Карън Робърдс
Преследване (8)

Глава 8

„Страх ме е.“

Тази мисъл сякаш се беше загнездила в мозъка на Джес, която, бавно и неохотно, отвори очи и осъзна, че продължава да лежи в здрачната и смълчана болнична стая. Като ръката на отчаян удавник, тя изникна от черната бездна на вече почти забравения й сън, проби защитната стена на съзнанието й и я стисна за гърло то. Джес премигна, опита се да се отърси от нея, но безуспешно.

„О, господи, трябва да се измъкнеш оттук…“

Гласът, пронизителен, изразяващ ужас, също изплува от мрака, остатък от съня й. Беше женски писък, но не нейният, тя не го разпознаваше.

А може би й беше познат.

Докато размишляваше над това, — ужасът я завладя и предизвика студени тръпки по цялото й тяло. Сърцето й биеше толкова тежко, сякаш беше тичала мили. В акт на самозащита, тя отхвърли всички тези образи, преди да са успели да се затвърдят, и се концентрира върху настоящето, в което имаше само тук и сега. Инстинктивно знаеше, че така е по-безопасно.

Стените бяха бели, завесите — зелени. Бяха спуснати, от двата им края се процеждаше приглушена светлина, а по средата като че ли бяха залепени с тиксо, за да не се разтварят. Апаратите край леглото й мълчаха. Не беше им позволила да я свържат дори с тях, защото само мисълта за разни машини предизвикваше силен страх у нея. Майка й стоеше между тях и леглото й и изглеждаше доста уморена в тежкия полумрак, царящ в стаята. Протегна ръка да вземе нещо от нощното шкафче до леглото й. Под очите й имаше торбички, нещо необичайно за нея, линиите, които се спускаха от носа към устата й, изглеждаха по-дълбоки, червилото й се беше изтрило, косата й сякаш беше повехнала. Джуди Форд Търнър Уолън винаги беше безупречно гримирана и косата й винаги беше накъдрена и това, че беше пренебрегнала и двете задължителни грижи за себе си, показваше под какъв стрес се намира.

Телефонът звънеше. Майка й протягаше ръка към слушалката. Джес предположи, че вероятно неговият звън я е събудил.

Само видът на майка й беше достатъчен да спре лудото препускане на сърцето й. Джуди имаше много качества, не всичките положителни, но основното беше, че защитаваше малките си като тигрица. Нищо нямаше да й се случи, докато майка й беше в стаята. Не и ако Джуди можеше да го осуети. Нейното присъствие й даде сигурност и я успокои. Каквото и да се беше случило, каквото и да дойдеше, за момента тя беше в безопасност.

— Ало — каза предпазливо майка й в слушалката.

Предпазливостта не беше характерна за нея, затова Джес веднага се досети, че нещо не е наред. И отново почувства напрежение. Погледите им се срещнаха. Трудно беше да се разгадаят многобройните нюанси на изражението на майка й заради полумрака в стаята, но очите на Джуди се разшириха и на устните й затрепка лека усмивка. Беше доволна, че Джес е будна. Което я наведе на мисълта, че каквато и сцена да се разиграеше по телефона, не можеше да е толкова страшна. Джуди не би се усмихвала така, ако беше нещо лошо.

— Мислиш ли, че не познавам гласа на сестра си? Със сигурност не е лелята на Джесика. — Майка й тръшна слушалката върху вилката толкова силно, че телефонът подскочи. Джес също би подскочила, ако я ударят с такава сила. И тя трепна. — Проклети репортери!

— Мамо? — Джесика смръщи вежди от изненада.

— Опитват по всякакъв начин да измъкнат информация за теб — каза Джуди. — Рон дори не успял да заведе децата на училище тази сутрин. Пред къщата имало каравана на телевизията! И се наложило да се обади в полицията, за да ги отърват от тях!

Рон вероятно скоро щеше да е бивш съпруг на Сара, която се беше преместила преди три седмици в жилището на майка си, което на свой ред пък накара Грейс, която дотогава живееше там, да потърси убежище в апартамента на Джес.

— Каравана на телевизията?

Осъзнаването на значимостта на този факт й подейства като заливане със студена вода. Катастрофата… Тя потрепери. Стомахът й стана на топка.

— Новината за смъртта на мисис Купър е по всички канали, нали?

Хрумна й, че като единствената оцеляла във въпросната злополука, тя очевидно ще бъде основна цел на стремежите на репортерите.

— Има ли телевизионни екипи и в болницата?

Майка й кимна.

— Имаше, когато дойдох, а като че ли продължават да идват и още. Истински кошмар е дори да стигнеш до колата си. Наложи се да залепим завесите с тиксо, защото един от репортерите успял да влезе в стая в отсрещното крило и се опитал през прозореца да те заснеме как лежиш в леглото. На два пъти се опитаха да се прокраднат и тук. Ако пред вратата нямаше охрана, не знам какво щеше да се случи.

— Охрана?

— В момента стаята ти се пази от двама тайни агенти. Сменят се на всеки осем часа.

Джуди говореше тихо, но уважението й се долавяше веднага. Джес знаеше, че е впечатлена от значението на дъщеря й за Белия дом, независимо колко ужасни бяха причините, довели до това. За Джуди президентът беше човек, когото виждаш по телевизията. Фактът, че работата на дъщеря й означаваше всекидневен контакт с хора, които имаха връзки в Белия дом, я караше да изпитва огромна гордост. Когато Джес й беше споделила, че шефът й е адвокат и личен приятел на Първата дама и че тя е била представена по име и дори й е стиснала ръката, беше усетила възхищението й толкова ясно, сякаш то имаше физически измерения.

— Шегуваш се, нали?

Обаче още преди Джуди да поклати глава, Джес знаеше, че отговорът е „не“.

Джес навлажни устни. Мисълта, че вратата на стаята й се охранява от двама тайни агенти, накара кръвта й да се вледени. Защо? Осъзна, че всъщност причината не й е напълно ясна. Но кой знае защо беше готова да изпадне в паника.

— Можеш ли да повярваш? Изпратиха ги от Белия дом. Казаха, че искат да ни помогнат, докато стъпиш на крака. — Изражението на Джуди се промени, докато гледаше внимателно най-голямото си дете. — Как се чувстваш, скъпа?

Джес се замисли. Изпитваше преди всичко тревога. Виеше й се свят. Цялото тяло я болеше, особено главата и ребрата. И гърбът, точно в основата на гръбнака — постоянна, дълбока, пулсираща болка, която я караше да се извива в напразен опит да се освободи от нея.

— Краката ми…

Наложи си да потисне страха, че няма да й се подчинят, и се опита отново да ги помръдне. Десният й крак се плъзна встрани, може би на пет сантиметра. А пръстите на левия й крак се свиха. Болката в гръбнака и стана непоносима, стрелна се нагоре по прешлените й, моментално я скова. Тя направи гримаса и щеше да нададе силен стон, но не беше сама не искаше да тревожи майка си.

— Тази сутрин, по време на визитацията, лекарят каза, че рентгеновите изследвания не показват сериозни увреждания. Няма счупване. Според него си наранила гръбнака си. Дават ти болкоуспокояващи и стероиди, които да попречат на подуването. Когато това отмине, ще можеш отново да се движиш, но известно време ще е така. Рано или късно, всичко отшумява. Просто е необходимо време.

Думите й като че ли повдигнаха тежък камък от гърдите на Джес.

— Слава богу!

Тя си пое дълбоко дъх. До този момент не беше осъзнала колко се страхува, че краката й завинаги ще останат безполезни. Щом нямаше да умре или да остане парализирана за цял живот, значи всичко щеше да е наред. Можеше да се успокои.

— Искам да седна.

Майка й кимна и натисна дистанционното управление за горната част на леглото. И Джес усети как тя бавно се надига под нея.

— Как е?

— По-добре.

Изпълнена с нова решимост, стиснала зъби от усилие, Джес се концентрира в опита да помръдне краката си. Дясното й коляно се издигна от дюшека достатъчно високо, че да накара завивките да образуват подобие на палатка. Опитът беше по-малко успешен с левия крак, но поне успя да го премести леко встрани. Болката отново се стрелна към основата на тила й, а неприятни иглички започнаха да пробождат и двата й крака, тялото й се заизвива конвулсивно в протест, но тя, въпреки всичко, изпита облекчение. Поне имаше доказателство, че някога отново ще може да ходи.

— Справяш се добре — окуражи я майка й, а Джес замръзна на място и зачака болката да отшуми. Което, за изненада, стана.

Задиша по-леко, концентрира се и успя да повдигне и лявото си коляно. След това предпазливо размърда пръстите и на двата си крака и ги завъртя в глезените. Болката не беше толкова силна, колкото мисълта, че е възможно да остане парализирана, затова тя продължи да настоява, докато не се увери, че всичко функционира. Накрая се подпря на ръцете си и се повдигна, подпря се на възглавниците и отметна косата от потното си лице. Движението й причиняваше болка. Всяко, дори най-малкото дори повдигането на ръцете до лицето, жест, който тя направи като реакция на другата болка. Болеше, но тя нямаше намерение да се откаже. Представяше си, че ако остави болката да я победи, само ще лежи и ще диша.

— Имам нужда от душ.

— Какво ще кажеш да донеса леген с вода и сапун и за момента да измиеш само лицето и ръцете си?

Джес се замисли за усилието, което беше положила да се помръдне, и за това колко по-голямо трябва да направи, за да стане от леглото и да отиде до душа, а после да стои достатъчно дълго под струята гореща вода, и направи гримаса. Дори да притежаваше най-силната воля на света, не би могла да се справи. Леген вода и сапун не беше точно онова, което искаше, но очевидно щеше да се наложи да се задоволи с това.

— Добре — въздъхна тя.

Майка й тръгна към банята и включи осветлението, когато мина покрай ключа. Джес трепна при неочакваната ярка светлина. Докато очите й привикваха към почти ослепителния флуоресцентен блясък, тя хвърли бърз поглед към часовника, оставен на нощното шкафче. Виждаше цифрите размазани, тъй като не носеше контактните си лещи, но като наклони глава, заслони очите си и ги присви леко, успя да ги различи. Часът беше 05:23, а светлината, която се процеждаше през завесите, й подсказваше, че става въпрос за следобедните часове. Защото в пет сутринта навън щеше да е още тъмно. Следователно, беше късен неделен следобед. По това време тя обикновено довършваше бележките по делата, които трябваше в понеделник да представи в съда. Очевидно каквото и да бяха сложили в банката, която й преливаха — а тя нямаше да се съгласи да я включат на система, докато беше жива, както беше дала ясно да разберат на всички в болницата, които се бяха редували да я убедят в противното — то беше достатъчно силно да я накара да спи в продължение на дванайсет часа. Майка й беше казала, че са й дали болкоуспокояващи, но тя продължаваше да изпитва болка. Е, поне се беше наспала.

Очилата й, онези с големите рамки, които използваше, за да могат очите й да си починат от лещите, бяха оставени на нощното шкафче до часовника. Предположи, че Грейс ги е донесла от апартамента, който сега двете споделяха. Тя протегна жадно ръка към тях, сложи ги на носа си и изпита облекчението да види света отново фокусиран. Забеляза и дистанционното управление за телевизора, също оставено до часовника.

Изкушението се оказа неустоимо. Не искаше да знае, беше по-добре да не знае, но не можеше да се сдържи. Взе го, включи телевизора, поставен високо на стената срещу леглото й и…

Видя в близък план усмихнатата Анет Купър да се здрависва с човек, за когото невидимият водещ каза, че е президентът на Чили Хорхе Перес де Торос. Камерата се отдръпна назад и Джес забеляза колко красива е Първата дама в дългата си бяла вечерна рокля, обсипана с мъниста. Късата й руса коса блестеше на светлината на полилея с множеството крушки по него. Кожата й беше гладка, загоряла, буквално излъчваше сияние. Очите й горяха.

Джес беше очаквала да види предаване по болезнената тема, но въпреки това изпита шок. Сдържа дъха си. Макар образът да й причиняваше мъка, не можеше да откъсне очи от екрана. Първата дама каза нещо през рамо на облечения си в смокинг съпруг, а той се засмя и кимна в отговор.

— … преди по-малко от двайсет и четири часа мисис Купър беше до президента и…

Джес прехапа болезнено долната си устна и смени канала. Белият дом изпълни екрана. Тълпа, огромно море от хора, което стигаше като че ли чак до Търговския център, се беше събрала около него. Камерата улавяше едно по едно множеството разплакани лица. Предаването като че ли беше на живо, защото небето, което образуваше задния фон на картината, беше прорязано от оранжево пурпурните отблясъци на залязващото слънце, а Белият дом хвърляше дълга сянка по моравата.

— … хиляди хора се събраха в столицата, за да отдадат дължимото на Анет Купър, чието тяло е изложено тази вечер в ротондата на Капитолия. Мисис Купър загина в автомобилна злополука малко след…

Джес натисна бутона на дистанционното доста по-силно от необходимото, за да смени отново канала. Дишаше тежко, дланите й се потяха. Стомахът й се свиваше. А в гърлото й беше заседнала буца.

Сега на екрана се възцари нощта и в едър план се показа кола, почерняла и димяща, обърната върху покрива си.

Джес ококори очи. Тялото й веднага се обля в студена пот. Снимката като че ли беше направена от въздуха и показваше все още димящите останки, сплесканите гуми, кръга изгоряла трева, пожарникарите и спасителния екип, полицаите, военните и следователите, облечени в цивилни дрехи. Марката и моделът на колата не можеха да се различат заради лошото й състояние, но тя веднага разбра, че това е черният „Линкълн“, който мистър Девънпорт беше изпратил за мисис Купър. Снимката беше нощна, осветена от изкуствените светлини, разположени около мястото на катастрофата, и от тези на хеликоптерите, които кръжаха над останките. Тя осъзна, че снимката е направена от хеликоптер, малко след като за злополуката е станало известно. Толкова скоро след преобръщането на колата, че тя може би все още е лежала на склона под храста. Джес започна силно да трепери.

— … според предварителното разследване, автомобилът е пътувал с превишена скорост — деветдесет мили в район с указание за четирийсет и пет. Шофьорът, Реймънд Кени от Силвър Спринг, Мериленд, който работел за фирмата „Екзекютив лимо“, чиято собственост е колата, в продължение на четиринайсет години, изгубил контрол над превозното средство. Автомобилът изхвръкнал от шосето и се преобърнал по склона. Загинали трима от четиримата пътници, включително лейди Анет Купър. Тя отивала на посещение при умираща приятелка, настанена в Благотворителната болница във Фредериксбърги…

Мили боже!

Джес затвори очи. Чувстваше се така, сякаш Земята се накланяше и тя се плъзгаше по повърхността й. Заби нокти в одеялото, за да се задържи, и натисна бутона на дистанционното управление, за да го изключи. Дори не беше взела съзнателно това решение. Като че ли тялото й реагираше само, при самоотбрана, предпазваше я от всичко, което можеше да й причини допълнително стрес. Но дори със затворени очи, дори след заглъхването на гласовете от телевизора и утехата на черния екран, й се струваше, че продължава да пада в черна бездна и няма за какво да се хване, а през главата й минаваха един след друг образи от катастрофата.