Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spares, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Майкъл Маршал Смит. За подмяна

Американска, I издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 20

История

  1. — Добавяне

На Паула,

която озарява гората.

Нашата раса. Хората. Всички

поели накриво по правия път

с много надежди, с жестоки провали,

с много любов — и пак самички.

Джим Томсън, „Убиецът в мен“

Първа част
Мъртвият код

Глава 1

Панорамен кадър.

Ню Ричмънд, Вирджиния. Не старият Ричмънд, историческата столица на историческата стара Вирджиния, отпуснал се лениво в невероятна скука, а новият. Старият Ричмънд бил унищожен преди около век, сравнен със земята по време на безредици, продължили цели два месеца. След десетилетия на примирение с отвратителната магазинна мрежа, с неописуемо скучния Стар град и с липсата на каквито и да било ресторанти, жителите ненадейно откачили и тръгнали през града като ангели на отмъщението, помитайки всичко по пътя си. Било невероятна гледка.

Подлогите на властта обвинили за всичко упадъка на гражданското общество, войните между наркодилъри и фазите на луната. Лично аз смятам, че на хората изведнъж им е доскучало кански, а и това било удобен начин за щастливо избавление. Старият Ричмънд бил царство на хаоса и просто похабявал със съществуването си прекрасния кът земя, разположен непосредствено до приятно извисяващите се планини Блу Ридж. Всички единодушно смятали, че било много по-уместно този терен да се използва като летище или станция за зареждане на „Мегамол.“

„Мегамол“ са летателни апарати със страна пет мили и височина по двеста етажа, които величествено транспортират пасажери от единия край на континента до другия, от дъното до върха, от мястото, където са били, дотам, където смятат, че ще е по-добре да бъдат. Грамадни паралелепипеди в приковаващ погледите моден черен цвят, набодени с милиони светли точки — толкова замайващо големи, че затъмняват собствената си функция и се превръщат във форма, заради самата себе си.

Когато паралелепипедите пораснат, всички искат да станат „Мегамол“.

А вътре има хиляди магазини, атриуми, извисяващи се на по двайсет етажа, места за хранене с площта на малки градове, дузини мултиплексни киносалони и пълна гама от хотели, способни да удовлетворят вкуса на всеки, притежаващ портфейл със „Златна карта“ в него. Всичко това — и още в добавка — подредено по протежение на широки булеварди, хиляди уютни кътчета и толкова много засадени растения, че би могло да се разглеждат като отделна екосистема с право на съществуване сама за себе си. На безопасно разстояние от останалата част на света — пашкул на 200000 стъпки във въздуха.

Земен рай или по-точно рай, реещ се току над земната повърхност, дворец на веселието, натъпкан докрай с всичко мислимо, което може да се купи.

Преди осемдесет и три години полет МА-156 на „Мегамол“ кацнал за рутинно зареждане на мястото на стария Ричмънд и така си останал там. Първоначално изглеждало обикновен бюрократичен проблем — от онези, които обединената мъдрост на всички земни гении не би могла да осмисли, но с който някой недобре платен чиновник би се справил незабавно. Разбира се, ако пожелаел. При положение че се обърнели към него не в обедната му почивка, разбира се.

Няколко часа по-късно по-богатите пасажери започнали да се изнизват по пътищата. Нямали време за подобни дивотии. Трябвало да бъдат някъде другаде. Останалите се пооплаквали известно време, после си поръчали следващото блюдо — или си купили още един чифт обувки — и си седнали на задниците да чакат.

След още няколко часа се оказало, че има малък проблем с двигателите. Това вече звучало по-сериозно. Защото когато ти спре колата, ти отваряш капака и ето го двигателя пред очите ти. Веднага можеш да посочиш виновната част. Само че когато двигателят ти е с размерите на мутирал „Емпайър Стейт Билдинг“, тогава не е нужно да ти се обяснява, че те чака дълга безсънна нощ. Защото трябват четиринайсет души само и само да държат отворено ръководството за ремонт. Инженерите изпратили ремонтни дроиди във вътрешностите на чудовището, но те в края на краищата се върнали, поклатили електронно главите си и подсвирнали безгрижно през механичните си зъби. Ясно им било, че проблемът е дребен, само че хабер си нямали какъв точно е той.

Тогава напуснала следващата група пътници. От друга страна, някои хора решили да останат. Имало много телефони и заседателни зали, а освен това „Мегамол“ разполагал със собствен възел в Матрикс. Нищо не пречело на хората да работят. Запасите от храна, потребителски стоки и чисти чаршафи били предостатъчни. Освен да работят, на хората нищо не пречело и да живеят. Честно казано, по света имало и доста по-лоши места, където би могъл да се озовеш прикован.

Така и не поправили двигателите. Може би това било възможно по принцип, но се забавили прекалено дълго. След няколко дни отвън започнали да прииждат хора: бездомници, напуснали опожарения стар Ричмънд, скитници, живели досега из горите, любопитни, дочули за приятните места, където би могло да се нахраниш, и отскочили ей така, да хапнат тук. Заприиждали от равнините, заслизали от планините и заблъскали по вратите. Охраната първоначално ги отпратила, както се полагало, но те били страшно много, а на всичко отгоре някои от тях били доста гневни. Защото за доста от тези хора по-лошото от това да живееш в Ричмънд било да не си в състояние повече да живееш там.

Охраната провела спешна оперативна и излязла с план. Щели да пуснат хората, но срещу заплащане.

Настъпил период от може би шест месеца, когато съдбата на полет МА-156 била неясна — никой не знаел дали някога отново ще излетят. После дошъл преломният момент, когато се разбрало, че това няма да се случи. Но хората вече не го и искали. Били намерили своя дом. Вътре в кораба закипяла трескава дейност: разбивали се стени, преобзавеждали се помещения. Първоначалните пасажери се преселили на горните етажи и отпочнали строителна дейност върху покрива на пазарния комплекс, съревновавайки се кой ще успее да се отдалечи в максимална степен от паплачта по долните нива. А около Комплекса постепенно се издигнал втори спомагателен град — Портал за града.

Накрая местните строителни компании свързали всичко с обща канализация и така се родил Ню Ричмънд. Ако забравиш за необичайния му произход и прекомерната му геометричност, Ню Ричмънд си е град като всички останали. За онези, които не знаят историята му, той изглежда като трудно обяснима градостроителна грешка.

Но се говори, че в една забравена от всички стая, там долу в търбуха на града има куфар, изоставен от едно от първите побързали да напуснат кораба семейства — безмълвен свидетел на раждането на града. Естествено никой не знае точно къде се намира тази стая и повечето смятат това за най-обикновен градски мит. Защото именно в това се е превърнал днес полет МА-156: град.

Аз обаче винаги съм вярвал в този мит. Нещо повече, понякога нощем се питам дали градът не обръща поглед към небето, когато чуе над него с грохот да прелитат други „Мегамол“. Чудя се дали той не наблюдава скришом, проследявайки ги да минават над него, и дали не осъзнава по неговия си начин, че мястото му е там. Горе, в небесата, а не тук долу, прикован към земята. Но на кой ли от нас не му е хрумвало нещо подобно и колко малко са тези, оказали се прави.

 

 

— Двеста долара — каза мъжът, полагайки комични усилия погледът му да бъде едновременно студен и проницателен. Не говореше за онова, което исках да продам. Аз още даже не бях в Ню Ричмънд. Беше след осем вечерта и започвах да губя търпение — усещах, че не ми остава време.

— Глупости — възразих аз. — Тарифата е петдесет.

Мъжът се изсмя искрено развеселен.

— Човече, на теб май нещо не ти стига, а? Изобщо не си спомням кога тарифата е била петдесет долара!

— Петдесет — повторих аз. Може би се надявах, че ако изрека тази фраза достатъчен брой пъти, ще успея накрая да го програмирам невролингвистично. Стоях пред врата, врата, скрита в сутерена на една сграда от Портала — Извисяващата се кошмарна плетеница от разностилни постройки и паянтови съоръжения, която заобикаля целия Ню Ричмънд. Бях тук, защото тази конкретна сграда беше залепена за външната стена на града, в който трябваше да попадна. Вече бях минал през унижението да бъда обискиран на влизане от уличната банда, контролираща в момента този входен пункт, и дори бях заплатил „таксата“ от двайсет долара за пистолета си. Нямах двеста, имах само сто — и бързах.

— Ами тогава иди при главния вход — сви рамене мъжът.

Мушнах дълбоко ръце в джобовете на якето и се насилих да потисна гнева си и надигащата се вълна от страх.

— Само не мисли да вадиш пистолета — продължи той кротко. — Защото тук има три приятелчета, които не можеш да видиш, но са взели на мерник задника ти.

Не можех да отида при главния вход и той много добре го знаеше. Никой не припарваше до тази част на Портала, ако можеше да влезе през някой от легализираните входове на града. Да постъпиш така означаваше да вкарат информацията от картата ти в машината, което беше равнозначно на публично оповестяване на името ти пред полицаи, градска администрация и всеки друг, способен да подслушва линиите за комуникация.

— Виж какво — казах аз, — минавал съм вече оттук. Нямам нужда от водач, искам само да мина покрай теб. И имам само петдесет долара.

Мъжът се обърна и даде сигнал към мрака чрез подчертано кимване с глава. Чух шума от стъпки на няколко души — приближаваха се към нас.

— По кой план на Хауи работите в момента? — небрежно попитах аз. Стъпките в мрака спряха и мъжът отново се обърна към мен и ме изгледа остро.

— Какво знаеш за господин Еймъс? — осведоми се той.

— Нищо особено — отговорих аз, макар че знаех. Хауи беше мошеник от среден калибър, действащ на осми етаж. Въртеше няколко момичета и си бе извоювал позиции в търговията с наркотици, стигащи толкова надалеч по веригата, че босовете от горните етажи бяха решили да го толерират. Беше дебел дружелюбен човек с немирна руса коса, но бе по-як, отколкото изглеждаше, и умееше да пази тайна. Не беше Светлоок, но би могъл да бъде. Беше от онези, които успяват. — Достатъчно — продължих аз, — колкото да се изпусна пред когото не трябва за някои негови сделки, които са им неизвестни. И ако той си внуши, че имам тази информация от вас, момчета, тогава…

— И защо ще му хрумне такава мисъл? — попита мъжът, позагубил увереност. „Момчетата“ бяха от най-изпадналите негодници — те даже не стояха на стълбицата. Повечето от тях дори нямаха представа къде е тази стълбица и се налагаше да се катерят на ръце всеки път. Никога нямаше да ги допуснат по-близко до Ню Ричмънд от това да портиерстват на тази врата. Нещастници като тях не искаха да имат нищо общо с джунглата вътре. Защото тя хапеше.

— Нямам никаква представа — въздъхнах аз. — Петдесет долара? И обещавам на излизане да доплатя останалите сто и петдесет.

Той едва ли допускаше, че някога ще доживея да изляза, но петдесетте долара, които му предлагах, бяха по-добре от нищо в наличност и възможни усложнения в добавка. Така че отстъпи встрани. Отброих банкнотите и ми отвори вратата.

— Дори ще ти дам още двайсет — допълних аз, — ако не ме включиш в списъка, който продаваш на полицаите.

— Не знам за какво говориш — с каменно лице отговори той, но в отношението му към мен нещо се промени. — Все пак ще взема двайсетачката.

Кимнах и минах през вратата. Тя се затвори зад мен и за пръв път от пет години се озовах в Ню Ричмънд.

Вратата излизаше в стар сервизен коридор, извиващ към долния двигателен отсек, пресичайки в продължение на няколко мили други тъмни и вонящи коридори. Тук не бе складирано нищо ценно и поради тази причина никой не възразил, когато входът бил блокиран от външните постройки. Ако имаше нещо, което със сигурност никой никога нямаше да опита да направи, то бе да се пуснат отново двигателите. Чувал съм да разправят, че един от първите ремонтни дроиди все още сновял без посока из тези коридори, остарявайки и подивявайки, но дори аз не съм склонен да повярвам на това.

Доста дълго време тази врата си стояла забравена, докато в един момент някой я открил и веднага осъзнал потенциалната ѝ стойност като таен вход за града. Едно отклонение на коридора, стигащ дотук, извежда през вентилационните шахти до скрито и малко известно стълбище, през което се стига до втория етаж на стария пазарен комплекс.

Но аз не възнамерявах да вървя нататък. Бързо изминах по коридора около двеста крачки. Цареше призрачна тишина — тук бе може би единственото тихо място в града. Коридорът рязко изви надясно и аз изгледах слабите, монтирани нарядко лампи по тавана — губеха се на следващия завой, на около половин миля напред. Вместо да потегля натам, поех дълбоко въздух, събрах всичките си сили и скочих нагоре с изпънати ръце, свити в юмруци. Ударих една плоча от тавана и тя отскочи и се обърна настрани, разкривайки тъмно пространство. Огледах се да се убедя, че никой не ме наблюдава, скочих отново, вкопчих се в ръба и се изтеглих през отвора.

Наместих плочата на мястото ѝ и се озовах в тъмнина, нарушавана само от ивичките светлина, процеждащи се през процепите в пода. Изправих донякъде гръб и заех приведената поза, която се изисква за бродене из запуснатата вентилационна система на Ню Ричмънд, и без колебание потеглих напред в почти пълния мрак. От време на време до мен долиташе откъслечен шум, свидетелстващ за живота, царящ долу в града: дрезгаво гъргорене, протяжно изскърцване на остарели съоръжения, епизодични фрагменти на реч, долетели откъм коридора над мен и отразили се в гробницата под краката ми. Винаги съм си мислил, че ходенето по този коридор е като пълзене из древната и безплодна утроба на Ню Ричмънд, но от друга страна, аз винаги съм си бил възтъп.

След около половин миля минах под един от главните входове. Беше невъзможно да го сбъркаш с нещо друго, заради топуркането на стотици влизащи и излизащи крака. Спрях се за миг и се отдадох на спомени. Бях свикнал да използвам тайния път, но искаш ли да изпиташ максимално наслаждение при първото си пристигане тук, трябва да влезеш през някой от главните входове. Най-напред се озоваваш във фоайе с височина двайсет етажа, индикатор за разкоша, който можеш да очакваш, ако получиш достъп за над стотния етаж. Едно време имало прозорци на всички етажи, но всеки път, когато простолюдието заемало следващото по-горно ниво, прозорците били запушвани зад стени. Усещането е като че ли се намираш в най-голямата и най-безвкусно обзаведена кабинка за душ на света за всички времена. Отиваш до рецепцията, поставяш картата си в машината и установяваш допуска си. Едно време аз живеех на 72-рия етаж, така че влизах в един от асансьорите и той ме изстрелваше нагоре в небето.

Не и тази нощ. Защото днес се налагаше да се провирам като змия през безкрайните тунели и нямаше да се възкачвам до 72-ри етаж, където и без това вече нищо не ме чакаше. Намирах се в Ню Ричмънд, понеже имах нужда от пари, и знаех само един начин, по който бих могъл да ги получа. Трябваше да вляза, да взема парите и да изляза… и да забравя Вирджиния завинаги.

 

 

Бяхме стигнали Портала рано вечерта. Беше валяло целия ден и с всяка изтекла минута ставаше все по-студено и по-тъмно. Не може да се ебаваш с Вирджиния през зимата, не и в наши дни. Вирджиния казва: „Ето ти зима!“ и я стоварва върху теб. Резервните яко я бяха закъсали, не че на мен ми пукаше. Те не бяха знаели дотогава какво е това студ и оскъдните дрехи, които им раздадох, бяха повече от недостатъчни.

Слава богу, по улиците нямаше много хора. Защото някак не върви да цъфнеш пред Портала посред нощ, преструвайки се, че се разхождаш — много по-безопасно е да си стоиш в апартамента и да се самонападаш в уюта на собствения си дом. Хауи Еймъс едно време предлагаше тази услуга: звънваш му, съобщаваш, че смяташ да теглиш един тегел към Портала, а той ти праща някой, който да те нападне, или печелиш долар. Беше станало страшно популярно.

Събрах резервните в плътна група и ги насметох надолу по улиците пред себе си, държейки се в сенките покрай стените с надеждата, че Суедж и Дейвид ще ми помогнат останалите да вървят в нишка след мен. Бях обяснил защо се налага да дойдем тук и защо това би могло да е проблем за мен. Всички правеха каквото им се казваше, така че потеглих бързо напред, за да изминем милята, отделяща ни от сградата на Комплекса.

Когато пристигнахме, спрях и погледнах в посоката, от която бяхме дошли. Пътищата към Портала са прави, те тръгват от Ню Ричмънд в центъра, опънати като нишките на гигантска паяжина. Можеш да застанеш в средата на един от тях, да погледнеш напред и погледът ти ще стигне докъдето му позволява дъждовната пелена. Отстрани има стълбове с лампи, хвърлящи жълти островчета светлина, подобни на надигащия се каймак на мляко, миг преди да изкипи. Някъде там, отвъд границата, до която можех да видя, се намираше Портала, а зад него започваше пътят, отвеждащ в мрака на Вирджиния. Много по-нататък се намираха планините Блу Ридж, откъдето бяхме дошли — най-обикновена геологическа формация, покрита с много дървета. Тогава за пръв път осъзнах колко силно ми напомнят пътищата в Портала на тунели и сякаш едва тогава разбрах, че наистина съм изживял последните пет години.

Блъснах с рамо вратата и пуснах резервните да влязат в коридора, чийто под бе покрит с два пръста студена вода. Някъде над главите ни кънтеше силна музика. Казах им да стоят, без да мърдат, но да се скрият, ако дойде някой, и се втурнах нагоре в тъмнината по спиралата на дървеното стълбище. Когато стигнах до третия етаж, поех дълбоко дъх, разтърсих мократа си глава и почуках на вратата на Мал.

Мал така се стресна, че всеки евтин комедиант би умрял от завист. После остана да стои прав с провиснала челюст и ръка все още на дръжката на вратата. Носеше протрити три четвърти панталони, разкриващи всичките му белези от коленете надолу, и бе облечен в любовно обхванала новото му коремче раздърпана тениска — изглеждаше така, сякаш в нея се бяха родили и умрели поне петима души, без да ѝ дадат шанса да види капка влага, освен дъжда. Откъм гърба беше осветен от гола крушка и пак оттам, откъм вътрешността на апартамента му, идваше миризмата на готвено — без съмнение, супа от фиде. Откакто го познавах, не го бях виждал да слага доброволно в устата си нещо друго.

Мина доста време, докато накрая той дойде на себе си, примигна и се опита да се усмихне.

— Джек — изграчи гласът му. Към смайването, от което изглеждаше неспособен да се отърси, се примесваше някакво неестествено спокойствие. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Посещение на учтивост. В името на старото ни познанство.

— Да бе… Всеки момент чакам да се отбие и папата. — Той затвори очи, стисна клепачите си и потърка носа си. — Неприятности ли имаш?

— Аха — ухилих се аз. Едва се сдържах да не заподскачам от крак на крак. Какво ли не прави човек от напрежение, особено ако зад него стоят седем различни причини. Кимнах към източника на миризмата: — Какво готвиш?

— Супа от фиде — отговори ми той и ме огледа внимателно. — Искаш ли да я опиташ?

— Зависи с колко разполагаш. Защото не съм сам.

— И за колко души говорим?

Поех дълбоко дъх.

— За седем, заедно с мен. — За миг той се ококори, но това беше по-скоро от изненада, а не в знак на несъгласие. — Всъщност… бих казал шест и половина.

— Значи ще ни трябва много фиде.

— Прекалено много?

— Не бих казал. Нали знаеш, че пазарувам на едро. — Той прехапа долната си устна и се замисли. Забелязах, че е свалил кобура от рамото си, и се запитах дали това означава, че е напуснал полицията, или само че се е отърсил от параноята си. След това реших, че сигурно е чистил револвера си, когато съм почукал. Имаше две неща, които бях уверен, че Мал никога няма да направи: да напусне полицията или да забрави параноята си.

На лицето му се изписа приятелско примирение и той попита с въздишка:

— Къде са тези гости в момента и колко бели рискувам да си навлека, ако им позволя да нахлуят в живота ми, та било то и за малко?

— Оставих ги да чакат долу — отговорих аз, с пълното съзнание, че трябва да се върна при тях колкото може по-скоро, каквото и да означаваше това в по-дългосрочен план. Мал живееше в сграда, където лошите идваха да се забавляват. Това бе източникът на параноята му… както и причината, поради която му харесваше да бъде тук. — Просто трябва да ги оставя при теб за около час, а след това ще се махнем.

— Защо не ме предупреди?

— Когато искам да помоля някой стар приятел за нещо безумно, обичам да го правя очи в очи. Освен това… нямах монета за телефон.

— Колко е опасно всичко това?

— По коя скала? — Дърдорех глупости, за да скрия колко съм напрегнат. Трябваше да внуша на Мал, че всичко е наред, защото иначе можеше да го изплаша. Всъщност това би било съвсем естествена и напълно оправдана реакция, но още не исках той да разбере това.

— От едно до десет.

— Не знам — признах си аз и се предадох. Дори позволих на напиращата паника да ме обхване. — Поне десет, сигурно над това и съвсем определено все повече и повече с всяка изтекла секунда.

Мал най-сетне пусна вратата.

— Доведи ги.

— Мал… — запънах се аз. Не знаех как да продължа.

— Ясно де, ясно — спря благодарностите ми той с махване на ръка. — Но после отиваш да купиш бурканче японска туршия. Забравих, че съм я свършил.

— Ще ходя до града. На връщане ще ти донеса най-големия буркан „Самой“, който успея да намеря.

Мал извъртя очи и поклати глава.

— „Самой“ е за гладните. Или „Фрапан“, или нищо.

— За човек, който яде толкова много, имаш отвратително шибан вкус.

— Правилно си схванал — каза той и пак поклати глава. — Погледни например какви приятели имам.

Засмях се и извървях няколкото крачки до тъмното стълбище. Мислех, че ще трябва да извикам, но в последния миг зърнах тревожно обърнатото нагоре в сумрака лице на Суедж и само направих знак да се качват. Тя се обърна към Дейвид и заедно подбраха останалите. Мал и аз ги изчакахме да се качат. Мал не криеше, че е силно заинтригуван. В малко по-силната светлина на коридора лицето му бе позагубило от обичайната си червенина. Едва тогава забелязах, че в ъгълчетата на очите му има бръчици, които не бях виждал.

„Остаряваме — мина през главата ми. — Изведнъж сме на почти четиридесет и вече сме стари.“

Дейвид пръв стигна до площадката. Изкачи последните стъпала, мушнал дълбоко ръце в джобовете на джинсите си, леко накуцвайки на претърпелия операция крак. Тези джинси някога бяха мои, което обясняваше неумелото им стесняване на дъното и в кръста. Младееше за петнайсетте си години, макар че лицето му още носеше следи от войнствеността, обхванала го от момента, когато бяхме напуснали Фермата. По петите го следваше Джени, сгушена в сакото си, все така изплашена и самотна. Бях се опитал да изгладя нещата с нея през последните двайсет и четири часа, но тя все още беше убедена, че тя е виновната, а аз така и не бях намерил време да я убедя в обратното.

Суедж беше трета и водеше Нанюн за ръка. Изглеждаше ми наред — напълно нормално четиринайсетгодишно момиче, ако се изключеше белегът на лицето ѝ. Нанюн обаче си бе прехапала езика от страх и с труд изкачваше стълбите на единия си крак. Когато се добра до нас и ме видя, изпита видимо облекчение, а това беше добре. Не си спомнях скоро някой да е изпитвал облекчение, зървайки лицето ми.

Последен пристъпваше господин Ту[1]. До този момент Мал не бе имал проблеми с останалите, но когато видя двуметровия юноша, понесъл малък кафеникав чувал с глава, стърчаща от него, долових на лицето му конвулсивно потрепване. Г-н Ту спря на площадката, гневно погледна в двете посоки и отпусна глава, сякаш някой му беше изключил захранването. Резервният в чувала каза:

— Поспи.

„Хайде момчета — казах си наум. — Защо не опитаме да се държим като нормални хора?“

— Ще ни позволи ли твоят приятел да поспим тук? — попита Суедж.

Кимнах. Щеше да мине доста време преди да съберат кураж да се обърнат директно към някой друг, освен мен. Лицето ѝ засия и тя прошепна нещо на Нанюн.

— Добре ли е? Ратчет тук ли е? — поинтересува се Нанюн.

— Не и на двата въпроса, опасявам се — казах ѝ и намигнах на Мал. — Но поне няма да вали.

Представих Мал на резервните по име. Суедж и Дейвид се здрависаха. Улових го да се заглежда в липсващите пръсти на Дейвид. После Мал направи крачка встрани и с жест ги покани. Все така в нишка, те влязоха, а г-н Ту наведе глава, за да не я удари в горния праг.

Апартаментът на Мал изглеждаше горе-долу както го помнех. С други думи, знаех какво да очаквам. Резервните обаче не знаеха. Преди десет години моят приятел беше избил повечето вътрешни стени, а това даваше възможност от почти всяка точка на жилището му да се вижда огромният прозорец, който бе поставил. Той гледаше директно към Ню Ричмънд. Мал бе избрал да живее извън Ню Ричмънд. Твърдеше, че му харесва да се маха от време на време, да оставя зад гърба си тъмните страни на живота в него, а от друга страна, беше реконструирал апартамента си така, че да вижда града при всички обстоятелства. Обзавеждането не бе нищо особено — точно онова, което би могло да се очаква от човек, пиян през половината от времето и болезнено трезв през останалата част. Най-справедливото определение от една дума беше „бъркотия“: бароков хаос, сред който се стелеше миризмата на безброй ястия, въртящи се все около супата с фиде.

Нанюн заплака. Мал смръщено я изгледа и започна да рита към стените разхвърляните по пода неща.

— Изложбата ти — тихо казах аз. — Не може ли… да я скрием зад нещо?

Мал изсумтя, отиде до прозореца и дръпна някакво въже, опънато по почти цялата дължина на стената. От тавана падна завеса и скри онова, което беше окачено — портрети на убитите в Ню Ричмънд. Покри ги за нещастие само за кратко, защото се свлече от тежестта си на пода. Мал тихо изруга, хвана един стол, стъпи на него и започна да оправя каквото можеше.

Междувременно поведох резервните към мястото, което се използваше като дневна. Разбутах камарите боклуци, за да им разчистя място, колкото да седнат в относителен комфорт. Джени беше обгърнала тялото си с ръце и погледът ѝ бе зареян някъде. Плуваше в ореол от светлина, благодарение на лампиона зад нея, и бе красива и крехка. Нанюн изглеждаше все още ужасена, но Суедж седна до нея и ѝ зашепна нещо. Не чувах думите, но дори аз можех да усетя успокоителното им въздействие. Досетих се, че е тунелен жаргон. Г-н Ту изглеждаше способен да устои на пряко попадение с тактическа ракета, което според мен бе гаранция за безопасността и на резервния в скута му. Доколкото бе възможно да има някакви гаранции при текущите обстоятелства.

— Колко ще останем тук? — попита Дейвид. Осъзнах, че е изморен, макар да държеше очите си широко отворени, също като дете, което иска да докаже, че може да стои будно до късно заедно с възрастните.

Не много дълго — отговорих аз. — Не повече от два часа. Колкото да намеря пари. След това купуваме камион и се махаме.

— Къде? — Дейвид не спираше да ми задава все същия въпрос през последните двайсет и четири часа.

— Не знам — признах аз. — На безопасно място. — Джени вдигна поглед към мен и аз ѝ намигнах. На лицето ѝ се появи бледа сянка на усмивка.

— Флорида? — с надежда в гласа попита Суедж.

— Може би. — Преди много време им бях разказал за едно място там и то се бе запечатало в съзнанието им като своеобразна нирвана. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че няма шанс да изминем и половината път, преди да ни заловят.

— С каква вода разполагаш? — попитах Мал. — Само не ми отговаряй „мокра“.

— Ще има достатъчно, ако не стоят всички дълго — отговори ми той, както винаги досещайки се от половин дума какво имам предвид, особено когато искам услуга. Кимнах на Суедж, тя ме разбра и започна да чертае графика, по който резервните да се измият. Те не бяха свикнали да стоят мръсни и аз знаех, че най-лесният и най-достъпен начин да вдигна стандарта им на живот е да им обезпеча душ. Хубаво бе, че разполагах с тази скромна възможност, защото друга не се оформяше нито скоро, нито в обозримото бъдеще.

— Дрехите ще изперем… по-късно — неопределено казах аз и с блуждаеща походка се отправих към прозореца.

Навън все още валеше. Според мен в района на Портала винаги вали. През лятото тлъсти капки мръсен дъжд, през зимата — бръснеща суграшица, каквото и да е, но от небето непрестанно нещо пада. Местните смятат, че богатите на покрива си доставят удоволствие като пикаят върху нищожествата долу. Не знам, може и да са прави, ако се съди по цвета на дъжда в някои дни.

Ню Ричмънд си изглеждаше, както бе изглеждал винаги. Призрачен. Това ме изненадваше, макар че не би следвало. Бях го видял отдалече, на път през Портала, но онова бе по-различно. Да го гледам сега през прозореца на Мал бе като да видя лицето си в старото огледало след дълго отсъствие. Загледах се в точките светлина, набодени в умопомрачителната площ на необятната стена. Необикновена гледка, която както винаги ми казваше, че трябва да съм там, вътре.

— Добре ли си?

Обърнах се. Мал стоеше до мен и ми поднасяше цигара.

— Да — отговорих аз, запалих и вдъхнах острия канцероген в дробовете си. Бях свършил моите още сутринта, но не исках да рискувам с влизане в магазин, преди да съм прибрал резервните на безопасно място.

След кратка пауза той ме попита онова, което искаше да знае.

— Къде беше през цялото това време, човече?

За момент, в сумрака на апартамента, Мал ми се стори такъв, какъвто го помнех. Сякаш не бе минало никакво време, сякаш нещата бяха все същите, сякаш както преди имах дом, където да отида, след като приключа да се заяждам с него. През тялото ми премина тръпка и осъзнах, че след притока на адреналин ме обхваща вълна от апатия.

— Файета не ти ли каза? Бях я помолил.

— Повече не съм я виждал, Джек. Никой не я е виждал. След като ти изчезна, аз разгласих, че я търся, просто в случай, че знае нещо повече. Но от нея, както и от теб, нямаше и следа.

— Съжалявам, Мал. Минавало ми е през ума да ти се обадя. Нямаше как.

Той кимна. Може би наистина разбираше.

— Наистина съжалявам за онова, което се случи — каза той. Сега аз кимнах на свой ред. Не исках да говоря за тези неща. — Не знам дали това ще ти прозвучи като успокоение, но се говори, че напоследък Виналди има проблеми.

Щастлив бях, че Мал ми е останал достатъчно приятел, за да произнесе това име на глас.

— Какви проблеми?

— Слухове — неопределено сви рамене Мал. — Той е голяма работа. Вероятно някой се опитва да го прескочи. Знаеш как е. Исках само да ти кажа. — Поклати глава. — Наистина ли ще останеш само два часа?

Кимнах сдържано.

— Тази лайняна история е прекалено гъста, за да я изгазиш. Трябва да изчезнем и да ни няма.

— За пореден път — усмихна се той. — Има някои неща, за които искам да ти разкажа, може би преди да тръгнете. — Той ме потупа по гърба с масивната си ръка и се обърна към резервните. — Приятели, какво ще кажете за малко супа фиде?

Те го изгледаха ококорени.

— Никога не са яли такова нещо — обясних му аз.

— Значи досега просто не са живели — констатира той и, разбира се, беше прав.

 

 

Изминах дълъг път през търбуха на Ню Ричмънд. Стомахът ми шумно започна да изказва възмущението си, че не го бях угостил със супа фиде в компанията на резервните. Не бе имало време. Преследваха ни сериозни хора и бяхме в относителна безопасност само докато те не осъзнаеха, че при престоя си във Фермата им бях дал фалшиво име и стария си адрес. В мига, в който това се разкриеше, щеше да се разрази буря.

Когато започнах да се изкачвам, се намирах на около две мили от мястото, през което бях влязъл. Две мили гъста тъмнина и приглушени звуци. Спрях едва когато стигнах познатата ми шахта. Разкърших врат с енергични движения на главата, изразходвах няколко секунди в безполезно съжаление, че не бях отказал пушенето, и поех нагоре по металната стълба, прикрепена към стената.

Десет минути по-късно ръцете и краката ме боляха до скъсване, но бях стигнал до хоризонталния вентилационен въздухопровод на осми етаж. Оригиналната вентилационна система на „Мегамол“ отдавна бе излязла от употреба и в по-голямата си част беше задръстена с боклуци, лепкава утайка и гадории без име и с неизвестен произход. Все едно си в покрита река — скрита, вкарана в деривация, но напомняща за себе си през различни пролуки и сглобки. С изключение на един-два люка за инспекция останалите отвори за достъп бяха заварени преди много време. Надявах се нещата да са останали в състоянието, в което ги помнех, защото в противен случай ме очакваха големи неприятности.

Изхвърлих се като гимнастик от шахтата и приклекнал се свих в хоризонталния коридор с малко фенерче в ръка. Тънкият като молив лъч едва пробиваше тъмнината. Пътят пред мен изглеждаше чист, така че бързо поех на север и изминах около осемстотин крачки, преди да стигна до разглобяемия панел в стената, който търсех. Разхлабих болтовете и сложих тъмните си очила. Не ставаше дума за суетност. Не исках никой да ме познае, докато се намирах в Ню Ричмънд. Шансът за това беше малък, но аз не обичам да поемам никакви рискове, освен ако не става дума за нещо много забавно. Другата причина бе, че люкът се отваряше в една от клетките на женската тоалетна към ресторанта на осмо ниво.

Изтеглих панела на няколко милиметра, видях, че тоалетната е празна, и се промъкнах през отвора в стената бързо и тихо. Не беше лесно. Висок съм над шест стъпки и може да се каже, че съм широкоплещест. Сервизните вентилационни отвори не са проектирани точно за хора с моите габарити. Чувах басите на музиката откъм помещението пред тоалетната, но нищо не подсказваше, че там има жива душа.

Поставих панела обратно на мястото му, отворих вратата на кабината и излязох. Там стоеше жена. Хубава жена. „Джек — казах си. — Да се надяваме, че не си загубил подхода си.“

Беше се навела над умивалниците. Много стройна, с гъста кестенява коса, облечена в къса рокля в преливащо се синьо. Красиви крака в чорапи и обувки с тънки токчета.

„Аха“ — мина през главата ми, когато реших, че съм се досетил за професията ѝ. Без да свалям поглед от нея, видях, че тя леко помръдва, и това ми даде възможност да зърна в отражението на огледалото, пред което стоеше, навита на тръбичка стодоларова банкнота. Тихо пристъпих към вратата, надявайки се, че е достатъчно заета със себе си, за да ме забележи.

Грешка. Тя моментално вдигна поглед.

— Охо!… Едър мъж… Напрегнат… — Лицето ѝ беше някъде между симпатично и красиво: носът ѝ може би бе по-голям, за да бъде възприет като симпатичен от повечето ценители, но, от друга страна, скулите ѝ бяха прекомерно правилни, за да бъдат окачествени просто като красиви.

— Добър слух — похвалих я аз.

— Да. Притежавам това качество. — Тя подсмръкна и се наведе над тръбичката, за да обработи и другата си ноздра. После се сети нещо и пак ме погледна: — А ти какво правиш тук?

— Контрол на вредителите.

— Аха — каза тя. — Е, аз имам разрешително. Позволява ми се да бъда вредител тук. Виж, по отношение на теб не съм толкова сигурна.

— Има ли начин — попитах аз с небрежен тон, — да изляза оттук, ей така, в този момент, и ти да забравиш, че сме се срещали?

Изгледа ме за един дълъг момент, обмисляйки. После сви рамене.

— Да. — И се наведе пред огледалото, а аз се извърнах и бързо излязох.

Късият коридор извеждаше право в ресторанта и аз с делова крачка минах колкото можех по-незабележимо покрай стената в посока на изхода. Наближаваше девет часът и заведението се намираше в нещо като преходен период. На осмия етаж обслужването е на смени. Животът не спира нито за миг, но чисто практически погледнато е разделен на три последователни нощи от по осем часа. Навремето бях удължил денонощния си цикъл двукратно. Не го препоръчвам никому, освен като скъпоструващ опит за самоубийство. Ресторантът работеше с половината си капацитет, а посетителите бяха предимно от етажите между 60-и и 80-и. Повечето или бяха готови всеки момент да изпаднат в несвяст, или надрусани до степен да чуеш как зъбите им ситно вибрират. Останалите изглеждаха стегнати и ентусиазирани и трескаво потриваха ръце в очакване.

Никой не ме видя да излизам от женската тоалетна и никой не ми обърна внимание, докато минавах през ресторанта. Освежен от гледката на толкова много нормални хора край мен, излязох в авенюто навън.

Осми етаж е своеобразна аномалия на долните етажи в Ню Ричмънд. Той е доста цивилизован. Етажи 1 до 7 и 9 до 49 са лоши. Всеки по различен начин, в зависимост от това под чий контрол се намира в даден момент, но тук има места, където не е здравословно да попадаш, особено етажите от 20-и до 40-и. Наричат ги „мъртъв код“ — те са като изрязани от тъканта на нормалния живот и оставени да загнояват на воля.

Всъщност не е препоръчително да се ходи дори на осми етаж, но там поне има някаква привидност на лустро. Според първоначалния замисъл това бил най-ниският етаж за хранене в „Мегамол“, състояние на нещата в известна степен запазило се и до днес, понеже тук все още се идва най-вече за да хапнеш, да пийнеш или да потърсиш разтуха. Накъдето и да е насочен истинският фокус на сексуалните ти предпочитания, винаги можеш да дойдеш на осми етаж и да го задоволиш в много интимна обстановка. В допълнение към това, ако имаш хазартни наклонности, тук е мястото, където можеш да забравиш за времето, без да се опасяваш от нищо. По-голямата част от помещенията тук са с нормалната височина на само един етаж и лампите на тавана често са изгасени, поради което цари само оранжев полумрак, благодарение на външното осветление по двете страни на търговските артерии. И ако не се заглеждаш много какво става из тъмните ъгълчета, етажът притежава дори особеното очарование на позапуснатите, но весели квартали на европейските столици или на Стария град в Ню Орлиънс. Таванът е скрит под зеленината на увивни растения, така че улиците изглеждат като горски пътеки. Горите са нещо, при мисълта за което потръпвам, но Осми ми харесва и винаги ми е харесвал. Тук е пълно с неон, с джаз, с миризмата на добра храна и, по някаква необяснима причина, с усещането, че току-що е спряло да вали. Не че някога е валяло, но не мен винаги така ми се струва.

Закрачих бързо по средата на улицата, отбелязвайки кое е новото и какво се е запазило. Улиците бяха тихи, но през повечето отворени врати се изливаше музиката, която би трябвало да приповдигне настроението на малко непохватните стриптийзьорки, поклащащи бедра, качени на масите. По кръстовищата можеха да се видят просяци, протегнали подканващо своите handleMouseDown (панички) , но не мислех, че някой пуска нещо в тях. Въпрос на имидж, според мен. Не разбирах защо не вземат да се сдружат и не си наемат консултант по въпросите на връзките с обществеността или защо не пуснат няколко телевизионни реклами и не потърсят някакъв начин да направят просията да изглежда готина. Бях убеден, че тази проблематика крие много пари.

Трябваше да се махна оттук максимално бързо, но исках последното ми посещение да протече както трябва. Затова поспрях на един ъгъл, колкото да хвърля едно око на последните новини — така, както винаги съм го правил. В Ню Ричмънд новините се излъчват на монитори на всяка пряка двайсет и четири часа без прекъсване. Апаратите са с плосък екран и висят като плакати, въртейки се във всички посоки, за да облъчат безпощадно по-невнимателните измежду приближаващите се. Това помага на горните етажи да си мислят, че знаят какво става. Не е така, естествено, но те прекарват толкова много време в обсъждане на двайсетте процента неща, за които се съобщава, че никой никога не се замисля за останалото.

Така научих, че Арлонд Максен е открил ново училище на 190-и. Мно-о-го важно. Хората, живеещи на тези височини, имат толкова много пари, че трябва да им дават успокоителни всяка сутрин, за да не се побъркат от злорадство. Единствените етажи, по-богати от 190 до 200, са онези, построени на върха на „Мегамол“, всички притежание на самия Максен — де факто кралят на цялата могила. В излъчения материал Максен изглеждаше както обикновено: недосегаем, човекът, който винаги се намира от другата страна на течнокристалния дисплей или електроннолъчевата тръба. Понякога ти е трудно да повярваш, че той е нещо по-различно от съзвездие подредени светли точки, движещи се по лицето на Ню Ричмънд — винаги на една ръка разстояние.

В следващата новина се казваше, че шефът на полицията Маколи лобирал за преместването на хората от етаж 100 с цел запълването му с цимент, за да се сложи най-сетне край на попълзновенията на плебеите към горните етажи. Хитро, помислих си аз, и никой не се вълнува от това, че някои от истинските плебеи имат страхотни къщи на 185-и. Какво да се прави: шефът на полицията в Ню Ричмънд е един от най-завършените тъпоумници на света, едно от малкото му качества е умението да приема ритници в задника. Винаги готов да се извърти и тъй, и иначе.

След това съобщиха за новото хоби за младежи и глупци, което набирало популярност: скачането от стени през прозорците на горните етажи без въже или парашут. Някаква жена превъртяла и се разстлала на двайсет квадратни метра на 92-ри. „Неуточнени поражения на лицето“, които полицията се въздържаше да опише. Изказваха се надежди за бърз арест. Да бе, както винаги.

Наистина нищо съществено не се бе променило.

Никак не ми беше лесно да подминавам всичките сергии за храна. Ричмънд така и не бе успял да стане известен с хубавите си хамбургери и сега, пет години по-късно, аз усещах, че съм на ръба да превърна копнежа за тях в религия. Завих по няколко малки улички към мястото, което търсех. Знакът отвън бе станал по-голям и по-предизвикателен, но като се изключеше това, барът си изглеждаше съвсем същия. Задържах се отвън за миг, поглеждайки през прозорците с дървени рамки, добили кафеникав оттенък от много миене, и се вгледах в смътно различимите островчета светлина вътре. Познатата картина ме накара да се почувствам стар, уморен и безнадеждно тъжен.

И точно посягах към дръжката на вратата, когато се случи нещо необичайно. Стори ми се, че усетих една ръка да се плъзва надолу в моята, така както си висеше от другата страна. Беше възпълна и топла, точно като ръчичката на осемгодишно момиче. Стори ми се, че се опитва да ме дръпне.

Щом осъзнах това, усещането изчезна. Макар че се обърнах и погледнах и в двете посоки на малката уличка. Естествено нямаше никого. Застинах в нерешителност, като дишах често, осъзнавайки едва забележимия тик под лявото си око. До момента бях успял да потисна чувствата, които би било естествено да изпитвам, но знаех, че това едва ли ще продължи дълго. За пръв път от години ми се прииска да притежавам онова нещо, което се продава навито в тръбички от фолио, прииска ми се внезапно и със сила, за която не съществуваше никакво логично обяснение.

Насилих се да бутна вратата и влязох в бара. Беше почти празен, ако не се брояха няколкото заклети пияници, клюмащи над чашите си. Минах право отзад, където помещението бе по-малко, обстановката по-уютна и където можеше да бъде намерен собственикът.

— Джек Рендал — изрече глас и аз се обърнах.

Хауи седеше до една от масите, разхвърлял купчини фактури и всякакви документи пред себе си. Видя ли нещо подобно, душата ми закопнява за бартерната икономика, но за Хауи това е ежедневие, което той едва ли би допуснал да му бъде отнето. До десния му лакът стоеше неотворена бутилка „Джек Даниелс“, редом с голяма кофичка лед и две празни чаши. Беше се позакръглил, позагубил малко коса и се бе сдобил с обезпокоителен белег на челото, но с изключение на тези дреболии и той изглеждаше както преди. Усмихна ми се дружелюбно — олицетворение на безгрижието.

— Защо ми се струва, че не си изненадан да ме видиш? — отбелязах аз.

— Да те видя, не. Винаги се изненадвам, когато те виждам жив, но днес това чувство е особено силно. Дат? Поли? — Хауи направи знак с повдигане на брадичка към двамата маниаци на анаболните стероиди, които се правеха на незабележими край една масичка в дъното. Те станаха и се разделиха: единият отиде да покрие предния вход, другият блокира задния. Смятам се за предпазлив, но Хауи спи с базука под възглавницата. Дат ми кимна, докато минаваше край мен. — Момчетата от задната врата ми се обадиха — каза Хауи, хвърли по две кубчета лед в чашите и ги напълни с уиски. — Стори ми се, че говорят за теб.

— Това ми е много — казах аз, като приех пълната чаша.

— Зависи. Хайде, Джек, виждал съм те да се търкаляш под масата. Помня времената, когато към девет вечерта вече беше готов да си лягаш. Искаш ли малко рапт, докато си тук?

Поклатих глава, проклинайки наум Хауи, който с такава лекота бе прочел мислите ми.

— Успях да се прочистя.

— Само си мислиш, че е така — изсмя се той и вдигна чашата си. — За такива като теб прочистване няма.

Чукнахме се и отпих глътка. Хауи пресуши своята чаша на екс, облегна се и с наслаждение скръсти ръце върху корема си.

— Как са шмекериите? — поинтересувах се аз, разглеждайки бара.

— Все по-сложни. Какво ще кажеш например за това: различни двойки хора си звънят, определят си срещи, канят се на вечери. В първия момент идеята им се струва страхотна: малко вино, благопристоен разговор, шанс да надникнеш в деколтето на събеседничката. Но денят на партито наближава и в главите им започва да се стрелка въпрос: „Господи, с какъв акъл се съгласихме?“ Домакините се ужасяват от главоболията по организацията: трябва да дозаредят напитките, да поръчат свястна храна, да се уверят, че издайническите иригатори в баните са прибрани на скрито. Гостите пък имат да мислят за поръчване на луксозни таксита, наемане на досадни детегледачки и със съжаление си представят как цели няколко часа наред няма да могат да пушат. Всички са със скапано настроение. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да — отговорих аз, макар да не бях сигурен.

— Окей. Идеята е следната: Служба за отказ на срещи. В деня преди партито гостите позвъняват и отказват. Правят го съвсем вежливо и достатъчно рано, за да спестят излишните разходи. Всеки е изпитал приятно топло чувство, съгласявайки се да види другите, но така никой не трябва да подрежда след като гостите се разотидат, нито се налага да се изпращат обещаните бебешки снимки през половината град. Хората си остават по апартаментите, прекарват си чудесно вечерта сами и дори наслаждението им е по-голямо като си помислят, че са си спестили излизането.

— И какво общо имаш ти с това?

— Аз измислям причината за отказа — дори не се налага да бъде добра, понеже и без това никой не иска да се занимава с тези неща. Можеш откровено да кажеш: „Главата ми ще се пръсне, а и Джанет нещо се е скапала“, и ще чуеш в отговор: „Е, жалко, че става така, но ще го отложим за друг път… да, и на вас, дочуване“.

— Не виждам къде са парите.

— Благодарение на мен се спестяват разноските за храна, напитки, таксита. Вярно, едно време това нищо не струваше, но почакай да научат за мен на горните етажи. Ще направя състояние. Какво мислиш?

— Мисля, че това е пълна дивотия — казах аз и се засмях. — Още по-голяма от платените нападения.

— Хм, може и да си прав — призна той и се ухили. — Но не вярвам да си дошъл тук за това — знам, че ще изтърпиш, докато автобиографията ми излезе. Какво мога да направя за теб, шефе?

— Разчу ли се вече? — Въпросът ми беше излишен, защото знаех отговора.

— Разчу се навсякъде: „Джек е в града. Всички да внимават.“

— А, това е минало — казах аз. Хауи ме погледна с поглед, лишен от илюзии.

— Знам. И трябва да призная, че не това казват хората. Говори се само, че са те засекли пред Портала. — Той запали цигара и внимателно ме изгледа. — Как я караш, Джек?

Знаех какво ме пита. Още не бях готов да говоря за тези неща, дори не и с него. Може би никога и с никого.

— Добре съм. Но съм позагазил.

— Е, това вече мога да го повярвам. Какво мога да направя за теб?

Бръкнах в джоба си и извадих чипа. Представляваше малък правоъгълник от прозрачен перспекс, около четири на два сантиметра, дебел два милиметра. По единия от ръбовете му имаше редичка от златни контакти, чрез които се осъществяваше връзката между чипа и куплунга в дънната платка на компютър. Отпред се четеше съвсем обикновеното число „128“. Бях го намерил в чантата си след като напуснахме Фермата. И понеже не аз го бях сложил там, оставаше да бъде само Ратчет. Хауи го взе от дланта ми, погледна го отблизо и подсмръкна.

— Какво е това?

— Мисля, че е интегрална памет с обем 128 гигабайта — отговорих аз.

— Не познавам производителя. Откъде е?

— Даде ми го един приятел.

— Имаш късмет. Цените напоследък скачат както си искат, но тази седмица са високи. Мога да ти дам осемстотин, без да се прецакам жестоко.

— Не разполагам с много време.

Той бръкна под стола и извади голяма метална кутия. Постави я на масата, отвори я и вътре се показаха пачки мръсни банкноти. Всички пари в Ню Ричмънд са мръсни и в буквалния, и в преносния смисъл. Просто е невъзможно да се намери доларова банкнота, която в някой момент да не е била свързана с нещо незаконно и да не е била предавана в куфарче поне веднъж в цикъла на своята употреба. Хауи отброи осемстотин долара в петдесетачки и ми ги подаде, защипани с два пръста.

— Към това бих могъл да ти дам и заем.

Поклатих глава.

— Благодаря, не. Просто не знам кога отново ще мина насам. Може би никога.

— Тогава престори се, че съм ти приятел и ти правя подарък.

Усмихнах се и станах, като мушнах парите във вътрешния си джоб.

— Няма нужда да се преструвам. Не се безпокой за мен.

Хауи присви устни и вдигна поглед към мен.

— Знаеш ли, че за теб е обявена награда?

Изгледах го, без да кажа нищо, после все пак попитах:

— Вече? Да не говориш за стари истории?

Хауи обаче поклати глава.

— Не знам, мисля, че е съвсем нова. Защото аз чух за нея преди двайсет минути.

— И за колко говорим?

— Пет бона.

— Това е обидно. Съобщи ми като вдигнат на десет. Тогава ще мисля как да си опазя гърба.

Когато стигнах до вратата, Дат отстъпи крачка встрани, за да ми даде да мина. Спрях и погледнах нагоре към лицето му. Дат изглеждаше точно като най-зловещия кошмар на всеки, но се обличаше в скъпи дрехи и се бръснеше редовно. За него се говореше, че преди да започне работа при Хауи бил тръгнал сам от Маями: от самото дъно — в разпределителната, преди да реши да стане платен убиец. Разправяше се още, че се бил издигнал по старомодния начин, като в началото просто сплашвал хора: за сто долара влизал решително в нечий дом, изглеждал заварените там от главата до краката, произнасял с ироничен тон: „Ха, голяма работа!“ и си тръгвал. Негова специалност бил „подслушаният разговор“. Където и да отидела жертвата — в ресторант, бар или тоалетна — Дат се навъртал наблизо, така че да не го виждат, и на висок глас разговарял за постмодернизма. След време нещастникът полудявал.

Макар че сам той отричаше тези слухове. Така и не можах да преценя верни ли са, или не.

— Чу ли, че за главата ми са обявили награда? — попитах го аз. Той кимна. — Интересува ли те?

— Нее — проточи той. — Мисля да поизчакам, докато вдигнат на десет.

После ми намигна, а аз се усмихнах и излязох на улицата.

Сбогом на всичко това, мина през главата ми.

Бележки

[1] Две. — Б.пр.