Карън Робърдс
Преследване (18)

Глава 18

Когато влезе под душа, тя трепереше — от страх. Забавена реакция и Господ знаеше какво друго. Освен това я болеше гърбът. Главата й пулсираше от болка. Краката също я боляха. Струваше й се, че има реална опасност всеки момент да припадне.

Обаче тя нямаше да позволи това да се случи. Сега беше моментът да покаже колко е силна. Стисна зъби, пусна водата и пристъпи под струята.

Най-много от всичко искаше да може да се върне у дома. Да вземе душ в собствената си баня, да се сгуши удобно в собственото си легло и да се престори, че нищо от това не се е случвало.

Само ако можеше да върне времето назад до онази съботна нощ, тя никога, дори след милион години, нямаше да отговори на онова обаждане. Обаче не можеше да върне стрелките на часовника. Беше отговорила и толкова. И ето, че сега вземаше душ в банята на таен агент, на когото дори не можеше да има доверие. Подскачаше при всяко прошумоляване на найлоновата завеса, всеки неочакван шум можеше да й причини инфаркт, беше в непрекъснат ужас, че могат да направят нов опит да я убият.

Освен Райън, долу имаше още трима тайни агенти. Което, като се замислеше, може би беше добре. Обаче Джес не беше убедена. Но, да, възможно беше тези тримата да бяха, както твърдеше Райън, добри тайни агенти.

А може би не бяха.

Беше сигурна в едно — Райън не искаше да я убие. Тогава защо тя не беше споделила с: него подозрението си, че „Тайните служби“ са замесени в това? Отговорът беше колкото очевиден, толкова и неприятен: можеше да има доверие на Райън, обаче не достатъчно. Все още изпитваше леко подозрение, що се отнасяше до него. Може би той само се преструваше, че й помага, докато не се уредеше новият удар. Ако споделеше с него подозренията си относно „Тайните служби“, щеше да се издаде и той щеше да престане да се преструва и да ускори убийството й.

„Оставяш се параноята да те завладее.“

Беше толкова уморена, че беше безполезно да се опитва да мисли, затова се отказа. В опит да изпразни ума си от всякакви мисли, тя преднамерено се концентрира върху тук и сега. Горещата вода й помагаше, прогонваше студените тръпки и успокояваше нервите й. Всъщност тя беше най-хубавото, което се беше случвало на Джес от векове. Тя остана дълго под топлата струя, изми косата си, сапуниса тялото си чак до върха на пръстите на краката си, наслаждаваше се на парата, докато сковаността си отиде и от гърба, и от краката й. Помогнаха й и двете хапчета болкоуспокояващи, предписани й от лекарите в болницата — малкото шишенце беше в чантата й — взети, преди да влезе в банята.

Когато най-после излезе, се загърна във вече изтъняла оранжева хавлия, която намери в шкафчето до мивката, зави косата си в друга и избърса парата от огледалото. Беше свалила контактните си лещи, преди да влезе под душа, и сега виждаше отражението си размазано. Извади очилата от чантата, сложи ги на носа си и веднага направи гримаса. Все още беше същата обикновена Джес, но имаше и няколко жълтеникави петна по кожата, както и няколко шева над окото.

Е, та какво, нима се беше надявала да види нещо различно?

Ако искаше да бъде различна, то беше заради Райън. Но в момента можеше да престане да мисли за това. Не беше толкова глупава да започне да си фантазира и да мечтае за него, макар да я побиваха сладостни тръпки само при спомена какво е да си притисната до едрото му, мускулесто тяло. И да те прегръщат силните му мъжки ръце.

„Но той те прегръщаше и носеше само защото някой се опита да те убие, глупаче.“

Мисълта беше като плесница. Прогони всякакви мисли за Райън от главата си. Трябваше да измисли план за оцеляване, а не да копнее за привлекателния мъж.

„Може би просто трябва да разкажа всичко на медиите и да изчезна оттук. Ако всички знаят това, което знам аз, никой няма да има причина да ме убие. Нали така?“

Свали хавлията от главата си — като че ли й пречеше — и започна да обмисля тази възможност от всички страни, но така и не стигна до решение. Като всичко друго, по-добре беше да мисли за него, когато не е толкова уморена. И тя започна да се приготвя за сън. Банята очевидно се използваше често и от друга представителка на женския пол, вероятно дъщеря му. Имаше сешоар в шкафчето до мивката, тя го взе, извади и четка за коса от чантата си и започна да изсушава косата си. Процесът беше кратък и много прост — струя горещ въздух тук-там, подръпване и подвиване на косата с четката и готово. После изми зъбите си — винаги носеше четка за зъби в чантата си — като използва малко от пастата на Райън, сложи на устните си червило с цвят на череша, втри в кожата си малко лосион, изпра бикините си, уви ги в хавлия, щеше да ги изсуши в спалнята, и тръгна към вратата.

Коридорът беше тъмен. Единствената светлина идваше от всекидневната долу. Чуваше ги да говорят — по работа.

Мисълта, че са тайни агенти, заети в операция, я накара да потрепери. За щастие, вратата на спалнята беше само на около метър вляво. Жалко, не се беше сетила да остави осветлението включено.

— Хей!

Гласът на Райън дойде неочаквано от мрака веднага щом тя пристъпи в спалнята и я накара да подскочи. За щастие, тя го разпозна — дълбок и произнасящ провлечено гласните — преди да изпадне в стрес. Разпозна и него, излегнат удобно на все още неоправеното легло.

— Какво правиш тук? — Тя го изгледа гневно, което беше просто хабене на енергия, защото той не можеше да я види ясно. Протегна дългата си ръка, включи лампата до леглото и малката спалня се изпълни със светлина. Двойното легло беше сбутано в ъгъла, под единствения прозорец, покрит с дебела завеса.

Е, вече имаше полза от гневния й поглед.

— Чаках те. Виж, донесох ти вода.

Той вдигна неотворената пластмасова бутилка, за да й я покаже, после я остави върху нощното шкафче. Беше съблякъл сакото си и събул обувките си, а бялата му риза беше излязла от панталоните. Ръкавите й бяха навити почти до лактите.

— И пижама.

Той стана, а тя хвърли поглед на розовата фланелена пижама, която той беше преметнал през леглото: с високо изрязано деколте и покрита с фигурките на танцуващи пуделчета. Вероятно беше на дъщеря му, макар и да беше ужасно детска за едно петнайсетгодишно момиче.

— Не съм сигурна, че би се харесало на дъщеря ти да облека пижамата й.

— Не се тревожи за това. Тя дори не я е обличала. Купих й я за Коледа, а тя им хвърли само един поглед и устата й увисна. Беше повече от ясно, че никога няма да я облече.

Той очевидно нямаше представа какво би се харесало на една тийнейджърка. Спалнята на дъщеря му беше от другата страна на коридора, вратата й беше отворена. За разлика от останалата част от къщата, издържана в успокояващи земни тонове, тя беше боядисана в тъмночервено и допълнително украсена с различни постери, окачени по стените.

Зърнала бегло вътрешността на стаята и видяла снимката на полицата над камината в дневната на красивото русокосо момиче, яхнало коня и облечено в дънки и пуловер на черепи, Джес можеше да разбере защо розовата пижама не отговаряше на вкуса му.

— Е, благодаря ти. — Тя отстъпи встрани, което ясно му показваше, че той е свободен да си тръгне.

Обаче Райън не помръдна.

— Всъщност има и друга причина за идването ми тук, освен пижамите и водата.

— Каква?

Ако тонът й беше леко рязък, то беше, защото не се чувстваше удобно. Тъкмо беше престанала да се удивлява на розовата пижама, и внезапна мисъл я удари като юмрук между очите — че тя е само по оранжева хавлия. Точка. Оскъдна оранжева хавлия, която скриваше само най-съществените части и оставяше всичко друго открито.

Проблемът беше в това, че той също го беше забелязал. Тревожеше я промяната в изражението му. Той открито я оглеждаше, погледът му се плъзгаше по тялото й — явно си мислеше, че тя няма да забележи, заета да оглежда пижамата. Но тя го беше забелязала с крайчеца на окото си. Погледът му беше мъжки — похотлив — и в резултат на това сърцето й биеше по-бързо. Ето, че погледите им се срещнаха и тя стисна още по-силно хавлията там, където двата края се съединяваха на гърдите й — просто за да се увери, че проклетото нещо ще остане на мястото си.

„Исусе, нима се изчервявам?“

Едва тогава, докато мръщеше вежди сякаш в самозащита и оглеждаше привлекателното му лице, тя отбеляза факта, че вижда всяка малка бръчица около очите му и наболата му брадичка и се сети, че носи очилата си. А това беше много по-лошо, отколкото той да я види по хавлия. Едва се удържа да не ги свали веднага.

„Не се превръщай в пълна идиотка. Тук не става въпрос за теб и него. А за…“

— Затвори вратата! — заповяда й той тихо.

Тя ококори очи, устата й пресъхна, пулсът й ускори ритъма си. Ако в главата й започнаха да се въртят похотливи мисли, то не беше, защото смяташе, че ще скочат в леглото веднага щом се подчини на думите му, а по-скоро защото стаята беше малка, а тя беше едва ли не гола.

Беше сънувала подобна ситуация. Прекалено много пъти.

Колко смущаващо е това?

— Защо?

— Защото не искам някой друг да чуе разговора ни.

Добре, тогава. Беше толкова близо до вратата, че не се наложи дори да помръдне, за да я затвори, което и направи. И изведнъж стаята като че ли стана още по-малка.

— И така, какво? — запита тя предпазливо и стисна, ако беше възможно, още по-силно краищата на хавлията.

— Първо, Мариан Янг е мъртва. Съжалявам.

Сърцето й заби тъжно, въпреки че новината не беше изненадваща. Джес осъзна, че го е знаела през цялото време.

— Бедната Мариан. Тя не заслужаваше това.

— Никой не заслужава такава смърт. — Изражението му се промени леко, устните му се свиха и Джес осъзна, че лицето, което гледа в момента, принадлежи на федерален агент. — Имам въпрос към теб: къде отивахте в онази нощ ти, Първата дама и всички останали?

— Какво? — Тъй като темата се смени рязко, трябваше й миг да осмисли въпроса.

— Каза, че Девънпорт трябвало да ти се обади и да ти каже къде да я закараш. Обади ли се той? Къде отивахте?

Трябваше й миг да си спомни.

— Мистър Девънпорт не се обади. Той беше много пиян онази нощ. (Всъщност пиеше от доста време.) и нямаше особено желание да се занимава с проблемите на мисис Купър. Мариан се обади. Но директно на шофьора, а после се обади на мисис Купър, което особено я разгневи, защото тя не обичаше да си има работа със секретарки. Тя искаше да разговаря с мистър Девънпорт. Предполагам, че Мариан е казала на шофьора къде да ни откара. Сигурна съм, че каза и на мисис Купър, защото тя започна да провежда телефонни разговори и да урежда подробностите по посрещането й може би. Но нямаше покритие, тя се ядоса и захвърли телефона си. Но аз не знаех къде отиваме, не.

Райън смръщи вежди и я гледа известно време замислен. Беше толкова близо до нея, че можеше да стопи разстоянието, което ги разделяше, само с една крачка. Не че тя го искаше, разбира се, дори не мислеше за нищо такова. Както и да е, сега той като че ли осъзнаваше факта, че тя е гола под хавлията, както и че очилата й са неотменна част от нея. Което ще рече, че въобще не я забелязваше. Отново се беше превърнала в нещо толкова незабележимо, каквото беше и тапетът. Което вероятно беше добре, макар и да не й се струваше така в момента.

— Първата дама не спомена ли някакво име?

— Не.

— Не сподели ли плановете си с вас?

— Не.

— Сигурна ли си? Вероятно е казала нещо, което да ни послужи като следа.

— Не, доколкото си спомням.

— Не ми помагаш особено.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Знаеш ли, за да се сложи край на това и да се върнеш отново към нормалния си живот, трябва първо да разберем какво се е случило.

— Всъщност — каза Джес — май измислих друг начин да се измъкна от всичко това.

— Като например?

— Ами ако се обърна към медиите? Познавам репортер, който работи за „Поуст“. Какво, ако се свържа с него и му разкажа всичко, което знам, и той го публикува? Или ако се обърна към телевизията и цялата страна узнае какво си спомням? След това вече няма да има смисъл да ме убият. Всичко, което знам или подозирам, ще бъде достояние на широката общественост.

Райън поклати глава.

— Да потърсиш помощта на пресата? Без да имаш доказателства? Това ще е най-лошото, което можеш да направиш.

— Не виждам защо. — Тя вирна предизвикателно брадичка. — Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Готова съм да сложа край на неприятностите си.

Той направи стъпката, необходима да се стопи разстоянието между тях, и я хвана за ръката със своята едра длан. Пръстите му бяха топли и силни и се впиваха в меката й плът точно над лакътя. Стискаше я здраво, едва ли не грубо.

А тя усещаше осезателно както допира му, така и самия него. Независимо дали го искаше или не.

— Дори не си го помисляй! — Погледът му беше напрегнат, подсказваше й, че е убеден в думите си. — Ако се обърнеш към пресата с онова, което каза на мен, без да имаш доказателства, които да го подкрепят, ще се окаже, че обвиняваш някои много опасни хора в убийството на Първата дама на Съединените щати. А това ще бъде проблем. И какъв ще е най-добрият начин да се справят с него? Да се погрижат за теб. Никакви свидетели повече. И проблемът ще изчезне. Пуф! Всичко ще изчезне заедно с теб.

— Но нали разследването ще продължи…

— Възможно е, но ти няма да знаеш нищо за това, защото ще си мъртва. — Вероятно осъзна, че я стиска прекалено силно, защото отдръпна ръката си. — Искаш да се измъкнеш жива, нали?

Погледът й беше достатъчно красноречив.

— Тогава просто се пази. Мои хора разследват случая. Ако стигнем до някакви доказателства, ще възникне и възможността да се обърнем към медиите. Но не и по-рано.

— Добре.

Той я изучаваше с поглед. Изражението й омекна малко.

— Виж, аз ще се справя с това, окей? Всичко ще бъде наред.

— А сега ще ме потупаш ли по главата?

Той беше видимо изненадан от думите й. После се усмихна.

— Бих го направил, но ми се струва, че можеш да счупиш ръката ми, ако се осмеля.

— Значи няма тайни между нас.

— Да, всичко е прозрачно като стъкло. Лягай си, Джес. — Той мина покрай нея, отвори вратата, спря се на прага и погледна назад. — Между другото, изглеждаш страхотно по хавлия.

Преди тя да е реагирала, той затвори вратата след себе си и в следващия миг вече го нямаше, а сърцето й пърхаше като пеперудени криле и доказваше каква глупачка е. Когато облече розовата детска пижама и се сгуши в леглото, вече беше толкова уморена, че й се виеше свят и не можеше да мисли последователно и трезво.

Което беше добре. Защото въобще не искаше да мисли. Причината: ако мислите за Райън не изпълваха главата й, ставаше още по-зле — в ума й се тълпяха образите на Девънпорт, насочил оръжието си към нея, големият прозорец, внезапно разбил се на хиляди малки блестящи късчета, Девънпорт — безжизнен на улицата долу, тялото на Мариан, подхвърлено във въздуха от удара.

Последвани от спомените за катастрофата.

Не, Райън нямаше да каже на никого, че си е спомнила. Беше обещал, но и без друго беше на нейна страна и…

Днес беше погребението на Анет Купър.

Добре, достатъчно. Джес започна бавно да брои овце, представяше си милите пухкави създания, прескачащи оградата и падащи меко върху зелената морава.

„Една малка овчица, две малки овчици…“

Следващото, което осъзна, беше, че излиза от дебрите на съня. Което означаваше, че е спала. Толкова дълбоко, че й трябваше минута да се ориентира, да си спомни къде се намира. В стаята беше толкова тъмно, че се познаваше къде е вратата само заради тясната ивица светлина, която се процеждаше под нея. До леглото имаше часовник — от онези, чийто циферблат светва, когато ги докоснеш. И тя го докосна, той светна, но цифрите бяха замъглени. Тя сложи очилата на носа си и видя, че е 04:49. Беше спала около пет часа и половина.

Трябваше да отиде до тоалетната. Джес си спомни бутилката минерална вода, която беше пресушила почти напълно, и направи гримаса. Трябваше да знае по-добре. Неохотно стана и тръгна към банята, без да си направи труда да включи осветлението. Къщата беше тиха. Горният етаж тънеше в мрак, но тя погледна надолу и видя, че там все още светят няколко лампи. Добрите тайни агенти играеха ролята на нейни бодигардове, щяха да стоят будни цяла нощ, за да я защитят. А може би спяха на смени.

Като излезе от банята, откри, че гледа право във вратата на голямата спалня в далечния, тъмен край на коридора. И се запита дали Райън спи там. Картината, която си представи, накара някаква странна горещина да запулсира дълбоко в нея.

„Изглеждаш страхотно по хавлия.“

Само споменът за думите му засили топлината на пулсацията. Той…

Отдолу долетяха гласове и я разсеяха, разпръснаха мислите й.

— … искаш ли закуска?

Гласът беше приглушен и тя не можеше да познае кой говори. Знаеше само, че не е Райън. Беше очевидно, че говорещият току-що беше влязъл във всекидневната, затова и тя беше чула само последната част на изречението.

— Не е ли малко рано за това? — Джес реши, че отговаря Уендъл. Гласът приличаше на женски, но не можеше да е сигурна, без да вижда говорещите.

— Никога не е прекалено рано за закуска, захарче.

Джес спря да върви така рязко, сякаш я бяха зашеметили със силен удар по главата. Стоеше насред коридора, а кръгът светлина, който идваше отдолу, свършваше точно пред краката й. Не виждаше нищо, освен част от перилата и правоъгълник от дървения под долу. Внезапното стягане в гърдите й беше съпроводено от ужасно чувство на тежест в стомаха. Бученето в ушите й беше толкова силно, че не можеше да ги чуе, дори още да говореха.

Обаче беше чула достатъчно — думата „захарче“.

Прилоша й, защото си спомни съвсем точно къде я беше чула преди.