мен да изглежда мъжага, но успяваше само да заприлича на лайно в жилетка.

— Очевидно аз, нещастник — отговорих му, без да се впечатлявам. — Щях ли да те питам иначе? Та дойде ли вече, или още не е?

Огромни лапи се вкопчиха в ръцете ми. От двете ми страни стояха биячи на Виналди, а два остри предмета, забити в гърба ми, подсказваха, че са въоръжени. Барманът доволно се ухили.

— Ами че той те чака — съобщи ми ненужно копелето.

Двама типове ме прекараха през тълпата към стъклената стена на отсрещната страна на клуба. Стъклото беше хромирано, за да отразява само телесни цветове, така че в него играеше плетеница от безтелесни ръце и глави. Когато приближихме, в единия край се отвори врата, разкривайки, че става дума за еднопосочно огледало. Блъснаха ме най-безцеремонно в тъмния отвор и пространството зад него.

Качихме се по късо стълбище и се озовахме в голяма стая, разположена по протежение на огледалната стена. Дивани, лавици за книги, професионална аудио-визуална система, зелени и червени светлинки на течнокристални индикатори, блещукащи в полумрака, от който изплува Джаз Гарсия, сграбчи ме за гърлото и ме дръпна напред.

— Внимателно — чу се глас. — Искам да чуя обясненията му, преди да ти позволя да префасонираш характерните черти на тялото му. Повярвай, няма да чакаш дълго.

Гарсия ми стовари един юмрук в лицето, вероятно за да осигури сътрудничеството ми и за да ми даде да разбера как точно стоят нещата. После слабо разхлаби хватката на другата си ръка, ловко ме завъртя и докато се наканя да оценя техниката му, се озовах седнал в дълбоко кресло, поставено да гледа към стената.

Знаех какво ще се случи. Може би Ниърли щеше да се грижи за Суедж. Виждах през полупрозрачното огледало как младежите от другата страна танцуват с такова настървение, сякаш се борят за живота си. „Забавлявайте се — помислих си. — Крещете тези текстове. Така дори няма да чуете изстрела, когато се разнесе.“

Някой бръкна в джобовете на палтото ми, извади пистолета и внимателно го сложи на една маса. След това прекара някакъв детектор около мен. Не се чу алармиращ сигнал, така че човекът кротко се отдръпна и пак се скри от погледа ми. Изчезналият някъде Гарсия се появи и застана зад гърба ми. Всичко беше готово. Чух да се притегля стол и го видях да спира с гръб към мен.

Виналди го яхна и скръсти ръце върху облегалката. Не бях сигурен, но според мен хора като него минават през своеобразен режисьорски курс в началото на кариерата си, за да са сигурни, че ще постигнат желания ефект в ситуации като тази. Реших да запомня и да разпитам Дат в малко вероятния случай, че отново ми се удаде да го видя.

Мина доста време, без той да каже нещо, така че се наложи да направя първата крачка.

— Искал си да ме видиш — отбелязах аз, стараейки се да вложа в гласа си нотка на приятелски интерес.

Джони отново не каза нищо или по-точно продължи да не казва нищо. Между нас се настани пауза, достатъчно дълга, та невинната ми бележка да бъде напълно забравена. Накрая и аз не бях сигурен дали съм я направил. Да, този човек явно държеше шоуто да бъде негово и ничие друго. Примирих се: реших да чакам и да го оставя да прави каквото пожелае.

— Рендал — намери най-сетне той точната дума. — Заслужаваш поздравления. Трябва да ти издигнат статуи. Ти наистина си удивително глупав човек.

— Старая се колкото мога — скромно признах аз и Гарсия ме прасна по тила с дръжката на пистолета. Страшно ме заболя.

Виналди тънко се усмихна.

— И кое те накара да мислиш, че можеш да го направиш?

— Какво да направя? — попитах аз, стискайки очи, за да преодолея болката в главата. — Кажи ми, Джони, какво мислиш, че правя?

— В известен смисъл, хубаво е, че всичките ми проблеми в крайна сметка опират до теб. Казвам „хубаво“, защото си мислех, че съм изправен пред организиран бунт, а сега установявам, че ставало дума за някакво тъпо бивше ченге, решено да умре на всяка цена. Виждам, че отново се издънваш, но не смятай, че това ме изненадва. Знам, че животът няма никаква стойност за теб — това впрочем винаги ти е било проблемът, — но тази нощ Джаз най-сетне ще сложи край на страданията ти.

Вгледах се в него, защото нещо не се връзваше. Причината отчасти бяха думите на Виналди, но по-необичайна бе атмосферата край мен. Мрачно тържествена. Тези типове, изглежда, наистина си мислеха, че слагат край на нещо. Но аз нямах представа какво е то.

— За какво говориш? — попитах го искрено заинтригуван. — Та аз даже не съм започнал да се опитвам да те унищожа. Бъди сигурен, че когато се захвана, ще си напълно наясно какво става и няма да имаш време за разговори като този. Не за друго, ами защото ще си прекалено ангажиран да изчовъркваш куршумите от лицето си.

Очаквах втория удар отзад, но той пак ме изненада със силата си. Главата ми отскочи напред и аз взех решение да се държа по-внимателно. Още два удара като този и щях да загубя съзнание, а още не бях започнал да се държа грубо и предизвикателно.

— Петима от най-близките ми помощници са убити — каза Виналди. — И ти се опитваш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с това?

Този път наистина го изгледах слисано.

— Абсолютно нищо.

Виналди се засмя без никаква следа от веселие.

— Джаз позна, че ще кажеш така. Аз бях на мнение, че ще имаш разума да проумееш положението, в което се намираш, и ще кажеш истината, но Джаз заяви, че си по-глупав.

— Е, Джаз няма как да не знае — не се сдържах аз. — Нали той е мерилото.

Нов удар в тила ми, този път съпроводен с фойерверк от искри, изскочил от дясното ми око. Много внимателно поведение, няма що. Разтърсих глава и се вгледах през стената с надеждата да фокусирам погледа си върху нещо по-приятно. Успях след известно време. Тълпата отвън продължаваше да подскача, но край входната врата нещо ставаше.

Опитах да се концентрирам и да разбера какво всъщност става тук. Виналди явно мислеше, че аз съм онзи, който е пречукал хората му. Този човек беше луд.

— Ама ти си луд — изказах без забавяне мисълта си на глас. — Нима мислиш, че съм тръгнал да се главоболя с твоите кретени?

— Безсмислено е да отричаш.

— Както сам каза, аз вече не съм полицай. Нямам никакъв проблем с тях, които и да са те. Единственият ми проблем си ти.

— Да, знам, и затова се опитваш да ме изработиш отвън навътре. Бавна смърт, нали? Амбиция, достойна за възхищение.

— Съгласен съм, но не става дума за мен. Та аз даже не бях в града, когато са станали първите убийства.

Виналди се усмихна, този път искрено.

— Надявам се не мислиш, че съм готов да повярвам дори и на една твоя дума?

— И ще сбъркаш, защото казвам истината. Помисли върху още нещо: ако не съм аз, значи някой друг се опитва да те събори.

Без да сваля поглед от мен, Виналди направи знак към тъмнината зад себе си. Биячът, който ме беше обискирал, изникна оттам. Носеше нещо. С периферното си зрение долавях, че в клуба става нещо, но вниманието ми бе приковано към събитията тук.

Пред мен беше оставен нов кашон.

Скочих към него, но Джаз и друг от бандитите ме дръпнаха обратно на стола и този път натиснаха ръцете ми, за да ми попречат да стана.

— Какво има там, по дяволите? — изкрещях аз. — Ако е Джени или Дейвид, ще ви убия до един като гадни шибани кучета! — Джаз и колегата му сърдечно се разсмяха, защото аз не бях в положение да причиня никому нищо.

Секунда по-късно атмосферата рязко се промени. Виналди странно ме изгледа:

— Какви ги говориш?

— Не се шегувам, Виналди — ако е Дейвид или Джени, смятай се за покойник. — Раптът в главата ми най-сетне се бе изчистил, така че вече напълно осъзнавах смъртта на Нанюн и просто не можех да се овладея. — Каквото и да ми коства, ти си мъртъв!

Виналди се намръщи още по-силно.

— Нищо не знам нито за Дейвид, нито за Джени. Номера ли се опитваш да ми въртиш, Рендал?

Изгледах го без грам представа какво означава всичко това.

Поех дълбоко въздух и попитах:

— Какво има в кашона?

— Някой, с когото си бил видян да разговаряш вчера. — Виналди кимна на бияча да отвори кашона. Видях какво има в него още преди да го наклони към мен и облекчението ми нямаше граници.

Беше онзи от „Минимарт“-а.

— Донесоха ни го само преди час. Това е причината, за да те приберем, Рендал. Идваш тук, нахълтваш в дома ми, причиняваш ми неприятности, но аз въпреки всичко си казах: „Да го пуснем това момче, а?“ После ми донасят това и вече се наложи да преосмислям.

— Джони — казах му, — изслушай ме. Вярно, бях в магазина на този тип и той ме позна. Но това беше всичко. Не съм взривявал магазина му, още по-малко съм му рязал главата. Имам си достатъчно проблеми и без него — тогава само исках да се махна от града колкото се може по-бързо. Но ето че преди час и на нас ни донесоха в бара на Хауи точно същия кашон, само че с главата на моя приятелка.

— На кого ги разправяш тези? — обади се Джаз. — Шефе, защо не ме оставиш да пречукам този нещастник? Ще го направя толкова бавно, колкото кажеш.

Виналди махна на Джаз да се дръпне и внимателно ме погледна. Някъде в дъното на стаята се разнесе сигнала на бийпър, но никой не му обърна внимание. Хвърлих поглед към тълпата от другата страна на стената, трескаво разсъждавайки с какво бих могъл да го убедя. Нещо там привлече погледа ми, но изчезна, докато се вгледам. Мислите ми бясно се завъртяха, опитвайки се да вместят събитията в някаква рамка. Напразно.

— Нещо става — бързо изрекох аз, без да преставам да мисля. — Някой уби Мал, може би търсейки мен, а може би не. Но и той е бил тяхна цел, заради някои от убийствата, които е разследвал. Снощи дойдох при теб, защото мислех, че са твоя работа или най-малкото си платил някому да ги похарчат.

— Казах ти вече, нещастник, че не убивам жени, освен при много особени обстоятелства.

— Но някой го е направил, а онези две жени са били свързани с теб, нали така? Не знам, може би същото се отнася и до останалите три. Точно както и убитите ти момчета — всички те по един или друг начин имат отношение все към теб. Но същият човек е убил и Нанюн.

Виналди се канеше да ме попита коя е тази Нанюн, когато бийпърът настойчиво иззвъня отново, този път сякаш по-настоятелно. Той гневно се обърна:

— Боже господи, там сте четирима — не може ли един от вас да се обади? — После пак се обърна към мен и аз съвсем ясно видях как достойният му за уважение интелект обработва казаното от мен. Кой знае, може би щеше да намери отговора. Надявах се да е в състояние. Може би дори щеше да го сподели с мен. — Та кой…

Някакво изшумоляване. Не го чух, по-скоро го усетих. В мозъка си, точно както в асансьора. Вратът ми изстина, извърнах глава, за да погледна през огледалната стена, и неочаквано за себе си се досетих какво бях видял с периферното си зрение преди малко.

— Той е тук — казах аз.

— Шефе — извика момчето при невидимото писалище. — Някой отвън се е разбеснял. — Имах време за още само миг deja vu^[1] и после небето се срина връз главите ни. Джаз и останалите с ругатни се хвърлиха към пистолетите си.

— Кой е тук? — попита объркан Виналди, но аз нямах време да му отговоря, защото вратата се отвори и простият му въпрос получи възможно най-изчерпателния отговор.

Мъжът със сините лампички в главата.

Той спокойно затвори вратата и стреля. Джаз бе отхвърлен назад от попадение в ръката. Останалите гардове забравиха всичкото си специално обучение и се втренчиха в мъжа, хипнотизирани от мигащите сини светлинки.

— Здрасти, Джони — подметна мъжагата, насочвайки пистолета си към Виналди. — Добре изглеждаш. Помниш ли ме?

Може би за пръв път в целия си живот Виналди напълно бе загубил дар слово. Той изгледа мъжа със свъсени вежди, явно без да усеща петното на лазерния прицел върху челото си.

— Ами да приключваме — въздъхна мъжът, натисна спусъка и в същия миг аз направих нещо напълно неочаквано и за себе си. Без да се замисля, обхванах с крака тежкия стол, на който седях, хвърлих се към Виналди, стоварих се върху неговия стол и двамата рухнахме на пода. Куршумът изсвистя над главите ни. Виналди продължаваше да не изпуска от погледа си мъжа със светлинките.

Той, изглежда, забеляза присъствието ми чак сега и доволно се засмя.

— Ха, и Джек бил тук — зарадва се убиецът, отклонявайки само за миг пистолета си настрани, за да убие още един от гардовете на Виналди. — Каква щастлива случайност. Има хора, които доста са ти ядосани. Двамата с теб трябва да си поговорим.

Бях на противоположно мнение, така че се хвърлих към масата, прекатурих я и съборих пистолета си, който се плъзна към стената. Джони вече бе възвърнал хладнокръвието си и посягаше към своя пистолет, но всичко това се развиваше отчайващо бавно.

За наше щастие вратата с трясък се отвори и през нея нахлуха петима от бандитите на Виналди — същите, които бяха дошли за мен в бара на Хауи. Мъжът акробатично скочи встрани и аз отново чух познатото ми изшумоляване — нещо като паяци, ходещи по изсъхнали листа. Миг по късно чувах вече само пукотевицата на кръстосания огън, защото всички намиращи се в стаята започнаха да стрелят безразборно един срещу друг. Шмугнах се зад дивана, за да прибера пистолета си от пода.

Никога не съм си падал по затворените помещения и тесните места. Обърнах се и стрелях право в огледалната стена.

Резултатът нямаше нищо общо с разбитите витрини на бара на Хауи. Онова там беше обикновено стъкло. Това тук имаше вградена в него електроника, така че се напука с протяжен писък. Миг по-късно огромно парче се отчупи и се стовари в залата, отваряйки дупка към запотените танцьори.

Сграбчих преобърнатата маса, вдигнах я и бързо се отправих навън под нейно прикритие, плъзгайки я към дупката в стъклото. Всички около мен изглеждаха заети с това да се убиват взаимно. Виналди беше коленичил до стената зад тялото на един от убитите гардове и стреляше в мелето при вратата.

„И все пак ще те убия“ — обещах си аз и скочих през стената в тълпата от другата страна. Никой от танцьорите не бе разбрал за случилото се, защото тътенът на музиката и ревът на проблясващите по мониторите текстове бяха заглушили стрелбата. Пробих си път, изхвръкнах запъхтян на улицата и хукнах към асансьорите.

 

 

— Какво се е случило, по дяволите?

Минах странично покрай Ниърли и влязох в апартамента ѝ. Беше полутъмно — единственото индиректно осветление бе от разположени ниско над пода лампи. Можеше да се предполага, че тя не „работи“ тук, в жилището си, макар някои вещи — телевизорът, част от мебелировката, огромният декоративен дисплей върху отсрещната стена — да подсказваха, че върти добър бизнес на друго място. Суедж бе седнала на пода с чаша кафе пред себе си. Като ме видя, скочи изплашено.

— Какво? — попитах аз, огледах се и установих, че нечия кръв е изплескала буквално всичките ми дрехи. — Не е моя — успокоих ги, прегърнах Суедж и я притиснах към себе си.

Когато се разделихме, Ниърли ми подаде чаша кафе.

— Нямаме време — казах аз.

— За толкова имаме — настоя тя, буквално натика чашата в ръцете ми и веднага я пусна, принуждавайки ме да я хвана. Подчиних се, но не чувствах пръстите си. — Никъде няма да ходиш… сега. Седни и не говори.

Не знам как стана, но след малко седях на стол. Цялото тяло ме болеше, без да мога да посоча конкретно място. Низходящата фаза на рапта. За сметка на това главата ме пилеше съвсем конкретно. И все пак трябваше да се махнем оттук. Къде, не знаех.

Ниърли четеше мислите ми без никакъв проблем.

— И къде ще отидеш? При Хауи всичко е наред — позвънихме му. — Но барът му поне за известно време няма да е особено популярен.

— Излагаме те на риск с нашето присъствие тук — обясних аз. — Не искам да правя това. Аз даже не те познавам.

— Много мило от твоя страна и недей да мислиш, че не го оценявам, но според мен в момента си доста изморен и ако трябва да преценяваш какво да правиш по-нататък, това би било като да изкатериш много висока планина. — Изгледах я безмълвно, защото нещо в думите ѝ ми се стори познато. — Докато не съм забравила… — продължи тя с извинителен тон, — Хауи попита какво да прави с кашона. Искаш ли да го запази, защото иначе… нали разбираш, това не е най-добрият вид сувенир.

— Какво имаше в кашона? — попита Суедж. Погледнах я и почувствах, че не мога да я излъжа.

— Част от Нанюн. Съжалявам, Суедж.

Погледът ѝ се замъгли и тя кимна.

— Голяма част?

— Достатъчно голяма — отговорих аз и… — какъв ужас! — едва потиснах прозявката си. Суедж като че ли не забеляза. Главата ми бе странно лека. „Как иначе след толкова адреналин?“ — помислих си.

— Знаеш ли къде е Дейвид? — поинтересува се Суедж. Гледаше в пода.

— Не — отговорих ѝ аз. — Но знам кой го е отвлякъл него и другите.

— Някой от „СейфтиНет“ ли?

— Не знам откъде е — признах аз, макар да усещах, че би следвало да знам. Имах чувството, че нещо ми се губи. Винаги се дразня, когато го изпитвам. Иска ми се то, каквото и да е, да излезе на открито и да каже каквото има да казва, вместо да се заравя в тъмните сенки на подсъзнанието ми. Сигурно това е резултатът от вземането на прекалено много наркотици… прекалено често… и прекалено дълго. Деца, поучете се, не живейте така. Прозях се отново и съвсем определено осъзнах: не, нещо не беше наред. Погледнах в чашата си — погледът ми се разфокусираше, но добре видях, че съм си изпил кафето.

— Какво ми направи? — недоверчиво попитах аз.

— Нищо лошо, и идеята не е само моя — отговори Ниърли. — Малко успокоително.

— Ти работиш за тях — успя да се превърти дебелото нещо в устата ми, което сигурно бе език. Стените плавно се спускаха към пода.

— Не работя за никого — каза тя, стана и донесе одеяло — Това е положението. Имаш нужда от малко сън. Твоите майки ще се погрижат за теб.

Последното, което съзнанието ми успя да регистрира, беше Суедж: тя се премести до мен и ми зашепна нещо на тунелен жаргон. Виждах и лицето на Ниърли — малко по-далече, с чиста кожа и големи очи, обрамчено от пищна кестенява коса.

„Красива е — реших отново аз. — Жалко, че ме убива.“ Но тази мисъл някак странно се връзваше с живота изобщо.

 

 

Събудих се, защото тялото ми силно се тресеше, но това не продължи дълго. Десет минути по-късно благодарение на чашата кафе, открадната от безукорно поддържаната кухня на Ниърли, вече бях наред. В известен смисъл изживяването бе носталгично, но не бих го препоръчал никому.

Апартаментът бе празен, но една бележка в банята ми каза къде са отишли: „Взех си почивен ден — беше написано с твърд почерк. — Отиваме на пазар по Индиго Драйв.“ Под това Суедж с разкривени букви бе добавила: „Да се видим? ps Казала на Ниърли.“

Взех си душ, без да преставам да сипя проклятия. Знаех, че трябва да съм благодарен на Ниърли, че се бе погрижила за Суедж снощи, но не трябваше да излизат сами. Освен това се сърдех, че ме бяха изработили, макар сега да се чувствах много по-добре. Не че лицето, което виждах в огледалото, можеше да се причисли към човешкия род, но вече поне напомняше някои сродни животински видове. Върнах се в дневната и открих купчина мъжки дрехи, подредени грижливо и несъмнено предназначени за мен. Размерът беше моят: черен костюм и риза в среднощно синьо. Доста по-официално от обичайното ми облекло и макар да нямах представа откъде са се появили, все пак ги облякох, скрих ги под палтото си и излязох от апартамента, без да се разделям с втората си чаша кафе. Добре де, какво като се бях накиприл така? За мен тези неща са без значение. От друга страна, можех ли да изляза на „Индиго Драйв“, опръскан с чужда кръв?

Асансьорът ме качи на 98-и и след малко вече бях в самото начало на известната търговска улица. Беше единайсет и по бързото увеличаване на навалицата със закъснение се досетих, че е събота. Да излезеш на „Индиго Драйв“ е въпрос на чест за живеещите под стотния етаж. В оригиналния „Мегамол“ сдвоеният 94/95-и е възможно най-престижната търговска зона, може би защото се намира в самото сърце на въздушния кораб. Дълги редици бижутерийни магазинчета украсяват естакадите с основните магазини, симпатични малки кафета и ресторанти, без нито един бар наоколо. Макар най-скъпите бутици отдавна да се бяха изнесли над 130-и, „Индиго Драйв“ си беше все тук. Това бе най-доброто място за пазар, без да се налага да ти издават пропуск за по-горните етажи, а и стоките бяха далеч по-евтини. За хората от 70-и до 120-и „Индиго Драйв“ бе единственото мислимо място за сериозен пазар.

Шлях се по главната улица близо час, оглеждах се за момичетата, но най-вече се наслаждавах на това, че никой не се опитва да ме застреля. Познах някои от старите магазини, но видях, че има и много промени, и точно последното ме накара да се чувствам като че ли никога не съм бил тук. В един момент видях напред в тълпата лице, което ми заприлича на това на Суедж, и ускорих ход. Тя изчезна в магазин за дрехи след Ниърли, но не чак толкова бързо, че да не забележа изражението ѝ: широка усмивка и грейнали очи. Поспрях — исках да им дам повече време, и се задържах отвън, колкото да си доизпуша цигарата.

Когато влязох, първото нещо, което направих напълно автоматично, без да се замисля, бе да взема „МаксУъркс“. Едва когато вече държах малкото незавършено устройство в ръцете си, осъзнах какво съм сторил и спрях закован още на вратата, гледайки полуготовата конструкция от чипове и компоненти. Хората ме заобикаляха с недоволни подмятания, но аз не ги чувах. Спомних се отчетливо какво се прави с онова, което държах, но накрая го върнах на мястото му, обърнах се рязко и излязох от магазина.

Озовах се отвън, спрях отново и останах така, вперил поглед напред, без да виждам нищо. Всичко ми изглеждаше променено, сякаш по някакъв трудновъобразим начин миналото се бе оженило за настоящето. Докато стоях така, стори ми се, че едно дете погалва ръката ми със своята, но когато се огледах, нямаше такова нещо. Не знам, може и да беше съвпадение, а може би най-сетне осъзнавах, че отсега нататък нещата ще бъдат такива. Неуверено отидох до една скамейка и седнах, стараейки се да не гледам щанда с „МаксУъркс“ до самия вход на магазина. Замислих се за Хена и за миналото по начин, по който не го бях правил след като всичко така трагично се бе променило.

Спомних си как — като всеки женен мъж на този свят — се бях влачил след жена си по магазините за дрехи, как бях чакал замаян от скука някъде по средата и как периодично бях кимал на нещата, които тя ми донасяше за одобрение. Чанта, рокля, някакви обувки. Как не можех да видя разликата между тях и как, пак подобно на всички събратя по нещастие, се бях разтушавал с „МаксУъркс“, за да се преборя с досадата.

Преди петдесетина години бащата на Арлонд Максен също така вървял след жена си из магазини като тези и веднъж не щеш ли в главата му пламнала крушката на гениална мисъл. Точно в онзи момент той бил готов на всичко, за да може някак времето да минава по-бързо, и сигурно тогава осъзнал, че не е сам в своето нещастие. „Боже колко живи мъртъвци — помислил той като се огледал и видял умиращите от скука съпрузи, влачещи се след жените си. — Боже, колко похабени човекочасове.“

Решил, че може да им даде нещо.

Така се родил „МаксУъркс“. Малък щанд във всеки женски магазин, с наредени на него компоненти и полузавършени продукти. Влизаш след жена си или приятелката си в любимия ѝ магазин и вземаш едно от устройствата. В онези първи години Максен поставял за щандистки ослепителни красавици, но след време това се превърнало в толкова силен навик, че хубавиците станали излишни. Вървиш след жена си покрай щандове, рафтове и километри окачени дрехи и правиш нещо с устройството — обикновени, не сложни операции, — подхващайки нещата оттам, където ги е оставил последният преди теб. На излизане оставяш блока на мястото му, за да бъде на разположение на следващия нещастник. Когато работата приключи, устройството се прибира, но на негово място се появява ново и така на щанда винаги има избор.

Олицетворение на разбиранията на Хауи за начин на вършене на бизнес. Перфектен замисъл, откъдето и да го погледнеш. Избавление от скуката за мъжете, по-малко въздишки на досада, които жените да се правят, че не са чули, и… безплатна работна ръка на „Максен Корпорейшън“, по-евтина даже от дроидите. Трийсет години по-късно той бил най-богатият човек в Ню Ричмънд, а сега най-малкият му син бе наследил всичко.

Такава е историята за онези от вас, които се интересуват, но аз не си мислех за тези неща. Влизането в магазина беше като избърсване с чиста кърпа на почернял от времето прозорец. Следата след минаването на кърпата все още беше мръсна, но стъклото под нея бе станало достатъчно прозрачно, за да ми разкрие спомени, загубени в тъмнината на миналото. Толкова усилия бях положил да не мисля за тези неща. Нито за ужаса накрая, нито за времето преди това. Миналото си е минало, особено когато става дума за лошото. Но не само лошото — добрите и лошите спомени нараняват по различен начин, но причиняват болка, нали?

Какво не бих дал в този момент да можех да се влача след Хена в магазин за обувки и да наблюдавам радостната ѝ възбуда, да забелязвам преценяващия ѝ поглед и разсеяното докосване на пръстите ѝ до обувките. Невъзможно, разбира се, но ми се прииска да сляза на 72-ри, да вляза в нашия апартамент, да разгледам оставените там дрехи, да ги докосна и да си спомня дните, когато са били купувани. Да се пренеса назад във всеки отделен ден и този път да не сумтя и да не се прозявам, да не си губя времето с „МаксУъркс“, а да бъда с нея и да съпреживявам всяка минута. Толкова минути, толкова часове, толкова дни… всички пропилени. За да дойде краят, след който тя повече никога нямаше да се върне. Никой не можеше да ми отнеме това време.

Някой изписка от възторг, аз вдигнах поглед към входа на магазина и видях Суедж да тича към мен. Трябваше ми известно време да я позная. Не помнех лицето ѝ някога да бе изглеждало така щастливо. А дрехите ѝ… те бяха просто различни. Нямаше ги моите парцалаци — сега беше облечена в тънка лятна рокля в деликатен, преливащ при всяко нейно помръдване десен. Изглеждаше едновременно и по-млада, и по-зряла — приличаше ми на мой познат, който никога не съм виждал. Зад нея идваше Ниърли с лукава усмивка и нов поглед в очите. Суедж се хвърли върху мен, прегърна ме силно, а аз вдигнах над рамото ѝ вежда към Ниърли, която само сви рамене.

— Този месец беше добър — късо обясни тя.

Последва следобед, който беше като летен, макар навън да вилнееше зима. Все още не можех да събера сили да влизам в магазините, но бях щастлив да ги чакам отпред, да пуша, седнал на пейките, да стоя в безистените, да кимам мъдро, когато се наложеше. Палто за Суедж по настояване на Ниърли и малка чантичка в добавка, за да държи в нея личните си принадлежности, които не притежаваше. С почти последните пари от Хауи ѝ купих обувки в тон с роклята. Кафе и сандвичи на площада сред хора, доволни като нас. Очите на Суедж скачаха от един пазарен плик на следващия, погледът ѝ грееше от непозната досега за нея радост.

Трябваше да бягаме, а аз поне трябваше да се опитам да намеря останалите резервни. Някой някъде искаше смъртта ми, а резервните не можеха да разчитат на никой друг, освен мен да се загрижи за съдбата им. Но това беше следобед, който ми се искаше отдавна да съм преживял, и макар вече да бе безнадеждно късно за някаква промяна, поне ми беше приятно. Понякога трябва да приемаме подаръци, защото има неща, които не можем да си подарим сами. Този следобед беше малък подарък от боговете — нещо, което те отдавна ми дължаха. Приех го и не съжалявах.