Майкъл Маршал Смит
За подмяна (19)

Глава 19

Зарязахме колата при Портала и се върнахме в Ню Ричмънд: Виналди и Ниърли през главния вход, аз, както обикновено, по обиколния път отзад. Виналди се прибра в империята си, за да провери дали през времето на нашето отсъствие не се е случило нещо нежелателно и да прегледа пощата си — неща от този род. Помолих го да пусне предпазливо слуха, че съм изчезнал, и той обеща да го направи по възможно най-деликатния начин. Ниърли каза, че се прибира да си вземе душ, сети се, че през последните дни е била в нещо като неплатен отпуск, и съобщи, че може би ще тръгне пак на работа.

Аз се върнах при Хауи и прекарах доста време в измисляне на правдоподобни варианти на смъртта си. Най-убедителният от всички се оказа смърт след свръхдоза — идея, която ме стресна. Осъзнах, че тази фраза е ужасен начин да направиш рекапитулация на нечий живот. Използвах отново диска на Мал, за да вкарам името Джек Рендал в списъка на потенциалните покойници в града. Нямаше начин да направя смъртта ми да изглежда окончателна, понеже за целта се изискваше потвърдителен доклад от офиса на градския патоанатом, но поне вкарах в базата данни информация, че тялото ми е намерено в околностите на Портала. Патоанатомите рядко са в настроение да се разкарват чак дотам и знаех от опит, че ще „ударят печата“, без да са се убедили в смъртта ми с очите си. Потвърждението автоматично щеше да бъде регистрирано в полицейската информационна подсистема, откъдето „фактът“ щеше да стане достояние на заинтересованите лица. Общо взето, не се чувствах много уютно. Официално бях призрак.

Накрая изключих компютъра, най-сетне изядох бленувания хамбургер и се запих. Хамбургерът беше превъзходен и страшно ме развесели.

 

 

Мислете каквото искате, но историята е боклук. Тя е мръсна, тя вони… и то не без основание, понеже точно тя обезпечава жизнената енергия, необходима, за да бъде настоящият момент там, където се намира. А това настояще е като телата ни: изглеждат чисти, защото ги мием всеки ден, но оставят малки купчинки след себе си, където и да отидат. Своеобразни дарове от миналото, сдъвкани, смлени, изхвърлени и оставени на показ… за да бъдат помирисани.

Седях сам в офиса на Хауи в ранните часове на сутринта и ми се струваше, че седя сред хиляди купчинки лайна — всяка от тях с характерна и отличаваща се от останалите миризма. Опитах се да си припомня откъде са дошли, но се обърках. Не можех да си спомня нищо съществено. Всичко беше прекалено сложно. Време да форматираш твърдия диск и да започнеш отначало.

По моя молба Хауи ме бе оставил на мира и не ми досаждаше. Така че сега се напъвах да си спомня в кой точно момент животът ми бе престанал да има смисъл — кога наслояванията бяха станали толкова плътни, че бе станало невъзможно да се вижда през тях. Никой не обича като дете житейската простота, защото тогава живеем заради острите завои, които увличат тялото ти встрани, и чакаме с нетърпение да поостареем, за да се доберем до всички онези адски съблазнителни неща, на които още нямаме право. Възможностите ни са ограничени, а следователно животът ни е прост и свободен. Всеки нов ден е комплекс от конкретни дейности за вършене и няма нищо общо с изискванията на бъдещето.

А има толкова много неща, които можеш да правиш като пораснеш и времето така сладостно не ти достига. Можеш да пушиш. Можеш да пиеш. Можеш да вземаш наркотици. Можеш да работиш — всъщност последното трябва да го правиш, защото се налага да си плащаш сметките. От друга страна, има други неща, които не можеш да правиш. Нямаш право на просташки издънки, не е прилично току-така да спиш с други хора, дори да ги има и да те чакат. Трябва да си щастлив с това, с което разполагаш в момента, докато квинтесенцията на детството е вярата, че винаги те очаква нещо ново.

Така влаченето в коловоза те ангажира толкова всеобхватно, че не ти остава време да бъдеш себе си. Всяка твоя мисъл и всяко твое действие са предварително блокирани от всички други мисли и действия, които ти е предписано да забравиш. По този начин се озоваваш в плен на хора и събития, които дори не са съществували, и се оказваш толкова плътно заобиколен от духове, че не можеш да видиш през тях реалния свят. Търсиш своята вълшебна страна, макар вече да си прекалено стар, за да вярваш още в нея, а тя пък няма нужда от теб.

Невинността е свободата да не пушиш цигара от цигара, свободата да не обичаш някого, свободата да махнеш с ръка на издънките, които си направил, и лошите неща, които са ти се случили. Свободата да забравиш за времето и за всичко, което минаването му покрай теб оставя зад себе си. Неунищожимата и вездесъща воня на лайно.

Младежката меланхоличност е свързана с две неща: първо, че не те вземат на сериозно, и второ, отношенията със съществата от другия пол. С отчаяната биологична разголеност на една най-елементарна нужда, с чувството, че са забравили за теб, когато другите деца вече знаят толкова много за пушенето, за момичетата и за бирата, или — ако си момиче — с това, че другите момичета са по-добре облечени, че излизат с момчета и че имат цици. И дори не толкова усещането, че останалите са продължили напред и са те изоставили, колкото безпокойството, че си поел по различен и не така жизнерадостен курс, който никога няма да те изведе до контакт с всички тези сладостно възбудителни субстанции.

А когато най-сетне получих достъп до всички тези неща, осъзнах истината в единствения филм, който ме бе изплашил като малък. Бях гледал „Пинокио“ по телевизията — помня въздействието върху мен, макар анимацията да бе архаична и двуизмерна. Питам се дали тогавашната ми реакция не е била предвестник на това, което чувствах сега, и дали онова не е било някакво труднообяснимо интуитивно предчувствие, че въпросните въжделени субстанции ще ме превърнат в магаре, впрегнато веднъж и завинаги да оре чужда нива. Не че тогава се бях замислил, защото ти се втурваш към тези неща с разтворени обятия, тъй като точно това означава да растеш, докато един ден спреш изморен, мокър от дъжд, изплескан с кал, и усетиш стегнатия хомот, превърнал се в част от раменете ти, впил се в тях до самата кост… най-сетне осъзнал какво си направил.

Бях се опитал да променя света, без да променя себе си. Бях прахосал толкова много време в търсене на някой, който да освети гората, че не бях погледнал какво вече притежавам. Хена бе маякът, който можеше да ме изведе от гората, и имаше нужната сила в ръцете си поради това, че не я бях обичал достатъчно силно. Бих застанал пред нея изтерзан и тъжен, най-сетне открил, че онова, което съм преследвал, не си е струвало да бъде хващано, с надеждата тя никога да не разбере какво всъщност съм представлявал. Но тя, разбира се, прекрасно бе разбрала всичко и въпреки това ме бе обичала.

Нямаше я вече до мен, така че нямаше кой да ме изтегли обратно. Пинокио го бяха спасили и след време се бе превърнал в малко момченце. Останалите стояхме треперещи под дъжда и безутешно ревяхме.

 

 

Хауи като че повярва в разказа ми за онова, което се бе случило в Междината, макар накрая да се осведоми точно колко рапт съм взел. После се осведоми за намеренията ми и аз ги споделих с него.

— И как точно възнамеряваш да направиш това? — попита той и ми подаде бира. Барът отвън беше шумен и претъпкан, но офисът му изглеждаше като на мили от цялата гълчава.

— Утре ще има панихида в памет на Луела Ричардсън — обясних аз. — Ще присъства и Максен, в жалък опит да заглуши гласа на съвестта си. Е, ще трябва да се примири с присъствието на един непоканен гост.

— Как смяташ да влезеш?

— Имам план.

Хауи кимна.

— Имаш ли нужда от помощ с подробностите? Например къде би желал да те погребат?

Усмихнах му се и си помислих колко странен е животът. Бях се запознал с Хауи навремето при разследването на едно убийство и тогава го бях притиснал здраво за нужната ми информация. Той обаче го бе усуквал и се бе извъртал толкова дълго и така изобретателно, че накрая нямаше как да не му се възхитя. След това бях започнал да се отбивам за по питие при него и дори няколко пъти бях водил и Хена и Анжела. И ето че сега той се бе превърнал в единствения човек на света, готов да ми помогне в постигането на нелепата ми амбиция. Защото на раздяла Виналди бе направил безкрайно ясно, че е дотук. Спомена, че проблемите му били с Ихандим и другите, а не с Максен.

— Не — казах на Хауи. — Но благодаря ти все пак за предложението. — Той сви рамене и допи бирата си. — Между другото, страхотна прическа — допълних.

Хауи прекара ръка през косата си, която стърчеше повече от нормалното за него. Изглеждаше, като че ли главата му е възседната от рус таралеж.

— Я остави това, не виждаш ли че са си оставили ръцете — каза той. — Но аз имам подробен и добре обмислен план.

— Да чуем.

— Ще им хвърля една запалителна бомба на тия шибаняци. Надявам се така да разберат, че като казвам: „Само я понамалете“, имам предвид точно това. — И той ми разви цяла теория, според която бръснарите ти напръсквали още в началото главата с някакъв химикал, който правел косата ти да изглежда по-дълга, отколкото е. Така че след като те попитат дали са намалили достатъчно и ти се погледнеш в огледалото, естествената ти реакция е да кажеш: „Не, скъсете я още малко“. А в мига, в който напуснеш бръснарницата им, косата ти се свивала обратно до нормалната си дължина и те правела да изглеждаш като че ли си подстриган, за да те използват вместо четка за тоалетни. И не можеш да ги обвиниш в нищо, защото лично си им казал да намаляват и намаляват, помагайки им по този начин да постигнат пъклената си цел — да направят всеки да заприлича на пълен идиот. Отлична теория и аз го поздравих искрено за нея.

Хауи се повъртя още малко, но накрая не издържа и се отправи към бара в търсене на пеперони. Останах да седя под лампата и прекарах дълго време в почистване на пистолета си. Нямаше нужда от това престараване, но, кой знае защо, ми се струваше, че правя каквото трябва. После си поръчах още два чийзбургера и с наслаждение ги изядох.

В един момент на вратата се почука и като се обърнах, видях на прага Ниърли с бутилка вино и две чаши в ръцете.

— Не съм дошла да те разубеждавам — успокои ме тя. — Просто реших, че след като ще отиваш на смърт, най-добре е да си махмурлия.

— Изглеждаш великолепно — казах аз. Не беше комплимент, тя наистина изглеждаше така. Беше се облякла в дълга рокля, а когато я разгледах малко по-подробно, се досетих по десена, че е от същия магазин, откъдето Суедж бе направила първото си и единствено пазаруване. Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари.

— Всъщност… лъжа те. Искам да се опитам да те разубедя и ето как ще започна: Джек, моля те, не отивай!

— Седни, Ниърли — казах аз. Тя се приближи, седна на ръба на стола на Хауи и остави чашите на масата. Остави и бутилката, изчака секунда-две, видя, че нямам намерение да я отворя, така че посегна и го направи вместо мен. Хвърли тапата небрежно настрани и напълни чашите до ръба. Запали цигара, облегна се най-сетне на стола и ме погледна.

— Е? — проговори тя след известна пауза. — Какво ще ми кажеш. Че Максен заслужава да умре и ти си човекът, избран от Бога, за да свърши това добро дело?

— Няма никакъв смисъл да водим този разговор, Ниърли.

— Естествено, че няма да има, ако смяташ да стоиш така и да се държиш все така покровителствено с мен. Не знам дали се досещаш, но ми е писнало от подобно отношение от клиентите ми.

— Защо не си на работа тази нощ?

— Защото не искам, дявол да го вземе, ако не възразяваш. Ти самият не си образец на споделяне на мотивите си. Така че няма да ти се отчитам за неща, които не ти влизат в работата.

— Късно е, Ниърли — въздъхнах аз.

— Пийни чаша вино, глупчо — каза тя и очите ѝ опасно проблеснаха. Честно казано, малко ме беше страх. Да си в една стая с нея, особено когато е в такова настроение, бе като да те затворят с интересен, но недостатъчно дресиран рядък вид хищник.

— Не искам — отказах аз.

— Изпий го де — сладко ми се усмихна тя и съвсем сериозно добави: — Или няма да издържиш до утре сутринта.

Допих бирата си. Взех чашата и отпих голяма глътка — беше по-просто, отколкото да ставам и да отивам до хладилника за нова бира.

Ниърли ме изгледа вече без сянка от игривото си настроение.

— Добре — констатира тя, — дресировката върви прекрасно. Дори бих допуснала, че разбираш всяка дума, която ти казвам. Любопитно колко ли време ще ми трябва, за да те убедя, че да се опиташ убиеш Максен е върхът на глупостта?

— Ти не разбираш.

— Ами обясни ми тогава — предложи тя и лицето ѝ се преобрази. Стана открито, уязвимо — лице на човек, опитващ се да проникне в мислите ми.

— Трябваше да го направя преди много, много време казах аз. — Това единствено би имало някакъв смисъл. Защото алтернативата е пределно проста: или го правя, или бягам и се крия до края на живота си.

— Глупости — изкрещя тя и ме стресна. Гълчавата откъм бара като че ли за миг затихна, сякаш гласът ѝ бе стигнал чак дотам.

— Е, така стоят нещата — свих рамене аз.

— Обясни ми ги както трябва тогава — настоя тя. Отместих поглед от нея раздразнен. — Обясни ми ги! — повтори тя настойчиво и завърши с крясък, способен да събори стените: — ОБЯСНИ МИ, ДА ТЕ ШИБАМ!!!

Преди да осъзная какво правя, разбрах, че въпреки желанието си, говоря.

— Човешкият мозък е грешка. — Тя посрещна това с презрително изсумтяване. — Или по-точно казано, той е еволюционна катастрофа. Мутациите отгризват от него повече, отколкото могат да сдъвчат. Да, палците ни се отделят и се противопоставят на останалите пръсти, да, научаваме се да оставяме отпечатъци с тях върху хартията, но сме изправени пред клопки и примамливи задънени улици, ями на ужаса и заровени емоции, концентрационни лагери и хора като Максенови. Те дължат съществуването си на факта, че реалният свят и Междината никога не са се спогаждали.

— Джек, мисля, че злоупотребяването с много чийзбургери се е отразило отрицателно на онова, което е останало от малкото ти мозък. Или ще трябва да ми разшифроваш дълбокомислията си, или ще си тръгна оттук със спомена, че не съм чула нищо друго, освен празен брътвеж.

Но аз, струва ми се, вече не говорех на нея. Говорех на себе си или в най-добрия случай на Хена.

Гените със своите случайни прищевки са създали човешкия мозък по подобие на дете, построило „Мегамол“ от детски конструктор. Изглежда като самолет, звучи като самолет, но защо, дяволите да те вземат, не опиташ да полетиш с него? В крилете му и в двигателя му, в товарния отсек и в салона, навсякъде има части, които просто не могат да бъдат сглобени една с друга. Незатегнати винтчета. Дупки, през които пропадат разни неща, части, загнездени в ъгълчета, където не им е мястото. Разни врати се затръшват от вятъра и ти изведнъж установяваш, че чувстваш неща, които са ти непознати, че изпълняваш колапсиращ код, за който изобщо не си спомняш какво означава.

Живеем в огромни хотели, пълни със стотици преместващи се стаи. Емоциите ни са техните наематели: някои временни, съвсем мимолетни, други — по-дълготрайни, като постоянни гости; някои се държат добре с къщата, други — не; някои заключват вратите и прозорците, други ги оставят широко разтворени. Добрият наемател винаги ще сложи ключа под изтривалката, когато си тръгне, за да могат да влизат новите гости. Но понякога става нещо, което залоства здраво вратите и заключва завинаги зад тях онова, което е било вътре.

Мисля, че бях станал жертва на дълга серия лоши наематели — от онези, които оставят безпорядък, гасят си цигарите в мокета, а след заминаването им през отворените прозорци нахлуват вълци. Понякога дори си тръгват, без да платят, без да почистят кухнята, оставяйки на следващите варвари да увеличат бъркотията. Понякога се задържат за дълго, навъсено смръщени по ъглите, отказващи да върнат погрешно изпратената им поща и изпитващи панически ужас от пролетното почистване.

Искаше се ми се да вярвам, че има и добри наематели, но толкова свити, че са натикани по таванските помещения, заврени в кьошетата, отказващи да изпълзят на открито. Но не бях сигурен дали наистина ги има, защото предната врата е окупирана от хулигани, които дори не ме пускат да вляза.

Никога не съм бил добър собственик, но бях решил, че е време да дойда и да си прибера наема. Трябваше да разпъдя някои от тях и да дам шанс на живота да стигне до мен. Бях решил, че ликвидирането на Максен е единственият начин да си върна ключовете от моя дом.

Спрях да говоря. Нямаше какво повече да кажа. Ниърли ме гледаше с широко разтворени очи.

— Ъъ… — опита се тя да каже нещо, после бавно кимна. — Това беше… беше доста интересно. Опасно близко до абсолютната липса на какъвто и да било смисъл, но интересно. Май си преживял доста самотни вечери там, във Фермата.

Поклатих глава. Не знаех какво се бях опитал да ѝ кажа и нямах никакво желание да обяснявам повече от това. Струва ми се просто исках да убия малко време, докато дойде заранта и тръгна, за да свърша онова, което се налагаше да направя. Искаше ми се да прекарам остатъка от времето, гледайки в пространството, чистейки пистолета си, приключвайки с последната инвентаризация, нещо от рода на Общо годишно събрание за акционерите на „Джек Рендал, Инк.“, на което започнатите проекти да се приключат по най-бързия начин, с цел да не остане нищо за в бъдеще, в случай че дейността на компанията бъде окончателно закрита.

Ниърли бавно наклони глава настрани и напрегнато се взря в мен.

— Замислял ли си се някога, че ти може да не си единственият с провален живот, Джек?

— Какво му е на живота ми? Всичко си е наред.

— Нищо не е наред — сряза ме тя. — Нищо не е на мястото си. Не разбираш ли — всеки се вслушва в миналото толкова, колкото желае. Нещата могат да се променят. Окей, резервните са умрели, Суедж също и тя страшно ще ми липсва. Вината не е твоя. Направил си каквото си могъл, само че не е било достатъчно. Понякога се случва. Забрави ги, забрави Максен, забрави всички останали. Тук, на този свят, съществуват нови неща, които си струва да имаш.

— Какви например? — попитах я аз. Не очаквах отговор, просто изстрелвах думи във въздуха, за да го пораздвижа. Ниърли поспря и рязко доля чашата си.

— Ами, като мен например — каза тя и остави бутилката. Изгледах я, без да казвам нищо, а тя сви рамене. — Не знам, мисля… струва ми се, че започвам да те харесвам, въпреки факта, че си безнадеждно глупав. Защо иначе смяташ, че ще стоя да слушам психологическите ти тъпотии, след като, както ти така очарователно сам изтъкна, бих могла да изляза на улицата, за да припечеля нещо?

Погледна ме с войнствено вдигната брадичка и за миг ми се стори, че я виждам в истинската ѝ същност: интелигентното лице, чистите очи, непредаваемият малко животински, но очарователен начин, по който седеше на стола. Не я виждах като приятел, жена, служителка на Хауи или нечия дъщеря. Виждах в нея Ниърли — необяснима, неподражаема и незаменима.

И в този момент, също така ясно, както я виждах в момента, си спомних как седях, опрял гръб на стената, в една стая на 72-ри преди пет години. Бях дал обет пред тялото на Хена. Бях се отметнал от толкова много други обещания. Да удържа на това бе най-малкото, което можех да направя.

Поклатих глава, а Ниърли скочи и ме сграбчи за реверите. Беше изненадващо силна, лицето ѝ бе напрегнато, а очите ѝ горяха. Тази жена просто четеше мислите ми.

— Тя е мъртва, Джек, и от онова, което знам, вината е само твоя. Наистина твоя, защото не си пожелал да се откажеш от нещо, а сега повтаряш същата грешка, само че този път ще убият теб. Мислиш ли, че тя би искала това да се случи? Мислиш ли, че това ще оправи нещата?

— Нямаш правото да използваш Хена по този начин извиках аз и освободих реверите си от клещите на пръстите ѝ. — Това изобщо не ти влиза в работата и Виналди не е трябвало да ти разказва тази история.

— Хена да върви на майната си! — викна тя. — Хена е мъртва. Изобщо не говорех от нейно име. Аз не искам ти да умреш.

— Не ме интересува какво искаш — отсякох аз и оставих думите да паднат като монети в кладенец без дъно.

— Говориш така, зашото съм проститутка, нали? — попита Ниърли. — Защото се продавам, за да преживея? Всички харесваме, когато една жена обича да се чука, но мразим да го прави с някой друг, така ли беше?

— Няма нищо общо с това — тихо отговорих аз и мисля, че казах истината.

— Добре тогава. — Тя допи последните капки от чашата си. — В такъв случай, Джек… защо не допиеш останалото вино сам? — Тя стана, дръпна кутията цигари от масата и ме погледна с непредаваем гняв. — Може би наистина ще е най-добре утре да отидеш и да направиш каквото си решил. В противен случай ще ти остане един много недостоен спомен, Джек… че си доизпил виното сам.

И тръгна към вратата. Внезапно станах — почувствах някакъв страх.

— Не си отивай така — примолих се и посегнах да я хвана за рамото. Тя се измъкна изпод ръката ми и продължи. — Не можем ли да бъдем приятели?

Обърна се да ме погледне, но лицето ѝ беше твърдо — лице на човек, когото не познавах.

— „Приятели“, Джек, не ме устройва. Имам приятели. Нямам нужда от повече. Онова, от което се нуждая, е някой, който да освети гората, така че да намеря място, където да отседна.

Примигнах.

— Как ти хрумна да се изразиш така?

— На кой му пука — сви тя рамене с безразличие. — Най-обикновена фраза като например: „Ей, ама ние можем да бъдем приятели“. — Тя ме изгледа и сякаш забеляза в мен нещо ново. Когато проговори пак, гласът ѝ беше малко глух: — Не, не искам да бъда твоя приятелка, Джек. Защото ти не ставаш за приятел. Макар и само заради това, че скоро ще си мъртъв, а покойниците никога не отговарят на позвъняването ти.

После обхвана лицето ми и силно ме целуна по устните. Целувката ѝ не беше нежна, нито ми се стори опрощаваща. Беше яростна и безкомпромисна, като перване с юмрук през зъбите.

— Сбогом и върви да се шибаш — каза тя и напусна живота ми.

 

 

Останах в офиса на Хауи до шест сутринта, когато отидох в банята. Изправих се пред огледалото и се избръснах, след което хвърлих принадлежностите си в кошчето за боклук: гел за бръснене, самобръсначка, гребен, четка за зъби. Внимателно огледах отражението си. Приличах на извънземен.

Дроидът на бара ми съобщи, че Хауи е отишъл да спи. Поръчах си кафе и го изпих прав на бара.

Салонът беше почти празен, с изключение на самотна двойка на масата в ъгъла, дошла тук за ранно кафе, преди работа. Държаха си ръцете и нещо в поведението им ми подсказа, че са прекарали нощта за пръв път задно. Косата на момичето все още бе влажна след утринната баня — явен признак за излизане от дневния стереотип, а бузите на момчето бяха розови след използване на намерената над умивалника самобръсначка. Освен това изглеждаше малко притеснено с измачканата риза от вчера и миризмата на чужд дезодорант. И двамата се чудеха какво да си кажат, не знаеха как да се държат, може би се мъчеха да свикнат с мисълта, че колегите им на работа веднага ще разберат какво се е случило. Бореха се с обърканите спомени от изтеклата нощ и шока от толкова много гола кожа.

Котката, която бях донесъл от изоставената Ферма, беше заспала на кълбо в един от ъглите. Бях доволен, че е намерила дом. Поне нямаше да страда от липса на пеперони.

Поколебах се дали да не оставя бележка за Хауи, но не намерих хартия, а и не знаех какво да му пиша. В седем часа напуснах бара и се отправих към експресния асансьор. Улиците все още бяха почти безлюдни. Единственото заведение, което работеше, бе китайски ресторант, на чиято витрина се виждаха изложени изморени ястия в горещи чинии. Казваше се „Щастливата градина“, но не изглеждаше като щастлива градина. По-скоро приличаше на „Доста нещастна градина“ — точно от онези заведения, които Шопенхауер е обожавал по времето, когато е страдал от възпаление на пикочния мехур.

На 100-ния показах фалшивия си пропуск. Зрението на тези момчета или не беше толкова добро, колкото на онзи, който ме бе спрял при предишното ми качване с Виналди, или не им се искаше да се престарават. Както и да е, минах през контролния пункт и се качих на 104-ти.

Голсън отвори вратата полузаспал, но бързо се ококори като ме видя.

— О-о, големи братко — прозя се той. — Започваш да се превръщаш в част от пейзажа тук.

— Има ли някой при теб?

— Ами… да. — И лукаво ми се усмихна. — Сенди реши, че си струва да се върне за нова порция от това, което мога да ѝ предложа.

— Отърви се от нея — наредих аз и се вмъкнах странично покрай него, без да чакам поканата му. Действително започвах да чувствам това място като свой втори дом. Голсън се засуети зад гърба ми в характерния си стил, издавайки несъществени звуци на известно несъгласие.

— Ама, човече… няма да стане. Обещах ѝ да я взема на панихидата като свой гост. Тя затова се съгласи да дойде тук снощи. Плати си честно каквото трябваше и сега няма начин да си тръгне оттук, каквото и да става.

Сенди вече седеше в леглото, когато влязох — беше прелестно рошава. Дръпнах чаршафа, извадих пистолета и щракнах затвора.

— Сенди, прибирай се у дома — казах ѝ. — Има сериозна опасност, че този човек се интересува единствено от тялото ти.

Излязох от спалнята, отидох в кухнята на Голсън и се захванах да правя кафе. Беше с аромат на ябълка и канела, но прецених, че ако пуша без прекъсване, ще мога да се преборя с вкуса му. Голсън остана в спалнята, за да проследи в нямо изумление как Сенди безмълвно си събира дрехите и напуска по начин, оставящ известни съмнения в искреността на предполагаемото ѝ разочарование. После затръшна вратата със сила, способна да разтърси града до основите му. Усмихнах се. Всички, които познавах, бяха обречени да постъпват по един и същи начин: прословутият if-then^[1] цикъл от програмирането, който продължава и продължава, докато не намериш начин да се изтръгнеш от него.

Тъкмо отпивах първата глътка, когато нахлу Голсън.

— Слушай, пич — каза той възмутено, — това беше прекалено. Наистина ти казвам. Добре, вярно, вече си бях направил кефа, но службата е за девет часа и как предлагаш сега да намеря в толкова кратък срок някое свястно маце за компания?

— Нямаш проблем, това е уредено — успокоих го аз.

— Така ли? — Лицето му просветна в надежда. — И коя е тя?

— Аз — обясних му аз. — Сега се обличай.