Майкъл Маршал Смит
За подмяна (10)

Глава 10

Много време мина, преди да започна да усещам как стоят работите. Нямах никакво извинение, освен едно: предполагам, просто съм глупав. Но когато отделните фрагменти се наместиха, картината се оказа доста любопитна.

Седяхме в един бар на 67-и, вечерта беше в разгара си, а аз се намирах на един вик разстояние от следваща поръчка. Това е положението. Такъв съм си. Нищо не мога да направя. Барът беше дълъг и старомоден: стените бяха покрити с ламперия, а по ъглите от тавана висяха монитори, от които се чуваше невнятен брътвеж. Някой беше положил специални усилия да сложи течнокристалните монитори в дървени рамки, така че приличаха на стари телевизионни приемници и допълваха атмосферата на една отминала епоха. Постоянните посетители говореха бързо и отсечено и като че ли си прекарваха добре. Аз също, доколкото можех да кажа за себе си.

Двамата с Ниърли пиехме напоително, седнали заедно със Суедж в леко издигнато сепаре странично от централната част на заведението. В главата ми лениво се въртеше мисълта за храна… хм, бургер с размера на Тексас и всички добавки върху него. Ниърли почти беше доизяла салатата си и 20-градусовия резен орехов пай. Поизморени след бурния следобед седяхме и мълчахме — на никой не му се говореше. Бях понаучил някои неща от живота на Ниърли, но не ѝ бях разказал нищо за себе си. Оказа се, че е на двайсет и шест и от четири години се изкачва бавно към големия бизнес. Вярваше, че към трийсетте щяла да има достатъчно, за да излезе от бранша, а аз се опитвах да не си представям как щеше да изглежда тогава. Предположих, че Суедж ѝ беше поразказала някои неща, защото в отношението на Ниърли към мен се долавяше значителна промяна. Трудно ми беше да я дефинирам точно. Струваше ми се, че вече не вижда в мен едрия тип със склонност към насилие и пристрастеност към наркотиците, но не бях съвсем сигурен.

И точно по време на първата пауза в разговора ме осени и първото просветление. В онзи момент гледах неопределено в посока на Суедж, наблюдавайки я как дояжда с апетит своя бургер, как дъвче мощно и как стрелка с очи хората край нас.

И тогава си помислих: а дали тя не е ключът?

Гигантът със сините светлинки сигурно беше част от екипа, убил Мал и отвлякъл резервните. Но когато се бях върнал в жилището на Мал, вместо да бъда пречукан там и на място, той бе спрял изгарящия от желание да го стори плъшок. Изглежда, се бе досещал, че ще се опитам да отмъстя за Мал, и вероятно пак той ме бе задържал в Ню Ричмънд чрез номера със скриването на тялото. Можех да измисля само една възможна причина този човек да иска още да съм жив и в града: все още притежавах нещо, което е бил изпратен да намери, и можеше да го намери само чрез мен.

Той разполагаше с всички резервни, с едно изключение.

— Мой ред е да поръчам — заяви Ниърли, допивайки последната глътка вино в чашата си. — Но най-напред ще отскоча до тоалетната. — Тя ми намигна — жест, който непонятно как задейства по-голямата част от лицето ѝ и горната половина на тялото ѝ. Разбрах, че причината за ставането ѝ е не толкова физиологична, колкото фармацевтична. Проследих я да се отправя към дамската тоалетна и видях, че привлича одобрителните погледи на мъжете. Тя бе живото доказателство, че да си слаба от главата до краката не означава да си по-малко женствена. Междувременно мозъкът ми продължаваше да щрака. За пръв път от няколко дни бях съвсем буден.

Суедж беше важна: не знам дали сама за себе си, или като допълнение към комплекта резервни. Ако беше последното, тогава Нанюн едва ли би свършила така ужасно. Изведнъж повярвах, че онзи, който бе изпратил Сините лампички по следите ни, се интересува основно от Суедж и че сега просто изчаква да го заведа при нея. Криейки я от другите, аз, без да знам, бях постъпил правилно, но разбирах обяснението едва сега. Всъщност всичките ми добри ходове по правило са плод на случайността.

Така, значеше ли това, че той е изпратен от „СейфтиНет“? Не задължително. Някак не можех да повярвам, че една корпорация ще позволи на свой служител да върши работата си по този начин. Губеха ми се още три отговора:

1) В деня, когато избягахме от Фермата, бяха дошли за Джени. Като се вземеха предвид планираните операции, нейната близначка сигурно е била на смъртно легло. Как така сега фокусът се преместваше върху Суедж?

2) Какъв беше проблемът между Сините светлинки и Виналди? Откъде тази неприязън на „СейфтиНет“ към мафиота?

3) Отсечената глава на Нанюн и откраднатият архив на Мал сочеха към Сините светлинки или неговите съобщници като извършители на злодейските убийства с обезобразявания на лицето. Натам сочеше и връзката с Виналди. Защо в такъв случай полицията на Ню Ричмънд бе засекретила работните досиета? Сините светлинки не беше полицай — готов бях да се обзаложа, че това е невъзможно, — но защо тогава се радваше на такава закрила от страна на полицията? Убиецът, когото бях пречукал пред апартамента на Мал, не беше облечен с рапърско яке и бях сигурен, че и Сините светлинки също няма такова. Но това означаваше, че те или са наемни убийци, доведени отвън, или някой е положил сериозни усилия да изглеждат така.

Добър анализ дотук, но с нищо не ми помагаше. Освен да ме кара да чувствам, че напипвам нещо, а това ме правеше незадоволен и неспокоен. Лошото в теорията за Суедж като ключова фигура бе, че тя слагаше черта на останалите резервни. На всичко отгоре с нищо не ми помагаше да разбера каква точно е работата и как да ги намеря. От мозайката липсваше поне още едно голямо парче и докато не разберях как изглежда то, нито можех да тръгна да търся резервните, нито да се погрижа за безопасността на Суедж. Казано накратко, нищо не можех да направя.

Вдигнах очи и видях, че Суедж ме гледа.

— Добре ли си, Джек? — попита ме тя. Спрях да барабаня с пръсти по масата и се усмихнах.

— Разбира се. Как беше бургерът?

— Вкусен — отговори ми тя и на свой ред се усмихна. — По-добър от тези на Ратчет. — Ратчет беше дроид от висша категория, но готвенето не влизаше в списъка на уменията му. От друга страна, излишно бе да се очаква такова нещо от него и даже бе изненадващо, че той все пак бе намирал изход от положението. За пръв път от напускането на Фермата се запитах какво всъщност представляваше този дроид. Почувствах странна меланхолия и самота при мисълта, че едва ли бих могъл да позная в сегашното ѝ състояние машината, спасила живота ми. Изхвърлена на боклука или препрограмирана от компанията — все едно. Мозъкът, който бях познавал, сега положително бе мъртъв като наказание, че си бе позволил да превиши правата си. Помислих си, че на челото ми трябва да бъде изписано предупреждение: „Помисли, преди да станеш част от живота на този човек, защото малко са измъкналите се живи“… Реших, че е време да спра със самосъжалението, защото започваше да ми става досадно и на самия мен.

— Може ли да отидем там? — попита ме Суедж и аз проследих посоката, в която сочеше пръстът ѝ. На един от мониторите беше изобразена планина, огромна и покрита със сняг. Суедж сигурно си мислеше, че тя се намира някъде наблизо до Ню Ричмънд, едва ли не покрай пътя, по който се бяхме спуснали от хълмовете.

— Може би — отговорих аз. И тъкмо се готвех се да кажа нещо по-убедително, когато застинах с полуотворена уста.

Еверест!

— Не си добре — веднага забеляза Суедж. — Виждам по лицето ти. Какво има?

Сетих се какво ми беше подсказала нищо неподозиращата Ниърли снощи. Новинарският материал за някой, който уж открил, че има по-висок връх от Еверест. Сега виждах повторението му.

Но това бяха пълни глупости. Най-високият връх на Земята си беше Еверест. Разбира се.

В мозъка ми започнаха да се отварят и затварят различни вратички. Досетих се за нещо друго: скачането от стени. Или по-скоро скачането през прозорците с нищо друго за компания, освен някакъв прът от фибростъкло. Какво беше това? Имаше ли някакъв смисъл в него?

— Джек, какво има?

Без да ѝ обръщам никакво внимание, погледнах към женската тоалетна. Тълпа новодошли бе уплътнила навалицата пред бара в едновременно полюшваща се хорска маса. Ниърли беше там, далеч от бара, и разговаряше с някакъв мъж. По определени нюанси в поведението ѝ разбрах, че разговорът не е приятен, но не долових основания за опасения.

— Съжалявам, Суедж, но трябва да си тръгваме — казах аз. Суедж се понацупи, но беше разбрала, че нещо не е наред. Стана заедно с мен, изчаках я да си вземе пликовете с покупките и после я пуснах пред себе си през вълнуващата се тълпа.

Когато приближихме до Ниърли, тя вече беше сама.

— Трябва да тръгваме — казах аз. — И то веднага.

Ниърли погледна Суедж, после върна погледа си върху мен.

— Така ли? Кой го казва? Аз още съм жадна. — Сграбчих я за ръката и я дръпнах, съзнавайки, че се държа като неандерталец. Тя се отскубна. — Какво става?

— Кой е най-високият връх на света? — попитах я, полагайки сетни усилия да запазя спокойствие. Ниърли ме изгледа безмълвно. Хората около нас ни притискаха един в друг. — Бързо!

— Ами… Фай. Откриха го неотдавна. Е, печеля ли наградата?

— Не. Точно затова трябва да си вървим — огледах тълпата. Събеседникът на Ниърли беше изчезнал. — Кой беше онзи?

Ниърли се обърка, после се досети кого имам предвид.

— Каза, че ми бил клиент отпреди две години. Искаше да си поиграем тази нощ. Отрязах го. Защо?

— Ти не го ли позна?

— Не, но… как да се изразя? Недей да мислиш, че си запазвам по кичур коса за спомен от всеки.

— Ниърли, повярвай ми! Трябва да се махаме оттук.

Тя поупорства още малко, после се предаде и въздъхна:

— Господи, ти изобщо не си забавен! Тръгнахме към вратата.

Но вече беше много късно. Отново усетих времето да се втурва срещу мен, без да имам представа на какво реагирам. Може би беше някакъв звук от дълбините на тълпата, а може би бях доловил емоцията от нечия раздяла. При всички положения това беше някакво шесто чувство, размърдало се в мен след години дълбок сън. Инстинктивно застанах между Суедж и останалите в бара и изтласках Ниърли към вратата. Извадих скришом пистолета си, усетих Суедж да помръдва зад мен и видях, че Ниърли я е хванала за ръка и я води нанякъде. Не знаех дали ми е повярвала, или е решила по изключение да постъпи както съм ѝ наредил. Каквото и да бе, бях ѝ благодарен.

Изтеглих се няколко крачки надясно, продължавайки да държа пистолета си ниско долу и скрит. Разглеждах лицата на хората и продължавах да се движа по случаен начин — няколко крачки в една посока, после няколко в друга. През цялото време се оглеждах, питайки се къде ли се е скрил. Имах усещането, че се движа през гора от стенещи и извиващи се дървета. Едно време бях много добър в това. Но той явно беше по-добър и от мен.

— Да приключваме — прошепна някой в ухото ми.

Без никакво забавяне, със силно извиване на тялото, изстрелях пета назад и я усетих да се забива в нечий глезен. Извъртях се и вдигнах пистолета. Няколко изненадани лица застинаха със зяпнали усти срещу мен. Онзи беше изчезнал, но сега поне посетителите се стараеха да се махнат от пътя ми. Претърсих с поглед тълпата, без да видя никого, после главата ми сама се обърна към вратата. Мъжът бе успял да се шмугне с котешка ловкост зад гърба ми и сега се намираше на десет стъпки от мен, забързан към Суедж. Не беше Сините светлинки.

Можех да видя почти добралата се до вратата Ниърли, но тя не обръщаше внимание на отчаяните ми жестове. Суедж пък беше извъртяла глава и гледаше в съвсем друга посока — към дървената рамка на вратата. Забравил умението да се провирам през навалица, аз се хвърлих право напред, борейки се с хората, като че ли си пробивах път през гъсти шубраци. Маса ръце, крака и гневни червени лица. И твърди лакти.

Онзи напредваше доста по-бързо от мен и се промъкваше сякаш без никакво затруднение. Имаше нещо в начина му на придвижване — някаква смъртно опасна грациозност, — което ми подсказа, че е бил специално обучаван за такива ситуации. Аз също можех да се похваля с това и някога в миналото може би щях да го догоня. Но не и сега. Онова беше много отдавна.

Осъзнах, че ще се наложи да направя нещо необичайно. Промених курса и се насочих към бара разблъсквайки хората. Скочих на него, без да обръщам внимание на разхвърчалите се под краката ми чаши, изправих се, подхлъзнах се за миг на нещо разлято, извъртях се с лице към тълпата и извиках:

— Спри или ще ти пръсна шибаната глава! — Не беше много оригинално, но това е положението. Някои фрази са като твърдо програмирани в психиката на мъжа. Стане ли нужда, и те изплуват от подсъзнанието, измествайки всичко останало. Онзи явно знаеше тази истина, защото ѝ обърна точно толкова внимание, колкото заслужаваше, и продължи да се приближава към вратата. Тълпата прояви повече благоразумие и се хвърли настрани да ми направи път. Това отвори свободен проход към изхода — точно онова, от което нямах нужда.

„Отлично, Джек — казах си. — Великолепен тактически ход, както обикновено.“

Секунда за вземане на решение. Този тип ми трябваше жив — исках да си поговорим. Но добереше ли се до Суедж, това щеше да сложи край на всичко.

Така че стрелях, безкрайно внимателно.

Куршумът го забърса по врата и го завъртя, но той беше едър мъж и продължи напред. Изстрелях втори куршум в гърба му, хвърлих се от бара, прелетях над няколко изумени глави и се забих право в него. Стоварихме се на пода и около нас веднага се освободи широко пространство. Опитах се да използвам инерцията си и да се претърколя, за да скоча на крака, но той се оказа по-бърз от мен, затисна ме и изтегли собствения си пистолет. Незабавно се извъртях, заработвайки си няколко трески в очите, благодарение на куршума, забил се там, където допреди секунди се бе намирала главата ми.

Реших, че ми писва да бъда мишена из баровете, подпрях се на една ръка, за да се изправяла с другата продължих да стрелям. Проблемът с пистолетите е, че те не убиват толкова бързо, колкото ти се иска. Хората не биват отхвърляни назад в красива дъга. В някои случаи стрелбата само силно ги раздразва. Скочих към него и го хванах за врата, усещайки как пръстите ми се плъзгат в биологията, изсипваща се през дупката там. Обърнах го по гръб, яхнах го през гърдите все още с ръка върху шията му, затиснах ръцете му с колене и насочих пистолета си в челото му. Лицето му беше с тънки черти и неособено чисто, очите бяха дълбоко разположени и тъмни. Под палтото беше облечен в мръсна маскировъчна армейска униформа.

Знаех, че разполагам с много малко време, преди да довтаса полицията, така че опростих нещата:

— Кажи ми кой си и откъде идваш или ще ти пръсна мозъка по пода на долния етаж — казах задъхано. Усещах топлината му да се процежда през пръстите ми.

— Знаеш откъде съм — каза той с уста, от която бликаше кръв. Стори ми се, че се хили.

— Не, не знам — настоях аз. — И трябва да ти кажа, че току-що ми писна. От „СейфтиНет“ ли си, или…?

Той се изсмя, може би за да се освободи от кървавата каша, запълваща дробовете му.

— Какви ги дрънкаш, Рендал? За такива като нас няма луксозно обслужване.

Чух зад гърба си някой да прошепва: „Идват“, и ми стана ясно, че времето ми е свършило. Той нямаше да ми каже нищо. Изправих се, помислих малко и го застрелях в главата. Не много вежливо от моя страна, но и той не бе направил нищо, за да получи най-доброто, на което съм способен.

 

 

— Боже господи, какво ти става като се озовеш на обществено място? — изкрещя ми Ниърли. — Да не са те чукали като малък в някой бар? — Явно се бях върнал в преценката ѝ за мен към старото си положение на як дръвник с наркообремененост, а може би бях паднал по-ниско и от това. — Където и да отидеш, повтаря се все едно и също. Не ти ли писна?

— Първо, това може да е убиецът на жените — отговорих аз, докато ги избутвах на улицата. — Второ, може да е убил и Мал. Трето, или той, или неговият приятел са отрязали шибаната глава на Нанюн и, четвърто, повече не искам да говорим за това.

Бяхме изтичали на Втора улица — по-малката от двете основни артерии на 67-и. Чувах воя на сирени в далечината и знаех, че това са носещите се на платформи към бара полицаи от участъка, намиращ се в другата половина на етажа. Платформите са си точно това — четири пръста дебели плочи на въздушна възглавница. Единият полицай управлява, а останалите правят каквото им скимне. Ние се отдалечавахме от бара на максимална скорост и когато видях мигащите червени светлини на платформата да завиват в нашата улица, дръпнах момичетата в първата тясна пряка. Платформата профуча покрай нас като много нисколетяща птица с паразити на гърба и ми хрумна да пожелая на посетителите в бара да не станат жертва на „инцидент“. Ченгето пилот изглеждаше подивяло, а останалите размахваха пистолети като каубои на понесена през бързеите лодка.

Когато се отдалечиха, се върнахме на бегом на булеварда и спринтирахме по него, завихме в друга уличка и се насочихме към незастроеното място в края ѝ. Тук някога бе имало ботаническа градина. Сега беше пущинак, сред който можеха да се забележат потомци на едновремешните редки растителни видове, повечето мъртви и отдавна забравени. По краищата на терена се виждаха жълтите светлини на уличното осветление, но по средата беше тъмно и изоставено.

— Къде отиваме? — на пресекулки попита Ниърли: едва дишаше. — И нали няма да застреляш никого, когато стигнем там? Защото ако е така, аз съм пас и ще отида да гледам някое шоу.

От другата страна се виждаше асансьор. Посочих ѝ го.

— Слизаме в апартамента ти — казах аз, докато тичахме в полумрака. — Има някои неща, които оставих там. После Суедж и аз изчезваме. Вероятно завинаги.

— Божичко, колко хубаво, че се запознахме! — гневно каза Ниърли. — Само не се заблуждавай: като казвам „хубаво“, изобщо не го мисля.

Готвех се да я успокоя някак, но в този миг Суедж буквално замръзна пред мен. Едва не се блъснах в нея, но успях да сменя посоката в последния момент и също спрях, готов да ѝ се скарам.

Не го направих.

Намирахме се в центъра на пущинака, на около двеста крачки от периферията във всички посоки. Сирените все така виеха в далечината, но с изключение на това около нас беше тихо и спокойно. Суедж гледаше пред себе си с отворена уста. Но там нямаше нищо.

— Суедж? — казах. — Какво…

И тогава нещо се материализира в мрака. Първо едва доловимо помръдване, като че ли някакви сенки танцуваха на музика, която не можех да чуя. И все пак до ушите ми достигна едва доловим звук — сякаш множество ръце пляскаха забързано и безкрайно далеч.

През земята премина тръпка и пространството пред нас се разчупи в шум и светлина.

Суедж изкрещя, защото внезапно кой знае откъде се появиха някакви птици — стотици подплашени щастливи оранжеви криле, пърхащи с неистов живот. Оглушително грачене разкъса слуха ни. Живи пламъци се стрелнаха в небето, без да има къде да отидат; движение и шум застинаха в покой, сякаш всичко на този свят трябваше да съдържа в себе си по равно и от двете. Беше невъзможно да се разграничи началото на един писък от това на друг, на една птица от друга.

Незнайно как ръката се Суедж се бе озовала в моята. Момичето ме дърпаше към асансьора. Лицето ѝ бе пребледняло и тя се извиваше, стараейки се да отбегне хвъркатите създания, които не съществуваха. Ниърли само ни гледаше и ни следваше, докато се препъвахме към асансьора. Птиците зад нея се извиваха в невидим полет към небето, носейки се обратно там, откъдето бяха дошли.

Добрахме се до асансьора и вперихме поглед в тъмнината, докато вратите се затваряха, за да ни запечатат в кабината.

— По дяволите, какво ви става, ако мога да попитам? — изкрещя Ниърли и тропна с крак. Без да ѝ обръщам внимание, обхванах Суедж през раменете, защото и двамата имахме нужда от успокоение. Тя трепереше като животинче, хванато в светлината на фаровете и приковано към земята, неспособно да помръдне. Помислих, че е онемяла, но неочаквано тя ме погледна със сините си очи.

— Ти знаеш какво беше — каза тя с глас, който набираше сила по спиралата на ужаса и обвинението. — Ти знаеш.

— Нали видя гората в асансьора преди? — попитах я аз вместо отговор. Тя енергично кимна.

— Кои са те? — изви гласът ѝ. — Откъде са?

— „Ало? Планета Джек, обади се…“ — извика Ниърли, когато вратите се отвориха на 66-и. Беше извън себе си от страх и гняв. — За какво става дума?

— Не си ги видяла? — недоверчиво попита Суедж, а Ниърли я изгледа, сякаш най-сетне бе разбрала, че е прекарала деня в компанията на двама, които би следвало кротко да плетат кошници и да нагъват „Торазин“. Бързо излязох от асансьора с ръка през раменете на Суедж. Опитвах се да разбера какво става, но каквото и да бе, то се случваше прекалено бързо. Някой бе хвърлил последния къс от мозайката в скута ми — огромно позлатено парче, паднало право от небето. Но аз специално бях готов на всичко само и само да се отърва от него, докато не реша какво означава.

— Какво да видя? — попита Ниърли, която едва смогваше да ни следва.

— Птиците — отговорих ѝ аз, но знаех, че просто няма как да ги е видяла. Същото се отнасяше и до Суедж, а ако трябваше да бъдем съвсем точни — и до мен! Тези птици просто не биваше да бъдат там, а това се отнасяше и до гората в асансьора, която бях приел като следствие от рапта. Треперех, без да опитвам да се сдържа, и изобщо не се чувствах корав пич.

— Суедж — казах аз. — В какво се беше загледала на излизане от бара?

— В рамката на вратата — отговори ми тя. — Дървото мърдаше много интересно.

Еверест, скачането от стени, дивите щастливи птици. Всичко водеше към едно място — гората.

Но аз нямах намерение да се връщам там.

Изминахме на бегом по пустите коридори разстоянието от асансьора до ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“ и се скупчихме пред вратата на Ниърли. Тя трескаво бъркаше за ключовете си, а аз диво се оглеждах. В този момент ключалката се обади:

— Има някой вътре — спокойно оповести тя. — Реших, че може да ви заинтересува.

— Кой? — хлъцна Ниърли, а аз извадих пистолета си. Понякога се питам защо не взема да си го имплантирам хирургически в дланта.

— Не каза — с мек тон отговори ключалката, сякаш мислите ѝ бяха на друго място. — Имаше ключ, така че аз просто нямаше какво да направя.

— Хауи? — попитах аз Ниърли, като се постарах да не изпадам в паника.

Но тя поклати глава и отстъпи назад.

— Той ми е мениджър, не ми е приятел.

Взех ключовете от Ниърли и застанах срещу вратата. Заредих нов пълнител в пистолета. Амунициите ми приключваха, но както се развиваха нещата, скоро нямаше да имам нужда нито от амуниции, нито от нищо.

Ниърли ме дръпна за ръкава.

— Мисля, че вътре не ни чака нищо хубаво. Да идем на друго място. Наистина, чувала съм, че Флорида била…

— Сигурно си права, но трябва да си върна диска на Мал — отговорих ѝ. — Нищо друго не ми е останало от него.

А тя съвсем сериозно каза:

— Разбирам те, уважавам дружбата ви и така нататък, но според мен има ситуации, когато…

Сложих ключа в ключалката и го завъртях.

— Късмет — пожела тя и аз направих първата си крачка в коридора. Откъм спалнята се чуваше лек шум като от стъпки по мокет.

— Кой е там? — поинтересувах се аз. Никакъв отговор. Направих още няколко крачки. — Държа пистолет и съм в много особено настроение — допълних аз за доброто на неизвестния натрапник. — Така че който и да си ти, гледай да не ме ядосаш.

Все така никаква реакция, освен шума от стъпките. Онзи явно нямаше къде да отиде, аз пък не желаех да отстъпвам, така че се наложи да поема дълбоко въздух и да нахълтам в стаята.

Джони Виналди вдигна нетърпеливо поглед и спря да крачи.

— Къде беше досега, по дяволите? — попита той, а аз го изгледах с провиснала челюст.

 

 

Ниърли се колебаеше между кафе и редичка кока, накрая избра и двете. Суедж отиде в кухнята, за да ѝ помогне с първото, а аз останах в дневната с Виналди.

— Онзи се измъкна — каза ми той. — Не ме питай как. Беше заобиколен от всички най-кадърни мои момчета, да не говорим за стотиците танцуващи тийнейджъри, но той се изниза като струя дим и не остави и следа.

— И все пак не е успял да те убие — отбелязах аз и запалих цигара. Не бях сигурен, че ми се иска да водя точно този разговор. Събитията ни бяха притиснали един в друг по начин, който не разбирах, но продължавах да искам да го видя мъртъв. Всяко разменено с него изречение ми се струваше предателство. Нямах намерение да си хабя думите.

— Така е, и аз съм бесен от това, както лесно можеш да си представиш, още повече че Джаз — знам, че не преливаш от уважение към него, но той винаги е бил лоялен в добавка към умението си да причинява болка, така че какво бих могъл да направя? — та, казвам, Джаз е в болницата с куршуми на възможно най-неудобните и доста обезпокоителни места. Брат му Тони е мъртъв, а и трима други не са в обичайното си цветущо здраве.

— Току-що убих един, който предполагам е работил заедно с мъжа със светлинките — казах аз. — В един бар на 67-и.

Виналди ме погледна и дори спря да се разхожда неспокойно.

— Впечатлен съм — призна той с подкупваща искреност. — Ние бяхме заедно много дълго време. И мисля, че онези момчета още са там.

— Джони, защо си тук и какво ми говориш? — Продължавах да държа пистолета в ръка и никак не бях сигурен дали няма да го използвам срещу него.

— Познавам онзи, който дойде в клуба ми — каза той и на свой ред запали цигара. Шумът от кухнята идваше сякаш от дълбините на безкрая. — Точно затова знам със сигурност, че не ти си ми изпратил кашона, нито си в основата на неприятностите, които имам напоследък.

— И ще го споделиш ли с мен?

— Жек Ихандим — каза той и внезапно ми се стори остарял. — Знам го от войната.

— Войната? Ти?

— Не помниш ли? „Учението“. И аз съм бил Светлоок.

— Глупости! — изкрещях аз, без да вярвам на нито една негова дума, но той само поклати глава.

— Махнах ги като се върнах. Струваше ми много скъпо и никому не бих пожелал онова, което изживях.

Опитвах се да анализирам нещата, да видя по какъв на чин тази информация променя ситуацията. Трябваше да си призная, че в известен смисъл обясняваше някои събития. Необичайната дистанцираност на Виналди и увереният му стил на живот бяха в пълно съзвучие с това, което ми бе казал. Освен това, той също вземаше рапт, който, както вече съм споменавал, не олицетворява всеобщата представа за приятен начин на прекарване на времето. И някои други нещица също си идваха на мястото.

— Кой е най-високият връх на света? — попитах го.

— Еверест — отговори ми той след кратко намръщване и аз най-сетне приех за истина всичко, което ставаше.

— Преди малко видях птиците. — Гледах го внимателно. Очите му леко се разтвориха. За миг престана да изглежда като най-преуспелия гангстер в Ню Ричмънд, а по-скоро като изплашеното момченце, какъвто е бил в детските си години. Сега вече ми беше много по-трудно да го мразя. Познавах това изражение прекрасно — бях го виждал на собственото си лице преди много години. Освен това вече ми беше невъзможно да се усъмня, че е бил в Междината. Птиците са като малки джобове блатен газ — ярки светлинки, показващи, че нещо невидимо се събира. Виналди нямаше как да разбере това, без да е бил там.

— Боже господи! — прошепна той.

— Да, горе-долу така стоят нещата. Виждал съм и гората. За момент ми се стори, че съм се пренесъл там. През цялото време по новините съобщават за някакъв, който открил връх, по-висок от Еверест. Фай — мисля даже, че не съществува. Между другото, чувал ли си за скачането от стени?

— Да, преди ден-два. Хората скачат… — Виналди неочаквано спря и пак се намръщи. — Почакай малко. Хората не могат да скачат през прозорците си с някакъв прът. Това е просто… нелепо.

— Така е, но аз вчера срещнах един, който го прави — отговорих му аз. — Или поне си мисли, че го прави. — За себе си отбелязах, че Голсън живее в непосредствена близост до апартамент, в който или Ихандим, или негов помощник бяха убили жена.

— Това е Междината, нали? — каза Виналди. — Шибаната Междина. Какво друго? Тя кара хората да си мислят неща, които не са истина.

Казах му, че това сега е истината. Това е утечка — неща, които би трябвало да останат в подсъзнанието, се просмукват в зоната на съзнателното. Сънищата на планетата, проникващи през стената като халюцинации на границата на съня.

— Рендал. — Виналди ме погледна и поклати глава. — Ти просто вземаш прекалено много наркотици.

— По-лошо е от това. — Спомних си малкото животно, което бях видял-недовидял пред апартамента на Шели Латоя. — Тя променя нещата и ги прави реални. — Досетих се за още един факт: Сините светлинки имаше достъп до наркотици. С очите си го бях видял да ги разпределя. Може би Шели Латоя не беше умряла от свръхдоза.

— Защо се случва това? Какво става?

— Ти ми кажи. И започни с Жек Ихандим.

Виналди отмести поглед, но преди да отговори, отиде до декоративния панел, на който бе изобразен пейзаж с планини в далечината, снети с камера някъде високо откъм северната фасада на града. Погледът му беше точно като онзи, който бях зърнал за момент преди малко: спокойно зареян някъде в далечината. „Десеткилометровия поглед“, както му казвахме навремето. Още преди да проговори знаех, че предстои да чуя нещо, за което бе говорил много рядко. А може би и никога.

— Той беше в моята бойна част. Загубихме го.

— Загубили сте го?

Виналди се обърна към мен и думите му потекоха сами.

— Знаеш как е. Бяхме навлезли дълбоко. Не бяхме на себе си от ужас, естествено. Изведнъж ни удариха и лейтенантът окончателно загуби малкото си мозък, а понеже още от самото начало някак не беше духом с нас, всичко остана на моите ръце. Аз обаче не правех разлика между горе и долу.

Кимнах, за да покажа, че разбирам. Наистина разбирах — и то прекрасно.

— Хората се разбягаха, започнаха да ги секат на малки парченца и аз трескаво се засуетих да направя нещо, само че не ми идваше нищо друго наум, освен да наведа глава и да побягна, където ми видят очите. Горе-долу така и стана. Половината от нас намериха смъртта си за десет секунди, а останалите започнахме да се блъскаме един в друг, понеже всеки бягаше в различна посока. Тичахме като луди и накрая се махнахме оттам, щастливи, че сме се отървали, та макар и полуживи. — Виналди спря, сякаш нямаше желание повече да говори.

— И? — подканих го аз.

Той тежко изпусна задържания в гърдите му въздух и прекара ръка през лицето си.

— Ами… някои останаха там.

Седна и погледна настрани. Седях, без да помръдвам, и го гледах втренчено.

— Били са изоставени, така ли?

— Някои не успяха да се върнат с нас, но и не бяха убити.

— Кога разбра това? — попитах аз, защото не разбирах.

— Снощи — каза ми той. — Не знаех до снощи.

— Джони, какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че Ихандим и някои други са останали в Междината, след като всички други я напуснахме. Той така и не се появи в базовия лагер и не беше с нас, когато ни изтеглиха накрая. Винаги съм смятал, че са мъртви, но както сам видя, снощи той дойде. За мен той си остана в Междината. И е престоял там последните двайсет години.

Знаех, че имаше нещо необичайно в онзи от бара на 67-и, усещах, че живее някакъв живот, който аз вече съм оставил. Само не можех да разбера защо. И още не разбирах защо са му на Ихандим резервните или защо му е точно Суедж. Но знаех, че е прекарал в Междината двайсет години, след като всички останали я бяха напуснали.

И сега беше намерил начин да се върне от света на мъртвите, а адът идваше след него.

 

 

Много по-късно, когато Ниърли и Суедж бяха заспали на кушетката, а Виналди и аз мълчаливо седяхме в стаята, аз взех решение, без да казвам нищо. Сложих в джоба си диска на Мал заедно с компютърния чип. Реших, че Ратчет ми го е дал с определена цел, така че сигурно си заслужаваше да го задържа. Бях готов да отида някъде или да свърша нещо, но не знаех къде и какво.

Виналди пак беше забил поглед в безкрая и може би изживяваше за пореден път нещо от Междината. Беше се обадил в онова място, което бандитите си устройват вместо офис, и беше съобщил, че няма да го има няколко часа. Беше разпратил хората си по всички етажи в търсене на Ихандим и всички те по негови думи били въоръжени с възможно най-модерно оръжие. Докато не се получеше сигнал, че е засечен, двамата с него нямаше какво друго да правим, освен да седим и да се гледаме. За себе си знаех, че мога да измисля и по-добро занимание. Да го гледам така беше като да наблюдавам раков тумор на лицето си в огледалото: не го искам, но той си е там и нищо не може да се направи.

Знаех, че има един въпрос, който трябва да му задам. Бях живял последните пет години уверен, че знам отговора. Но тази нощ не знаех. Не бях сигурен защо се чувствам по-различно — дали имаше нещо в отношението на Виналди към мен, или може би Междината като по-стара рана се бе превърнала в мой пръв приоритет. Както и да е, попитах го.

— Джони — казах аз, — ти ли плати за убийството на Хена и Анжела?

Гласът ми прозвуча сухо и някак задавено, но мисля, че зададох въпроса си спокойно. Усещах, че той очакваше рано или късно да отворя тази тема по някакъв начин.

Погледна ме право в очите, после отмести погледа си.

— Не — каза той. И най-странното беше, че му повярвах.