Майкъл Маршал Смит
За подмяна (3)

Глава 3

Суедж седеше на старото протрито кресло в частния офис на Хауи и отпиваше от чаша с кафе. Ароматът му достигна до мен. Седнах пред писалището на Хауи и се загледах в ръцете си. Кой знае защо, обстановката ме върна за миг към Ратчет: силен, богат аромат на кафе на безопасно място.

Мислех си, че може би трябваше да останем във Фермата. Че може би всичко това не е нищо друго, освен една безкрайно продължаваща издънка и че единственото, което ни очаква, е нещата да отиват от зле към още по-лошо. Хвърлих поглед на Суедж, после го отместих настрани. Сигурно трябваше да се безпокоя за резервните, но в момента можех да мисля единствено за Мал. За нещата, които бяхме видели, за трудностите, през които бяхме минали заедно. Върнах се в мислите си назад във времето — към Междината, преди цели двайсет години. Събития, които вече бяха отминали, може би обречени да се превърнат в нереален спомен — сега, след като вече не бе останал жив човек, с когото да бъдат споделени.

Момчетата на скрития вход хлъцнаха, когато се появихме пред тях. Явно си мислеха: „Господин Хауи беше прав, ето го пак странния пич, хукнал право срещу съдбата си“. Опитаха се да поискат пари за минаването на Суедж, после един се сети да ме погледне в лицето и решиха, че просто не си струва неприятностите. А може би ги разубеди не моето лице, а това на Суедж — с пълното си неразбиране и абсолютната липса на връзка с реалността върху него. За пръв път в живота ѝ Дейвид не беше наблизо, което я правеше да изглежда нещастна и изоставена… почти като истинско човешко същество. И аз разбирах нещо за пръв път: това, че моето присъствие няма да е достатъчно и че съм стигнал границите на способностите си да бъда заместител на бащата. Точно новините, от които имах нужда в дадения момент.

Докато се провирахме из тунелите на Ню Ричмънд, успях да науча от Суедж най-общо какво се бе случило. Мал разсипвал по чиниите първата порция супа от фиде, когато му се сторило, че чува някакъв шум в коридора. Опитал се да прехвърли резервните в таванското помещение към апартамента. Само Суедж и Дейвид го разбрали — тя се качила първа по стълбичката, а Дейвид останал да помогне на Мал да подберат и останалите към нея. Настанала паника, пълно неразбирателство и хаотични движения на тела — сигурно бе изглеждало точно както когато напускахме Фермата, с тази разлика, че мен ме нямало и че се налагало да се оправят сами.

И тогава на вратата се почукало — силно! — по онзи начин, който сякаш казвал: „Пусни ме вътре или ти ебавам майката!“ Мал отворил, държейки пистолета зад гърба си, като предварително изгасил осветлението. Правилен ход при нормални обстоятелства, но в случая резултатът бил, че убиецът го сбъркал с мен и го похарчил на място. И точно когато той забивал втория куршум в главата на Мал, в апартамента нахълтали другите двама. Стоварили по един юмрук в лицата на Дейвид и г-н Ту и измъкнали всички навън. Суедж наблюдавала през една пролука в пода на таванското помещение. Разбирала прекрасно, че с нищо не може да помогне и че аз ще имам нужда от нея, за да ми разкаже какво точно се е случило. Мъжете претърсили апартамента на Мал и си заминали, оставяйки убиеца да се погрижи за всички, които щели да дойдат да се поинтересуват.

С други думи, за мен.

Това не можеше да бъде работа на никой друг, освен на „СейфтиНет“. По някакъв начин бяха попаднали на следите ни. Не знаех как, а и едва ли вече имаше някакво значение. Важен бе резултатът: Мал го беше отнесъл вместо мен.

Изводът: трябваше да намеря хората, направили това, и да ги убия. Това щеше да бъде моята задача. Най-сетне имах цел, която можех да разбера.

Когато се върнах в бара на Хауи, в главата ми имаше прост план. Отървавам се от Суедж, вземам от Хауи всички патрони, които може да ми даде, и пращам някого по дяволите. Прекрасен план, макар и с малко остри ръбове. Хауи обаче не го хареса, така че — с помощта на леко притеснения Поли — физически ми попречи да го приведа в действие. Според него било възможно да има доста хора, готови да ме очистят дори само заради едното удоволствие от това, без възнаграждение, махвайки с ръка на съблазнителните пет бона. Той не знаеше за резервните и понеже аз така и не се опитах да му разкажа историята, нито споменах „СейфтиНет“, просто реши, че съм се смахнал.

Но каквото и да бе решил, не искаше да ме пусне и вероятно бе прав. Така че сега седях в офиса му и гневно пушех. Действайки срещу собствените си инстинкти, Хауи бе разпратил хората си да събират сведения за мен. Според него трябваше да взема Суедж и да се махна от града, където ми видят очите. Бях отказал да го послушам, така че чакахме новините. Междувременно той седеше в креслото си срещу мен и наблюдаваше от обратната страна на огледалото как барът постепенно се изпълва с хора, решили да запълнят с нещо малките часове на нощта.

След известно време се обърна към мен и ме изгледа остро.

— Имам по-добра идея — каза той. — Реших, че в Службата за отмяна на срещи няма пари.

— Може и да си прав — съгласих се аз, запалих поредната цигара и зачаках, както го бях правил стотици пъти преди.

— А какво ще кажеш за това? Знаеш ли как жените ядат торта? — Понеже не показах, че ще отговоря, той ми обясни: — Вместо да изядат парче с нормална големина — сещаш се за какво говоря: обикновен резен — те хапват съвсем малко. Нищожно парченце, кажи-речи троха. Моето проучване показва, че статистически погледнато, става дума за средно двайсетградусов сектор от тортата. Но знаеш ли защо постъпват така?

— Не — услужливо отговорих аз. Бях наясно какво прави: опитваше се да ме разведри по неговия си заобиколен начин. Нямаше нищо лошо в това. Всъщност вече се чувствах по-спокоен.

— Правят го, защото си мислят, че ако изядат толкова малко парче, това някак си няма значение. Нали е много малко. Ще мине през мрежата на калориите незабележимо, като бонбонче. И ако е така, могат да изядат още едно пренебрежимо малко парче по-късно — по-малко и от двайсет градуса, — за което също не си заслужава да се говори.

— Хауи, изобщо не разбирам за какво ми разказваш тези неща!

— Ами обърни внимание следващия път, когато се храниш заедно с някое гадже. Ще се убедиш, че съм прав. Ето, това е моят план — нова диета! Всичко е много просто: има потенциален пазар на храна, изработена във формата на кръг. Жените могат да си ядат всичко на воля… стига отделните парчета да им бъдат поднесени като кръгов сектор с дъга, по-малка от двайсет градуса. Какво ще кажеш?

— Абсолютна дивотия.

— Възможно е, напълно е възможно… ама кой знае? Жените имат своята странна логика. Дали не са налучкали някоя истина? — Той ми намигна, наведе се към малкия хладилник и извади две бири от многото вътре. — Както виждаш, имам много бира. Повече от достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да ни стигне, докато ми обясниш. Аз все още мисля, ме трябва да се изпариш от града, но няма да те пусна да си вървиш, преди да си се успокоил достатъчно. Знам, че трябва да постъпя по съвсем друг начин, но тази нощ, Джек, ти ще преспиш в склада ми. Изправил си се срещу крайно агресивни хора. Защо не ми разкажеш какво, по дяволите, става?

Знаех, че рано или късно щях да разкажа някому. Бях допускал, че това може да е Мал. Отпих глътка бира — първата от много време насам, — вдигнах поглед към лицето на Хауи и осъзнах, че е било писано да бъде той.

 

 

Видях резервните за пръв път преди пет години. Тогава пях на трийсет и четири. Намирах се в кола и напусках Ню Ричмънд посред нощ, откарван от жена, която не ми беше съпруга, но си бе направила труда да ме открие в един момент, когато всички други се бяха отказали. В живота ми има двуседмичен период, споменът за който просто е изтрит от съзнанието ми, и единственото, в което съм сигурен, е, че държа нещата да останат така.

Тогава не знаех какво представляват Фермите. Всъщност нещичко знаех. Много смътно. Веднъж бях минал покрай една такава, бях се учудил какво ли е това, бях попитал после някого и ми бяха разказали някаква полуистина. Знаех в общи черти с каква идея са създадени, макар не и как са създадени, но тогава това не ме вълнуваше чак толкова.

Пристигнахме в онзи призрачен час на нощта, когато малко преди зазоряване небето от черно става тъмносиньо. Комплексът се намираше на две-три мили извън Роноук — доста удобно местоположение за повечето болници. Представляваше двуетажна циментова сграда, сгушена в полите на възвишение — сива невзрачна постройка, от онези, които човек подсъзнателно свързва с военните. Пред нея имаше паркинг за колите за доставки. Цялото място бе заградено с ограда под напрежение, нещо съвсем обичайно. Отзад бяха тунелите, но те не се виждаха, защото бяха изкопани в скалата под хълма.

Оставиха ме пред административните помещения. Там изчаках развиделяването и представителя на компанията собственик, с когото беше уговорено да ме посрещне. Чакането се проточи цели два часа — може би двата най-нещастни часа в живота ми. Бавно се съвземах от силна доза калпава дрога и мозъкът ми беше като разбит с миксер. Нямах ясна представа къде точно се намирам, но приемах това с облекчение. Бях като умрял, но не намерил покой в смъртта.

Накрая онзи дойде. Чувствах дискомфорт по няколко начина и правех всичко по силите си да не издам нито един от тях. Срещата с човека беше последното нещо, от което имах нужда. Беше дребен и превзет, облечен в скъп костюм — човек, живеещ заради тръпката да отмята през равни интервали чавки върху документите, с които бе дошъл. Имаше модна прическа и също толкова модни малки кръгли очилца, кацнали върху немодната му малка кръгла главичка.

Хвърли ми един поглед и се усмихна. Несъмнено бях от правилната категория хора.

Не е необходимо кой знае какво умение да се поддържа една Ферма. Оператор и два дроида. Дроидите вършат по-голямата част от работата, операторът е там, за да държи нещата под контрол и да приема пристигащите бели товарни коли. Операторът е човек без особена роля, поставен символично в действаща извън него верига от предварително взети решения. В известен смисъл това е същата логика, според която преди сто години са назначавали белокожи мъже за началници и ръководители, независимо колко интелигентни, образовани и изкусни в работата си били чернокожите или жените работници. За оператори се предпочитат бивши охранители или фермери, загубили земята си или желанието си да я обработват. Мъже без специални качества, понеже такива не са необходими… може би с едно-единствено изключение: липсата на въображение. Повечето от тези хора са в комплекса през цялото време — денонощно. От една страна, на компанията не ѝ допада да търси заместници за времето на отсъствие на титуляря, от друга — малко са операторите, които има защо да излизат навън. Аз не бях изключение — нямах никаква причина да желая да излизам навън.

В главната сграда всичко е организирано около два коридора, пресичащи се под прав ъгъл. От централния вход почти веднага се влиза в командната зала, където прекарвах по-голямата част от времето си. В дъното ѝ има врата, излизаща в главния коридор. По него се минава покрай три масивни метални врати, на всяка от които има малко прозорче от перспекс. Те водят към тунелите и би следвало да се отварят само когато дойде време за храна или когато се налага доставка. Малко по-надолу е вторият коридор, извеждащ в едната посока до операционната. В другата посока има няколко спомагателни помещения, между които кухня и различни складове. Всички стени и тавани са боядисани в ободряващ оттенък на мишето сиво и навсякъде цари тишина като в морга, защото всички обитатели, освен оператора, живеят в тунелите.

Запознаха ме със задълженията ми и ми показаха как да манипулирам няколкото несложни механизма, за които щях да отговарям. Беше ми обяснено кога става зареждането с храна и какво трябва да правя при доставките. Получих списък с телефонните номера на съответните хора в централата в Роноук и бях инструктиран при какви обстоятелства да им звъня. Стоях, кимах и слушах, макар в мислите си да бях съвсем на друго място. В мозъка ми бяха забити три куки и те разпъваха съзнанието ми в три посоки, оставяйки празно петно там, където трябваше да се намира външния свят.

След което ми показаха тунелите.

Няма да забравя момента, когато за пръв път застанах пред прозорчето за наблюдение и надникнах в полумрака от другата страна. В началото не видях нищо, освен цвят — тъмносиньо сияние, в което бяха забити мразовитите бели лампи на тавана. Приличаше ми на възможно най-студения сън. След това започнах да различавам някакви силуети в мрака и някакво движение. Когато осъзнах какво виждам, потръпнах със спазъм — толкова дълбоко вътре в мен, че не можеше да бъде забелязан. С мъка се сдържах да не побягна. Трябваше да се доверя на интуицията си, но разбира се, не го направих.

Представителят на компанията стоеше до мен и докато наблюдавах, ми разказа, че всеки от трите тунела има квадратно сечение осем на осем стъпки и предоставя място за четиридесет резервни. Практиката била показала, че е най-добре вътре да е топло и влажно, и той подчерта това като почука с нокът върху индикаторния панел до вратата. В моите задължения влизало да проверявам показанията през два часа, въпреки че те се контролирали от компютъра.

Инструкцията ми бе повторена и аз гневно се обърнах към представителя, за да му покажа, че съм разбрал. Погледите ни се срещнаха за пръв път и веднага ми стана ясно какво изпитва той към мен. На първо място отвращение, примесено с определена досада и разбира се, известна доза развеселеност. За него аз бях нов компонент към Фермата — част, подлежаща на подмяна, чиято важност при всички положения стои по-ниско от тази на оградата под напрежение.

Надявах се той да не прочете в моя поглед какво мислех аз за него, защото когато се обърнах отново, за да погледна още веднъж през прозорчето, усетих ръцете в джобовете на одърпаното ми палто подсъзнателно да се свиват в юмруци и кръвта да забива в ушите ми. Може би още в този момент, по-малко от минута след като за пръв път видях резервните, разбрах дълбоко в себе си, че няма да се впиша в образа на типичния оператор, в който се очакваше да се превърна.

А може би не. Защото нямам представа какво точно съм чувствал тогава по отношение на каквото и да било. Бях неспособен да концентрирам мислите си достатъчно дълго, за да завърша нещо, понятно макар и само на мен. Не знам, мисля, че в онзи момент цялото ми същество беше изпълнено с всичката целеустременост на лайняна следа върху стената на обществена тоалетна.

След като изчерпи всички възможности да покаже снизходителното си отношение към мен, инструкторът си тръгна. Качи се в служебната си кола, погледна ме над елегантните си очила и изгрухтя на себе си. Едва сега осъзнах, че бях казал не повече от десетина думи през времето, когато бяхме заедно. Той бавно потегли и порталната врата автоматично се затвори зад него.

Върнах се вътре, изпразних пътната чанта, услужливо подредена от моята приятелка, и подредих малкото си лични принадлежности на местата, сторили ми се най-логични за тях. Това ми отне пет минути. Направих си кафе с тресящи се ръце, отнесох голямата чаша до масата в центъра на стаята и се приготвих да изчакам изтичането на останалата част от живота ми.

 

 

Една седмица след пристигането ми получих колет от Файета — жената, докарала ме тук. В него имаше още дрехи, две книги и голямо количество рапт. Без съпровождащо писмо. Повече не чух за нея.

Изминаха три месеца преди някой да се обади. През по-голямата част от времето седях в командната зала, гледах в пространството и периодично стривах мозъка си на прах. От време на време излизах на открито. Гледката отвън беше към плавно спускащия се, осеян тук-там с редки дървета склон, стигащ в далечината до покрайнините на Роноук. Нощем през дърветата можеха да се забележат жълти точки — доказателство, че някъде там съществува живот. Желаех им всичко най-добро и най-искрено се надявах да си стоят колкото може по-далеч от мен. Скоро разбрах, че и издигащият се в обратната посока склон не ми носи онова наслаждение, което би следвало. Нататък имаше повече дървета, но в моето душевно състояние ми се струваше, че те изпитват недоверие към листата си и не пропускат удобна възможност да се отърсят от тях. Понякога ми се привиждаше, че през пукнатините между скалите пробива синя светлина, сини лъчи, пронизващи небето в посока към слънцето. Илюзия, разбира се. Тунелите се намираха дълбоко в гръдта на скалата и бяха облицовани с цимент.

Но един ден, около три следобед, сирената зави и десет минути по-късно пристигна линейка. Двама лекари веднага се отправиха към операционната, а аз със свито сърце последвах санитаря, дошъл с тях, в един от тунелите. За пръв път минавах през тежките врати.

Озовах се в тясно място. Високата влажност усилваше клаустрофобията, а миризмата на потни тела и изпражнения я правеше непоносима. Голи деца се търкаляха по пода, свити като зародиши и скупчени едно връз друго или сгушили се до стените. Тръгнах, внимателно прекрачвайки през телцата им, в търсене на конкретния резервен, който ни трябваше. За разлика от мен, санитарят ги сритваше най-безцеремонно с нетърпението на месар в кланица. По-възрастните от резервните знаеха какво предстои и се дърпаха и скимтяха, извръщаха лица към стените или опитваха да се заровят под другите. Сърцето ми тежко заби и започнах да се потя съвсем не заради топлината. Чувствах някаква опасност. Не защото резервните с нещо ни застрашаваха — те бяха съвсем безобидни, тъпи и лишени от каквато и да било цел. Не, самият тунел събуждаше спомени в мен — спомени, които не исках да конкретизирам. Подсилвани от миризмата и от усещането за абсолютна безнадеждност.

Накрая намерихме онзи, когото търсехме — Конрад-2 — и санитарят го отведе. Половин час по-късно го върнаха без дясното му око. Дупката беше небрежно зашита, наплескана с антисептичен препарат и бинтована през пръсти.

Санитарят го съпроводи покрай мен в тунела, позната миризма нахлу в главата ми и стомахът ми конвулсивно се сви. Беше сладката гадна миризма на „СкинФикс“ — материал, използван за затваряне на прорезни рани, когато козметичните съображения не са от значение. Не бях чувал да се използва извън армията и не бях долавял тази миризма поне от десет години. Не можех да бъркам, защото е невъзможно да я забравиш.

След като линейката замина, се върнах в коридора с тунелите и дълго стоях пред едно от прозорчетата. Под синята светлина телата се извиваха и пълзяха като слепи ларви, чийто покой бе смутен от стенанията на резервния с окървавеното лице. В един момент най-близкото до вратата тяло внезапно се надигна — движение едновременно случайно и лишено от всякакъв смисъл. Беше момиче. Имаше само една ръка, а кожата от лявата страна на лицето ѝ беше червена и сгърчена върху мястото, откъдето беше свалено парче явно за присаждане. Очите ѝ се насочиха към прозореца, устата ѝ безмълвно помръдна, но най-лошото нещо бе, че нито лицето, нито тялото ѝ бяха достатъчно обезобразени, за да се скрие колко красива би трябвало да бъде нейната двойничка. Върнах се залитайки в командната зала и затръшнах вратата зад себе си.

Изпих половин бутилка „Джек Даниелс“, инжектирах си два милиграма рапт в ръката и легнах по очи в леглото, затиснал с възглавници ушите си. Наркотикът ме отнесе в небитието за следващите седемдесет и два часа, но необяснимо как ми се струваше, че продължавам да чувам шума на извиващите се в мрака едно връз друго тела.

Имал съм късмет, предполагам, че Ратчет — дроидът — ме е намерил скоро след това. Бях повърнал в леглото и съобразителната машина бе усетила, че не съм в най-добрата си форма. Така че ме бе наглеждала периодично, беше ме обърнала още веднъж, когато съм повърнал за втори път, и се бе грижила резервните да бъдат хранени в обичайните часове.

Кой знае, може би дори ми бе шепнала нещо, докато съм спял, защото в крайна сметка се върнах в страната на живите с целеустременост, за която нямах обяснение. За да разберете, трябва ви малко предистория. Извинявам се за медицинската част, понеже не разбирам много от това.

Работата с Фермите се състои в следното.

Светът е опасно място, дори когато не си търсиш белята. Има голяма вероятност с тялото ти да се случат редица неприятни неща. Повечето от тях вече не представляват проблем. Всъщност има само една сфера, в която изходът може да се предскаже само чрез гледане на кафе или размахване на заклани пилета.

Изглежда, съществува някаква принципна трудност да бъдат накарани ранените тела да приемат части за подмяна. Нито подборът на тъканите, нито отглеждането на тъканни култури не получиха нужната теоретична база, макар че много по-големи загадки бяха намерили своето адекватно разрешение. Органи и крайници, събирани от донори и доставяни от специализирани банки, все така биваха отхвърляни от организма, повяхваха и загниваха, а пациентът трябваше да се благодари, ако съумееше да запази живота си. Медиците бърчеха колективните си вежди над проблема, експериментираха с лекарства, играеха си със синтетични антигени, нанотехнологии и ужасяващи конструкции от кости, накичени с клетки, за да стигнат все до един и същи извод: нищо не се получаваше. Е, процентът на успешните случаи постоянно растеше, но целият процес бе все още във висша степен случаен — нещо крайно неприятно, като се има предвид фактът, че хората, на чиито гръб се формираше тази негативна като цяло статистика, бяха по правило достатъчно богати, за да скъсат задника на болниците по съдилища, когато трансплантацията необяснимо се провалеше.

И така, преди двайсет години се появи „СейфтиНет“.

Компанията бе основана от биохимик, съчетал в себе си научни способности с голяма доза хладнокръвен, безсърдечен прагматизъм. Надявам се да си е заработил дълъг престой в най-горещия казан на Ада. Макар да съм почти сигурен, че това ще му се размине. Защото съм убеден, че и в Ада приемат кредитните карти на АтЕх със същата готовност, с която го правят навсякъде.

Идеята му била безкрайно проста. „Ей — казал си един ден този човек, — проблемът е сериозен. Хората продължават да разрушават части от себе си, а телата им упорито отказват да приемат заместители. Значи трябва да спрем да ги лъжем. Може би е дошло времето да започнем да им предлагаме нещо, което те с готовност ще приемат.“

Направил проучване сред най-богатите си клиенти, убедил се в положителната им реакция, събрал необходимия рисков капитал и… така се родили Фермите. Срещу сума, която не е всеобщо известна, но която при всички случаи надвишава един милион долара, когато ти се роди дете, можеш да му направиш една малка застраховка „Живот“. Това става като създадеш живот и после систематично го унищожаваш.

Още при зачеването на детето хирурзите отделят няколко клетки от растящия зародиш. Клонираните клетки се отглеждат в среда от различни култури, в колби, епруветки и инкубатори, като процесът копира максимално точно естественото развитие. Веднага щом фалшивият близнак бъде в състояние да диша, той бива предаван на дроиди, програмирани да се грижат за двигателните му умения и минималното необходимото развитие на способност за възприятие. После идва Фермата, тялото попада в тунела и всички забравят за него до момента, когато то потрябва.

Два пъти дневно дроид медик проверява жизнените параметри на всеки резервен и раздава всекиму индивидуално дозиран хранителен пакет, чиято единствена цел е развитието на резервния да бъде в пълен синхрон с това на неговия близнак на свобода. От време на време ги пораздвижват, колкото да не атрофират мускулите им. С изключение на това, резервните не познават нищо друго, освен безкрайния топъл син полумрак, нищо неозначаващия шум на другите тела и бавното безсмислено движение около себе си. И така до часа, когато палавият брат на свобода се разболява или бива тежко ранен. Тогава сирената изсвирва и линейката пристига. Лекарите намират когото трябва, отрязват каквото им е необходимо и напъхват резервния обратно в тунела. Да лежи, да се търкаля и да чака момента, когато пак ще се сетят за него.

Пример: във Фермата имаше резервен на име Стивън-2, чието досие бях прочел. Брат му бил нещо изключително. На десет години успял да затисне и смаже дясната си ръка с вратата на кола. Е, дори да приемем, че вината не е изцяло негова, животът все пак е така устроен, че всеки носи отговорност за постъпките си. Истина, която не се отнасяла до истинския Стивън. Линейката долетяла, лекарите сложили ръката на Стивън-2 на масата и я отсекли в китката. Върнали се и я пришили на Стивън. Малко дискомфорт в началото, досадна физиотерапия след това, после той отново бил цял.

На шестнайсет години Стивън се качил в колата си пиян, преобърнал се на пътя и загубил крака си, но какво от това — лекарите дотичали и взели крака на Стивън-2. След операцията санитарите го отнесли на ръце обратно в тунела, положили го да седне с гръб до стената и заключили вратата. Стивън-2 се навел напред, паднал по очи и останал така три дни.

На седемнайсет Стивън получил тиган с вряла вода в лицето си от жена, която разигравал. Не, даже не просто разигравал, ами ѝ откраднал колата и я принудил да прави любов с двама негови приятели. Днес Стивън сигурно изглежда съвсем наред, защото онези дошли и си тръгнали оттук с лицето на брат му.

Ето, това е съдбата на резервните — докато ги измъкнат навън на части, да живеят в тунелите сред обезобразени и изкормени тела, да пляскат с ръце без пръсти, да трият лица в стените, а изпражненията им да се стичат по краката им. Веднъж на два дни, без никакво предупреждение, тунелите се пълнят с дезинфекциращ препарат. Няма нужда от предупреждение, понеже никой от резервните не може да говори. Още по-малко да чете. Не може дори да мисли. Тунелите са като месарски склад, където месото понякога помръдва и е завинаги окъпано в мъртвосиня светлина.

Тези същества нямат дрехи, нямат собственост, нямат семейства. Те са като мъртъв кодов сегмент, отрязан от останалата част на програмата и оставен така в мрака. Единственото, с което разполагат, са дроидите и операторът… макар да си мисля, че за тях би било по-добре, ако нямаха и това. Защото функционалната характеристика на оператора не включва „задължението да се грижи“. Този човек просто си седи и не прави нищо, докато най-тъмните ъгълчета на душата му загниват или растат като туморно образувание. Някои пускат в тунелите хора през нощта… срещу заплащане, разбира се. Разправят, че един от преуспяващите капиталисти в сянка бил голям любител на тази незаконна услуга. Понякога хората просто пият бира и се смеят до задъхване, наблюдавайки резервните, но има и такива, които влизат, за да се сношават с тях.

Когато се събудих, Ратчет почистваше повърнатото около главата ми, а на печката имаше кафеварка с прясно сварено кафе. В съзнанието ми, също като вода през полупропусклива почва, бавно нахлуваха звуци и миризми. Накрая станах, взех душ, избръснах се, облякох се в чисти дрехи и седнах на масата както обикновено. Мозъкът ми се чувстваше като грубо излъскан с едра шкурка. Тресеше ме обичайната реакция след приемането на рапт, — а ръцете ми така трепереха, че изплисках кафето си по масата.

И все пак беше по-различно. За пръв път мислех не за себе си, а за други хора и за промените, които щях да направя.

И за зло или за добро, направих ги.

 

 

Същия следобед се върнах в тунелите. Проправих си път през телата и подбрах няколко деца, които до момента почти не бяха използвани. В първия тунел намерих Дейвид и Рагалд, във втория — Суедж и Нанюн, а в третия — Джени. Тогава всички още бяха цели с изключение на Суедж, която се бе разделила с ивица кожа на бедрото си. Изведох ги от тунелите в залата и ги накарах да седнат на столовете. По-скоро опитах се да ги накарам, защото дотогава те не бяха виждали стол. Дейвид и Нанюн паднаха веднага, Суедж се свлече и се опря на масата, а Рагалд слезе от стола и клатейки се тръгна из стаята. Накрая ги събрах в ъгъла, където ги настаних седнали, с гърбове, опрени на стената. Те вече бяха спрели да мижат срещу ярката за тях светлина, така че сега се блещеха към сложните неща в стаята: различните повърхности, предметите, дори факта, че стените не бяха наклонени.

Клекнах пред тях, хванах лицата им последователно в ръцете си и се вгледах в очите им, опитвайки се да намеря нещо в тях. Нямаше нищо или поне нищо окуражително, така че за момент решимостта ми се изпари. Много дълго не им се бе случвало нищо, много неща бяха изпуснали. Повечето дори не можеха да движат крайниците си координирано. Седяха нестабилно като бебета с неестествено големи тела.

Бях неспособен да им компенсирам по какъвто и да било начин пропуснатото, нито дори малка част от него. Не бях способен да оправя собствения си живот, да не говорим за живота на други. Вълната на решимост, с която се бях събудил, постепенно губеше височина и след малко вече плувах изморен в опасна зона.

— Какво правиш?

Обърнах се. Сърцето ми щеше да изскочи. Ратчет и дроидът медик стояха на прага. За момент ми се прииска да ги излъжа, после се отказах. Не знам защо хората си мислят, че животът ти се оформя от решенията, които вземаш, когато се събудиш, но не е така. Важни са другите неща, които се случват, докато спиш и те няма. В моя случай решителни се бяха оказали последните седемдесет и два часа. Ако не се случеше нещо драстично, аз щях да се върна обратно в света. Това може би щеше да означава края ми, но останех ли безучастно да наблюдавам как тези деца бавно биват… „демонтирани“ с годините, със сигурност нямаше да издържа. И с нищо нямаше да бъда по-различен от тях, само дето щях да живея извън тунелите.

Горе-долу това си казах тогава. Но не предполагах, че ще стигна дотам да напусна Фермата, защото не допусках, че ще събера сили да изляза отново навън. Не ме питайте кое се оказа решаващият фактор — децата или собствената ми неадекватност, — защото не бих могъл да отговоря. А може би това няма значение.

— Искам да им помогна — отговорих аз. Двата дроида безстрастно ме наблюдаваха.

— Как? — попита Ратчет. Зад мен Нанюн се свлече странично на пода. Обърнах се и отново я подпрях на стената.

— Ще им дам възможност да ходят. Ще ги уча.

Ратчет вдигна един от манипулаторите си и аз млъкнах. Настъпи тишина и понеже дроидът медик не чу нищо в акустичния спектър, след малко загуби интерес, обърна се и тръгна надолу по коридора. Ратчет го изчака да се скрие от погледите ни.

— Защо? — отново попита той.

— А ти как мислиш, защо, да те шибам? — изкрещях аз, е надежда да чуя смислен отговор. И понеже той не каза нищо, помъчих се да го намеря аз: — Те имат право да могат да говорят. Да виждат какво става навън. Да разбират.

— Не, те нямат това право, Джек — каза Ратчет с лишен от емоции глас, но заинтригуван, сякаш бе видял култура и чашка на Петри, от която неочаквано са поникнали остри ножове. — Резервните съществуват само за да изпълнят предназначението си.

— Половината хора навън, са родени с по-малка цел и от тази. Но те имат своите права. — Започваше отново да ме тресе и коремните ми мускули отново конвулсивно се свиваха. Не бях в нужната за метафизическа дискусия с робот форма. По слепоочието ми пробяга струйка пот и се стече в ризата ми. Това е проблемът при взимането на рапт. Той не ти позволява големи паузи.

— Така ли? — пак попита дроидът, но не изчака отговора ми. — Значи ти предлагаш, в нарушение на изричните инструкции на „СейфтиНет“, да пуснеш резервните от тунелите. Да се опиташ да ги научиш да четат. Да им създадеш безсмислена илюзия за живот.

— Да — отговорих аз, чувствайки колко слаба е защитата ми, колко глупаво идеалистически звуча. Най-странното бе, че се държах в нетипичен за мен стил. Идеализмът ми се бе изпарил без следа още преди години, горе-долу откогато датираха спомените ми за миризмата на „СкинФикс“. Ако някой ме попиташе, щях ясно да му отговоря, че не давам пет пари, че не ме интересуват нито резервни, нито нищо. Така че нямах никаква представа защо се държа по този начин.

— Ще имаш нужда от помощ — констатира дроидът.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми казва.

— От теб?

— На определена цена — заяви Ратчет и тогава дойдоха лошите новини. — Ще трябва да се откажеш от рапта.

— Върви на майната си — казах аз отпаднало и излязох от стаята с неуверени крачки.

Половин час по-късно Ратчет дойде и ме намери. Бях се свлякъл в края на дългия коридор, колкото се може по-далече от всякакви форми на живот — белтъчни или силициеви. Зъбите ми безконтролно тракаха, гладката ми мускулатура се извиваше в рапт-стил и аз постепенно губех битката с живота. По гърба ми пълзеше студ като течен огън и вече започвах да халюцинирам. Погледнах с мътен поглед приближилия се дроид и се извърнах. Той не ме интересуваше. Много по-интересни ми се виждаха малките човечета, катерещи се по десния ми крак. Някои от тях ми напомняха хора, които познавах от войната, хора, за които знаех, че са мъртви. Убеден бях, че те се опитват да ме предупредят за нещо, но говореха толкова пискливо, че не разбирах нищо. Опитах се да се превърна на куче, за да имам по-добър шанс да ги чуя.

Нали знаете как става?

Дроидът обаче не се оттегли, нещо повече, пред мен се появи поднос със спринцовка на него. Погледнах го с очи, които пареха.

— Дозата, която вземаш, може да убие четирима нормални хора — каза той. — Веднага, секунди след инжекцията. Имаш нужда от това в момента, иначе ще умреш. Но утре ще ти трябва по-малко.

— Ратчет — измънках аз, — ти не разбираш.

— Разбирам. Знам защо си тук. Но ако продължаваш така, след няколко седмици ще умреш, а аз искам да останеш жив.

— Защо?

— За да ги учиш.

Не знам кой от двама ни победи накрая, дали бях успял да убедя Ратчет със зле формулирания си първоначален изблик, или той ме бе изнудил да приема една невъзможна идея, просмукала се в съзнанието ми в момент, когато то бе опитало да се гмурне завинаги под водата. Може би Ратчет си е бил Иисус отначало до края, а аз бях неговият издънил се Йоан Кръстител.

Както и да е, осем месеца по-късно се бях отървал от рапта и тогава животът във Фермата започна да се променя.