Майкъл Маршал Смит
За подмяна (2)

Глава 2

Мъжът зад касата ме гледаше особено, но аз, без да му обръщам внимание, минах по прашните пътеки между щандовете и започнах да избирам, каквото ми трябваше. Наех две големи опаковки соев шоколад, мляко на прах, евтини самоподгряващи се консерви „Хийтатин“… и най-големия буркан туршия „Фрапан“, който успях да намеря. През минута-две поглеждах към изхода, колкото да се уверя, че онзи продължава да ме следи с поглед. Започваше да ме дразни.

На излизане от сервизната шахта дадох на момчетата 170-те долара, които им дължах. Бяха приятно изненадани и споделиха, че е било удоволствие за тях да вършат бизнес с мен. Накрая ми дадоха визитна картичка, в случай че услугите им отново ми потрябват. Главният също ми каза, че господин Еймъс пожелал да бъда уведомен, че отсега нататък ще минавам безплатно. Отговорих им, че няма да се връщам.

— Да, той ни предупреди, че ще кажеш така — съобщи ми мъжът.

В резултат на разплащането бях останал с малко под 700 долара, а това беше минимумът, за който можех да купя някой разбрицан камион и бензин, колкото да напусна щата. След това… след това никой не можеше да предскаже какво би могло да се случи. Аз поне със сигурност не знаех. Малко по малко ме бе обхванало лошо настроение — искаше ми се да бях пил още едно при Хауи, не, съжалявах, че не бях обърнал няколко повече и… изобщо бях забравил за резервните. Чувството за отговорност никога не е било в списъка на добродетелите ми. В това поне съм последователен.

Цялото бъдеще, което бях в състояние да видя в главата си, се свеждаше до свистенето на гумите и мразовити зимни вечери по места, които не бях и сънувал. След толкова дълго отсъствие от Ню Ричмънд буквално не исках да повярвам, че мога да се появя тук така набързо и да се смотая обратно в пустошта. И понеже недоумението ми се засилваше, аз спрях, обърнах се и погледнах към града. Хората трябваше да ме заобикалят, така че мърмореха недоволно и ме гледаха сърдито, но виждаха само някакъв човек, застинал като вкаменен, втренчил поглед в сградата с изражение, в което се смесваха любов и омраза.

Бях преполовил пътя към дома на Мал, когато реших да вляза в малкия „Минимарт“ — знаех, че там мога да намеря нещата, от които се нуждаехме. Очаквах да напазарувам бързо, без никакви усложнения и без да се вживявам. Не очаквах някой да се вторачва в мен. Знаех, че дрехите ми изглеждат поовехтели, и ми беше добре известно, че имам един-два белега по лицето, но кой няма в наши дни? Това си бе епоха на белезите. Нещо, без което не може. И онзи на касата не изглеждаше особено очарователен. С подути кокалчета на ръцете, характерни за побойник, и безизразния поглед на човек, който може да гледа лошите неща, без да се впечатлява от тях. Беше широк в раменете, но понабъбнал отпред, а лицето му изглеждаше сякаш някой бе прекарал приятен следобед, изравнявайки го с лопата. Малцината посетители в магазина му ровичкаха, търсейки най-евтиния алкохол, а после се отправяха с преплетени крака към касата, за да платят с възможно най-дребните монети. Казано накратко, несретници в магазин, собственост на бивш бияч. Линолеумът на пода беше пожълтял, износен от ходене и с подвити краища по снадките. Отдолу се виждаше покрит с петна цимент.

Струваше ми, се, че даже изглеждам прекалено изтънчен за това място.

В края на пътеката имаше голямо изпъкнало пластмасово огледало, пукнато в средата и толкова мръсно, че почти не отразяваше. Беше поставено на това стратегическо място с цел да възпре купувачите да крадат в тази мъртва зона, извън полезрението на човека при касата, но аз се съмнявах, че той може да различи в него нещо повече от призрачни сенки. Тръгнах бавно към фризера със замразена стока и улових силуета си в огледалото. Приемам, че може би изглеждах малко необичайно, и знам, че при подходящо осветление очите ми могат да се сторят някому странни. Но аз съм си Светлоок, макар че това се забелязва само когато светлината пада под съответния ъгъл — нещо изключено под това мъждиво осветление.

Понеже допусках, че може да ме види, макар в момента да изглеждаше зает с опаковането на някаква бутилка за огромен негър, извадих портфейла си и се престорих, че внимателно броя наличността, с която разполагам. „Имам пари — опитвах се да му внуша. — Не се безпокой, ще си платя.“ Едрото му безстрастно лице с нищо не показа, че посланието ми е стигнало целта си. В погледа му отсъстваше дълбочината, необходима, за да се регистрира каквото и да било. Не можех да преценя дали ме гледа, или само се е обърнал към мен.

Кой знае, може би ставах параноичен. Насочих вниманието си към стоките във фризера.

— На твое място не бих го направил — чу се тих глас. Не се изправих, но завъртях поглед в двете посоки. Не видях никого и бях сигурен, че и зад гърба ми няма никой. — Наистина, не мога да ти го препоръчам — допълни гласът и аз вече посягах към джоба си, когато осъзнах, че ми говори фризерът.

— Какво? — шепнешком се осведомих аз.

— Не купувай замразени стоки.

— Защо?

— Защото не са студени. Повреден съм от половин година, а той и не мисли да ме ремонтира. Казва, че навън било достатъчно студено.

— Ти не си ли съгласен.

— Виждаш ли онова сирене крема? Стои си така вече цял месец. Още ден-два и ще гръмне. И ще ти кажа нещо: той дори няма да почисти. Ей онова петно отстрани е от кисело мляко, което подмина критичната точка преди месец.

Погледнах да проверя дали онзи тип ме слуша и видях, че съм добре скрит зад щандовете с продукти. Наведох се над хладилното устройство и тихо заговорих.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Той е мърляч — отговори фризерът.

— Нещо друго? Например има ли някакъв проблем?

— Виж какво, аз съм само един шибан хладилник. Опитвам се да ти кажа да не купуваш стоки и нищо повече.

Наведох се, взех кофичка прясно сирене и се обърнах да си вървя.

— Ще съжалиш.

— Вероятно — съгласих се аз.

От другата страна на пътеката, където бяха подредени стоки за домакинството, избрах кутия с ролки широк лейкопласт и два калъпа сапун. Поразмислех малко и добавих шишенце с дезинфекцираща течност. Последната ми придобивка беше бърсалка за под — онази, която ми се стори най-малко употребявана. После се отправих към касата.

Там друг окаян нещастник грижливо подреждаше своето виждане за неща, необходими в живота: стек цигари, цял найлонов плик с наркотици и половинка „Уайлд Тайм“. Изглеждаше като човек, комуто предстои прекрасна вечер и отчайващ живот. Видях някакво трепване отстрани на касата и забелязах, че там е поставен допотопен осеминчов телевизор. Беше свързан с жици към вътрешностите на изтърбушен CD-ROM плейър, загубил кой знае при какви обстоятелства и кутията си. На екрана примигваше древен порнофилм. Клиентът не откъсна поглед от него, докато онзи на касата му отброи рестото. После си тръгна доволно нахилен от сцената, която сигурно щеше да пренавива в главата си.

Добре измислено. Щипваш по долар от всеки, достатъчно наивен да се загледа по голата кожа, и в края на деня животът ти изглежда не чак толкова зле.

Стоварих покупките си на щанда и хвърлих поглед на нещата зад гърба му. Нищо необикновено, нищо опасно.

— Сложи ги в плик — наредих аз, когато той започна да маркира цените.

— Един долар.

— Ще ме убиеш!

Той сви рамене, сложи ръка върху следващата ми покупка и зачака с вдигнати вежди, но без да ме поглежда. Извадих портфейла си и оставих един долар пред него. Нямах избор — чакаше ме дълъг път.

— Фризерът ти е повреден — проговорих аз и се запитах какво ме дърпа за езика.

— Навън е достатъчно студено.

— Предполагах, че така и ще ми отговориш. — И отворих капака на кофичката прясно сирене. Бялата маса вътре бе покрита с дебел слой син мухъл. Касиерът се усмихна с безсмислена усмивка, но очите му останаха мъртви. Дори устните му не бяха на нивото на сложната задача. Просто лявото ъгълче на устата му леко трепна, сякаш някаква скрита рана там му пречеше да направи нещо по-съществено.

— Ами не го яж.

— Откъде мога да си купя истинско мляко?

— Има във фризера.

— Пасувам — въздъхнах аз и го оставих да приключи със сметката ми. Долових стенанията откъм телевизорчето и го предупредих: — Ще си преброя рестото.

— Разбира се — каза той, бръкна под щанда и извади измачкан кафяв хартиен плик. Поставих покупките си в него, внимавайки да сложа най-тежките на дъното, точно както ме бе учила Хена. Любопитно как подобни съвети изплуват след години. После, сякаш това ми бе хрумнало в последния миг, се обърнах и взех бутилка „Джек Даниелс“. Всъщност това изобщо не беше мисъл в последния момент: беше от първия момент и от всички моменти между първия и последния. Опитал се бях да се изиграя по този начин, но нещо в мен не бе издържало.

Сметката бе за почти шейсет долара. Не виждах начин да се сдобия скоро с повече пари в наличност, а и не можех да използвам моята ownCard, без това да запали някъде предупредителен надпис: „Всички, които биха желали да направят живота на Джек Рендал по-нещастен, могат да го намерят ето тук“. Затова по-голямата част от храната беше концентрирана. Нямаше как — където и да отидехме, щеше да ни се наложи да ядем. Приключването на парите само щеше да ускори неизбежното. Платих, подбрах си плика и тръгнах към изхода.

— Лейтенант.

Замръзнах. Навън беше много тъмно и виждах как по изпуканото стъкло на вратата се стичат наклонените следи от ледения дъжд.

— Не ме помниш, нали?

Бавно се обърнах. Мъжът стоеше със скръстени ръце до касата. Докато не го бях гледал, в погледа му се бе прокраднала следа от някакъв живот.

— А трябва ли?

— Ти ме окошари.

О, по дяволите! Поколебах се дали да се престоря на друг и да го изгледам неразбиращо, внушавайки му, че се е припознал, но същият този поглед ме възпря. Той наистина ме бе познал. Погледнах настрани, после пак към него и в същия миг осъзнах, че съм готов да забравя последните пет години, така че в известен смисъл сякаш не бях отсъствал.

— Значи съм имал причина.

— Три години. Това е доста време.

— Изненадва ме, че не си спомням обстоятелствата.

— Ти изобщо не си ме виждал. Аз бях „муле“.

Продължавах да го гледам, макар и с по-мек поглед, докато съзнанието ми трескаво търсеше изход от ситуацията. Не исках никакви усложнения. Това бе последното нещо, от което имах нужда точно в този момент. Гледахме се така и чувах кръвта да пулсира в ушите ми. Макар да ми се струваше невъзможно, пулсът ми се ускори още, когато осъзнах, че стоя пред него с хартиен плик в ръцете. Този човек можеше да ме пръсне на парчета преди ръката ми да се доближи до джоба на якето.

— Виждам, че се оправяш в живота — отбелязах накрая.

— Направих известни услуги и хората ми помогнаха. Още го правят.

— Е, вече не съм Закона тук — казах аз малко рязко. Едва тогава лицето му се промени и по него плъзна широка злобна усмивка.

— Знам — увери ме той. — Мисля, че всички знаем.

— Да не би да искаш да ми кажеш нещо смешно? — попитах аз и усмивката му изчезна. Светлината в очите му угасна и те отново заприличаха на две стари монети, забити в парче мръснобял пластилин. Подобно на всички като него, лицето му загуби формата си и някак се отдалечи, сякаш го гледах през слой вода.

Леко се поусмихнах, кимнах и си тръгнах. Вятърът отвън беше набрал сила и дъждът се бе превърнал в суграшица. И докато прекрачвах прага, пак чух гласа му.

— Лейтенант — каза той. Не се обърнах и продължих да вървя, така че останалите му думи бяха заглушени от свистенето на вятъра и клаксона на кола в далечината. — Ще се видим пак.

 

 

Завих на ъгъла и ускорих крачка, ругаейки тъпо и цветисто. Погледнах бързо назад и се убедих, че никой не ме следва, но това бе слаба утеха. Достатъчно бе само едно телефонно обаждане, едно обаждане от човек, толкова ниско в йерархията на хранителните магазини, че планктонът сигурно се майтапеше за негова сметка зад гърба му.

Бях искал само да продам RAM-а и да прекарам час на спокойствие. Трябваше да е съвсем лесно. Колко хора успяват да го направят — ходят си насам-натам, без да си навличат беда. А ние бяхме в града само от три часа и неприятностите вече ме бяха взели на прицел. Те са добър стрелец, а в моя случай все едно че използваха и лазерен мерник. Сблъсък с бивш престъпник и награда от пет хиляди за главата ми. Успех, Джек.

Трябваше да се махам от града колкото се може по-бързо.

Партерната врата в блока на Мал беше отворена и през нея се излизваше тътен на музика. Двама типове във фоайето се пазаряха за цената на някакъв наркотик. Погледнаха ме, докато минах покрай тях, но аз свих рамене, за да им покажа колко съм безвреден.

Качвах се изморен към втория етаж и си мислех, че трябва веднага да пришпоря резервните, но се колебаех дали да не помоля Мал да се погрижи за тях още малко, докато купя кола — и изведнъж се чу изстрел и един куршум прелетя край ухото ми и изби голям къс от мазилката в стената.

Свлякох се моментално на колене, продуктите се разпиляха, напипах в тъмнината пистолета си и се опитах да преценя откъде е дошъл изстрелът: отгоре или отдолу. И докато се питах, нещо отново изпука и половин метър от перилата на стълбището стана на парчета, отговаряйки на въпроса ми: изстрелите идваха отгоре. Вкарах куршум в цевта. Нечии стъпки изтрополяха надолу по стълбите и аз предвидливо се отдръпнах зад ъгъла. Не знаех как да реагирам и се надявах Мал да е чул изстрелите и да ми се притече на помощ.

Настъпи миг на кратка тишина — стрелецът явно се вслушваше, опитвайки се да разбере какво правя. Протегнах крак и нарочно натиснах една разхлабена дъска. Тя изпука и трети куршум остави дълга ивица във влажния гипс на стената.

Майната му, казах си, хвърлих се напред и бързо изстрелях няколко куршума нагоре в тъмнината.

Два от тях бяха сватбарски, но третият очевидно мина достатъчно близко, за да накара убиеца да потърси прикритие обратно горе. Реших да развия стратегическото си предимство и се втурнах след него, качвайки по три стъпала наведнъж. Подхлъзнах се на мокро стъпало и това ми спаси живота, защото изгърмя нов изстрел и куршумът се заби в дървото. Повдигнах се на една ръка и се извърнах навреме, за да видя мъжа — беше се надвесил през перилата на горната площадка, с пръст вече на спусъка, обирайки луфта. Осъзнах, че нямам никакво време за губене, и просто изпразних пълнителя си в негова посока.

Първият ми изстрел го улучи в рамото и го завъртя, вторият се заби в дробовете му и го тласна назад. Скочих напред и нагоре, без да преставам да стрелям в тъмнината. Пистолетът подскачаше в ръката ми.

След седмия ми изстрел той вече не стреляше. Спестих си един куршум и приведен изкачих последните стъпала. Надникнах внимателно на завоя, но когато видях, че лежи извит до стената, излязох спокойно.

Стигнах при него, ритнах револвера му надалече и повдигнах главата му. Лицето ми беше непознато. Единият клепач потрепваше, а дишането му бе накъсано. Гърдите му бяха на кървава каша, която не би могла да задържи живота в себе си задълго. Плеснах го силно по бузата и се наведох над него.

— Кой те изпрати? — Но той само ме гледаше и погледът му се замъгляваше. Отново го плеснах, защото ми трябваше в съзнание. — Кажи ми име.

— Еби си майката — каза той накрая. — Ти си мъртъв.

— Още не съм, както виждаш, и за разлика от теб, съм доста далече от това събитие. Кой те изпрати? „СейфтиНет“?

С последни сили той изкриви устни в усмивка, без да каже нищо.

— Последен шанс — предупредих го аз.

„Еби се“, изрекоха безмълвно устните му, но усилието явно бе непосилно. Погледнах в очите му и разбрах, че този човек няма да проговори. Изпитах уважение към него. Издърпах го за гърлото, вдигнах го, стоварих тялото му върху летвите на стъпалата. Те не издържаха, счупиха се и той пропадна на долната площадка. Звукът от удара беше като от сноп мокри пръчки, пльоснал в плитка локва.

Вратата на Мал изглеждаше заключена, но когато се приближих до нея, видях, че някой се е опитвал да я разбие. Затаих дъх, вслушах се и поставих нов пълнител.

Не чувах нищо. Подвоумих се кой начин на влизане да избера — шумния или тихия, — после загубих търпение и стоварих ритник върху бравата.

Дългата стая. Празна и тъмна. Купа фиде, съборена на пода още вдигаше пара. И някъде там, навътре, тяло, проснато пред прозореца.

Направих крачка в стаята. Рязко се извъртях надясно. Никой. Отидох до стаята на Мал, после до банята. Абсолютно никой. Изтичах до Мал.

Един в слепоочието, един в устата и един в тила.

Следващите пет минути ми се губят.

Когато дойдох на себе си, гърлото ми беше прегракнало и разбрах, че сигурно съм крещял неистово. Но тялото на Мал си лежеше все така на пода, ни най-малко по-здраво или по-малко мъртво от това, че бях загубил контрол над себе си. Сега, когато вече не вдигах шум, можах да чуя движение в коридора отвън. Скочих към вратата и с трясък я отворих.

Бяха двамата отдолу, застанали на стълбищната площадка. Дошли да видят какво става и дали от това не могат да се направят пари.

— Изчезвайте — предложих им аз. Плъшокът, който стоеше отпред, се облегна на перилата със студено безразличие.

— Или…? — попита той с нагла усмивка. Познавам този тип физиономия. Запомняш я един ден, когато научаваш, че повечето мераклии за бабаити си подвиват опашките, ако не се хванеш на блъфа им. Полезен урок, подходящ за много ситуации. Повечето хора нямат нервите да блъфират добре.

Само че аз не съм повечето хора. Което е част от проблема ми.

Така че забих пистолета си в ниското чело на плъхообразния със сила, достатъчна да му пробие черепа, и много ясно му казах:

— Или… ще ти пръсна главата по цялото лице на приятеля ти. След което ще пръсна и неговата. А после ще сляза в апартамента ти и ще убивам наред, докато не свърша патроните или докато не свършат приятелите ти.

Той ме погледна с широко отворени очи и отстъпи крачка назад. После ловко се изплю пред краката ми. Щеше да се махне, разбира се, но протоколът изискваше подходяща прощална реплика. Идеше ми да скоча върху него, но се сдържах. Имат право на последна реплика. Това им създава илюзията, че са се оттеглили с достойнство и епизодът приключва с хепиенд. Ако повечето хора дадат на враговете си правото на последна дума, светът би станал доста по-безопасно за живот място.

— Ще се видим — обеща ми той накрая.

— Тази фраза започва да ми омръзва — озъбих се аз. — Ти дори не си първият, който ми обещава това тази вечер. Измисли друга и ми я прати по електронната поща.

С гневни физиономии двамата шумно заслизаха по стълбите.

Обърнах се и видях Суедж на прага на апартамента. Очите ѝ бяха широко отворени и пълни с ужас.

Другите ги нямаше никакви.

Не бях спасил Суедж от нищо, просто я бях довел на място, където бе още по-лошо. Притиснах я до себе си, гледайки над рамото ѝ как кръвта на Мал засъхва по пода, и разбрах, че тази нощ няма да вървим никъде.