Майкъл Маршал Смит
За подмяна (16)

Глава 16

Този път ме „нямаше“ дълго — поне няколко часа. Толкова дълго не ми се бе случвало досега, така че като се върнах бях изтощен, изплашен и самотен. Завръщането ми бе като събуждане след седемдесет и петия пореден махмурлук, колкото да установиш, че кафето се е свършило и че „Американ Експрес“ са обявили награда за главата ти. Материализирах се обратно в живота като избледняваща картина на екран, със смътното чувство, че съм бил призован. Установих, че стоя прав в гъст район от гората, без никакво съмнение много далеч от селото, от което бях избягал.

Чувствах се виновен, че съм изоставил Виналди, но в интерес на истината не бих могъл да направя нищо за него, ако ме бяха заловили. Това, че се бяхме разделили, бе единственото правилно нещо, което бяхме направили. Във филмите на ужасите хората го правят не само за да удължат действието — правят го, защото това е начинът да не ги избият до крак едновременно. Бягството ми също бе най-доброто възможно — колкото и да ме мъчеха угризенията на съвестта в момента. Виналди бе пленен, а аз не — практически и чисто технически погледнато, това следваше да означава, че съм в положение да направя нещо.

Когато позабравих за вината, се огледах в опит да установя къде се намирам. Във всички посоки се виждаха само дървета, но теренът бе по-неравен от онзи, който свързвах в спомените си с Междината. През листата стърчаха камъни, а тук-там се виждаха оврази, полегати хълмчета и могилки. Светлината бе в убит синьо-синкав нюанс — такава, каквато я филтрираха дърветата. Това създаваше впечатлението, че гората се намира под вода.

Нямах ни най-малка представа къде съм, да не говорим как бих могъл да се върна в селото. Огледът не ми помогна да открия някаква посока, в която плътността на листата да се различава съществено — изглеждаше, като че ли вятърът ме бе довял тук отникъде.

Първото решение, което ми предстоеше, бе дали да взема още рапт. Или по-точно — понеже рано или късно щеше да настъпи момент, когато така или иначе щях да си инжектирам следващата доза — дали да го взема тук и веднага. Чувах остатъчно бучене в тила си, знаех от опит, че това състояние ще се задържи на същото ниво поне няколко часа, но от друга страна, нямаше никакъв начин да предвидя кога точно щях да попадна в ситуация, в която оцеляването ми щеше да зависи от това дали съм достатъчно не на себе си. Решения, решения…

— Войнико…

Когато чух гласа, помислих, че в следващия миг ще умра. Всичките ми вътрешни органи конвулсивно трепнаха, като че ли в опит да излетят панически от тялото ми, явно преценили, че то няма изгледи да се задържи дълго в този свят. Сниших се, огледах се във всички посоки и то така, че по възможност очите ми да не изхвръкнат.

— Войнико…

Без малко да не го чуя втория път, може би защото сърцето ми биеше оглушително. Но думата определено бе повторена. Идваше зад мен. Естествено…

Бавно се завъртях. Нямаше никого.

— Да, войнико. Ела при мен.

Видях някакво трепване край една от могилките и почувствах силно желание да стана, но скръцнах със зъби, противопоставих се и останах на мястото си. Една от особеностите на рапта е, че трябва най-безкомпромисно да се съмняваш в първите си впечатления. Всъщност самото идване в Междината е силно непрепоръчително. А идеята доброволно да тръгнеш към някой, когото не познаваш, е от тъпа по-тъпа.

— Ела, моля те — настоя гласът и видях, че наистина има някакъв силует, изправен до полузарита скала на двайсетина крачки пред мен. Поне моята преценка за разстояние бе такава, макар фигурката — ако изобщо можеше да се нарече така — да изглеждаше изненадващо малка.

Вгледах се в нея, опитвайки се да реша как да постъпя. Безсмислено беше да бягам — щом ме бяха видели, значи ме бяха видели. Бях успял да надбягам Ихандим и Жуаджи главно защото те не се бяха материализирали напълно, когато ги бях забелязал. Както и защото мога да бягам като дявол, когато сфинктерът ми панически се е стегнал и когато имам добра преднина. В момента обаче бях абсолютно сигурен, че онова, което стоеше до скалата, може да ме настигне преди да съм направил и няколко крачки.

Така че предпазливо се доизправих в по-достойна поза и пристъпих напред. Фигурката кимна окуражително, но остана, където си беше. Изчакваше.

Реших, че няма какво толкова да губя и че едва ли има съществено значение дали ще посрещна съдбата си очи в очи, или тя ще ме настигне в гръб.

Нещото действително се оказа малко, така че трябваше да се приближа на няколко крачки до него, преди под потрепкващата светлина да ми се стори, че ми е познато. Всъщност първоначално не видях фигура, а по-скоро зона в пространството, по-тъмна от заобикалящия я контур — сякаш… сякаш присъствието ѝ в този свят се ограничаваше с това да хвърли сянка в него.

Но в един момент тъмнината се фокусира в момче — около десетгодишно и облечено в характерния за момчетата от Междината странен конгломерат от парцали и препаски.

То ми се усмихна и ми подаде ръка. Изгледах я. Строгото изглеждане бе максималното физическо усилие, на което бях способен поне засега. Когато осъзнах, че то очаква от мен да я стисна, отстъпих крачка назад, уверен, че става дума или за някаква клопка, или за най-обикновена халюцинация. Децата на Междината не са нематериални като селяните. Те изглеждат напълно истински… или почти. Можеш да ги видиш, дори да ги хванеш, което… всъщност повярвайте ми — е възможно. Но това тук стоеше по начин, който според мен издаваше, че нещо не е наред.

Детето нито каза нещо, нито направи опит да скъси дистанцията между двама ни. Стоеше си и търпеливо чакаше най-сетне да реша какво ще правя. Точно това ме накара да допусна, че може би не става дума за клопка — или че ако е капан, той е прекалено коварен за мен, за да му устоя. Така че плахо протегнах ръка в отговор.

Не успях точно да определя момента, в който двете ни ръце се срещнаха, защото неговата бе толкова тъничка и направена като че ли от дим, но след малко тя се втвърди и стисна моята. Имах чувството, че държа шепа вода с температура над телесната, което по странен начин ми припомни за първия път, когато бях хванал Суедж за ръката, за да я изведа от тунела във Фермата.

Момчето се обърна и с кимване ми показа, че трябва да го последвам. Поех дъх, попитах се какво ли, по дяволите, ме очаква и дали ще боли много, и позволих да бъда поведен.

Тръгнахме нанякъде. В главата ми нямаше никакви мисли. Бях способен единствено да наблюдавам и да чакам онова, което предстоеше да се случи. Децата на Междината не идват сами при непознати, освен ако нямат избор. Не можех да си представя какво бе накарало това момче да се обърне към мен, още по-малко имах представа накъде отиваме.

Оказа се, че просто заобикаляме могилката. Когато се озовахме от другата ѝ страна, момчето спря и ме погледна. Направи жест с едната си ръка и се извърна. Вдигнах поглед, за да видя накъде сочи.

Сигурно бяха над двеста, а може би и повече. Първите няколко секунди ми изглеждаха безчет, защото ми се стори, че се простират в гората мили наред, като камъчета по морския бряг. После видях, че стигат само до границата на светлината — не повече от петдесетина крачки от мен.

Пред мен имаше група деца на Междината и всички стояха неподвижно под синкавата светлина. Редица след редица, едва различими, почти безтелесни, те си бяха тук и до едно мълчаливо ме съзерцаваха. Отзад нещо тихо изшумоля, обърнах се и видях, че зад нас безшумно се е събрала втора група — почти същата на брой.

Сега вече — поне доколкото можех да видя — бях заобиколен отвсякъде от смълчани деца.

Нямах спомен да съм виждал в Междината повече от три деца накуп — те идваха и си отиваха на съвсем малки групички. По време на войната така и не успяхме да решим дали представляват селяните на младини. Сред нас имаше такива, които бяха убедени, че става дума за напълно различни същества. Аз самият често се питах дали селяните изобщо са хора, или са полувеществена форма на нашия начин да интерпретираме друго явление, символи на мислите в мозъка на Междината. По тази логика децата трябваше да бъдат различни, „по-млади“ мисли. Ясно бе, че представляват някаква младост, а това правеше войната още по-неприемлива. Така мислех още тогава — мисли на един млад наркоман. А след раждането на Анжела започнах още по-силно да вярвам, че съм бил прав.

По цялата група премина раздвижване. Най-близките от първите редици направиха на бегом няколко крачки към мен и спряха до самите ми крака. Другите зад тях се притиснаха по-наблизо и миг преди да изкрещя ужасено, разбрах какво става. Децата ме поздравяваха… и то като свой приятел.

На сивите им личица избиха мълчаливи усмивки — всички до една насочени към мен, — а малките им ръчички се протегнаха да докоснат палтото или ръцете ми. Всичко ставаше в пълна тишина — от тях не долиташе нито звук, макар устите им да се отваряха и затваряха, като че ли те говореха. Чувствах се като заобиколен от облак ефирна влага, която се материализира и дематериализира в ръце, крака, лица. Имаше както момчета, така и момичета — някои малко над десетте, други едва ли не бебета. Тази проява на обич, идваща така скоро след мислите ми, докато ме бе „нямало“, бе колкото неочаквана, толкова и труднопоносима. Сякаш се бях върнал от небитието, само и само за да ми бъде показано какво ми е липсвало.

А може би за да почувствам, че отново мога да го имам.

След малко необикновеният контакт се прекъсна и групата пред мен се разтвори, образувайки пътека. Момчето, което ме бе посрещнало, отново ме поведе напред. Останалите деца се обърнаха в същата посока: явно щяха да ни последват.

Позволих си да погаля неосезаемата сива коса на най-близкото момиченце, стиснах зъби и реших да отида с тях, където пожелаят.

 

 

В началото бях помислил, че децата са най-голямата изненада, която Междината ми е приготвила. Само половин час по-късно ми бе доказано, че греша.

Вървяхме през гората, без да говорим — момчето ме водеше, останалите ни следваха. На няколко пъти се извръщах да се убедя, че те още са с нас, и всеки път виждах чезнещата в мрака колона. Теренът оставаше все така каменист и неравен и макар че бе трудно да съм сигурен, струваше ми се, че се изкачваме по лек наклон. Между дърветата бе започнала да се събира гъста мъгла — бяла, мека и определено осветена по необясним начин отвътре.

След малко започнах да различавам различни предмети по земята — оръжие и празни сандъци от амуниции. Предположих, че са разхвърляни останки от войната, но постепенно започнах да се убеждавам, че не е съвсем така. Повечето от въоръжението носеше надписи, идентифициращи го като собственост на американската армия, но имаше отделни единици, които ми изглеждаха съвсем непознати и които несъмнено са били използвани от бойците на Междината. Някои бяха разхвърляни безпорядъчно, но повечето бяха подредени в пирамиди около стволовете на дърветата.

Започнаха да се срещат и по-големи елементи на екипировката: изкаляни раници, изпочупени радиостанции, парчета от едрокалибрено оръжие, набучени под ъгъл в земята като килнати надгробни плочи в изоставено гробище. Децата не им обръщаха никакво внимание. Пред нас в мъглата се появиха още по-мащабни силуети и когато се приближихме достатъчно, за да разбера какво представляват, бях принуден рязко да спра. Децата явно нямаха нищо против и безмълвно проследиха как зяпнал от недоумение отивам до най-близкия предмет.

Беше джип, лек вариант, използван крайно рядко от американската армия по време на военната ѝ кампания тук. По-голямата част от времето се налагаше да ходим пеша, първо, защото в по-голямата си част гората бе доста гъста, и второ, защото дърветата сменяха местоположението си през минута-две. Все пак тук действително бе имало няколко джипа от точно този модел. Повечето бяха запазени за офицерите и ние се шегувахме, че можели да пътуват само на задна скорост. Прекарах ръка по студения метал на капака, избърсвайки влагата по него. Беше огънат около голяма дупка. Формата на поражението и степента на овъгляване по ръба позволяваха да се допусне, че става дума за директно попадение на ракета.

Вгледах се в мъглата и разбрах, че и останалите по-едри силуети сред дърветата също са на някакви превозни средства. Имаше една-две линейки, няколко бронирани мотоциклета, които селяните с лекота се бяха научили да повреждат, и може би още три джипа, повредени в различна степен. Дръпнах задните врати на едната линейка и те се разтвориха с противното изскърцване на ръждясал метал, което прозвуча гротескно силно в тишината. Вътре се виждаше прогнила медицинска екипировка. По време на войната в Междината се бе оказало невъзможно да бъдат използвани удобните предимства на телехирургията, главно защото никакви сигнали не можеха да преминат през границата, така че кабинките за дистанционна хирургия, така популярни в обикновените войни, тук се бяха оказали съвсем безполезни. Наложило се бе да се задоволяваме с тези линейки, но не това бе най-страшното. Страшното бяха обслужващите ги ужасени медици, които по правило бяха надрусани с рапт поне колкото останалите и които тичаха да повръщат в мига, в който помиришеха кръв. Още чувах писъците на хората, проснати в линейките, треперещи и плачещи като онези, надвесени над тях с тресящи се ръце.

Нито едно от превозните средства не изглеждаше използваемо, но не това беше важното. Изненадата бе, че някой бе пътувал из Междината, за да събере и донесе тук цялата тази военна екипировка.

Беше като мемориал, мълчалив паметник, издигнат да напомня за една война, която просто не бе трябвало да се случва.

Момчето се доближи и застана до мен, следвано от другите деца. От начина, по който стояха, почувствах, че още не сме намерили онова, което ме бяха довели да видя.

Двеста крачки по-нататък момчето пак спря и вдигна очаквателен поглед към мен. Не можех да разбера какво трябва да видя. Едно от най-малките момиченца се отдели от групата, отиде напред и застана на около десетина крачки пред нас. Посочи нещо нататък и се върна.

Нито едно от другите деца не можеше или не желаеше да уточнява повече от това. Сам се отправих напред и се взрях в указаната ми посока. Първо не можах да различа нищо повече от все същите дебели стволове, но в един момент дъхът ми секна и веднага разбрах какво ме бяха довели да видя.

Беше боен кораб, приземен на една страна между две от най-масивните дървета и изпъкващ в стелещата се мъгла, сякаш осветен отзад. Отправих се към него с отворена от изумление уста, недоумявайки как, по дяволите, бяха успели тези невръстни дечица да го донесат дотук. Не знаех защо, но бях сигурен, че точно те са го направили, както и че пак те бяха събрали всичките отломки от военно снаряжение.

Няколкото бойни кораба, използвани по време на войната в Междината, до един бяха с крайно необичайна конструкция. Поради вездесъщите дървета, те бяха построени като летящо крило, наклонено на едната си страна. Най-близкото сравнение, за което мога да се сетя, е гигантска риба манта: плосък триъгълник, изпъкнал в средата до около десет стъпки дебелина, но изтъняващ до двумерност по ръба и в носа. Илюминаторите от двете страни на кабината подсилваха това впечатление, създавайки илюзията за очи. Нямаше особена необходимост от тях, защото полетът в Междината бе по силите само на свръхмощни бойни дроиди, които естествено не се нуждаеха от илюминатори. Корабът бе дълъг десетина метра, боядисан в маслинено тъмнозелено, а от двете му страни имаше надписи в черно.

И изобщо не изглеждаше повреден.

Децата се подредиха зад мен. С нищо не показваха какво очакват да направя, така че направих каквото ми хрумна. Качих се по стълбичката, завинтена към долното крило на бойния кораб, и дръпнах ръчката на вратата. Тя безшумно се отвори.

Погледнах надолу, но децата бяха изчезнали.

Почувствах се съкрушен, изоставен от всички, но разбрах, че ме бяха довели тук именно заради това. Децата си бяха тръгнали, само защото бяха свършили работата си. Не знаех за бойните кораби практически нищо, всъщност кракът ми бе стъпвал на един от тях само веднъж, когато се бе наложило да се кача и да измъкна за яката някакъв натряскал се офицер, чийто така наречен „боен опит“ се бе оказал необходим. Той се опита да ме подкупи — можел да уреди да ме изтеглят от Междината. Историята приключи с това, че го изхвърлих навън.

Влязох вътре. От вратата започваше тесен коридор, пресичащ онази част от кабината, през която можеше да се ходи. Веднага отдясно имаше кръгла площадка почти осем стъпки в диаметър. Вътрешните стени бяха осеяни с безброй метални нитове.

Стъклото на единия от илюминаторите за наблюдение беше счупено, но с изключение на това командният мостик изглеждаше поразително запазен. Не знам, може би този кораб така и не беше участвал в бойни действия, но със сигурност нямаше следи от сваляне. Пултът представляваше стълпотворение на компютърно оборудване и монитори, посипано тук-там с листа. Преди да пристъпя към каквото и да било друго, грижливо събрах листата и ги изхвърлих през прозореца. Не че ми изглеждаха като готови да направят нещо, но… човек никога не знае. Листата са дяволски непредсказуеми.

Основното пространство бе заето от две редици от по три кресла с по-широки от обикновеното облегалки за ръцете. Задната стена на кабината бе покрита с карти и бойни заповеди — в Междината се бе наложило да се опрем на старомодната хартия, защото компютрите работеха крайно ненадеждно. Всъщност точно по тази причина управляващите полета компютри бяха неколкократно дублирани и с огромна мощност, по-голямата част от която се прахосваше за контрол на възможните грешки.

Почувствах нещо подозрително близко до носталгия. Всяко листче хартия пред погледа ми носеше символа на войната в горния си десен ъгъл. Колко време бе минало от последния път, когато бях виждал този знак! Той събуди спомените за стотиците некадърни разпореждания и грешни команди, всяка преписвана от Управлението толкова много пъти, че към края бе загубила и малкото смисъл, вложен в нея. Колко ли се бяха забавлявали генералите — седнали в удобните си кресла там, в реалния свят — да насочват действията на изплашените си войници, които се намират безкрайно далече от тях? Беше им се удала възможност, която отдавна не бяха имали. Когато хората бяха започнали да се съдят един друг за нанесени рани и повреда на личната собственост по време на въоръжен сблъсък, правителствата бяха започнали да избягват военните конфликти винаги, когато бе възможно. Те се бяха оказали убийствено скъпи, защото по правило се израждаха в хиляди съдебни битки. Много често войниците не можеха да вземат участие във важни военни операции, понеже се оказваха призовани да дават свидетелски показания или трябваше да се консултират със своите прес агенти. Войната се бе превърнала в скъпоструващ разкош.

Но не и войната в Междината. Селяните не бяха проявили никакъв интерес към защита на правата си в съда — единственото, което ги вълнуваше, бе да унищожат расата, нападнала тяхната земя. Беше война от стария тип и на генералите дори не се наложи да осигуряват чували за убитите, понеже когато войниците им загинеха, телата им изчезваха. Загубих страшно много приятели, но най-тежкото бе, че от мига, в който умираха, ние разполагахме с някакви си две минути, преди да изчезнат, абсорбирани в тъканта на Междината.

Седнах в креслото на пилота. Окей, бях намерил боен кораб. И какво сега?

Децата ме бяха довели тук с цел, но нямах представа каква би могла да е тя. Не можех да полетя с това нещо, не знаех дори откъде да започна. Пултът изглеждаше абсолютно безжизнен. За мен тази машина бе все едно мъртва. Единствената полза, която виждах от нея, бе евентуално да се скрия вътре, след като свършех рапта.

Прекарах поглед по изгасналите индикатори и забелязах едно място, откъдето нещо очевидно липсваше. Върху панела над празен отвор се четеше надпис IQ. По средата имаше насочващи лайстни, а в дъното се виждаше двойна редица от пластинки на притискащи контакти. Изглеждаха здрави — макар че какво от това?

През счупения прозорец полъхна ветрец и аз погледнах навън. Мъглата все още просветваше сред дърветата, но всичко бе спокойно. Това определено бе най-дългият период на спокойствие, който бях преживявал някога в Междината. Може би нещата сега бяха по-различни, а може би всичко се дължеше на рапта. Не се чувствах точно така. По-скоро бях изморен и ми се повдигаше — познатата история на отзвучаващия ефект от наркотика. Може би беше време да си инжектирам следващата доза, преди да се е случило нещо непоправимо, но някак не ми се искаше. Има такова нещо като пресищане от удоволствия. Направих компромис с цигара, разсъждавайки, че едва ли има нещо, което не бих дал в този момент за чаша кафе.

Опитвах се да не мисля за Ниърли, Суедж и Виналди, както и за резервните впрочем, мъчех се да намеря нещо, с което да ангажирам мозъка си, докато чакам подсъзнанието ми да излезе с може би някакъв абсурден план. То обаче капризничеше с тази проклета чаша кафе — сигурно по този начин искаше да ми подскаже, че ако се добера до кафе, мозъкът ми ще има шанс да се проясни достатъчно, за да предложи нещо.

Кафе. Дайте ми чаша кафе! Буквално го подушвах и имах чувството, че усещам приятната му горчивина върху небцето си.

„Кафе — мислех си аз. — Кафе…“ И изведнъж…

Ратчет.

В джоба на сакото ми имаше предмет, който бях мъкнал със себе си през последните два дни, без да си спомня за него — предмет, който имаше нещо общо с компютрите, но не беше RAM. Извадих го.

Прекарах пръсти по него и осъзнах, че чипът, който Ратчет ми бе пъхнал незабелязано в чантата по време на последните ми минути във Фермата, беше с подходящ размер, за да влезе в отвора IQ. Може би числото „128“ върху него бе кодов идентификатор, а защо не и сериен номер на устройства, пуснати в малка партида, вместо някаква мерна единица. И може би това IQ^[1] се отнасяше до интелект… като този на процесор.

Сложих чипа пред мен и намръщено го изгледах. След това бавно го наместих върху насочващите лайстни с номера нагоре. Бутнах го навътре и усетих как контактните му площадки проникват между пластинките. Влезе идеално.

Нищо не се случи. Изчаках минутка — допушвах цигарата си и се чувствах пълен глупак. Разбира се, че чипът нямаше нищо общо с един боен кораб. Как бе възможно? За нещастие това ме оставяше все така седнал в тази археологическа находка, без никаква идея какво да правя и без повече време за размишления. Смачках фаса на пода, реших, че трябва да стана, да изляза и като пиле без глава да се втурна из гората.

— Първоначална проверка след включване на захранването приключена — чу се глас и аз едва не подскочих от страх. Диво се огледах, за да видя кой е проговорил. В кабината нямаше никого, но малката камера в единия от ъглите на тавана неочаквано се завъртя и насочи мънистото на обектива си към мен. В следващия миг индикаторите по цялата широчина на контролния панел едновременно светнаха.

И гласът изрече втората си фраза:

— Здравей, Джек.

 

 

Мозъкът ми направи позорен опит да изпълзи навън през ушите.

— Ах, да те…! — изпъшках в мига, в който възстанових дишането си. — Откъде знаеш как се казвам?

— Аз съм Ратчет, Джек — спокойно ме уведоми гласът.

— Ратчет!? — И мозъкът ми отново поиска да се евакуира, вероятно разчитайки да намери друго място, където животът би изглеждал по-приемливо обясним. Обмислих идеята да запуша ушите си и да му отнема пътищата за отстъпление, после се досетих, че по този начин не бих могъл да чувам нищо.

— Да. Радвам се да те видя отново. Досещам се, че сме в Междината. — Камерата леко избръмча, но понеже не се отмести, се досетих, че фокусира едър план върху лицето ми. — Зениците ти са се свили. Пак ли започна да вземаш рапт?

— Я заеби това! — изръмжах аз. — Няма значение какво съм или не съм започнал пак. Ти какво правиш тук?

— Не знам — каза Ратчет. — Мога само да предположа, че ти си ме донесъл.

— Да — съгласих се аз. — Явно точно това съм направил. Но как се озова в чантата ми? Нали беше във Фермата, когато я напуснахме.

— Тогава се бях инсталирал на резервния процесор. След като се разбра, че събитията във Фермата едва ли ще доведат до позитивен завършек, реших да прибера основния си процесор на безопасно място, така че да има вероятност да ме вземеш.

— Защо?

— Не исках да умирам — каза той просто. — Освен това се надявах един ден отново да бъда полезен. Защо си в Междината?

— О, боже! — въздъхнах аз. — Това е дълга история. Но как така изведнъж се оказа, че ти си в състояние да управляваш този кораб?

— Това е основното ми предназначение, Джек. Не точно този кораб, но друг като него. В края на войната всички процесори бяха демонтирани. Арлонд Максен ги изкупи за свои цели и така се озовах във Фермата.

— Ти си бил боен дроид!?

— Да, точно това бях.

Забих поглед в камерата. В главата ми се носеше вихрушка от мисли, стрелкаха се образи на обсипани с белези компютри, захванали се с управление на движението и прецизно определяне моментната мощност на електронни тестери из цялата страна. Да, това би могло да обясни доста неща.

— Защо не ми каза? Знаеше, че съм Светлоок. Защо не ми каза, че и ти си бил тук?

— Не си ме питал… не че бих ти признал, ако го бе направил. Мисля, че когато бяхме заедно, последното нещо, от което би имал нужда, бяха спомени за войната. А и не се налагаше.

— Боже Господи — бавно изрекох аз. — Значи затова беше толкова безсмислено мощен. И толкова странен.

— В смисъл… различен от теб? — поиска да уточни Ратчет и изведнъж осъзнах колко ми беше липсвал.

След това си спомних в каква ситуация се бях натресъл и за ролята ми в нея, и ме обхвана паника.

— Виж какво. — Погледнах към камерата. — Странно или не, но ние се нуждаем от помощта ти.