Майкъл Маршал Смит
За подмяна (17)

Глава 17

Трябваха ми само няколко минути, за да разкажа на Ратчет най-важното. През цялото това време чувах различни прещраквания и избръмчавания, докато компютърът извършваше проверките на реактивната система на кораба и детекторите на близост с околни предмети. Той дори се опита да приготви кафе в камбуза, но смляното кафе бе толкова мухлясало, че предпочетох да се задоволя с чаша топла вода. За нещастие липсваха продукти, за да направи един-два сандвича.

— Просто няма как да намеря тези хора — каза накрая Ратчет. — От думите ти излиза, че биха могли да бъдат където и да е, а ти даже не знаеш как сте се пренесли тук.

— Дявол да го вземе! — извиках аз. — Не можем ли… и аз не знам… да обикаляме, докато се натъкнем на тях?

— Междината е безкрайна, Джек, защото междините между хората са винаги толкова широки, че няма как да се прекосят. Претърсването на безкрайно пространство би отнело…

— Страшно много време. Добре, разбрах. Почакай малко… а можеш ли да локализираш сигнала на трейсър?

— Мога. Не от спътник, защото тук такива няма, но мога да засека импулсите на преносимо устройство. Защо?

— Може би онзи, който монтирахме на Жуаджи, е все още на него — обясних аз. — Хайде да тръгваме.

Пристегнах се на пилотската седалка. Двигателите мощно се включиха за живот, аз се замислих дали не е дошъл моментът да взема рапт, после, сякаш отдавайки дължимото на куража, който се бях опитал да проявя пак тук, само че преди години, реших да остана чист.

Ревът на двигателите постепенно се засили, после отново отслабна, сякаш системата налучкваше необходимия режим. Корабът плавно се изправи и се откъсна от земята.

Признавам, изкрещях от възторг. Не можах да се сдържа. Какво удоволствие!

Загледах се през прозореца, докато корабът не изравни на десетина стъпки над земята — това бе стандартната за тези условия височина на полета. Един от контролните монитори присветна и след малко на него се показа синя точка в центъра на стилизирана карта с дървета, показани в напречно сечение.

— Намерих го — съобщи почти веднага Ратчет. — На около четири мили.

— Пълен напред — разпоредих аз, наслаждавайки се на момента. — И не пести амуниции, когато стигнем там.

Корабът се наклони, после отново се изправи. След малко излезе над поляна, завъртя се около вертикалната си ос и се насочи обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Окей — обади се Ратчет. — Ще трябва да се концентрирам за известно време. Ще ти се обадя по-късно.

Потеглихме отново, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато дърветата не започнаха да прелитат под нас като кафяви призраци, носещи се в обратна посока. Не се чуваше почти нищо друго, освен свистенето на въздушната струя, така че в кабината цареше неестествена тишина. Държах се здраво за дръжките на седалката и се стараех да не се клатя, когато корабът завиваше, спускаше се и отново се издигаше. Веднъж бях видял край нас да прелита боен кораб и никога няма да забравя удивлението си от способността на компютрите да го водят между дърветата като огромна риба, сновяща сред извиващи се морски водорасли.

А понеже бях станал свидетел и на една катастрофа, реших, че е най-благоразумно да затворя очи, когато набрахме максимална скорост.

 

 

Да не гледам се оказа още по-мъчително, така че в крайна сметка отворих очи и проследих как приближаваме мястото, маркирано от мигащата светлинна на екрана. В един момент пресякохме неколкостотин метра Страх, но се озовахме от другата страна, преди да успея да напипам спринцовката.

След няколко мили светлината навън се промени. Ясносиньото потъмня в кален оттенък и аз започнах да се безпокоя. Подозренията ми намериха потвърждение, когато остра болка ме преряза в дъното на очите, сякаш някой бе вмъкнал под клепачите ми скалпел.

— Ох, мамка му… — простенах аз. — Ратчет, колко остава?

— Около половин миля — с напрегнат глас отговори компютърът. — Защо? Да не ти се ходи в тоалетната?

— Виналди вече не е Светлоок. — През прозореца от моята страна виждах светли пипалца, преплетени в пространството между дърветата. Навремето бяха предположили, че това са тънки клончета или някакви филизи, но тази заблуда бе продължила само до момента, когато пипалцата атакували войниците и те отстъпили залитайки, с тънки вейки светлина, стърчащи от изгарящите им очи. Ако Виналди не беше дълбоко навътре в тази зона, той се намираше в огромна опасност — както впрочем Ниърли, Суедж и останалите резервни — разбира се, при положение, че изобщо бяха тук. — Трябва да побързаме.

— Наближаваме източника на сигнала — съобщи Ратчет и аз буквално почувствах корабът около мен да настръхва от напрежение. — Стегни се.

И без това бях стегнат до максимум, така че само продължих да гледам през прозореца в търсене на някаква следа, издаваща присъствието на Жуаджи или някой друг долу. Корабът рязко намали скорост и започна да се стрелка между дърветата с грациозността на риба. Очевидно се насочвахме към точното място, откъдето идваше сигналът. Извадих пистолета и проверих пълнителя. Имаше граници на това, което можех да направя с него, защото ако Ихандим или Жуаджи — както впрочем и всеки друг в тяхната компания — се бяха адаптирали към Междината, това на практика би означавало, че са станали като селяните, следователно щеше да е необходимо нещо много повече от обикновен куршум, за да се справя с тях. Трябваше ми импулсна пушка, от онези, които обикновено се монтират от двете страни в средата на корабите. Не бях успял да схвана принципа, на който действаха, и единственото, което помнех, бе, че използват същата енергия като тази, генерирана от ракетния двигател. Това, разбира се, нямаше никакво значение — важното бе, че вършеха работа. Пистолетът в ръката ми беше ей така, колкото да ми вдъхне малко кураж. Не че бе съвсем безполезен — но ползата от него бе минимална. Бутилка „Джек Даниелс“ сигурно би свършила същата работа.

Паяжината от кафява енергия отвън подсказваше, че образът във видимия спектър на светлината може да е ненадежден, затова съсредоточих вниманието си върху монитора със сигнала на трейсъра. Картината показваше, че сме близо, много близо. Ратчет намали скоростта до около пет мили в час и за миг видях как кръстчето на локализатора премина през мигащата светлинка.

— Току-що го подминахме — съобщи Ратчет.

— Не може да бъде!

— Погледни на екрана.

Беше прав, разбира се. Сега се намирахме от другата страна на светлинката.

— Как е възможно да съм го пропуснал? — недоумявах аз. — Върни обратно, искам да се убедя.

Ратчет описа плавна дъга и отново минахме над фиксираната върху екрана светла точка. Гледах съсредоточено, търсейки следи от… от всичко, каквото и да е то. Кафявата светлина се бе разпръснала достатъчно, за да различавам дънерите на дърветата, но все не можех да видя Жуаджи. Корабът намали скоростта си още — вече едва пълзяхме — и след малко увисна неподвижно.

— Сега сме точно над него — каза Ратчет.

Не виждах нищо, но бях хитър и не беше толкова лесно да бъда излъган.

— Дай картина нагоре — наредих аз. — Може би се е покатерил на дървото.

— Вече проверих — отговори Ратчет и послушно превключи един от мониторите на кадър, показващ върха на дървото. — Няма никой тук, дори в инфрачервения спектър.

— Спусни надолу.

Корабът се снижи така, че леко опря в земята.

— Чакай! — извиках аз, зървайки с крайчеца на окото си нещо. — Какво беше това?

Онова, което ми се бе сторило, че съм видял, се фокусира, понеже слой от кафявата светлина се сгъна в себе си и изчезна.

Беше якето на Жуаджи, метнато върху един храст.

Изругах дълго и цветисто. Или Ихандим се бе досетил, че двамата с Виналди сме белязали по някакъв начин Жуаджи, или дрехата бе останала тук по някаква необяснима случайност. Замислих се, но не можех да си спомня дали Жуаджи бе облечен с това яке, когато ме бяха подгонили с Ихандим в селото.

Нямаше никакво значение. Това беше краят, освен ако Ратчет не измислеше нещо. Попитах го, без да се надявам ма конструктивен отговор. Въпреки това се разочаровах, когато не получих такъв.

— Положението остава същото — каза той извинително. — С разликата, че може би сме изминали четири мили в погрешна посока. Съжалявам.

Ритнах безсилно седалката до моята. Нямаше да ги намеря и те щяха да загинат. Ниърли… с нея може би щяха да си поиграят малко… но и тя щеше да умре, ако това вече не се бе случило. Резервните, включително Суедж, щяха да бъдат отведени там, където трябва. Дори Виналди — едва сега осъзнах колко тежко би било за него да загуби от стар познат — щеше да бъде убит. Самият аз се намирах в центъра на гора, простираща се може би неограничено във всички посоки, потънала на едно място в полумрак, на друго в тъмнина, но навсякъде еднакво непознаваема и опасна, без никакъв шанс някак да се измъкна от нея. Наведох се напред, подпрях брадичка на ръцете си и вперих поглед в индикаторите, без да ги виждам.

„Може би — мина ми през главата, — сега е времето за малко рапт. Или по-разумно е да го запазя, за да отпразнувам един ден стогодишнината си от идването ми тук.“

— Джек — тихо се обади Ратчет. — Би ли погледнал през прозореца?

Нещо в тона му ме накара да се изправя. Светлината навън отново бе синя, но сега бяхме заобиколени не само от смълчани дървета.

Децата се бяха върнали.

Бяха се върнали, но този път в присъствието им нямаше нищо успокоително. Очите им излъчваха студ и гняв… макар че не чувствах тази емоция да е насочена срещу мен. Бяха заобиколили кораба в концентрични кръгове, губещи се в далечината. Не можех да разпозная момчето, което бях видял първо, но то сигурно бе някъде из тълпата. Децата стояха около нас, сиволики, вдигнали погледи към мен, а устите им бяха отворени, сякаш викаха нещо или по-скоро крещяха.

— Това ли са Децата на Междината? — попита още по-тихо Ратчет. Не съм сигурен дали компютрите могат да се плашат, но той ми звучеше точно по този начин.

— Не знам — признах аз. — Има нещо странно в тях. Те ме доведоха при този кораб. После ме оставиха и изчезнаха.

— Какво правят сега?

Най-отдалечените деца в посоката, в която гледах, се размърдаха и се заобръщаха с гръб към кораба. Устите им се затвориха едновременно и те започнаха да се отдалечават. На мястото на изтеглилите се идваха други. Отново бяха образували редици от по петима, в колони, които маршируваха между дърветата и се губеха в полумрака.

— Последвай ги — казах аз.

Ратчет направи маневра и се вдигна на десетина стъпки във въздуха. Децата не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това, че ги следваме. Някои от тях се затичаха, първо бавно, после все по-бързо. Не бягаха от нас. Водеха ни някъде.

— Окей — въздъхнах аз. — Да наберем скорост.

Ратчет бавно ускори, а децата се впуснаха напред като глутница вълци. Ратчет „настъпи педала“ и не след дълго се носехме с близо четиридесет мили в час.

Следвахме дългата детска колона, спринтираща сред дърветата, а Ратчет правеше чудеса на маневрирането, за да не изостава. В един момент прелетяхме над нещо, което изглеждаше като сянка на камион, и аз се запитах дали това не е призракът на камиона, с който аз и Виналди бяхме дошли в Междината. Това впечатление постепенно се засилваше, докато летяхме над гората, защото с някакво тънко сетивно чувство, което не знаех, че притежавам, забелязвах познати дребни ориентири.

Когато прелетяхме над селото, разбрах със сигурност, че се движим накъдето трябва. Сивите сенки без забавяне минаха като поток през колибите и се събраха от другата страна на селото. Понякога ми се струваше, че образуват едно цяло, друг път ми изглеждаха като неизброимо множество, но те се носеха напред, увличайки ни в могъщия си ход.

 

 

— Започвам да получавам сигнали в инфрачервената област — съобщи Ратчет и аз се успокоих, че накрая ще ги намерим.

— Окей — казах аз. — Приготви се.

— Какво оръжие имаш предвид?

— Всичко, с което разполагаме.

Тук разстоянията между дърветата бяха значително по-големи, на някои места по цели пет крачки. Това даде възможност на Ратчет да увеличи скоростта и не след дълго престанах да различавам подробностите в стрелкащата се под нас картина. Въпреки това не успяхме да изпреварим децата. Колкото и бързо да летяхме, те си оставаха отпред… до един момент, когато просто изчезнаха и гората опустя.

Извиках на Ратчет да намали и той веднага се подчини. Скоростта падна толкова рязко, че едва не се размазах върху предното стъкло.

— Къде са? Виждаш ли ги някъде?

— Не. Но пред нас има малък хълм. Може да са зад него.

— Заобиколи максимално тихо — заповядах аз. Знаех, че сигурно има и по-технически термини да изразя желанието си, но като пехотинец нямах представа какви биха могли да бъдат. Думите „стреляй“ и „бягай“ изчерпваха цялото богатство на тактическите ми умения.

Корабът буквално запълзя напред, което ми даде възможност да забележа, че няма и следа от опасната светлина. Надявах се, че са били тук през цялото време. Ратчет приближи кораба до дърветата. Корпусът вибрираше от напрежение, а аз се чувствах като в мозъка на дебнеща котка.

Но след това се сетих: намирах се в машина и нещо не правехме както трябва. Това не беше някакъв филм, в който хората, кой знае защо, не забелязват преследвачите си, докато те не увиснат над главите им.

— Разбира се, че ще ни чуят — извиках аз повече на себе си, отколкото на Ратчет. — Давай, просто влез!

Ратчет като че ли бе очаквал командата ми, защото корабът се хвърли напред, преди да бях довършил фразата си. Ускорихме толкова рязко, че поднесохме на завоя. Коланите ми попречиха да се свлека на пода, така че останах да гледам, приковал поглед през илюминатора.

За миг зърнах Ниърли и Виналди и ми се стори, че са приковани към дърветата. Както и Ихандим, който държеше Суедж за едната ръка и гледаше право към нас. Видях още няколко войници в разчистеното от дървета място — единият със сигурност беше Жуаджи. Това беше всичко, което имах възможност да забележа, преди куршумите да зачаткат по кораба, а един дори проникна през счупения прозорец и се заби в стената зад мен.

Ратчет хвърли машината право към поляната и остро зави. Установих, че няма да мога да стрелям през дупката в илюминатора, без да рискувам сам да бъда застрелян, следователно всичко беше извън моя контрол.

— Убий всеки, когото можеш — заповядах аз. — Без Суедж и двамата, приковани на дърветата.

Корабът изрева от усилието на двигателите и буквално се изправи на опашката си. После пикира в бръснещ полет. Импулсните картечници засвяткаха в онзи огън, от който жителите на Междината не можеха да оцелеят. На екрана на мониторите видях един от войниците да пада, улучен право в гърба от оранжева игла светлина.

„На добър път“ — пожелах му аз.

Корабът прелетя на метри от Ниърли и за част от секундата мярнах лицето ѝ — гледаше ужасена, но още беше жива. За пръв път в живота си почувствах желание да благодаря на Бога лично, но веднага се сетих, че знам адреса на електронната му поща.

Над другия край на поляната Ратчет отново зави с оглушителен рев на двигателите, спусна се още по-ниско и този път намали скоростта. Петимата останали войници се спасяваха на бегом, не хаотично, а запазвайки бойния си ред. Ихандим и още един войник държаха Суедж за ръцете и я влачеха след себе си. Жуаджи и други двама тичаха, отдалечавайки се от нас, но се обръщаха, за да изстрелят откоси към кораба. Редуваха се, така че бяхме под непрекъснат обстрел. Шумът беше като от тенекиена кутия от сухари, оставена под градушка. Инстинктивно се навеждах и ми се искаше направо да се просна за по-сигурно на пода, но не можех — трябваше да видя как ще завърши всичко това. Около мен беше посипано с натрошено стъкло, а във въздуха свистяха рикошети. Ставаше все по-горещо — явен сигнал, че някаква част на кораба се бе подпалила. Изключих всичко това от съзнанието си и се концентрирах върху атаката на Ратчет срещу бягащите мъже.

Все пак намерих секунда за злорадство — „Не очаквахте да се върна с боен кораб, нали, момчета?“ — но в следващия момент забелязах, че става нещо лошо. Войниците тичаха през гората, запазвайки сложното си подреждане, но се насочваха към места, където дърветата бяха превалено нагъсто, за да може корабът да ги последва. Най-лошото обаче бе, че телата им започваха да избледняват.

— Бързо! — изкрещях на Ратчет. — Ще извършат преход!

Ратчет не можеше да лети по-бързо от това, без да убие и двама ни, така че се концентрира върху подобряване на мерника си — ослепително ярки лъчи, почти без прекъсване, засвяткаха от двете ни страни, потъвайки в тъмнината. Попадаха в дърветата, забиваха се в земята, перфорираха падащите листа, но непонятно как войниците съумяваха да ги избегнат.

Ихандим вече едва се забелязваше, Жуаджи беше до него. Ръцете, с които дърпаха Суедж, почти не се забелязваха, но явно продължаваха да я държат.

— Ратчет, трябва да ги спреш! — изкрещях аз. — Иначе ще я отведат със себе си. Ще я превърнат в това, което са.

Войниците внезапно завиха надясно и се втурнаха надолу, по стръмен бряг, водещ към замръзналото корито на поток. Корабът обърна след тях, но скоростта беше прекалено висока, така че се заплетохме за момент в някакъв гъсталак. По стените задраскаха бодли. Нов импулс на двигателите ни доведе отново в обхвата на ефективен обстрел, но с ужас видях, че Суедж също започва да избледнява.

Бях забравил за Ниърли, за Виналди и за всички останали резервни. Бях забравил кой съм и какво искам. Мислех само за Суедж.

И тогава тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше мокро от сълзи и изкривено от ужас. Препъваше се, докато я влачеха през камънаците. Очевидно нямаше никаква представа какво става. За нея ние бяхме друг, нов враг — по-голям и явно по-опасен. Може дори да бе благодарна, че я вземат със себе си.

— Ратчет, УБИЙ ГИ! — изревах аз, свалих с дръпване предпазния колан от себе си и се хвърлих към илюминатора. Измъкнах главата си навън и я извиках по име, отчаяно изкрещявайки над дърветата.

Това за момент я обърка, после тя ме видя. За миг само на лицето ѝ се изписа облекчение и контурите на тялото ѝ отново се изчистиха.

Видях рошавата ѝ руса коса, левашки подстригана от мен във Фермата при опит да я направя да прилича на някой, който тя беше видяла по телевизията, зърнах бледосините ѝ очи, широко разтворени от обзелия я страх, изкривените от страх и объркване черти на лицето ѝ, изкаляната ѝ лятна рокля, в която все още се долавяше нещо от атмосферата на онзи следобед, когато я бяхме купили.

И докато ме гледаше, тя се спъна, залитна и попадна в мястото, където изчезваше сянката на Ихандим.

Две оранжеви светкавици излетяха от кораба като ангели, понесли се у дома. Едната прониза пространството, където бе другият войник, и отсече китката на дясната ѝ ръка. Втората попадна в гърдите на Суедж.

— Не! — изкрещях аз. — Не! НЕ!

Ихандим дръпна падащата Суедж за здравата ръка и в същия момент изчезна окончателно леко усмихнат. Загубих Суедж от погледа си за миг, докато Ратчет се бореше да извърти кораба обратно. Извих от болка и стоварих юмрук в стената на кабината, забравил за другите войници, за дима и оглушителния шум около мен, забравил дори за света, способен единствено на този вик на отказ да приема случилото се.

Ратчет свали ниско кораба, аз скочих на крака и го изчаках да се приземи окончателно. Отворих вратата, сринах се по стълбата, без да знам и без да се интересувам дали останалите живи войници още се виждат и могат нещо да ми направят.

Изтърколих се на дъното на плиткия овраг и погледнах нагоре към хълма. Образът през очите ми се раздвояваше и не ми даваше възможност да разбера какво бяхме направили. Сълзите ми пречеха да бъда сигурен, че наистина виждам това.

Не знам дали можех да вярвам, защото ми се стори, че отново забелязвам децата, изправени над падналото тяло на Суедж. Момчето беше там, другите също — гледаха надолу, мисля, със състрадание. Стоях, неспособен да помръдна, стиснал юмруци, с буца в гърлото, а те се наведоха с протегнати ръце, сякаш за да ѝ помогнат да стане. После започнаха да изчезват — едно по едно, като изгасващи в нощта светлинни. След малко от тях нямаше и следа.

Изкатерих се почти тичайки, лазейки по острите камъни, препъвайки се в клони и коренаци, но когато стигнах горе, тялото на Суедж го нямаше.