Майкъл Маршал Смит
За подмяна (12)

Глава 12

— Кое те кара да мислиш, че Жуаджи ще проговори? — попита Виналди, когато влязохме в бара на Хауи за… не знам, според мен за двайсети път от два дни насам.

— Три неща — отговорих аз, пробивайки си път с рамо през тълпата. — Първо, кожата му беше преебана — изглеждаше необичайно и при докосване беше странна. Помня, че преди няколко дни видях нещо подобно с тялото на Тразин. Второ, от тази сутрин раната в главата му отива не към оправяне, а към влошаване. Трето, той спомена нещо за короните — короните на дърветата, нали разбираш, — а по подметките на обувките му имаше листа.

— Те не могат да не се връщат там, нали? — каза Виналди, докато вървяхме по коридора.

— И аз мисля така. А Жуаджи в момента няма никакъв шанс да се добере дотам.

— Хм, май не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Добре, това ме радва.

— Не позволявай на надеждата да те заблуди — посъветвах го аз. — Не знаеш за скритите ми недостатъци.

В склада бяха трима: Дат, който седеше, без да откъсва поглед от тялото, Хауи, който изглеждаше, че взема нещата прекалено присърце и е готов на всичко само и само да изкупи предателството си от тази сутрин, и самият Жуаджи. Отправих се право към него и се наведох, държейки се за всеки случай малко встрани.

Дупката в слепоочието му изглеждаше по-зле отпреди и под тила му имаше локвичка кръв. Кожата му беше в същото състояние. Не знам, може би странната ѝ текстура бе резултат от дългия му престой там и не следваше да се възприема като признак, че нещо не е наред.

— Знаеш накъде отиват нещата, нали? — казах аз. Никакъв отговор. — Онова място е в кръвта ти. Трябва да отидеш там, за да се презаредиш, а това няма да стане, докато се излежаваш тук. Междувременно Ихандим обикаля из Ню Ричмънд с другите момчета. Той може и да има някакъв генерален план, Жуаджи, но както се развиват нещата, ти няма да бъдеш част от него.

— Еби си майката — съвсем предсказуемо изруга той. Всички казват едно и също в подобен момент и вероятно никой не съзнава, че когато дойде неговият ред да изпсува, фразата вече е омръзнала до втръсване и не може да изплаши никого. Особено изречена от човек, който не може да се помръдне и от когото вони на стичаща се от дупките в главата му гной. — Майка ти го духа на пръчовете в ада — дрезгаво допълни той.

— Много оригинално — признах аз, — но ти отлично разбираш, че това, което казвам, е истина. Сега чуй ме. Знаем, че Арлонд Максен по някакъв начин ви е извадил оттам, така че тази „тайна“ можеш да си я запазиш. — Игнорирах изненаданото възклицание на Хауи и Дат. — Затова нека се концентрираме върху другия интересуващ ме въпрос: къде държи Ихандим пленниците?

— Много добре знаеш, че няма да ти кажа нищо — изхърка Жуаджи, давейки се в собствената си кръв.

Дръпнах надолу яката на палтото му и видях, че се е отворила и раната в шията. Разширяващо се петно кръв над ключицата му подсказваше за друг източник на неприятности. Свих рамене.

— Както искаш. Но времето ти изтича.

Едва бях успял да запаля цигара в коридора отвън, когато в склада се разнесе писък. Открехнах вратата и видях Виналди, надвесен над Жуаджи. Нямах представа с какво бе успял да изтръгне този звук от войника и не исках да научавам. Затворих вратата, помъчих се да игнорирам следващия рев и довърших цигарата си в усамотение.

Проблемът беше мой: Суедж, също Ниърли, да не говоря за останалите резервни, а ето че вътре Виналди вършеше „мократа“ работа заради мен. Но нямаше как иначе. Аз просто не ставам за тези неща. Така беше и в Междината. Изкарах как да е службата с единствената мисъл да оцелея. Мисля, че успях, но понякога собственият ми живот изглежда като демонстрационна версия на програма: всички интересни възможности са деактивирани за времето на четиринайсетте дни пробна експлоатация и този период се повтаря и повтаря без никакъв шанс някога да използвам продукта с всичките му опции.

Така че стоях отвън, чаках, вдишвах дима и го изпусках, слушах виковете и ги оставях да се смесват с другите от моето минало. Нещо, не знам дали бе изтощение, или отчаяние, смъкваше от мен слоевете напластени години. Очаквах всеки момент да видя оранжеви пламъци, да чуя плясък на криле и отдавна забравени гласове. Спомних си хората, които бях убил, опитвах се да проумея защо и бях напълно неспособен да видя някаква логика в тази лудост. А обреченият да се върти в безкраен цикъл на собствената си програма е неспособен да види изхода. Може би нещата се проясняват едва когато умреш. Кодът на твоята програма е написан от самия живот и прищевките на съдбата и единствената роля, която ти е отредена, е да стоиш и да наблюдаваш — с правото на някакви редуващи се емоции: тъжен, скучаещ или ужасен — докато те, създателите на твоята програма, изпълняват заложените в нея инструкции. Емоциите са двигателят на действието — винаги е било така, — но мозъкът ти е абсолютно безсилен да се намеси.

Схващате, че бях в депресия.

Десетина минути по-късно Виналди излезе. Дори не дишаше по-тежко, макар че реверите на костюма му бяха изплескани с кръв.

— Ихандим е в Междината — каза той с жестока усмивка.

Беше очевидно и предполагам винаги съм го знаел. Има ли по-добро място за криене от това, в което никой друг не може да влезе? Може би точно по тази причина бях изживял последните двайсет и четири часа от живота си в свиващата се спирала на безнадеждността, опитвайки се някак да избягам от проблема.

— Тогава ще изчакаме да излезе оттам — въздъхнах аз.

— Хайде, Рендал. И двамата знаем, че не можем да си позволим това. Той е завлякъл там и момичето, и жената. Това не е място за тях. За никого не е.

— Джони, Междината е затворена от последния фазов преход. Двайсет шибани години, ако си забравил! Как, по дяволите, бихме могли да се върнем там? Това просто е невъзможно.

— Очевидно не е, след като нашите побъркани приятели могат да влизат и излизат, както им се хареса. Максен явно е намерил начин, сещаш ли се? Докато ти пушеше, Хауи предложи план. Знам какво мислиш за идеите му, но тази по изключение е добра… толкова добра, че му спечели повишение в йерархията на моята организация, когато оправим нещата. Значи освобождаваме нашия човек, даваме му да си помисли, че сме свършили с него, и го проследяваме. Състоянието му в момента е трагично. Ако си прав, той незабавно ще се отправи натам.

— Нищо няма да стане.

— Не знаеш със сигурност.

— Не, безсмислено е.

— Какво ти става, по дяволите? — изкрещя Виналди. — Да не би да имаш по-добри идеи?

— Не мога да се върна там — обясних аз. — Няма да се върна в Междината.

— Ти си изплашен, аз съм изплашен — изсумтя той презрително. — Господи, всеки би бил изплашен. Но това е единственото решение, Рендал. Или влизаме там и ги разпердушинваме, или те разгонват фамилията на момичетата и на всички други. Но по-важното е — поне доколкото става дума за мен, а аз съм голям егоист, без това ни най-малко да ме притеснява, — че като им разпорят задниците от ебане, ще излязат оттам и ще се захванат с мен. А аз съм работил двайсет години, за да стана това, което съм в момента, и нямам никакво намерение да го загубя, само защото някакви нещастници, които вече би следвало да са изгнили в гробовете си, са решили да ми търсят сметка за това, че навремето са се заблудили и не са успели да се измъкнат заедно с групата от онази огнена буря, в която, да ме прощават, но не съм ги въвлякъл аз. — Извърнах се от него, но той беше неспособен да спре: — Аз бих могъл да ги изчакам да излязат от мишата си дупка, но ти, Рендал, не можеш да си позволиш този разкош. Ти трябва да влезеш там и да ги откриеш. Предлагам ти помощта си, Рендал, но това предложение няма да е валидно вечно. Ясно ли ти е?

— Не мога да се върна там — казах аз и си тръгнах.

 

 

Не знам защо се получава така, но хората винаги ме намират, когато не искам да бъда открит. Когато Виналди застана на прага, аз седях на пода в апартамента на Мал, заобиколен от отворени и неотворени пакетчета и игла. Половината от последните ми пари вече се носеше в кръвта ми, а останалата половина ми беше подръка и чакаше своя ред. Ако някой ме попиташе защо съм тук, щях да му кажа, че съм дошъл, защото Ихандим знае къде е жилището на Мал и може да ме потърси, но истината бе, че просто нямах къде другаде да отида.

Бях се качил при моя стар познат на 24-ти. Той не се изненада нито че ме вижда, нито че му поисках рапт, по-чист от обикновената смес. Дадох му всичко, с което разполагах, и получих исканото. Инжектирах си първата доза още в задната част на магазина му.

Докато сляза на 8-и, наркотикът вече ме бе ударил. Изкатерването по шахтата в женската тоалетна вероятно бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си. Но последните угасващи пипалца на съзнанието ми напомниха, че ако Максен е толкова гъст с полицията в Ню Ричмънд, не мога да си позволя да напусна по обичайния начин, така че всъщност нямах голям избор.

Повече с късмет, отколкото благодарение на точна преценка, намерих пътя към главната шахта и мъченически се спуснах в нея. Предполагам не ви се е налагало да слизате осем етажа по стълбище, премествайки на всяко стъпало ръцете си по перилата, при това натъпкани до козирката с възможно най-твърдите халюциногенни амфетаморфини, затова ще ви кажа, че това изисква значителна доза упоритост. Беше много тъмно, сенките бяха кафяви и гадно пълзяха по лицето и ръцете ми. Приличаха на змии по това, че ги чувствах по-сухи, отколкото изглеждаха, но се различаваха от тях по това, че ми шепнеха отвратителни неща — рептилиите рядко постъпват така. Помня, че веднъж се подхлъзнах и поради състоянието ми си помислих, че пропадам нагоре. Стори ми се, че това е много добре, и се зачудих къде ли ще се озова. Запитах се дали няма да попадна на 200-ия етаж, което би ми дало шанс да кажа на милия стар Максен какво мисля по някои въпроси.

На него и на шибания му брат, промърморих аз, шибания ебан покойник.

За щастие — така мисля — някаква по чудо жива все още част на подсъзнанието ми прецени, че е малко вероятно да победя гравитацията по друг начин, освен в главата си, така че ръцете ми продължиха да стискат перилата, противно на онова, което волята ми се опитваше да им нареди. По чудо не си навехнах китката, но накрая все пак се сринах, прелитайки във въздуха последните шест стъпки от безумното пътешествие. Приземих се тежко по гръб и известно време бях неспособен да мръдна.

Когато дойдох на себе си, всичко беше много по-зле. Изправих се как да е и реших, че все пак трябва да отида някъде.

И тогава се загубих.

Бях влизал и излизал по този маршрут толкова пъти, че не им помнех броя. Голяма част от него е в мрак, така че се изисква добра ориентация. Но в този конкретен случай нищо не можех да си спомня. Бях блокирал в такава степен, че нямах представа как да придвижвам краката си. Опитах със затваряне на очи, но това само ме прехвърли в безлична операционна, лишена от всякакви характерни черти. В главата ми лумна разкъсващо ярка жълта светлина и от нея се материализира торта с бяла глазура, очакваща някой да я оперира. Сцената се задържа така няколко минути след като отворих очи, преди абсурдният образ да се стопи обратно в мрака. Реших, че е най-добре поне засега да държа очите си отворени. Имах усещането, че вървя ужасно дълго, без да срещам очакваните ориентири, но от друга страна, всеки път, когато през порите на челото ми избиеше капка пот, трябваше да чакам цяла вечност преди тя да капне, така че през цялото време треперех да не се удавя, а това ми даде основания да допусна, че имам известни проблеми с чувството за време.

На всичко отгоре бях смъртно изплашен от нещо. Не знаех със сигурност от какво точно и така и не успях да разбера, защото чувството премина след няколко минути. Или половин час.

Но когато отмина, навлязох във фаза на относителна чистота на съзнанието, която, както е добре известно, е само прелюдия към втората — и много по-разтърсваща — атака на рапта. Възползвах се от възможността да осъзная, че съм абсолютно и безнадеждно загубен и че се намирам в част от утробата на „Мегамол“ на най-долното първо ниво, част, която ми бе напълно непозната. Разбрах, че не е трябвало да слизам чак до самото дъно на главната шахта, а да отбия едно ниво по-горе, както бях правил винаги. Предполагах, че съм някъде в сърцето на двигателния отсек, и нямах и най-малка представа как да се измъкна оттук. Коридорът беше с кръгло напречно сечение и стените му бяха подсилени с много дебели керамични панели. И най-вероятно изобщо не бе коридор, а главното сопло.

Нещо, което възприех първоначално за серия розови цветя, избухващи едно след друго малко пред мен, след няколко предпазливи крачки се оказа, че не е визуален феномен, а по-скоро звуков. Тих шум на бутала в цилиндри. Промъкнах се крадешком напред, развеселен от мисълта, че каквото и да е, едва ли може да е по-опасно от това, което става в главата ми.

— Какво правиш тук, по дяволите? — избумтя нечий глас.

Бях сбъркал, разбира се — определено имаше нещо по-ужасяващо и то бе някой да ти проговори от тъмнината в място, за което хората дори не знаят, че съществува. Изпищях по доста немъжествен начин и се опитах да избягам, но краката ми се бяха превърнали в колони от свободно движещи се оризови зърна. Те предателски ме изоставиха на пода и аз просто зачаках да се случи каквото имаше да се случва, отбивайки с ръка летящите около мен монахини, които дори аз разбирах, че нямаха право да съществуват.

Първото нещо, което последва, бе поредица от нови розови звуци. Когато спряха, аз вдигнах поглед и видях нещо да стои пред мен. Беше високо около три стъпки и бе направено от метал. Голям брой сложни ръце стърчаха от различни части на тялото му и всички завършваха с разнообразни манипулатори. Самото тяло бе очукано и закърпено на много места, сякаш не му се бе случвало нищо друго, освен да бъде поправяно и поправяно безкрай. В горната си част бе увенчано с нещо подобно на глава, която бе сведена към мен.

— Ааа… здрасти — казах аз.

— Работя толкова бързо, колкото мога — изкрещя нещото. Гласът, въпреки тъмносиния си оттенък, звучеше малко странно. Механичен безспорно, с нищо човешко в него, и с великолепен цвят. — Не притежавам необходимия фърмуер^[1]!

— О, боже! — възкликнах аз, опитвайки се да изразя очакваното съчувствие, без да бъда въвличан в дълъг разговор. Чувствах надигащата се втора вълна на рапта и исках да бъде далеч оттук, когато тя се стовареше върху мен.

— Честно казано не съм сигурен дали това изобщо е „уер“ — довери ми се машината. — Най-обикновена сурова изчислителна мощност. Не знам дали се досещате, но аз съм оставен изцяло сам на себе си.

— Аха, разбирам — измънках аз, въпреки че нищо не ми бе ясно.

— Не, не разбирате — извика машината, за която очевидно бях повече от прозрачен. — Нишо не разбирате! Изпратили са ви да ме шпионирате!

— Не, няма такова нещо — измънках аз. Вълната вече се носеше с пълна сила към мен. — Честно. Загубих се.

— Да-да, загубил си се, мръснико!

— Моля те, готов съм веднага да те оставя със заниманията ти, ако ми кажеш как да се кача на горното ниво.

— Върни се назад, измини 46.23 метра, завий наляво, 21.11 метра, надясно 7.89 метра и се изкачи през отместения панел, на ръба на който е подпряна стълба — изстреля машината отговора си с непостижима бързина. — Сега се махай оттук и ме остави да продължа работата си.

И тогава ме връхлетя втората фаза. Стовари се върху мен като неочаквано паднала нощ. Движейки се с пъргавината на заровен картоф, аз последвах указанията на машината с точността, на която бях способен, макар и с известни уговорки относно стотните след десетичната точка. Вече бях разбрал, че въпросната машина бе съществувала само в съзнанието ми и следователно не е нищо повече от механизъм, използван от моето подсъзнание да ми съобщи как да се махна оттук. Бях впечатлен, че то е способно на такива изпълнения, и реших, че си заслужава да последвам инструкциите му. Чувствах, че дължа това на себе си и че ако се окажа прав, значи заслужавам награда. Например още рапт.

В крайна сметка се измъкнах от соплото, озовах се на горното ниво, лъкатушейки намерих пътя към сервизния коридор и оттам към предпочитания от мен изход. Познатите ми момчета, които пазеха, весело ме поздравиха, но поради състоянието ми ми беше почти невъзможно да ги забележа. Всичко ми се струваше плътно пресовано и много черно. Започнах да залитам по уличките — те се бяха превърнали в тунели — и забелязах, че светът явно се е свил, след като виждам кривината на Земята, което налагаше да ходя по-внимателно, за да не падна от нея. Естествено валеше и облаците пред мен бяха толкова плътни и тъмни, че сякаш се бе свечерило. Стените на тунела бяха осеяни през равни интервали с врати, които постоянно се отваряха и оттам долиташе шум — безброй хора се хранеха и пиеха в заведения с далекоизточна кухня. Звуците се превръщаха в трескаво неспокойни кресливи същества, носещи се из тунела като механични плъхове. После поредната врата се затваряше, за да ме потопи отново в свят, неомърсен от звука, освен леко зеленикавия ромон на падащия дъжд.

Съумях незнайно как да отлича сградата на Мал от безформената маса около мен и изкачих куцукайки безкрайно многото стъпала, всяко по около шест стъпки високо. Едното бе толкова просторно, че се загубих върху него за известно време, докато накрая разбрах, че стоя на площадката пред апартамента на плъхообразния и че вратата е отворена. Стори ми се странно и влязох, макар да усещах, че сблъсъкът с друго човешко същество е последното нещо, от което се нуждая в момента. За щастие опасенията ми се оказаха напразни, понеже плъшокът и приятелят му бяха убити. Лицата им бяха направени неразпознавеми чрез използването на нещо от рода на парна ютия, а вътрешните им органи бяха загубили характеристиката си да бъдат вътрешни. За миг помислих, че може да съм го сторил аз през последните десетина минути, но засъхналата кръв и неприятната миризма ме накараха да реша, че дори не на себе си не бих направил нещо толкова гадно.

Когато най-сетне се добрах до жилището на Мал, вече се чувствах много, ама наистина много зле. Втората фаза бе тежката. Всеки път, когато я преживея, тя остава да виси в съзнанието ми като поредната коледна картичка от наниз върху въже. В главата ми със заслепяваща сила бучаха тъмните гръмогласни гласове на мъртъвци. Успях как да е да се добера до центъра на стаята, извадих боцкалката и неразопаковано пакетче и подгоних затихващия ефект на предишната доза със следваща. Идеята беше да заобля грапавите ръбове на отзвучаващата втора фаза с нова първа, но това рядко се получава и е опасно като свличане по стръмен наклон. Отпуснах се, заобиколен от видения на кръв и лайна, но в един миг за кратко дойдох на себе си.

Чух, че някой застава пред вратата, и моментално отворих очи, колкото да разбера, че те са си били отворени. Просто се бях отнесъл за кратко някъде далеч, на малко и старо място, а клепачите ми горяха отвътре, защото дълго не бях примигвал.

Вратата се отвори и силуетът на прага се освети от мъждивата светлина в коридора. Трябваше ми време, за да разбера кой е това. Не изпитах особено удоволствие.

— Как ме намери, по дяволите? — избъбрих аз с удебелен език, който дрънкаше в устата ми като пръчка по железни перила.

— Момчетата на изхода се обадиха на Хауи — ухили се Виналди. — Казаха, цитирам: „Оня побъркан пич пак е откачил“. Хауи прецени, че това е единственото място, където можеш да дойдеш, и се оказа прав. Какво ще кажеш за онази гадория долу?

— Бил е Ихандим. Видях го с двамата преди няколко дни.

Виналди не пропусна да се възползва от открилата му се възможност:

— Той в момента държи малката и Ниърли.

— Знам — отговорих аз. — Не ми казваш нищо ново.

— Окей, тогава трябва да се поразбързаш. Пуснахме Жуаджи след като Дат му монтира трейсър. Той току-що напусна Ню Ричмънд и докато ние с теб си бъбрим, е на път един бог знае закъде. Според мен се прибира у дома. — Виналди ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. Не я поех.

— Не отивам — заявих аз.

Гласът му остана спокоен:

— Ще тръгнеш, Рендал, и много добре го знаеш. Долу има камион и вече ми е ясно, че ще се наложи аз да го карам, което ще ми е за пръв път от около десет години, така че ставай веднага и да тръгваме след него.

— Не те разбирам — отговорих аз, докато се мъчех да стана. Не че имах намерение да вървя някъде. Исках да му се опъна на едно ниво с него — очи в очи. Стените заплашително се наклониха, но вече ми бе по-лесно да стоя, отколкото да падна. — Защо не се върнеш в своята уютна крепост на 185-и и не накараш хората си да се погрижат за тая работа? Нали затова им плащаш в крайна сметка. Не помниш ли, че аз, не някой друг, а аз, исках да те унищожа? Защо само се въртиш около мен и ми досаждаш?

— Изкупление, Рендал. Чувал ли си тази дума?

— Разбира се, че съм я чувал, но какво общо има тя с теб? Ти сам каза, че те са останали в Междината заради собствената си глупост. Дори да не е било така, нали всеки там е правил лоши неща и вече е доста късно да се поправи каквото и да било? Ако искаш да компенсираш някакви злини, защо не се сетиш за наркотиците, които продаваш и които дават възможност на такива като Шели Латоя да умрат след свръхдоза? Или някак да възмездиш роднините на всички, които си пречукал… и просто да ме оставиш на мира?

Бях започнал спокойно, но завърших тирадата си крещейки. Виналди направи малка пауза и ми отговори късо, решително и с нотка на окончателност.

— Хайде, Джек. Губим време.

Отметнах некоординирано глава, за да го погледна в очите. Не знам, може би благодарение на номера с използването на малкото ми име — беше го направил толкова естествено и непланирано, — но видях пред себе си не Джони Виналди, мафиотски главатар и жесток бандит, установил безпрекословна власт над половината подземен свят в Ню Ричмънд, а човек, опитващ се да събере кураж за нещо, което никак не иска да прави. Нещо, от което се страхува, може би дори повече, отколкото се страхувах аз. Човек, който по свои, неясни за другите съображения ми дава шанс да направя нещо, достойно за времето и търпението на хората около мен.

Затворих очи, концентрирах се за момент и получих отговора, който търсех: тръпката на неотвратимост, като онази, която може би всички изпитваме в момента, когато решим да кажем някому, който ни обича, че повече не искаме да сме с него. Ужас и облекчение, облекчение и ужас сплетени така плътно, че ни изглеждат едно и също.

Наведох се нестабилно, събрах си наркотиците и пак се изправих.

— Искам едно нещо да е ясно — казах аз. — Ако мислиш по някакъв начин да изкупваш вината си пред Ихандим, вземаш с теб не когото трябва. В мига, в който намеря човека, отвлякъл Ниърли и Суедж, просто ще му откъсна шибаната глава.

— Е, това вече е друго — одобрително ме потупа по гърба Виналди. — Логиката, която знаем и обичаме.

— Върви на майната си — промърморих аз. — Къде е шибаният камион?

 

 

Към четири следобед карахме с максималната възможна скорост през Ковингтън Фордж, пробивайки си път през снежинки с големината на кученца. Беше тъмно, отоплението в камиона не работеше и ѝ двамата бяхме премръзнали. Купената от бензиностанцията в Уейнсбъро бутилка „Джек Даниелс“ правеше всичко по силите си, за да се противопостави на лошото време, но без особен успех. Виналди още ми се сърдеше, защото бе поискал капучино със счукани бадеми. Продавачът и аз се бяхме смели до сълзи за негова сметка. Джони май отдавна бе загубил представа за реалния свят.

Матрикс конзолата на излизане от града явно бе изгоряла отдавна и се бе превърнала в удобна мишена за трениране в стрелба. Ковингтън Фордж пък изобщо го нямаше на картата — бе оставен на миналото и собствения си канибализъм. Виналди маневрираше по пустите улици, а аз си представих Америка като грамадна матрица: големи опасни градове, населени до предел с настръхнали нуждаещи се хора, свързани един с друг чрез паяжина от магистрали или шосета с пътна такса и заградени от заспали крайбрежия, из които неуморно сноват възрастни хора. А в междините — западащи безлични градчета, така и не съумели да преминат в двайсет и втория век, живи и на теория равни с останалите, но всъщност вече пречупени, загубили връзка с живата тъкан, като кожа по лицето на безнадеждно болен. Носът може още да изглежда нормален, погледът в очите още да блести, дори скулите да са на познатите места… но плътта между издадените части се е сгърчила и свила.

Не бих казал, че това наблюдение беше особено дълбоко, но имах оправдание — беше ми студено. Сградите около нас май бяха съгласни с мен и изглеждаха примирени с ролята си в историята. Струваше ми се обаче, че това ги дразни. Паважът по улиците бе очукан, стените олющени, покривите — на милиметри от това да се срутят и затрупат зловонната форма на живот под тях. Сякаш минавахме през труп, започнал да се разкапва, но чиито гърди все още се повдигат и спускат… кой знае, може би до края на вечността. Страхотно изживяване.

Мислехме, че Жуаджи възнамерява да се срещне тук с някого, но докато следвахме камиона му от разстояние, стана ясно, че само прекосяваме града от единия край до другия. Започвах да идвам бавно на себе си и се чувствах така, сякаш някой лениво разбърква мозъка ми с топъл пръст. Звуците си бяха пак обикновени звуци и дори бях стигнал дотам, че вярвах в реалността на повечето неща пред очите си. През по-голямата част от следобеда тази реалност се изчерпваше с гледката на тъмни гористи масиви на фона на все по-високи хълмове, предизвестяващи приближаването ни до Апалачите. Малко преди жалката следобедна светлина да угасне окончателно, излязохме на междущатска магистрала 64, минахме покрай разстлалия светлинките си в нощта Шарлотсвил и поехме в предпланините на Блу Ридж. След Уейнсбъро Жуаджи бе поел по 81-ва в южна посока и бе завил по шосе 60 при Лексингтън. Пътищата ставаха все по-тесни и по-тесни, отдалечавайки ни от онова, което минаваше за цивилизация.

Виналди шофираше, без да обелва дума, така че аз се концентрирах върху пушене цигара от цигара и внимателно наблюдаване на локализатора, монтиран върху арматурното табло. Устройството показваше местоположението на Жуаджи, определено от сателита за глобално позициониране и наложено с точност до няколко метра върху карта с плетеницата на местните пътища. Нямаше да имаме никакви проблеми с проследяването му. Не така стоеше въпросът какво щяхме да правим, когато го настигнехме — събитие, което явно наближаваше. Ковингтън Фордж изглеждаше удобно място за край на пътуването.

— Къде, по дяволите, отива този? — измърмори Виналди, когато излязохме на другия край на града и пред нас се разкри нова пустош. — Това е земя, забравена дори от времето. Умът ми не го побира, че в моята епоха мога да карам кола на път за никъде, особено в такова време. — Гласът му беше спокоен и само много внимателен слушател би доловил, че тонът му издава нещо повече от обикновено раздразнение.

— Един господ знае — отговорих аз и неочаквано потръпнах. — Оттук нататък до Западна Вирджиния няма да видим жива душа.

Виналди изсумтя и мрачно се вгледа през предното стъкло, без да споделя неприязънта си по отношение на разкривените дървета и пущинака навън. В този момент забелязах по цифровата индикация на локализатора, че Жуаджи е намалил скоростта.

— Изглежда се готви да завива — отбелязах аз. — Дали да не се приближим по-плътно до него?

— Имаш ли и други полезни съвети? — озъби се Виналди. — Например „Гледай да не го удариш отзад“ или „Изпий си кафето, защото ще изстине“? Не че имаме някакво кафе. Нали вместо него купи уиски въпреки пределно ясните ми инструкции.

— Ето — казах аз.

Виналди отби, спря и недоумяващо се втренчи напред. Направих същото и без малко да го пропусна: отдясно на шосето, едва различим в снега и тъмнината, се виждаше тесен черен селски път, извиващ се нагоре към хълмовете.

— Няма такъв път — констатира Виналди в снежната тишина.

Погледнах картата и се убедих, че е прав. На стотина метра отляво имаше изход за шосе 616. Отдясно нямаше нищо, но камионът съвсем определено бе поел именно нататък. Светлинката на локализатора показваше, че пъпли напред и нагоре към онова, което навремето е било щатски парк Даутат.

Свих рамене, а Виналди хвана волана и пое след него. Нямаше никаква сигнализация и освен това всичко бе покрито със сняг, освен следите, оставени от гумите на камиона на Жуаджи. От двете страни ни притискаха дървета и трябваше да се провираме през все по-тесни и гъсто обрасли с растителност места. Не след дълго Виналди отново спря за малко и красноречиво се взря в тъмнината пред себе си.

— Сигурен ли си, че правим каквото трябва — попита той с нескривано съмнение.

— Джони, в нищо не съм сигурен. Но щом сме тръгнали да преследваме Жуаджи, ще го правим докато можем, а в момента той е пред нас.

Отново тръгнахме. Придържахме се към средата на пътя, за да избегнем клоните, които застрашително стърчаха към нас от двете ни страни. С помощта на локализатора се опитвах да давам такива указания, че да поддържаме приблизително еднаква дистанция между нас и Жуаджи, а това означаваше да караме малко по-бързо, отколкото всеки от нас би желал. Не че по-бързо означаваше бързо изобщо. По-бързо от трийсет мили в час и буксуващите гуми започваха да плъзгат камиона към канавката. По-бавно — и камионът влизаше в сговор с гравитацията и бавно поемаше назад и надолу, въпреки усилията на двигателя. Виналди гледаше да кара на къси светлини, но аз не можех да се отърся от безпокойството, че Жуаджи ще ни забележи.

След десет минути наклонът като че ли вече не беше толкова стръмен. Снегът престана да се сипе в такава плътна пелена и през лениво реещите се снежинки видяхме пред нас опъната като стрела отсечка от пътя. Видяхме още и ниско дърво, пробило пътната настилка в лентата за насрещно движение, странно осветено от фаровете на камиона. Подминахме го и Виналди рискува да се обърне към мен.

— Колко необикновено.

— И сам виждам — отговорих му аз и в този момент зърнах нещо от моята страна и се наведох напред, за да го разгледам по-добре. Стар заслон, явно неизползван от десетилетия. Пред него — нещо, което изглеждаше като… останки от бензинови помпи. Виналди също гледаше, без да казва нищо, а аз се захванах с фината настройка на картата, наложена върху локализатора, за да разбера къде точно се намираме. Устройството все така упорито отказваше да признае съществуването на нашия път, макар данните, с които разполагаше, да датираха още от деветдесетте години на двайсети век.

— Според картата такъв път никога не е имало.

— Мислех си, че съм оставил тези неща зад гърба си каза Виналди. — Мислех, че това е забравено.

— И аз.

Неочаквано Виналди извъртя глава наляво и погледът му тревожно пробяга по дърветата откъм неговата страна.

— Какво има? — бързо попитах аз.

— Стори ми се, че видях нещо — каза той с внезапно пресипнал глас.

— Какво си видял?

— Жена… Или нещо друго. Нещо бяло, бягащо през дърветата успоредно на нас.

— По пътя?!

— Не, на около трийсет стъпки навътре.

„Почна се“ — казах си и се загърнах по-плътно в палтото си. Загледах се в моята страна на шосето. За момент дърветата се поразредиха и разбрах, че минаваме през нещо, което навремето е било зона за пикник. Каквото и да бе, то отдавна бе изоставено и запуснато. За момент ми се привидя, че зървам някаква форма в гъсталака. Нещо подобно на маса за пикник с четири сенки около нея. За миг ми се стори, че виждам четири чифта оранжеви точици да се обръщат и да ни проследяват как минаваме покрай тях, но това, изглежда, беше оптическа измама, дължаща се на факта, че дълго бях държал очите си широко отворени, без да мигам. Със сигурност знаех обаче, че каквото и да бе, то нямаше нищо общо с рапта, който бях взел. Казвам „със сигурност“, понеже се бях пристрастил към рапта точно за да не виждам такива неща.

Виналди обаче ме чу остро да поемам въздух.

— Видя ли нещо?

— Не — отговорих му аз. — Нищо реално. Обикновени сънища.

— Приближаваме, нали?

— Изглежда — потвърдих аз. — Виж на картата. — Светлинката на Жуаджи бе престанала да се движи и се намираше на около половин миля пред нас. Където и да отивахме, бяхме много близо.

Виналди наби спирачки и камионът със скърцане спря. Той отпусна глава върху ръцете си на волана.

— Божия майко, която бдиш над нас — изрече той за пръв път с разтреперан глас. — Едва сега почувствах, че може би си бил прав като се опъваше да дойдем тук. Изведнъж цялото ти безразлично отношение, неудържимото ти желание да си стоиш на спокойствие, да гледаш отстрани и да се надяваш нещата някак сами да се оправят, започна да ми се струва връх на здравия разум и трезвата преценка.

— Даа — проточих аз и поради липса на по-добра идея запалих две цигари. — И ти беше прав. Аз нямах избор. Ако Ниърли и Суедж са там вътре, и аз трябва да вляза. Но не и ти. Ти можеш да ме оставиш тук и да се върнеш.

Виналди остана както си беше за момент. Виждах, че диша тежко, и знаех, че не ми разиграва пантомими. Разбирах, че обмисля предложението ми.

— Сам ти нямаш никакъв шанс — каза накрая той.

— Никой никога няма. Но ето че всички сме пак тук.

Той повдигна глава, погледна ме и бавно започна да се смее.

— Още една тъпотия от този род и ще те изритам на снега, ще се върна, ще си поръчам нещо горещо за ядене и една топла жена за в леглото, ще седна и ще си умра да се смея на мисълта, че си тук и задникът ти замръзва.

Ухилих се и му подадох цигарата.

— Съгласен.

Виналди поклати глава, завъртя ключа на двигателя и поехме отново по пътя, който изглеждаше още по-тъмен и още по-изоставен от преди малко.

И в следващия миг светлинката върху картата на локализатора изгасна.